Текст книги "Водосрез"
Автор книги: Паоло Бачигалупи
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 28 страниц)
Глава 6
Сутринта за Мария настъпи с гурелясали очи, пълен с дим въздух и стърженето на сухата кашлица на Сара.
Лъчите на пустинното слънце нахлуваха в здрача в мазето и озаряваха лениви топчици прах, циментови подове, пукнати пластмасови тръби за вода и канал над главата им. Артериите и вените на къща, умряла преди години.
Мария нямаше нужда да поглежда телефона на Сара, за да разбере, че се е успала. Отдавна трябваше да е будна и да е излязла. Време беше да продава вода.
Няколкото ѝ дрешки висяха на гвоздеи до горничките и очертаващите дупето шорти, които Сара ползваше на работа. Изотгоре внимателно я гледаше онази плюшена жаба, която приятелката ѝ беше извадила от изоставена къща и беше дала на Мария точно след смъртта на баща ѝ. На циментовия перваз лежеше розовата пластмасова четка за коса, която двете си деляха, внимателно подредена до износените им четки за зъби, стари барети и няколко тампона, които Сара пазеше за случаите, когато се наложи да работи по време на цикъл.
Останалите им дрехи бяха затворени в издраскан, розов и блестящ куфар на колелца, много от парцалките идваха от Тами Бейлис – преди със семейството ѝ да тръгнат на север. Момичето беше техен размер и им даде куфара, както си беше пълен с дрехи, преди баща ѝ да успее да ги продаде.
– Просто ги вземете – беше прошепнало в мрака.
На следващия ден изчезна заедно с останалите от семейството си.
Мария прерови куфара и намери дрехи, които бяха отчасти чисти. Имаше дни, когато със Сара ги простираха и ги изтупваха с тупалки, за да изкарат праха и мръсотията. Друг път приятелката ѝ успяваше да вкара бельото им в хотелите, където работеше, и понякога переше това-онова, когато мъжете я пускаха да си вземе душ.
Мария надяна шорти и тениска на „Неустрашим“, като загърби спомена за майка си, която переше дрехите в машина и ги оставяше сгънати на леглото ѝ.
Изкачи стълбите и отключи вратата на мазето. Очите ѝ се насълзиха от внезапната ярка светлина. Навън димът беше гъст – кафява омара в безоблачното небе. Мирис на пепел задръстваше въздуха. Явно вятърът духаше откъм Калифорния и горящите Сиери. Мария изчака, надничайки внимателно през вратата.
Хората още не се бяха размърдали. Само тук-там по някой с работно място и ранна смяна: тексасци с достатъчно късмет да получат работа в аркологията „Тайян“ като баща ѝ – хора, които се справяха с прокарване на тръби или можеха да ползват индустриални резачки, или имаха опит с отглеждането на водорасли. Семейство Нгуен бяха станали – Мария надуши варящите се в супа нудъли. Димът от горящите цепеници се виеше сив над оградата в съседство – неподвижен в спокойния въздух в предградието. Стори ѝ се безопасно. Добър момент да се разщъкат.
Мария затвори отново вратата и се спусна по стълбите да приклекне до Сара.
– Хайде – каза ѝ. – Трябва да тръгваме. Трябва да закараме всичката тази вода до сергията на Тууми.
Сара простена:
– Защо не го направиш ти?
– Ако си искаш парите, трябва да се изпотиш за тях.
– Тази водна шашма е твоя, не моя. Аз съм само инвеститор.
– Така ли? Я ми дай чаршафа си – Мария го издърпа от тялото на Сара, разкривайки бледа плът и червени найлонови гащички, каквито се харесваха на мъжете.
Момичето се сви и плътно подви кокалестите си крака, на бедрата си имаше пръстени от загоряла плът.
– Стига, де, Мария, защо трябва да си такава? Дай ми поне време да се събудя.
Мария я сръга в ребрата:
– Ударът е само наполовина завършен, момиче. Хайде. Трябва да обърнем водата ни в пари. Не може просто да си я пазим. А и ми трябваш да я закараме.
Говореше с колкото може по-заповеден тон, като се преструваше, че има план и държи нещата под контрол. Но се притесняваше дори само да гледа водата, която бяха изкарали. Да знае колко дни живот би спечелила. Наясно беше, че мнозина ще имат желание просто да ѝ я отнемат. Задължително беше да превърне тази вода в кеш. Компактна хартия, която може да пъхне в сутиена си и да се надява да опази.
– Лешоядите са будни, момиче. Трябва да свършим тази работа веднага. Докато всички спят. Преди Тууми да тръгне на работа. Тууми е билетчето ни към свободата.
Сара седна, дръпна си обратно чаршафа и го метна над главата си.
– Ама аз спях!
Напомняше на Мария котенцето, което беше намерила да мяука в една смачкана кофа за боклук. То си нямаше майка вероятно защото някой игленик я беше хванал и сготвил, и ето ти го малкото котенце, свито и молещо за нещо, което никога нямаше да получи.
Мария беше погалила мъничката твар, наясно с нуждата ѝ – копнеж за мляко, което никога нямаше да дойде, отчаяното желание някой да се върне и да се погрижи за теб – но не може просто да си лежиш и да се надяваш да те спасят.
Сара обаче… Сара се държеше като корава, но отвътре беше мека. Дори когато си продаваше задника, очакваше някой да се грижи за нея. Продължаваше да си мисли, че на света му пука за евтиния ѝ живот.
Сара. Котенцето. Бащата на Мария. Всичките бяха еднакви.
Мария сръга здравата Сара.
– Хайде, де!
Приятелката ѝ седна с разрошена руса коса и присвити очи.
– Станах, станах!
Разкашля се. Спазмите я разтърсваха. Изкашляше дима и сушата, настанили се в гърдите ѝ през нощта. Пресегна се към едната бутилка с вода.
– Пиеш нашите пари – напомни ѝ Мария.
Сара я изгледа мръснишки:
– Моите пари, имаш предвид.
Мария направи гримаса, след това грабна чисторбата им и се изкатери по стълбите на мазето.
На задимената утринна светлина прекоси обсипаната с червен чакъл околност, джапанките я шляпаха по петите до мястото, където баща ѝ беше изкопал отходна яма в задната барака на къщата. Наричаше я „външен кенеф“ – нещо, което да цивилизова живота им, така че да не се налага да дрискат на открито като всички останали тексасци, които не са могли навреме да си хванат камиона.
Мария затвори вратата и преметна жица върху гвоздей, за да я заключи. Приклекна над ямата, сбърчила нос при миризмата, отвори чисторбата и се изпишка в нея. Когато свърши, провеси мехура на един гвоздей и си довърши работата, като се избърса с неравни парчета вестник, които със Сара бяха накъсали от „Рио де сангре“. Вдигна си шортите и излезе забързано, понесла полупълната чисторба, доволна, че отново е на открито и диша задимения въздух.
– Готова ли си с наема ми?
Мария изписка и подскочи, като почти изпусна чисторбата, докато падаше.
Един от биячите на Ветеринаря се беше облегнал на тоалетната, отчасти скрит от вратата. Деймиън. Гъсти руси расти и лениво око, което гледаше криво на света, лице с костни и сребърни пиърсинги и бяла кожа, изпечена и загоряла и изгаряла отново толкова пъти, че сега представляваше шарен юрган от тъмно златистокафяво и препечено от слънцето червено.
Мария го изгледа изпод вежди:
– Стресна ме.
Напуканите устни на Деймиън се цепнаха в лукава усмивка. Гордееше се със себе си.
– Аууу, няма защо да се плашиш от мен, момиченце. Нямаш нищо, което да ми трябва – освен наема… – той поспря. – Е? В теб ли е?
Мария се изправи на крака, внимателно стиснала неразлятата чисторба. Плашещо беше да го завари застанал така – зловещо напомняне, че само защото Нгуен не са вдигнали тревога, това не значи, че тя е в безопасност.
Бащата на Мария може и да им беше помагал – когато г-жа Нгуен беше със септична бременност, я закара до шатрата на Червения кръст в багажника на пикапа си, но това не означаваше, че дължат нещо на момичето. Не и ако заради това трябваше да се изпречат пред човек, способен да им унищожи семейството.
– Не ме издебвай така – заяви Мария. – Не ми харесва.
Деймиън само се изсмя:
– Бедната малка tejana5555
Tejana (исп.) – тексаска. – Б.пр.
[Закрыть] не обича да ѝ излизат откъм гърба… – той закрачи към нея. – Наречи го безплатен урок, putita5656
Putita (исп.) – женка, путка. – Б.пр.
[Закрыть]. Много хора дебнат по-добре и нараняват по-зле от мен… – той се изкиска под нос. – Плувните басейни са пълни с мацки като теб. Безплатен съвет? Мисли като заек и си отваряй ушите, преди да се подадеш от дупката, ясно?
Защо ли му имаше доверие, зачуди се Мария. Не беше като да ѝ е приятел. Нямаше съмнение, че ако не се справя с наема, ще я изхвърли или ще ѝ източи кръвта и ще я продаде на черния пазар, или пък ще ѝ продаде задника, за да си изкара квотата за Ветеринаря.
Но все пак, когато напоследък се молеше за защита, твърде често в мислите ѝ се появяваше лицето на Деймиън. Той не ѝ беше приятел, но и не мразеше тексасците. От каквато и болест да страдаше, тя не се подхранваше от такива като Мария. Която беше готова да приеме всичко, до което може да се докопа.
– Парите ми в теб ли са? – попита той.
Мария се поколеба.
– Все още имам време до довечера.
– Предполагам, това значи, че ги нямаш?
Когато тя не отговори, Деймиън се изсмя:
– Смяташ, че ще си събереш наема в следващите дванайсет часа? Да не си тръгнала да продаваш твоето малко стегнато culo5757
culo (исп.) – дупе. – Б.пр.
[Закрыть], без да ми кажеш?
Мария се поколеба:
– Нямам го кеш. Имам вода. Един куп литри. Докато не ги продам, наемът ми е във вода.
Деймиън се ухили подигравателно.
– О, да. Чух, че някакви малки putas са направили удар на хуманитарната помпа. Напълнили си цяла червена количка с вода от Червения кръст. Трябва да ти взема такса само задето си я докарала.
– Трябва да я продам, ако си искаш наема.
– Може да ти взема наема във вода, да ти спестя усилието.
– Тази вода ли? – тя му протегна чисторбата, пълна с тъмножълта пикня.
Деймиън се разсмя:
– Не пия тази гадост. Това е за тексасци.
– Става си просто вода, щом я прецедя.
– Продължавай да си го повтаряш.
„Той просто ме изпитва“ – каза си Мария. Но въпреки това се страхуваше. Деймиън наистина можеше да ѝ вземе всичката вода, ако си го науми. Цялата вода, която беше спечелила толкова евтино и се очакваше да продаде толкова скъпо… Заяви:
– Ако ми платиш каквото ще дадат в „Тайян“, може да я вземеш още сега.
– А какво ще ти платят в „Тайян“? – изсмя се той. – Наистина ли смяташ, че може да се пазариш с мен?
Тя се поколеба, опитвайки се да оцени заплахата му. Трябва да беше дошъл, защото е чул за водата. Но ако му я продадеше, просто щеше да си върне парите, отново да е разорена, вместо да спечели нещо.
Той я гледаше с лека усмивка.
– Моля те – каза му Мария. – Просто ме остави да я продам. Ще ти платя веднага щом се прибера. Знаеш, че ще изкарам повече при „Тайян“. Работниците имат кеш и не са против да го харчат. Ще ти дам процент.
– Процент, а? – Той прикри очи от слънцето, което се издигаше и си прогаряше път през дима и прахоляка на утрото. – Дай да си помисля за това… голяма работа, а? Сума пари за изкарване, сума питиета за поднасяне… – той се ухили. – Ами хубаво, де. Щом искаш да се потиш, върви си изпълни ролята.
– Благодаря.
– Винаги казвам, че съм разумен човек. Но ако наистина искаш да изкараш пари, би трябвало да работиш за мен. Ще ти боядисаме косата руса и мога да те уредя при китайските строители. Ще ти купуват времето без проблем. Или пък да те прекарам покрай червенокръстките шатри, да те запозная с този-онзи. Да си срещнем хубав човешки доктор… – той се усмихна. – Всяко момиче иска да се омъжи за доктор, нали?
– Стига вече – каза Мария.
– Не се цупи, момиче. Върви продавай водата при „Тайян“, щом това искаш. Но най-добре първо да се разплатиш с Естебан и да се убедиш, че си дала процента на Ветеринаря… – той вдигна вежда. – Тъкмо в момента е в къщата на шефа.
– Не мога ли да ти платя на теб?
– Търговците не са ми по специалността. Ако ти взема парите… Естебан не те познава. Ако му кажа, че някаква си tejana май продава вода, а той не знае коя, няма да знае и дали си платила. Най-добре му ги занеси лично. Не ми трябва тоя шибаняк да ми блъска по кофата. И без него си имам достатъчно неприятности.
Сара излезе по стълбите от мазето.
– О. Здрасти, Деймиън!
Деймиън се усмихна:
– Точно тази güera5858
Güera (исп.) – мексикански жаргон за белокожо или светлокосо момиче. – Б.пр.
[Закрыть], за която си мислех, а? Хубава нощ ли изкара? Как ми е наемът?
Сара се поколеба и стрелна с поглед Мария.
– Аз…
Деймиън изсумтя с погнуса.
– Дявол го взел, Мария. И парите на моето момиче ли си наблъскала в това, а? По-лоша си от сводник – да ѝ взимаш така наличните.
– Нали имаме вода – възрази Мария. – Ще си получиш и твоите пари.
– Имате наем за плащане, това имате. Плюс процента ѝ за мен. Така че побързай, мамицата ти, и върви се продавай! – той махна към улиците. – И помни, тук аз съм добрият. Ако ми се наложи да викам подкрепление, ще свършиш на някой от купоните на Ветеринаря, а ти със сигурност не го искаш!
Мария буквално видя тръпката на страха, обгърнал Сара при споменаването на купоните на Ветеринаря.
– Още не сме закъснели – каза момичето накрая.
– Продължавай все така. Няма да ти хареса как си взима лихвата Ветеринаря от тексаски чукалки като вас двете… – Деймиън се обърна да си тръгне, но после подметна през рамо. – И наистина да платиш таксата на Естебан! Убеди се, че си получила разрешението му, преди да ходиш да проявяваш предприемчивост. Това не ми е по специалността!
Мария отклони очи, без да казва нищо, но Деймиън видя изражението ѝ.
– Слушай ме внимателно, момиче. Ветеринаря ще ти закове малките цицета за стената, ако те хване да търгуваш без разрешение!
– Знам.
– Знаеш – направи гримаса Деймиън. – Много ясно, че знаеш. Точно затова си такава потайна. Запомни следното: ако аз съм ти хвърлил око, значи и други хора също са те набелязали, да знаеш. Ако момчетата на Ветеринаря те хванат около оная аркология да търгуваш без такса, ще ти разширят красивата усмивка с няколко рибарски кукички и нож. Не се шегувам. А си прекалено хубава да те накълцат по такъв начин.
Сара подръпна Мария за рамото:
– Знаем, Деймиън. Ще си получат дела.
– И аз си искам моя, да знаеш.
Мария понечи да възрази, но Сара я стисна за ръката така здраво, че имаше чувството, че ще ѝ се счупят пръстите.
– И твоя ще си получиш.
Когато Деймиън си тръгна, Мария избухна:
– Какви ги вършиш? Знаеш ли колко голям ще стане процентът?
Сара дори не повиши глас:
– Въпреки това ще изкараш достатъчно. Хайде, да вървим. Трябва да платим на Естебан и да закараме тази количка при Тууми, преди народът да се е събудил.
– Но…
Сара само я изгледа:
– Така стоят нещата, момиче. Няма смисъл да се съпротивляваш. Не бива да се косиш как е устроен светът. А сега да идем да си платим таксата и да ти изкараме пари!
Говореше тихо и мило и подканваше Мария да осъзнае, че колкото и да мяука, никой няма да се смили да ѝ даде и капка мляко.
Глава 7
Анхела летеше на юг – сокол на лов.
Мохаве се ширеше гола и открита – изпечена, остъргана от вятъра кора от оксидиран чакъл и бледа глина, с крусти от креозотови храсти и криви юки. Сто и двайсет градуса5959
120F – приблизително 49°С. – Б.пр.
[Закрыть] на сянка и жегата се вихреше от асфалта в блещукащ мираж. Слънцето вършееше по небето и единственото движение по междущатската беше хвърлящата отражения тесла на Анхела.
И преди тук се простираха отчайващи земи, и сега си бяха отчаяни. Анхела винаги беше харесвал пустинята заради липсата на илюзии. Тук растенията разперваха корени нашироко и плитко, зажаднели за всяка капка. Соковете им кристализираха в твърд шеллак, борейки се да запазят от изпарение всяка молекула влага. Листата се виреха към непрощаващото небе, оформени така, че да уловят и канализират всяка рядка капка, която може да се случи да капне върху им.
Благодарение на центрофужната помпа райони като Невада, Канзас, Оклахома и Тексас в течение на векове се бяха замятали с одеждите на плодородието, маскираха се като зелени и цветущи, докато копаеха ледникова вода от водни хоризонти на по десет хиляди години. Играеха си на „облечени в зелено“ и се преструваха, че това ще продължава вечно. Помпеха Ледниковата епоха и я разливаха върху пръстта и за известно време превърнаха сухите си земи в цветущ рай. Памук, жито, царевица, соя – огромни зелени ниви, и всичко това благодарение на боднатите от куцо и сакато помпи. Тези райони бяха мечтали да са по-различни от истинската си същност. Бяха хранили амбиции. И когато водата свърши, рухнаха отново, осъзнали твърде късно, че възходът им е бил на заем и няма да им отпуснат нов.
Пустинята беше различна. От едно време е била изсушена и дива. Винаги е дебнела следващата си глътка. Пустинята никога не се самозабравя.
Оскъдният зимен дъжд винаги е бил единственото, което поддържа юката и креозота в цвят. Където имаше друг живот, той се гушеше по бреговете на няколкото мизерни реки, които се осмеляваха да нахлуят в горещите земи и не течаха надалече.
Пустинята никога не приемаше водата за даденост.
Анхела настъпи газта на теслата. Колата му приседна ниско върху асфалта и се ускори, литнала през най-истинското място, което той някога беше виждал.
Врязваше се през полицейските пунктове, като излъчваше разрешителните си напред по радиото. Гвардейците от Невада стояха наредени в защитни жилетки и му махаха. Над главата му кръжаха дронове, невидими в пълното с дим и синева небе.
От време на време Анхела съзираше следи от опълченията: слънчево зайче от мощни оптики, които следяха летящата по празната магистрала кола. Мормоните и фермерите от Северна Невада изпълняваха доброволни смени: из щата набираха членове „Мародерите от Южната граница“, „Пустинните кучета“ и половин дузина други – втората армия на Кейтрин Кейс, до един – изпълняващи задълженията си да сдържат напора на бежанците, та да не наводнят крехката им обетована земя.
Анхела подозираше, че познава част от хората, прикрити зад каменистите хребети. Спомняше си закоравелите им от омраза лица и смъртоносния блясък в очите им. По едно време беше симпатизирал на безнадеждната им омраза. Той беше най-лошият им кошмар: водосрез от Вегас, седнал в собствените им гостни и им прави предложения, на които не могат да откажат. Дяволът в черно, предлагащ кървава сделка за тяхното спасение. Беше присядал на изтъркани дивани и продънени кресла. Беше се облягал на перилата на лющещи се веранди и бе стоял в горещата вътрешност на конюшни винаги с едно и също предложение. Беше говорил тихо, заговорнически, докато излагаше подробностите, които биха ги спасили от ада, който Кейтрин Кейс се мъчеше да създаде за тях, докато тръбопроводните ѝ проекти изпомпваха водата им.
Предложението беше просто: работа, пари, вода – живот. Спри да стреляш по Вегас и започни да целиш зонърите. За местните се разкриваха определени възможности, ако се поставеха на услугите на Водната служба на Южна Невада. Можеха дори да се поразраснат с дружеско разклоненийце към тръбите от Източния басейн. Кейс щеше да ги остави да пият. Дори щеше да им даде да капнат някоя капка върху нивите си. Анхела минаваше от къща на къща и от град на град, предлагайки последна възможност за измъкване от бездната.
И както Кейс беше предсказала, фермерите се бяха хванали за спасителното въже с две ръце.
По границата изникнаха опълчения, кацнали на рамото на Колорадо и втренчени отвъд реката към Аризона и Юта. По междущатските се появиха предупредителни скалпове. Цели колони зонъри и пери-веселяци бяха изпроводени обратно надолу в реката и им беше наредено да плуват до другия бряг. Някои дори успяха.
Сенаторите у дома, на изток, настояваха Невада да сложи край на незаконното си опълчение и губернатор Андрюс добросъвестно прати гвардейците да изловят бандитите. Парадираше с театрални арести пред камерите и нареди провинили се граждански защитници в съда. И веднага щом камерите угаснаха, белезниците бяха свалени и опълченците на Кейтрин Кейс се върнаха на постовете си по реката.
Анхела пресече границата при язовира „Мийд“. Пръстените на басейна на водохранилището изпъкваха ясно на фона на светлите пустинни камъни. Едно време, много преди Веласкес да постъпи на работа, язовирът бе побирал толкова вода, която за малко да срути стената „Хувър“. Бил е пълен. Сега лодките лежаха като счупени играчки по калните брегове на водохранилището, а гвардейци и дронове бръмчаха над стената на постоянна стража над смаления воден резервоар на Вегас.
Претърсваха всяка кола, тръгнала да пресече моста, прекрачил каньона на Колорадо. Напоследък не допускаха близо до язовирната стена нищо, което не е било преровено милион и един пъти.
Вместо да мине през проверката, Анхела остави колата си на границата, връчи я на служител на ВСЮН и извървя моста с останалите пешеходци. Заедно с всички други туристи надничаше над перилата към блесналите сини води на „Мийд“. Спасителното въже на Лас Вегас. Част от езерото беше покрито с полузавършена ефирна постройка – покрив от въглеродни нишки, който в крайна сметка щеше да закрие целия басейн. Най-новият мегапроект на ВСЮН, опит да се намали изпарението.
От другата страна на реката Анхела премина през граничните служби на Аризона, като се остави да го претърсят най-старателно. Не обърна внимание на гневните физиономии на аризонския граничен патрул и позволи да го обискират и да преровят фалшивите му документи.
Граничарите накараха кучетата си да го подушат и го претърсиха още веднъж, но накрая го пропуснаха да мине. Граничната служба си е гранична служба и в крайна сметка зонърите все пак искаха хората да посещават техния отишъл по дяволите щат. Да си харчат парите тук и да им връщат мъничко от онова, което бяха загубили.
Анхела мина през последната проверка и законно стъпи на аризонска почва. Бежанците бяха разпънали шатрите си на насипите над брега. Хора, решили да си пробват късмета при среднощно пресичане на реката, за да се наврат право в ръцете на други хора, мобилизирани от Анхела да ги спрат.
Ритуалът беше еженощен. Тексасци, мексиканци и зонъри се юрваха в реката. Някои успяваха да преминат. Повечето – не. Лагери като този имаше навсякъде нагоре и надолу по течението, от „Мийд“ чак до „Хавасу“ и още по-нататък.
„Пюър лайф“, „Аквафина“ и „КемълБек“ бяха вдигнали хуманитарни шатри. Правеха си хубави рекламни снимки как се грижат за бежанците.
Покупката ви ни помага да облекчим удара на климатичните промени върху уязвимите хора по цял свят.
Анхела се запиля сред хуманитарните начинания, докато не намери молитвена шатра, пълна с пери-веселяци. Пъхна се вътре.
Имаше опашка – хората си признаваха греховете и купуваха поклоннически амулети. Докарваха се до трескава лудост, докато се молеха за поне малко късмет при опита да прекосят реката – и това пред онзи същия господ, който ги зачукваше със суша.
Някакъв тип се приближи до Анхела и му предложи пери-веселяшки амулет.
– Божия марка, сър?
Анхела пусна доларова монета в кафената чаша на мъжа. Той му връчи ключодържател с амулет за опрощение. И продължи нататък.
Анхела излезе от молитвената палатка.
Навън до магистралата друга яркожълта тесла сияеше на слънцето в търпеливо очакване на пристигането му. Вратите ѝ се отвориха.
Той се качи и провери съдържанието на колата. „Зиг зауер“ в жабката под седалката заедно с три пълнителя с патрони. Зареди пистолета и го върна обратно на място. Провери си документите. Няколко аризонски шофьорски книжки със снимката му на тях. Матео Боливар. Симон Еспера. В комплект с тях вървяха значки. Полицейско управление – Финикс. Аризонски отдел за криминални разследвания. ФБР. Различни юрисдикции за различни удобни моменти. В багажника следваше да има и съответните униформи. Костюми и вратовръзки. Якета и джинси. Вероятно и цяла униформа на щатски рейнджър. ВСЮН обръщаха внимание на детайлите.
Анхела приключи с преравянето на самоличностите и пъхна Боливар в портфейла си. Запали колата. Високоефективните филтри се включиха, доловили прах във вътрешността на кабината, и бързо прецедиха въздуха. Гарантирано отърваване от всякакви инфекции. Хантавирусите, долинната треска и даже обикновената настинка нямаха шанс.
Докато кабината изстиваше, Анхела се обади на ВСЮН и потвърди по шифрованата линия, че се е сдобил с колата и тръгва към Финикс. Потегли.
Няколко минути по-късно позвъни Кейс.
– Да? – поде Анхела, озадачен, докато я пускаше на линия.
Студеният, течен глас на шефката му се присъедини към него в почти тихата кабина на теслата. Тя попита:
– Мина ли границата?
– Е, наоколо, докъдето поглед стига, е пълно с хуманитарни шатри и току-що подминах преобърнат джони-камион, за който се кълна, че видях да го крадат хлапета; значи, да, струва ми се, че съм вече в Аризона… – той се засмя. – Единственото подобно място на света може да е Тексас.
– Радвам се, че работата ти те развлича, ангелче.
– Не Анхел – той погледна към личната карта, която беше метнал на седалката до себе си. – Днес съм Матео.
– По-добре, отколкото да те карам отново да се преструваш на индиец.
– Хиндито ми го бива.
Анхела се вряза между дълга колона коли с вързани на покривите багажи и ускори, качвайки се на отбивката за източната лента.
Лентите на запад бяха задръстени от движението, но почти никой не пътуваше в неговата посока.
– Хъм – обади се той. – Май на никого не му се ходи във Финикс.
Кейс се разсмя. Анхела ускори и литна през плоската жълта пустиня. Жегата надипляше хоризонта. Блеснали като коледна украса, захвърлени чисторби осейваха юката и креозота. Изпитите бежанци от Аризона, Тексас и Мексико обръщаха гръб, когато колата изсвирваше с гуми покрай тях и ги засипваше с облаци прах.
– Предполагам, не се обаждаш просто защото ти липсвам?
– Исках да те разпитам за Елис – отвърна Кейс. – Работил си с него преди няколко години.
– Ами да. Създавахме „Мародерите от Южна Невада“. И миналата година с онези „Самоански мормони“. Тогава много се изкефих.
– Някога да ти е казвал, че се чувства недоволен?
Анхела префуча покрай молитвен кръг на пери-веселяци – хората стояха със сведени глави и молеха господ за безопасно прехвърляне на север.
– Дявол да го вземе, много пери-веселяци има тук – коментира той.
– Като хлебарките са. Човек не може да ги мачка достатъчно бързо. А сега спри да увърташ и ми разкажи за Елис.
– Няма нищо за разказване. Стори ми се свестен – Анхела поспря за момент. – Чакай. Питаш ме дали е лоялен? Дали не би прескочил в Кали примерно?
Покрай него прелетяха палатки с логата на Червения кръст и Армията на спасението. До тях имаше проснати тела в чували – дълги редици от хора, чието пътешествие беше свършило. Безброй трупове, очакващи гвардията да ги погребе.
– Елис трябваше да се обади – обясни Кейс. – А не съм се чувала с него. Смяташ ли, че би могъл да прибере пачка и да изчезне?
Анхела подсвирна:
– Не ми звучи типично за него. Той е послушко от църковния хор. Държи да си спазва думата, да е добър човек, такива работи. Защо? Какво толкова става?
– Започвам да виждам общата картина – обясни Кейс. – И да стигам до разни изводи. Пази се там, долу, във Финикс.
– Добре съм си.
– Хулио почва да откача, а сега и Елис изчезна.
– Може да е съвпадение.
– Не работя със съвпадения.
– Така е – съгласи се Анхела, като си припомни разговорите си с Елис.
Те двамата нощуваха под звездите – избягваха мотелите, така че никой да не може да ги проследи, докато работеха по реката. Изграждаха опълчения.
Кейс каза още нещо, но гласът ѝ изпука и изчезна.
– Я повтори?
Още едно изпукване по радиото.
Анхела забеляза кафяво петно на хоризонта.
– Слушай, прекъсваш ми. Мисля, че буря току-що глътна мобилната ти кула. Ще трябва да те набера по-късно.
Единствен отговор си останаха смущенията.
Той се взираше в петното. Определено се приближаваше. Бушуваше високо. Изпълваше хоризонта. Юрнало се беше срещу него.
Анхела здраво напъна теслата, без да му пука колко батерия хаби – втурна се по магистралата, надбягвайки се с бурята. Покрай него се носеха хуманитарни станции и командни центрове на щатската гвардия. Бурята продължаваше да приижда. Стена от прах, висока една миля, се стоварваше върху всичко по пътя си.
Спря на първата отбивка за камиони, която му попадна, и плати допълнително, за да зареди теслата в защитния навес с ламаринени стени, вече пълен с други коли.
В ресторанта народът похапваше бургери и избягваше да наднича навън, понеже прозорците се тресяха от изблиците на вятъра. Щом слънчевите панели потънаха в прах, някой запали биодизелов генератор. Въздушните филтри пъшкаха и съскаха.
Навън паркира воден камион с надпис „ПРЕСКЪТ СПРИНГС“. Шофьорът закачи тръба за цистерната на спирката – мрачна сянка, клекнала на фона на кълбящите се червени валма. Кафето в чашата на Анхела имаше минерален слой на повърхността. Минна вода – в няколко различни смисъла.
Бурята се усили. Денят се превърна в нощ. Пясък и ситни камъчета блъскаха по прозорците и ги разтърсваха. Разговорите бяха приглушени и накъсани, потиснати от бушуващата отвън стихия.
Промърморените притеснения на пътниците подсказаха на Анхела всичко, което имаше нужда да знае за тях. Повечето бяха от Финикс и се опитваха да стигнат някъде другаде. Неколцина разполагаха с разрешителни, с които щяха да влязат в Невада или пък в Калифорния, други можеха да идат чак в Канада. Всички страдаха по това, което оставяха зад гърба си. И отчаяно копнееха онова, което ги очакваше, да се окаже по-добро.
Каскада от електронни иззвънявания сигнализира, че бурята отслабва – пакетите с данни най-сетне успяха да се промъкнат през облаците прах и да стигнат до телефоните на собствениците си.
Посетителите замърмориха с облекчение, че бурята не се беше оказала голяма. Заусмихваха се един на друг и се чувстваха късметлии, докато сервитьорките им оправяха сметките.
Анхела пробва отново да се обади на Кейс, но улучи гласова поща. Натоварена дама, заета с големи работи.
В укритието за коли той възможно най-добре изтупа въздушните филтри на теслата и избърса праха, процедил се в сградата с ламаринени стени.
Няколко минути по-късно отново летеше през Аризона, следвайки скритите под прашни преспи смътни очертания на междущатската магистрала, и вдигаше подире си петльова опашка от прах.
