Текст книги "Водосрез"

Автор книги: Паоло Бачигалупи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 26 (всего у книги 28 страниц)

Глава 44

– Сигурен ли си, че книгата е била в нея? – попита Анхела, докато се наместваше в претъпканата кабина на пикапа.

Между човека с pupusas, който се казваше Тууми, и Луси на шофьорската седалка нямаше много място за удобно настаняване и след три часа равномерно шофиране шевовете на Анхела го щипеха и боляха.

Чудеше се дали щеше да се мъчи толкова много, ако денят беше ясен и караха бързо. Вместо това напредваха полека през кълбящия се прахоляк и напразно се взираха в гъстия кално кафяв въздух, който отрязваше видимостта до петдесет фута.

Луси премина на по-ниска скорост, щом взеха да криволичат нагоре по поредния склон.

Бежанци изникваха като олюляващи се призраци от кафявата мъгла, озарени от фарове за буря на пикапа. Странни, прегърбени силуети се препъваха по-надалеч от разрухата в Карвър Сити и към съмнителното убежище на Финикс, стабилен поток нищета, който забавяше напредъка им до пълзене.

Когато слязоха от междущатската и се добраха до това древно парче от Шосе 66, и на трима им се струваше добра идея да избягват основните магистрали заради наблюдателната система на аризонския щатски патрул. Последното, което му трябваше на Анхела, е да бъде спрян и арестуван, когато фалшивата му лична карта цъкне грешка.

Но шосето се оказа задръстено от движение и сега си проправяха път с бавно като меласа ръмжене.

То напомни на Анхела за легналите полицаи, през които беше карал баща му, когато навремето бягаха от Мексико. Беше нещо, за което никога не си мислиш и не те притеснява, докато не си сигурен, че последният легнал полицай ще е тъкмо този, който ще те забави прекомерно и ще даде на убийците по петите ти възможност да те догонят и да ти скъсат задника.

– Сигурен ли си, че книгата беше в Мария? – попита пак Анхела.

– Вече го пита поне двайсет пъти – каза Луси.

– Когато тръгна от Финикс, беше в нея – отвърна търпеливо Тууми. – Може да я е захвърлила или да я е продала вече. За нея би била мъртва тежест при опит да преплува реката.

Анхела лесно си представяше как момичето продава книгата на някой лихвар на пътя. Един от стотиците, които грабеха бежанците в движение, като им предлагаха дребни стотинки или дори бутилки с вода и храна в замяна на ценни вещи.

Анхела се насили да се облегне и да се престори, че се отпуска. Нищо не зависеше от него. Луси караше. Мария беше някъде там в неизвестното. Беше изиграл всяка карта, с която разполагаше. Сега оставаше само да види какво му е приготвила Ла Санта Муерте.

Луси отново мина на по-ниска скорост, докато си проправяше път през тълпите бежанци, които запълваха пътя. Приличаха на крави в някакво старомодно стадо, просто се тътреха по пътя лека-полека.

Хората надничаха през прозорците им – прашни маски и насекомоидни лупи, изкривени от филтри и очила. Извънземни твари, които се взираха в пътниците.

– Карате в грешната посока! – извика някой при преминаването им.

– Ти ли ми го казваш – промърмори Луси.

Заобиколи строшена тесла, половината – на пътя, и половината – в мекия прахоляк.

– Никога не съм виждала такъв път.

– Когато гледахме картите – каза Тууми, – изобщо не знаех, че тук е така.

– Това е Карвър Сити – отвърна Анхела, потискайки собственото си разочарование. – Крайно време им беше да пресъхнат.

– Крайно време ли? – изуми се Тууми.

– Водата им беше отрязана неотдавна.

– Имаш предвид, че Лас Вегас им отряза водата – поправи го Луси. – Ти им отряза водата.

– Ама това стана преди седмици – каза Тууми.

– Аха – Анхела наклони глава. – Но на хората им трябва време да осъзнаят колко са прецакани. Намесват се хуманитарните агенции, така че местните се държат още малко на кофи и червенокръстки помпи и топят чисторби в собствената си река. Но пречиствателните станции вече не работят, тъй като през системата не минава вода. Така че болестите се превръщат в проблем. Не стигат нито чисторбите, нито джони-камионите. Тогава се появява и Националната гвардия. Хората се опитват да изпомпват сами вода от реката, започват да въртят черноборсаджийски номера, но между болестта и гъмжащите гвардейци започват да осъзнават, че срането в кофи няма да ги докара много далеч. Тогава се вдигат и бизнесите. И работните места пресъхват. А щом парите си идат, хората най-накрая започват да схващат. Наемателите заминават първи. Махат се бързо, понеже след като от крановете им не тече вода, нищо не ги свързва с това място. Но домовладелците се държат поне още малко. Накрая обаче и те се пречупват. Първо само няколко, после и повече, а накрая идва това… – той махна към реката от бежанци, изпълнила магистралата. – Цял град си обира крушите.

– Как, по дяволите, ще намерим едно момиче в цялата тълпа? – попита Луси.

– Ако е успяла да премине града, знам къде ще се опита да пресече реката – каза Тууми.

– Това е голямо „ако“ – Луси отново натисна спирачката и се дръпна встрани, за да пропусне орляк коли, натоварени тежко с багаж.

Пред тях имаше бронетранспортьор на Националната гвардия, войници надзираваха бежанците и се грижеха бягството им да си остане порядъчно. Луси отново потегли напред, проправяше си път през хората и ги караше да отстъпят. Прахолякът се вихреше около колата на огромни, кълбящи се облаци.

Анхела потропваше с пръсти по коленете си и беше наясно, че с нищо не може да ускори напредъка срещу потока от човеци, които прииждаха срещу тях по пътя. Покрай колата изръмжа камион на Националната аризонска гвардия, пълен с хора, които се държаха за ръбовете на каросерията.

– Пистолетът подръка ли ти е? – попита Анхела.

– Няма да се стигне дотам – отвърна Луси.

Той реши, че няма намерение да спори по темата на какво са или не са готови хората, които губят всичко. Луси все още предпочиташе да мисли най-доброто за човечеството. Това беше хубаво. Идеалистите са приятни спътници. Не те изяждат жив.

– Няма начин Мария да е успяла да премине през всичко това – повтори Луси.

– Това момиче оцелява – отвърна Анхела. – Стигнала е от Тексас до Финикс, а онези пътища също бяха лоши. Даже по-лоши на места. В Ню Мексико гонят хора по целия път през щата. Бесят пери-веселяците на колците на оградите, за да прокарат идеята си.

– Тогава не е била сама – възрази Луси. – Семейството ѝ е пътувало с нея.

– Ще успее – каза Тууми твърдо. – Както приятелят ти каза… тя е корава.

– Не ми е приятел.

Той сви рамене.

– Не е…

Анхела се зарадва да чуе несигурността в гласа на Луси, огледално отражение на собствените му мисли какво точно представляват един за друг.

Подминаха медицинска станция, пълна с работници от Червения кръст и „КемълБак“, които раздаваха хуманитарни помощи. Националната гвардия ги държеше под око, за да се увери, че народът се строява на опашки и се реди търпеливо да си получи от хуманитарните работници хидратиращите пакети, чисторбите и енергийните блокчета.

Недалеч от тях имаше паркиран пикап, който предлагаше извозване до комплекси във Финикс с гарантирана близост до червенокръстките помпи и правото на първия записан за почасови строителни места в „Тайян“. Пълен пакет за само 500$ на човек.

Джип с пустинен камуфлаж и няколко души въоръжена охрана стоеше до него с голяма табела:

„КУПУВАМЕ БИЖУТА. НАЙ-ДОБРИТЕ ЦЕНИ“.

– Мислите ли, че някой се възползва от офертите им? – изуми се Тууми.

– През цялото време – отвърна Анхела.

– Грозна работа – поклати глава чернокожият. – Хората така да крадат от други хора.

– Такъв е животът – сви рамене водосрезът.

Луси го изгледа с раздразнение:

– Не го казвай с такова задоволство.

– Е, такъв си е – защити се той. – Няма смисъл да си пожелаваш хората да бъдат по-инакви. Най-много да те убият.

– Понякога защитават по-висши идеали – възрази Тууми.

Анхела сви рамене.

– Може би. Но висшите идеали няма да те вкарат в кооперация „Сайпръс“.

Тууми го изгледа студено и се обърна да си говори с Луси.

Двамата се разбираха по-добре, отколкото Анхела би предположил. Чудеше се дали не е типично за жителите на Финикс явление – зонърите да се харесват едни други, или е свързано с нещо в него, което ги кара да му обръщат гръб.

– Тя няма да успее да мине реката – заяви Анхела. – Ако вече се е опитала да го направи, значи е загубена за нас.

– Мария е доста находчива – отвърна Тууми. – Имахме план. Тя разполага с помощни устройства.

– Не – Анхела поклати глава. – Там свършва пътешествието ѝ. Единствените хора, способни да минат оттатък, са онези, които имат пари да платят големите глоби на опълчението. Хората, които се опитват да минат самички, не успяват. Никога не успяват.

– За което си се погрижил ти – изсумтя Луси.

Анхела пренебрегна забележката ѝ.

Опитваше се да оцени ситуацията. Чудеше се дали е разумно да се опитва да иска услуги от тази страна на реката. Да накара хората от Невадската гвардия и опълчението да се оглеждат за Мария. Опитваше се да прецени дали са го зарязали дотам, че подобно обаждане просто да означава още хора тук, в Аризона, които ще тръгнат да се интересуват от момичето.

Луси се занимаваше с обяснение на ролята на Анхела в уреждането на Суверенното опълчение в Невада.

– И това си го направил ти? – попита Тууми с върховен потрес. – Наистина си сложил всичките тези хора на границата, за да държиш останалите отвън?

– Невада не би оцеляла, ако я залеят зонъри и тексасци – сви рамене Анхела. – Освен това Калифорния прави и по-лоши неща.

– Твърде иронично би било, ако това момиче свърши одрано заради теб – каза Луси. – Ще се окажеш с награда за главата си благодарение на хората, които си наел.

– Смяташ ли, че не съм се сетил вече за това?

Тууми беше отвратен.

– Ако не ми пукаше толкова много за Мария, бих казал, че в това има същинска поетична справедливост.

Спътниците му в това пътуване бяха като тенджерата и похлупака ѝ. Анхела насочи вниманието си към бежанците зад прозореца в опит да пренебрегне стърженето на съвестта в дъното на ума си.

Не би го казал на глас, но всеки път, когато споменеха за нещата, свършени от него в името на Кейтрин Кейс, го разтърсваше суеверно притеснение, че му предстои да плати цената за всичките си грехове; че наистина някой го наблюдава: може би Господ, може би Ла Санта Муерте, а може да беше и някоя голяма будистка кармична мухобойка… във всеки случай нещо, което е на път да го връхлети, вбесено и с намерението да го накара да си плати.

„Навярно има граница на срязванията, което може да направиш, преди ножът да те среже.“

Това му напомни за онзи sicario. Живей, както искаш да умреш, и умри, както си живял. Наречи го ирония. Наречи го поетична справедливост. Тази река от бежанци, която пречеше на Анхела да стигне до целта, му изглеждаше някак лична. Все едно понасяше наказанието за греховете си.

„Аз създадох всички тези бежанци.

Живей, както искаш да умреш, и умри, както си живял.“

– Мисля, че прахолякът намалява – обади се Луси.

Продължиха да криволичат между ниски хълмове и да си проправят път през потока бежанци. Най-накрая превалиха поредното било и се заспускаха от другата страна, вече със стабилна скорост. Слънцето започна да пронизва кафявата омара. Прахолякът остана зад гърба им, воалът пред тях се вдигаше и го замениха светлина и синьо небе, които бяха почти ослепяващи след сумрака на прашната буря.

Анхела се опита да се ориентира.

Луси посочи:

– Ето го ЦАП.

Тънка синя линия, права като черта, пренасяше водата от река Колорадо през огнената пустиня.

Блестеше под слънцето. Спасителното въже на Финикс. Предстоеше да бъде изпомпена нагоре и вкарана в тунел под планините. Над триста мили канална система, цялата – пренасяща вода до изгорял град насред нажежената пустиня.

– Малък изглежда – каза Тууми. – Човек не би си казал, че в него има вода за цял град.

– Понякога няма – отвърна Анхела.

– Не и когато го гръмнеш, във всеки случай – заяви Луси.

– И това ли е твое дело? – попита Тууми. – Дявол го взел, за много неща имаш да отговаряш!

– Ако не го бях направил, тя щеше да намери някой друг на мое място, а аз да остана безработен.

– Ти и сега си безработен – напомни му Луси.

– Не задълго.

– Все още не схващам защо ѝ вярваш.

– На Кейс ли? – Анхела се засмя. – И ти уреди да ме гръмнат, но ти вярвам.

– Прав си. Ти си луд.

Анхела нямаше нищо против шегата. След проясняването на бурята го беше обхванал нов оптимизъм. Самият факт, че е преживял вихъра и има нормална видимост…

Взеха поредния завой, под тях земята се снижи стремително, разкри река Колорадо и до нея – тяхната цел.

Луси натисна спирачките и тримата се втренчиха до един през мръсното предно стъкло.

– Исусе – промърмори журната. – Ето ти един мъртъв град.

Слязоха от колата. Далеч под тях потоците бежанци се изливаха от Карвър Сити. Реки от миниатюрни мравки, до една засмуквани далеч от домовете си. Над главите им се въртяха хеликоптери. Джиповете на Националната гвардия стояха на стража на равни разстояния по магистралата отдолу и поддържаха реда. Града напускаха цели конвои.

От другата страна на реката гвардията на Калифорния беше вдигнала малки бункери, откъдето войниците да следят течението на реката. Стъклата на далекобойните им оптически мерници блестяха на слънцето, разкривайки местоположението на снайперистите. Опълченци си избираха целите. Хеликоптери бръмчаха нагоре-надолу по реката, тътенът на перките оповестяваше присъствието им.

– Боже! – Тууми засенчи очи от слънцето, проучвайки тази дейност. – Няма начин Мария да проникне през всичкото това!

– Не се е канила да пресича точно тук, нали? – попита Анхела, като се постара притеснението му да не проличи.

– Не – Тууми махна към реката. – Преценихме, че ако отиде ей там, нагоре по течението, далеч от хората, патрулите ще са по-малко.

– Колко е мотивирана да го стори? – поинтересува се Анхела.

– Адски много.

Водосрезът се взря в града, който беше унищожил. Пътят беше напълно задръстен от бежанци и патрули на Националната гвардия. Някъде надолу в този хаос водните права се изплъзваха от хватката му.

Ирония? Поетична справедливост?

Той реши, че и двете не му харесват особено.

Глава 45

Луси се опита да влезе в Карвър Сити, но Аризонският пътен патрул ги върна.

– Пътищата са затворени! Обръщайте. Еднопосочно движение!

– Те искат да спрат грабителите да не влязат в града – обясни Анхела.

На Луси ѝ прозвуча дистанциран, сякаш най-сетне бе прозрял през този нов прозорец към ужасите, които беше сътворил.

Тя обърна пикапа и подкара към предишната им наблюдателна точка. Далеч под тях ченгета и гвардия продължаваха да отклоняват движението. Неколцина вдигнаха глави, сякаш ги наблюдаваха.

– Ако се задържим много дълго наоколо, ще си търсим неприятностите – заключи Луси. – Тези ченгета няма да ни оставят на мира.

– Аха. И ако ме набележат, свършен съм – съгласи се Анхела. Озъби се надолу към потока от коли, изтичащ в тяхна посока, и се взираше така напрегнато, че според Луси направо се опитваше да различи Мария сред всички останали мравчици в тълпата бежанци.

Внезапно той каза:

– Сетих се как ще стане.

– Кое? – попита Тууми. – Не мога да ида дотам пеша.

– Значи, ставаме двама – съгласи се Анхела. – Ще трябва да продадем пикапа.

– Шегуваш ли се? – изгледа го гневно Луси. – Не е мой.

Той ѝ се ухили самодоволно.

– Нали искаш да видиш как ще се развият нещата?

Вбесяващо беше някой да е способен да наднича в главата ѝ.

В крайна сметка Луси успя да размени пикапа на Шарлийн срещу чифт евтини електрически пясъчни мотори, които Анхела спазари от изливащия се от града поток бежанци.

– Шарлийн ще ме убие – каза Луси, докато предаваше ключовете. Стрелна Анхела с мрачен поглед. – Знаеш ли колко коли изгубих, откакто се срещнахме?

Той имаше достойнството поне да си придаде смутен вид.

– Веднага щом се върна във Вегас, ще ти платя за всичко.

– Да, бе – съгласи се Луси. – Сигурна съм, че когато шефката ти не се опитва да те убие, разполагаш с изумителна служебна сметка.

Тууми успя да се качи на единия мотор, а Анхела и Луси взеха другия.

– Карай полечка с мен – предупреди той. – Хич не съм във форма за подскоци.

Потеглиха напряко, като заобикаляха проверовъчните пунктове и свистяха през светложълтия прахоляк. Криволичеха между креозотови храсти и високите бодливи пипала на окотильото, подминаваха юките и веднъж заобиколиха дори една, разклонена в красиво дърво.

Пустинята се променяше, осъзна Луси. Излезли бяха от Сонора и навлизаха в Мохаве. Сухи братовчеди, които се сливаха и преливаха едни в други, а те тримата бяха точно на границата на прехода.

Електрическите мотори съпровождаха пътуването им с изкуствен вой, но в пустинята не помръдваше нищо освен ветровете.

Когато стигнаха до реката, завиха нагоре по течението и следвайки неравния терен, търсеха пътеки, които може да водят надолу към брега, както и улики къде Мария би могла да избере да извърши прехода си.

Пътуваха часове наред, приближаваха се до водата, не намираха следи от момичето, принуждаваха се да се отдалечат, след това се връщаха отново, когато хълмовете и пътеките го позволяваха.

Моторите взеха да губят мощност. Луси спря техния.

– Какъв е проблемът? – попита Анхела.

– Горе-долу на половин заряд сме – отвърна тя. – Не сме си донесли панели за зареждане, пък ако ще и минимално да е.

– Доста път има назад – добави Тууми.

– Ако искате да се връщате, няма проблем – заяви водосрезът. – Аз продължавам. Няма нужда и вие двамата да участвате в приключението!

Лицето му беше хлътнало и се потеше обилно. Черни кръгове от изтощение обкръжаваха очите му.

Тууми поклати глава.

– Не. Няма да я изгубя отново! – каза го с такава твърдост, че Луси се зачуди каква ли вина изпитва той, та има нужда да я изкупи.

„Всички сме тук за изкупление – осъзна тя. – Никой от нас няма да се върне.“

– Има немалка вероятност вече да е пресякла реката – отбеляза Анхела. – Сигурно е вече мъртва.

– Въпреки това трябва да я потърсим – заяви твърдо Тууми.

Луси също поклати глава.

Водосрезът ѝ се ухили.

– Журната не може да пусне историята.

– Нещо такова.

– Добре – въздъхна той. – Достатъчно трудно е дори просто да се държа на мотора. Не съм сигурен дали бих могъл да го карам, без да се пратя сам по дяволите.

Вкопчи по-здраво ръце около кръста ѝ и Луси отново подкара мотора, като се чудеше колко ли е странно, че сега зависим от нея е станал човек, който до неотдавна толкова я плашеше.

Отново ускориха, люлееха се, подскачаха и бръмчаха през голата пустиня, криволичейки по брега на реката.

Зарядът на мотора ѝ равномерно се изтичаше и Луси започна да се чуди дали наистина ще успеят да се върнат. Бяха изминали доста мили. Колко дни щеше да им отнеме да се доберат пеша до Карвър Сити? Слънцето вече бе започнало да прежуря кожата ѝ и я изпичаше така, че да потъмнее и да се обели до кръв.

„Дали момичето наистина може да е стигнало толкова далеч?“

Луси лесно си представяше Анна във Ванкувър изумено да клати глава от начина, по който взимаше решения. Рисковете, които поемаше, и причините да го прави. Почти чуваше сестра си да казва: „Не си като тях. Можеш просто да си тръгнеш. Ти си единствената, която може просто да си отиде. Това е самоубийство!“.

Част от Луси не можеше да не се съгласи. Имаше дузини правила, към които се придържаше, когато отиде в пустинята – включително да не забравя да си носи праховата маска, крем за слънце и двойно количество вода спрямо това, което си мисли, че ще ѝ трябва, както и да не отива по-далече оттам, откъдето е сигурна, че може да се върне, ако нещо тръгне накриво… И ето че сега пренебрегваше всички правила до едно.

И за какво? За да продължи да търчи по петите на една история, да продължи да танцува на острия ръб на катастрофата…

Тууми извика и даде рязко газ.

Анхела стисна Луси за бедрото и ѝ посочи. Тя го чу да казва нещо, вероятно на испански, но го изрече твърде бързо и неясно и вятърът плющеше в ушите ѝ с всичка сила – но все пак ѝ прозвуча като молитва.

Ето там!

Нещото, което сочеше Тууми. Няколко захвърлени дрешки. Чисторби и обвивки от енергийни блокчета.

Последните следи от момичето, което беше слязло в реката.

Луси завъртя мотора и го спря до захвърленото снаряжение.

– Мамка му мамка му мамка му! – повтаряше Тууми. – Това са нейните неща. Била е тук!

Луси огледа калните плажове и долчинките, обрасли с върби, и самотните щръкнали тамарикси. Отвъд лениво течеше реката.

„Значи, това е то. Където всичко свършва. Всичкият този труд и ето, край.“

Луси не можеше да реши дали е разочарована или облекчена.

Огледа отсрещния бряг и се запита дали може да забележи опълчението, за създаването на което беше помагал Анхела. Хората, готови да накълцат бежанката и да я хвърлят обратно във водата да се носи до Карвър Сити като урок за останалите.

Нямаше и следа от движение. Просто вълничките на течението и лъхащият от водата прохладен, влажен ветрец.

Тук, значи, свършва всичко.

Анхела куцукаше напред-назад, втренчен в отсрещния бряг, ококорен и трескав. Имаше такъв вид, все едно видение го е довело до ръба на бездната, и както е копнял и се е молил на Девата за спасение, така накрая остава с празни ръце. Падна задъхан на колене, когато и последната капка надежда се отцеди от вените му.

Не всички епични приключения завършваха успешно. Вместо това параноични и алчни хора правеха глупави грешки. Хората умираха и се нараняваха едни други, бореха се и накрая всички оставаха с празни ръце.

Това до такава степен се бе въплътило в главната поука на пустинята, че Луси се чудеше как ли изобщо ѝ е хрумнало, че издирването може да свърши по някакъв друг начин.

От дълбините на храсталаците се появи окаляно момиче, помъкнало раница.

– Тууми?

– Мария!

Чернокожият се затича към краличката си с широко разперени ръце.

Анхела извика от облекчение и също се изправи на крака.

Мария и Тууми се прегърнаха, а той коленичи до раницата ѝ и взе да рови в нея.

– Хей! – извика момичето. – Махай се от вещите ми!

– Тук е – каза Анхела. – Тук е!

Изправи се с книга, която вдигна високо, след това прерови страниците. Широко ухилен, извади един лист.

Триумфираше.

Луси дойде да надникне зад рамото му. Ами да – стар лист с печати. Не отговаряше въобще на очакванията ѝ. Две къси странички, това беше всичко. Изсушени и с врязани в тях гънки. Права на хартия, които можеха да променят света. Поне за някои, във всеки случай. Посегна към документа, но Анхела го дръпна назад.

Луси го изгледа ядно:

– Сериозно? Колко камиони и коли зарязах заради теб?

Той срамежливо ѝ ги предаде.

– Толкова са стари!

– На повече от сто и петдесет години.

Луси държеше листовете с дълбоко благоговение. Докато ги четеше, промърмори:

– Толкова трудно е да повярваш, че заради тях си струва да умират хора!

Министерство на вътрешните работи, Бюро по индианските въпроси, подписите на племенните вождове… Течни обещания. Символични компромиси за време, което никой не очакваше да настъпи. Милиони акър-футове вода. Липсващото парче от пъзела, което би позволило помпите на Централноаризонския проект да се съживят в пълен капацитет. С права като тези можеха да се изкопаят нови и по-дълбоки канали. Бяха годни да преканализират Колорадо встрани от Калифорния и далеч от Невада. Да изливат водата в различен чифт пустини и различен чифт градове…

Няколко прости листа хартия с властта да превърнат Финикс и Аризона в арбитри на собствената си съдба вместо в дом на загубата и разрухата.

Начин хора като Тууми, Шарлийн и Тимо да могат да процъфтяват заедно с бежанците, скупчени там с мечтата да поемат на север.

Луси въздъхна, беше наясно какво трябва да се направи. Джейми беше прав. В някакъв момент бе станала една от местните. Не можеше да каже кога, но в някакъв момент Финикс се беше превърнал в неин дом.