Текст книги "Водосрез"
Автор книги: Паоло Бачигалупи
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 28 страниц)
Глава 12
Мария чу хиените далеч преди да ги види. Смехът им се надигаше и отекваше в гълчава над изоставения квартал в предградията.
Ветеринаря си беше присвоил цялото каре и го беше превърнал в личен охраняем комплекс – около тухлените къщи с испански керемидени покриви имаше опъната двойна бариера от телена мрежа, увенчана с намотки бодлива тел.
Ще умра – помисли си момичето. Но въпреки това продължи да крачи, а глъчката на хиените се превърна в хор.
Животинският смях се сдоби и със зверски лица. Сюрреалистични скокливи чудовища зад телената мрежа, които тичаха в ничията земя между двете огради. Гледаха девойката, провикваха се, оголваха зъби – целите сплъстена козина и люлеещи се глави – скачаха покрай нея и се придържаха на едно ниво, докато напредваше по улицата.
Когато седнаха със Сара след катастрофалния ѝ ден, стиснали спечелените от нея юани и долари, Мария си помисли дали да не избяга. Парите бяха същинска подигравка. Твърде малко за собствените ѝ нужди, да не говорим за Сара. Миниатюрна жалка купчина кеш, сложена на пълните им с пясък чаршафи.
– Можем да избягаме – предложи накрая Сара.
Да, но не можеха. Не и наистина. Ако Сара не работеше на Златната миля, все едно беше мъртва. А ако Мария не можеше да продава вода до „Тайян“, тя също щеше да умре. Живееха във време назаем.
– Ще говоря с Деймиън – заяви Мария. – Да видим дали няма да ни отпусне отсрочка.
– Не мога да ида там… – Сара не я гледаше в очите, докато го казваше, а почесваше глезена си на мястото, където каишките на сандалите ѝ с високи токове се бяха врязали в загорялата кожа. – Аз…
– Няма нужда да участваш. Аз ще говоря с него – каза Мария.
– Не мога… – Сара млъкна. – Той им отваря оградата нощем. Виждала съм ги. Отваря ги и ги оставя да обикалят из къщите… – тя потрепери. – Не мога да ида там.
– Вече ми разказа – отвърна Мария.
Само дето не беше. Не и с думи във всеки случай.
Вместо това Сара се беше върнала от нощния купон на Ветеринаря и се беше сгушила в Мария, треперейки в омотаните им чаршафи, макар че в мазето беше горещо като във фурна. Момиче, което беше отишло на купона с най-хубавата си дреха – елегантна черна рокля, прелестна и скъпа, купена ѝ от скъпар, отнасял се с нея като с принцеса. Беше отишла на онзи купон с надеждата да срещне хора, които са дупе и гащи с Ветеринаря. С надежда да намери златния си билет. После същото това момиче се беше прибрало с препъване след изгрев и се беше сгушило в Мария, сякаш тя може да я защити от онова, което беше видяла.
– Не можеха да тичат достатъчно бързо – не спираше да повтаря Сара.
По-късно Мария чу от други свидетели, че хиените са били пуснати в ограждението и че бяха загинали доня Аройо и русият ѝ приятел Франц. Хиените ги догонили и ги изяли – ленив и лесен лов, понеже хиените бяха свикнали на по-трудни преследвания, а не просто да разкъсат на парчета двойка тъпи зонъри, решили, че могат да крадат от Ветеринаря.
Но хиените плашеха Мария дори и когато не беше чувала разказите за случката. В жълтите им очи сякаш блестяха древни знания, все едно спомените им за глад, суша и оцеляване бяха много по-значими от тези на момичето. Струваше ѝ се, че докато я следват, казват, че скоро ще е мъртва, но те ще са си тук завинаги.
Ръмженето се усилваше, понеже я надушиха още хиени. Изникваха от изкормените къщи, които Ветеринаря им беше отпуснал, джафкаха и квичаха, смееха се и се кикотеха. Събираха се. И след това се юрнаха покрай момичето право към някакво ново развлечение.
Мария се обърна да огледа главния вход на имението. Отвъд железните решетки мъж с бяла коса мяташе окървавени парчета месо над участъка, който използваха хиените. Зверовете се трупаха и се зъбеха един на друг, кикотеха се и търчаха, подскачаха да хванат парчетата разкъсана плът, които прелитаха над мрежата и бодливата тел.
Бяха големи чудовища – и над дузина. Имаше достатъчно високи да застанат лице в лице с Мария. Прашни, диви и бързи, те се хвърляха да докопат някое парче и после отстъпваха да се наведат и да хапнат, обикаляха напред-назад зад мрежата нащрек и възбудени, напълно съсредоточени върху Ветеринаря, който им хвърли още месо.
Животните се надигаха и скачаха.
На Мария ѝ се искаше да вкара в някаква позната категория движенията на хиените. Да каже, че скачаха като кучета или се навеждаха като котки. Да ги сравни с нещо, което да съответства на собствения ѝ опит, само че те сами по себе си образуваха отделна категория.
Поредното парче окървавено месо се превъртя над намотките на телта. Една хиена се изправи на задни крака. Щракнаха челюсти. В тази паст можеше спокойно да влезе главата на Мария.
Ветеринаря се засмя на хитрия номер на животното, а ръцете му бяха окървавени до лактите. Групичка от хората му пушеха цигари и си предаваха кутията, хвърляха по едно око на улицата, докато хиените джафкаха и просеха от господаря си по още някое парче. Естебан беше сред групата. Забеляза Мария, ухили се и подвикна на Деймиън:
– Йо. Малката водна риха е тук.
Зад тях Ветеринаря извади нещо твърдо от кофата си. Човешка ръка. Хиените ѝ се нахвърлиха с кикот и щракащи челюсти.
Деймиън се запъти към портата.
– Мислех си, че си избягала през границата с всичките пари.
Въпреки че се канеше да покаже смирение, Мария се озъби:
– Питай Естебан за парите. Той взе всичко. Ето го, там стои.
– И какво очакваш, да ти го доведа? Да поседнем и да изпушим лулата на мира? Да обсъдим ситуацията като малки деца в училище?
Деймиън ѝ се усмихваше подигравателно… не беше дори изненадан, че не ѝ стигат пари. Знаеше, че не ѝ стигат.
Беше се уговорил с Естебан. Беше имал намерение да не ѝ стигнат.
– Вече си взехте парите.
Деймиън се хилеше открито, наслаждаваше се на цялата ситуация.
– Да се оплачеш ли искаш? – той врътна глава към Ветеринаря, който хвърляше поредните парчета месо на любимците си зад оградата. – Ето ти го бюро „Оплаквания“.
Мария го изгледа злостно. Всичко беше наредено срещу нея. Всичко беше срещу нея! Не се предполагаше да печели пари. Не се очакваше да се измъкне оттук. Двете със Сара би трябвало да продължат да се потят, да се чукат и да умират, докато от тях не остане нищо. А после?
После момчетата ще си вземат още тексасци и ще повторят операцията.
Видя света ясно. Най-накрая осъзна, че го вижда ясно. Нищо чудно, че тате упорито се преструваше.
– Хей! – извика. – Мистър Ветеринаря! – И взе да размахва ръце. – Мистър Ветеринаря!
Белокосият мъж я чу да го вика и се обърна.
Деймиън застина. Местеше поглед от Мария към Ветеринаря и обратно, сгърчил лице в школувана стегната и недоволна усмивка.
– Нямаш си представа в каква гадост се забъркваш.
Ветеринаря остави кофата си и махна на няколко от своите cholobis да я отнесат. Те му връчиха парцал и той отсъстващо избърса просмуканите си с кръв ръце, докато се приближаваше.
Мария се постара да прикрие страха си, а Ветеринаря дойде до портата и надникна през решетките.
– Какво си имаме тук? – попита.
– Нищо особено – отвърна Деймиън. – Момиче, което закъснява с наема.
Погледът на Ветеринаря се премести от него към Мария:
– И какво общо има това с мен?
Той обърса още малко кръв от ръцете и лактите си. По парцала имаше тлъстини, парченца месо и гъста, мазна кръв.
– Бях си събрала наема. Продавам вода край „Тайян“ – обясни Мария. – Бях си събрала наема и те ми взеха парите. Той накара Естебан да ги вземе.
– И заради това идваш при мен – Ветеринаря се усмихна. – Не познавам особено много хора, които биха решили да дойдат право при мен.
Беше с масивно телосложение. Същински бик с едри рамене, щръкнала побеляла коса и сини очи. Светлосин взор, студен и безличен като небето по обед. Със зеници като топлийки. Той се взираше в Мария през оградата и я оглеждаше със същия глад като хиените си. Лакома твар, която обмисляше откъде е най-добре да я почне, ако се докопа до отсрещната страна на оградата.
Мария внезапно разбра грешката си. Ветеринаря изобщо не беше човек. Беше съвсем друг звяр. Демон, изкатерил се от дълбините на земята. Някаква твар, която само плюскаше и плюскаше, и сега демонът я беше забелязал. Облизваше устните си. Оградата не представляваше никакво сериозно препятствие. Можеше да се пресегне и просто да си я вземе.
– Ела насам.
Протегна се окървавена ръка с разтворена петносана длан, с присвити очаквателно пръсти. Помаха ѝ.
– Дай да те разгледам!
За неин ужас Мария се хвана, че изпълнява нареждането на окървавените му пръсти.
Той я погали по бузата и я стисна под брадичката.
– Как се казваш?
– Мария.
Той я придърпа още по-близо и присвитите му очи блеснаха. Животински и гладни.
– Какво виждам тук? – промърмори белокосият бандит. Изглеждаше очарован, докато въртеше лицето ѝ насам-натам с лепкавата си от кръвта ръка. – Какво виждам?
– Не мога да печеля, ако той все ми взима парите – прошепна Мария, а белокосият продължаваше да я стиска за брадичката. Имаше чувството, че се намира извън тялото си и наблюдава отстрани.
– Мария – прошепна Ветеринаря. – Мария… Не съм глупак. Да не смяташ, че съм глупак?
– Не – тя едва успя да извади думата от устата си.
– Тогава защо идваш при мен и ми разправяш неща, които вече знам? – хватката му се стегна и я стисна като менгеме. – Да не смяташ, че не знам всичко, което се случва във владенията ми, Мария? Смяташ ли, че процъфтявам, защото не виждам добре? – той пак я погали по бузата и прокара пръсти надолу по лицето ѝ. – Знам, че продаваш вода до „Тайян“. Знам, че искаш да печелиш повече. Знам всичко за теб. Имам си видения, да знаеш. Ла Санта Муерте ми шепне в ухото и тя каза, че ще дойдеш. Кльощавата дама те харесва с малката ти червена количка… – дивите му сини очи огледаха прашните околности. – Но не возиш количката си. А те видях с пълна с бутилки количка, които блестяха на слънцето. Сега обаче само теб виждам. Виденията си имат вариации, както разбрах. Смяташ ли, че това е вярно, а?
Мария преглътна. Кимна.
– Защо тогава не работиш за мен, Мария?
– Искам просто да си продавам вода.
– Деймиън може да те сложи на хубави места, Мария. С голям трафик. Лесни пари. Или пък може да пренасяш пратки за мен. Ти си по-умна от онази твоя приятелка, която се крие. Мога да използвам момиче като теб. Ще имаш привилегии. Може да живееш по-близо до хуманитарната помпа. Да спестиш пари за койот. Няма начин да стигнеш на север, ако настояваш да печелиш на дребно. Големите пари те вкарват в играта. Големите пари пресичат границите.
– Просто си продавам водата.
– Не си на свободна практика, нали? – очите топлийки я изучаваха. – Може да криеш кеш, който е трябвало да дадеш на нашия приятел Деймиън?
Мария преглътна, ужасена, че някак си той знае, че онзи път е ходила със Сара и се е срещнала със скъпаря. Че е вечеряла с него и го е слушала да разказва истории за водни хоризонти и пари.
– Не съм глупачка – каза.
– Не бих търсил глупаво момиче. Само умните си мислят, че могат да ми спретнат номер… – същата празна усмивка. – Само умните смятат, че могат да си издълбаят собствени малки ниши в нашето малко семейство тук, долу. В нашата екосистема… – той стрелна хиените с поглед. – Единствено те са тези, които знаят, че могат да се справят добре и извън оградката си – пак върна поглед върху Мария. – Те копнеят да получат свободата си. Да ловуват и да тичат. От тяхна гледна точка ние сме смешни, меки и объркани твари и за тях представляваме истинска възможност. Не сме еволюирали колкото тях. Не сме адаптирани за тежката система „яж или бъди изяден“, която е закалила вида им. Само ги погледни… – той извърна лицето на момичето, за да види то как хиените ги зяпат и двамата.
Мария преглътна.
Ветеринаря се усмихна.
– Виждаш го, нали? И двамата ни бива да виждаме разни неща, така смятам.
Хиените изучаваха Мария с жълтите си пронизващи очи и тя разбра, че Ветеринаря е прав. Виждаше как работят древните им мозъци. Направо можеше да ги чуе как мечтаят за великолепно натъпкване, стига само Ветеринаря да им позволи да идат на лов зад оградата.
„Това е техният свят“ – осъзна Мария. Унищожените предградия на Финикс бяха обетованата им земя. Хиените не се бояха от липсата на вода. Просто чакаха зад оградите момента, когато ще наследят земята.
„Не сме като теб, сестро. Не ни трябва вода. Само кръв ни е нужна.“
– Ако ги пусна на свобода, според мен ще си живеят чудесно – заяви Ветеринаря. – Не мислиш ли? Може и да го сторя някой ден и целият град ще стане тяхно царство.
Той пусна Мария.
– Имаш един допълнителен ден – каза и се извърна. – Ще платиш на Деймиън каквото му дължиш.
– Но парите вече са в него.
– Санта Муерте казва, че не трябва да ти вдигам купон – сподели Ветеринаря. – Но не е казала, че трябва да спирам бизнеса… – погледна многозначително към подчинения си. – Деймиън няма да се меси повече, ако събереш дължимото… – и съсредоточи върху Мария погледа си, налудничав като на всяка друга хиена. – Плати му. Иначе следващия път, като се върнеш, ще бъдеш издокарана в купонджийска рокля!
Мария отстъпи назад и избърса лицето си. Размаза нещо мокро и когато дръпна ръка от бузата си, тя беше почервеняла.
– Чу шефа – подсмихна се Деймиън. – По-добре се захващай да печелиш. И не забравяй, че и приятелката ти ми дължи пари.
Мария се извърна. Опита се да не мисли за кръвта по кожата си и откъде е дошла.
„Това е просто вода – каза си. – Просто червена вода.“
Хиените вървяха редом с нея, докато се отдалечаваше от ограденото имение на Ветеринаря, хилеха се и раздрънкваха мрежата и с всяка крачка ѝ напомняха, че гледана през техните очи, не е нищо повече от плячка.
Глава 13
Анхела изрита ботушите си върху мекото легло в „Хилтън 6“, облегна се на пухкавите възглавници и настрои телевизора на новия епизод на „Неустрашим“.
Намести таблета в скута си и пусна търсене на журналистката, която беше оставил да избяга. Приятелят ѝ Тимо се оказа прав – не беше трудно да я намери.
Луси Монро, звезда на разобличителната журналистика, и в момента се занимаваше с разобличаване на скандал.
„ВОДЕН АДВОКАТ ОТ ФИНИКС УБИТ“
„ВОДНИЯТ АДВОКАТ ИЗМЪЧВАН ДНИ НАРЕД ПРЕДИ СМЪРТТА СИ“
Да, тя го беше излъгала. Паничката ѝ не се пълнеше от трупните таблоиди. Луси беше много по-луда от обикновените събирачи на трупове и трябваше да ѝ го признае, жената имаше топки. Или яйчници, както обичаше да казва Кейтрин Кейс всеки път, когато Анхела изръсваше нещо, което според нея лъхаше твърде много на мачовщина.
Топки, яйчници или просто липса на здрав разум, но Луси се беше нахвърлила срещу всичките сериозни играчи в Долния басейн, като предизвикваше Калифорния, Лас Вегас и Кейтрин Кейс… Предизвикваше „Финикс Уотър“ и „Салт Ривър Проджект“. Както се беше разхвърчала, Анхела почти очакваше да види и собственото си име.
Някой беше разфасовал като прасе адвокат на „Финикс Уотър“ и всички се преструваха, че това не се е случило. И ето че Луси Монро разритваше всички мравуняци по света с надежда да размърда нещата, сипеше обвинения навсякъде и беше получила „без коментар“ от страна на полицейското управление на Финикс и главния прокурор.
Анхела прецени, че дамата няма да остане много дълго на този свят при скоростта, с която беше излетяла. Все някой най-накрая щеше да се раздразни и да я приспи завинаги.
По телевизията Тау Окс тъкмо напълни с куршуми няколко cholobis, които тероризираха тексаски бежанци, и сега беше наврял пистолет в устата на някакъв рус тип и настояваше да получи отговори за Изгорелия.
Анхела харесваше героя му от „Неустрашим“: Релик Джоунс, бивш морски пехотинец, върнал се от службата си в Арктика у дома на тексаския бряг само за да открие, че семейството му е изчезнало по време на ураган.
В първия сезон Релик Джоунс прекара доста време в опити да открие съпругата и децата си в противоураганните куполи на Федералната агенция за извънредни ситуации в Южен Тексас, разравяше човешките отпадъци и заблатените брегове около Залива и се сблъскваше с цунамита и един куп торнада. Сега вече беше на път и в търсене.
И дявол го взел, ако Тау Окс не знаеше как да си изиграе ролята.
Тау познаваше загубата и идеално се въплъщаваше в Релик. Преди „Неустрашим“ копелето беше на пълната нула. Стана голяма звезда в няколко екшън филма и ром-коми и после изчезна. Затъна в кока и мехурчета7171
Жаргонно название на наркотика мефедрон (4-метилметкатиндн, 4-ММС), известен още и като „бяла магия“. – Б.пр.
[Закрыть], твърдеше се, че е бил и жиголо, а след това изцяло изпадна от таблоидите. На хората спря да им пука за него. Пълно беше с други звезди, които си прецакват живота по-успешно и по-живописно. Тау Окс беше свършен.
След това, ей тъй от нищото, се беше измъкнал от канала за тази роля. Сега беше на средна възраст и доста закоравял. Не хубавото момченце от миналото. Копелето беше изкарало достатъчно време в месомелачката, за да те накара наистина да вярваш, че е тексасец.
Казанчето в тоалетната избълбука. Хулио излезе от банята. Закопчаваше си колана.
– Все още ли гледаш тая гадост?
– Харесва ми – обясни Анхела. – Копелето има душа… – Тау Окс имаше белези. Беше преживял проблеми. Опита се да обясни: – Има дълбочина.
Не бяха много актьорите, които изглеждаха реални за Анхела, и беше ясно като бял ден, че никой от играчите не познаваше света, в който действаше той, но Тау Окс… Когато играеше тексасец, човек усещаше искреност. И Анхела беше минал през месомелачката. Когато Кейтрин Кейс го извади от ада, имаше нужда от прераждане и тя му го даде.
Втори шанс. Може би точно това му харесваше на тоя cabron.
– Какво разправят за онази мацка от моргата? – попита Хулио.
– Е, определено не е „кървава“ вестникарка. Истинска журналистика прави – обясни Анхела. – Има доста статии.
Не каза, че му се струва особено позната. Когато я беше видял в моргата, усети как го разтърсва светкавицата на разпознаването, и което беше по-притеснително, тя го накара да я пусне, когато всъщност трябваше да я сграбчи и да се опита да я разпита по-подробно. Като същински глупак я беше оставил да си отиде, а сега се налагаше да я докопва отново.
Срамна работа.
– В тлъстите издания е. „Гугъл/Ню Йорк Таймс“. ВВС. „Киндъл Поуст“. „Нешънъл джио“. „Гардиън“. Разни зелени боклуци. „Хай каунти нюз“. Други такива. Пише много за това как Финикс сдъвква хората. Има си и хаштагове. Публикува много във #PhoenixDowntheTubes. Пада си един вид негова кралица.
– Тя прави #PhoenixDowntheTubes? – Хулио за момент се заинтригува. – Този е от доста яките. Малко като #BodyLotty. Чел ли си някога #BodyLotty? Направо луда работа. По-добро дори от вестничетата с кръвчицата.
На екрана на телевизора Тау Окс тегли куршума на последния гангстер. Приглушен гръм. Кръв по прахоляка.
– Бая трупове има за описване – отбеляза Анхела.
– Повярвай ми – отвърна Хулио, – това ще излезе по-голямо и от Ню Орлиънс… – той вдигна телефона си. – Лоша новина за loteria обаче. Мисля, че изкарахме петстотин юана за „над сто и петдесет“, но още нямам потвърждение. А сега онези нещастници не щат да обявяват бройката. Сърдят се, че не били сигурни как трябва да ги броят, докато копаят нови от пустинята… – той недоволно погледна екрана на телефона си. – Става ти ясно, че е време да се махаш отнякъде, когато дори проклетата loteria не бачка… – пъхна устройството в джоба си. – Майната му. Да имаш нужда от нещо друго, преди да хукна на север?
– Прегледа ли нещата на другия тип?
– Аха – Хулио отиде до мястото, където беше захвърлил всичко, конфискувано от торбичките с вещите на труповете. – Тук няма нищо… – той се ухили и вдигна една златна карта. – Освен ако не искаш да влезеш в „Апокалипсис сега!“ и да провериш колко анонимен кеш е спестило нашето мъртво хлапе. Може да стигне за купон.
– Ще се въздържа.
Хулио го погледна притеснено:
– Ако се каниш да стоиш някакво време тук, по-добре се научи как да си прекарваш качествено. Тексаските чукалки, те за един душ са готови на почти всичко.
– Да си чувал за Луси Монро? – Анхела вдигна таблета си и показа на Хулио снимката.
– Така ли се казва журното ти? – партньорът му прибра клубната карта.
– Изписала е един тон за този Джеймс Сандерсън, дето е очушкан с Вос.
– Пише сензационни дивотии за окървавената преса, не се съмнявам.
– Не – Анхела поклати глава. – Не хапе по наркотата и изтезанията изобщо. Направо на водата е отишла. Това хлапе Сандерсън определено е било във „Финикс Уотър“. Някакъв техен адвокат.
– Като Бракстън?
– Надали е бил толкова важен, не мисля. По-скоро е ръчкал хартийките. От онези типове, дето ровят в общинските архиви за документите, които Бракстън ползва по време на дело… – Анхела се намръщи. – Сандерсън плюс твоя човек Восович. Няма начин две накълцани еднакво тела да са съвпадение. Не и с тези калита, дето налазиха труповете.
Той обърна таблета си, за да види Хулио онзи от „Финикс Уотър“ – истинска снимка, която нямаше общо с деформираното лице от моргата.
– Познаваш ли го? Дали Восович не го е държал на каишка? Мислех си, че може би твоят човек го е ползвал за разузнаване или нещо подобно.
Хулио проучи снимката и поклати глава.
– Сигурен съм, че никога не съм виждал този тип. Но както казах, Вос през последните няколко седмици се държеше много потайно. Не спираше да ми повтаря, че е напипал нещо, което струва големи пари. Но не искаше да издаде подробности – той огледа пак снимката. – Просто смятах, че момчето напира за допълнителни кинти… – изсмя се. – Толкова бях ядосан, че се намърдва за голяма печалба, а аз съм заседнал тук и се гърбя на заплата за Кейс. А сега той е мъртъв, а аз тръгвам за Вегас. Как ти се струва иронията в случая?
– Лайната са иронични определено.
Хулио многозначително изгледа Анхела.
– Ако си умен, ще се махнеш оттук заедно с мен.
– Работата още не е свършена.
– Дявол го взел. Работата – Хулио изсумтя раздразнено. – Не мисли, че ще ти се отдаде възможност да извъртиш някой екшън в стил Релик Джоунс. Дошъл си и си подушил наоколо. Готов съм да се закълна пред всекиго… – той посочи към вратата. – Така че хайде да се махаме и двамата. Кейс няма да ни проверява домашното, я. Отиваме си вкъщи и ѝ казваме, че каквото и да е убило Восович, е било мираж. Минало – погребано. И не свършваме под формата на восбургери.
Анхела вдигна очи от поредната статия на Луси Монро – жлъчни хиляда думи по повод случвалото се в полицейския участък във Финикс и по-точно за ченге, гризнало куршума преди няколко години. Жената си беше истинска хладнокръвна разобличителка.
– Къде отидоха твоите guevos? – попита Анхела. – Едно време имаше топки. Топки като за голям дърт бик, колкото юмрука ми на размер. Que malo, кофти работа. Какво, мамка му, е станало с теб?
– Прекалено много време прекарах в тази каца с лайна, ето това стана. Ако постоиш достатъчно дълго тук, долу, и ти ще се заразиш. Хората тук, те умират без шибани причини. Казвам ти, това не ти е някакъв шибан епичен сериал с Тау Окс. Тук cholobis шибат тексасците, та да си вдигнат имиджа. Пери-веселяците ги бесят на надлезите. Малките дечица гризват дръвцето, понеже някой си изтървал нервите след буря. Днес си купуваш бутилка текила в тъмната зона, утре някакъв изгорял от слънцето десетгодишен тексаски пънкар ти пръска мозъка до най-близкия банкомат. Пълна лудница е тук. Дори кореняците зонъри вдигат белия флаг. Виждам го през цялото време в данните си. Политиците си прибират подкупите, за да могат да си позволят хубава виличка в Калифорния. Използват ченгетата да откарат журнотата в пустинята, когато започват да задават въпроси. Сериозно говоря, половината щатски депутати имат „ваканционни“ домове във Ванкувър или Сиатъл и се грижат да си осигурят специални визи за пътуване, та да могат да се разкарат от щата. Този град се разпада по шевовете, хората започват да му глозгат костите и ти се опитваш, разбираш ли, да изнамериш причините за поредния труп от многото.
– Два трупа всъщност.
– Оф, chingada… – Хулио поклати глава. – Не. Няма значение. Десет към едно, че Вос и твоят Джей-Джей Самсонайт или какъвто, майната му, беше, са нахранили някакви cholobis по клубовете и просто са им видели сметката. Тук, долу, въобще не става дума за топки. Просто си е адска дупка за евтини дроги от Хуарес7272
Става дума за картела „Хуарес“, основан в едноименния град в Мексико. – Б.пр.
[Закрыть], евтини тексаски задници и евтини ирански куршуми.
– Хулио, когото познавах, щеше да го нарече рай.
Хулио направи гримаса:
– Подиграваш се, понеже още не си попадал в престрелка между аризонското опълчение и онези откачалки пери-веселяците. След това и ти ще гледаш различно на нещата.
Анхела вдигна ръце в знак, че се предава.
– Не те съдя!
Хулио се изсмя цинично:
– Да бе, мамка ти, хич… – пак си погледна телефона и го пъхна в джоба си. – О, и между другото? Да ти го нашибам, ако смяташ, че ме е грижа какво си мислиш за мен.
– Така било, значи? Нищо ли не си ми приготвил за довиждане? Целувчица за сбогом? Някакви други сведения, които трябва да знам?
– Ами че да. Всякакви лайна имам. Имам хубави седмични доклади кого са повишили във „Финикс Уотър“. Декларации за предшестващи водни права ми излизат и от ушите. Имам доклади за плановете за обезсоляване и химическо филтриране на градското водохранилище, което си е шибано нарко бълнуване. Имам доклади, че „Кока-кола“ се кани да се оттегли от чисто новия си бутилиращ завод, понеже е по-евтино да праща от Кали, и няма значение какви пари им тика Финикс, за да останат. Имам и доклади колко надълбоко е потънала към момента река Верде. Имам флашки, пълни с неща за теб, и мога да ти кажа, че нищо от снесеното от Вос не си е струвало да умре за него. Всичко това са бюрократични щуротии.
– Значи, не смяташ, че водните права, които е издирвал, са истински?
– Смятам, че хич и не ми пука. Това място е мъртво и се махам оттук. Единствената причина да остана толкова дълго, е, понеже си ми приятел.
– Ами да – кимна Анхела. – Схванах вече.
Чувстваше се остарял, като гледаше Хулио толкова променен спрямо онова, което познаваше от едно време. Бяха работили заедно надолу по Пекос и по Ред ривър в Оклахома. Бяха заедно и в Арканзас, за да се уверят, че източните градове по Колорадо ще си трупат сланинка и няма да се пробват отново върху водата от другата страна на планините, от която зависеше Вегас. Доста бяха поработили заедно. Но сега Хулио се държеше като пребито псе, което си умира да се свие или да избяга.
Анхела реши, че не съжалява, задето той си тръгва.
След заминаването на Хулио отново отвори таблета си и се върна към журното, все още опитвайки се да напипа пулса ѝ. Като всички амбициозни журналисти тя дори беше написала няколко книги.
Първата не беше нищо специално. Типично колабиращо порно – проследяване на разпада на един квартал. Пресъхването на кладенците и отказът на Финикс да прокара водоснабдяване, което да ги издържа. После взривяват ЦАП и водата в целия град спира за известно време, това хвърля всички в паника, а Луси Монро е била на правилното място да документира случващото се.
Анхела беше виждал предостатъчно журнота да вършат подобна работа; лесно е да подхранваш интереса на външните хора към колабиращ град. Евтин начин да цедиш сълзи. Мастурбационен материал за първолаци.
Единствената разлика между Финикс и дузина умиращи градове в Тексас и Алабама, а и всеки един крайбрежен град по света беше, че Финикс бе получил удари не само от промените в климата, прашните бури и сушата, но и от град съперник.
Анхела се наслаждаваше как пръстът на Луси прекарва доста време, насочен към Вегас. Кейтрин Кейс си имаше място в президиума заедно с ВМЮН и подозрителните обстоятелства около бомбардировката на ЦАП.
Не беше особено задълбочен труд. Доста хора правеха профили на Кейс. Кралицата на Западната пустиня, Кралицата на река Колорадо, такива работи. И много хора забелязваха, че когато ЦАП изгърмя, Лас Вегас незабавно спря да излива вода от „Мийд“, поддържайки нивото на язовира точно над тръба №3.
Анхела беше доволен, че Луси е схванала всяко малко парченце от тайния му свят правилно, но колабиращото порно вървеше по петак за кило, честно казано.
Втората книга обаче… Тя беше нещо съвсем различно. Втората книга беше задълбочена.
Убийствена книга. Книга труп.
С години след цедилката за сълзи Луси не беше писала нищо и се беше променила като автор. Това беше Финикс, за когото на всички е спряло да им пука. Ето ви го града, където процентът на убийствата доближава нивото на раждаемост в Картелните щати. Ето ви го града, където хората просто се предават и продават децата си. Имплозионно порно на съвсем различно ниво и поне доколкото Анхела можеше да определи, Луси беше затънала до шия в него.
Преди това бе стояла отстрани и бе описвала нещата. Сега всичко идваше лично. Беше по-скоро дневник, който е водила нощно време. Горчиво. Сурово. Разголено и интимно. Пълно с лудост, мъка и разочарование. Такъв тип дневник, какъвто човек на неравния ръб на здравия разум държи и пише между смените на „Текате“ и текила.
Тя се давеше. Анхела го виждаше в страниците. Беше се внедрила толкова дълбоко, че градът я теглеше към дъното. Хулио беше достатъчно умен да се измъкне и да не умре за Финикс, но тази журно…
Анхела имаше чувството, че ще последва историите си право до дълбините на ада.
А сега се беше съсредоточила върху Джейми Сандерсън. От статиите, които пишеше, изглеждаше, че водният адвокат е нещото, над което е решила да окаже последен отпор.
Анхела проучи снимките ѝ.
Набраздена, изсушена от слънцето кожа, подивели светлосиви очи. Беше минала в лагера на местните. По неопределим начин се беше превърнала в чиста зонърка. Беше започнала да полудява. Изгубена беше в некартографирани територии. Точно това му направи впечатление, когато я срещна в моргата – тя го гледаше и той усети незабавно връзка помежду им. Човек, който е видял твърде много. Точно като него.
Беше я познал.
И тя също го беше познала.
Анхела се изправи и отиде до прозореца, за да погледне към умиращия град. Гледаше тълпите и клубовете по имитацията на улица във Вегас. Хората се преструваха, че си живеят живота. Щъкаха наоколо и мечтаеха за бъдеще, което вече им се беше изплъзнало от ръцете.
Над тях грееше поредният билборд на Търговската камара: „ФИНИКС. ВЪЗРАЖДА СЕ“.
При написването на първата си книга Луси Монро едва бе осъзнавала какво представлява Финикс – или какво е Вегас и какво е това загуба. Сега вече знаеше. И позна и него.
– А ако тя те е познала – промърмори Анхела, – значи, има прилична вероятност да знае още един куп неща.
