Текст книги "Водосрез"

Автор книги: Паоло Бачигалупи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 28 страниц)

Глава 14

Според Луси златната анон-карта от портфейла на Джейми изпъкваше като светещ фар. Джейми обичаше купоните, но не ходеше на Златната миля. Той не би бръкнал в бордей като „Апокалипсис сега!“ дори с десетфутова пръчка. Обичаше джаз и сумрачно осветени момчешки барове, не натруфения блясък и шум на хазарта и клубната сцена на Златната миля. И определено не такива кичозни постмодернистични клишета като знаменития „Апокалипсис сега!“.

Онова беше типът клуб, където калитата и скъпарите подбираха отчаяни тексаски момичета. Джейми никога не би слязъл толкова ниско.

– Има проклета удивителна в името – беше се оплакал веднъж.

– Може да е сложена за ирония? – предположи Луси.

– Не. Такива работи се раждат, когато данъчните облекчения на Финикс се чукат с наркодолари.

Бяха се разхождали една вечер по Златната миля, заобикаляха тексаски проститутки и дебнеха за някого, който би продал на Джейми малко мехурчета.

– И не че ще намериш това като официално становище – добави той. – Но позицията на Водното бюро е, че икономическото развитие е нужно и че развлекателна индустрия, която привлича външни долари, е приоритет за преразпределението на водата. Така че, мамка ти, не ме цитирай.

Златната миля беше опитът на Финикс да построи Лас Вегас на юг от реката. Да изцеди част от мангизите на хазартния капитал и да удари по противника така, както Вегас беше ударил по ЦАП.

Планът доведе до незначителен резултат, но въпреки провала на Финикс да изсмуче хазартните долари на града съперник все пак отвориха барове, ресторанти, казина и клубове и към града потече прилична печалба – скъпарите обичаха да се измъкват от „Тайян“ и калитата – да прескачат границата през уикенда. На чужденците им харесваха туристическата обиколка в апокалипсиса денем и купоните до безсъзнание нощем.

Места като „Апокалипсис сега!“ просперираха.

– Може би трябва да ползваме удивителни и в Борда по развитието – отбеляза мрачно Джейми. – ФИНИКС! ВЪЗРАЖДА СЕ!

Така че за Луси, докато ровеше в моргата из последните вещи на Джейми, анон-картата изпъкваше като някоя от кошмарните неонови реклами на Борда за развитие – цялата нашарена с удивителни и въпросителни.

Тя паркира пикапа си и грабна маската. Вятърът отново се усилваше тази вечер. Не ѝ се струваше, че се задава нова прашна буря, но по-добре перо в ръцете, отколкото птичка в небето.

На вратата на клуба бичеврати типове с прахови маски на „Келвин Клайн“, модели „Балистик“ и „Апокалипсис“, размахваха металотърсачи над мъжете и жените на опашката, докато вятърът риташе на минивихрушки около тях пясъка от уличното платно. Охраната притискаше пръсти към слушалките си, вслушваше се в нарежданията и присвиваше очи срещу летящия прахоляк. Момичета в плътно прилепнали рокли стояха на пръсти, шепнеха обещания и предлагаха подкупи, за да минат покрай кадифените въжета, а богати скъпари и калита щурмуваха вратите на клуба само с платежоспособността на шитите си по поръчка костюми.

Веднага щом охраната забеляза Луси обаче, включи на турбоскорост и я изрита. Всичко – от износената ѝ прахова маска до джинсите и тениската им подсказваше, че не ѝ е тук мястото.

Зад клуба тя откри хора, по-дружелюбни към парите в брой и към празните приказки. Накрая се озова в задната уличка да дърпа от електронна цигара, овкусена с допълнителен пълнител с хашиш, и да си говори с една барманка по време на почивката ѝ, докато се мръщи срещу пясъчните дяволи, които танцуваха по уличката.

За изненада на Луси барманката разпозна снимката на Джейми, макар и да направи гримаса.

– Ами да. Кисне тук през цялото време – каза. Дръпна си от цигарата и алената лампичка на върха ѝ светна ярко.

– Сигурна ли си?

Момичето издиша полека.

– Току-що ти го казах, нали? Скръндзав с бакшиша, като се има предвид с кого движи.

Типично за Джейми.

– И с кого движи?

– Със скъпари най-вече. Хора от „Тайян“ – момичето сви рамене. – Дадоновци.

– Дадоновци ли?

– Туй не си ли го чувала? – барманката се разсмя. – Нали се сещаш – да дон. „Вкарай в дупката“, ясно? – тя направи съответния жест с пръсти. – Китайски израз… – Озадаченото изражение на Луси я накара отчаяно да завърти очи. – Е, стига, де. Така викат тексаските чукалки на китайските важни клечки. Горе-долу единствената дума на мандарин, която момичетата знаят. Тъй че ето ти ги всичките тези мацки чукалки да повтарят „да дон, да дон“ на китайските скъпари. Направо да ти призлее. Даже не успяват да докарат правилната интонация.

– Такива момичета ли имате вътре?

Барманката поклати яростно глава:

– Онези боклуци ли? Няма начин. Те работят на улицата. Пускаме само тези, които знаят как да се държат прилично. Но те всичките се опитват да си продупчат билетчето за скъпарския етаж… – тя врътна глава на север и към увенчания с кули и кранове хоризонт. – „Тайян“, бейби. Толкова близко до небесата, колкото можеш да се озовеш, ако си заседнал в ада.

– Значи си виждала Джейми с момичета? – озадачи се Луси.

– Не – барманката разгледа снимката. – Този тип, неговата игра е друга. Навърташе се със скъпарите. Те са хората с момичетата… – издиша сладка пара. – Твоето хлапе, той беше странен. В началото си мислех, че движи със скъпарите и се мъчи да лепне някой от тях, макар че тук почти няма гейове. Не е по техен вкус. Но изглеждаше нахъсан по такъв начин, разбираш ли? Все едно е изгладнял някой да му хвърли огризки. Не докосваше момичетата. Но продължаваше да се навърта около скъпарите.

– И с какви скъпари се навърташе?

– Предимно изселници. Сещаш се – корпоративни кредитни карти и бонуси за издръжливост, такива работи. Китайски слънчари. Калита. Наркохлапета от Хуарес и Картелите… – тя сви рамене. – Всеки, който има пари.

– А някакви имена знаеш ли?

Барманката поклати глава:

– Не.

– Мога да платя.

Барманката се замисли за момент, но пак поклати глава:

– Държа си на работата.

– Наистина мога да платя.

Момичето отново си дръпна от пълнителя. Издиша парата.

– Виж. Ако искаш, вътре има един от тях. Скъпар, който таман спретва купона. Момчето ти много висеше с него. Мога да ти го покажа. Но нищо повече. Имена не споделям.

– Колко искаш?

– Мамка му? От теб? Имаш ли петдесетачка?

Накрая Луси се озова на ръба на мрака във вътрешността на клуба, загледана в мръсните танци на скъпаря с чифт тексаски чукалки: едната – руса, другата – латиноамериканка, като и двете не изглеждаха достатъчно големи да правят това, което вършеха.

Какъвто и да беше човекът, на Луси ѝ изглеждаше като всички останали богати задници.

– Сигурна ли си, че този е бил с Джейми? – надвика тя глъчката на бара.

Барманката вдигна очи от приготвянето на червено „Негрони“:

– О, да. Много пъти. Мъжът плаща сметките. Големи бакшиши… – и се чукна по слепоочието. – Помня момчетата, които плащат.

– Щедър е, а? – попита Луси, загледана в мъжа.

– О, ми че да – барманката се ухили. – „Ибис“ не слагат никакви ограничения на служебния харч. Видиш ли синьо и бяло, ясно, че парите ще текат.

– „Ибис“ ли? – веднага врътна глава Луси. – „Ибис“ ли каза?

– Ми да. Голяма компания. Навсякъде им виждаш билбордовете. „Фракинг за бъдещето“ и такива ми ти работи – барманката разклати в шейкъра текила и коантро. – Все се хвали как пробиват някакви нови кладенци, дето ще направят Финикс зелен… – тя се разсмя. – Всички знаем, че това са глупости на търкалета, но корпоративните карти на „Ибис“ до една харчат много.

– Благодаря – кимна Луси. Плъзна една петдесетачка по бара. – Страшно много ми помогна!

Барманката погледна към банкнотата, все едно беше кучешко лайно. Попита:

– Имаш ли юани?

Луси се срещна с Тимо на покрива на „Сид’с“, баш на средата на старото Сонора Блуум Истейтс – предградие, което отдавна беше обърнало корема, оставяйки недостроени къщи да осейват прахоляка, а „Сид’с“ стърчеше като фар насред разрухата. Постоянните клиенти се редуваха да стрелят по прерийните кучета, като си предаваха по редицата един стар 22-калибров пищак и крещяха радостно, когато ковнеха някое от животните в сгъстяващия се здрач. Луси се покатери по стълбата, гушнала две „Дос Еквис“, и даде едната на Тимо.

– Хайде, де, Тимо, помогни ми.

Телефонът му звънна. Още преди той да отговори, тя вече чуваше как сестра му Ампаро почва да му се кара.

– Да ти помогна ли? – намръщи се недоверчиво Тимо, когато затвори. – И как да стане тая работа, а? Затънал съм до уши в снимки на мъртви тексасци. Обаче все още ми трябват думички. Ще вършим ли тая работа заедно, или как? Приятелят на Ампаро пак я е зарязал, така че храня всички с парите си. Имам си отговорности.

– Просто не искам да се занимавам вече с това колабиращо порно – обясни Луси.

– Бая му се радваше, когато ти плащаше сметките.

– Добре. Добре. Ще гледам да спретнем няколко бързи статии… – тя зачака. – Но имам и нещо друго. По-голямо.

– Ще печели ли награди? – заинтересува се той въпреки намеренията си.

– Няма гаранция… – но тя остави кукичката да се люлее и той сам да си представи каква печалба може да му донесе една наистина голяма история.

– С какво разполагаш?

– С името на един тип. Майкъл Ратан. Работи за „Ибис“.

– Мъртъв ли е?

Луси се разсмя:

– Не. Но мисля, че работи за Калифорния. Доста време рових във всичките им корпоративни бази данни в търсене на снимки и мисля, че това е нашият човек… – тя му показа снимка на телефона си. – Почти сигурна съм, че е скъпар, но не успях да се докопам до никаква друга информация за него. Не намерих дори служебен адрес. Нито домашен в „Тайян“. Чудя се дали някои от приятелите ти няма да успеят да го проследят.

– С какво друго за него разполагаш?

– Не е много. Работи за „Проучвания Ибис“. Това го потвърдих, но само защото техният корпоративен говорител е обявил преместването. Ратан е пратен тук като главен хидролог за проекта „Верде Аквифайър“. Сеизмични интерпретации, първични хидро…

– Аха, да. Хубаво. И какво още?

– Горе-долу това е всичко. Досието му е закрито за обществен достъп и частните ми проучвания дори не го показват в Аризона. Изкарват го, че все още е в Сан Диего.

– Е то, ако е богат, става по-трудно, много ясно. Тези хора си плащат, за да си държат личния живот за лична употреба.

– Мога да вложа малко пари в тази работа.

– Така ли? – наостри уши Тимо. – Някой ни спонсорира, а? Може да се свърши едно-друго с поети разходи.

Луси поклати глава:

– Не, нищо подобно, по-добре не се развихряй. Просто се водя по нюх. Така че парата идва от джоба ми… – тя отпи от бирата си. Пушката изтрещя, а едно от прерийните кучета се претърколи в прахоляка и застина.

– Хм… – нацупи се Тимо. – Е, ако си готова да кихнеш предварително, имам една дама, която се занимава с архива на комуналните услуги в „Тайян“. Ако твоя тип Ратан има сметка на свое име, а не на компанията, може да го изкараме по този начин.

– Колко време ще отнеме?

Той се намръщи:

– Е, трябва да я нахраня и напоя…

Луси отвори банковата си сметка и вкара сума.

– Мога да ти дам триста юана, ако си способен да го направиш бързичко.

Тимо се ухили и извади собствения си телефон. Чукна го в нейния и прехвърли парите.

– Явно с това ще се занимавам тази вечер.

Глава 15

– Сигурна ли си, че ще свърши работа? – надвика тътена на музиката Мария.

Тя подръпна подгъва на поличката си. Чувстваше се ужасно разголена във взетата назаем рокля. Едва ѝ покриваше задника. Сара я погледна окуражително и извика нещо, което потъна в шумотевицата в „Апокалипсис сега!“, след което издърпа Мария по-навътре в тълпата. Лицата на танцьорите проблясваха в поредица от сенки и цветни пулсации – кухи черепи, кървави петна, ледени скули. Замайващо тежки ритми и натиск на тела.

Мария се остави да я водят. Това беше светът на Сара – тя почти не го разбираше. Всичко беше ново и смазващо – басовият ритъм, тълпата, допирът на кожа върху кожа, роклята ѝ, разголеното ѝ тяло. Чувстваше се свръх нащрек за всичко. За плътта. За дъха. За ококорените очи. Зъбите на хората бяха сини под ултравиолетовите светлини…

Сара порови в чантичката си и натика нещо в ръката на Мария.

– Вземи го! – надвика глъчката.

Мария вдигна миниатюрната тубичка, донякъде на вид като течните сълзи, с които хората си прочистват очите, когато пясъкът във въздуха стане съвсем зле.

– Какво е това?

– Мехурчета.

Мария поклати глава и ѝ го върна:

– Не го искам.

Сара сви рамене и изцеди тубичката в собствения си нос. Стисна и вдиша. Изпъшка и се хвана за рамото на Мария, вкопчи здраво пръсти, щом дрогата подейства.

Тръсна глава, смееше се и се клатеше. Ноктите ѝ се врязаха в кожата на другото момиче. Олюля се с блеснали очи и надзърна към приятелката си изпод буйния си бретон.

– Сигурна ли си? – закачи я. – Така става по-лесно. Превръща преживяването в забавление.

Мария се поколеба.

– Добре, де.

Сара се ухили доволна и извади нова пипетка от чантата си.

– Не се бой! Хубаво е!

А след това гушна главата на Мария в сгъвката на ръката си и пъхна тубичката в ноздрата ѝ.

Евтин пластмасов полъх с дъх на винил.

– Давай!

Мария вдиша и Сара изстиска дозата. В синусите на приятелката ѝ бликнаха мехурчета. Тя се дръпна и запримигва с насълзени очи. Горещо, а сетне студено, болезнено като уасаби право зад очните ѝ кухини, а после още по-силно… Олюля се.

Сара я взе в обятията си, докато се тресеше.

– Полека, момиче. Кротко!

Но нямаше как да е кротка. Мария имаше чувството, че кожата ѝ е покрита с милион виещи се змии – микроскопични, гърчещи се по тялото ѝ. Увиваха се, плъзгаха се, чертаеха шарки, които пулсираха и се гърчеха в синхрон с биенето на сърцето ѝ, плискането на кръвта ѝ, ритъма на музиката в клуба. Дрогата беше музика, която туптеше през нея, изпълваше я, разтягаше я и я размазваше – и след това разцъфна в бесен живот.

Внезапно Мария можеше да усети всичко. Разсмя се, изненадана. Тялото ѝ беше живо. За първи път наистина беше жива! Взря се ококорена в Сара.

– Това е страхотно!

Приятелката ѝ се засмя на изумлението ѝ.

Мария усещаше всичко. Всяка пулсация на светлината. Всяко гръмване на басите. Всяка гънка на прилепналата по тялото ѝ рокля, но ако преди ѝ се беше струвала странна, тясна и твърде разкриваща, сега беше чувствена. Когато помръдваше, роклята беше като милувка. Всичко беше като милувки. Ръката на Сара на кръста ѝ беше хем за облягане, хем за вкусване, хем за увиване…

Мария се пресегна и погали бузата на приятелката си, очарована от допира на кожата на момичето под пръстите си. Можеше с дни да гали тази мека кожа и пак да не загуби интерес.

– Хубаво е – каза с изумление.

Сара не изчака Мария да се нарадва на еуфорията. Сграбчи я за ръката и я задърпа по-навътре в тълпата.

Натискът на телата вече не ѝ се струваше клаустрофобичен или натрапчив. Беше по-скоро като площадка за игри. Мария се пресягаше да докосва хората, докато минава. Прокара ръка по гърба на копринената риза на един мъж. По бедрото на жена. Възползваше се от възможностите да се притиска до всекиго, когото подминаваха, и усещаше как ръцете им се докосват до тялото ѝ. Всеки допир я изпълваше с вълна мехурчета. Осъзна, че е възбудена. Отчаяно се беше надървила. Чувстваше се като изгладняло животно, подкарвано изцяло от първичните си пориви, зажадняло за докосване и секс.

Някаква част от нея се притесняваше и ужасяваше от онова, което дрогата ѝ причиняваше. Тя изобщо не беше такава! Не правеше такива неща! Но на останалата част не ѝ пукаше. Остави се да я погълне алчната наслада на танцьорите и светлините, ръцете и телата…

– Ще тръгнеш ли най-сетне?

Сара все още я дърпаше за ръката. Мария се чувстваше прекалено добре, за да спори. Остави се да я отведат, пресягаше се към още хора на минаване. Обичаше ги всичките. Ръцете ѝ върху нейното тяло я разсмиваха.

Сара внезапно пусна ръката на Мария. Тя се обърна, объркана.

Приятелката ѝ се беше вкопчила в един мъж и го целуваше: онзи, който ѝ беше разказал за водните хоризонти – Ратан, хидролога. Онзи, който ги желаеше и двете и за когото Сара смяташе, че ще я вземе на север, когато си тръгне. Първопричината изобщо да дойдат тук…

Мария изгуби интерес. Музиката беше твърде хубава. Диджеят миксираше „Лос Сангре“ върху „Деди Деди“ и тълпата се беше побъркала. Нека Сара си върши нейната работа. Мария танцуваше в екстаз. За първи път в живота си се чувстваше свободна. Не ѝ пукаше за нищо. Не се боеше от нищо.

Може би утре нямаше да успеят да платят наема и щяха да умрат. Може би това щеше да е последното хубаво нещо, което ѝ се случва. Утрешният ден беше пълен с прахоляк, нужда и молба към Тууми за милост и заем, който вероятно не беше в състояние да даде, но тази нощ тя танцуваше мръсно с мъж, после с жена, а после сама, като на воля плъзгаше ръце нагоре-надолу по бедрата си, а ритъмът отекваше в нея при всяко движение. Стискаше тъканта на роклята си в юмруци и обожаваше как тя гъделичка дланите ѝ, докато се люлее под напора на музиката. Звукът вече не беше силен. Беше вътре в нея. Тя се движеше с песента, с ритъма и пулса ѝ. Още едно сърце, което я заливаше с живот.

Мария мерна Сара с нейния мъж, двамата я наблюдаваха. Сара изглеждаше безкрайно по-възрастна с минижупа си, високите токове и грима. Същия като онзи, който беше помогнала на Мария да сложи на собственото си лице, като я разхубави, за да може да спечели обратно всичко, което беше загубила заради шегата с водната схема.

Сара ѝ махна.

Мария протегна ръка към нейния човек. Флиртуваше. Харесваше ѝ как се чувства, когато му подаде длан, сякаш очакваше той да я целуне. Харесваше ѝ как той я хвана за ръката и не я пусна. Харесваше ѝ как Сара се наведе плътно и горещият ѝ дъх лъхна в ухото ѝ.

– Съгласен е – каза Сара. – Ще си плати. Иска да купонясва.

– Колко?

– Повече от достатъчно. Иска голямо яко парти!

Сара придърпа Мария към себе си. Затанцуваха заедно. Мехурчетата гъмжаха по кожата на Мария и преливаха. Мъжът махна на една сервитьорка с високи токове, тесни шорти и изкусно накъсана блуза. Тя донесе текила. И тримата пиха шотове. Сара имаше още мехурчета в чантата си.

Мария не възрази, когато Ратан поднесе тубичка към носа ѝ. Краката ѝ омекнаха, но той я задържа в обятията си. Надървеният му член се притисна плътно към корема ѝ, ръчкаше я, настояваше за своето. За обещание. Мария му се усмихна, пристрастена към докосването, към въздействието на прегръдката му върху нея. Нищо чудно, че Сара се занимаваше с това. Мария летеше. Пълна с живот. Досега беше мъртва – вероятно бе стояла мъртва целия си живот – но сега беше жива.

Танцуваха заедно за Ратан, само двете, плътно прегърнати. Устните на Сара бяха върху нейните и Мария се изненада, че няма нищо против. Езикът на приятелката ѝ – влажен, странен и горещ, докосна алчно устата ѝ. Момичето я остави да се отвори. Отвърна на целувката на Сара и мехурчетата се надигнаха в нея.

Ратан се приближи изотзад и се притисна към задника ѝ. Мария простена помежду им като пълнеж на сандвич в обятията им и ритъма, телата им се притискаха към нея, горещи и бързи. Ръцете на мъжа се плъзнаха по тялото ѝ в търсене на гърдите. Мария не се притесняваше, че хората ги гледат. Не се притесняваше, че е на показ.

Отново целуваше Сара, целуваше я силно, натискаше се в устата ѝ, копнееше за устните ѝ. В нея се разрастваше глад, толкова силна нужда, че не я разбираше, не разбираше нищо друго, освен че е изгладняла за Сара и за целувката ѝ.

Напуснаха клуба и се изсипаха в горещата, задимена нощ. Около тях се кълбяха ароматът на далечни горски пожари и прахоляк от мъртви ферми.

От мъглата изникна младеж в бяла престилка с пиърсинг в черно и кост на носа. Взе да вика такси. Натъпкаха се в колата – вързоп от смях и крайници, който се понесе през улиците и през задимения мрак.

Мария беше сигурна само, че се радва, че е намерила тази дрога и това усещане и че Сара е тук. Радваше се, че Сара отново я прегръща и я придърпва към себе си, че смъква презрамките на опънатата ѝ рокля и отново разголва гърдите ѝ.

Изви се с желанието да усети устните на Сара върху своите и отчаяна да стори същото, да разголи малките гърди на приятелката си, да погълне онези розови зърна, така различни от нейните, отчаяна и гладна за вкуса на плътта на Сара.

Ратан можеше да прави каквото си ще, стига Мария да имаше Сара. Сара беше важна. Само тя. Ръката на Сара се плъзна между бедрата на момичето. Мария отвори крака, закопняла за ласката.

Ето.

Мария усети как очите ѝ се ококорват като луната, втренчени в полуделите сини очи на Сара. Беше повече от наелектризиращо. Имаше чувството, че едновременно и лети, и пада.

Внезапно се ужаси от глада си. Почти не забеляза, че са излезли от колата, че минават през охрана и обезопасени асансьори, че и тримата се издигат в небето. Мария искаше само да докосва Сара. Искаше бълбукащата мощ на наркотика и допирът до приятелката ѝ да продължават завинаги. Беше ужасена, че ще изчезнат. Че мигът ще свърши и ще я остави изгладняла, сама и лишена от Сара.

Леглото на Ратан беше достатъчно голямо за всички им. Докато се събличаше, Мария откри, че тялото ѝ е хлъзгаво и лепне от пот и жажда. Отново падна в обятията на Сара. Усети ръцете на Ратан на бедрата си и члена му, притиснат силно към задничето ѝ; усети го да ръчка между краката ѝ с пръсти, натискаше се, буташе навътре, после още по-навътре. Заболя я.

За миг тя се опита да се бори, но той не я пусна, а после дланите на Сара обгърнаха лицето ѝ и тя придърпа Мария към себе си с разбиране в очите.

Придърпа я и зацелува устните ѝ, бузите, клепачите и ѝ шепнеше в ухото, докато мъжът блъскаше ли, блъскаше.

Прошепнатите успокоения на Сара съвпадаха с ритъма му.

– Ще плати, ще плати, ще плати.