Текст книги "Приключенията на Незнайко"
Автор книги: Николай Носов
Жанры:
Детская проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 27 страниц)
Двадесет и шеста глава
Завръщането на Клечо
След като и Клечо не се завърна в къщи, никой от жителите на Града на хвърчилата не се осмеляваше да тръгне за Зеления град. Разнесе се слух, че стоглавият змей скоро ще изяде всички момичета, а после ще дойде в Града на хвърчилата и ще започне да яде момчетата. Времето минаваше, но змеят не идваше. Вместо него една прекрасна утрин в Града на хвърчилата се появи едно непознато момче. То разказа, че летяло с балон заедно със своите другари и скочило с парашут, когато балонът взел да пада. То се приземило в една гъста гора и оттогава скитало по поля и гори да търси своите другари, които отлетели с балона по-далеч.
Най-досетливите между читателите навярно са се сетили вече, че това непознато момче не е никой друг освен Знайко. Вместо да се завърне преспокойно в къщи, Знайко решил да намери другарите си.
Жителите на Града на хвърчилата разказаха на Знайко, че преди няколко дни в Зеления град се появили момчета, които също били летели с балон и паднали. Две от тях идвали в Града на хвърчилата за поялник, а после заминали обратно в Зеления град заедно с шофьора Кравайко. Знайко взе да разпитва за тези момчета. Когато му ги описаха и казаха, че и двете били облечени в кожени куртки, той изведнъж се досети, че това са били Винтчо и Болтчо. Писателят Многознайко, който също бе там със своя бърборограф и чу този разговор, потвърди, че момчетата наистина се наричали Винтчо и Болтчо.
Знайко много се зарадва. Той каза, че веднага ще тръгне за Зеления град, и помоли да му покажат пътя. Като чуха това, жителите се разтревожиха и му разказаха, че не бива да ходи в Зеления град, защото там се е заселил един стоглав змей, който яде момичета, а момчета, разбира се, още повече.
– Никога в живота си не съм срещал стоглави змейове! – усмихна се недоверчиво Знайко.
– Мълчете! Мълчете! – замахаха ръце срещу него всички. – А кой изяде нашия Кравайко? Колко дни минаха вече, откак закара той в Зеления град Винтчо и Болтчо и не се завърна вече.
– А Бурмичко кой изяде? – попитаха други. – Той замина за Зеления град след Кравайко и също не се завърна. А какъв прекрасен механик беше! Всичко умееше да прави.
– А Клечо кой излапа? – попитаха трети. – Е, макар че за него не ни е мъчно, защото, право да си кажем, калпаво момче беше, все пак някой трябва да го е изял, нали?
Знайко помисли малко, а после каза:
– В науката не е известно нищо за съществуването на стоглави змейове. Значи те не съществуват.
Многознайко се обиди:
– Но в науката не е казано и че не съществуват. Значи могат да съществуват. Щом се говори за това, значи все има нещо.
– За баба Яга също говорят – отвърна Знайко.
– Че какво, според вас няма ли баба Яга?
– Разбира се, че няма.
– Стига сте разказвали приказки!
– Това не са приказки. Но приказката за баба Яга е истинска приказка.
Знайко твърдо реши да тръгне за Зеления град, колкото и да го разубеждаваха жителите, той държеше на своето. Нямаше какво да прави – момчетата го нахраниха, изведоха го до края на града и му показаха пътя за Зеления град. Всички смятаха, че той отива на сигурна смърт, и се сбогуваха с него със сълзи на очи.
В това време далеч по пътя се появи облак прах. Той се приближаваше бързо и ставаше все по-голям. Дребосъчетата веднага се пръснаха, скриха се, по домовете си и почнаха да надничат през прозорците. Всички решиха, че идва вече стоглавият змей. Само Знайко не се изплаши и остана насред улицата.
Скоро всички видяха, че към града се приближават един след друг три автомобила. Те бяха вдигнали праха по пътя. На първия автомобил имаше една голяма червенобузеста ябълка, на втория – зряла круша, а на третия – няколко сливи. Като стигнаха до Знайко, автомобилите спряха и от тях слязоха Кравайко и Клечо. Щом видяха това, дребосъчетата изтичаха от къщите си и взеха да прегръщат Кравайко, а дори и Клечо. Всички почнаха да ги разпитват за змея и когато чуха, че никакъв змей няма и не е имало, страшно се учудиха.
– Защо се губихте толкова дълго време? – попитаха те.
– Работихме по прибирането на плодовете – отговори Клечо.
Този отговор предизвика усмивка у всички.
– Другите може и да са работили, но ти сигурно през цялото време си се катерил по оградите и си чупил стъклата! – подигравателно рече Многознайко.
– Съвсем ме! – обидено отговори Клечо. – Аз също работих. Аз… тъй да се каже… се превъзпитах, и туйто!
Бурмичко и Кравайко потвърдиха, че Клечо наистина се е поправил, че момичетата са останали много доволни от неговата работа и подарили на жителите на Града на хвърчилата един куп ябълки, круши и сливи. Всички момчета се зарадваха, понеже много обичаха плодове.
Като разбра, че Знайко отива в Зеления град, Кравайко предложи да го откара с автомобила си и скоро заминаха.
Жителите на Града на хвърчилата вървяха по улиците с весели лица. Всички се радваха, че няма змей, че Кравайко и Бурмичко са се завърнали и особено, че Клечо се е превъзпитал. Някои от тях наистина не вярваха в това превъзпитание и го наблюдаваха подозрително, страхувайки се да не би той пак да започне да чупи прозорци. След известно време те видяха Клечо край реката. Той бе клекнал на брега само по едни гащета и переше дрехите си.
– Какво ти е дошло на ума изведнъж да си переш дрехите? – попитаха го те.
– Утре ще отида на бал – отговори Клечо. – Ето защо трябва да се облека по-чисто и да се вчеша.
– Момичетата ли дават бал?
– Да. Кравайко и Бурмичко също ще отидат. И тях поканиха.
– Да не искаш да кажеш, че и тебе са поканили? – недоверчиво питаха момчетата.
– Що за въпрос! Разбира се, че ме поканиха.
– Я виж ти! – поклатиха глави момчетата. – Щом момичетата са го поканили на бал – значи той наистина се е превъзпитал. Кой би могъл да помисли такова нещо!
Двадесет и седма глава
Неочакваната среща
Приготовленията за бала бяха в пълния си разгар. Беседката за оркестъра и будките около танцувалната площадка бяха вече построени. Палитро украсяваше беседката с най-различни рисунки, а останалите момченца боядисваха будките във всички цветове на дъгата. Момиченцата кичеха площадката с цветя, разноцветни фенерчета и флагчета. Незнайко хвърчеше насам-натам и се разпореждаше с всички сили. Струваше му се, че работата върви много бавно. Той викаше, въртеше се наоколо и само пречеше на другите. За щастие всеки и без него знаеше какво трябва да прави.
Някому дойде на ум да постави скамейки около площадката, но нямаше дъски. Незнайко бе готов да изскубе косите си от яд.
– Ех – крещеше той, – трябва повече дъски да се докарат, а сега всички автомобили заминаха за Града на хвърчилата. Хайде да развалим някоя будка. От нея ще направим скамейки.
– Вярно! – извика Дано и се спусна с брадвата към най-близката будка.
– Какво правиш! – рече Палитро. – Строихме, строихме, боядисвахме, боядисвахме, а сега да разваляме?
– Това не е твоя работа! – кресна му Дано. – И скамейки трябват.
– Но не може пък едно да правим, друго да разваляме!
– Ти какво се разпореждаш тук? – намеси се Незнайко. – Кой е главатар, ти или аз? Щом съм казал да разваляме – значи ще разваляме!
Не се знае как би завършил този спор, ако в този момент не се бе показал отдалеч автомобил.
– Кравайко се завръща! – завикаха всички радостно. – Сега ще могат да се докарат дъски и няма да бъде нужно да разваляме будката.
Автомобилът се приближи. От кабинката излезе Кравайко. След него се появи още едно дребосъче. Всички го загледаха смаяно.
– Майчице, но това е нашият Знайко! – извика доктор Хапчев.
– Знайко пристигна! – изкрещя Загубанко.
Момченцата моментално заобиколиха Знайко и почнаха да го прегръщат и целуват.
– Най-после те намерихме! – казаха те.
– Как така сте ме намерили – учуди се Знайко. – Според мене аз ви намерих!
– Да, да, наистина ти ни намери, но ние мислехме, че ти съвсем си ни зарязал.
– Аз да съм ви зарязал? – учуди се пак Знайко. – Според мен вие ме зарязахте!
– Та нали ти скочи с парашута, а ние останахме? – отговори Шишко.
– А защо останахте? Аз дадох команда на всички да скачат. Трябваше да скочите след мене, защото балонът не можеше вече дълго да лети, но вие навярно сте се уплашили, страхували сте се…
– Да, да, уплашихме се… – закимаха с глави всички.
– Разбира се, уплашили сме се! – каза Незнайко. – Страхували сме се да скочим! Интересно ще е да се изясни, кой пръв се уплаши?
– Кой ли? – попита Може. – Може да се каже, че ти си първият!
– Аз ли? – учуди се Незнайко.
– Разбира се, че ти! – извикаха всички в един глас. – Кой каза, че не бива да скачаме? Нали ти?
– Е, аз – призна си Незнайко. – А вие защо ме послушахте?
– Вярно! – усмихна се Знайко. – Намерили сте кого да слушате! Сякаш не знаете, че Незнайко е магаре!
– Това пък какво е – разпери ръце Незнайко. – Сега излиза, че съм магаре.
– И страхливец – добави Сиропов.
– При това още и лъжеш – обади се Шишко.
– Че кога съм лъгал? – учуди се Незнайко.
– А кой казваше, че ти си измислил балона? – попита Шишко.
– Мълчи, мълчи! – замаха с ръце Незнайко. – Никакъв балон не съм измислял аз. Знайко измисли балона.
– А кой казваше, че ти си ни главатар? – настъпваше срещу Незнайко Сиропов.
– Какъв главатар съм аз! Аз просто така… Аз просто нищо не съм направил – оправдаваше се Незнайко.
– А ние сега просто плюем на тебе! Сега Знайко е нашият главатар! – продължаваше да вика Сиропов.
Момиченцата, които слушаха този разговор, се разсмяха високо. Те разбраха, че Незнайко е обикновен самохвалко.
Вранка и Дебеланка изтичаха веднага да разкажат на всички, че Незнайко се оказа лъжец и че той не е измислил балона, а Знайко.
Синеочка се приближи до Незнайко и му каза презрително:
– Защо ни мамехте? Ние ви вярвахме, мислехме, че наистина сте умен, честен и смел, а вие излязохте жалък измамник и презрян страхливец.
Тя гордо обърна гръб на Незнайко и се приближи към Знайко, около когото се бе събрала вече цяла тълпа момиченца. Всички искаха да го видят и да чуят това, което той казваше.
– Кажете, вярно ли е, че когато летиш с балон, земята долу ти се вижда колкото баница? – попита Катеричка Знайко.
– Не, не е истина – отвърна Знайко. – Земята е много голяма, колкото и да се издигаш с балона, тя ти се струва още по-голяма, защото отгоре се открива по-широк изглед.
– А кажете, моля ви се, истина ли е, че облаците са много твърди и през време на полета е трябвало да ги сечете с брадва? – попита Синеочка.
– И това не е истина – отговори Знайко – Облаците са меки както въздуха, защото са направени от мъгла и няма защо да се секат с брадва.
Момиченцата взеха да разпитват Знайко, истина ли е, че балоните се надуват с пара, истина ли е, че балоните летят надолу с главата, истина ли е, че когато са летели, студът бил хиляда градуса и една десета. Знайко отговори, че всичко това е лъжа, и попита:
– Кой ви е наговорил такива глупости?
– Незнайко – отвърна Зайка и се засмя.
Всички се обърнаха към Незнайко и почнаха силно да се смеят. Незнайко почервеня от срам и бе готов да потъне в земята. Той побягна и се скри в гъсто порасналите глухарчета.
„Ще стоя сред глухарчетата, докато забравят тази история и тогава ще изляза“ – реши Незнайко.
Знайко много искаше да разгледа Зеления град. Синеочка, Снежинка и други момиченца, тръгнаха с него, за да му покажат всички забележителности. Той внимателно разгледа моста над реката, после се спря на тръстиковия водопровод. Устройството на водопровода и фонтаните го заинтересуваха много. Момиченцата му разказаха подробно как е устроен водопроводът и как трябва да се правят фонтаните, за да бие водата нагоре, а не надолу. На Знайко се харесаха образцовият ред и абсолютната чистота у момичетата. Той ги похвали, че дори тротоарите по улиците са застлани с платчета. Момиченцата се зарадваха и почнаха да канят Знайко в къщите си, за да види вътрешната им уредба. Вътре беше също така хубаво и чисто, както и отвън. В една от къщите Знайко видя шкаф с книги и каза, че когато се върне у дома си, и той ще си направи такъв шкаф.
– Нима нямате шкаф с книги? – попитаха го момиченцата.
– Не – призна си Знайко.
– Къде пазите тогава книгите си?
Знайко само махна с ръка. Срам го беше да признае, че неговите книги просто се търкалят по масата, под масата, та дори и под кревата.
Дините, разбира се, също заинтересуваха Знайко. Момиченцата му разказаха за Сламка и Знайко поиска да се запознае с нея. Момиченцата намериха Сламка и я представиха на Знайко. Той почна да я разпитва за всичко, което го интересуваше. Сламка му разказа за своята работа по отглеждането на различните плодове и зеленчуци. Знайко слушаше твърде внимателно и дори записа някои неща в тефтерчето си.
– Това се казва умно момче – приказваха си момиченцата.
– Изведнъж се вижда, че обича да научи нещо.
А Незнайко, разбира се, нямаше търпение да седи скрит между глухарчетата. От време на време той излизаше навън и тук именно изпадна в трудно положение. Момиченцата не му обръщаха никакво внимание, като че ли просто не съществуваше, но момчетата не го оставяха на мира.
– Незнайко е лъжец – викаха те. – Незнайко е самохвалко! Незнайко е страхливец!
„Не, ясно е, че помнят още всичко!“ – с досада си мислеше Незнайко и отново се скриваше между глухарчетата.
След известно време той пак излизаше и всичко се повтаряше. Най-после той си каза:
– Няма да излизам вече! Трябва да бъда твърд. Ще седя упорито тук поне до утре. Ще изляза чак когато започне балът.
Двадесет и осма глава
Помиряването
На другия ден се състоя балът, очакван с голямо нетърпение от всички. Около танцувалната площадка пъстрееха празнично украсени будки. Техните ярки цветове ги правеха да приличат на медени къщички, покрити с цветна захар. Над площадката бяха опънати връвчици, по които висяха разноцветни фенерчета и флагчета. Такива фенерчета и флагчета бяха окачени и по всички дървета наоколо. Всяко дърво приличаше на празнично украсена новогодишна елха.
На втория етаж на беседката, която беше украсена с цветя, бе настанен оркестърът от десет момиченца. Всяко момиченце свиреше на арфа. Тук имаше съвсем мънички арфи, които се държаха в ръце; имаше по-големи арфи, които се държаха на коленете; имаше и големи арфи – на пода, а една арфа беше толкова огромна, че за да се свири на нея, трябваше да се катерят по стълбичка.
Беше още рано, но всички се бяха събрали вече около площадката и очакваха гостите от Града на хвърчилата. Пръв пристигна Клечо. Той бе с чиста ризка, измит и сресан. Наистина един кичур коса на темето му стърчеше като гребен на петел, но все пак личеше, че Клечо сериозно е поработил върху прическата си.
– Ето сега сте добро момче – му каза Писанка. – Сигурно и на вас самия ви е приятно да сте такъв чистичък и спретнат.
– Разбира се – съгласи се Клечо, като оправяше ризата си.
След Клечо пристигнаха Бурмичко и Кравайко, а после взеха да се появяват и други жители от Града на хвърчилата. Макар че никой не ги бе поканил, всеки от тях казваше, че е дошъл да благодари на момичетата за плодовете и веднага получаваше покана да остане на бала.
Незнайко наистина устоя да седи скрит сред глухарчетата до началото на бала. По-право той по-малко седя, отколкото лежа, тоест, просто казано, спа, но щом видя, че момчетата почнаха да се събират, излезе и тръгна към площадката.
Момчетата го видяха и взеха да викат:
– А, лъжльо, и ти ли дойде! Я ела да разкажеш как си хвърчал надолу с главата!
– Я ни разкажи как си ял облаци вместо желе! – извика Шишко, като подскачаше към него.
Незнайко страшно се обиди. Той им обърна гръб и тръгна, накъдето му видят очите. Момчетата викаха след него нещо и се смееха, но той дори не ги чу.
Като вървеше наслуки, Незнайко стигна края на града, блъсна се в една ограда и на челото му излезе буца. Тогава той се спря, вдигна очи към оградата и видя надпис: „Незнайко е глупак!“
– Ето на! – каза си Незнайко. – Почнаха и по оградите вече да пишат за мене.
Стана му неизказано мъчно за самия него. Той подпря чело на оградата и сълзи закапаха от очите му.
– Ах, колко съм нещастен! – шепнеше той. – Всички се подиграват с мене! Всички ме презират! И никой, никой на света не ме обича!
Дълго стоя така, подпрян на оградата, а сълзите му продължаваха да се леят и не можеха да спрат. Изведнъж той почувствува, че някой го докосва по рамото и чу нечий ласкав глас да казва:
– Не плачете, Незнайко!
Той се обърна и видя Синеочка.
– Недейте плака – повтори тя.
Незнайко обърна глава, хвана се за оградата и зарева още по-силно. Синеочка мълчаливо го погали по рамото. Незнайко се задърпа, като се мъчеше да свали ръката й и дори зарита с крак.
– Хайде недейте, недейте се показва такъв лош! – ласкаво заприказва тя. – Вие всъщност сте добро, много добро момче. Искали сте да изглеждате още по-добър и затова сте почнали да се хвалите и да ни лъжете. Но сега нали няма да правите вече така? Нали няма?
Незнайко мълчеше.
– Кажете, че няма да правите така. Вие сте добър!
– Не, аз съм лош!
– Но има и по-лоши от вас.
– Не, аз съм най-лошият…
– Не е вярно! Клечо беше по-лош от вас. Вие никога не сте правили такива пакости, каквито си позволяваше да прави Клечо, а пък в края на краищата и той се поправи, нали? Значи и вие можете да станете по-добър, ако поискате. Кажете, че няма да правите вече така и почнете нов живот. За старото няма да споменаваме вече.
– Добре, няма вече! – измърмори мрачно Незнайко.
– Ето на, чудесно! – зарадва се Синеочка. – Сега вие ще се помъчите да бъдете честен, смел и умен, ще постъпвате само добре и няма да има вече нужда да лъжете, за да изглеждате по-добър. Така ли е?
– Така е – отговори Незнайко.
Той тъжно погледна Синеочка и се усмихна през сълзи. Синеочка го хвана за ръката:
– Хайде да отидем при другите.
Скоро те се намериха пред танцувалната площадка. Шишко видя, че Незнайко се връща със Синеочка и закрещя колкото му глас държи:
– Незнайко е измамник! Незнайко е глупак!
– Разкажи как си глътнал облака! – извика Сиропов.
– Не ви ли е срам, момчета? – възмути се Синеочка. – Защо го дразните?
– А той защо ни лъга? – отговори Шишко.
– Че нима той вас лъжеше? – учуди се Синеочка. – Той лъжеше нас, а вие мълчахте – значи бяхте негови съучастници!
– Вие с нищо не сте по-добри от него! – обади се Снежинка. – Вие знаехте, нали, че той лъже и се хвали, но никой от вас не го спря. Никой не му каза, че това не е хубаво. С какво сте по-добри?
– Та ние не казваме, че сме по-добри – вдигна рамене Шишко.
– Е, не го дразнете тогава, щом сами не сте по-добри от него! – намеси се в разговора Писанка. – Други на ваше място отдавна биха му помогнали да се поправи.
Шишко и Сиропов се засрамиха и престанаха да дразнят Незнайко.
Лястовичка се приближи до него и му каза:
– Горкичкият! Плакал ли сте? Дразниха ли ви? Момчетата са такива безразсъдни, но ние ще се застъпим за вас. Няма да позволим вече на никого да ви дразни. – Тя отиде настрана и почна да шепне на момиченцата: – Трябва да бъдем по-любезни с него. Той се провини и е наказан за това, но сега се е разкаял и ще се държи добре.
– Разбира се! – подхвана Писанка. – Не е хубаво да се дразни. Ще се озлоби и ще започне да се държи още по-лошо. Ако ли пък го съжалим, той по-силно ще почувствува вината си и по-скоро ще се поправи.
Момиченцата заобиколиха Незнайко и почнаха да му изказват съчувствията си. Незнайко каза:
– По-рано не исках да дружа с момичета и смятах, че момчетата са по-добри, но сега виждам, че те съвсем не са по-добри. Момчетата само ме дразнеха, а момичетата се застъпиха за мене. Сега винаги ще дружа с момичета.
Двадесет и девета глава
На бала
В това време се чу музика и всички се спуснаха да танцуват. Бързанко се завъртя с чернокосата Вранка, Знайко танцуваше със Снежинка, Мърморко – с Лястовичка. И кой би могъл да си представи! – доктор Хапчев се понесе с Пчелица. Да, да! Пчелица също дойде на бала. Вместо с бялата престилка, в която всички бяха свикнали да я виждат, тя бе облечена с красива рокля на цветенца и съвсем не приличаше на онази строга Пчелица, която така властно се разпореждаше в своята болница. Тя танцуваше с ръка върху рамото на Хапчев и му говореше усмихната:
– Признайте все пак, че нашият метод на лекуване е много по-добър от вашия. Разните ожулвания, рани, драскотини, синини, циреи и дори загноявания трябва да се мажат с мед. Медът е много хубаво дезинфекциращо средство и предпазва от загнояване.
– Не мога да се съглася с вас – спореше доктор Хапчев. – Всички рани, драскотини, ожулвания трябва да се мажат с йод. Йодът е също много хубаво дезинфекциращо средство и предпазва от загнояване.
– Но съгласете се все пак, че вашият йод изгаря кожата, когато лекуването с мед минава съвсем безболезнено.
– Мога да се съглася, че лекуването с мед може да се окаже подходящо само за момичетата, но за момчетата вашият мед нищо не струва.
– Но защо? – учуди се Пчелица.
– Нали сама казахте, че лекуването с мед минава безболезнено?
– А вие непременно ли искате да бъде болезнено?
– Непременно – отговори доктор Хапчев. – Ако едно момче прескочи ограда и си одраска крака, драскотината трябва да се намаже с йод, за да запомни момчето, че прескачането през оградите е опасно и друг път да не ги прескача.
– Друг път то няма да прескочи оградата, а ще се покатери на покрива, ще падне и ще си счупи главата – каза Пчелица.
– Тогава ще му намажем главата с йод и то ще запомни, че катеренето по покрива е също опасно. Йодът има твърде голямо възпитателно значение.
– Лекарят не трябва да мисли за възпитателното значение на лекарствата, а за облекчаването на страданията – възрази Пчелица. – Със своя йод вие само увеличавате страданията.
– Лекарят трябва да мисли за всичко – отговори Хапчев. – Разбира се, ако лекувате момичета, можете изобщо за нищо да не мислите, но ако лекувате момчета…
– Да говорим по-добре за нещо друго – прекъсна го Пчелица. – С вас просто не може да се танцува.
– Напротив, с вас не може да се танцува. Да, не съм вежлив, когато пред мене изказват такива невежествени възгледи.
– Вашите възгледи са невежествени! Вие не сте лекар, а някакво нещастно фелдшерче!
– А пък вие… вие!…
От обида доктор Хапчев изгуби способността си да говори. Той се спря сред танцувалната площадка и отвори конвулсивно уста, също като риба на сухо. Танцуващите двойки почнаха да го блъскат. Просто смазаха Пчелица. Тя го дръпна за ръкава:
– Хайде танцувайте! Какво се спряхте? Пречим на другите.
Хапчев махна с ръка и те отново започнаха да танцуват.
Най-напред танцуваха мълчаливо, после отново заспориха за методите на лекуването.
Шишко танцуваше с Дебеланка. Разговорът между тях бе съвсем различен.
– Обичате ли бонбони? – питаше Шишко.
– Много – отговаряше Дебеланка. – А вие?
– И аз. Но най-много обичам пасти.
– А аз от всичко на света най-много обичам сладолед.
Винтчо танцуваше с Катеричка.
– Аз мечтая да карам автомобил – казваше Катеричка. – Много от нашите момичета се научиха – значи и аз ще мога.
– Това е твърде лесно – потвърди Винтчо. – Трябва най-напред да се натисне педалът, после да се даде газ…
Незнайко танцуваше със Синеочка. Впрочем то само думата му е такава, че Незнайко танцуваше. В действителност танцуваше само Синеочка, а Незнайко скачаше като коза, настъпваше краката на Синеочка и постоянно блъскаше другите. Най-после Синеочка каза:
– По-добре да поседим малко.
Те седнаха на една скамейка.
– Знаете ли – каза Незнайко, – аз всъщност никак не умея да танцувам.
– Много хубаво, че сам признавате това – отговори Синеочка. – Друг на ваше място би изсипал цял куп лъжи, би казал, че го болят краката и ръцете, а вие честно си казахте, че не умеете. Виждам, че с вас може да се дружи.
– Разбира се, че може – съгласи се Незнайко.
– Аз обичам да дружа с момчета – каза Синеочка. – Не обичам момичетата, защото те прекалено много си въобразяват че са красиви и се въртят пред огледалото.
– Има и момчета, които обичат да се гледат в огледалото – забеляза Незнайко.
– Но вие нали не сте такъв, Незнайко? Нали не сте такъв?
– Не, не съм такъв.
А той излъга. В действителност доста честичко, когато никой не го виждаше, той се въртеше пред огледалото и мислеше за своята красота. Както и всяко момче впрочем.
– Много се радвам, че не сте такъв – каза Синеочка. – Ние ще дружим с вас. Имам едно интересно предложение. Хайде да си пишем писма. Най-напред вие ще ми напишете писмо, а после аз ще ви напиша.
„Ами сега!“ – помисли Незнайко, който знаеше да пише само с печатни букви и много се срамуваше да покаже своята необразованост.
– Защо писма? – смутено измърмори той. – Ние живеем наблизо. Може и така да си говорим.
– Ах, какъв сте скучен, Незнайко! Нищичко не искате да направите за мене. Толкова е интересно да се получават писма!
– Е, добре – съгласи се Незнайко. – Ще ви напиша писмо.
Скоро се стъмни. Наоколо пламнаха стотици разноцветни фенерчета. Те блестяха и по будките, и по дърветата. Тук-таме имаше скрити фенерчета и в тревата под дърветата и от това изглеждаше, че самата трева свети с някаква вълшебна светлина. Долната част на беседката, над която бе настанен оркестърът, бе закрита с красива синя завеса. Изведнъж завесата се вдигна и зад нея се откри сцена.
На сцената излезе поетесата Самоцветка и извика:
– Тишина! Тишина! Концертът започва. Внимание!
Всички насядаха по скамейките и се приготвиха да слушат концерта.
– Внимание! – продължаваше да вика Самоцветка. – Първа излизам аз. Ще ви прочета своето ново стихотворение за дружбата.
Момченцата и момиченцата заръкопляскаха силно. Щом аплодисментите стихнаха, Гусльо замаха със своята диригентска пръчица, оркестърът засвири и Самоцветка започна да чете под акомпанимента на музиката своето ново стихотворение за дружбата. Стихотворението бе също така хубаво, както всички стихотворения, съчинявани от Самоцветка, и завършваше с думите:
Трябва да се сдружим всички,
дружбата да заякчим.
След четенето на стиховете, които се харесаха на всички, на сцената излезе танцовият ансамбъл. Дванайсет момиченца, облечени в красиви разноцветни роклички с панделки, танцуваха различни танци, най-хубав от които бе танцът „Репичка“. Зрителите ръкопляскаха продължително и викаха „браво“, докато не повториха „Репичка“ още два пъти. След танцовия ансамбъл следваше хорът на момчетата от Града на хвърчилата. Хорът изпълни няколко песни.
Щом хорът опразни сцената, Гусльо остави своя оркестър, спусна се от втория етаж по един стълб, качи се на сцената и извика силно:
– Тук, при мене, братчета! При мене!
Знайко, Бързанко, доктор Хапчев и останалите другари на Знайко се изкачиха на сцената.
– Внимание! – извика Гусльо. – Сега ще пее хорът на момчетата от Града на цветята.
Той засвири с флейтата си и всички момчета запяха в хор песента за щуреца, съчинена от поета Цветец.
Щурец живял в тревата,
приличал на листата,
зеленичък той бил,
зеленичък той бил.
Пасял си той тревица,
не пипал ни мушица,
с комарите дружил,
с комарите дружил.
Но жаба изгладняла
щурченцето изяла,
нагълтала го тя,
нагълтала го тя.
А той не се надявал,
не си и представлявал
такъв печален край,
такъв печален край.
Песничката бе толкова печална, че накрая дори самите певци не издържаха и горчиво заплакаха. Всички съжаляваха бедния щурец, който лакомата жаба била изяла. Сълзи като поток течаха от очите им.
– Такова добро щурче било! – хълцаше Загубанко.
– И никого не закачало, с комарите дружало – мълвеше Бързанко.
– И все пак жабата го изяла! – добавяше Винтчо. Само Знайко не плачеше и утешаваше другарите си:
– Не плачете, братчета! Жабата не е изяла щуреца. Тава не е истина. Тя е изяла муха. Честна дума, муха!
– Все едно – хлипаше Винтчо. – Мъчно ми е за мухата.
– Защо ще ни е мъчно за мухите? Те само досаждат на всички и разнасят зараза. Виж им ти ума – заради една муха да плачат!
– Аз съвсем не плача заради мухата – рече Мърморко. – Спомних си просто как пеехме тази песничка, когато си бяхме у дома.
В това време Незнайко така силно се разплака, че от изненада всички млъкнаха и взеха да го утешават. Разпитваха го защо тъй силно плаче, а той хълцаше и нищо не отвръщаше. Най-после проговори, като продължаваше да хълца:
– За Пар… за Пар… За Парцаливко ми е мъчно!
– От къде на къде? – учудиха се всички. – Нищо му нямаше и изведнъж му домъчняло.
– Да – капризно отговори Незнайко. – Аз съм тук, а Парцаливко остана в къщи!
– Е, няма да умре без тебе твоят Парцаливко – рече Бързанко.
– Не, ще умре! Аз знам, че и той скучае без мене. Парцаливко е най-добрият ми приятел, а пък аз дори не се сбогувах с него, когато отлитахме с балона.
– Защо не си се сбогувал?
– Бях му се разсърдил и не исках да се сбогуваме. Когато отлитахме, той през цялото време ме гледаше и ми махаше с ръка, а пък аз дори нарочно се обърнах и не исках да го погледна. Бях много горд, че летя с балон, и сега ме мъчи това… как се казва…
– Съвестта? – подсказа му доктор Хапчев.
– Да, да, братчета, съвестта! Ако бях се сбогувал, щеше да ми бъде по-леко. Щом се върнем, братчета, в къщи – ще се помиря с Парцаливко и ще се сбогувам.
– Ако се върнем, трябва да се поздравиш с него, а не да се сбогуваш – каза Знайко.
– Е, все едно, аз най-напред ще се сбогувам, а после ще го поздравя и всичко ще бъде наред.
– Ще трябва, другари, да си тръгваме обратно – рече Гусльо. – Незнайко иска да се връща в къщи.
– Да, братчета, и за мене е вече време да се завърна – каза доктор Хапчев. – Може някой да се разболее в Града на цветята, а няма кой да го лекува.
– Е, какво пък, разходихме се – стига ни толкова – обади се Знайко. – Все някога ще трябва и да се върнем. Утре тръгваме на път.
Балът се свърши. Синеочка се приближи до Незнайко.
– Ето че се разделяме с вас – печално каза тя.
– Да… – тихо отвърна Незнайко. – Време е вече да се завърнем в къщи.
– Много за малко бяхте при нас.
– На мене много ми се иска да останем още, но и за в къщи ми е мъчно – с наведена глава промълви Незнайко.
Синеочка се замисли за нещо, а после каза:
– Разбира се, време е вече да се върнете. Вие сте оставали там приятели, които навярно се безпокоят за вас. Добре правите, че не забравяте приятелите си.
Известно време и двамата стояха мълчаливи. Незнайко искаше да каже нещо, но гърлото му, кой знае защо, се бе свило и думите не излизаха. Той гледаше надолу, ровеше земята с тока на обувката си и не се решаваше да погледне Синеочка. Страхуваше се, че тя ще види сълзите в очите му. Най-после и двамата вдигнаха глави. Очите им се срещнаха.
– Искате ли да ви ушия раница на прощаване? – попита тя.
– Искам.
На другия ден Знайко и неговите другари се отправиха на поход. Решено бе да пътешествуват пешком. Балонът беше спукан и бе трудно да се поправи, а освен това нямаше и попътен вятър. Най-напред вървеше Знайко с компас в ръце, след него доктор Хапчев, после Винтчо и Болтчо, а след тях останалите момченца-дребосъчета. Незнайко вървеше най-отзад.
