Текст книги "Приключенията на Незнайко"
Автор книги: Николай Носов
Жанры:
Детская проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 8 (всего у книги 27 страниц)
Двадесет и трета глава
Бягството
Механизирането значително облекчи труда и работата тръгна по-бързо. Двете коли сновяха насам-натам и разнасяха по мазетата плодовете. Ябълките и крушите караха една по една, а сливите – по пет наведнъж. Благодарение на механизацията много момиченца се освободиха от работа, но вместо да седят със скръстени ръце, те разпънаха на улицата две палатки. В едната палатка донесоха сироп и газирана вода, а в другата натрупаха баници, различни курабийки, кравайчета и бонбони. Сега всеки от работещите можеше да закуси и да си пийне през време на почивката.
Шишко веднага започна да обикаля палатката с баниците и бонбоните, а Сиропов нападна сиропа с газираната вода. Не можеха да ги прогонят от палатките.
Изведнъж се случи нещо неочаквано. Отдалеч се зачуха пронизителни викове и всички видяха доктор Хапчев, който тичаше по улицата, преследван от целия болничен персонал начело с Пчелица. Хапчев беше почти гол, тоест само с пенснето си и с едни къси гащета. Той стигна до едно дърво и бързо се покатери по него.
– Защо избягахте от болницата? – викаше след него Пчелица, като се приближаваше до дървото.
– Аз не съм вече болен – отвръщаше Хапчев, мъчейки се да се покатери колкото се може по-високо.
– Как да не сте болен? Ние не сме ви изписали още! – продължаваше Пчелица, задъхана от бързото тичане.
– Аз пък сам се изписах – засмя се Хапчев и се изплези на Пчелица.
– Колко сте нахален! Ние няма да ви дадем дрехите.
– Не ми трябват – отговори й Хапчев, подсмивайки се.
– Ще настинете и ще се разболеете.
– И да се разболея, пак няма да се върна при вас.
– Срамота е! – извика Пчелица. – Сам сте доктор, а не уважавате медицината.
Тя му обърна гръб и се отдалечи с гордо вдигната глава. След нея бавно тръгна целият болничен персонал.
Хапчев видя, че не го заплашва вече никаква опасност и слезе от дървото.
Момиченцата го заобиколиха и съчувствено го питаха:
– Студено ли ви е? Ще се простудите! Искате ли да ви донесем дрехи?
– Добре – съгласи се Хапчев.
Перушинка изтича до в къщи и донесе една зелена рокличка на черти.
– Какво е това? – учуди се Хапчев. – Не искам да обличам рокля! Всички ще ме смятат за момиче.
– Е, и какво от това? Нима е лошо човек да бъде момиче?
– Лошо е.
– Защо? Значи според вас ние сме лоши?
– Не, вие сте добри… – смути се Хапчев – но момчетата са по-добри.
– С какво са по-добри, кажете, моля ви се?
– Разбира се, че са по-добри. Ние имаме едно момче, на име Гусльо. Знаете ли какъв музикант е той? Вие не сте чували как свири на флейта!
– Чували сме. Много наши момичета пък свирят на арфа.
– А ние имаме Палитро. Да видите само какви портрети рисува!
– Видяхме. Но вие имате само един Палитро, а всяко наше момиче може да рисува и дори да бродира с разноцветни конци. Можете ли например да избродирате такава червена катеричка като тази на престилката ми? – попита Катеричка.
– Не мога – призна Хапчев.
– Ето виждате ли, а тук всички могат – ако щете катеричка, ако щете зайче.
– Е, добре! – махна с ръка Хапчев и се залови да навлича рокличката.
След като я облече, той взе да вдига ръце и крака и да се оглежда от всички страни. Когато видя Хапчев в такава необикновена премяна, Незнайко прихна. След него се разсмяха останалите момчета.
– Как не ви е срам – възмути се Писанка. – Нищо смешно няма тук.
Но смехът не преставаше. Хапчев се озърна и като видя само засмени физиономии, почна да съблича рокличката.
– Защо правите така?… – увещаваха го момиченцата.
– Не искам! – решително заяви Хапчев. – Скоро ще донесат моите дрехи.
– Пчелица няма да ги даде. Тя ни е много строга.
В отговор на това Хапчев само тайнствено се усмихна.
След завръщането си в болницата Пчелица и болничният персонал веднага откриха изчезването на Мърморко. Те се спуснаха към гардеробната, но там се оказа, че дрехите и на двамата бяха изчезнали. В гардеробната бяха останали само дрехите на Патронко.
По този начин се разкри планът за бягството, който Мърморко и доктор Хапчев бяха измислили. Според този план доктор Хапчев трябваше да избяга полугол през прозореца. Злосторниците разчитаха, че целият болничен персонал ще се спусне да го гони и тогава Мърморко свободно ще се вмъкне в гардеробната и ще открадне както своите, така и неговите дрехи. Планът беше изпълнен до най-малката си подробност.
Пчелица дълго търси Мърморко с откраднатите дрехи, а той през това време се беше спотаил в гъстия репейников буренак.
Макар че да стоиш в буренака, не е много приятно, Мърморко беше извън себе си от радост, че е успял да се измъкне на свобода. Той с наслаждение гледаше ясното синьо небе и сочната зелена трева. На лицето му се появи дори усмивка. Той се закле в себе си, че никога вече в живота си няма да мърмори и ще бъде доволен от всичко на света, само да не попадне отново в болница.
Най-после Мърморко видя, че Пчелица влезе в болницата. Тогава той се измъкна тихичко от своята засада, намери Хапчев и му даде дрехите.
– Ето ти дрехите, другарю по нещастие – каза Мърморко, като подаде на Хапчев бохчичката, която държеше в ръце.
Хапчев се спусна да прегръща приятеля си. Те много се бяха сприятелили в болницата. Хапчев се облече бърже.
Загубанко, Дано, Винтчо и другите момченца заобиколиха Мърморко и почнаха да го поздравляват с благополучното му излизане от болницата. Всички се учудваха на неговия весел вид.
– За пръв път виждам Мърморко да се усмихва! – каза Шишко.
Момиченцата също стояха наоколо и с любопитство разглеждаха Мърморко.
– Как се казвате? – попита го Перушинка.
– Мърморко!
– Вие се шегувате!
– Да пукна, ако лъжа! Защо мислите така?
– Вие имате такова приятно, приветливо лице. Това име не ви подхожда.
Мърморко се ухили до уши.
– Аз не подхождам на името си – опита се той да остроумничи.
– Искате ли да се качите на дървото? – предложи му Писанка.
– Може ли?
– Защо да не може? Ние ще ви донесем трион и ще работите заедно с всички.
– И аз искам трион – примоли се доктор Хапчев.
– Вие не го заслужавате, защото презирате момичетата, но ние ви прощаваме – каза Писанка.
Момиченцата донесоха още два триона и Мърморко заедно с доктор Хапчев също се заеха за работа. Мърморко казваше, че е много по-приятно да се катери човек по дърветата, отколкото да стои затворен в болницата.
– И много по-полезно при това – добавяше доктор Хапчев.
Той смяташе, че въздухът горе е много по-чист и по-богат с кислород, отколкото долу. Ето защо Мърморко и Хапчев работеха на самия връх на дървото.
Двадесет и четвърта глава
Рационализацията на Палитро
На другия ден беритбата на ябълки и круши продължи. По улиците се появи трета машина – осемколеловият парен автомобил на Бурмичко.
Работата беше там, че в Града на хвърчилата забелязаха изчезването на Кравайко. Жителите знаеха, че той откарал с автомобила си Винтчо и Болтчо в Зеления град. Но тъй като Кравайко не се завърна след това, всички почнаха да молят Бурмичко да отиде с колата си и да разбере не се ли е случило някакво нещастие. Бурмичко пристигна в Зеления град и като видя, че Кравайко помага с автомобила си в беритбата на плодове, не издържа и също се включи в работата.
Жителите на Града на хвърчилата чакаха до вечерта, но Бурмичко не се завърна и на другия ден из града почнаха да се разпространяват най-невероятни слухове. Едни казваха, че на пътя за Зеления град се е разположила баба Яга – костелива нога, която изяжда всекиго, когото види. Други казваха, че това не било баба Яга, а Кашчей Безсмъртни. Трети спореха и доказваха, че Кашчеевци Безсмъртни не съществуват, а това е триглав змей, който съвсем не живеел на пътя, а в самия Зелен град. Всеки ден този змей изяжда по едно момиче, а когато в града идва някое момче, изяжда момчето, защото момчетата са по-вкусни от момиченцата.
След като се появи слухът за този триглав змей, никой от жителите на Града на хвърчилата не се осмеляваше да отиде в града при момичетата и да разбере какво става там. Всеки смяташе, че много по-благоразумно е да си седи в къщи. Ала скоро се намери храбрец, който каза, че ще отиде и ще разбере всичко. Това бе известният Клечо, за когото споменахме вече в тази правдива история. Жителите знаеха, че Клечо е луда глава и действително може да се запъти право в устата на ненаситния змей. Всички почнаха да го убеждават да не ходи, но Клечо не искаше и да чуе. Той казваше, че е много виновен пред момичетата и сега съвестта го гризе. Ето защо иска да изкупи своята вина – ще иде в града при тях и ще заплюе змея право по опашката, след което уж змеят ще умре и ще прекрати своите безобразия. Откъде Клечо бе научил, че змейовете умират от това – остана неизвестно.
Клечо тръгна. Някои жители го съжалиха много и предварително го оплакваха. Други казваха, че не си струва да го съжаляват, тъй като без него ще има един хулиган по-малко и в града ще стане по-тихо.
– Но ние сами сме виновни, че не го превъзпитахме – казваха първите.
– Как ще го превъзпиташ такъв? – отвръщаха вторите. – Него само гробът ще го превъзпита.
От този разговор се виждаше, че първите бяха измежду тези, на които Клечо не бе напакостил още както трябва, а вторите – измежду тези, на които бе напакостил здравата.
Както и трябваше да се очаква, Клечо не се завърна и тогава в града всички повярваха на слуховете за змея, за когото почнаха да разказват най-невероятни измислици. Всеки от разказвачите прибавяше на змея по една глава, така че от триглав, той се превърна в стоглав.
Разбира се, всичко това бяха измислици. Най-умните читатели сигурно вече са се досетили сами защо Клечо не се върна, а на тези, които не са се досетили, може да съобщим, че Клечо съвсем не бе изяден от змея, тъй като змеят не ядеше никого, пък и никакъв змей нямаше. Клечо просто бе увлечен в работата. Той също пожела да се покатери на дървото и да поработи с триона. Това беше толкова интересно и при това опасно! Кое момче ще отстъпи пред опасността?
През тези дни единствен само Палитро си стоеше в къщи и рисуваше портрети. Всички момиченца искаха да си имат портрет и те съвсем го измъчиха със своите изисквания. Всяко едно искаше непременно да бъде най-красивото. Напразно доказваше Палитро, че всеки е красив посвоему и че дори малките очи могат също да бъдат красиви. Не! Всички момиченца искаха очите им да бъдат непременно големи, ресниците – дълги, веждите – извити, устата – мънички. В края на краищата Палитро престана да спори и рисуваше така, както те искаха. По този начин бе много по-удобно, защото не възникваха никакви излишни пререкания и освен това Палитро забеляза, че може да въведе рационализация в рисуването на портрети. Понеже всички искаха едно и също, Палитро реши да направи така наречения модел. Той взе парче дебела хартия, проряза в нея две големи очи, дълги и извити като дъга вежди, право и твърде изящно носле, мънички уста, брадичка с трапчинка и чифт малки, прибрани уши отстрани. Изряза отгоре разкошна прическа, отдолу – тънка шийка и две ръчички с тънки пръстчета.
Като приготви такъв модел, той пристъпи, към изготвянето на шаблоните.
Какво представлява шаблонът, веднага ще стане ясно на всекиго. Палитро слагаше модела върху парче хартия и мажеше с червена боя мястото, където беше прорязана устата. На книгата веднага се получаваше рисунък на уста. След това той боядисваше с телесен цвят носа, ушите, ръцете, после тъмни или светли коси, кафяви или сини очи. По такъв начин се получаваха шаблоните.
Палитро направи няколко такива шаблона. Ако момиченцето имаше сини очи и светли коси, той вземаше шаблон със сини очи и светли коси, прибавяше мъничко прилика и портретът бе готов. Ако момиченцето имаше тъмни очи и коси, Палитро избираше друг подходящ шаблон.
Палитро нарисува множество такива шаблонни портрети. Това усъвършенствуване много ускоряваше работата. При това Палитро съобрази, че по изработения от опитния майстор модел всяко момче може да изготвя шаблони, и привлече към тази работа Дано. Дано успешно боядисваше по модела шаблоните с нужните бои и шаблоните не ставаха по-лоши от тези, приготвени от ръката на самия Палитро. Това разпределение на труда между Палитро и Дано още повече ускори работата, което имаше огромно значение, тъй като броят на желаещите да си поръчат портрети не само не намаляваше, а всеки ден се увеличаваше.
Дано много се гордееше със своята нова длъжност. За Палитро и за себе си той казваше с гордост: „Ние, художниците…“ Ала Самият Палитро не бе доволен от работата си и неизвестно защо я наричаше занаятчийство. Той казваше, че от всички портрети, които бил нарисувал в Зеления град, за истински произведения на изкуството могли да се смятат само портретите на Снежинка и Синеочка – останалите можели да послужат само за покриване на гърнета и тенджери.
Притежателките на портретите впрочем не споделяха това мнение. Всички бяха доволни, че са излезли красиви, а приликата, казваха те, е последна работа. На всичко може да се гледа по различни начини.
Двадесет и пета глава
Лекуването на Патронко
След бягството на Мърморко и Хапчев целият болничен персонал бе зает с лекуването на единствения болен – Патронко, който съвсем се разглези от общото внимание към неговата личност. Ту искаше да му варят за обед супа от бонбони и каша от мармалад, ту поръчваше кюфтета от ягоди със сос от гъби, макар всеки да знае, че такива кюфтета няма; ту настояваше да му носят пюре от ябълка, а когато му го донасяха, казваше, че желае сайдер от круши; когато пък му донасяха сайдер, казваше, че сайдерът мирише на лук, или измисляше нещо друго.
Всички болногледачки капнаха от умора, изпълнявайки капризите му. Те казваха, че откак свят светува, не са виждали такъв болен, че това е истинско наказание, а не пациент, и че единственото спасение е по-скоро да оздравее.
Всяка сутрин той изпращаше една от болногледачките да търси из града неговото кученце Рунтавко. Когато болногледачката се изморяваше да скита из града и се завръщаше в болницата с надеждата, че той е забравил вече кученцето си, Патронко винаги питаше:
– Е, намери ли го?
– Никъде го няма.
– Но ти сигурно не си го и търсила?
– Търсих, честна дума, всички улици обиколих!
– А защо аз не чух да го викаш? Хайде върви го потърси наново!
Бедната болногледачка излизаше отново на улицата, но не знаеше накъде да тръгне и от време на време викаше:
– Рунтавко! Рунтавко! Да се не видиш макар!
Тя разбираше, че нейните викове не ще помогнат, но изпълняваше искането на Патронко, тъй като смяташе, че това успокоява болния.
Другата болногледачка Патронко изпращаше да следи какво правят останалите момчета и да му докладва по три пъти на ден: сутрин, обед и вечер. Трета болногледачка караше да му разказва по цял ден приказки; ако приказките не бяха интересни, изпъждаше я и настояваше да му изпратят друга, която знае по-хубави приказки. Той страшно се сърдеше, ако някой от другарите му не идваше да го навести. Когато пък някой дойдеше, той го прогонваше, защото му пречел да слуша приказки.
Пчелица виждаше, че характерът на болния се влошава от ден на ден и казваше, че той ще стане двайсет пъти по-лош от Мърморко и Хапчев, взети заедно. Можеше да се помогне на болния, само като се изпише от болницата, но кракът все още го болеше. Освен това Патронко сам си влоши положението.
Една сутрин, като се събуди, почувствува, че кракът не го боли. Той скочи от леглото, припна из болничната стая, но не направи и десет крачки, когато кракът му се изкриви и той падна. Горкият, занесоха го на ръце в леглото! Кракът веднага се поду, а надвечер се покачи температурата. Пчелица прекара цялата нощ край леглото му, без да мигне. Благодарение на усилията й подутината спадна, но оздравяването на крака поради този случай се забави.
Най-после разрешиха на болния да става за малко от леглото. Като се подпираше на патерица и се държеше за стената, Патронко се движеше полекичка из стаята и се учеше постепенно да ходи. После му разрешиха да излиза на двора, за по един час и да се разхожда около болницата, придружен от болногледачка. Характерът на болния се подобри вследствие тези разходки, той стана по-малко раздразнителен, но все пак, когато идваше часът да се прибира в болничната стая, Патронко излизаше вън от себе си и викаше: „Няма да вляза“, като замахваше към болногледачката с патерицата си. Принуждаваха се да грабват болния и насила да го поставят в леглото.
Благодарение на тези решителни мерки лекуването тръгна успешно и скоро казаха на Патронко, че след един ден ще го изпишат от болницата. Момченцата и момиченцата с радост научиха приятната новина.
В определения ден цялото население на града се събра пред входа на болницата. Всички поздравляваха оздравелия, поднасяха му цветя, а той казваше:
– Ето че сме в пълен състав! Липсват само Знайко и моят Рунтавко.
– Ех, нищо – утешаваха го момиченцата, – може би ще се намерят и Знайко, и Рунтавко.
– Как така сами ще се намерят? – отговаряше Патронко. – Трябва да се търсят.
– Да – каза Незнайко. – Ще трябва да потърсим този глупавичък Знайко, иначе ще пропадне някъде без нас.
– Защо да е глупавичък? – възрази доктор Хапчев.
– Разбира се, че е глупавичък, пък и е страхлив отгоре на това.
– Съвсем не е страхлив… – започна Мърморко.
Незнайко го прекъсна:
– А ти да мълчиш! Кой от нас е главният – ти или аз? Или имаш желание отново да влезеш в болницата?
Като чу да се споменава болницата, Мърморко замълча.
Снежинка каза:
– Ще уредим в неделя бал по случай оздравяването на всички болни, а после може да тръгнете да търсите вашия глупавичък Знайко. Пък когато го намерите, ще устроим още един бал. Ще бъде дори прекрасно!
– Чудесно! Чудесно! – зарадваха се всички.
Не се разбра само кое повече ги зарадва: дали възможността да намерят Знайко, или възможността да устроят по този случай още един бал. Този въпрос остана неизяснен.
Беритбата на плодовете беше привършена. Всички мазета бяха пълни догоре, а по дърветата имаше още много ябълки, круши и сливи. Решено бе да ги подарят на момчетата от Града на хвърчилата.
Всички се заловиха да работят за подготвянето на бала. Една част от населението разчистваше обраслата с трева танцова площадка, друга поставяше скамейки около площадката. Бързанко, Мърморко и Клечо, въоръжени с брадви, се заловиха да майсторят до площадката двуетажна беседка за оркестъра. Други момченца строяха будки за сироп с газирана вода, сладолед и разни лакомства. Цялата тази работа се извършваше под звуците на музика, тъй като Гусльо подбра десет най-добри арфистки и образува оркестър. Репетициите започнаха веднага.
Най-чудното бе това, че Клечо работеше с увлечение. Той изпълняваше всичко, което му възлагаха, и не правеше никакви номера. Като че ли се бе преродил.
– Колко е хубаво от ваша страна, че ни помагате! – му казваше Писанка.
– Че защо да не ви помогна? – отговаряше Клечо. – Ако нещо трябва да се направи, аз тиквата си ще счупя, но ще го направя.
– Вие вършите всичко толкова старателно, че просто е приятно да ви гледа човек – казваше Лястовичка. – Изглежда, че обичате да работите.
– Много обичам – призна си Клечо. – Аз винаги обичам да се занимавам, не зная какво да правя и започвам да върша нещо, което съвсем не бива да се върши. От това излиза някаква глупост, за която ям пердах.
Клечо силно подсмръкна и избърса носа си с юмрук.
– Какъв пердах?
– Е, трепанация.
– Какво значи трепанация?
– Е, просто ме бият!
– Ах, горкичкият! – извика Писанка. – Но вие по-добре не вършете това, което не бива. По-добре идвайте при нас. При нас винаги ще се намери някаква работа за вас: ограда да поправите, счупено стъкло да замените…
– Добре – съгласи се Клечо.
– А на нашия бал ще дойдете ли?
– Може ли?
– Защо да не може? Само че се измийте както трябва, вчешете се хубавичко и елате. Ние каним всички.
– Добре, ще дойда. Благодаря.
На Писанка беше много приятно, че Клечо разговаря така учтиво и дори й благодари.
Тя се зачерви от удоволствие и като дръпна настрана Лястовичка, почна да й шепне:
– Не ще е трудно да го възпитаме.
– Трябва да го хвалим по-често – отвърна Лястовичка. – Това е полезно за него. Винаги, когато направи някоя пакост трябва да му се караме, а пък ако направи нещо добро – да го похвалим. Тогава той ще се старае и друг път да постъпва добре заради похвалата. Освен това трябва да го приучим към прилично държане, защото той подсмърча така некрасиво.
– При това говорът му е много лош – подхвана Писанка. – Какви са тези думи: тиква, глупост, пердах. Трябва да поработим над неговия език и да го отучим от некрасивите думи.
А Клечо доволен, че са го похвалили, още по-старателно се залови да работи. Всеки обича да го похвалят, нали?
