Текст книги "Приключенията на Незнайко"

Глава трета
Мечтата на Незнайко се сбъдва

Веднъж Незнайко си седеше в къщи и гледаше през прозореца. Този ден времето беше отвратително. Небето все се мръщеше, слънцето не се показа нито веднъж от сутринта, дъжд се лееше безспирно. Разбира се, и дума не можеше да става за разходка и затова Незнайко изпадна в мрачно настроение.

Както е известно, времето различно действуваше върху жителите на Града на цветята. Знайко например казваше, че му е все едно дали ще вали дъжд или сняг, защото и най-лошото време не му пречи да седи в къщи и да си гледа работата. Доктор Хапчев твърдеше, че той харесва лошото време повече от хубавото, защото лошото време закалява организма на дребосъчетата и те боледуват по-малко. Поетът Цветец разправяше, че за него най-голямото удоволствие било да се качи в проливен дъжд на тавана, да легне върху сухите листа и да слуша как дъждовните капки чукат по покрива.

„Наоколо вилнее бурята – казваше Цветец. – Страшно е носа си да подадеш навън, а на тавана е топло и удобно. Сухите листа миришат чудесно, дъждът барабани по покрива… От това на душата ти става хубаво и ти се иска да съчиняваш стихове…“

Но повечето дребосъчета не обичаха дъжда. Дори имаше едно момиченце, на име Капчица – щом почнеше да вали дъжд, и тя заплакваше. Когато я питаха защо плаче, тя отговаряше:

– Не зная защо. Аз плача винаги, когато вали дъжд.

Разбира се, Незнайко не се разкисваше толкова лесно както плачливата Капчица, но лошото време разваляше и неговото настроение. Така беше и сега. Той с тъга гледаше полегатите струи на дъжда, теменужките, които се мокреха под прозореца, кученцето Бобчо, което обикновено стоеше вързано пред къщи, а сега се бе завряло в колибката си и само надничаше навън, като си подаваше крайчеца на носа през отвора.

„Горкият Бобчо! – мислеше си Незнайко. – Цял ден стои вързан и не може дори да си поскача на воля, а сега заради дъжда трябва да седи в тази тясна колибка. Ще трябва да го пусна да се поразходи, когато престане да вали.“

А дъждът все валеше и на Незнайко започна да се струва, че няма да престане никога, а ще вали вечно, че слънцето се е скрило завинаги и никога няма да надникне иззад облаците.

„Какво ще стане тогава с нас? – мислеше си Незнайко. – Ами че земята ще прогизне от толкова много вода. Такава кал ще стане навред, че нито човек ще може да изгази, нито кола да мине. Всички улици ще бъдат залепи с кал. В калта ще затънат и къщите, и цветята, и дърветата, а после ще почнат да потъват й дребосъчетата. Ужасно!…“

Докато Незнайко си представяше всички тези ужаси и мислеше колко трудно ще се живее в това кално царство, дъждът полека-лека престана, вятърът разгони облаците и слънцето най-после се показа. Небето се проясни. Веднага светна. Едри, още неотронени дъждовни капки затрептяха, заблещукаха като сребро по листенцата на тревата, по венчетата на цветята. Всичко наоколо сякаш се подмлади, зарадва се, заусмихва се.

Най-после Незнайко дойде на себе си.

– Слънце! – развика се той, като видя, че слънцето ярко сияе. – Слънце! Слънце!

И изтича на двора.

След него изтичаха и останалите дребосъчета. Всички се разскачаха, разпяха се, заиграха на гоненица. Дори Знайко, който казваше, че му е все едно какво има на небето – слънце или облаци, скачаше от радост из двора.

А Незнайко в миг забрави дъжда и калта. Струваше му се, че вече никога облаци няма да покрият небето и слънцето ще грее безспирно. Той забрави Бобчо, но после се сети и го отвърза от веригата. Бобчо също заподскача из двора. Той лаеше от радост и хващаше дребосъчетата със зъби за краката, но не ги хапеше, защото никога не хапеше свои хора, а само чужди. Такъв му беше характерът.

Като се повеселиха, дребосъчетата отново се заеха с работа, а някои се запътиха към гората за гъби, защото след дъжд винаги има много гъби.

Незнайко не отиде в гората, а седна на една пейка край беседката и зачете книжка. През това време Бобчо, който сега можеше да тича накъдето си ще, откри една дупка в стобора, промъкна се през нея на улицата и като зърна един минувач с пръчка в ръка, реши да го ухапе. Известно е, че кучетата ужасно не обичат някой да държи пръчка в ръка. Увлечен в книжката си, Незнайко не чу, че от улицата се раздаде лай. Но скоро лаят се засили. Незнайко дигна очи от книжката и едва сега си спомни, че бе забравил да върже Бобчо отново. Той изтича на улицата и видя, че Бобчо лае яростно по един минувач, като се мъчи да го заобиколи и да го захапе отзад за крака. Минувачът се въртеше на място и усилено се бранеше от Бобчо с една пръчка.

– Назад, Бобчо! Назад! – развика се изплашен Незнайко.

Но като видя, че Бобчо не слуша, изтича, хвана го за нашийника и го отмъкна настрана.

– Ах, ти змийче! На теб приказват, а ти не слушаш!

Незнайко замахна с ръка, за да перне Бобчо по челото, но като видя, че горкото кученце замига и страхливо зажумя, му дожаля и вместо да го удари, го повлече назад към двора. Той го върза за веригата и се върна тичешком на улицата, за да види дали Бобчо не е ухапал минувача.

Изглежда, минувачът се беше много изморил от борбата с Бобчо, затова бе приседнал на пейката зад вратата и си почиваше. Едва сега Незнайко го разгледа както трябва. Той беше облечен в дълъг халат от хубав тъмносин плат, по който бяха извезани златни звезди и сребърни полумесеци. На главата си носеше черен калпак със също такива украшения, обут беше в червени обувки с извити нагоре носове. Не приличаше на жителите от Града на цветята, защото имаше дълги бели мустаци, и дълга, едва ли не до коленете бяла брада, която му закриваше почти цялото лице, също като на Дядо Мраз. В Града на цветята никой нямаше такава дълга бяла брада, защото всичките жители бяха голобради.

– Да не ви е ухапало кучето? – загрижено попита Незнайко, като разглеждаше с любопитство чудното старае.

– Бива си го кучето – каза дългобрадият. – Бива си го кутренцето, голяма драка е. Хм!

Той изправи тоягата между коленете си и се опря на нея с две ръце, като поглеждаше под око, Незнайко, който също седна на крайчеца на пейката.

– Това е кучето на Патронко, викат му Бобчо – каза Незнайко. – Патронко ходи с него на лов. А през свободното си време Бобчо седи вързан, за да не ухапе някого. Не ви ли ухапа?

– Не, пиленце. Малко остана да ме ухапе, но: не можа.

– Това е лошо – каза Незнайко. – Искам да кажа – не е лошо, дето Бобчо не ви е ухапал, а е лошо това, че сигурно ви е изплашил. Аз съм виновен за всичко, аз го отвързах, а после забравих да, го вържа отново. Извинете ме!

– Е, извинявам те – каза белобрадият. – Виждам, че си добро дете.

– Не, аз само искам да съм добър, тоест по-рано исках. Дори добри дела вършех, но сега престанах.

Незнайко махна с ръка и се загледа в червените обувки на събеседника си. Той забеляза, че обувките му се закопчават с токи във вид на полумесец със звезда.

– А защо сега престана? – запита старчето.

– Защото всичко това е глупост.

– Кое е глупост – добрите дела ли?

– Не, вълшебниците. Кажете, моля ви се, тези токички на обувките ви позлатени ли са или са чисто злато?

– Чисто злато… Защо смяташ, че вълшебниците са глупост?

Незнайко взе да разказва как е мечтал за вълшебна пръчица, как Карфичка му казала, че трябва да върши добри дела и как от тях нищо не излязло, защото той можел да върши добри дела само заради, вълшебната пръчица, а не безкористно.

– Да, но ти каза, че си пуснал Бобчо да се поразходи, нима и това си извършил заради вълшебната пръчица – запита старчето.

– Ами! – махна с ръка Незнайко. – Съвсем бях забравил за вълшебната пръчица. Просто ми дожаля, че Бобчо седи вързан през цялото време.

– Значи ти си извършил това от добра воля.

– Разбира се.

– Ето ти едно добро дело.

– Удивително! – извика Незнайко и дори се засмя от радост. – Сам не забелязах как съм извършил добро дело.

– А след това ти извърши още едно добро дело – каза старчето.

– Че кога?

– Нали ме отърва от кучето, това да не е лошо дело. Или може би ти постъпи така заради вълшебната пръчица?

– Не! Дори не си спомних за вълшебната пръчица.

– Виждаш ли? – зарадва се старецът. – После ти извърши трето добро дело, когато дойде да видиш дали не ме е ухапало кучето и ми се извини. Това е хубаво, защото винаги трябва да бъдем внимателни един към друг.

– Чудо на чудесата! – засмя се Незнайко. – Три добри дела – и трите едно след друго! Откак се помня, такова чудо не ми се е случвало. Никак няма да ми е чудно, ако днес срещна и някой вълшебник!

– И не се учудвай, ти го срещна вече.

Незнайко погледна подозрително старчето.

– Да не би да кажете сега, че сте вълшебник?

– Да, аз съм именно вълшебник.

Незнайко ококори колкото можеше очи, като се мъчеше да види дали вълшебникът не се смее, но брадата така плътно закриваше лицето му, че беше невъзможно да се разбере дали се усмихва или не.

– Сигурно се шегувате с мен – недоверчиво каза Незнайко.

– Съвсем не се шегувам. Ти извърши три добри дела и можеш да ми поискаш, каквото си пожелаеш… Хайде, кое ти харесва повече: шапка-невидимка или бързоходни ботуши? Или може би искаш хвърчащо килимче?

– А вие имате ли хвърчащо килимче?

– Разбира се! И килимче имам, всичко имам.

Старецът изтърси от широкия ръкав на халата си едно завито на тръба килимче, чевръсто го разгъна и го постла на земята пред Незнайко.

– А ето бързоходни ботуши, ето шапка-невидимка…

При тези думи той измъкна от другия си ръкав шапка и ботуши и ги сложи до килимчето. А после по същия начин се появиха гусла самосвирка и чудодейно месалче, и разни други тайнствени предмети.

Постепенно Незнайко се убеди, че пред него стои истински вълшебник, и запита:

– А вълшебна пръчица имате ли?

– Защо да нямам? И вълшебна пръчица имам, заловя дай!

И вълшебникът извади от джоба си малка пръчица, червеникавокафява на цвят, и я подаде на Незнайко.

Незнайко взе пръчицата.

– А тя истинска ли е? – запита той, защото все още не му се вярваше, че неговата мечта се сбъдва.

– От истинска по-истинска, можеш да не се съмняваш – увери го вълшебникът. – Щом не постъпваш лошо, всичките ти желания ще се изпълняват, стига само да махнеш с пръчицата. Но извършиш ли три лоши дела, вълшебната пръчица ще загуби вълшебната си сила.

От радост Незнайко се задъха и сърцето му затупка двойно по-бързо, отколкото бе нужно.

– Тогава ще изтичам да кажа на Карфичка, че сега си имаме вълшебна пръчица! Нали тя ме научи как да се сдобия с пръчица – каза Незнайко.

– Тичай, тичай – отвърна вълшебникът, нека се порадва и Карфичка. Зная аз, че и тя отдавна мечтае за вълшебна пръчица.

Вълшебникът помилва Незнайко по главата и този път Незнайко успя да зърне на доброто му лице широка, приветлива усмивка.

– Тогава довиждане! – каза Незнайко.

– Бъди здрав! – отговори засмян вълшебникът.

Незнайко притисна към гърдите си вълшебната пръчица и се втурна да бяга. Той реши да стигне до дома на Карфичка по най-късия път и зави по една уличка, но тогава си спомни, че е забравил да поблагодари на вълшебника за чудесния подарък, и презглава се завтече назад. Изтича до ъгъла, но видя, че улицата беше пуста. Вълшебника го нямаше нито на пейката, нито някъде наоколо. Той беше изчезнал заедно с хвърчащото килимче и другите вълшебни предмети, сякаш бе потънал в земята или се бе разтопил във въздуха.

Глава четвърта
Незнайко и Карфичка се срещат с Шарен Мърльо

Като видя, че нищо не може да се направи и все едно, няма как да се заличи тази неприятна грешка, Незнайко тръгна обратно към Карфичка. Но вече не бързаше, дори се спираше сегиз-тогиз насред улицата, с досада въртеше глава, чешеше се по тила, мърмореше си нещо, хъкаше някак особено и пак продължаваше пътя си.

Карфичка играеше на улицата близо до къщи и като видя Незнайко, изтича насреща му.

– Здравей, Незнайко! – радостно завика, тя.

Незнайко се спря и без да отговори на поздрава на Карфичка, мрачно каза:

– Сега вече не съм Незнайко, а просто дългоухо магаре.

– Какво се е случило? – разтревожи се Карфичка.

– Случи се това, че вълшебникът ми даде пръчицата, а пък аз едно благодаря не му казах.

– Каква пръчица? – зачуди се Карфичка.

– „Каква, каква“! Като че ли не знаеш каква! Вълшебна пръчица!

– Ти, Незнайко, май не си с всичкия си! Сега пък измисли някаква вълшебна пръчица!

– Нищо не съм измислил. Ето я. Виждаш ли?

И Незнайко показа на Карфичка пръчицата, която стискаше здраво в ръка.

– Какво е това? Обикновена пръчка – с недоумение каза Карфичка.

– „Обикновена пръчка“! – присмя и се Незнайко. – Като не разбираш, по-добре си мълчи! Сам вълшебникът ми я даде.

– Какъв вълшебник?

– „Какъв вълшебник! Какъв вълшебник“! Като че не знаеш какви са вълшебниците!

– Разбира се, че не зная – сви рамене Карфичка. – Представи си, нито веднъж не съм виждала жив вълшебник.

– Ами че той е един такъв с брада, със звезди и полумесеци ей тука… Бобчо лаеше, а пък аз извърших три добри дела, разбираш ли?

– Нищо не разбирам! Я разказвай поред!

Незнайко се зае да разкаже всичко, което се бе случило. Карфичка го изслуша и каза:

– А може би някой се е пошегувал с тебе?! Нарочно се е преоблякъл като вълшебник.

– А откъде е тази вълшебна пръчица, ако той не е бил вълшебник?

– Ами ти сигурен ли си, че пръчицата наистина е вълшебна? Проверил ли си?

– Не, не съм проверил, но мога да проверя.

– Какво тогава стоиш и разсъждаваш? Трябва да махнеш с пръчицата и да пожелаеш нещо. Ако желанието се изпълни, значи тази е истинска вълшебна пръчица.

– Ами ако не се изпълни? – запита Незнайко.

– Е, ако не се изпълни, значи това е проста дървена пръчка и толкоз. Как не разбираш това! – ядосано каза Карфичка.

Тя губеше търпение, защото й се искаше по-скоро да узнае дали пръчицата е вълшебна или не, и се ядосваше на Незнайко, че не се е сетил да провери досега.

– Добре де – каза Незнайко, – сега ще опитаме. Какво искаме?

– А ти какво искаш? – запита Карфичка.

– Сам не зная какво. Сега май нищо не ми се иска.

– У, какъв си – разсърди се Карфичка. – Измисли! Сладолед искаш ли?

– Виж, сладолед като че ли искам – съгласи се Незнайко. – Сега ще поискаме сладолед.

Той махна с вълшебната пръчица и каза:

– Искаме две порции сладолед.

– На клечка – прибави Карфичка.

Незнайко плахо протегна ръка и дори зажумя.

„Ами ако не получим никакъв сладолед?“ – помисли си той и тутакси усети, че в ръката му се пъхна нещо твърдо и студено.

Незнайко в миг отвори очи и видя в ръката си порция сладолед на клечка. Той зина от учудване и погледна нагоре, сякаш искаше да узнае откъде е паднал сладоледът. Като не откри горе нищо подозрително, Незнайко бавно се обърна към Карфичка. Той продължаваше да държи сладоледа в протегнатата си ръка, сякаш; се страхуваше, че този сладолед ще изчезне или ще хвръкне към небето. Карфичка стоеше също със сладолед в; ръка и радостно се усмихваше.

– По-по-по… – заекна Незнайко, като сочеше с пръст сладоледа.

Той искаше да каже нещо, но от вълнение не можа да изрече нито дума.

– Какво „по-по-по“? – запита Карфичка.

Незнайко само махна с ръка и загриза сладоледа.

Карфичка последва примера му. Като свършиха със сладоледа, тя каза:

– Чудесен сладолед, нали?

– Чудесен! – потвърди Незнайко. – Да си поискаме още по един, а?

– Карай – съгласи се Карфичка.

Незнайко замахна с пръчицата и каза:

– Искаме още по една порция сладолед!

Нещо щракна тихичко, прошумоля във въздуха и в ръцете на Незнайко и Карфичка отново се появи по една порция сладолед. И отново Незнайко сякаш онемя за минута. Ала този път той се опомни по-бързо и като свърши сладоледа, попита:

– Да опитаме пак?

– Ами че може още по едно парче – каза Карфичка.

– Какво само си играем „по едно парче“! – измърмори Незнайко и като махна с пръчицата, каза:

– Искаме сандъче със сладолед!

Туп! На земята тупна обемисто светлосиньо сандъче като тези, в които продавачките носят сладоледа си. Незнайко подигна капака, изпод който веднага почна да се вие пара, и извади от сандъчето две порции сладолед. После затвори сандъчето, седна отгоре му като на столче и загриза сладоледа, който се оказа много по-твърд и по-прохладен от предишния.

– Това се казва сладолед! – одобряваше той. – Зъбите си да счупиш!

– Интересно, тази пръчка само сладолед ли дава или и други неща? – запита Карфичка.

– Ама си чудна! – каза Незнайко. – Това е истинска вълшебна пръчица и тя може всичко. Поискаш си шапка-невидимка – дава ти шапка-невидимка, поискаш си хвърчащо килимче – дава ти хвърчащо килимче.

– Тогава хайде да поискаме хвърчащо килимче и да полетим над света – предложи Карфичка.

На Незнайко много му се искаше да пътешествува, но си спомни колко го беше страх да лети с въздушния балон, който Знайко бе построил, и каза:

– С хвърчащо килимче не се пътува удобно – летиш върху него и нищо не виждаш долу.

– Тогава трябва да измислим нещо друго – каза Карфичка. – Бях чела някъде, че имало някакви влакове… Седиш си и нищо не трябва да вършиш, защото те вози локомотив по един железен път.

– Знам го това. За железницата ни е разказвал Знайко. Видял я в Слънчевия град, когато бил там за книги. Но и железницата е опасно нещо – стават катастрофи.

В това време Незнайко видя, че по улицата минават Винтчо и Болтчо в новия си автомобил. Този автомобил беше четириместен, открит, също като автомобила, който Незнайко счупи, когато му хрумна да се повози с него. Но за разлика от предишния, този беше много по-красив, а моторът му – много по-мощен, защото работеше не просто с газирана вода, а със загрята газирана вода.

Като видяха Незнайко и Карфичка, Винтчо и Болтчо им замахаха с ръце. Незнайко се развика, че сега си има вълшебна пръчица, но автомобилът бучеше толкова силно, че Винтчо и Болтчо нищо не разбраха и като дигнаха облак прах, изчезнаха в края на улицата.

– Ето с какво ще тръгнем на пътешествие – извика Незнайко.

– С автомобил? – досети се Карфичка.

– Разбира се!

– А забрави ли как се изтърколи с автомобила по стръмното? И сам едва не се претрепа, и колата счупи!

– Ама си чудна! Че аз тогава не знаех да карам.

– Като че ли сега знаеш!

– Сега не ми трябва да се уча. Ще кажа на пръчицата, че искам да се науча да карам, и веднага ще се науча.

– Добре тогава – каза Карфичка, – ще тръгнем с автомобил. Наистина с него е по-интересно.

Незнайко махна с пръчицата и каза:

– Искаме да имаме лека кола като тази на Винтчо и Болтчо и аз да зная да карам.

В същия миг в края на улицата се показа един автомобил и бързо се приближи към Незнайко и Карфичка. Незнайко помисли, че Винтчо и Болтчо се връщат. Но когато автомобилът спря, Незнайко видя, че на кормилото няма никой.

– Гледай ти каква била работата! – възкликна той, като оглеждаше автомобила отвред.

Той надзърна дори под леката кола, защото си помисли, че шофьорът може да се е скрил нарочно отдолу, за да се пошегува с него.

Но не намери никого и каза:

– Какво пък, нищо чудно няма. Вълшебството си е вълшебство!

При тези думи той отвори вратичката на автомобила, сложи сандъчето със сладолед на задното седалище, а сам седна отпред до кормилото. Карфичка седна до Незнайко. Той бе протегнал вече ръка, за да запали мотора, когато Карфичка изведнъж видя, че към тях се приближава дребосъче.

– Стой – каза тя на Незнайко. – Да не го прегазим…

Незнайко почака момченцето съвсем да се приближи и видя, че това не бе друг, а известният на всички Шарен Мърльо.

Този Шарен Мърльо носеше обикновени сиви панталони и сиво палтенце, а на главата си везана тюбетейка 11
  Тюбетейка – везано кепе, каквото носят в Средна Азия.


[Закрыть], която той наричаше кепе. Шарен Мърльо смяташе, че сивият плат е най-хубавият на света, понеже се цапа по-малко. Разбира се, това е глупост и съвсем не е вярно. Сивият плат се цапа като всеки друг плат, само че по него, кой знае защо, мръсотията личи по-малко.

Трябва да отбележим, че Мърльо беше твърде смешно дребосъче. Той си имаше две правила: никога да не се мие и на нищо да не се чуди. Да спазва първото правило му беше много по-трудно, отколкото второто, защото другите късунделчета, с които живееше в една къща, винаги го заставяха да се измива преди ядене. Ако протестираше, чисто и просто не го пускаха на масата, така че той все пак трябваше да се мие, но това нямаше особено значение, защото Мърльо имаше способността бързо да се цапа. Едва успееше да се измие – и на лицето му веднага пак се появяваха някакви мръсни точици, петънца и ивички, лицето бързо губеше естествения си цвят и ставаше като нашарено с нещо. Затова го бяха кръстили Мърльо. Той щеше да си остане за цял живот с това име, ако не се бе случило едно събитие, когато в Града на цветята пристигна знаменитият пътешественик Пергел.

Пътешественикът също беше бележита личност, за която си заслужава да разкажем. Той беше много мършав и дълъг: дълги ръце, дълги крака, дълга глава, дълъг нос. Панталоните му бяха на квадрати и също така дълги. Живееше този Пергел в град Търкулграх, чиито жители никога не ходеха пеша, а само караха велосипеди. Пергел също непрекъснато караше велосипед. Толкова запален колоездач беше той, че неговият град му стана тесен и той реши да обиколи всички градове, в които живеят дребосъчета!

Пергел пристигна в Града на цветята и запрепуска с колелото си по всички улици. Пъхаше навред дългия си нос и с всекиго се запознаваше. Скоро той знаеше на пръсти всичките му жители – не познаваше само Мърльо, когото жителите нарочно криеха, понеже се страхуваха, че ще ги опозори. Мнозина мислеха, че ако Пергел зърне неговата мръсна муцунка, може да си помисли, че всички дребосъчета в Града на цветята са такива мърльовци. Ето защо всеки гледаше Мърльо да не се мерне пред очите на Пергел.

Общо взето, всичко вървеше добре, докато Пергел не се накани да си тръгне. Кой знае защо, през този ден надзорът над Мърльо поотслабна и той се измъкна навън тъкмо в момента, когато жителите на града се сбогуваха с Пергел. Като видя сред тълпата дребосъчета непозната физиономия, Пергел се позачуди и щеше да запита: „А кой е този там, мръсният?“ Но тъй като Пергел беше много добре възпитан и не можеше да си служи с такива груби думи като „мръсен“, той зададе въпроса си в учтива форма:

– А кой е този там шаренкият?

Всички се обърнаха и видяха Мърльо: неговата физиономия наистина беше нашарена от полепнала мръсотия, тъй като той този ден не се беше мил от сутринта. Думата се хареса на всички и оттогава на Мърльо започнаха да викат Шаренкия. И на Мърльо беше драго, когато го наричаха с това име, защото то му звучеше някак по-изящно, по-красиво, отколкото просто Мърльо.

Назад к карточке книги "Приключенията на Незнайко"