Текст книги "Приключенията на Незнайко"

Глава шестнадесета
Как Незнайко, Карфичка и Шаренкия се срещнаха с Пегасик и какво излезе от всичко това

Края на деня пътешествениците прекараха в Зоологическата градина, тъй като се оказа, че има още много животни за гледане. Едва привечер тримата се върнаха в хотела, вечеряха и легнаха да спят. Този път съвестта не измъчваше Незнайко и той заспа много бързо.

Ала той не щеше да заспи толкова бързо, ако някой му беше разказал, че Листец съвсем не се намира между трите магарета, които Незнайко превърна в дребосъчета. Във вестника бяха сбъркали – вместо да пишат, че намереното магаре е изпратено в цирка, те погрешно бяха писали, че то е изпратено в Зоологическата градина. Ето защо Листец си остана в цирка, а вместо трите магарета, които бяха в Зоологическата градина, в града се появиха три дребосъчета. Първото се казваше Пегасик, второто – Риткун, а третото – Калигула, Макар че в Зоологическата градина Калигула минаваше за обикновено магаре, в действителност той не беше магаре, а муле. Както е известно, мулето е нещо средно между коня и магарето, т.е. то е малко по-дребно от кон и малко по-едро от магаре. И докато от Риткун и Пегасик се получиха дребосъчета с обикновен ръст, то от Калигула излезе доста висок дребосък. Той се оказа девет и половина нокътя на ръст. В страната на дребосъчетата нокътят е мярка за дължина. Сравнен с нашите мерки, нокътят се равнява на сантиметър и четвърт. Като умножи девет и половина на сантиметър и четвърт, всеки от вас ще може да узнае колко висок беше Калигула.

И тримата – и Пегасик с Риткун, и Калигула, – се чудеха на станалата с тях промяна. Най-чудно им беше, че ходят на два крака, а не на четири, както преди, и че някак си изведнъж се научиха да говорят. Особено ги порази и това, че на ръцете си имаха пръсти вместо копита. Кой знае защо, това им беше много смешно. Достатъчно бе някой от тях да погледне ръката си или дори само пръста си, за да почне да се тресе от смях.

Но нито Калигула, нито Риткун, нито Пегасик можеха да обяснят какво толкова смешно има тук. Изобщо от тях излязоха дребосъчета, които не обичаха да се замислят над каквото и да било, а мигом правеха всичко, каквото им хрумнеше. Впрочем читателят сам ще се убеди по-нататък в това, тъй като му предстои да се срещне още няколко пъти с тях.

Като се събудиха на другия ден, Незнайко, Карфичка и Шаренкия почнаха да размислят къде да се разходят отново и дали да не отидат пак в Зоологическата градина, но Карфичка каза, че ще бъде по-добре да тръгнат просто из улиците на града, който всъщност все още не бяха разгледали както трябва.

След като закусиха, нашите пътешественици слязоха по стълбата, излязоха от хотела и се озоваха на улицата. По широкия тротоар вече се движеха тълпи минувачи. Свежият утринен ветрец разнасяше дъха на цветята, които растяха в изобилие край тротоарите. Слънцето току-що се бе вдигнало над покривите на къщите и топлеше и раменете, и гърбовете, и бузите, и челата, и носовете, и ушите на минувачите. Затова лицата на всички бяха весели и доволни.

Накрай тротоара Незнайко и неговите спътници видяха едно дребосъче с бяла престилка и блестящи черни гумени ботуши. Казваше се Перчемко. В ръцете си то държеше един гумен маркуч, с който поливаше цветята. Силна водна струя изскачаше от тръбата, а дребосъчето сръчно я насочваше към цветята, като внимаваше нито капка да не опръска когото и да било от минувачите.

Нашите пътешественици се спряха на няколко крачки от него и неволно почнаха да се любуват на работата му. В това време отдалече се зададе друго дребосъче. То беше облечено в късо зелено палтенце с къси ръкави, жълто-зелени панталони и тъмносиня баретка с оранжево пискюлче. Незнайко веднага позна магарето, което бе превърнал вчера в дребосъче. И наистина това беше Пегасик. От сутринта той се шляеше из града, зяпаше насам-натам и се чудеше какво да прави. Като видя поливача, той също се спря и се загледа в него. Изведнъж страшно му се прииска да попръска с маркуча и каза:

– Я ми дай да подържа тръбичката. И мене ми се ще да поливам цветя.

Перчемко се усмихна приветливо и като подаде на Пегасик края на маркуча, каза:

– Моля.

Пегасик се зарадва, пое с две ръце металната тръбичка и насочи струята към цветята.

– Насочете струята по-нагоре, така че водата да пада отвисоко върху цветята – посъветва го Перчемко. – Ако насочите струята направо, може да повредите растенията.

Пегасик послушно насочи струята нагоре.

– Ето сега е добре! – одобри Перчемко. – Виждам, че вие имате дарба да поливате цветя. Поработете малко, а пък аз ще изтичам за минутка до вкъщи. Ако това не ви затруднява, разбира се – прибави той.

– Не, не! От къде на къде! Няма да ме затрудни – отговори Пегасик.

Перчемко се отдалечи и Пегасик продължи да полива цветята напълно самостоятелно. Под напора на водата маркучът потрепваше в ръцете му. На Пегасик се струваше, че гумената тръба е жива. И той беше много горд, че върши такава важна работа. Изведнъж видя Незнайко, Карфичка и Шаренкия, които бяха застанали насреща му. И веднага му хрумна една лудешка мисъл: „Какво ли ще стане, ако ги полея с водица?“

Едва бе успял да помисли това – и ръцете му от само себе си насочиха струята към Незнайко, като го обляха от глава до пети с вода.

– Ей! – развика се Незнайко. – Защо ме пръскаш?

Пегасик се престори, че не чува, и отмести струята настрана, а после отново – уж без да иска – обля Незнайко. От яд Незнайко едва не подскочи и щеше да се втурне да накаже оскърбителя си, но Карфичка го дръпна за ръката и каза:

– Да си вървим! Само това оставаше – да се сбиеш сега!

И тримата се обърнаха и щяха да си тръгнат, но в това време Пегасик насочи струята право в тила на Карфичка.

– Ай! – изкрещя Карфичка, като усети, че ледената струя залива врата й и се стича по целия й гръб.

– Значи ти и Карфичка обля! – развика се разярен Незнайко. – Сега ще ти дам да разбереш!

Той изтича към Пегасик и се хвърли да му отнеме маркуча от ръката, но Пегасик дръпна маркуча настрана и струята зашиба по тротоара, като пръскаше минувачите. Незнайко се опита да грабне маркуча, като заобиколи отстрани, но Пегасик се обърна с гръб към него и се помъчи да го изтласка с ритници.

– Аха, и риташ отгоре на всичко! – изръмжа Незнайко.

Най-после той хвана маркуча и почна да го изтръгва от ръцете на Пегасик, но Пегасик не го даваше. Водната струя съскаше и биеше ту на една, ту на друга страна. Минувачите търтиха да бягат, като се спасяваха от студената вода. Те се струпаха от двете страни на тротоара и не можеха да разберат защо ги обливат с вода. Някои викаха на Незнайко и Пегасик да престанат с лудориите си. Карфичка също викаше, но Незнайко и Пегасик не обръщаха никакво внимание на виковете й и продължаваха да дърпат маркуча.

– Трябва да им се отнеме маркуча – каза един.

– Вярно! – чуха се гласове от тълпата. – Трябва всички вкупом да се хвърлим върху тях и да им отнемем маркуча – тогава те няма да могат да се пръскат.

Веднага се намери и предводител. Това беше едно дребосъче на име Таралежко. То беше облечено в светлокафяв спортен костюм и носеше широкопола шапка.

– Хайде, братя, след ме-е-ене! – извика то и се хвърли напред.

Като видя това, Пегасик насочи струята право в лицето му. Шапката отлетя от главата му и се затъркаля по улицата.

– Стой! Стой! – завика Таралежко и хукна след шапката си.

В това време Незнайко се извъртя и успя да издърпа маркуча от ръцете на Пегасик. Но Пегасик не се смути. Той се хвана с две ръце за тръбата и дръпна с такава сила, че я откъсна от маркуча. Незнайко искаше да го шляпне по главата с маркуча, от който продължаваше да бие струята вода, но в това време притичалите отвред дребосъчета го хванаха за ръцете. Като видя, че работата взема такъв лош обрат, Пегасик не размисля дълго, ами запрати тръбата на земята и си плю на петите.

Около Незнайко за миг се събра тълпа. Дребосъчетата заеха целия тротоар и дори платното на улицата. Автомобилното движение спря, улицата бе заприщена. Отнейде притича милиционер и почна да вика:

– Моля, разотивайте се! Пречите на движението!

– Ето този пръскаше с вода! – викаше Таралежко и сочеше с пръст Незнайко.

– Не съм пръскал! – викаше Незнайко. – Мене ме поляха!

– Я го вижте! – викаше Таралежко. – Полели го били! Ха-ха!

Отвред към мястото на произшествието продължаваха да тичат дребосъчета. Тълпата растеше. Сега вече автомобилите задръстиха улицата чак до кръстопътя. Горкият милиционер се хвана за главата.

– Разотивайте се, моля ви се! – викаше той.

Но никой не си отиваше. Тези, които бяха видели цялото произшествие, не си отиваха, защото им се щеше да разкажат всичко на ония, които не го бяха видели; а ония, които не го бяха видели, не си отиваха, защото искаха на всяка цена да видят Незнайко. Милиционерът съобрази, че никой няма да си отиде, докато Незнайко е на улицата, и затова реши да го отведе в милицията.

Милиционерът хвана Незнайко за ръка и го поведе към автомобила, който стоеше зад ъгъла в една уличка. Като видяха, че милиционерът качи Незнайко в колата, Карфичка и Шаренкия се затичаха към него и завикаха:

– Вземете и нас! Вземете и нас!

Но колата вече потегли. Карфичка и Шаренкия тичаха след нея с последни сили. Но къде ти! Нима можеха да я стигнат! Разстоянието между тях и колата бързо се увеличаваше. За щастие милиционерското управление не се оказа далеч. Колата зави зад ъгъла и след две минути спря пред неголяма едноетажна сграда с кръгъл, куполообразен покрив, боядисан със сребърна боя, която блестеше на слънцето. Карфичка успя да види как милиционерът и Незнайко слязоха от колата и се запътиха към тази сграда.

Съпровождан от милиционера, Незнайко влезе през вратата и се озова в една светла и просторна стая. Тук той видя още един милиционер, седнал върху кръгъл въртящ се стол пред едно табло за управление, покрито с разни ключове, превключвачи, прекъсвачи, микрофони, телефони и високоговорители. Над таблото бяха закачени в четири реда петдесет и два кълбовидни телевизионни екрана, в които като в кристални топки се отразяваха петдесет и двата градски кръстопътя заедно с къщите, с преминаващите автомобили, с пешеходците и с всичко, което беше на улицата. Посред стаята висеше още един такъв кълбовиден екран, само че много по-голям по размери.

И милиционерът, който доведе Незнайко, и онзи, който седеше пред таблото, бяха облечени като всички други дребосъчета, а за да се познава, че са милиционери и че всички трябва да ги слушат, двамата носеха на главите си блестящи медни шлемове, подобни на пожарникарските. Милиционерът, който седеше пред таблото, беше нисък и дебеличък. Казваше се Караулкин. А този, който доведе Незнайко, беше дълъг и слабичък. Викаха му Свирулкин.

Милиционерът Караулкин видя, че милиционерът Свирулкин доведе Незнайко, и каза:

– Аха! Ей го поливача, пристигна! А бе братко, какво сте измислили да се поливате с вода на улицата?

– Аз не съм поливал – измърмори забъркан Незнайко.

– Как така не си поливал? – учуди се милиционерът Караулкин. – Нали сами видяхме. Милицията всичко вижда. Моля, приближете се.

Милиционерът Свирулкин побутна Незнайко в гърба, за да го накара да се приближи до таблото с кълбовидните екрани.

– Точно петдесет и два кръстопътя са под наблюдението на нашето милиционерско управление – каза, Караулкин. – Достатъчно е да погледнем тези петдесет и две кълба – и виждаме всичко, което става на всяка улица. Ако върху малките кълба подробностите не се виждат ясно, можем да включим и по-голямото кълбо.

С тези думи милиционерът Караулкин щракна ключа. В същия миг тайнствена синя светлина озари вътрешността на кълбото, което висеше сред стаята, и на него се появи кръстопътят със спрелите насред улицата автомобилни коли.

– Ето, виждате ли: на ъгъла на улиците „Курабиена“ и „Сладкишна“ има задръстване. Цялото движение е спряно! – с укор каза Караулкин и посочи кълбото.

Той щракна друг ключ и на екрана се появи друг кръстопът.

– На ъгъла на „Захарна“ и „Кюфтена“ улица също има задръстване – каза Караулкин. – Дълго трябва да се чака сега, докато се възстанови движението. А всяка кола е тръгнала за някъде. Тези задръствания нарушават нормалния живот на града.

В това време милиционерът Свирулкин погледна един от малките кълбовидни екрани и каза:

– А тълпата на Източната улица още не се е пръснала.

– Сега ще включим Източната улица – каза милиционерът Караулкин.

Той щракна един ключ – и на голямото кълбо се появи изображението на Източната улица, точно на мястото, където Незнайко се беше сбил с Пегасик заради маркуча. Незнайко пристъпи до екрана и видя; голяма тълпа, която беше заприщила цялата улица. Пред всички стоеше Таралежко и разказваше какво се бе случило.

– Що за хора имаме в нашия град! – намръщи: се Караулкин. – Тъй ще се блъска сега тази тълпа. Свирулкин, ще трябва да отскочиш още веднъж дотам и; да ги помолиш да се разотидат. Нека идат да се разговарят другаде, няма защо да се събират на тълпи. Това нарушава движението.

– Сега ще бъде изпълнено – съгласи се Свирулкин.

Той отведе Незнайко в съседната стая, сред която имаше маса и няколко стола, и каза:

– Моля ви се, почакайте ме малко тука. Ще се върна скоро.

Милиционерът Свирулкин хлопна вратата и излезе, а милиционерът Караулкин продължи да наблюдава всичките петдесет, и две кълба с изображенията на кръстопътищата. Като хвърли поглед към големия екран, той видя, че Свирулкин, който отиде на местопроизшествието, успя да придума дребосъчетата да се разотидат и тълпата почна постепенно да се пръска.

Изпълнил успешно своята задача, Свирулкин се качи в колата и потегли обратно към управлението.

– Какво да правим сега със задържания? – запита той, като се върна в участъка.

– Просто не зная… – вдигна рамене Караулкин.

– И аз не зная – каза Свирулкин. – Толкова години работя в милицията и ни веднъж не ми се е случвало минувачите да се поливат с вода. Мисля, че трябва да му четем една кратка нотация и по-скоро да го пущаме да си върви у дома, че току-виж, обидил ни се.

– Аз също ужасно се боя да не би да ни се обиди. Пусни го, моля те, Свирулкин. Внуши му някак си по-деликатно, че не е хубаво да се поливат хората с вода, и учтивичко му се извини, задето сме го задържали. Кажи му, че е трябвало да направим това, за да се пръсне тълпата и по-скоро да се възстанови транспортът.

– Добре – съгласи се Свирулкин.

– Па доведи го и тук, аз също ще му се извиня, че разговарях твърде строго с него.

Такъв разговор между двама милиционери може да се стори някому странен и дори неправдоподобен. Всички знаят, че няма милиционер, който да не измисли каквото и да е, било то и най-дребно наказание за задържания нарушител на реда и че в никакъв случай не би му дошло на ум да се извинява. Но трябва да имаме предвид, че в Слънчевия град всичко беше по-особено. Някога в далечното минало имаше случаи, когато в Слънчевия град, както и в другите градове, отделни дребосъчета се държаха лошо. Те се биеха помежду си, замеряха се с камъни и с кал, пръскаха се с вода, някои дори вземаха чужди вещи, изобщо обиждаха се един друг. За борба с подобни нарушители на реда беше създадена милиция, която имаше право, да наказва виновните. Ако някое дребосъче правеше разни гримаси, ако се плезеше, ако нарушаваше реда за уличното движение, ако се возеше с автомобил не там, където бе нужно, ако се пръскаше с вода, плюеше или закачаше кучетата, милиционерът беше длъжен да му направи забележка и да му прочете нотация, дълга от пет до петдесет минути. Колкото по-голяма беше вината, толкова по-дълга биваше и нотацията. За по-тежки нарушения се налагаха и по-строги наказания. Така например за удар с юмрук в гърдите, гърба, ребрата или врата се полагаше едно денонощие арест; за удар в лицето или в главата – две денонощия арест; за хвърляне на камък или удар с пръчка – три денонощия. Ако ударът оставеше синина, подутина или драскотина, осъждаха виновника на пет денонощия, а пък ако имаше и кръв – на десет. Ако някой вземеше чуждо, полагаше му се най-голямото наказание – петнадесет денонощия арест.

Някои могат да си помислят, че петнадесет денонощия арест са твърде кратък срок за такова провинение като кражба, но за малките дребосъчета, за които времето минава много по-бавно, отколкото за нас, този срок е доста дълъг. Във всеки случай той е достатъчен, за да почувствува дребосъчето разкаяние.

Трябва да се каже, че борбата срещу нарушителите на реда посредством подобни методи не даваше видими резултати дотогава, докато дребосъчетата сами не поумняха. Но след време те станаха толкова умни, че никой с никого вече не се закачаше, никой никого не биеше, никой никого не обиждаше, никой не вземаше чуждо. Всеки почна да разбира, че с другите трябва да се държиш така, както искаш и те да се държат с тебе. Нарушителите на реда намаляха. Милиционерите полека-лека почнаха да забравят, че някога са налагали такива страшни наказания като арест. Думата „арест“ беше съвсем забравена. И сега вече никой не знаеше какво означава тя.

От всички някогашни наказания останаха само нотациите, т.е. мъмренията, които милиционерите четяха на нарушителите на правилата за уличното движение, главно на автомобилистите. С една дума, на милиционерите остана само задължението да направляват автотранспорта, да превеждат през улицата онези момченца и момиченца, които се бояха сами да я пресичат, и да обясняват как може да се отиде до едно или друго място. Милиционерите бяха много доволни от това, защото грижите по възпитанието на дребосъчетата значително намаляха, което пък беше добре дошло, тъй като от ден на ден регулирането на уличното движение ставаше все по-сложно поради огромния растеж на моторния транспорт.

Глава седемнадесета
Среща с Кубчо

Докато милиционерът Свирулкин и милиционерът Караулкин разговаряха, Незнайко седеше в празната стая. Той се изплаши много, като попадна тук. Първата му мисъл беше да избяга. Опита се да отвори вратата, но тя се оказа затворена; опита се да отвори прозореца, но и той не се отваряше. Тогава реши да счупи стъклото и заудря с юмруци по него; но стъклото беше толкова дебело и здраво, че не можеше да се счупи.

Изгубил сили, Незнайко седна на перваза на прозореца. От прозореца се виждаше само част от двора и гладката сива стена на съседната къща. Незнайко гледа тази стена, гледа я и му стана мъчно. Още никога не бе му се случвало да седи затворен. Винаги можеше да върши, каквото си иска, да ходи, където си ще, около него винаги имаше другари, с които можеше да си поприказва, да се посмее, да се пошегува; а сега беше съвсем сам. Кой знае защо, му се доплака много и сълзите закапаха от очите му, но тъкмо тогава видя, че в двора се появиха Карфичка и Шаренкия. Те се озърнаха смутено наоколо си, после забелязаха Незнайко на прозореца и почнаха да му викат нещо. Незнайко се превърна целият в слух, но не можа да чуе нито дума, тъй като стъклото беше много дебело и не пропускаше никакъв звук. Карфичка махаше с ръце, правеше някакви знаци с пръстите си, но в отговор Незнайко само въртеше глава, като се стараеше да покаже, че нищо не разбира. Тогава Карфичка вдигна от земята една пръчка и замаха с нея из въздуха.

„С какво маха тя? – в недоумение се питаше Незнайко. – Ама че е глупава! Взела от земята някаква пръчка и маха ли, маха!“

Изведнъж Незнайко се удари с юмрук по челото и се развика:

– Ах, какво съм магаре! Съвсем забравих, че имам вълшебна пръчица!

Той веднага мушна ръка в пазвата си, за да извади оттам вълшебната пръчица, но тъкмо тогава вратата се отвори и в стаята влезе милиционерът Свирулкин. Той протегна ръка към Незнайко, като искаше да му каже нещо. Незнайко отскочи настрана от уплаха, измъкна бързо пръчицата, размаха я и завика:

– Искам да се съборят стените на милицията и да изляза на свобода здрав и читав!

Наоколо всичко затрещя, загърмя, забоботи. Изведнъж стените на стаята рухнаха, таванът се сгромоляса, вдигна се облак прах. Нещо се посипа върху Незнайко. Една тухла удари милиционера по шлема толкова силно, че ушите му писнаха и той падна. Без много да му мисли, Незнайко изскочи на двора. Карфичка и Шаренкия го хванаха за ръцете и бързо го повлякоха към вратата. Милиционерът Свирулкин с голям труд се измъкна изпод развалините. Шлемът му падна от главата, но той дори не обърна внимание на това и се втурна след бегълците.

Той тичаше и шумно пъхтеше. Ударената с тухла глава го болеше така силно, че свят му се виеше. Поради това той тичаше не по права линия, а на зигзаг. Щом: разбра, че главата го боли твърде силно и като че ли дори бучи, милиционерът Свирулкин махна с ръка към Незнайко и прекрати гонитбата.

Известно време Незнайко, Карфичка и Шаренкия тичаха по улицата, без да се оглеждат встрани. Скоро те забелязаха, че никой не ги гони, и тръгнаха, без да бързат. Карфичка веднага почна да кори Незнайко:

– Ох ти, пътешественико! – укоряваше го тя. – Защо дойдохме тук, кажи де? За да се бием и да поливаме с вода минувачите ли? Уж тръгна града да разглеждаш, а се сби за един гумен маркуч!

– Не се сърди, Карфичке – отвърна Незнайко. – Вече няма да правя така. Сега вече ще разгледаме града като истински пътешественици.

Тримата приятели тръгнаха по улицата, като се спираха пред витрините на магазините. На ъгъла имаше будка с газирана вода, също както в Зоологическата градина. Щом видя тезгяха с кранове и копчета, Шаренкия каза:

– След такъв бяг не би било лошо да пийнем газирана водичка със сироп.

Приятелите застанаха до будката и почнаха да пият газирана вода с разни сиропи. Шаренкия изпи шест или седем чаши, но не искаше да се откъсне от будката, макар че вече не можеше да пие. Незнайко видя една пейка наблизо и каза:

– Хайде да поседнем и да си отпочинем, а пък ако някому се прииска сироп, ще изтича до будката.

Седнаха и тримата на пейката. Насреща им се издигаше пететажна къща. Под нейната стряха, по цялата дължина на стената, беше нарисувана картина – Червената шапчица и Кумчо Вълчо в гората. Карфичка веднага се зае да разказва приказката за Червената шапчица. Беше много интересно, тъй като едновременно можеше и да слушаш приказката, и да гледаш картината. Но Незнайко и Шаренкия не слушаха твърде внимателно, защото всяка минута изтичваха до будката да пийнат газирана водичка. Разбира се, това сърдеше Карфичка. Най-неприятно е да разказваш приказка и непрекъснато да те пресичат.

Приказката най-после биде разказана, макар че за това отиде половин час заради прекъсванията. Незнайко скочи, за да изтича пак до будката, но изведнъж се олюля и почна да се хваща с ръце за Карфичка и за Шаренкия.

– Какво ти е? – изплаши се Карфичка.

– Свят ми се вие! – изстена Незнайко и едва не падна на земята.

Карфичка и Шаренкия го хванаха под ръка и му помогнаха да седне пак на пейката.

– Сигурно си се опил от газираната вода – каза Шаренкия.

– Как се чувствуваш? – безпокоеше се Карфичка.

– Сега ми е малко по-добре, но одеве ми се стори, че дори къщата се завъртя.

– Каква къща?

– Ето тази отсреща.

Карфичка и Шаренкия погледнаха къщата и също почнаха да се хващат един за друг. Стори им се, че къщата, която преди малко беше обърната с лице към тях, сега се беше извъртяла настрани. Картината вече се виждаше под ъгъл, така че Кумчо Вълчо и Червената шапчица едва се разпознаваха. Шаренкия дори затресе глава от изненада и падна до Незнайко на пейката. В Това време към тях се приближи едно дребосъче – жител на Слънчевия град, и запита:

– Какво ви е?

– Свят ни се вие. Не знаем защо е така, но ни се струва, че къщата се върти – отговори Карфичка.

– Сигурно не сте тукашни? – запита дребосъчето, като седна на пейката до тях.

– Не сме тукашни – отговори Карфичка. – Как отгатнахте?

– Не беше трудно да отгатна, защото всички наши жители знаят, че къщата действително се върти.

– Как се върти? – извикаха в един глас Незнайко и Шаренкия.

– По най-обикновен начин. Наистина тя не се върти толкова бързо, че това да се хвърля в очи от пръв поглед. Но ако се взреш по-внимателно, можеш да забележиш въртенето.

Пътешествениците се посъвзеха, отново погледнаха къщата и забелязаха, че тя бе почнала да завърта към тях обратната си страна. Картината с Червената шапчица не се виждаше вече.

– Колко чудно! – възкликна Шаренкия. – Тоест… тю!… Какво приказвам! Нищо чудно няма, разбира се. Най-обикновена завъртяна къща.

– Не завъртяна, а въртяща се – поправи го дребосъчето.

– Аз все пак не мога да разбера как се върти – каза Незнайко.

– Лесно мога да ви обясня, защото съм архитект по специалност и зная как става това – каза дребосъчето.

– Разкажете ни, моля ви се, много интересно е – помоли Карфичка.

– Виждали ли сте някога как се преместват големи многоетажни сграби? – почна разказа си архитектът и като разбра, че пътешествениците никога не бяха виждали подобно нещо, продължи: – Под основата на сградата се подлагат релси и къщата се превозва на новото място като върху колела. Още по-лесно е да се построи въртяща се сграда, защото още при строежа под нея се слага един пръстен от релси. За да се завърти такава сграда, е нужен един среден електромотор, много по-малък по мощност от онзи, който е нужен, за да се премести същата сграда.

– Това е ясно – каза Незнайко. – Но защо трябва да се върти къщата? Нима е лошо да си стои спокойно на мястото?

– Разбира се, че не е лошо – съгласи се архитектът, – но въртящата се къща има някои предимства. Известно е, че прозорците на обикновените къщи могат да бъдат обърнати към четирите страни на света: север, юг, изток, запад. В прозорците, които гледат на юг, слънцето грее цял ден, но затова пък в стаите, чиито прозорци гледат на север, слънцето не надниква никога. В такива стаи е много тъжно да се живее, защото всекиму се иска да вижда слънчице в прозорците си. Въртящата се къща напълно отстранява този недостатък. Къщата, която виждате пред себе си, прави пълен кръг за един час, затова във всеки прозорец, където и да се намира той, през час влиза слънце. По такъв начин всички стаи в една въртяща се къща са светли и весели.

– Като че почвам да разбирам нещичко – каза Незнайко. – Интересно, кой ли е измислил въртящите се къщи?

– Първият проект за въртяща се къща беше създаден от архитект Въртибутилков. Това беше преди няколко години. Оттогава много архитекти подеха неговата идея и сега вече имаме доста въртящи се сгради. Има къщи, които правят пълен кръг не за час, а за два, три и дори четири часа. Ако желаете, можем да предприемем заедно малка екскурзия из града и да се запознаем с неговата архитектура.

– Това е извънредно интересно! – извика Карфичка. – Но няма ли да ви затрудни?

– Че какво трудно има тук? – каза Шаренкия. – Да не би да го караш да копае на нивата я!

– Ти, Шарко, по-добре мълчи, щом не можеш да разговаряш учтиво – каза Карфичка.

– Шаренкия има право – добродушно отговори дребосъчето. – Наистина това не е като да копаеш на; нивата, пък и на мене ще ми бъде много приятно да се запозная с такива любознателни пътешественици. Аз се казвам Кубчо. Архитект Кубчо.

– Аз – Незнайко, а пък тя – Карфичка.

– Ето че се запознахме! – подзе Кубчо, като стисна ръцете на новите си познайници. – Приятно ми е! Приятно ми е! А сега, моля, вървете след мене.

Кубчо закрачи по улицата. Незнайко, Карфичка и Шаренкия забързаха след него.

Най-напред Кубчо им показа още едно здание, изградено във вид на стъпала. Той им съобщи, че такива къщи се наричат стъпаловидни. Това стъпаловидно здание нямаше ескалатор, а движещи се конвейер ни пътечки – нещо като транспортни ленти. Обитателите на сградата се качваха и слизаха, седнали върху лентата. След това нашите пътешественици разгледаха една улица, застроена с кръгли въртящи се къщи, тип кула, с гладки спирални жлебове, по които можеше да се спуснеш седнал върху килимче. На следната улица Кубчо им показа две много красиви сгради. Едната от тях представляваше грамада от каменни полукълба. Всяко полукълбо имаше полукръгли прозорци и врати. Можеше да се предположи, че всички стаи в тези сгради са също полукръгли. Другата сграда беше изградена сякаш от множество бурета, сложени едно върху друго. Всяко буре беше високо колкото два етажа и имаше два реда прозорци. И двете къщи са били построени, както каза Кубчо, за любителите на кръгли стаи.

Пътешествениците свиха зад ъгъла и се озоваха в „Музикалната“ уличка, където всички къщи бяха построени във вид на музикални инструменти. Една представляваше пиано, друга – роял, трета – арфа, четвърта – акордеон, пета – барабан. Само ъгловата къща беше изградена, кой знае защо, във вид на глинено гърне. На следващата улица видяха една съвсем необикновена сграда. Тя не стоеше на земята, а висеше във въздуха, прикрепена за огромен въздушен балон.

– Нима има хора, които желаят да живеят в такава въздушна къща? – учуди се Карфичка.

– Ще се избият за нея! – каза Кубчо. – Желаещите са толкова много, че решихме да построим още няколко такива къщи. Нейните обитатели обичат да преодоляват всеки ден разни трудности и опасности: да се катерят по въжени стълби, да скачат с парашут или да слизат, като се плъзгат по метално въже.

– И аз бих искал да поживея в такава къща – каза Незнайко.

– А сега имайте една минутка търпение и ще ви запозная с нашата старинна архитектура – каза Кубчо. – Сега ние с вас ще отидем в квартала, дето се пазят нашите архитектурни образци.

Пътешествениците пресякоха една уличка и се озоваха в един квартал, където се издигаха къщи с колони. Тук имаше и прави колони, и криви, и пресукани, и вити, и спирални, и полегати, и сплеснати, и тумбести, и палачинкообразни, и дори такива, за които няма да намериш име. Корнизите на тези сгради също бяха и прави, и полегати, и криви, и начупени, и зигзагообразни. На някои къщи колоните не опираха на земята, както е прието, а стърчаха горе на покрива; на други – колоните бяха долу, но затова пък самите къщи се издигаха върху колони; колоните на трети бяха закачени за корнизите и се клатушкаха над главите на минувачите. Имаше една къща с корниз отдолу, а колоните й стояха нагоре с краката и при това бяха полегнали настрани. Имаше и друга, чиито колони бяха прави, но самата къща беше наведена, като че се готвеше да рухне върху главите на минувачите. Най-после имаше и такава, чиито колони бяха наклонени на една страна, а самата къща – на друга, та който я погледнеше, все си мислеше, че ей сега всичко ще рухне и ще се разпадне на парчета.

– Не гледайте тези криви здания – каза Кубчо. – Едно време беше на мода да строим къщи, които просто на нищо да не приличат. Изградихме тогава такива безобразия, че сега ни е срам да ги гледаме! Ето например тази Къща – сякаш някаква неземна сила я е сплескала и изкривила настрани. Всичко в нея е изкълчено: и прозорците, и вратите, и стените, и таваните. Опитайте се да поживеете някоя и друга седмица в такова помещение и ще видите колко бързо ще промените характера си. Ще станете зли, мрачни и раздразнителни. Непрекъснато ще мислите, че ще ви се случи нещо лошо. Всичко това ще се дължи само на наклонените стени във вашата стая, които ще заплашват сякаш постоянно, че ще паднат върху вас, и вие няма да можете да се отървете от чувството, че ще ви постигне неминуема беда. За щастие никой вече не живее в тези изкълчени къщи. По едно време искаха да ги разрушат, но после решиха да ги оставят за поука на потомците, та никому вече да не хрумва да строи такива нелепи сгради.

Назад к карточке книги "Приключенията на Незнайко"