Текст книги "Приключенията на Незнайко"
Автор книги: Николай Носов
Жанры:
Детская проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 27 страниц)
Глава дванадесета
Как Незнайко разговаря със съвестта си
Очите на Незнайко постепенно свикнаха с тъмнината. Около него започнаха да изникват смътните очертания на предметите. На стената вече можеше да се различи картина с широка тъмна рамка. Тя беше закачена тъкмо срещу кревата, в който лежеше Незнайко. До главата му имаше малко шкафче, което Незнайко отначало помисли за обикновено нощно долапче. Сега той забеляза, че долапчето съвсем не беше обикновено. Вместо вратичка то имаше равна стена, цялата обсипана с бели копченца. До всяко копченце имаше надпис с названието на някоя приказка. Тук бяха и „Червената шапчица“, и „Палечко“, и „Златното петле“, и „Котофей Котофеевич“? Върху шкафчето имаше огледало.
„Какво ли е това? – попита се Незнайко. – Може би, щом натисна копчето, от шкафчето ще изскочи книжка с приказки? Защо не, няма да е лошо да си прочета някоя приказчица, преди да заспя.“
Без да размишлява повече, Незнайко натисна първото копче, което му попадна. Ала от шкафчето не изскочи никаква книжка. Вместо това се разнесе тиха и хубава музика, а нечий добър, гальовен глас почна да разказва полекичка:
– „Имало едно време сестричка и братче – Альонушка и Иванушка. Веднъж те тръгнали на път…“
„А! – досети се Незнайко. – Значи това било машина за разказване на приказки. Че така е дори по-добре, отколкото сам да четеш. Лежи и слушай, докато заспиш.“
В това време огледалото върху шкафчето се освети, в него се появи зелена ливадка. През ливадката се виеше пътечка, а по пътечката, хванати за ръчица, вървяха Альонушка и нейното братче Иванушка.
Незнайко легна на една страна, за да му бъде по-удобно да гледа, а гласът продължаваше:
– „Вървели, вървели Иванушка и Альонушка и изведнъж гледат – вир, а около вира пасе стадо крави. «Жаден съм» – казал Иванушка. – «Не пий, братче, ще станеш теленце» – отговорила Альонушка…“
Незнайко слуша, слуша, докато не изслуша цялата приказка. Тя му хареса много, само че му беше жално за горкия Иванушка, който станал на козле. Това му напомни момченцето, което той бе срещнал през деня на улицата и беше превърнал в магаре. Незнайко съвсем беше забравил за това дребосъче, но сега мислеше и мислеше само за него. Той си спомни как момченцето, което стана магаре, тръгна, като потропваше по тротоара с копитцата си, и как на тръгване изви дългоухата си глава и като че с укор погледна Незнайко със своите добри, тъжни очи.
Приказката беше свършила отдавна, а Незнайко лежеше в тъмното, обръщаше се ту на една, ту на друга страна и скръбно въздишаше. Той разговаряше мислено със себе си и поради това му се струваше, че му говори някакъв глас, който се намира у самия него.
„Сам той си е виновен – оправдаваше се Незнайко. – Нали той ме блъсна! Да не би да съм длъжен да мълча!“
„Я го гледай колко е важен! Да не го блъскали! – отговаряше гласът. – Е, голяма работа – блъснали те, блъсни и ти!“
„Блъсни и ти! – изръмжа Незнайко. – Значи да се бия, а? Не е хубаво да се биеш!“
„Брей! Не е хубаво! – подигра му се гласът. – А това, което направи, да не би то да е хубаво? Ами ако някой тебе те превърне в магаре?“
„А той защо се блъска?“ – упорито повтаряше Незнайко.
„Какво ми пееш все същата песен: «блъска се, блъска се»! Сам знаеш, че той те блъсна, без да иска.“
„Нищо не зная!“
„Знаеш, знаеш! От мене, братче, не можеш да скриеш!“
„Че кой си ти, та от тебе да не може нищо да се скрие?“ – наостри уши Незнайко.
„Кой? – насмешливо повтори въпроса му гласът. – Като че не ме познаваш? Ами че аз съм твоята съвест.“
„Аха! – извика Незнайко. – Ти ли си била? Седи си тогава на мястото и трай! Нали никой нищо не видя и никой нищо, няма да каже.“
„Ти се боиш да не би някой да ти се скара за твоето отвратително поведение? А от мене не се ли боиш? Напразно. Тъй ще те измъча, че ще ти причернее пред очите. Почакай, ще видиш, че би било по-леко някой да узнае за постъпката ти и те накаже за нея. Хайде, ставай веднага и всичко разкажи на Шаренкия!“
„Слушай – каза Незнайко, – ами ти къде беше досега? Защо мълчеше? Другите дребосъчета поне си имат съвест като съвест, а аз – змия усойница! Притаи се някъде, седи и мълчи… Дебне кога ще извърша нещо нередно, за да почне да ме мъчи.“
„Аз не съм толкова виновна, колкото мислиш – започна да се оправдава съвестта. – Бедата е там, че аз съм ти още много мъничка, слабичка и гласът ми е още много тихичък. Освен това около нас често е твърде шумно, особено денем. Вдигат шум автомобили, автобуси, отвред се чуват разговори или свири музика. Затова аз обичам да разговарям с тебе нощем, когато наоколо е тихо и нищо не заглушава гласа ми.“
„Аха, ето от какво те е страх тебе!“ – зарадва се Незнайко. – „Ей сега ще те заглушим!“
Той отново натисна копчето на шкафчето и почна да слуша приказката за Ерш Ершович. Съвестта млъкна за минутка, но скоро Незнайко пак чу гласа й:
„Ето, ти си лежиш в меко креватче под юргана, тебе ти е топло, хубаво, удобно. А знаеш ли какво прави дребосъчето, което ти превърна в магаре? Сигурно лежи на земята в обора. Нали магаретата не спят на кревати. А може би се търкаля под открито небе на студената земя… Нали то си няма стопанин и няма кой да се погрижи за него.“
Незнайко изпъшка от досада и неспокойно се завъртя в леглото.
„А може би е гладно – продължаваше гласът. – Нали не може да поиска да яде, защото не може да говори. Я ти да искаш нещо, пък една думица да не можеш да кажеш – какво ще ти бъде?!“
– Каква е глупава тази приказка! – изръмжа Незнайко. – Нищичко не може да заглуши.
Той почна да натиска други копчета и да слуша други приказки, после откри върху страничната стена на шкафчето редица музикални копчета и заслуша разни маршове, полки и валсове. Ала гласът не млъкваше нито за минута и все повтаряше своето. Тогава Незнайко натисна копчето, върху което имаше надпис: „Утринна гимнастика“. И ето че посред нощ прокънтя:
– Готови за утринна гимнастика! Отворете прозорчето, проветрете помещението. Започваме с ходене. Вдъхнете дълбоко. И-и… Раз-два-три-четири!
Незнайко замарширува бос из стаята, после заподскача: краката встрани, краката събрани, встрани – събрани. След това пристъпи към навеждане и клякане. Музиката кънтеше, ясно отекваха командите. Незнайко усърдно изигра всички упражнения, но съвестта не се умиряваше и продължаваше да бръмчи в ухото му:
„Събуди Шаренкия! Събуди го, събуди, събуди!“
Най-после Незнайко не издържа, отиде до леглото на Шаренкия, хвана го за рамото и го раздруса:
– Ставай, Шарко, трябва да ти разкажа нещо. Къде ти! Шаренкия спеше толкова дълбоко, че той не можеше да го разбуди. Тогава Незнайко се сети, че повече от всичко на света Шаренкия се страхува от студена вода. Той отиде до умивалника, напълни едно канче с вода и почна да пръска Шаренкия по лицето. Шарко в миг се събуди и подскочи на леглото.
– Какво е това наказание! – захленчи той, като си търкаше очите. – Нали се мих днес!
– Слушай, Шарко, ще ти разкажа нещо, само ми обещай, че няма да кажеш на Карфичка.
– От къде на къде да й казвам?
– Не, първо обещай.
– Добре де, обещавам. Само говори по-скоро. Спи ми се!
– Разбираш ли, Шарко, днес аз превърнах едно дребосъче в магаре.
– Че какво от това? – плачливо каза Шаренкия. – Нима трябва да ме будиш заради това посред нощ? Превърнал си го – добре де, превърнал си го и толкоз.
– Ама той сигурно никак не иска да бъде магаре.
– Може и други неща да не му се искат! Я го гледай ти!
– Не, все пак това не е хубаво, Шарко. Наругай ме за това.
– Че защо?
– Разбираш ли, съвестта ме мъчи. Може пък да ми олекне.
– Как да те наругая?
– Е, измисли там нещо.
– Ами като не зная какво да измисля… Съвсем не знам да ругая.
– Е, кажи там, че съм тъп като галош.
– Тъп като галош.
– Наречи ме: животно без мозък.
– Животно без мозък.
– Глупава мутра.
– Глупава мутра.
– Е, кажи там още нещо…
– Магаре глупаво!
– Вярно!
– Е, олекна ли ти?
– Не, разбираш ли, не ми олекна. Изглежда, ти наистина не умееш да ругаеш. По-добре знаеш ли какво… Тупни ме веднъж хубавичко с юмрук.
– А как да те тупна – по гърба или по врата?
– Хайде по гърба… Ха така, добре! А сега по врата… Така! Още веднъж… Така! Още бий, не се страхувай… Ай! Стига, стига! Какво си размахал юмруци! Като ти ударя един! Зарадва се човекът, че му паднало да бие!
– Че ти сам ме помоли.
– Какво от това, че съм те помолил! Имай мярка във всичко.
Незнайко се върна в леглото си.
– Почакай, ще ти го върна тъпкано! – заплаши той Шарко, като си почесваше ударения врат. – Не ми е сега до това.
– Ти си неблагодарна свиня, чуваш ли! – отвърна Шаренкия.
– Я го виж! – каза Незнайко. – Ту казваш: „Не знам да ругая“, ту сам наричаш другите свини.
С това разговорът свърши и двамата заспаха.
Глава тринадесета
Листец и Буквица
Момченцето, Листец, за което вече стана дума в тази история, беше много добро дребосъче. То живееше в Слънчевия град на улица „Карамелна“. На същата улица, само че в друга къща, живееше едно момиченце на име Буквица. Листец и Буквица се бяха прославили с това, че много обичаха да четат книги. Четенето ги увличаше дотолкова, че понякога те дори на кино и театър не ходеха, радио не слушаха и телевизора не гледаха, а вместо това седяха и четяха някоя интересна книжка. Отначало те изчетоха всички книжки, които намериха у дома си, после започнаха да вземат книги от приятелите си и от книжарниците и най-после се записаха в библиотеката, защото в библиотеката винаги може да се открие някоя интересна книга.
По-рано Листец и Буквица не се познаваха. Но когато и двамата се записаха в библиотеката, почнаха да се заварват там. А когато се връщаха от библиотеката в къщи, с интерес разговаряха за прочетените книги. Скоро те се сприятелиха и Буквица, която беше много досетлива, измисли следното нещо: тя каза, че те с Листец твърде неикономично губят времето си, щом и двамата ходят в библиотеката, поради което им остава по-малко време за четене. Много по-икономично ще бъде, ако в библиотеката ходи само един от тях и взема книги за себе си и за другия; а за да не се сърди никой, в библиотеката могат да отиват поред.
Така и сториха: докато единият отива в библиотеката, другият седи в къщи и чете.
Дните минаваха един след друг. Листец и Буквица се срещаха често и скоро вече не можеха да прекарат нито ден, без да поговорят един с друг. Веднъж Буквица каза на Листец, че сега тя е много щастлива, понеже си има другарче, с което може да разговаря за книги. Листец каза, че и той е много щастлив, но постоянно го мъчи мисълта, че не всички дребосъчета са обикнали четенето и мнозина, вместо да четат, само гледат картинките или – което е по-лошо и от това – тичат из улиците след футболната топка и по цели дни играят на гоненица.
– Жал ми е за такива дребосъчета – казваше Листец. Сами не знаят от какво удоволствие се лишават. Ако обикнат четенето, ще видят колко интересно нещо е това.
Буквица се замисли за миг и после каза:
– Какво ще кажеш, Листенце, ако ние с тебе открием книжен театър?
– Какъв книжен театър? – не разбра Листец.
– Ами театър, в който се четат книги. В него, виждаш ли, няма нито актьори, нито декорации, нито сцена. Има само публика, която седи и слуша четенето на някоя интересна книжка.
– Къде си видяла такъв театър?
– Никъде. Просто си го измислих. Ние с тебе ще избираме най-увлекателните повести, приказки или разкази и, поред ще ги четем на глас.
Листец много хареса предложението на Буквица и те се заловиха веднага за работа. Най-напред избраха няколко разказа за четене, като при това се стараеха да ги подберат така, че единият да бъде трогателен, другият – тъжен, третият – весел, четвъртият – страшен, петият – още някакъв, да има за различните вкусове на слушателите.
Те намериха твърде подходящо място за своя театър. До къщата, в която живееше Листец, имаше двор – не двор, а градинка – не градинка, а, по-точно, нещо като малък парк. В този малък парк беше засадена резеда, в средата имаше маса за любителите на шах и дама, а наоколо – няколко пейки, на които дребосъчетата сядаха да подишат чист въздух. Паркчето се намираше между две къщи и всеки, който минеше по улицата, виждаше и масата, и резедата, и пейките.
– Ето тук ще уредим нашия книжен театър – каза Листец на Буквица.
Те преместиха масата по-близо до улицата, поставиха пред нея пейките за слушателите, а за себе си донесоха от къщи два стола. После Листец изтича за книгата с разкази, а Буквица донесе малко бронзово звънче. И ето надвечер, когато зазвъняха звънците на всички театри в Слънчевия град, като съобщаваха на зрителите, че представленията започват, Буквица също задрънка със своето звънче, а Листец почна да вика:
– Елате при нас! Тук се открива нов театър! Ще бъде много интересно! Заемайте си местата!
Дребосъчетата, които минаваха по това време из; улицата, чуха виковете му. Някои от тях седнаха на пейките пред масата и зачакаха. Листец видя, че всички пейки са вече заети, и каза:
– Сега пред вас ще излезе Буквица и ще ви прочете един разказ.
Буквица зачете първия разказ. Тя четеше много хубаво, изразително и всички слушаха много внимателно, но изведнъж някакво дребосъче, което седеше на първата пейка, презрително сбръчка нос и разочаровано се провикна:
– У, че тук само книжки четат. И това ми било театър!
– Просто да заспиш от скука. Нищо интересно – отвърна друго дребосъче.
Двамата станаха от пейките и си отидоха. След тях почнаха да се измъкват и други дребосъчета. Скоро се чу звънецът на театъра, който се помещаваше в съседното здание. Много дребосъчета скочиха и се втурнаха натам. Свърши се с това, че всички слушатели си отидоха освен едно момченце, което, кой знае защо, бе заспало. Листец и Буквица го събудиха и продължиха да му четат книжката, но то слушаше твърде невнимателно, току се въртеше на стола, едва не си разчекна устата от прозевки и всяка минута главата му клюмваше на рамото. Най-после то стана и също си отиде.
И така първият опит завърши неуспешно, а на другия ден се повтори същата история. Отначало се събра много публика, но щом Листец зачете, всички се разбягаха. Буквица започна да се отчайва и дори щеше да заплаче, но Листец каза:
– Театърът трябва да работи, все едно дали има или няма публика. Ако никой не ни слуша, ние ще си четем един на друг.
Той настани Буквица на пейката, където трябваше да седи публиката, и зачете по-нататък. Някои минувачи спираха, слушаха известно време и после продължаваха пътя си. Това продължи дотогава, докато Листец не започна да чете един смешен разказ. В това време по улицата минаха едно момченце и едно момиченце. Те се спряха да послушат за минутка, после влязоха в парка и седнаха на пейката. Четенето на Листец много им хареса и те се смееха високо. Минувачите чуха смеха им от улицата и се заинтересуваха.
– Ей, тук четат нещо смешно! – казваха те и влизаха в градината.
Скоро всички пейки бяха заети.
Дребосъчетата слушаха разказа и като се стараеха да не изпущат нито дума, се превиваха от смях. Когато този разказ свърши, Листец зачете друг, после още един, и още, и още… Никой не си отиде, защото всекиму беше интересно, а когато четенето завърши, всички почнаха да благодарят на Листец и Буквица за удоволствието, което им бяха доставили. Най-мъничкото дребосъче запита дали ще четат и на следния ден. И когато узна, че ще четат, каза, че пак ще дойде. После слушателите се разотидоха, отиде си и мъничкото дребосъче, но след малко се върна и запита Листец дали на следния ден ще четат същите разкази, които бяха вече чели, или пък нови. Листец отговори, че ще четат нови. Дребосъчето се зарадва, още веднъж каза, че пак ще дойде, и си отиде окончателно.
Оттогава Листец и Буквица всеки ден четяха книги в паркчето. Отначало те четяха къси разказчета и приказчици. После започнаха да избират малки, но интересни повести, които можеха да се прочетат за една вечер, а след това захванаха да четат и дълги повести, пък дори и романи, за които трябваше да отделят по няколко вечери. С всеки нов ден броят на техните слушатели растеше, така че най-после трябваше да поставят в парка още двайсетина пейки и да издигнат малка площадка за четците – нещо като театрална естрада. Когато дойде зима, в градинката построиха специално помещение за книжния театър.
Жителите на Слънчевия град обикнаха много своя книжен театър. Мнозина започнаха сами да четат книги и по-късно с благодарност си спомняха, че първото им запознаване с книгата беше станало в книжния театър. Листец и Буквица се отнасяха твърде сериозно към своето дело. Както и по-рано, те ходеха поред в библиотеката и вземаха оттам най-интересните книги. Листец казваше, че никога, по-рано не е бил тъй щастлив.
– Когато четях някоя интересна книга, винаги се радвах и много ми се искаше да споделя с някого своята радост – спомняше си Листец. – Искаше ми се да прочета тази книга на другите дребосъчета, за да могат и те да изпитат същото удоволствие, но нима можех да изляза ей така на улицата и да чета на всеки срещнат! Затова пък сега, когато имаме книжен театър, аз мога да чета на всички, които искат да слушат. Това ме изпълва със задоволство!
Тъй течаха дните и всичко вървеше благополучно, докато не се случи онова ужасно произшествие. Веднъж Листец тръгна за библиотеката и каза на Буквица, че на връщане ще намине към тях, а после ще отидат заедно в книжния театър. Буквица го почака, колкото трябваше, но кой знае защо, Листец не дойде. Отначало Буквица помисли, че той се е забавил в библиотеката, и не се безпокоеше, но после се разтревожи и реши да излезе, за да го пресрещне на улицата. Тя отиде чак до библиотеката, но не го срещна; а когато влезе в библиотеката, библиотекарката й каза, че Листец наистина е идвал преди известно време, взел е книгата за чудните приключения на гъсето Яшка и после си е отишъл. Буквица помисли, че Листец е забравил обещанието си да се отбие при нея. Тя отиде до неговата къща, но и там го нямаше. Буквица реши, че той е срещнал някой приятел и е отишъл с него у дома му. Тя пак се върна в къщи и зачака, като през цялото време поглеждаше през прозореца, но Листец все не идеше.
Тъй мина денят и настъпи вечерта. Буквица взе книгата за четене и се запъти към книжния театър. Оставаше й надеждата, че Листец ще отиде там. Но когато влезе в парка, Буквица видя, че и там то няма. Всички пейки бяха вече заети от слушатели, които с нетърпение очакваха да започне четенето. Буквица знаеше, че не бива да кара публиката да чака, затова разтвори книгата и вече искаше да започне четенето, но от вълнение не можа да произнесе нито дума. Всяка вечер Листец беше седял заедно с нея пред тази маса, а сега го нямаше. За. Буквица беше ясно, че го е сполетяло някакво нещастие. Сърцето й се сви от мъка, главата й клюмна безпомощно над книгата и от очите й закапаха сълзи.
Дребосъчетата се учудиха, като я видяха да плаче. Всички се струпаха около нея, заразпитваха какво се е случило. Като се задушаваше от плач, Буквица им съобщи, че Листец е изчезнал. Всички започнаха да я утешават, като казваха, че той сигурно ще се намери. Но Буквица не можеше да се утеши. Тя твърдеше, че Листец е много разсеян и при това има навик да чете книги, както върви. Той се е връщал от библиотеката и увлечен в книгата си, може да се е блъснал в някой електрически стълб и да си е разбил главата. Може от разсеяност да е пресякъл кръстопътя при червен светофар и да се е намерил под колелата на някой автомобил или тръболет, които се носят из града с такава бясна скорост, че шофьорите им не успяват да ударят навреме спирачките.
Дребосъчетата бяха дълбоко развълнувани от скръбта на Буквица и решиха да й помогнат. Едни се запътиха към милиционерските управления, а други тръгнаха по болниците, защото ако на улицата стане нещастие, пострадалият непременно трябва да попадне или в болницата, или в милицията. Скоро те обиколиха всички милиционерски управления и всички болници или звъниха там по телефона, но никъде не откриха Листец.
Всяко милиционерско управление натовари по няколко милиционера да търсят Листец. Търсенето продължи цяла нощ, но не даде никакви резултати. Тогава някой се досети да помести съобщение във вестника. И ето че на следната сутрин излезе вестник, в който бе напечатана цялата тази история за Листец и Буквица. В края на статията се приканваше всеки, който знае нещо за местопребиваването на Листец, да съобщи това в редакцията.
