Текст книги "Приключенията на Незнайко"

Глава двадесет и седма
Във властта на ветрогоните

Докато във вестниците се разгаряше спор – трябва ли или не трябва милицията да води борба с ветрогоните, милиционерите сами поведоха тази борба. Работата е там, че щом на улицата се случеше подобно произшествие, тутакси наоколо се събираше тълпа дребосъчета. Обикновено любопитните бяха толкова много, че запълваха не само тротоарите, но и платното на улицата. Това спираше движението на автотранспорта и дежурният милиционер, ще не ще, трябваше да се намесва, за да освобождава задръстената улица.

Веднъж се случи следното. По улицата едно срещу друго идеха две дребосъчета – Супчо и Милинко. И двете бяха облечени по най-последна мода, тоест с широки жълто-зелени панталони и сака с тесни ръкави. Те не искаха да си направят един другиму път, в резултат на което единият от тях настъпи другия (кой кого – това вече не е известно в подробности). Щом стана това, те почнаха да се ругаят взаимно. Веднага се насъбра тълпа.

Движението на транспорта спря, дотича милиционерът Ботушкин и почна да моли всички да се разотидат, но никой не се разотиваше… В това време Супчо удари Милинко с юмрук по врата и после му направи синина под окото. Тогава милиционерът Ботушкин хвана Супчо за яката и го помъкна към милиционерското управление. По пътя Супчо се опита да избяга и ухапа милиционера, за ръката. Ботушкин се разсърди много и когато дойде в управлението, извади от шкафа една дебела книга, която се съхраняваше там от незапомнени времена и в която бяха записани всички стари закони, и прочете в нея, че за всеки удар по врата в старо време се полагало едно, денонощие арест, за синина под окото – три денонощия, за ухапване по ръката – също три денонощия. Ботушкин реши да приложи този древен закон. Той каза на Супчо, че го арестува поради всичките му престъпления за седем денонощия, и го отведе в една отделна стаичка – такава стаичка имаше при всяко милиционерско управление и тя се наричаше неизвестно защо „хладилник“. Произходът на това название сега вече никому не беше известен. Самото название се бе запазило, а откъде идеше то – това, както се казва, бе потънало в мрака на миналото. Всъщност в тази стая не беше студено, макар че едно време в нея може би е била поддържана ниска температура. Единственото нещо, по което тази стая се отличаваше от другите помещения на управлението, беше това, че тя се затваряше с ключ и тогава от нея нямаше как да се излезе.

Милиционерът Ботушкин остави Супчо в „хладилника“, донесе му вечеря от гостилницата, прибра се в къщи и си легна. Но тогава с него се случи същата история, която често се случваше с Незнайко. Накратко казано, почна да го гризе съвестта. Взе да му се струва, че той няма право да спи спокойно и изобщо да бъде на свобода, докато друго дребосъче седи затворено и не може отникъде да излезе. Като се мъчи така до полунощ, Ботушкин се върна в управлението и освободи Супчо от „хладилника“, Ала щом се прибра пак в къщи, съвестта отново почна да го укорява. Тя му доказваше, че той е престъпил закона, като е пуснал на свобода един ветрогон, който би трябвало да седи заключен седем денонощия.

По-късно същата история почна да се повтаря и с други милиционери. Всички те по примера на милиционера Ботушкин отначало затваряха задържаните ветрогони в „хладилника“, ала след това почваха да се измъчват от угризения. Сломени от укорите на съвестта си, милиционерите пускаха на свобода затворниците, но след това пак почваше да ги мъчи съмнението – правилно ли са постъпили, като са нарушили закона.

След такава постъпка мнозина милиционери губеха съня и апетита си и не си намираха място от мъка, а един милиционер тъй дълбоко се разкая, след като пусна на свобода нарушителя, че сам себе си арестува и се успокои едва след като излежа четири денонощия в „хладилника“.

След случая със Супчо милиционерът Ботушкин обмисли всичко, което се беше случило с него, и изнесе по телевизията доклад, в който доказваше, че не е хубаво ветрогоните да бъдат затваряни в „хладилника“. Вместо това те трябва да се осмиват във вестниците и списанията, та се поместват за тях карикатури, да се съчиняват разни стихчета и разказчета за техните лудории – и тогава те веднага ще се поправят и ще поумнеят. Това предложение се хареса на всички. Тутакси във вестниците се появиха множество карикатури и смешни рисунки. Ветрогоните биваха рисувани в най-широки жълто-зелени панталони и в сака с такива тесни ръкави, каквито просто не може да има. Носовете им правеха съвсем дребнички, а горната им устна удължаваха толкова много, че бе страшно да ги гледа човек. Във всеки вестник можеше да се намери някакво забавно разказче от ветрогонския живот и трябва да кажем, че читателите много обичаха да четат всички тия писания; имаше читатели, които особено много харесваха илюстрованите разказчета за лудориите на ветрогоните, тъй като всичко това им се струваше много смешно.

Въпреки че обсипваха с насмешки от всички страни ветрогоните, техният брой не намаляваше. Главното зло, разбира се, не беше в това, че дребосъчетата намъкваха глупави жълто-зелени панталони и сака с идиотски ръкави. Главното зло се заключаваше в това, че те възприемаха маниерите, обичаите и държането на ветрогоните. Така много дребосъчета, на които по-рано и на ум не би дошло да направят някоя пакост, сега преспокойно плюеха от петия етаж по главите на минувачите, като си въобразяваха, че това е наистина твърде остроумно. Някои вземаха от библиотеките книги, късаха страниците им и си правеха книжни лястовици. Не ги беше грижа, че след това книгата вече не ставаше за четене. Появиха се и запалянковци по играта на шамари. Намериха се дори такива „дейци“, които почнаха да играят не само на шамари, но и на юмруци, ритници и „слагане на марки“. Дори установиха тарифа, според която едно „слагане на марка“ се равняваше на два ритника, пет юмрука или десет шамара. Всеки, който загубеше играта, имаше право да получи от победителя „една марка“ вместо десет шамара, пет юмрука или два ритника.

Изобщо ветрогоните бяха – както вече казахме – такава пасмина, която обичаше да причинява неприятности на другите дребосъчета. Някои ветрогони скоро разбраха, че като се забавляват на улицата, не могат да причинят неприятности изведнъж на голям брой жители, и затова стана тяхна заветна мечта да се вмъкнат в помещение, където са събрани повече дребосъчета, и там да устроят бъркотия. Този замисъл успяха да осъществят неколцина ветрогони, които се вмъкнаха в една концертна зала и изнесоха пред многобройната публика концерт с разстроени и изпочупени музикални инструменти. Това беше такава дива музика, че никое ухо не можеше да я търпи. Но ветрогоните пуснаха слух, че най-модната музика вече била такава и се наричала какофония.

Тази какофония почна да се разпространява из града и скоро изникнаха още няколко оркестъра, които свиреха на изпочупени и разстроени инструменти. За особено моден се смяташе по това време какофоничният оркестър „Ветрофон“. Той не беше голям и в него участвуваха всичко на всичко десет дребосъчета. Едно от тези дребосъчета свиреше на консервена кутия, друго пееше, трето пищеше, четвърто врещеше, пето грухтеше, шесто мяукаше, седмо квакаше, а останалите издаваха разни други звуци и удряха върху тиган.

Любителите на музиката идваха на тези модни концерти, слушаха и се връщаха у дома си с изтерзани до болка уши, като проклинаха до девето коляно всяка какофония, ветрогония и отгоре на всичко своето собствено съществувание.

И театърът не избягна новите влияния. Трябва да отбележим, че във всичко това много голямо значение имаше модата. Щом един от най-видните театрални режисьори се наконти в моден костюм с широки жълто-зелени панталони и пъстра баретка с пискюлче, той незабавно заяви, че театърът не е музей, че не бива да изостава от живота и че ако сега всичко в живота става не тъй, както трябва, то и в театъра всичко трябва да се обърне нагоре с краката. Ако по-рано зрителите са седели в залата, а пък актьорите са играели на сцената, то сега трябва да стане обратното – зрителите да седят на сцената, докато актьорите играят в залата. Този режисьор, чието име сякаш нарочно беше Фокус, именно така направи със своя театър. Фокус нареди столове на сцената и настани там зрителите, но тъй като всички не можеха да се поберат на сцената, една част от публиката той настани в зрителната зала, а актьорите накара да играят сред публиката.

– Тъй ще бъде дори още по-чудновато! – радваше се режисьорът Фокус. – По-рано зрителите седяха на едно място, докато актьорите играеха на друго, а сега актьорите ще играят направо сред зрителите.

Разбира се, никой от актьорите, които играеха сред публиката, не можеше да се върти с такава бързина, че всички да виждат лицето му. Поради това едни виждаха само лицето на актьора, други – само тила му. Същата дивотия се получи и с декорациите. Едни зрители виждаха и актьорите, и декорациите, други не виждаха нито тях, нито актьорите, тъй като декорациите бяха обърнати към тях с опакото си и закриваха актьорите. За да не скучае никой при такова неинтересно зрелище, режисьорът Фокус накара няколко актьора да тичат по време на представлението из залата, като обсипват зрителите с разноцветни стружки и ги удрят по главата с плюскала и балончета.

Публиката не хареса твърде тия театрални фокуси, но режисьорът Фокус каза, че тъкмо туй е хубавото, защото ако по-рано се е смятало за хубаво такова представление, което се е харесвало на зрителите, то сега, когато всичко е наопаки, за хубаво пък трябва да се смята онова представление, което не се харесва никому. Такива разсъждения никого не убеждаваха и публиката често напускаше представлението дълго време преди края му. Но това не тревожеше режисьора Фокус. Той каза, че ще измисли някакъв нов фокус и тогава всички ще седят като заковани на столовете си. И той наистина го измисли: намаза преди представлението всички пейки със смола, за да прилепнат по тях зрителите и да не могат да си отидат. Това помогна, но само един път, защото след това никой вече не стъпи в театъра на Фокус.

Отначало Незнайко, Карфичка и Шаренкия не забелязваха промените, които бяха станали в Слънчевия град, тъй като в парка, където тримата се губеха по цели дни, известно време всичко си вървеше постарому. Ала скоро ветрогоните се появиха и там. Те взеха да скитат по алеите, блъскаха посетителите и ги наричаха с разни нехубави имена, удряха ги с буци кал и си деряха гърлата с някакви дивашки песни. Във Водното градче те пробиха с карфици всички гумени лодки, в Шахматното градче счупиха всички шахматни автомати. Карфичка, която веднага забелязваше всяко неприлично държание, сега се чудеше как по-рано не бе видяла какъв лош народ има в този парк.

– По-добре да не идваме вече тук – каза тя на Незнайко и Шаренкия. – Просто ще се разхождаме по улиците, както по-рано.

Те почнаха да се разхождат по улиците и едва тук забелязаха колко се е изменил животът в града. Рядко вече можеше да се срещнат весели и радостни лица. Всички се, чувствуваха сякаш не на мястото си, вървяха като ударени и плахо се оглеждаха наоколо си. И имаше защо да се плашат, тъй като по всяко време и иззад всеки ъгъл можеше да изскочи някой ветрогон и да препъне минувача, да му плисне канче вода в лицето или пък да се промъкне крадешком зад него и да изпищи внезапно над ухото му, или още по-лошо – да го ритне или да му стовари юмрук по врата.

В града нямаше вече това весело оживление, което се наблюдаваше по-рано. Минувачите значително намаляха. Никой не се спираше да подиша чист въздух или да поговори с приятеля си. Всеки гледаше да се промъкне незабелязано по улицата и по-скоро да се шмугне у дома си. Мнозина престанаха да обядват в гостилниците, където можеше да ги оскърби всеки ветрогон, който би се запилял тъдява. Повечето предпочитаха да си получават закуските, обедите и вечерите по кухненските асансьори и да се хранят у дома си в спокойна обстановка. Мнозина дори престанаха да ходят на театър, концерт и прочее, защото се страхуваха да не попаднат сред какофонична музика, или пък на представление, където удряха с балончета посетителите по главите или ги залепяха със смола за столовете.

Животът в Слънчевия град вече не беше тъй интересен, както по-рано. И скоро се случи нещо, след което нашите пътешественици решиха да се върнат в Града на цветята. Веднъж те се разхождаха край брега на реката и Шаренкия предложи да се повозят на гумена лодка. Те отидоха на лодкарския пристан, избраха една лодка и стигнаха с нея почти до средата на реката, но в това време отзаде им доплува един ветрогон и проби лодката с карфица. Издутата лодка спадна и нашите пътешественици щяха да се удавят. Разбира се, успяха да ги спасят, но и тримата се бяха измокрили до кости.

Ала премеждията им не свършиха с това. Както обикновено, вечерта те отидоха на театър. Точно тогава трябваше да се състои така нареченият новомоден синтетичен спектакъл. Този спектакъл се наричаше синтетичен за това, защото той обединяваше в едно цяло всички най-нови постижения на концертното и театралното изкуство. Докато един голям какофоничен оркестър терзаеше ушите на слушателите, те трябваше да гледат някакво дълго представление с декорации, по които беше нарисувано нещо неразбираемо, да слушат актьори, които изобразяваха неизвестно кого, и да бъдат обсипвани със стружки и бити по главите с плюкала и балончета.

Докато театралните дейци обсипваха Незнайко, Карфичка и Шаренкия със стружки и ги биеха по главите с балони, тримата търпяха, без да кажат дума, тъй като знаеха, че в театъра без това не може. Ала по-нататък дойдоха нови режисьорски фокуси, с които те още не бяха свикнали. Един от тези фокуси се състоеше в това, че през антрактите зрителната зала не се осветяваше както обикновено, а наопаки – гасяха светлините, така че зрителите бяха принудени да седят през целия антракт в пълна тъмнина. И ето че когато след първото действие светлината в залата угасна, някой събра от пода цяла шепа стружки и ги изсипа във врата на Карфичка. В същото време точно същия фокус направиха и с Незнайко. Що се отнася до Шаренкия, някой му изля във врата чаша студена вода. Кой направи това, не можа да се разбере, защото беше тъмно. Карфичка, Незнайко и Шаренкия много се обидиха от тези безцеремонни обноски и решиха да напуснат театъра, но когато се опитаха да станат, усетиха, че са се залепили за столовете. Те се отлепиха с много труд и се отправиха към изхода, но когато излизаха от театъра, някой дръпна Карфичка за плитката и на всичкото отгоре й стовари един тежък юмрук в тила.

Глава двадесет и осма
Откритието на професор Калинкин

Както се казва, чашата на търпението преля и когато нашите приятели се прибраха в хотела, Карфичка заяви:

– Време е да се връщаме у дома. Не ща да стоя повече в Слънчевия град!

– И аз не искам да живея повече в това нищо и никакво Слънчево градче! – подзе Шаренкия. – Много ми е притрябвало да ми наливат студена вода в шията!

– Ами че добре, приятели – съгласи се Незнайко. – Днес вече е късно, но утре сутринта можем да поемем обратния път. А сега ние с тебе, Шарко, ще отидем да потърсим автомобила, който оставихме някъде сред улицата в деня на пристигането си.

Незнайко и Шаренкия отидоха да търсят автомобила, а Карфичка седна до масичката в ъгъла, запали електрическата лампичка и се зачете във вестника, който не бе успяла да прочете сутринта.

Тези дни много вестници пишеха, че милиционерите не умеят да се борят както трябва с ветрогоните и се отнасят прекалено меко към тях, затова пък ветрогоните чувствуват, че се отървават леко, и вършат още по-големи безобразия. Карфичка прочете една такава статия и вече щеше да остави настрани вестника, когато погледът й падна върху друга статия, озаглавена: „Професор Калинкин разказва как е научил кои са ветрогоните, какъв е техният произход и как трябва да се борим с тях“. Ето какво пишеше професор Калинкин в своята статия:

„Веднъж, когато се разхождах в Зоологическата градина, видях твърде странно природно явление. Едно магаре, което се намираше зад своята дървена оградка, неочаквано се превърна пред очите ми на дребосъче. Това удивително явление ме озадачи толкова много, че цяла минута стоях като вцепенен. Ала аз прекрасно видях и запомних всичко, което се случи по-нататък. Така например аз добре видях, че в това време пред оградката се намираха две момченца. Едното носеше жълти панталони; а другото – пъстра везана тюбетейка. Момченцето с жълтите панталони държеше в ръце малка пръчица. То размахваше тази пръчица под носа на магарето, като искаше навярно да подразни животното. В отговор на това магарето, което се превърна в дребосъче, залепи такава плесница на закачливото момче, че то, горкото, отлетя настрани. След това бившето магаре се прехвърли през оградата и подгони двете момченца, които хукнаха да бягат. Аз също се затичах след тях, за да извърша научно наблюдение над магарето, което се беше превърнало в дребосъче, но по пътя си загубих очилата, без които почти нищо не виждам. Докато търсех очилата си, двете момченца и преследващото ги бивше магаре успяха да избягат и аз вече не можах да ги срещна. Ала добре запомних, че бившето магаре беше облечено в широки, жълто-зелени панталони и сако с възтесни ръкави, а на главата си носеше пъстра баретка с пискюлче.

Като се прибрах у дома си, аз се замислих над случилото се и дойдох до извода, че всичко това само ми се е привидяло. Но след няколко дни почнах да срещам дребосъчета, които бяха облечени точно така, както и бившето магаре, което бях видял. Скоро тези дребосъчета получиха наименованието ветрогони. Те хулиганствуваха по улиците, обиждаха минувачите, вършеха различни дивашки постъпки и изобщо не умееха да се държат като дребосъчета. Затова аз дойдох до извода, че всички тези дребосъчета съвсем не са дребосъчета, а бивши магарета, тоест магарета, които са се превърнали в дребосъчета.

Не бързах да съобщя във вестниците за своето научно откритие, защото не можех да си обясня как в града се появиха толкова голям брой ветрогони. Ако допуснем, че всеки ветрогон е бивше магаре, ще остане неизяснено откъде са се взели толкова много магарета у нас. Доколкото ми беше известно, у нас магарета имаше само в Зоологическата градина. Аз се обърнах към сътрудниците на Зоологическата градина и научих, че в зоопарка е имало всичко на всичко три магарета, но че и те са изчезнали някъде. Тайнственото изчезване на трите магарета потвърждаваше моята научна догадка, че тези магарета са се превърнали във ветрогони, ала това не можеше да обясни откъде са се взели останалите ветрогони.

Няколко дни наред аз си блъсках главата и безуспешно се мъчех да намеря отговор на този въпрос. В края на краищата ми помогна една случайност. В една и съща къща с мен в съседното жилище живее едно дребосъче на име Перчемко. Аз добре зная този Перчемко, дори съм лично познат с него. Той е бил винаги примерно момченце, никога не е немирствувал, никого не е нагрубявал и изобщо нищо лошо не е вършил. Представете си моето удивление, когато научих, че Перчемко станал ветрогон. Докарал се в широки жълто-зелени панталони и сако с тесни ръкави. Сетне почнал така да хулиганствува и безобразничи на улицата, че никому мира не давал. Ако лично не познавах Перчемко, щях да си помисля, че ветрогон може да стане само животно като магарето, но сега ми е напълно ясно, че ветрогон може да стане и обикновено дребосъче.

Продължих своите научни наблюдения и се убедих, че ветрогоните биват два вида. Ветрогоните от първия вид или дивите ветрогони са произлезли от магарета. Ветрогоните от втория вид или домашните ветрогони са произлезли от обикновени дребосъчета. Дивите ветрогони са по природа глупави същества, не им въздействуват никакви възпитателни мерки. Затова колкото и да ги учиш, те си остават ветрогони. Домашните ветрогони са същества по-смислени, но по характер са твърде мекушави, затова лесно възприемат и лошото, и доброто. Тъй като възпитателните мерки не въздействуват на дивите ветрогони, последните трябва да бъдат превърнати обратно в магарета; тогава домашните ветрогони няма да има на кого да подражават в лошото и отново ще станат добри дребосъчета! И тогава ще се възстанови отново нормалният живот в града. Никой вече няма да ви бие, да ви блъска, да ви хапе, да ви полива с вода и т.н. В театрите ще престанат да обръщат всичко нагоре с краката и да мажат столовете със смола. На концерти ще ходим, без да се страхуваме, че вместо музика ще чуем квичене на прасета, кучешки вой и жабешко квакане. Изобщо всичко ще тръгне на добре. А сега да не се обезсърчаваме и да си пожелаем нашата наука по-скоро да изнамери средство да превръща дивите ветрогони в магарета.“

Въпреки че професор Калинкин призоваваше читателите си да не се обезсърчават, Карфичка посърна. Като прочете статията, момиченцето се убеди, че за всичко е виновен Незнайко, който бе превърнал магаретата в дребосъчета. Разбира се, Карфичка обвиняваше и себе си, че бе оставила Незнайко без надзор и бе допуснала той да извърши толкова беди. Тихата, скромна Карфичка, която не минаваше на мравката път, се разсърди тъй, че беше готова да напердаши Незнайко.

– Добре! – мърмореше тя, като стискаше с всички сили юмручета. – Само да се върне! Ще види той как се превръщат магарета в дребосъчета! Виж го ти него, вълшебник ще ми става!

Ала Незнайко и Шаренкия не се връщаха. Карфичка се разтревожи и вече се канеше да ги потърси, но в това време съзря във вестника друга статия, която я заинтересува твърде много. Карфичка забрави безпокойството си по Незнайко, зачете се и прочете следното:

„Мнозина от читателите вече знаят за загадъчното изчезване на момченцето Листец. Въпреки продължителните търсения Листец не бе открит никъде. Сега, когато почти престанаха да търсят изчезналия и само момиченцето Буквица не губи надежда да го намери, в нашия вестник постъпиха сведения, които могат да хвърлят светлина върху това произшествие. Научихме, че в същия ден, когато Листец е изчезнал, по Източната улица минавало дребосъчето Панталончо. Близо до ъгъла на «Бисквитната» улица Панталончо забелязал една книга, която се въргаляла насред тротоара. Панталончо вдигнал книгата и видял, че това са «Чудните приключения на бележитото гъсе Яшка». Върху книгата личал печатът на някаква библиотека. Това навело Панталончо на мисълта, че някой е взел книгата от библиотеката и по пътя я изгубил. Като прочел върху печата адреса на библиотеката, Панталончо решил да занесе книгата на този адрес, но вече било късно и библиотеката била затворена. Тогава Панталончо прибрал книгата у дома си, за да я занесе в библиотеката на другия ден. В къщи му хрумнало да попрелисти тази книга, тя му харесала и той решил да я върне в библиотеката, след като я прочете цялата.

Този Панталончо се оказал не особено усърден читател, тъй като четял всеки ден по малко, тоест по една глава, и четенето се разточило дълго време. Той вече почнал да забравя, че тази книга не е лично негова, а на библиотеката, но след като я прочел, все пак си спомнил, че трябва да я върне.

В края на краищата Панталончо се явил в библиотеката и разказал на библиотекарката, че е намерил книгата на улицата. Библиотекарката погледнала списъка и видяла, че книгата «Чудните приключения на бележитото гъсе Яшка» е била дадена на момченцето Листец, и то тъкмо в деня, когато Листец изчезнал.

По такъв начин било установено, че Листец взел книгата от библиотеката, след това тръгнал по Източна улица и загубил книгата недалеч от дома си. Какво се е случило с него по-нататък, и досега остава неизяснено. Може би с Листец е станало същото, както и с милиционера Свирулкин, и той живее някъде под чуждо име.

Още веднъж молим всеки, който знае нещо за местопребиваването на Листец, да съобщи това по-скоро в редакцията на нашия вестник.“

– Но наистина какво става тук? Значи Незнайко ме е излъгал, че е превърнал Листец обратно в дребосъче. Няма какво да се каже, добре сме се наредили!

В това време Незнайко и Шаренкия се върнаха.

– Всичко е наред! – завика Незнайко, който сияеше от радост. – Нашият автомобил се намери. Оставихме го на улицата срещу хотела. Утре можем да потегляме.

– А закъде ще потегляш? – навъси се Карфичка.

– Как закъде! Към дома, към Града на цветята. Нали решихме…

– „Решихме“! – подигра му се Карфичка. – Забърка тук такава каша! Отрови живота на всички, а сега бяга!

Незнайко се облещи:

– Каква каша съм забъркал? На кого съм отровил живота?

– Като че не знаеш на кого! Ами ветрогоните, които не дават мира никому – това чия работа е според тебе?

– Чия? – с недоумение запита Незнайко.

– Твоя.

– Моя?! – Незнайко зина от удивление.

– Няма какво да ме зяпаш така! – сърдито каза Карфичка. – По-добре прочети вестника.

Незнайко грабна вестника, седна до масата и зачете. Шаренкия се присламчи отзаде му и занаднича във вестника през рамото на Незнайко.

– Ама смехория! – прихна той. – Тоя професор Калинкин, разбира се, ни е видял пред клетката на магаретата. Само че той не се е досетил, че Незнайко държи в ръцете си вълшебна пръчица, и е помислил, че магарето от само себе си се е превърнало в дребосъче.

– Стига си дрънкал – сърдито отвърна Незнайко. – И без теб всичко е ясно.

Като изчете статията на професор Калинкин, Незнайко изпъшка от досада, виновно погледна Карфичка и се почеса по тила.

– Ето значи какви съм ги забъркал! – смутено промърмори той.

– Това не е всичко! – отново се намръщи Карфичка. – Прочети тук и за Листец.

– За какъв Листец?

– Чети, чети! Като че не помниш?

Незнайко зачете във вестника за Листец, а Шаренкия отново се примъкна отзад и пак занаднича през рамото му.

– Значи Незнайко е превърнал в дребосъче не Листец, а истинско магаре, и след това още две, а пък Листец си е останал магаре! – каза Шаренкия, като се друсаше от смях.

– М-м да-а! – проточи Незнайко, като дочете статията. – Каква я мислех, каква стана! Какво да правя сега?

– „Какво“? – сърдито повтори Карфичка. – Първо на първо, час по-скоро трябва да превърнеш Листец в дребосъче. Горката Буквица сигурно съвсем се е измъчила. А второ, всичките три магарета, които си превърнал по погрешка в дребосъчета, трябва да ги превърнеш пак в магарета.

– Имаш право – потвърди Незнайко. – Утре сутринта ще отидем в Зоологическата градина и ще потърсим Листец. Щом него го няма между онези три магарета, значи някъде в градината трябва да има още едно магаре. Но как да намерим трите истински магарета, които превърнах в дребосъчета? Това ще бъде май по-трудно…

– Нищо! – строго каза Карфичка. – Ще обикаляме града, докато намерим и трите.

– Как така ще обикаляме града? – учуди се Шаренкия. – Нали решихме утре да си заминем?

– Ще трябва да отложим заминаването.

– Да го отложим ли? – Няма да го бъде това! – развика се Шаренкия. – Тук ще ми наливат студена вода във врата, а пък аз да отлагам?

– Значи според теб ще е по-добре, ако ветрогоните измъчват всичко живо и Листец си остане завинаги магаре? Та никой друг освен нас не може да му помогне. Никой няма вълшебна пръчица, разбираш ли това?

– Добре де – махна с ръка Шаренкия. – Правете, каквото знаете, само не си мислете, че ще се отървете така лесно от мене! Вие сте ме докарали тук, вие трябва и да ме откарате обратно.

– Ще те откараме, няма какво да се безпокоиш – отговори Незнайко.

– Да, да! И ще ме свалите точно на онова място, откъдето ме взехте, инак не съм съгласен! – заяви Шаренкия и отиде да си легне.

Назад к карточке книги "Приключенията на Незнайко"