Текст книги "Приключенията на Незнайко"

Глава пета
Как Незнайко, Шарен Мърльо и Карфичка тръгнаха да пътешествуват

– Ей, Шарко, здравей! – завика Незнайко, когато Мърльо стигна до тях. – Гледай, имаме си вече автомобил.

– Чудо голямо! Винтчо и Болтчо си имат по-хубав – отговори Мърльо.

Той се спря, пъхна ръце в джобовете на сивите си панталонки и заразглежда предното колело на автомобила.

– Не е вярно – каза Карфичка. – Тази лека кола е също като на Винтчо и Болтчо и освен това Незнайко си има вълшебна пръчица.

– Чудо невидено! – пак отвърна Шаренкия. – Само да поискам, ще си имам сто вълшебни пръчици.

– А защо ги нямаш? – попита Незнайко.

– Защото не искам.

Незнайко видя, че с нищо не може да го учуди, и каза:

– Ние тръгваме на пътешествие. Искаш ли да дойдеш с нас?

– Ще дойда – съгласи се Шаренкия. – Придумахте ме.

Той отвори вратичката, вмъкна се в автомобила и важно се разположи на задното седалище.

– Е, да тръгваме ли? – попита Незнайко.

– Тръгвай, тръгвай! – каза Карфичка.

– Да, тръгвай, само не ни утрепвай – прибави Шаренкия.

Незнайко завъртя ключето на таблото и натисна с крак педала на стартера. Стартерът изквича, сякаш застъргаха по желязо, и моторът заработи на празен ход. Незнайко го остави да се позагрее, после натисна амбреажа, включи предавателната кутия и като пусна амбреажа, даде газ. Автомобилът тръгна. Незнайко спокойно въртеше кормилото, включваше ту първа, ту втора скорост, увеличаваше и намаляваше газта и леката кола се движеше ту по-бързо, ту по-бавно. Макар че не разбираше защо върти един или друг лост и натиска ту единия, ту другия педал, той правеше всеки път точно това, което беше нужно, и не сбърка нито веднъж. Причината беше, разбира се, вълшебната пръчица, благодарение на която той в миг се научи да кара автомобил и караше като добър шофьор, който дори не мисли какво трябва да завърти и какво да натисне, а всичко върши по навик, машинално.

Като минаваше из улиците, Незнайко нарочно натискаше копчето на сигнала и гръмогласно тръбеше, за да привлече вниманието на жителите. Искаше му се всички да видят колко храбро седи той на кормилото и от нищо не се страхува. Ала жителите на Града на цветята мислеха, че минават Винтчо и Болтчо и никой не обърна внимание на Незнайко.

Докато леката кола се носеше из града, Карфичка поведе разговор с Мърльо.

– Вижда се, че ти днес още не си се мил, Шарко!

– Мих се, и още как!

– А защо си толкова мръсен?

– Значи отново съм се изцапал.

– Ще трябва да се измиеш още веднъж, защото такъв мръсен не можем да те вземем на пътешествие.

– Как така „не можем“? Сами ме придумахте да тръгна, а сега изведнъж „не можем“! – възмути се Шаренкия.

В това време Незнайко излезе от града и когато автомобилът приближи Краставичната река, той сви към моста. Щом стигнаха края на моста, Карфичка каза:

– Хайде спри колата! Сега Шаренкия ще се измие на реката.

Незнайко закара автомобила до брега и спря.

– Протестирам! – пенеше се Шаренкия. – Такова правило няма – по два пъти на ден да се миеш!

– Като не щеш, ще останеш тук. Ще тръгнем без тебе – строго каза Незнайко.

– Как тъй без мене? Да не мислите, че аз пеша ще клинкам обратно до града? Щом е така, откарайте ме там, откъдето ме взехте. С друго не съм съгласен.

– Добре де, да прави, каквото ще! Нека тръгне мръсен – каза Незнайко. – Няма да се връщаме заради него я!

– Ами ако пристигнем по време на пътуването в някой чужд град и всички видят, че водим със себе си такъв мърльо? Ще трябва ние да се червим заради него – каза Карфичка.

– Вярно – съгласи се Незнайко. – Все пак трябва да се умиеш, Шарко. – Приятели, хайде да се измием и тримата, а?

Като чу, че не само той ще се мие, Шаренкия се успокои и каза:

– Че как ще се мием тук? Няма нито сапун, нито пешкир.

– Не се тревожи – отвърна Незнайко, – всичко ще има.

Той махна с вълшебната пръчица и в миг се появиха три калъпчета сапун и три пешкирчета. Шаренкия тъкмо щеше да се учуди, но си спомни своето правило – на нищо да не се учудва, и мълком тръгна към реката.

След няколко минути и тримата бяха измити и се носеха с автомобила през една гора. Карфичка, както по-рано, седеше отпред до Незнайко, а Шаренкия – отзад, до светлосиньото сандъче. Пътят лъкатушеше и не беше твърде равен. На места от земята се подаваха дебели корени, понякога колата налиташе на дупки и коловози. В такива случаи Незнайко предварително намаляваше скоростта, за да не друса много. Карфичка току се обръщаше назад и усмихнато поглеждаше към Шаренкия, Драго й беше, че той стана такъв румен и чистичък.

– Виждаш ли колко е хубаво – казваше тя. – Приятно става на човека, като се измие.

Шаренкия сърдито обръщаше глава настрана и не искаше дори да погледне Карфичка.

– Е, стига си се мусил, не е учтиво така – каза Карфичка. – В синьото сандъче до тебе има сладолед.

– А, та това било сладолед! – зарадва се Шаренкия. – А пък аз гледам – какъв ли ще е този сандък!

Той извади три порции сладолед. Всички заядоха. Незнайко трябваше едновременно да върши две неща: да яде сладолед и да кара колата. С едната си ръка той държеше кормилото, а с другата – сладоледа и усърдно ближеше. Увлечен в сладоледа, Незнайко не забеляза една дупка на пътя и не успя навреме да намали скоростта. Автомобилът се друсна толкова силно, че Шаренкия подскочи и неочаквано глътна целия сладолед наведнъж. В ръката му остана само клечката.

– По-полека карай, бе братче – каза той на Незнайко. – Заради тебе глътнах целия сладолед.

– Няма нищо – отвърна Незнайко. – Можеш да си вземеш друг.

– Добре тогава – успокои се Шаренкия и си взе от сандъчето нова порция сладолед.

Карфичка каза:

– Ти, Незнайко, по-добре не яж сладолед. Това те разсейва, може да стане катастрофа.

– И ти не яж – отговори Незнайко, – защото и ти ме разсейваш, като ядеш.

– Добре, няма – съгласи се Карфичка.

– А пак аз ще ям, защото седя отзад и никого не разсейвам – каза Шаренкия.

Скоро гората свърши и автомобилът се понесе из полето. Пътят се виеше нагоре и на нашите пътници почна да се струва, че са стигнали края на земята, тъй като над стръмнината не се виждаше нищо друго освен небе.

– Трябваше да тръгнем в друга посока, защото от тази страна земята вече се свършва – каза Незнайко.

– Да – потвърди Шаренкия. – Пообъркахме. За всеки случай намали скоростта, защото току-виж, не си успял да удариш спирачките навреме и ще полетим нагоре с краката. А най-добре обръщай назад – да не се навираме, където не ни е работа.

– Не – отвърна Незнайко. – Отдавна искам да видя какво започва там, където свършва земята.

Докато разговаряха, нагорнището свърши и пред очите на пътешествениците отново се откри просторна гледка. Долу се разстилаше огромна долина, наляво се издигаха хълмове, обрасли със зелена трева и гъст храсталак. В далечината тъмнееше гора. Цялата долина беше изпъстрена със златни глухарчета, сини метличини… Особено много бяха белите цветчета, които дребосъчетата наричат „брезова кашичка“. Тази „кашичка“ беше толкова много, че на места земята беше като че ли покрита със сняг. Когато нашите пътници видяха цялата тази красота, дъхът им секна от радост.

– Излиза, че земята не свършва тука – каза Незнайко.

– Да – подзе Шаренкия. – Земята се оказа по-голяма, отколкото предполагахме, така че ние направихме важно научно откритие и по този случай може да се, изяде още една порция сладолед.

При тези думи той бръкна в светлосиньото сандъче, измъкна оттам нова порция сладолед и го заяде.

Пътят се спусна надолу и колата тръгна по-бързо. Скоро започна нова стръмнина и пътешествениците пак помислиха, че са се озовали на края на земята, но щом стръмнината свърши, пред тях се разкри нова шир. Това се повтори няколко пъти.

– Казват, че земята била безкрайна и че на която и страна да тръгнеш, все няма да стигнеш края – рече Карфичка.

– Аз мисля, че това не е вярно – отговори Незнайко. – Ние, дребосъчетата, сме много малки и с поглед не можем да обхванем големите неща, затова те ни изглеждат безкрайни.

– И аз мисля така – подзе Шаренкия. – Според мене всичко си има край. Ето например в това сандъче има много сладолед, но аз подозирам, че и неговият край скоро ще настъпи.

Като беседваха така, Незнайко и неговите спътници се носеха все по-далеч и по-далеч и не усетиха как стигнаха до един кръстопът. Тук Незнайко спря автомобила, за да види накъде да кара по-нататък: направо, надясно или наляво. На кръстопътя се издигаше стълб, а на стълба бяха заковани три стрелки с надписи. На стрелката, която сочеше направо, беше написано: „Каменград“. На стрелката, която сочеше наляво, се четеше: „Пръстенград“. И най-после на стрелката, която сочеше надясно, имаше надпис: „Слънчевград“.

– Работата е ясна – каза Незнайко. – Каменград – това е град, изграден от камъни. Пръстенград – град от пръст, там всички къщи са глинени.

– Значи според теб Слънчевият град е изграден от слънце, така ли? – с насмешка запита Шаренкия.

– Може и така да е – отвърна Незнайко.

– Не може, защото слънцето е много горещо и от него не могат да се строят къщи – каза Карфичка.

– Ами да отидем и да видим – каза Незнайко.

– По-добре да заминем първо за Каменния град – предложи Карфичка. – Много интересно е да погледаме каменни къщи.

– А пък аз искам да видя къщи от пръст. Интересно е да научим как живеят в тях дребосъчетата – каза Шаренкия.

– Нищо интересно няма. Ще отидем в Слънчевия град и толкоз – отряза Незнайко.

– Как така „и толкоз“? Какво току се разпореждаш – възмути се Шаренкия. – Заедно тръгнахме, значи заедно трябва и да решаваме.

Почнаха да решават заедно и пак нищо не можаха да решат. Най-после Карфичка каза:

– Я да не се препираме, а да почакаме – нека случаят ни посочи на коя страна да потеглим.

Незнайко и Шаренкия спряха препирните си. В това време отляво на пътя се зададе автомобил. Той се стрелна край пътешествениците и изчезна по посока на надписа „Слънчевград“.

– Виждате ли? – рече Незнайко. – Този случай показва, че и ние трябва да тръгнем към Слънчевия град. Но не се огорчавайте. Първо ще отидем в Слънчевия град, а после може да се отбием и в Каменния град, и в Пръстения град.

Като каза това, той отново включи мотора, завъртя кормилото надясно и леката кола се понесе напред.

Глава шеста
Започват приключенията

След завоя пътят стана много по-равен и по-широк. Личеше, че тук по-често минават автомобили. Скоро срещу нашите пътници се зададе автомобил. Той прелетя толкова бързо край тях, че никой не успя да го разгледа както трябва. След някое време ги догони друга лека кола и Незнайко видя, че тя беше с непозната конструкция: възниска, дълга, с блестящи фарове, боядисани яркозелено. Шофьорът подаде глава от колата, с любопитство изгледа Незнайковия автомобил, а после даде газ и скоро изчезна в далечината.

Пътят се виеше между хълмове, минаваше ту през гора, ту из поле. Неочаквано пътешествениците се озоваха пред една река. Пред тях блестеше водата, а над нея от единия бряг до другия бе прехвърлен дълъг мост. Сред реката пореше вълните един параход. Параходът имаше голям комин, който бълваше облаци дим.

– Гледайте, параход! – завика Карфичка и запляска с ръце от радост.

Тя не бе виждала никога истински параход, защото не бе излизала от Града на цветята, а по Краставичената река не плаваха параходи. Но Карфичка веднага се досети, че това е параход, понеже често бе виждала параходи на картинки в книжките.

– Хайде да се спрем и да го погледаме – предложи Незнайко.

Незнайко докара автомобила до средата на моста и спря. И тримата излязоха, облегнаха се на перилата и загледаха парахода. На палубата имаше много пътници – дребосъчета. Едни седяха на пейки край бордовете и се любуваха на красивите брегове, други разговаряха помежду си, дори спореха за нещо, трети се разхождаха. Имаше и такива, които мирно дремеха, полегнали в меки кресла с подвижни облегалки. В тези кресла беше много удобно да се седи с вдигнати нагоре крака.

Когато параходът минаваше под моста, Незнайко, Карфичка и Шаренкия ясно видяха всички пътници на палубата.

Изведнъж мостът се обви в кълба дим, които излизаха от параходния комин. Незнайко се закашля, задавен от дима, но все пак изтича на другата страна на моста, за да погледа още парахода. Карфичка и Шаренкия изтичаха след него. Когато димът се пръсна, параходът беше вече далеко.

Минута по-късно нашите пътници отново седяха в леката кола и пътуваха. През цялото време Незнайко си спомняше за парахода и не преставаше да се чуди.

– Това се казва параход! Никога не бих повярвал, че такава грамада може да плава по водата.

И Карфичка се чудеше. А Шаренкия отначало щеше да се учуди, но после си спомни за своето правило – на нищо да не се учудва, и каза:

– Чудо голямо, параход. Просто голяма лодка.

– Поне да беше казал: просто голямо корито! – отвърна Незнайко.

– Защо корито? Да беше корито, щях да кажа корито, а пък аз казвам лодка.

– Слушай, Шарко, я не ме ядосвай! Когато шофьорът държи кормилото, не бива да се ядосва, защото ще стане катастрофа.

– Значи щом ти седиш зад кормилото, аз не трябва да казвам истината?

– Каква истина? Като че ли аз те уча да не говориш истината – избухна Незнайко. – Слушай, Карфичке, кажи му ти, защото аз не отговарям за себе си!

– Мълчи, Шарко – каза Карфичка. – Какво си се запрепирал за глупости!

– Хубави глупости: нарече парахода корито – пенеше се Незнайко.

– Аз казах лодка, а не корито – отвърна Шаренкия.

– Моля те, Шарко, стига вече, по-добре яж си сладоледа – придумваше го Карфичка.

Шарко се зае отново със сладоледа и за известно време млъкна.

Автомобилът продължаваше да се носи между ниви и ливади. Пред очите на пътниците се откриваха все нови далечини. След малко се показа железопътна линия, край която се издигаха телеграфни стълбове с опънати помежду им електрически жици. В далечината пухтеше локомотив и влачеше след себе си върволица вагони.

– Гледайте, влак! Влак! – завика възторжено Карфичка.

Тя виждаше влак за първи път, но и него както парахода позна от картинките, които беше гледала.

– Я, наистина влак! – удиви се Незнайко.

Шаренкия, който и този път реши да не се учудва, каза:

– Чудо голямо – влак! Турили къщички на колелета, напъхали се в тях и се радват, а локомотивът ги вози.

– Слушай, Карфичке, какво е това? Той пак ми действува на нервите! – възкликна Незнайко.

Шаренкия презрително изпръхтя:

– Моля ви се, какъв бил нежен: нерви!

– Като ти зашия един! – разсърди се Незнайко.

– По-полека, по-полека! Каква е тази дума „зашия“? – възмути се Карфичка.

– А защо ми казва „нежен“?

– Ти, Шарко, не бива да го наричаш „нежен“ – рече Карфичка. – Не е хубаво така!

– Че какво лошо има в това? – възрази Шаренкия.

– Като ти зашия един, ще разбереш какво! – ръмжеше Незнайко. – Не отговарям за себе си.

Пътят, по който се носеше автомобилът, пресичаше железопътната линия и Незнайко, който се препираше с Шаренкия, твърде късно съобрази, че докато преминават релсите, може да попаднат право под локомотива. Той реши да кара по-бързо, за да успее да пресече линията, преди локомотивът да налети върху тях, но колкото по се приближаваше до железопътната линия, толкова по-ясно виждаше, че ще стигне прелеза едновременно с локомотива. Като видя, че локомотивът е съвсем близко и че те се носят право към колелата му, Незнайко се вкопчи трескаво в кормилото и каза:

– На ви сега! Нали ви казах, че ще стане катастрофа!

Карфичка също видя, че локомотивът лети право към тях. Тя се сви на клъбце от ужас и закри очите си с ръце. Шаренкия скочи и като не знаеше какво да предприеме, халоса с юмрук Незнайко по главата и се развика:

– Стой, глупако! Какво правиш?

Незнайко разбираше, че е късно да удари спирачките и няма да успее да прескочи релсите преди локомотива. Той започна да действува с кормилото. В мига, когато сблъскването изглеждаше неизбежно, Незнайко зави надясно и изскочи с автомобила си върху железопътното платно пред локомотива; Автомобилът заподскача по траверсите, а подире му летеше локомотивът, като пухтеше тежко, сякаш беше огромно зло чудовище. Шарко, който седеше отзад, усещаше как го лъха топлина. На седалището до него подскачаше сандъчето със сладоледа. Шаренкия се страхуваше да не би сладоледът да изскочи от леката кола и затова с една ръка прикрепя ще сандъчето, а с другата се държеше за гърба на седалището.

– Незнайко, миличък, давай още! – с разтреперан от страх глас се молеше Шаренкия. – Честна дума, никога вече няма да се препирам с тебе.

Незнайко натискаше всички педали, но не можеше да увеличи скоростта. Встрани също не можеше да завие, защото железопътната линия минаваше по един стръмен насип и беше невъзможно да се слезе от него.

Като усети, че сблъскване не стана, Карфичка отвори очи, обърна се и видя локомотива, който ги гонеше по петите. Едва в този миг от локомотива също забелязаха колата. Карфичка видя как от прозореца на локомотива погледна машинистът дребосък и дори зина от учудване, като съзря автомобила, който се носеше пред него. Втрещен от уплаха, той задърпа лоста и почна да дава тревожни сигнали, после отвори клапата и изпод колелата на локомотива излетя на вси страни пара. От страх да не го изгори парата Шаренкия се скри под седалището. Като освободи парата, машинистът включи спирачката и влакът лека-полека намали хода си. Автомобилът, който продължаваше да се движи с предишната скорост, отмина напред. Разстоянието между него и локомотива се увеличи, но Незнайко не забелязваше това. Като видя, че железопътният насип вече не е толкова стръмен, той изви настрана и автомобилът се юрна надолу. Той налетя на една буца и изведнъж спря, така че Карфичка и Незнайко едва не си счупиха главите, а Шарко изхвръкна по инерция изпод седалището заедно със светлосиньото сандъче. Като прелетя нагоре с краката над автомобила, той тупна на земята и остана да лежи неподвижно. В това време влакът също спря. Пътниците наизскачаха от вагоните и почнаха да се питат какво се е случило, но никой нищо не знаеше. Неколцина се спуснаха по насипа, изтичаха към Незнайко и неговите спътници. Като видяха, че Шаренкия лежи неподвижно, всички се струпаха край него. Някой каза, че трябва да му опръскат лицето със студена вода – тогава ще се свести. Но щом Шаренкия чу да споменават за студена вода, в миг скочи на крака, огледа се замаян наоколо си и запита, като заекваше:

– А къде е с-с-сладоледът?

– С-с-сладоледът е тук – отговори Карфичка, която също заекваше от преживените вълнения.

– То-то-тогава съм спокоен – отвърна Шаренкия. Той се поокуражи, вдигна от земята сандъчето и го постави обратно в леката кола. В това време откъм локомотива дотича помощник-машинистът.

– Всички ли са здрави и читави? – завика той още отдалече. – Никой ли не е ранен?

– Никой – отговори Незнайко. – Всичко е благополучно.

– Това да се чува. Пък нашият машинист се уплаши до смърт, като ви видя да препускате отпреде ни. Още не може да дойде на себе си – каза помощникът.

– А вие закъде пътувате? – заинтересува се Незнайко.

– Влакът отива в Слънчевия град – отговори помощникът.

– И ние отиваме в Слънчевия град – зарадва се Незнайко.

– В такъв случай вие трябва да карате по шосето – строго каза помощникът. – Кой кара автомобил по железопътна ЛИНИЯ?

– Ами че ние карахме по шосето, но Шаренкия каза… Тоест отначало ние гледахме парахода… един такъв голям параход…

И Незнайко почна да разказва подробно за парахода и за това, как се спречкали с Шаренкия, но в това време се чу свирката на локомотива.

– Извинете – прекъсна го помощникът, – време е да тръгваме, тъй като влакът не бива да закъснява. Друг някой път с удоволствие ще чуем разказа ви.

С тези думи той изтича към локомотива, който вече изпускаше пара. Пътниците се втурнаха към вагоните. А Незнайко викаше:

– Ей, слушайте, кога друг път? Друг път може и да не се срещнем!

Но никой не го слушаше. Влакът тръгна и някои дребосъчета трябваше да се качат в движение.

– Ето ти сега! – обидено възкликна Незнайко. – Не могат да почакат мъничко. Че аз не разказах най-интересното!

Глава седма
Пътешествието продължава

Незнайко, Карфичка и Шаренкия се върнаха на шосето и продължиха прекъснатото пътешествие. Шаренкия седеше както по-рано отзад и усилено се гощаваше със сладолед. Той твърдеше, че много се бил развълнувал, когато излетял от автомобила, а сладоледът му действувал успокоително. Карфичка си припомняше как се бе изплашила от локомотива, а Незнайко с увлечение разказваше как се сетил в последния момент да завие, за да избегне злополуката.

– Гледам – казваше той, – ще се намерим право под локомотива! Скорост не мога да дам, да натисна спирачките е късно. Е, рекох си, край на всинца ни!… Изведнъж нещо ме удари по главата: трябва да завия…

– Аз те ударих по главата – обади се Шаренкия. – Аз се изплаших, разбираш ли…

– Разбираш ли, ти пак почваш да ме ядосваш – разсърди се Незнайко.

– Е, хайде, хайде, няма да говоря, сега зная, че шофьорът не бива да се ядосва, когато е на кормилото.

В това време една лека кола пак настигна нашите пътници. Тя беше яркожълта. В нея се возеха две дребосъчета. Онова, което беше на кормилото, нарочно забави ход, за да разгледа Незнайковата кола. Другото внимателно огледа Шаренкия и каза с усмивка:

– Тебе, пиленце, няма да ти навреди, ако се поизмиеш.

Двете дребосъчета се разсмяха, после шофьорът даде газ и колата взе преднина.

Незнайко и Карфичка се обърнаха назад и видяха, че по бузите, по челото, по носа и дори по ушите на Шаренкия се бяха появили кални петна и ивици.

– Какво става с теб? – учуди се Незнайко. – Нали се изми одеве?

– Как одеве? Много отдавна беше – отговори Шаренкия.

– Ама нали и ние се измихме заедно с тебе – каза Карфичка. – Защо ние сме чисти?

– Ех, че го каза! – засмя се Шаренкия. – Вие седите отпред, а пък аз отзад. И всичкият прах лети върху мене.

– Щом сме отпред, върху нас трябва да пада повече прах – каза Незнайко.

– Е, това си е вече ваша работа колко прах пада върху вас – махна с ръка Шаренкия.

Всъщност за всичко беше виновен, разбира се, прахът. Той не се задържа по лицето, ако то не е лепкаво, но лицето на Шаренкия лепнеше, защото той непрекъснато ядеше сладолед, който се топеше в ръцете му и се размазваше по бузите, по носа и дори по ушите му, като оставяше навред влажни ивици. Прахът от пътя здраво прилепваше по тези ивици. Постепенно ивиците изсъхваха заедно със залепналия по тях прах и така лицето ставаше мръсно.

– Щом срещнем вир или река, Шарко – каза Карфичка, – веднага ще трябва да се измиеш. Никак не е приятно всеки да ни се смее!

– А кой им е дал право да ни се смеят? – възмути се Шаренкия. Ако ги бяхме стигнали, щях да им покажа аз едно смеене! Жалко, че се влачим като костенурки!

– Кой е костенурка? Ние ли сме костенурки? – обиди се Незнайко.

– Разбира се – отговори Шаренкия, – опитай се де, настигни онази, жълтата кола. Виждаш ли чак къде е отлетяла?

Наистина жълтата лека кола едва се забелязваше далече пред тях, подобна на точица.

– Глупости! – отвърна Незнайко. – Сега ще ги настигнем.

Той почна да върти лостовете, да натиска копчетата и педалите. Автомобилът тръгна по-бързо, но пак не можа да настигне жълтия автомобил, който се носеше пред тях.

– Къде ще се мерим ние с тях! – наливаше масло в огъня Шаренкия. – Къде е тяхната система, къде е нашата.

– Нищо – отвръщаше Незнайко. – Сега ще видиш! Като дам още газ…

– Я по-добре се откажи, Незнайко, че пак ще направим катастрофа – каза Карфичка.

– Бъди спокойна, никаква катастрофа няма да направим.

Незнайко даде още газ, но и това не помогна. Ала скоро пътят се спусна по нанадолнище. Шофьорът на жълтата лека кола почна да задържа спирачките, за да не полети колата по наклона, а Незнайко, напротив, пусна спирачките и автомобилът му зафуча все по-бързо и по-бързо. Пред тях в подножието на височината се показа отново река. Над нея беше прехвърлен дървен мост. Той беше възтесен, така че там можеха да се разминат само две коли. На всичкото отгоре насред моста, кой знае защо, бе спрял един камион. Но Незнайко не му обърна внимание и се похвали на Шаренкия:

– Ей сега ще ги настигнем!

– Стигни ги, стигни ги! Ще му кажа аз кой от двама ни трябва да се измие! – отговори Шаренкия.

Шофьорът на жълтата лека кола се спусна бавно по склона, излезе на моста и удари спирачки до камиона, за да попита шофьора му защо е спрял и дали няма нужда от помощ.

Незнайко изфуча по нанадолнището, връхлетя връз моста и изведнъж видя, че камионът и жълтият автомобил са преградили пътя му и че той не може да завие настрани, тъй като перилата на моста му пречат. Незнайко толкова се изплаши, че цял изстина. За миг хиляди неща се мярнаха в паметта му и работата сигурно щеше да свърши плачевно, ако той не си бе спомнил и за вълшебната пръчица. В мига, когато те бяха до камиона и Карфичка, очаквайки страшния удар, отново закри лицето си с ръце, Незнайко хвана вълшебната пръчица, махна с нея и бързо каза:

– Искам да ги прескочим!

Тутакси автомобилът подскочи толкова нависоко, че Незнайко затаи дъх. Той погледна надолу и си рече:

– Само да тупнем от такава височина! Нищо няма да остане от нас!

И като махна отново с пръчицата, той каза:

– Искам да летим като със самолет!

В същия миг на автомобила израснаха две малки крила и той полетя над земята, като се вдигаше все по-нависоко. В това време отзад се чу вик. Незнайко се огледа и видя, че Шаренкия се е изтърсил от автомобила му и сега маха крака във въздуха, вкопчил се с ръце за облегалката на седалището. Незнайко захапа със зъби вълшебната пръчица, прекатери се през облегалката на предното седалище и като хвана Шаренкия за палтото, опита се да го издърпа отново в колата. Но това не беше по силите му – той можеше да го тегли само с една ръка, защото с другата трябваше да се държи за колата. Като видя, че Шаренкия губи сетни сили, Незнайко поиска да каже на Карфичка: „Вземи пръчицата от устата ми и накарай колата да слезе на земята“. Но тъй като пръчицата беше между зъбите му, вместо горните думи се чу следното:

– Фефи фъфифата от уфтата фи и фи-фи-фи-фи… Естествено, Карфичка нищо не можа да разбере и запита:

– Какво?

– Фофофи, афти, фафуно!

Очите на Незнайко така сърдито светнаха, че Карфичка веднага разбра, че тези думи трябваше да означават: „Помогни, ах, ти, маймуно!“ Тя пропълзя бързо на задното седалище и помогна на Незнайко да вмъкне Шаренкия обратно в колата. Шаренкия седна на мястото си. Той беше толкова изплашен, че за известно време онемя. Незнайко пак седна пред кормилото, погледна надолу и видя, че са се дигнали на страхотна височина. Пътят, по който току-що караха, се виеше долу като тясна панделчица. Незнайко усети, че дъхът му спира от вятъра, който го биеше в лицето. Той махна с пръчката и каза:

– Искам да слезем пак на земята… Ей, ей! Не тъй бързо! – завика той, като усети, че колата полетя надолу, сякаш пропадна във въздушна яма.

Колата започна плавно да слиза. Известно време те летяха над пътя, като се спускаха все по-ниско; най-после колелата докоснаха земята, но толкова леко, че не се почувствува никакво разтърсване. Крилата на автомобила изчезнаха. Шаренкия се посъвзе и пак загриза сладолед. Скоро другият автомобил настигна нашите пътешественици. Шофьорът изравни колата си с Незнайко и поведе разговор.

– Какъв е този автомобил, каква е конструкцията? – запита той.

– Конструкция на Винтчо и Болтчо – отговори Незнайко.

– А с какво работи – с катран или мазут?

– С газирана вода и сироп. Водата, разбираш ли, отделя газ. Газът попада в цилиндъра и тласка буталото, което чрез трансмисия върти колелата. А сиропът е за смазка – обясни Незнайко.

– Аха, затуй ми миришеше на сироп, като карах след вас – каза шофьорът.

– А твоята кола, и тя ли е с газирана вода?

– Не, моята е със спирт. Спиртните пари, виждаш ли, се всмукват в цилиндъра и се запалват от електрическа искра. Като изгарят, парите се разширяват и тласкат буталото, а буталото върти колелата. За да се увеличи мощността на колата, поставят се няколко цилиндъра. Аз например имам четири цилиндъра, но има коли с осем. Колата може да работи и с бензин, но бензинът оставя не особено приятна миризма във въздуха. А от спирта не остава никаква миризма. Затова пък колите, които работят с мазут – фуу!!

Шофьорът дори сбърчи нос и завъртя глава:

– А далече ли е още Слънчевият град? – запита Карфичка.

– Слънчевият ли? Не, близко е вече.

– А защо се нарича Слънчев? Да не би къщите му да са от слънце?

– Не – засмя се шофьорът. – Нарекли са го Слънчев, защото времето там е винаги хубаво и винаги грее слънце.

– Нима никога няма облаци? – учуди се Незнайко.

– Защо да няма? Има – отговори шофьорът. – Но нашите учени измислиха един прашец; щом се появят облаци, наръсват ги с този прашец и те начаса изчезват. Всичко е химия, братко!

– Че как ръсят облаците с прашец?

– Ами вдигат се със самолет и ги ръсят.

– Но без облаци няма да има и дъжд – каза Карфичка.

– За дъжд пък има друг прашец – отговори шофьорът. – Поръсят малко от този прашец и веднага завалява дъжд. Само че ние предизвикваме дъжд там, където трябва – в парковете, в зеленчуковите градини. И в града правим дъжд, само че не денем; а нощем, за да не пречи никому. А когато трябва да се полеят цветята по улиците, поливаме ги просто е маркуч.

– Както изглежда, в Слънчевия град живеят умни дребосъчета – каза Незнайко.

– О, в Слънчевия град всички са толкова умни, че просто умът ще ти се вземе!

– И вие ли живеете в Слънчевия град? – запита Карфичка.

– Да, и аз – каза шофьорът.

Като отговори така, той се замисли над думите си. След като помисли както трябва, разбра, че хвалейки жителите на Слънчевия град, е разхвалил заедно с тях и себе си. Смути се от самохвалството си, почервеня като репичка и каза, за да скрие забъркването си:

– Е, хайде, време е да тръгвам. Довиждане! – И като натисна педала, бързо се понесе напред.

– Може да е добро дребосъче, а може и да е просто самохвалко – каза Незнайко. – Не е май за вярване това, дето ни го приказваше за прашеца.

Карфичка каза:

– Накрая той почервеня, а това значи, че все още има съвест. А щом има съвест, всичко може да; се поправи.

Назад к карточке книги "Приключенията на Незнайко"