Текст книги "Приключенията на Незнайко"
Автор книги: Николай Носов
Жанры:
Детская проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 27 страниц)
Всеки носеше раница на гърба си. Ушиха им ги момиченцата. В раниците имаше банички за из път, а също и семена от различни плодове, зеленчуци и цветя, които липсваха в Града на цветята. Във всеки джоб на Сиропов имаше по една динена семка.
Всички момиченца излязоха да изпратят момченцата. Много от тях плачеха.
– Не плачете – казваше им Знайко. – Някога ние пак ще си направим балон и ще долетим при вас.
– Елате през пролетта, когато цъфтят ябълките! – викаха момиченцата. – Тук е много красиво през пролетта.
Момиченцата се спряха в края на града, а момченцата тръгнаха по пътечката сред гъста трева и полски цветя.
– Довиждане! Довиждане! – викаха момиченцата и махаха с ръце.
– Довиждане! – отговаряха им момченцата.
Синеочка мълком махаше с ръка.
– Незнайко! Незнайко! – извика внезапно Синеочка.
Незнайко се обърна.
– Писмо, Незнайко! Писмото!
Незнайко закима с глава и почна да маха с шапка.
– Чу ме! – зарадва се Синеочка.
След малко пътешествениците се превърнаха в едва забележими точки, а после и съвсем изчезнаха при завоя на пътя. Момиченцата се пръснаха по домовете си. Всички бяха натъжени.
Тридесета глава
Завръщането
Много дни наред Знайко и другарите му вървяха през поля и гори, докато най-после стигнаха родния край. Те се спряха на един висок хълм, а пред тях се простираше Градът на цветята в цялата си красота. Лятото бе към своя край и по улиците цъфтяха най-хубавите цветя: бели хризантеми, червени гергини, разноцветни астри. По всички дворове пъстрееха красиви като пеперудки градински теменужки. Огненочервени друмчета се виеха по оградите, по стените на къщите и цъфтяха дори по покривите. Ветрецът донасяше нежния мирис на резеда и лайкучка.
От радост Знайко и другарите му се запрегръщаха.
Скоро те крачеха вече по улиците на родния град. От всички къщи изтичваха дребосъчета и гледаха нашите пътешественици. Знайко и другарите му бяха така почернели от слънцето през време на дългите странствувания, че най-напред никой не можа да ги познае.
Изведнъж някой извика:
– Братчета, та това е Знайко! Гледайте, той върви най-напред!
Веднага от всички страни се чуха викове:
– Ето и доктор Хапчев! И ловеца Патронко, и Загубанко, и Шишко!
Жителите на града се радваха и викаха:
– Ура!
А какво стана, когато Знайко и другарите му завиха по Улицата на звънчетата! Там всички бяха техни съседи и близки познати. Дребосъчетата задръстиха цялата улица. Момченцата прегръщаха и целуваха смелите пътешественици, а момиченцата посипваха пътя им с листенца от маргаритки.
Изведнъж отнякъде дотича едно малко кученце. То почна да лае, да скача около ловеца Патронко и да му ближе ръцете.
– Братчета, та това е моят Рунтавко! – извика ловецът Патронко.
Съседите разказаха, че няколко дни след отлитането на момченцата с балона Рунтавко се завърнал в къщи. Ето защо всички мислили, че Патронко и другарите му са загинали и никой не се надявал вече да ги види.
Патронко грабна Рунтавко на ръце и почна да го целува.
– Ах ти, мое вярно, добро кученце! – му приказваше той. – Значи ти си живо? А пък аз толкова тъгувах за тебе!
В този момент в края на улицата се показа нова тълпа дребосъчета. Най-напред тичаше поетът Цветец.
– Стихове! – извикаха всички. – Сега ще чуем стихове!
Момиченцата започнаха силно да ръкопляскат, а няколко момченца дотъркаляха отнякъде една празна бъчва и я изправиха сред улицата с дъното нагоре.
Някой извика:
– Качи се на бъчвата, Цветец, и декламирай!
Хванаха Цветец под мишница и му помогнаха да се покачи на бъчвата. Цветец помисли малко, поизкашля се, после протегна ръка към Знайко и неговите другари и прочувствено издекламира стиховете, които съчини в момента върху бъчвата:
Ура! Посрещаме другарите си смели,
далечен път с голям балон поели.
Но върнаха се не с балон,
а ей така – пешком!
– Ура-а-а! – закрещяха наоколо дребосъчетата.
Моментално смъкнаха Цветец от бъчвата. Момченцата го вдигнаха на ръце и го понесоха към къщи, а момиченцата тичаха отзад и го обсипваха с листенца от маргаритки.
Благодарение на стихотворението Цветец се прослави, сякаш сам бе извършил това забележително пътешествие.
Нашите смели пътешественици отвориха пътната врата и тръгнаха към своята къщичка, която беше празна много дни наред. На улицата остана само Незнайко. Той гледаше печално след отдалечаващата се тълпа, после се озърна наоколо, като че ли търсеше някого. Улицата бе съвсем пуста. Вятърът като че ли бе издухал всички. Очите на Незнайко се опечалиха още повече, но в същия момент той забеляза на отсрещната страна на улицата, в сянката на оградата, една мъничка фигурка, която стоеше със зяпнала уста и гледаше с широко отворени очи.
– Парцаливко! – извика Незнайко, като позна приятеля си и протегна ръце.
Парцаливко изпищя от радост и се спусна към Незнайко, а Незнайко се затича насреща му. Приятелите едва не си чукнаха главите и се спряха сред улицата. Парцаливко с гордост и любов гледаше своя приятел, станал знаменит пътешественик, а Незнайко го поглеждаше с виновна усмивка. Те дълго стояха така, разглеждайки се един друг, без да могат да си кажат дума от вълнение. После се прегърнаха здраво и сълзи закапаха от очите им.
Срещата бе наистина трогателна!
Така завърши знаменитото пътешествие на Знайко и другарите му. Животът в Града на цветята потече тъй както преди… или не, не може да се каже съвсем точно както преди.
Откакто нашите смели пътешественици се върнаха у дома си, в града се приказваше само за тях. Всички жители, и момченца и момиченца, идваха вечер в къщичката на Знайко и слушаха разказите на пътешествениците за живота им в Зеления град.
Шишко обичаше да си припомня с какви вкусни банички са го гощавали момиченцата, а Сиропов се хвалеше колко много сироп с газирана вода беше изпил. Знайко разказваше и за тръстиковия водопровод, и за фонтаните, и за огромните дини, които отглеждаха там. Сиропов винаги изваждаше тогава от джоба си динена семка и казваше:
– Кой би повярвал, че от тази семка могат да се получат няколко бъчви сироп!
Дано и Бързанко обичаха най-много да разказват как бяха помагали на момиченцата при беритбата на плодовете. Винтчо и Болтчо разказваха за механизирането на работата, за своя приятел – шофьора Кравайко, и за механика-изобретател Бурмичко, на когото всичките изобретения действуваха с бутончета. Патронко обичаше най-много да си припомня как го бяха лекували в болницата и какъв прекрасен лекар е била Пчелица, която излекувала изкълчения му крак така добре, че сега той може не само да ходи, но и да тича и дори да подскача.
За доказателство Патронко подскачаше на един крак – точно на този, който беше изкълчен.
Всички разказваха за дружбата си с момиченцата. Дори Мълчаливко, от когото рядко можеше да се чуе дума, каза:
– Честна дума, братчета, аз и не си представях, че с момичетата може също така хубаво да се дружи, както с момчетата.
– Ти по-добре мълчи! – обади се Незнайко. – Аз не забелязах да дружеше там с някого.
– А ти нима дружеше? – попитаха го момиченцата.
– Аз дружах със Синеочка! – гордо отговори Незнайко.
– Не ти вярваме! – каза Чипоноска. – Ти дори със своя приятел Парцаливко се скара за това, че дружал с момичета.
– Нищо подобно! С Парцаливко вече се сдобрих, а сега и аз самият винаги ще дружа с момичета.
– Защо не дружеше по-рано?
– Защото по-рано бях много глупав. Страхувах се, че ще почнат да ме подиграват, че правя компания на момичетата.
– Ти и сега ще се страхуваш – обади се Мушица.
– Не. Сега вече поумнях. Искаш ли да дружа с тебе? А който почне да се подиграва, ще има да му пати главата!
– Много ми е притрябвало да се биеш заради мене! – отговори Мушица.
– Е, добре, няма да се бия. Просто няма да обръщам внимание на подигравките.
Незнайко почна да дружи с Мушица и оттогава, щом забележеше, че някой закача момичетата, приближаваше се и казваше:
– Защо закачаш момичетата? Внимавай, да не съм видял вече такова нещо! У нас не е прието да се обиждат момичетата.
Ето защо момиченцата започнаха да го уважават и казваха, че Незнайко съвсем не е лошо момче. Останалите момченца, разбира се, завиждаха на Незнайко, че го хвалят, и те също взеха да защищават момичетата. В Града на цветята просто се промени традицията да се обиждат момичетата. Ако се случеше някога някое момче да даде воля на юмруците си или дори само да каже обидна дума на момиче, то всички му се присмиваха и казваха, че е невъзпитан невежа и неокастрен пън, който не знае най-простите правила на доброто държане.
Сега никой вече не пъдеше момичетата, когато искаха да поиграят с момчетата, напротив, винаги ги приемаха в играта.
Скоро Знайко намисли да прокара в Града на цветята тръстиков водопровод и да направи няколко фонтана, отначало поне по един на всяка улица. Освен това той предложи да направят на Краставичната река мост, за да могат да отиват в гората пешком. Момиченцата се включиха в работата наравно с момченцата. От сутрин до обед всички работеха по прокарването на водопровода, както и по направата на фонтаните. Следобед всички отиваха да играят – кой на гоненица, кой на криеница, кой на футбол или волейбол.
Само Незнайко участвуваше рядко в игрите. Той обясняваше:
– Нямам време сега за игра. Аз чета криво-ляво, но пиша само с печатни букви. А трябва непременно да се науча да пиша красиво. Знам си аз защо.
Вместо да отиде да играе на кегли или на футбол, Незнайко сядаше на масата и се залавяше да чете. Четеше на ден само по една страничка, но и от това имаше, разбира се, голяма полза. Понякога дори четеше по две странички: за днешния ден и за утрешния. Когато свършеше с четенето, вземаше тетрадка и започваше да пише. Пишеше вече не с печатни, а с ръкописни букви, които най-напред не излизаха много красиви. На първо време в тетрадката му вместо букви се виждаха някакви безсмислени криволици и кравайчета, но Незнайко беше много старателен и постепенно се научи да пише красиво буквите, както големите, главните, така и малките. По-трудно му бе да се справи с мастилените петна.
Незнайко често накапваше с мастило тетрадките си. И при това, щом капнеше мастило, веднага го изблизваше с език. Така мастилените петна получаваха дълги опашки. Тези опашати петна Незнайко наричаше комети. Такива, „комети“ имаше едва ли не на всяка страничка. Ала Незнайко не падаше духом, защото знаеше, че трудът и постоянството ще му помогнат да се избави и от „кометите“.
Незнайко в Слънчевия град
Към българския читател
Мило другарче българче,
Ти държиш тази книга в ръцете си: знай, че я е написал за тебе русин, следователно твой брат. Когато бях на твоите години и ходех на училище, аз научих, че на света има една прекрасна страна – България, и че отдавнашна, многовековна дружба свързва тази страна с моята родина; научих, че в България има една чудна река – тихият бял Дунав, че там има хубави села и забележителни градове, а най-големият град е София; научих, че в тази страна живеят българи и че те са славяни като нас, с други думи, наши кръвни братя.
Оттогава изминаха много години. Аз израснах. Станах писател. Първата ми книжка с детски разкази излезе в Москва, тя се казваше „Чук-чук-чук!“. Година или година и половина след това един мой познат посети България и ми донесе оттам същата книжка, издадена на български език в София. Скоро получих и писмо от България, в което редакторът на издателството ми съобщаваше, че българските деца са обикнали моята книга и я четат с удоволствие.
По-късно и други мои книги бяха преведени на български език и получих много писма от българчета, които споделяха с мене своите впечатления от прочетеното. Видях, че българските деца харесват в книгите същото, което харесват и руските деца, че те мислят, чувствуват и мечтаят досущ като нашите деца. Зарадвах се, като узнах това. Щастлив бях, че лично съм завързал дружба с народа, с който моят народ дружи от толкова векове.
Убеден съм, че писателят трябва да мисли не само за ония, които описва, но и за ония, за които пише. Затова, когато пиша, обичам да си представям бъдещите свои читатели. Сякаш виждам пред очите си техните умни, изразителни лица и се мъча да отгатна дали ще харесат онова, което съм написал. Струва ми се, че между тях виждам и твоето лице, мое близко далечно другарче! Бъди щастливо!
Москва, 4 ноември, 1959 г.
Глава първа
Незнайко мечтае
Сигурно някои от вас вече са чели книгата „Приключенията на Незнайко и неговите другари“. В тази книга се разправя за една приказна страна, в която живеят късунделчета и късунделки, което ще рече мънички момченца и момиченца или както още ги наричат – дребосъчета. Тъкмо такъв късундел – дребосъче, беше и Незнайко. Той живееше в Града на цветята, на Улицата на камбанките, заедно с приятелите си Знайко, Забързанко Загубанко, с техниците Винтчо и Болтчо, с музиканта Гусльо, с художника Палитро, доктора Хапчев и още много други. В книгата се разказва как Незнайко и неговите другари предприемат пътешествие с въздушен балон, как отиват в Зеления град и в Града на змиите, какво виждат и научават там. Като се завърнаха от пътешествието си, Знайко и приятелите му се хванаха за работа: почнаха да строят мост през Краставичената река, тръстиков водопровод и водоскоци, каквито, бяха видели: в Зеления град.
Дребосъчетата успяха да построят всичко това, а после се заеха да прокарат по улиците на града електрическо осветление, поставиха си и телефони, за да могат да разговарят помежду си, без да излизат от къщи, а Винтчо и Болтчо под ръководството на Знайко направиха телевизор, за да могат дребосъчетата да гледат у дома си филми и театрални представления.
Както вече на всички е известно, Незнайко значително поумня след пътешествието, почна да се учи на четмо и писмо, прочете цялата граматика и почти цялата аритметика, зае се да решава задачки и дори искаше да изучава физика, която на шега наричаше физика-мизика, но тъкмо тогава, кой знае защо, му се отщя да учи. Има и такива дребосъчета – чудят се вече какво да обещаят, хвалят се наляво-надясно, че планини ще обърнат нагоре с краката, а всъщност – поработят няколко дни както трябва и после пак му отпущат края.
Разбира се, никой не казва, че Незнайко бе непоправим мързелан. По-точно би било да се каже, че той просто се бе отбил от правия път. Като се научи да чете както трябва, той почна да се заседява по цял ден над книгата, но четеше не това, което бе нужно, а това, което му беше по-интересно, най-вече приказки. Като се нагълта с приказки, той съвсем престана да върши каквото и да било и както се казва, потъна цял в мечти. Той се сприятели с едно момиченце – Карфичка, която се славеше с това, че също като него ужасно обичаше приказките. Незнайко и Карфичка се сгушваха в някое потайно кътче и почваха да си мечтаят за разни чудеса: за шапки невидимки, за хвърчащи килимчета, за бързоходни ботуши, за сребърни чинийки и златни ябълки, за вълшебни пръчици, за вещици и магьосници, за добри и лоши вълшебници. Друго не вършеха, само приказки си разказваха, но най-любимото им занимание беше да се препират кое е по-хубаво: шапка-невидимка или хвърчащо килимче, гусла самосвирка или бързоходни ботуши, и те спореха толкова разгорещено, че понякога стигаха до бой.
Веднъж те се препираха два дни поред и Незнайко успя да докаже на Карфичка, че най-хубавото нещо е вълшебната пръчица, защото оня, който я владее, може да получи всичко, каквото пожелае. Само да махне с вълшебната пръчица и да каже: „Искам да имам шапка-невидимка или бързоходни ботуши“ – и в миг шапката и ботушите ще се появят пред него.
Най-важното, казваше Незнайко, е това, че този, който има вълшебна пръчица, може да научава всичко без труд, тоест той дори няма защо да учи, а само трябва да замахне с пръчицата и да каже: „Искам значи да зная аритметика или френски език“ – и тутакси ще се научи да смята и ще заговори на френски.
След този разговор Незнайко заживя като омагьосан. Често се събуждаше нощем, сядаше в кревата и започваше да си говори нещо и да размахва ръце. Въобразяваше си, че размахва вълшебната пръчица. Доктор Хапчев забеляза, че с Незнайко става нещо нередно и му каза, че ако той не прекрати нощните си представления, ще трябва да го връзват за кревата с въженце и да му дават преди лягане рициново масло. Незнайко се уплаши от рициновото и се поумири малко.
Веднъж Незнайко срещна Карфичка на брега на реката. Те седнаха върху една голяма зелена краставица, каквито растяха в изобилие наоколо. Слънцето вече се бе издигнало високо и приличаше, но на Незнайко и Карфичка не им беше горещо, защото краставицата, върху която седяха като върху пейка, беше доста прохладна, пък и широките краставичени листа, разперени над главите им като грамадни зелени чадъри, ги пазеха от слънцето. Ветрецът тихо шумолеше в тревата и браздеше реката, която искреше на слънцето. Хиляди слънчеви блясъци се отразяваха от повърхността на водата и танцуваха по листата на краставицата, като ги озаряваха отдолу с някаква тайнствена светлина. Струваше ти се, че под листата, където седяха Незнайко и Карфичка, въздухът се вълнува и трепти, сякаш маха с безброй невидими крилца – и всичко изглеждаше някак необикновено, вълшебно. Но Незнайко и Карфичка не забелязваха никакво вълшебство наоколо си – те бяха свикнали с тази гледка, пък и всеки от тях бе зает с мислите си. На Карфичка много й се искаше да си поговорят за приказки, но Незнайко упорито мълчеше и лицето му беше толкова кисело и сърдито, че тя просто се страхуваше да му заговори.
Най-после Карфичка не издържа и запита:
– Какво става днес с тебе, Незнайко? Защо си такъв скучен?
– Днес още нищо не е станало с мене – отвърна Незнайко, – а съм скучен, защото ми е скучно.
– Ех, че обяснение! – засмя се Карфичка. – Скучен бил, защото му било скучно. Помъчи се да обясниш по-добре.
– Не разбираш ли – каза Незнайко, като разпери ръце, – в нашия град всичко е някак си не така както трябва. Няма, разбираш ли, никакви чудеса, няма нищо вълшебно… А какво е било в старо време! Едва ли не на всяка крачка са се срещали вълшебници, магьосници или най-малкото вещици. Не току-тъй в приказките се разказва за това.
– Разбира се, не току-тъй – съгласи се Карфичка. – Но вълшебници е имало не само в старо време, има ги и сега, само че не всеки може да ги срещне.
– А кой може да ги срещне? Да не би ти? – с насмешка запита Незнайко.
– Какво говориш? – размаха ръце Карфичка. – Нали знаеш, аз съм такава страхливка, че ей сега да ме срещне някой вълшебник, сигурно думичка няма да му кажа от страх. А пък ти – ти сигурно ще заговориш с вълшебника, защото си много храбър.
– Наистина аз съм храбър – потвърди Незнайко. – Само че не зная защо досега не съм срещнал нито един вълшебник.
– Защото само храброст не стига – каза Карфичка. – Аз четох в една книга, че трябва да се извършат три добри дела едно след друго, едва тогава идва вълшебникът и ти дава всичко, каквото му поискаш.
Дори вълшебна пръчица?
– Дори вълшебна пръчица.
– Гледай ти! – учуди се Незнайко. – А кое се смята за добро дело според тебе? Ако аз сутрин стана рано и се измия със студена вода и сапун, ще бъде ли това добро дело?
– Разбира се – каза Карфичка. – Ако някому е тежко и ти му помогнеш, ако някого оскърбят и ти го защитиш, това също са добри дела. Дори ако някой ти помогне на тебе и му благодариш, пак ще извършиш добро дело, защото винаги трябва да благодарим и да бъдем УЧТИВИ.
– Че какво пък, според мен това не е трудно – каза Незнайко.
– Не, много е трудно – възрази Карфичка, – защото тези три добри дела трябва да се извършат едно след друго и ако помежду им се случи макар и едно лошо дело, нищо няма да излезе и всичко трябва да се почне отначало. Освен това доброто дело е добро само когато го извършиш безкористно, без да мислиш за някаква своя изгода.
– Е да, разбира се – съгласи се Незнайко. – Какво ще бъде това добро дело, щом го вършиш за изгода! Тогава ще си почина и днес, а утре почвам да върша добри дела, и ако всичко това е вярно, вълшебната пръчица скоро ще бъде в ръцете ми!
Глава втора
Как Незнайко вършеше добри дела
На другия ден Незнайко се събуди по-рано и почна да върши добри дела. Най-напред той се изми както трябва със студена вода, без да жали сапуна, и хубавичко си изчисти зъбите.
– Ето че вече извърших едно добро дело – каза си той, като се изтриваше с пешкира и грижливо сресваше косите си пред огледалото.
Забързанко видя, че Незнайко се върти пред огледалото, и каза:
– Хубав си, хубав си. Няма що, много си красив!
– От тебе поне съм по-красив – отвърна Незнайко.
– Разбира се. Такава красива физиономия като твоята със свещ не можем намери.
– Какво рече? Кой има физиономия? Аз ли имам физиономия? – разсърди се Незнайко и шибна с пешкира Забързанко по гърба.
Забързанко само махна с ръка и бързо-бързо избяга.
– Ах ти, нещастнико! – викаше подире му Незнайко. – Заради тебе ми пропадна доброто дело!
А доброто дело наистина пропадна, защото, като се разсърди на Забързанко и като го удари по гърба с пешкира, Незнайко, разбира се, постъпи лошо и сега трябваше да почва всичко отначало.
Като се поуспокои, Незнайко се замисли – какво друго добро дело да извърши, но май нищо свястно не му идваше на ум. До закуската той нищо не можа да измисли, но след закуската главата му заработи малко по-добре. Като видя, че доктор Хапчев чука в хаванчето си някаква билка, за да приготви лекарство, Незнайко каза:
– Ти, Хапчев, все се трудиш, все помагаш на другите, а на тебе никой не се сеща да помогне. Дай да счукам вместо теб лекарството.
– Заповядай – съгласи се Хапчев. – Много хубаво е, че искаш да ми помогнеш, всички трябва да си помагаме един другиму.
Той подаде на Незнайко хаванчето и Незнайко почна да стрива прашец, а Хапчев правеше от този прашец хапчета. Незнайко дори така се увлече, че стри повече прашец, отколкото беше нужно.
„Ех, нищо – мислеше си той, – това не пречи. Затова пък извърших едно добро дело.“
Работата наистина щеше да завърши благополучно, ако Сиропчо и Поничко не бяха видели Незнайко погълнат от това занятие.
– Гледай – каза Поничко, – наш Незнайко решил да става доктор. Какъв смях ще падне, като почне да лекува всички.
– Не, сигурно е решил да се подмазва на Хапчев, за да не му дава рициново – отвърна Сиропчо.
Като чу тези подигравки, Незнайко се разсърди и замахна с хаванчето по Сиропчо.
– Мълчи, Сиропчо, че като те фрасна с хавана!
– Стой! Стой! – завика доктор Хапчев.
Той искаше да вземе хаванчето от Незнайко, но Незнайко не го даваше и двамата се сборичкаха. Хапчев се блъсна в масата. Тя се катурна, целият прашец се разсипа на пода, хапчетата се търкулнаха на разни страни. Хапчев със сила изтръгна хаванчето от ръцете на Незнайко и му каза:
– Марш оттука, негоднико! Да не съм те видял повече в къщи! Колко лекарство пропадна заради тебе!
– Ах ти, гаден Сироп! – ругаеше Незнайко. – Ще ти дам да разбереш, само ми падни в ръцете! Какво добро дело отиде на вятъра!
Да, доброто дело и този път отиде на вятъра, защото Незнайко не можа дори да го завърши.
Така беше през целия ден. Колкото и да се стараеше, Незнайко не можа да извърши не само три, но дори две добри дела едно след друго. Ако веднъж постъпеше добре, тутакси след това постъпваше лошо, а понякога още в самото начало доброто дело се превръщаше в глупост.
През нощта Незнайко дълго не можа да заспи – все мислеше защо става така с него. Постепенно той разбра, че всичките му несполуки се дължат на неговия твърде груб характер. Достатъчно беше някой да се пошегува или да направи някаква безобидна забележка – и Незнайко тутакси се обиждаше, почваше да вика и дори да налита на бой.
– Е, нищо – сам се утешаваше Незнайко. – Утре ще бъда по-учтив и работата ще тръгне.
На сутринта Незнайко като че се прероди – стана много учтив и внимателен. Поискваше ли нещо от някого, непременно казваше „моля“ – дума, която не бяха чували от него през целия му живот. Освен това стараеше се всекиму да помогне, всекиму да угоди. Като видя, че Загубанко не може да си намери шапката, която той постоянно губеше, Незнайко също почна да я търси из стаята и най-после я намери под кревата. След това Незнайко се извини пред доктор Хапчев за вчерашния случай и го помоли да му разреши пак да стрива прашец. Доктор Хапчев не му разреши да стрива прашец, но му поръча да набере от градината момини сълзи, които му бяха нужни, за да приготви от тях лековити капки. Незнайко изпълни грижливо тази поръка. После лъсна с вакса новите ловджийски ботуши на ловеца Патронко, след това се зае да премете стаите, макар че този ден не беше негов ред. Изобщо той натрупа цял куп добри дела и чакаше всеки миг да се покаже добрият вълшебник и да му даде вълшебната пръчица. Ала денят свърши, а вълшебникът не се появи.
Незнайко се разсърди страшно.
– Какво ме лъготиш за този вълшебник? – каза той, когато срещна Карфичка на другия ден. – Аз се старая като глупак, извърших цял куп добри дела, а твоят вълшебник дори носа си не показа!
– Не съм те лъгала – заоправдава се Карфичка. – Много ясно си спомням, че прочетох това в една приказка.
– А защо вълшебникът не се яви? – не млъкваше Незнайко.
Карфичка вдигна рамене.
– Е, вълшебникът сам знае кога да се яви. Може ти да си извършил не три добри дела, а по-малко.
– „Не три, не три“! – презрително изпръхтя Незнайко. – Не три, а сигурно двадесет и три – ето колко.
Карфичка каза:
– Тогава ти си вършил добрите дела не едно след друго, а смесени с лоши.
– „Смесени с лоши“! – изкриви се Незнайко и направи такава гримаса, че Карфичка отскочи назад от уплаха. – Ако искаш да знаеш, вчера бях учтив цял ден и нищо лошо не съм направил: не се карах, не се бих и ако съм си отварял устата, то е било само за да, казвам „извинете“, „благодаря“, „моля“.
– Днес май не се чуват такива думи от тебе – поклати глава Карфичка.
– Че аз не говоря за днес, а за вчера.
Незнайко и Карфичка се замислиха защо всичко излезе не така както трябваше, но нищо не можаха да измислят. Най-после Карфичка каза:
– А може би ти си постъпвал не безкористно, а за своя изгода?
Незнайко кипна:
– Как тъй – не безкористно? Какво дрънкаш! Помогнах на Загубанко да си намери шапката. Да не е моя тази шапка? Брах момини сълзи за Хапчев. За какво ми са на мене тия момини сълзи?
– А за какво ги бра?
– Като че не знаеш? Нали сама каза: щом извърша три добри дела, ще получа вълшебната пръчица.
– Значи ти си вършил всичко това, за да получиш вълшебната пръчица?
– Разбира се!
– Виждаш ли, а пък казваш – безкористно.
– А как смяташ ти – за какво трябва да върша добри дела, ако не за пръчицата?
– Ами че трябва да ги вършиш просто така, от добра воля.
– Хайде сега пък и добра воля!
– Ех, ти! – с насмешка каза Карфичка. – Изглежда, ти вършиш добро само тогава, когато знаеш, че ще получиш някаква награда – вълшебна пръчица или нещо друго. Зная, има между нас дребосъчета, които се стараят да бъдат учтиви само защото са им казали, че с учтивост и угодничество може да спечелят нещичко.
– Не, аз не съм такъв – махна с ръка Незнайко. – Ако искаш да знаеш, аз мога да бъда учтив и даром, мога да върша добри дела, без каквато и да е изгода.
Когато се раздели с Карфичка, Незнайко си тръгна за дома. Той бе решил отсега нататък да постъпва добре само от добра воля и дори да не помисля за вълшебната пръчица. Но лесно е да се каже – няма да мисля! Всъщност, щом решиш да не мислиш за нещо, тъкмо то не ти излиза от ума.
Като се прибра в къщи, Незнайко зачете една книжка с приказки. Ловецът Патронко, който седеше край прозореца и чистеше пушката си, каза:
– Какво толкова интересно четеш? Я почети малко на глас.
Незнайко тъкмо щеше да каже: „Щом толкова ти се иска, вземи и си почети!“, но в същия миг си спомни за вълшебната пръчица и си помисли, че ако изпълни; молбата на Патронко, ще направи едно добро дело.
– Слушай тогава – съгласи се Незнайко и зачете на глас.
Ловецът Патронко слушаше с удоволствие – вече не му беше така скучно да си чисти пушката. Чуха и другите дребосъчета, че Незнайко чете приказки, събраха се и те да послушат.
– Браво, Незнайко! – казаха те, когато книжката свърши. – Чудесно си го измислил да ни почетеш на глас.
На Незнайко му стана приятно, че го хвалят, и в същото време му беше твърде неприятно, че си спомни, за пръчицата точно когато не трябваше.
„Ако не бях си спомнил за пръчицата и се бях съгласил да почета просто така, щях да постъпя по добра воля, а сега излиза, че съм чел за изгода“ – мислеше си Незнайко.
Това се повтаряше всеки път: Незнайко постъпваше добре, когато си спомняше за вълшебната пръчица, а щом забравяше за пръчицата, беше способен само на лоши постъпки. Разбира се, за да бъдем точни, трябва да кажем, че понякога и той успяваше да извърши по някое съвсем мъничко добро дело, без да мисли, че го върши заради вълшебната пръчица, но това се случваше толкова рядко, че просто не си заслужава да говорим.
Минаха дни, седмици, месеци… Лека-полека Незнайко се разочарова от вълшебната пръчица. Колкото повече време минаваше, толкова по-рядко си спомняше той за нея и най-после реши, че вълшебната пръчица е непостижима мечта за него, тъй като никога той не ще смогне да извърши безкористно три добри дела едно след друго.
– Знаеш ли – каза той веднъж на Карфичка, – на света май няма никакви вълшебни пръчици и да вършиш добри дела, все ще останеш с пръст в уста.
Незнайко дори се разсмя от удоволствие, защото излезе, че говори в рими.
Карфичка също се засмя, а после рече:
– А защо в приказката се казваше, че трябва да се извършат три добри дела?
– Тази приказка май са я измислили нарочно, за да се приучат някои глупави дребосъчета да вършат добри дела – каза Незнайко.
– Разумно обяснение – каза Карфичка.
– Много разумно – съгласи се Незнайко. – Както и да е, не съжалявам, че стана така. Във всеки случай това беше полезно за мене. Докато се стараех да постъпвам добре, свикнах да се мия всяка сутрин със студена вода и сега това взе дори да ми харесва.
