Текст книги "Приключенията на Незнайко"

Двадесета глава
Палитро работи

Докато Винтчо и Болтчо пътешествуваха из Града на хвърчилата и търсеха поялник, в Зеления град се случиха твърде важни събития. Денят започна с това, че Палитро нарисува портрета на Снежинка. Той употреби за него почти два часа, но в замяна на това портретът стана като жив. Приликата бе поразителна. Мнозина казваха, че на портрета Снежинка била по-хубава, отколкото в действителност, но това не бе вярно. Снежинка съвсем нямаше нужда да бъде разхубавявана от художника. Ако Палитро бе успял да подчертае в портрета красотата на нейните черти и да ги покаже по-ярко и изразително, то точно това се изисква от истинското изкуство, каквото е живописта.

Портретът бе окачен на стената в долната стая, за да могат всички желаещи да го видят. И трябва да се каже, че желаещи имаше достатъчно. Всички, които видяха портрета, искаха от Палитро да нарисува и тях, но Снежинка не пущаше никого в горната стая, тъй като Палитро в това време рисуваше портрета на Синеочка и външните хора можеха да му попречат.

Незнайко, който се въртеше горе и даваше на Палитро различни ненужни съвети, за да покаже, че много разбира от живопис, дочу шума отдолу.

– Какъв е този шум тук? Какъв е този шум? – развика се той, като слизаше по стълбата. – Я се разотивайте по-бърже по къщите.

Бедните момиченца дори не сметнаха за нужно да се обидят от подобна грубост, толкова силно бе желанието им да видят художника. Тъкмо обратното, те заобиколиха от всички страни Незнайко, почнаха да го наричат Незнайчице и да го молят да не ги пъди.

– Я се наредете в редица! – извика Незнайко, като разбутваше момиченцата и ги притискаше до стената. – В редица, ви казвам, или всички ви ще изгоня!

– Ух, колко сте груб, Незнайко! – извика Снежинка. – Нима може така? Мене ме е дори срам заради вас.

– Нищо – отвърна Незнайко.

В това време в стаята влетя още едно момиченце, което се възползува от общата суматоха и се промъкна право към стълбата, водеща за горния етаж. Като видя това, Незнайко се спусна към него и щеше вече да го хване грубо за ръката, когато момиченцето се спря, погледна го надменно и решително замаха пръст под носа му:

– Я по-полека! Аз мога и без ред – аз съм поетеса!

При този неочакван отпор Незнайко зяпна от учудване, а поетесата, възползувана от неговото смущение, му обърна гръб и спокойно тръгна към стълбата.

– Какво каза тя? Коя е тя? – попита Незнайко, като сочеше смутено с пръст към стълбата.

– Поетеса. Пише стихове – обясниха момиченцата.

– А… – проточи Незнайко. – Голяма работа. И ние имаме поет, бивш мой ученик. Някога аз съм го учил да пише стихове, а сега той може и сам.

– Ах, колко интересно! Значи и вие сте били поет?

– Бил съм!

– Ах, колко сте способен! Били сте и художник, и поет!…

– И музикант – важно добави Незнайко.

– Кажете някое ваше стихотворение!

– После, после – отвърна Незнайко с вид, че страшно бърза.

– А как се казва вашият поет?

– Цветец.

– Ах, колко интересно! – заръкопляскаха момиченцата.

– Вашият поет се казва Цветец, а нашата поетеса – Самоцветка. Прилича на неговото име, нали?

– Прилича малко – съгласи се Незнайко.

– Харесва ли ви се това име?

– Не е лошо.

– А какви стихове пише тя! – продължаваха момиченцата. – Ах, какви прекрасни стихове! Идете горе, тя сигурно ще чете свои стихове. Интересно дали ще ви се харесат.

– Че какво, може и да отида – съгласи се Незнайко.

Когато се качи горе, Палитро завършваше вече портрета на Синеочка, а Самоцветка седеше на дивана до Гусльо и разговаряше с него за музика. Незнайко сложи ръце на гърба си и започна да се разхожда из стаята, поглеждайки от време на време крадешком поетесата.

– Какво се движите назад-напред като махало – каза му Самоцветка. – Седнете, моля ви се, защото очите ми се премрежват от вас.

– А вие не се разпореждайте тук – отвърна й грубо Незнайко. – Ще заповядам на Палитро да не рисува вашия портрет!

– Я гледай! Той наистина ли може да ви заповядва? – обърна се Самоцветка към Палитро.

– Може. Той всичко може – отговори Палитро, който старателно работеше с четчицата и дори не чу това, което бе казал Незнайко.

– Разбира се, че мога – потвърди Незнайко. – Всички са длъжни да ме слушат, защото аз съм им главатар.

Като чу, че Незнайко се ползува с такава власт между момчетата, Самоцветка реши да спечели разположението му:

– Кажете, моля ви се, струва ми се, че вие сте измислили балона?

– Че кой друг!

– Аз някога ще напиша стихове за вас.

– Много ми е притрябвало! – прихна да се смее Незнайко.

– Не говорете така! – пропя Самоцветка. – Та вие не знаете какви стихове пиша! Искате ли да ви издекламирам някое свое стихотворение?

– Добре, казвайте – съгласи се снизходително Незнайко.

– Ще ви издекламирам своето ново стихотворение за комара. Слушайте:

 
Бях си хванала комар,
тра-ра, ра-ра, тра-ра-рар!
Беше хубав той и мил,
ла-ли, ла-ли, ла-ли-лил!
 
 
Но комарът затъжи,
ах, горкият, ще умре.
Ще си хвана аз тогаз
една мравка по-добре!
 
 
Мравката е също тъжна,
и тя иска свобода.
Стига с тях съм си играла,
трябва книжки да чета!
 

– Браво, браво! – извика Палитро и дори изръкопляска.

– Много хубаво стихотворение – одобри Гусльо. – В него се говори не само за комара, но и за това, че трябва да се четат книжки. Това е едно поучително стихотворение.

– Ето чуйте още – каза поетесата и прочете друго стихотворение, в което се говореше не вече за комара, а за водното конче и което завършваше не с думите „трябва книжки да чета“, а с думите „трябва роклички да шия!“

След това последва стихотворение за мушицата, което завършваше с думите: „Трябва ръцете си да мия“. Най-сетне беше прочетено стихотворение с „трябва пода да мета“.

В това време Палитро завърши портрета на Синеочка. Всички се струпаха около него и почнаха да изразяват своя възторг:

– Чудесно! Прекрасно! Възхитително!

– Миличък, не можете ли да нарисувате и мене в синя рокля? – обърна се Самоцветка към Палитро.

– Как така в синя, когато сте в зелена? – попита в недоумение Палитро.

– Ех, миличък, нима не ви е все едно? Роклята е зелена, но вие я нарисувайте синя. Аз щях да облека синя рокля, ако знаех, че Синеочка ще изглежда така добре в синьо.

– Добре! – съгласи се Палитро.

– И очите ми, моля ви се, направете сини!

– Но нали вашите очи са кафяви – възрази Палитро.

– Ех, миличък, какво ще ви струва това? Щом можете вместо зелена рокля да нарисувате синя, то защо вместо кафяви очи да не нарисувате сини?

– Тук има разлика – отвърна Палитро. – Вие можете ако искате, да облечете синя рокля, но въпреки всичкото си желание не можете да си поставите сини очи.

– Ах, така ли? Е, тогава нарисувайте ме с кафяви очи, но направете ги по-големи.

– Вие и без това имате много големи очи.

– Ах, мъничко! Иска ми се да бъдат още по-големи. И ресниците направете по-дълги.

– Добре.

– И косите нарисувайте златисти. Нали аз имам почти златисти коси! – с умолителен глас продължаваше Самоцветка.

– Това може – съгласи се Палитро.

Той се залови да рисува поетесата, а тя постоянно скачаше от мястото си, притичваше до портрета си и настояваше:

– Очите още мъничко по-големи! Още, още, още… Удължете ресниците! Устата мъничко по-малка… Още, още…

В края на краищата очите на портрета станаха огромни, неестествени, устицата – колкото главичката на топлийка, косите – като от чисто злато, и целият портрет имаше съвсем слаба прилика с оригинала. Ала Самоцветка много го хареса и каза, че по-хубав портрет не й трябва.

Двадесет и първа глава
Завръщането на Винтчо и Болтчо

Самоцветка слезе долу, като носеше грижливо своя портрет, и моментално бе заобиколена от момиченцата. Всички казваха, че по красота нейният портрет надминава твърде много портретите на Снежинка и Синеочка, но по прилика им отстъпва.

– Глупавички – каза им Самоцветка. – Кое е по-важно за вас: красотата ли, или приликата?

– Разбира се, че красотата! – отговориха всички.

В това време в стаята притичаха запъхтени Лястовичка и Писанка.

– Ах, какво нещастие! – извикаха те. – Ах, ще припаднем!

– Какво се е случило? – уплашиха се всички.

– Отидохме днес в болницата… – почна да разказва Лястовичка.

– … за да отведем в определената им квартира момчетата, които трябваше да бъдат изписани… – продължи Писанка.

– … но Пчелица ни каза, че момчетата били вече изписани – прекъсна я Лястовичка.

– … тогава ние почнахме да молим да ни дадат други момчета – подхвана отново Писанка и заговори бързо, за да не я прекъсне Лястовичка: – Тогава Пчелица ни даде Дано и Бързанко, ние тръгнахме с тях по улицата, а те избягаха от нас и се покатериха на едно дърво.

– Те се страхуват, че ще ги възпитаваме, разбирате ли? – бързо добави Лястовичка и се засмя.

– Много ни е притрябвало да възпитаваме такива като тях! – направи презрителна гримаса Писанка.

– Къде са те сега? – попита Синеочка.

– Останаха на дървото – отговори Лястовичка. – Току-виж, че са започнали да късат ябълките!…

– Хайде да отидем да видим – предложи Снежинка.

Дано и Бързанко се бяха покатерили на ябълковото дърво и наистина се опитваха да откъснат една ябълка. Те я въртяха, като се мъчеха да прекършат дръжката й. Изведнъж видяха на улицата групата момиченца, които се бяха спрели далеко от тях и любопитно ги поглеждаха. Като забелязаха вниманието, което им оказваха момиченцата, Дано и Бързанко с удвоена сила почнаха да въртят ябълката. Дано се помъчи дори да прегризе със зъби дръжката й.

– У, нито една ябълка още не са откъснали! – долетя глас отдолу.

Дано и Бързанко погледнаха натам и видяха едно синеоко момиченце, което насмешливо ги гледаше.

– Ти там, синеоката, да мълчиш! – измърмори Дано. – Да не мислиш, че лесно се късат?

– Ами ако ви дам трион, по-лесно ли ще бъде?

– Ех, че го каза! Ти само ни дай трион!… – отвърна Бързанко.

Синеочка изтича в съседната къща и донесе трион на Бързанко. След една минута дръжката беше прерязана и ябълката полетя надолу.

– Хайде, момичета, почвайте да събирате ябълките! – извика Синеочка. – Момчетата са решили да ни помогнат.

Няколко момиченца притичаха до падналата ябълка и почнаха да я търкалят към най-близката къща.

Под всеки дом в Зеления град имаше мазе за запазване на плодовете и зеленчуците. Като дотъркаляха ябълката до къщи, момиченцата отвориха вратата на мазето, която беше на равнището на земята, и я вкараха вътре. Там близо до вратата започваше дървен улей, по който ябълката сама се търкулна в мазето. Като направиха това, момиченцата се затичаха обратно, а насреща им другарките търкаляха нова ябълка.

Работата закипя. Притича и Палавка. Тя намери отнякъде трион, сложи вместо рокля спортен панталон, който обуваше при игра на волейбол, и също се покатери на дървото. Като видя триона в ръцете й, Дано каза:

– Ей, ти! Я дай тук триона. Ти не можеш!

– Само ти ли можеш! – предизвикателно отвърна Палавка.

Тя се намести на клона, прехапа устна и се залови да реже с триона дръжката на една ябълка. Дано завистливо я поглеждаше, а сетне каза:

– Хайде да работим заедно: най-напред ти порежи, а пък аз ще си почивам, после – аз ще порежа, а ти ще си почиваш!

– Добре – съгласи се Палавка.

В този момент момиченцата дотърчаха от къщата с гаража и веднага се разнесе вестта за изчезването на Винтчо и Болтчо. Момиченцата разказваха, че Винтчо и Болтчо тръгнали рано сутринта за Града на хвърчилата и не се били върнали досега.

– Виждате ли? – забърбори Лястовичка. – Нали ви казвах? Скоро всички момчета ще избягат в Града на хвърчилата. Няма да искат да живеят в нашия град.

– Е, нека избягат – рече Синеочка. – Никого няма да държим насила.

Разговорите за коварството на Винтчо и Болтчо продължиха чак до вечерта. Лястовичка и Палавка, като че ли бяха дори доволни от тяхното изчезване и се подсмиваха злорадо.

Когато надеждата, че Винтчо и Болтчо ще се завърнат, изчезна съвсем, в края на улицата се показа автомобил. Той с шум и трясък мина по улицата. Момиченцата захвърлиха работата и полетяха след него. Писанка и Лястовичка тичаха най-напред и викаха:

– Винтчо и Болтчо се завърнаха! Винтчо и Болтчо се завърнаха! – после се спряха и казаха: – Мълчете! Не бива да тичаме след автомобила. Можем да дадем лош пример на момчетата.

Когато момиченцата приближиха гаража, те видяха, че заедно с Винтчо и Болтчо е пристигнал и Кравайко.

– А кой е този? – извика възмутено Писанка. – Струва ми се, че това е хвърчиловският Кравайко? Защо сте дошли, Кравайко? Ние не сме ви канили.

– Я гледай! – отговори Кравайко. – Много ми е притрябвала вашата покана!

– Никакво „я гледай“! – каза Лястовичка. – Ние не идваме при вас и вие не идвайте при нас.

– Че идвайте, ако искате. Защо не! Ние не ви пъдим.

– Как така не ни пъдите? Сами ни поканихте на елха, а после почнахте да ни замеряте със снежни топки.

– Че какво лошо има в това? Ние просто искахме да поиграем с вас на снежни топки. Трябваше и вие да ни замервате.

– Вие трябваше да знаете, че момичетата не обичат да хващат снега с ръце.

– Е, сгрешихме мъничко – сви рамене Кравайко. – Не предполагахме, че ще се разциврите и ще се разсърдите завинаги.

– Не, вие се разсърдихте завинаги! Защо ни изпратихте Клечо? Не знаете ли какво направи той тук?

– Ние не отговаряме за Клечо – отвърна Кравайко. – Той и при нас прави какви ли не поразии. Постоянно се бием с него – и пак не можем да го превъзпитаме. Ние не сме го изпращали при вас. Той е работил тук по своя собствена инициатива.

– „Работил!“ – избухна Писанка. – Той нарича това работа! Не, ние с вас вече не се хващаме. Вие не ни трябвате. Имаме си сега свои момчета.

– Е, и вие не ми трябвате. Плюя на вас. Аз просто докарах Винтчо и Болтчо, а сега ще се кача в автомобила и ще си замина обратно.

Кравайко се обиди и се отдръпна настрана. Но той не замина. Като видя, че Винтчо и Болтчо се заловиха да поправят автомобила, той почна да им помага. Такова другарско чувство имат всички шофьори. Ако един шофьор види, че друг някой поправя машината си, той непременно ще се приближи и също ще се залови да чопли нещо, да завинтва винт или гайка, или просто ще почне да дава съвети.

И тримата работиха до късна нощ, но въпреки това не успяха да поправят автомобила, тъй като му беше нужен твърде сериозен ремонт.

Двадесет и втора глава
Чудесата на техниката

На другата сутрин Синеочка отиде в болницата и разказа на Пчелица, че изписаните момчета не се бият по улиците, а напротив, държат се примерно и дори помагат на момичетата да оберат ябълките си.

Пчелица каза:

– Добре е, че сте им намерили подходящо занятие. Ще ви помоля да включите в работата Може и Загубанко, които ще бъдат изписани днес.

– Не може ли да изпишете още някого? – помоли Синеочка. – Жалко е да се държат момчетата затворени, когато има такава интересна работа за тях.

– Та нали вчера изписах извън определените момчета Дано и Бързанко? – отговори Пчелица. – Малко ли ви са?

– Малко.

– Е, добре тогава, можем да изпишем Мълчаливко. Той е много мирен и не ми досажда с никакви молби.

– И кого още?

Пчелица сложи очилата си и взе да преглежда списъка.

– Може да изпишем Шишко и Сиропов. Те също са мирни, макар че, право да ви кажа Шишко не би трябвало да изписвам, защото той яде много сладкиши. Аз още не съм успяла да го отуча от този му лош навик. И най-важното е не толкова, че яде! Но той си тъпче джобовете със сладкиши и дори ги крие под възглавницата си. Нищо, може би на чист въздух апетитът му да понамалее. Сиропов също би трябвало да подържим тук още малко за наказание, дето пие прекалено много сироп с газирана вода. Ала ще трябва да ги изпишем, защото бяха много учтиви с мене.

Пчелица отново почна да преглежда списъка.

– Рано е да изпишем Патронко – каза тя. – Не му е оздравял още кракът. Патронко е наистина болен.

– А Мърморко?

– Не, не! – извика Пчелица. – Този Мърморко е такава неприятна личност! Вечно мърмори, вечно е недоволен от нещо. Той действува на нервите на всички ни, разбирате ли? Нека седи тук, загдето е такъв невъзможен, макар че, право да си кажа, аз с удоволствие бих се избавила от него и от този непоносим Хапчев, който неизвестно защо се мисли за лекар и постоянно се опитва да ми докаже, че моите лечебни методи са неправилни.

– Тогава изпишете и двамата, за да не ви досаждат – предложи Синеочка.

– Ах, какво приказвате! За нищо на света! Знаете ли, миличка, какво ми каза неотдавна този противен Хапчев? Каза ми, че аз не само не лекувам болните, но напротив, здравите мога да направя болни. Какво невежество! Не, аз ще го държа тук точно до определения срок. По-рано няма да излезе оттук. Също и Мърморко.

По този начин освен Може и Загубанко Синеочка успя да накара да изпишат от болницата Мълчаливко, Шишко и Сиропов. В болницата останаха Патронко, Мърморко и Хапчев. Патронко мълчаливо понасяше тая несправедливост, тъй като кракът все още го болеше, но Мърморко и Хапчев бяха готови да си скубят косите от досада и казаха, че ще избягат, ако не ги изпишат до вечерта.

Болтчо, Винтчо и Кравайко се събудиха още преди разсъмване и отново се заловиха да поправят автомобила. Слънцето беше вече високо, когато машината най-после забръмча и моторът започна да работи. Тримата приятели решиха да изпробват автомобила. След като се повъртяха около къщата и вдигнаха облак прах, те излязоха през пътната врата и се понесоха по улицата. Скоро видяха момиченцата, които беряха плодове. На ябълковото дърво се бяха покачили Бързанко, Загубанко, Дано и Може. Близо до тях на една круша работеха Гусльо, Мълчаливко и Палавка. Момиченцата търкаляха плодове по всички посоки.

Незнайко търчеше между работещите и в екстаз командуваше:

– Пет души натам, пет души насам! Приберете тази ябълка, търкаляйте я! Дръпнете се назад, да пукнете макар – тук ей сега ще падне крушата! А вие, горе, предупреждавайте! Разпръснете се или не отговарям за себе си!

Всичко това можеше да се върши тихо, но Незнайко смяташе, че ако престане да шуми, цялата работа ще спре.

Сиропов и Шишко също работеха. Те търкаляха една круша, но крушата не искаше да се движи натам, накъдето трябваше, а се търкаляше накъдето съвсем не трябваше. Всеки знае, че формата на крушата се различава твърде много от формата на ябълката и ако търкаляме круша, тя ще се върти на едно място. При това крушата беше много мека. При падането си от дървото тя се бе натъртила, а Сиропов и Шишко съвсем я смачкаха отстрани, когато я търкаляха. Следствие на това те цели се изцапаха със сладък сок и през всичкото време облизваха ръцете си.

– А вие там, какво се въртите на едно място с крушата? Съвсем сте я смачкали! – караше им се Незнайко. – Да не сте решили да получавате от нея сироп! Ще ви дам аз на вас един сироп!

Винтчо и Болтчо спряха автомобила и взеха да наблюдават картината.

– Ей, Незнайко! – извика Винтчо. – Защо ви липсва механизация?

– Я ме оставете! – махна с ръка Незнайко. – Тук от ябълки няма къде да се денеш, а те отгоре на това механизация искат!… Откъде да ви взема механизация?

– Ето имаме вече един автомобил – отговори Кравайко.

– Нима автомобилът е механизация?

– Разбира се, че е механизация. Ще караме с него ябълките и крушите.

– Вярно! – извика Незнайко. – Измислих! Хайде приближете се до дървото – ние сега ще спуснем ябълката право в автомобила.

– Чакай, така не може – каза Винтчо. – Ако хвърляш ябълките от дървото направо в автомобила, и ябълките ще натъртиш, и автомобила ще счупиш.

– Тогава какво според тебе – на ръце ли трябва да ги носим от дървото?

– Защо на ръце? Ще ги спускаме с въже.

– Вярно!… – извика Незнайко. – Хайде, момичета, дайте тук едно въже!

Момиченцата бързо донесоха въже. Незнайко го взе и почна да го върти в ръцете си. Той не знаеше какво да прави с въжето и в недоумение го гледаше. После си даде вид, че е намислил нещо, подаде въжето на Винтчо и му каза:

– Хайде почвай!

Винтчо прехвърли въжето през един ябълков клон и каза на Бързанко да завърже единия му край за дръжката на ябълката, а другия край накара да държат няколко момиченца.

– Режи сега с триона! – извика той на Бързанко.

След няколко минути дръжката беше прерязана и ябълката увисна на въжето. Винтчо накара Кравайко да нагласи автомобила право под висящата ябълка. Момиченцата постепенно почнаха да отпускат въжето. Ябълката се спусна право в колата. Отвързаха въжето и автомобилът откара ябълката в къщи.

– Ей сега ще докараме още една кола – рече Кравайко.

Те скочиха в автомобила и полетяха към гаража, където беше останала колата на Кравайко. След няколко минути се завърнаха с двете коли. Едната започна да кара ябълки, другата – круши.

– Видяхте ли чудесата на техниката? – самодоволно каза Незнайко. – Вие, момичетата, май че и насън не сте виждали такова нещо!

Назад к карточке книги "Приключенията на Незнайко"