Текст книги "Приключенията на Незнайко"
Автор книги: Николай Носов
Жанры:
Детская проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 22 (всего у книги 27 страниц)
Плъхчо каза, че засега такива автостолчета и кънки самоходки има само в парка, но скоро с тях ще може да се вози човек по целия град, а в по-далечно бъдеще може би изобщо никой няма да иска да използува автомобила, тъй като всички ще започнат да се возят на автостолчета.
Денят неусетно измина. Карфичка, Плъхчо и Шаренкия се върнаха в Шахматното градче и намериха там Незнайко и Макаричка. После всички вкупом отидоха в Театралното градче да гледат пиеска.
От този ден нататък Карфичка и Шаренкия всеки ден отиваха във Веселото градче. Незнайко пък по цели дни се губеше из Шахматното градче. Той се срещаше там с Макаричка и водеше с нея разговори по различни въпроси. Но играта на шах беше главното и за двамата. Макаричка беше запалена шахматистка и тя се радваше, че и Незнайко се беше вече увлякъл от шахмата, или както казваха в Слънчевия град, бе заболял от шахматна треска.
Глава двадесет и пета
Как бе намерен Свирулкин
Първите дни, след като попадна в болницата, Свирулкин се учудваше, когато санитарката или някой от лекарите го наричаше Геврек. Но той не се сети веднага да запита защо се обръщат към него с такова странно име. Умствените му способности бяха притъпени поради мозъчното сътресение и главата му не работеше тъй добре, както някога. Постепенно умствените му способности се възстановиха, но в същото време, без сам да усети, той свикна с новото си име, та след няколко дни сам почна да мисли, че се казва Геврек. Само понякога трепваше, когато го повикваха с това име, не отговаряше веднага, сякаш трябваше първо да помисли – него ли викат или някого другиго.
Доктор Компресчо забелязваше тази странност в държането на Свирулкин, но я обясняваше с болестното му състояние, което оказваше възбуждащо и задържащо действие върху нервната система на болния. Той продължаваше да го лекува със своите методи, тоест чрез смях, но на първо време шегите му не произвеждаха никакво впечатление на болния. Обаче едновременно с възстановяването на умствените способности на Свирулкин на лицето му почна да се мярка и смислена усмивка. Между другото това доказваше, че при дребосъчетата способността да разбират смешното зависи от тяхното умствено развитие.
Като забеляза, че лицето на Свирулкин се озарява все по-често от усмивка, доктор Компресчо реши да пристъпи към втория етап на лечение, тоест вместо да разказва смешни историйки, той се зае да чете на болния весели книги. Затова той му прочете книгата, която се наричаше „Тридесеттях и три весели гарджета“, от известния писател Ластик. Свирулкин слушаше и се смееше високо. Това насърчи доктор Компресчо. Той реши, че болният вече може да мине на самостоятелно четене, и му донесе цяла купчина вестници, в които по това време се печатаха множество смешни истории за изчезналия милиционер Свирулкин.
Ала всички тези смешни истории не се сториха смешни на самия милиционер Свирулкин. Щом видя своето име във вестниците, той си спомни, че тъкмо той е изчезналият милиционер Свирулкин, а съвсем не е Геврек, както го наричаха в болницата. Съзнанието му се проясни окончателно и той си припомни всичко, което се бе случило: и как Незнайко бе замахнал с вълшебната пръчица, и как поради това бяха рухнали стените на милицията. Свирулкин хвърли настрани вестниците и понечи да скочи от кревата, но доктор Компресчо каза:
– Лежете си, лежете си, Геврек. Закъде тръгнахте тъй изведнъж?
– Съвсем не съм Геврек, а съм милиционерът Свирулкин – отговори Свирулкин. – Аз трябва да поема колкото се може по-скоро своите служебни задължения и да задържа вълшебника, да му отнема вълшебната пръчица, с чиято помощ той разрушава къщите и може да нанесе голяма вреда на нашите жители.
Доктор Компресчо знаеше, че някои болни вследствие настъпило умствено разстройство почват да си въобразяват, че ги преследват вещици, магьосници или зли вълшебници, затова той се зае да уверява Свирулкин, че в случая няма и не е имало никакъв вълшебник. Но Свирулкин уверяваше, че сам е видял как вълшебникът е разрушил стените на милицията.
– Че как изглеждаше този вълшебник? – с усмивка запита доктор Компресчо.
– Ами като всички дребосъчета. Само панталоните му бяха жълти, а в ръцете си държеше вълшебна пръчица – отговори Свирулкин.
– Е, ясно е, че само така ви се е сторило – каза Компресчо. – Къде се е чуло и видяло дребосъчета да ходят с жълти панталони! Дори няма такава мода.
– И добре, че няма. По тези жълти панталони той може много лесно да бъде открит и да му се отнеме вълшебната пръчица.
Доктор Компресчо скръбно поклати глава, допря ръката си до челото на болния, за да провери няма ли температура, и каза:
– Сигурно ви боли главата?
– Никаква глава не ме боли! – сърдито отговори Свирулкин.
– Струва ви се само, че не ви боли, а всъщност ви боли – каза Компресчо. – Ей сега ще ви сложим лед на главата и веднага ще почувствувате облекчение.
Доктор Компресчо веднага извика санитарката и каза:
– Санитарке, сложете лед върху главата на Геврек!
– Аз вече ви казах, че не съм Геврек, а милиционерът Свирулкин.
– Добре де, добре – успокои го Компресчо. – След мозъчното сътресение болните често почват да си въобразяват, че те са някакви известни личности. Така е сега и с вас – нагълтали сте се от вестниците с разкази за знаменития милиционер Свирулкин и сте почнали да си въобразявате, че вие сте самият Свирулкин.
– Не, аз наистина съм Свирулкин.
– Като видите собственото си удостоверение, ще се убедите, че сте Геврек, а не Свирулкин. Санитарке, донесете тук удостоверението на Геврек.
Санитарката донесе куртката на Геврек и извади от джоба й шофьорското удостоверение.
– Ето на, погледнете какво пише тук – каза Компресчо и взе удостоверението в ръка. – Вие живеете на „Макаронна“ улица, нали?
– Точно така – потвърди Свирулкин.
– В къща номер тридесет и седми?
– В къща номер тридесет и седми.
– Значи вие сте Геврек!
– Не може да бъде!
– Как така „Не може да бъде“? Ето, гледайте, тук черно на бяло е написано: „Геврек“.
Свирулкин взе удостоверението, прочете го и каза с недоумение:
– Я вижте, наистина: „Геврек, живущ на улица «Макаронна» номер тридесет и седми, квартира шестдесет и шеста…“ Само че извинете, защо квартирата да е шестдесет и шеста! Моята квартира е деветдесет и девета.
– Ех, в главата ви, изглежда, от удара нещо се е преобърнало – каза Компресчо. – Обърнете сега шестдесет и шест наопаки и ще получите деветдесет и девет.
Свирулкин обърна удостоверението наопаки и се засмя:
– Гледайте, наистина – деветдесет и девет! Да не ме казват Свирулкин, ако аз вече не съм Геврек, тоест… тю! Да не ме казват Геврек, ако съм Свирулкин! Така ли е?
– Точно така! – потвърди Компресчо. – Само че не се вълнувайте, а най-добре помъчете се да заспите. Когато се събудите, ще забравите този Свирулкин. Аз сам съм виновен за всичко това: не трябваше да ви давам да четете тези вестници.
Постепенно Свирулкин се успокои и скоро заспа.
Ала след този разговор доктор Компресчо се размисли. Не че се усъмни в това, дали Геврек не е Геврек. Не! Той беше уверен, че Геврек си е Геврек. И все пак не беше напълно спокоен. Той взе със себе си шофьорското удостоверение, отиде на „Макаронна“ улица, намери номер тридесет и седем и като се качи на четвъртия етаж, позвъни на вратата на шестдесет и шеста квартира. Отвори му Смехурко.
– Кажете, моля ви се, тук ли живее Геврек? – запита доктор Компресчо.
– Да, заповядайте – отговори Смехурко.
Докторът влезе в стаята и Смехурко каза на Геврек, който седеше на дивана:
– Геврече, търсят те, да не ме казват Смехурко.
Геврек стана да посрещне Компресчо.
– Значи ви сте Геврек?
– Да, аз съм. И защо да не бъда Геврек?
– Да, да, разбира се – побърза да се съгласи Компресчо, – защо да не бъдете Геврек!… Но работата е там, че при нас има вече един Геврек, тоест тю… какво приказвам?… Кажете, моля ви се, не сте ли загубвали случайно шофьорското си удостоверение?
– Ама разбира се – зарадва се Геврек. – Аз го загубих, тоест не го загубих, а го отнесе заедно с куртката ми оня щурчо, който нощува у нас.
Доктор Компресчо извади удостоверението и го показа на Геврек.
– Моето е, разбира се – извика Геврек, като видя удостоверението. – Как е попаднало у вас?
Доктор Компресчо разказа на Геврек и Смехурко за дребосъчето, което беше докарано при тях в болницата от момиченцето Маковка. А Смехурко и Геврек разказаха на доктора за дребосъчето, което бе спало неизвестно защо в тяхната квартира и бе си отишло, като бе облякло по погрешка куртката на Геврек.
Смехурко и Геврек взеха със себе си куртката на Свирулкин и заедно с доктора се запътиха към болницата. Щом видяха спящия Свирулкин, и двамата веднага го познаха и потвърдиха, че тоя е именно онова дребосъче, което те бяха заварили у дома си през нощта. Те прибраха куртката на Геврек и си отидоха, като предварително помолиха за разрешение да навестят болния на следния ден и да го разпитат по-подробно как бе попаднал в тяхното жилище.
Щом Смехурко и Геврек си отидоха, доктор Компресчо се замисли дълбоко и после каза:
– Сега е ясно, че нашият Геврек не е Геврек. А щом не е Геврек, несъмнено той не е никой друг, а именно изчезналият милиционер Свирулкин.
Щом дойде до това заключение, доктор Компресчо се обади по телефона в редакцията на вестника и съобщи, че изчезналият милиционер Свирулкин съвсем не е изчезнал, а се намира при него в болницата. Веднага в болницата пристигна кореспондентът на вестника Пернатко, който поговори с доктор Компресчо и милиционера Свирулкин, след това се запъти към Смехурко и Геврек, разпита ги за всичко, което те знаеха по въпроса, отиде после при момиченцето Маковка, разпита и него и най-после се отправи в милиционерското управление, огледа разрушенията и поприказва с милиционера Караулкин.
На другия ден във вестниците се появи пълен отчет за приключенията на милиционера Свирулкин и целият град беше потресен от неочакваната новина. Жителите разграбиха вестниците, в които беше напечатано съобщението, че милиционерът Свирулкин, около когото се беше вдигнал толкова голям шум, най-после бе намерен. Всички говореха само за Свирулкин.
Незнайко, който още от ранно утро бе заседнал в Шахматното градче и играеше с автомата „Мурджо“, поглеждаше с учудване дребосъчетата, които се тълпяха из околните алеи, четяха вестник и оживено разговаряха за нещо. Незнайко искаше да научи за какво говорят, но играта го беше увлякла и не му се искаше да прекъсва започнатата партия.
Точно тогава в края на пътечката се показа Макаричка. Тя тичаше бързо и размахваше вестник в ръката си.
– Незнайко – завика тя, като го видя още отдалеч. – Свирулкин се намерил!
– Кой е пък този Свирулкин? – запита в недоумение Незнайко.
Той беше вече забравил за съществуването на Свирулкин.
– Ами че милиционерът Свирулкин, който беше изчезнал.
В миг Незнайко си спомни всичко. Той се хвърли към Макаричка, изтръгна вестника от ръката й и зачете. Тук бяха и разказът на Смехурко и на Геврек, и обясненията на Маковка, и обясненията на милиционера Караулкин, и обясненията на доктор Компресчо, и обясненията на самия Свирулкин. Свирулкин твърдеше, че вълшебникът, който бил разрушил стените на милицията, бил облечен в жълти панталони с цвят на канарче, поради което много лесно би могъл да се намери и да му се отнеме вредната вълшебна пръчица.
Незнайко прочете това твърдение на Свирулкин и се уплаши. Той побледня, седна на пейката и почна да крие с вестник своите жълти панталони с цвят на канарче. Като видя това, Макаричка се разсмя.
– Какво става с тебе, Незнайко? – запита тя. – Аха, разбирам, нали и ти си с жълти панталони? Да не би да се боиш да не те вземат за вълшебника, а?
– Да – призна си Незнайко.
– Как не те е срам, Незнайко! – извика Макаричка. – Нима не знаеш, че на света няма вълшебници?
– А защо Свирулкин казва, че е видял вълшебник?
– Глупости! – отговори Макаричка. – Свирулкин е болен, той бълнува и въображението му е разстроено. Всичко това му се е присънило. Ето, чети какво пише доктор Компресчо.
Незнайко зачете обясненията на доктор Компресчо, които бяха поместени във вестника. Доктор Компресчо твърдеше, че милиционерът Свирулкин още не е напълно здрав. Неговите умствени способности още не са възстановени изцяло след мозъчното сътресение, въображението му също продължава да бъде разстроено и поради това болният бълнува за вълшебника в жълти панталони, тоест въобразява си, че е видял вълшебник, макар че, разбира се, никога не е могъл да види такъв. Но постепенно бълнуването ще мине, а дотогава болният трябва да лежи в болницата, тъй като подобни бълнуващи болни са опасни за околните.
Щом прочете, че Свирулкин няма скоро да излезе от болницата, Незнайко се поуспокои, но се боеше дори да стане от пейката, тъй като му се струваше, че всички гледат жълтите му панталони.
– Ама си чуден! – завика Макаричка. – Като че ли само ти си с жълти панталони. Я погледни наоколо си!
Незнайко се огледа и видя, че наоколо имаше много момченца с жълти панталони.
– Спомняш ли си, че когато бяхте при нас във фабриката, художничката Напръстничка работеше един модел за жълти панталони! – каза Макаричка. – Сега нашата фабрика усвои този модел и от вчера във всички магазини има жълти панталони. Най-модният цвят сега е жълтият.
Глава двадесет и шеста
Важни събития
Като видя, че никой не обръща внимание на неговите жълти панталони, Незнайко се успокои и престана, да мисли за милиционера Свирулкин. Незнайко прекара деня доста весело и чак вечерта, когато си легна, изведнъж почувствува някакво безпокойство. Отначало Незнайко не разбираше какво става с него. Ту му се струваше, че е загубил нещо, ту че е обещал да даде някому нещо, но не си е изпълнил обещанието, ту, че нему са обещали да дадат нещо, но не са му го дали.
„Кой знае какво става с мен! – недоумяваше Незнайко. – Всичко си беше тъй хубаво и изведнъж – на ти сега!“
Той почна да се върти в леглото, като с всички сили се мъчеше да заспи, но изведнъж чу някакъв тъничък писък, сякаш бръмчеше комар. Незнайко наостри уши и постепенно захвана да различава отделни думи:
„Забрави ли милиционера-а-а? Забрави ли го-о-о?“
„Я гледай! – учуди се Незнайко. – Та това е съвестта. Ха-ха! Отдавна не я бяхме чували, както казват!“
Но съвестта не обръщаше внимание на неговите насмешки и продължаваше:
„Ти си нанкаш, а заради тебе милиционера не го пускат от болницата. Я по-добре иди при Компресчо и му кажи, че Свирулкин наистина е видял в ръцете ти вълшебна пръчица. Нали Компресчо смята, че Свирулкин не е с всичкия си, та затова го лекува.“
– Ама наказание! – изръмжа през зъби Незнайко. – Щом само ми се приспи, тя се събужда и почва да ме гложди. Моля ви се, на нея, неизвестно защо, не й се спи нощем.
Ала съвестта не млъкваше и упорито повтаряше своето.
„Ами че аз искам да бъдеш по-добър. Не мога да спя, когато виждам колко лошо постъпваш.“
„Е добре де, добре! – отговаряше раздразнен Незнайко. – Утре ще ида и всичко ще разкажа. Нека милиционерът ме накаже. Нека ми вземе и вълшебната пръчица! Ще мина и без пръчица. Само неприятности си имам заради нея!“
Едва каза Незнайко тия думи – и съвестта се успокои, а той самият заспа в същия миг.
На другия ден Незнайко, разбира се, не отиде никъде и не каза никому нищо. А вечерта, когато съвестта пак почна да го укорява, той каза, че на заранта ще изпълни обещанието си. Така той намери много добър начин да се спогажда със съвестта си. С нея не биваше да се спори. Щом тя почнеше да укорява, трябваше само да й се каже: „Добре де, утре ще го направя“ Съвестта тутакси млъкваше и след това човек можеше да спи спокойно.
Нашите пътешественици продължаваха, както по-рано, да се губят по цели дни из парка, докато в Слънчевия град ставаха твърде важни събития, които полека-лека доведоха до значителни промени в живота на градските жители. Огромна роля в тия събития изиграха трите бивши магарета, тоест известни вече на всички Калигула, Риткун и Пегасик. От деня, когато тази тройка се срещна на улица „Макаронна“ и Пегасик измисли да опънат напреки на тротоара въжето, от което така зле пострада милиционерът Свирулкин, бившите магарета вече не се отделяха едно от друго. Заедно не им беше толкова скучно, а при това Риткун и Калигула се надяваха, че Пегасик ще измисли още някое интересно мероприятие. Пегасик каза, че най-интересната работа, която му е известна, е да поливат минувачите с вода от маркучи, но че за в бъдеще той може би ще измисли и нещо друго.
На другата сутрин, щом на улиците излязоха поливачите на цветя, Калигула, Риткун и Пегасик грабнаха маркуча на едного от тях и почнаха да поливат минувачите. Докато минувачите се сетят каква е работата, мнозина бяха вече мокри от глава до пети. Същата шега Калигула, Риткун и Пегасик разиграха и с минувачите на друга улица, после на трета. Техните подвизи не останаха незабелязани и на следния ден във вестника се появи ново съобщение. Ето какво пишеше там:
„Ние вече имахме случай да съобщим в нашия вестник, че две неизвестни лица завладели един маркуч за поливане на цветя и поливали с него минувачите на една улица. Вчера е имало още няколко такива нелепи случая. Един от измокрените от главата до петите минувач се е простудил и е заболял. Понастоящем той се намира в болницата, където по всяка вероятност ще трябва да полежи няколко дни.
Необходимо е да отбележим, че случаите на поливане на минувачи със студена вода са дивашки, неприлични постъпки, каквито отдавна не са наблюдавани в нашия град. От последния такъв случай ни делят няколко десетки години. В онова отдалечено вече от нас време още съществуваха дребосъчета, за които беше удоволствие да причиняват неприятност на други дребосъчета. Така например някои от тях обичаха да се промъкнат зад някого и неочаквано да го ударят с юмрук по гърба или да му излеят канче студена вода на главата. Много от тях обичаха да играят на гоненица. Като спъваха и събаряха минувачите, те се носеха по улиците по-бърже от вятъра, та затова ги бяха кръстили ветрогони.
В резултат на проведените възпитателни мероприятия ветрогоните престанаха да съществуват в нашия град още преди много години. Остава обаче неизяснено дали тези дребосъчета, които са поливали други с вода, са ветрогони, оцелели от прежни времена, или пък са някакви нови ветрогони, появили се неизвестно откъде. Трябва да се надяваме, че в бъдеще всичко това ще бъде изяснено.“
Тук му е мястото да отбележим, че пръскането с вода от маркуч не бе единственото развлечение на нашите ветрогони. Като видяха, че жителите на Слънчевия град играят на криеница, те също почнаха да играят на тази игра, но внесоха някои усъвършенствувания в нея. Впоследствие тази усъвършенствувана игра дори получи известно разпространение сред обикновените дребосъчета и бе наречена ветрогонска криеница. Всеки, който участвуваше в тази игра, вземаше в ръка канче с вода. Този, който търсеше, трябваше не само да намери онзи, който се криеше, но и да го полее с вода от канчето, а играчът, който се криеше, трябваше да полее онзи, който го търсеше. По същия начин се появи и игра, която получи името ветрогонска гоненица. При тази гоненица играчите се гонеха един друг и се поливаха с вода от канчета. Щом този, който гонеше, успяваше да полее някого, той веднага преставаше да гони, а вместо него почваше да гони полятия, който пък на свой ред се стараеше да полее останалите играчи.
Освен игрите, при които се тичаше, Калигула, Риткун и Пегасик твърде бързо научиха и игрите за маса като например лото, домино, билярд, дама и дори шах. Но и тук не им се хареса да играят просто като всички и Пегасик, който беше най-изобретателен от тримата, предложи да играят на шамари. При този вид игра дребосъчето, което биваше победено на шах, дама, домино или билярд, си подлагаше челото, а победителят му удряше един, два или повече шамари, според предварително направена уговорка.
Трябва да напомним, че всички тези дивашки прояви се дължаха на обстоятелството, че Калигула, Риткун и Пегасик не бяха обикновени дребосъчета. У всекиго от тях бе останало нещо от по-раншното им животинско състояние. С особена грубост се отличаваше Риткун. Никога и никому той не правеше път на улицата – наопаки, все гледаше да блъсне всеки срещнат, настъпваше всички, плюеше, където му попадне. Вместо да се смее тихичко, той ревеше оглушително така, че мнозина отскачаха от уплаха настрани и си запушваха ушите с ръце. Ако му трябваше нещо, той не молеше, а просто го вземаше или го изтръгваше от другите. Ако не му го даваха, той риташе, а понякога дори се опитваше да хапе. Той наричаше всички тъпаци, прикачваше им разни други обидни имена, заплашваше всекиго, че ще му скъса ушите, изхитри се да се вмъква в чужди жилища, когато домакините спят, и да взима техни вещи без разрешение.
Но и Пегасик и Калигула не бяха по-добри. И на тримата продължаваше да им бъде чудно, че ходят не на четири, а на два крака. Непрекъснато ги обземаше желание да застанат на четири крака и да зареват по магарешки, но някаква вътрешна сила ги възпираше. Това неосъществено желание почна да ги гризе като червей, светът им опротивя, постоянно нещо като че ли ги пареше под лъжичката и все им се искаше да скроят някаква лоша шега на другите дребосъчета, та и на тях да докривее така, както на трите бивши магарета. Да би узнал Незнайко за мъките им, час по-скоро би ги превърнал отново в магарета, но той нищо не знаеше за всичко това.
Жителите на Слънчевия град често виждаха тримата другари заедно. Без да ще, всеки забелязваше приликата между тях. И наистина и тримата бяха облечени като че ли по една и съща мода: в яркоцветни палтенца с теснички и късички ръкави, от които стърчаха тежките им юмруци, в дълги и широки панталони с отровен, жълто-зелен цвят, а вместо шапки или каскети на главите си те носеха някакви необикновени баретки на ярки петна. При по-внимателно вглеждане и в лицата им можеше да се открие прилика. Особено се хвърляха в очи носовете им – и тримата имаха малки като копченца нослета и дълга горна устна, което придаваше на лицата им някакъв недоумяващ възглупав израз. Разликата, както вече споменахме, се състоеше единствено в това, че Пегасик имаше лунички само по носа си, Риткун по носа и по бузите си, а на Калигула цялото лице беше изпъстрено с лунички, сякаш бе поръсено с маково семе.
Тъй като в Слънчевия град придаваха голямо значение на облеклото и изобщо на модата, много жители веднага обърнаха внимание на облеклото на Калигула, Риткун и Пегасик. Някои си въобразиха, че се е появила нова мода, и се втурнаха в магазините. Ала в магазините не се оказаха нито яркоцветни палтенца с къси ръкавчета, нито пъстри баретки. Единственото, което можеше да се намери, бяха жълти панталони. Мнозина тутакси се наконтиха с жълти панталони, но скоро видяха, че тези панталони не са точно такива, каквито би трябвало да бъдат. Първо – не бяха достатъчно широки; второ – не бяха достатъчно дълги; трето – бяха просто жълти, докато истинските модни панталони не бяха чисто жълти, а със зеленикава отсянка.
Огромното количество жълти панталони, пуснати от фабриката за облекло, в която работеше Игличка, останаха да лежат по рафтовете на магазините. Никой не искаше жълти панталони. Игличка едва не си скубеше косите от яд, а през това време във фабриката почнаха да пристигат от магазините заявки за широки жълто-зелени панталони, сака с тесни ръкави и пъстри баретки.
– Да полудее човек от такива искания! – избухваше Игличка. – Къде се е чуло и видяло – панталоните да са широки, а саката да са с тесни ръкави! Не, ние не можем да допуснем такова нещо! Та това е безвкусица.
– Разбира се! – повтаряше след нея Напръстничка, която бе много сърдита, че панталоните, правени по нейния проект, не се търсеха. – Къде се е чуло и видяло – жълто-зелени панталони! Това не е художествено! Не е естетично!
– Не, не! – подхващаше Игличка. – Нашата фабрика няма да пусне такива панталони. Ако щат, да ходят без панталони, това не е наша работа.
Някои любители на модното облекло не чакаха фабриките да почнат да изготвят такива модели, а сами си шиеха панталони от жълто-зелен цвят, при това толкова дълги и широки, колкото си искаха. С модните сака и барети работата беше по-проста. Достатъчно бе да се вземе от магазина каквото и да е сако, да се скъсят и стеснят ръкавите му, и то веднага ставаше модно. За барети се използуваха обикновени шапки: изрязваха до края периферията на шапката, така че вместо шапка се получаваше нещо като калпак. Подгъваха този калпак навътре, мацваха му петна от някаква боя, а отгоре му пришиваха опашчица от канап. Някои любители на модата постигнаха големи успехи в шивашкото изкуство, а в една къща дори се образува дружество за кройки и шев.
Трябва да кажем, че в подражателството дребосъчетата не се ограничиха само с облеклото на трите бивши магарета. Някои се оказваха толкова усърдни в модата, че пожелаха да приличат на Калигула, Риткун и Пегасик във всичко. Често можеше да се види как някое дребосъче стои с часове пред огледалото и с едната си ръка натиска собствения си нос, а с другата дърпа надолу горната си устна, като се старае да направи носа си колкото може по-къс, а устната – колкото може по-дълга. Имаше и такива, които, нагиздени с модните си сака и панталони, се шляеха безцелно по улиците, никому не правеха път и всяка минута плюеха наляво и надясно.
В същото време из вестниците почнаха да се появяват съобщения как някого някъде полели с вода от маркуч, как друг се препънал във въже и си счупил главата, как замерили през прозореца трети с някакъв твърд предмет и тем подобни.
Добрите дребосъчета, които, разбира се, съставляваха мнозинството в града, се възмущаваха от всичко това, а един читател на име Буболечков дори обнародва голяма статия във вестника. В тази статия читателят Буболечков пишеше, че той се възмущава от невъзмутимостта, е която всички гледат на безобразията, извършвани наоколо. Той твърдеше, че за всички тези безобразия са виновни неизвестно откъде появили се ветрогони, в чието съществувание сега вече никой не можеше да се съмнява. Буболечков пишеше, че откъдето и да се дошли тия ветрогони, така или иначе с тях трябва да се води борба. За да се води борба с ветрогоните, Буболечков предлагаше да се основе дружество за спазване на реда. Членовете на това дружество би трябвало да ходят по улиците, да задържат провинилите се ветрогони и да ги арестуват: някои за едно денонощие, а други и за повече – според провинението.
В отговор на статията, писана от Буболечков, в друг вестник се появи статия на читателя Бръмбалечков, който доказваше, че не трябва да се основава никакво дружество за спазване на реда, тъй като такова дружество отдавна съществува и това е известната на всички милиция, която обаче е забравила, че трябва да се занимава с работата, за която е създадена. По думите на Бръмбалечков по-рано в Слънчевия град не е имало никакви автомобили, по улиците са вървели само минувачи и милицията е следяла само за едно – те да не палуват, да не хулиганствуват, да не се бият помежду си, тъй като в ония времена все още много дребосъчета са били твърде закачливи по характер. С течение на годините характерът на дребосъчетата видимо се поправил. Всички станали учтиви и възпитани, взели да се държат съвсем прилично и културно. По това време по улиците почнали да се появяват разни автомобили, мотоциклети, велосипеди. Милиционерите се заели с направляването на уличното движение и впоследствие дори забравили, че някога тяхна задача била да следят поведението на жителите и да обуздават ветрогоните, които не умеят да се държат както трябва. В заключение Бръмбалечков пишеше, че милицията трябва отново да се заеме с пряката си задача и да поведе борба с ветрогоните, без да чака основаването на някакво дружество или съдружество.
След тези две статии в другите вестници се появиха по същия въпрос още цял куп статии от разни дребосъчета. Едни дребосъчета поддържаха мнението на Буболечков, като сочеха, че сега милицията има много грижи по направляването на уличното движение и затова няма да се превъзмогне безредието, ако не се основе дружество за спазване на реда; други пишеха, че напротив, никакво дружество за спазване на реда няма да се справи с безредието, тъй като никой няма опит в тази работа и затова борбата с ветрогоните трябва да се подеме от милицията.
Със статии по този въпрос излязоха дребосъчета като Малчо, Калчо, Попивко, Моливко, Шушулко, Мамулко, Мравун, Точточ и професорката Муцункова.
Вниманието привлече особено дребосъчето Шушулко, което обнародва статия в излишно рязка форма. Там то наричаше ветрогоните с разни обидни имена като например простаци, развейпляви, въртиопашки, празноглавци, хулигани, слабоумни, питекантропуси, печенеги, нечифтокопитни животни, а милиционерите – тапири, зяпльовци, некадърници, дръвници, лигльовци, повлекани и самозабравили се свирчовци. Подобна рязкост от страна на автора се обясняваше с факта, че самият Шушулко преди това бе полян с вода на улицата, а милиционерът, който стоял наблизо, дори не му обърнал внимание, тъй като гледал на другата страна.
