Текст книги "Приключенията на Незнайко"

Глава двадесет и втора
Приключенията на милиционера Свирулкин

Читателите сигурно си спомнят, че след срутването в милиционерското управление милиционерът Свирулкин отначало се втурна след Незнайко, но като усети, че главата го боли твърде силно, прекрати гонитбата и се запъти към дома си. Защо реши да тръгне към дома си, а не към милицията, където го чакаше милиционерът Караулкин, не е все още установено. Неизвестно е също така защо Свирулкин не отиде в болница при лекар. Може би това се дължи на обстоятелството, че главата му, която бе ударена с тухла, вече не можеше да съобразява така ясно, както бе нужно.

С една дума, милиционерът Свирулкин се отправи, както се казва, назад към родното гнездо. Той живееше наблизко, на улица „Макаронна“, и затова нямаше защо да се качва на автомобил или на автобус. Стигна на улица „Макаронна“, премина край два жилищни блока и се озова пред своята къща. И всичко би свършило напълно благополучно, ако с него не се беше случило още едно непредвидено произшествие.

Къщата, в която живееше Свирулкин, не беше обикновена, а въртяща се къща от типа „кула“, тоест от онези, които строеше архитект Въртибутилков. Тази къща имаше четири входа от четирите си страни. Да бе стояла неподвижно, би могло да се каже, че тези входове гледат към четирите страни на света, тоест на север, юг, изток и запад. Но тъй като къщата се въртеше непрекъснато, невъзможно беше да се определи на коя страна гледа един или друг вход.

Милиционерът Свирулкин се връщаше от работа обикновено по един и същи час. По това време неговият вход беше винаги обърнат към улица „Макаронна“. Този път обаче Свирулкин дойде цял час по-рано, когато към улица „Макаронна“ беше обърнат друг вход. Без да мисли какво прави, Свирулкин влезе в чуждия вход, качи се с асансьора, както обикновено на четвъртия етаж, и влезе в чуждо жилище. Домакините не си бяха в къщи и затова никой не обясни на Свирулкин, че е сбъркал жилището. Наистина Свирулкин се позачуди, че мебелите не са точно такива, каквито бяха по-рано, но тъй като главата го болеше много силно, той не размишлява твърде над това, а бързо се съблече, легна в кревата и заспа като заклан.

Неизвестно е дали от удара с тухлата, дали по друга някаква причина Свирулкин изведнъж стана страшно сънлив и проспа целия ден и цялата нощ и почти цялата сутрин на другия ден. По-точно казано, той заспа в 10 часа сутринта, а се събуди на другия ден в 11, като проспа по този начин 25 часа без прекъсване, тоест цяло денонощие и един час отгоре.

Ако Свирулкин беше заспал у дома си, където веднага биха го намерили, не би се случило нищо особено, но той спеше в чуждо жилище, където никому и на ум не идваше да го търси, и това предизвика голяма тревога в милицията.

Когато стана срутването в милиционерското управление, милиционерът Караулкин чу шум и като прекрати наблюдението си по телевизионните екрани, се втурна в съседната стая. Той видя катастрофата, която току-що се бе случила, незабавно изтича на улицата и като свика минувачите, зае се с тяхна помощ да разчиства развалините от срутените стени и тавана. Всички работеха, без да жалят сили, но това не даде никакви резултати, защото нито задържаният Незнайко, нито Свирулкин бяха намерени под развалините. Намери се само шлемът на Свирулкин.

Това поуспокои милиционера Караулкин и той реши, че Незнайко е успял да избяга, а милиционерът Свирулкин се е спуснал да го гони. Но времето минаваше и Свирулкин не се връщаше. Караулкин внимателно се взираше във всичките си телевизионни екрани с надежда да види на някоя улица Свирулкин, но както е известно на читателите, в това време Свирулкин вече спеше безгрижно в чуждия креват и не можеше да бъде видян на никакъв екран.

Скоро в милиционерското управление постъпиха на дежурство двама нови милиционери – Каскин и Пръчкин. Милиционерът Караулкин им предаде дежурството, като им разказа за случилото се произшествие, и се зае с търсенето на Свирулкин. Той предполагаше, че Свирулкин си е отишъл у дома, и затова най-напред го потърси по телефона, но никой не се обади и Караулкин отиде сам до квартирата му. Както и трябваше да се очаква, у дома му той не намери никого. Караулкин се прибра в къщи и започна да телефонира по всички болници. От всички болници му отговаряха, че при тях не е постъпвал на лечение милиционер на име Свирулкин. Тогава той почна да телефонира по всички други милиционерски управления в града, като молеше да му помогнат в търсенето на Свирулкин. Всички милиционерски управления с жар отговориха на този призив и скоро цяла дружина милиционери тършуваше навред из града, за да открие Свирулкин. Всеки половин час милиционерът Караулкин отиваше до дома на Свирулкин. През останалата част на деня и цялата нощ той телефонираше непрекъснато в болниците и омръзна на всички лекари като муха наесен.

Въпреки непрекъснатите търсения милиционерът Свирулкин не биде открит никъде и на сутринта във всички вестници се появи съобщение за това ново тайнствено изчезване. Ако милиционерът Свирулкин се бе събудил сутринта и бе прочел вестниците, сам щеше да бъде безкрайно учуден от шума, който се бе вдигнал около името му. Но този ден Свирулкин не чете никакви вестници, следователно не можеше и да знае какво пишат те. Като се събуди на другия ден, той погледна часовника си и видя, че стрелката показва единадесет часа. Свирулкин си спомни, че часовникът показваше десет, когато легна да спи, и реши, че е спал само един, а не двадесет и пет часа. Така той дори не забеляза, че бе настъпил вече нов ден. Главата все още го наболяваше. Освен това беше огладнял като звяр, което, разбира се, не беше никак чудно, защото той бе проспал цяло денонощие, без нищо да похапне.

Милиционерът Свирулкин влезе в кухнята, която беше подредена точно така, както и неговата в собственото му жилище, приближи се до една вратичка в стената и почна да натиска различните поставени отстрани копчета, където беше написано: „супа“, „каша“, „компот“, „конфитюр“, „хляб“, „банички“, „фиде“, „чай“, кафе и разни други. След това той открехна вратичката, зад която нямаше нищо освен четириъгълен отвор, седна на стола и зачака. След две или три минути през дупката, която се намираше отдолу, се подаде малката кабинка на така наречения кухненски асансьор. Тази кабинка беше боядисана с бяла лакова боя и по външен вид приличаше на хладилник. Свирулкин отвори вратичката на кабинката и почна да изважда оттам чинии със супа, каша, конфитюр, тиганче с пудинг, кафениче, захарница, подносче с банички, нарязан хляб и т.н. Свирулкин нареди всичко това пред себе си на масата и почна да закусва с апетит.

Такива кухненски асансьори имаше във всички къщи на Слънчевия град. От гостилниците, които бяха разположени в долния етаж, кухненските асансьори качваха закуски, обеди и вечери право в жилищата на дребосъчетата. Ала трябва да кажем, че жителите на Слънчевия град рядко използуваха възможността да се хранят в къщи, тъй като предпочитаха да се хранят в гостилниците, където биваше много по-весело. В гостилниците храната се поднасяше от обикновени момченца и момиченца, с които можеше да поговориш, да се пошегуваш, да се посмееш. В квартирите храната пристигаше с помощта на асансьор, а с асансьора, както е известно, няма да седнеш да се шегуваш. Но когато бе необходимо, всяко дребосъче можеше да обядва у дома си, макар и без удоволствието и удобствата, които предлага гостилницата.

Като си хапна както трябва, милиционерът Свирулкин отново се намести на кревата и реши да поспи още мъничко. Той смяташе, че е спал предобед само един час, а това съвсем не му се струваше много. Както и да е, той заспа отново и може би щеше да спи до следващата сутрин, ако в полунощ не го бяха разбудили домакините, които се прибраха у дома си.

Както се изясни впоследствие, тук живееха двама приятели – Смехурко и Геврек. Смехурко се славеше с това, че много обичаше да се шегува. Най-любимата му шега беше да прибавя едва ли не след всяка дума: „Да не ме казват Смехурко, честна дума“. Що се отнася до Геврек, той още с нищо не се беше прославил. И двамата работеха като шофьори в една бонбонена фабрика – разнасяха бонбони по магазините и бяха големи приятели. В деня, когато милиционерът Свирулкин по погрешка се озова в тяхната квартира, Смехурко и Геврек не нощуваха у дома си, понеже след работа отидоха на гости у приятеля си Почерпанко, за да му честитят новото жилище. Тържеството продължи цяла нощ. Сутринта те заминаха право на работа в бонбонената фабрика, а следобед отидоха да честитят новото жилище на друг свой приятел – Дамаджанко. Тук тържеството също трябваше да продължи до зори, но нашите приятели вече бяха прекарали една безсънна нощ и затова Дамаджанко ги съжали и ги пусна да си идат по-рано, тоест в единадесет часа вечерта.

Единадесет часа през нощта също не е много рано, а освен това нашите приятели не се прибраха право у дома си, тъй като първо трябваше да постоят в милиционерското управление, където дежурният милиционер прочете двадесетминутна нотация на Геврек, загдето беше нарушил правилата на уличното движение. С една дума, те пристигнаха в къщи в късна доба. И все пак и единият, и другият бяха доволни от постигнатите резултати и Смехурко каза:

– Най-после се добрахме до дома си, да не ме казват Смехурко, честна дума! Сега трябва да вечеряме и бързо да си лягаме.

– Че е така, така е – съгласи се Геврек и се прозя, при което челюстите му едва не се откачиха. – Колкото и да те гощават на гости, все пак не е лошо да се подкрепиш и в къщи.

Двамата приятели влязоха най-напред в кухнята и почнаха да натискат копчетата по вратата на кухненския асансьор. След няколко минути те вече седяха на масата и вечеряха. Челюстите им дъвчеха лениво, като по задължение. Очите им се затваряха от само себе си. Но все пак двамата приятели непрекъснато бърбореха за нещо със заплитащи се езици.

Най-после Смехурко се нахрани и без да каже нито дума повече, стана от масата и отиде да си легне. Той влезе в стаята, загаси електричеството, после се съблече и легна в кревата. След него дойде и Геврек. Като видя, че Смехурко вече е угасил електричеството, той се добра в тъмнината до леглото си, също се съблече и щеше да легне, но щом протегна ръка, усети, че на кревата му лежи някой. Геврек реши, че Смехурко е легнал по погрешка в неговия креват, и каза със смях:

– Какви са тия номерца! Защо си се наместил в моя креват?

– Какво приказваш там, да не ме казват Смехурко? – обади се от своя креват Смехурко.

– Как – какво? – учуди се Геврек, който се извърна към Смехурко. – Ти къде си?

– Тук съм, да не ме казват Смехурко! Къде мога да бъда?

Като чу, че Смехурко се обаждат от другия край на стаята, Геврек отново протегна ръка в тъмното и опипа гърдите на Свирулкин, който лежеше на кревата и спеше толкова дълбоко, че дори не пошавна.

– Знаеш ли, има някой в моя креват – каза Геврек.

– Кой ли ще е той? – учуди се Смехурко.

Геврек опипа в тъмното шията на заспалия Свирулкин, после лицето му, носа, челото, косата.

– От де да знам! Нечия глава с коси… – каза той, като разпери в недоумение ръце.

– Ама че работа! – разсмя се Смехурко.

Трябва да кажем, че Смехурко и Геврек не се изплашиха твърде много, когато откриха у дома си непознато дребосъче. Можем дори да кажем, че никак не се изплашиха. Работата е там, че в Слънчевия град отдавна вече не се случваха кражби или хулиганства. Всички дребосъчета живееха помежду си мирно и никому и на ум не можеше да дойде да влезе в чуждо жилище с някаква недобра цел.

– Честна дума, да не ме казват Смехурко, но тук има някакво недоразумение! – каза Смехурко, който не преставаше да се смее.

– Знаеш ли, сигурно някой от приятелите ни е дошъл у нас, докато ни е нямало. Чакал, чакал, после му е омръзнало да чака и заспал – изказа предположението си Геврек.

– Така ще е! – зарадва се Смехурко. – Я запали електричеството.

Геврек завъртя ключа. Двамата приятели се приближиха до леглото и почнаха да разглеждат Свирулкин, който преспокойно продължаваше да спи.

– Кой е този? Познаваш ли го? – запита Геврек.

– За първи път го виждам, да не ме казват Смехурко!

– Тю! – плюна от досада Геврек. – И аз го виждам за първи път. И най-главното, спи, като че се намира у дома си!

– Това е подозрително, Геврече, честна дума! Да не ме казват Смехурко, ако ние с теб не сме се намъкнали, по погрешка в чуждо жилище. Трябва да се омитаме, докато не се е събудил.

Геврек вече искаше да се измъкне, но се огледа наоколо и каза:

– Не, все пак мен ми се чини, че това е нашето жилище. Трябва да го разбудим и да го запитаме как е попаднал тук.

Смехурко задруса Свирулкин за рамото. Най-после Свирулкин се разбуди.

– Как сте попаднали тук? – запита той, като гледаше с недоумение Смехурко и Геврек, които стояха пред; него само по долни дрехи.

– Ние? – забърка се Смехурко. – Чуваш ли, Геврече, ето на… тоест туй то, да не ме казват Смехурко. Нас пита как сме попаднали тук! Не, ние искахме вас да попитаме как сте попаднали тук.

– Аз? Както винаги – дигна рамене Свирулкин.

– „Както винаги“! – възкликна Смехурко. – Според вас къде сте сега?

– У дома си. Къде другаде?

– Ама че номер, да не ме казват Смехурко! Слушай, Геврече, той казва, че се намира у дома си. Ами ние с тебе къде сме?

– Да, наистина – намеси се в разговора Геврек. – Ами ние с него тогава къде се намираме според вас, а?

– Ами че и вие сте при мен в къщи.

– Я го гледай! Сигурен ли сте в това?

Свирулкин се огледа и от учудване дори се надигна от кревата.

– Слушайте – каза той най-после, – как съм попаднал тук?

– Ах, да се не види макар, да не ме казват Смехурко, честна дума! Ами че ние самите половин час вече ви питаме как сте попаднали тук – каза Смехурко.

Като се убеди, че цялата тази бъркотия бе станала по негова вина, Свирулкин се смути твърде много и измърмори:

– Извинете ме, приятели! Моля да ми простите! Сега виждам, че по погрешка съм попаднал в чуждо жилище. Гледам аз, че тук мебелите като че ли не са същите като у дома. Пък и стените не са боядисани по същия начин. В къщи са жълти, тю! А тук са комай сини…

С тези думи Свирулкин се измъкна изпод юргана и се запъти към вратата.

– Почакайте де – спря го Геврек. – Първо поне се облечете.

– Ах, да! Извинете! – смутено замърмори Свирулкин, върна се и се заоблича.

Той бързаше много и затова всичко правеше не така, както трябва. Върза си вратовръзката наопаки, обърка чорапите си; десният му крак не искаше да влезе в крачола и затова той дълго скача из цялата стая на левия си крак, докато не връхлетя върху една саксийка с маргаритки и не я направи на сол. Накрая той нахлузи от разсеяност куртката на Геврек и излезе облечен в нея.

Тази нощ Смехурко и Геврек си легнаха много късно и едва на следното утро Геврек откри, че куртката му е изчезнала. Наистина в стаята беше останала куртката на Свирулкин. Но бедата беше в това, че заедно с куртката на Геврек пропадна и шофьорското му удостоверение, което се намираше в страничния й джоб. За нещастие двамата приятели не запитаха Свирулкин нито за името, нито за адреса му и сега не знаеха къде да го търсят.

Смехурко каза, че бедата може да се поправи. Когато онова разсеяно дребосъче, тоест Свирулкин, намери в джоба си чуждото удостоверение, то ще разбере, че е облякло чужда куртка, и ще им върне удостоверението заедно с куртката. Като чу това, Геврек се поуспокои.

Ала по-нататък всичко тръгна съвсем не тъй както предполагаше Смехурко. Защото приключенията на Свирулкин не свършиха с това. Може би те биха свършили, ако в тази работа не се бяха намесили Калигула, Риткун и Пегасик. От деня, когато тези три личности се превърнаха в дребосъчета, те се шляеха насам-натам по улиците и в края на краищата се срещнаха. Тази неочаквана среща се ознаменува с бурни прояви на радост. Калигула не можеше да си сдържи смеха, като гледаше Риткун и Пегасик, а Риткун и Пегасик гръмогласно ревяха, като гледаха Калигула. И тримата в миг се познаха един друг. Въпреки промяната, която беше станала с тях, нещо от предишния им вид се бе запазило у тримата и тъкмо то ги разсмиваше. Като се насмяха до насита, Калигула каза:

– Ето какво, приятели, трябва да отпразнуваме нашата среща така, че всички да я запомнят.

И тримата се замислиха дълбоко и мислиха до полунощ. Отначало никой не измисляше нещо подходящо. Най-после Пегасик каза:

– Според мен най-особено ще бъде да опънем напреки на тротоара едно въже, та всички да се спъват в него и да падат.

– Ти си герой! – одобри Калигула.

Приятелите намериха отнякъде едно въже и го опънаха напреки на тротоара – там, където беше по-тъмно. След това бързо се отдалечиха, понеже се страхуваха, че някой може да им даде заслуженото за такова мероприятие. Това се случи на улица „Макаронна“, близко до къщата, където живееха Смехурко и Геврек, и то тъкмо онази вечер, когато те завариха в жилището си заспалия милиционер Свирулкин.

А сега чуйте какво стана по-нататък.

Милиционерът Свирулкин излезе от жилището на Смехурко и Геврек и закрачи по улицата, като се оглеждаше в недоумение наоколо си и не можеше да разбере къде се намира. След известно време той се досети, че върви по улица „Макаронна“, но не към своето жилище, а в противоположната посока. Той щеше да се върне назад, но реши да се поразходи и да подиша чист въздух. Това решение се оказа съдбоносно за Свирулкин. Той не успя да направи дори десет крачки, когато се препъна в опънатото напреки на тротоара въже, и се просна на земята. Падайки, той си удари много силно челото в тротоара и остана да лежи неподвижно.

Никой не знае колко време щеше да лежи в безсъзнание Свирулкин, ако тогава по улица „Макаронна“ не беше минало с автомобила си момиченцето Маковка. Като видя Свирулкин, който лежеше неподвижен насред тротоара, Маковка спря колата. Досетила се, че Свирулкин има нужда от незабавна медицинска помощ, тя го вмъкна веднага в колата, което се оказа доста трудна работа за такова мъничко момиче като нея, и го откара в болницата.

В болницата Свирулкин биде веднага съблечен и сложен на легло. Доктор Компресчо незабавно му предписа сироп и поръча да му сложат лед на главата, след което лично стисна ръката на Маковка и й благодари, че бе докарала болния. Докторът искаше да впише името на болния в болничния дневник, но Свирулкин все още лежеше в безсъзнание и не можеше да съобщи името си. Маковка също не знаеше как го казват. Затова Компресчо поръча на една от санитарките да прегледа джобовете по куртката на болния – може там да се намери някой документ, от който да се установи името му.

Санитарката затършува из джобовете на куртката и намери там едно писмо, адресирано до Геврек, и едно шофьорско удостоверение, също на името на Геврек.

– Ясно: казва се Геврек. Кой ще вземе да носи в джобовете си чужди писма и документи – реши д-р Компресчо и записа Свирулкин в болничния дневник под името Геврек.

Когато на следния ден милиционерът Караулкин отново позвъни в болницата и запита дали е постъпил на лечение милиционерът Свирулкин, отговориха му, че никакъв милиционер Свирулкин не е имало и няма при тях, а има само един шофьор, наречен Геврек, който изгубил съзнание на улицата. Ето причината, поради която никой не можеше да се досети, че Свирулкин се намираше в болницата, и милицията продължаваше да го търси навсякъде другаде, само не и там, където той действително беше.

Всеки ден вестниците поместваха съобщения, където се казваше, че милиционерът Свирулкин все още не е намерен. Някои вестници почнаха да се шегуват с това, че самата милиция не може да намери един изчезнал милиционер. Един вестник дори помести карикатура – милиционер, който с фенер търси себе си посред бял ден.

Цялата тази история свърши с това, че по повод на изчезналия милиционер вестниците почнаха да печатат разни смешни и весели разкази. Най-после дори писаха, че милиционерът Свирулкин съвсем не е изчезвал и че не могат да го намерят само защото такъв Свирулкин изобщо не е съществувал.

Но не бива да мислим, че жителите на Слънчевия град бяха лоши дребосъчета, способни да се смеят на чуждото нещастие. Не, те бяха много добри и отзивчиви, но работата бе там, че сред жителите на Слънчевия град имаше много автомобилисти, а както е известно, автомобилистите много не обичат милиционерите, защото те им четат твърде дълги нотации при всяко нарушение на правилата за уличното движение. Да беше изчезнало някое обикновено дребосъче, никому не би дошло на ум да се смее, но изчезването на един милиционер неволно извикваше усмивка у всеки автомобилист; освен това мнозина повярваха, че действително милиционерът Свирулкин не е съществувал и всички тези съобщения за него във вестниците са били просто смешна измислица за разтуха на читателите.

Когато на следното утро Свирулкин се събуди в болницата, той с учудване се убеди, че пак се намира в чуждо помещение. Свирулкин понечи да стане и да разбере как е попаднал тук, но почувствува слабост и отпусна главата си на възглавницата. В това време в стаята влезе санитарката.

– Добро утро, Геврече – приветливо каза тя. – Как се чувствувате?

– Къде съм? – тревожно запита Свирулкин, без дори да забележи, че санитарката го нарече Геврек.

Санитарката му обясни, че той е паднал случайно на улицата, ударил си е челото и е получил сътресение на мозъка, а сега се намира в болницата и няма защо да се тревожи за каквото и да било, защото скоро ще го излекуват.

Свирулкин не разбра почти нищо от тези обяснения, тъй като съзнанието му беше позамъглено от удара, ала ласкавият глас на санитарката го успокои. Свирулкин престана да се вълнува, закуси с апетит и взе, без да се намръщи, пълна лъжица горчив сироп. Д-р Компресчо остана много доволен от поведението на болния и поръча на санитарката да му дава през час от този сироп и да му слага студени компреси на челото, а пък ако го заболи глава, веднага да замени компресите е лед.

Сам д-р Компресчо по няколко пъти на ден посещаваше Свирулкин и му разказваше разни смешни истории. Той смяташе, че нищо не помага така много за бързото оздравяване на болните, както веселото настроение. А весело настроение, както е известно, имат болни, които се усмихват и се смеят. Д-р Компресчо беше заповядал поради това да се накачат из цялата болница смешни картинки, рисунки и карикатури и беше поръчал на всички санитарки и дежурни лекари да четат през свободното си време най-различни смешни разкази и приказчици на болните, както и да им разправят весели историйки, да им казват смешки, залъгалки, скоропоговорки, пословици, гатанки и други такива.