Текст книги "Приключенията на Незнайко"
Автор книги: Николай Носов
Жанры:
Детская проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 27 страниц)
Седемнадесета глава
Походът на Винтчо и Болтчо в Града на хвърчилата
Сутрин раничко станете,
ведрината проведете,
Бодро ти деня почни,
работи, не се лени!
Винтчо и Болтчо пееха песничката за ведрината, която поетът Цветец беше съчинил.
Беше ранна утрин, всички в Зеления град още спяха, а Винтчо и Болтчо вече крачеха по улиците и пееха, като едновременно с това правеха своята утринна гимнастика. Тъй като от предния ден знаеха, че сутринта трябва да ги изпишат от болницата, за да поправят автомобила, те се събудиха още преди разсъмване и почнаха да настояват да ги изпишат веднага. Пчелица, която повече от всичко на света се страхуваше от шума, заповяда бърже да им дадат дрехите.
Дочули още веднъж звуците на песента, много момиченца се събудиха и занадничаха от прозорците; някои дори излязоха на улицата.
– Ей, момичета, къде ви е гаражът? – извика Винтчо.
– Вървете, аз ще ви го покажа – предложи едно момиченце с червена шапчица и синьо палто с пухкава яка, направена от тъмнокафява гъсеница.
– Добре, казвай, накъде да вървим, надясно или наляво? – попита Винтчо.
– Надясно – отговори момиченцето, като разглеждаше любопитно кожените им куртки.
– Надяс-но! Ходом марш! – изкомандува Винтчо, обърна се и закрачи по улицата. – Раз-два! Раз-два!
Болтчо вървеше в крак след него. Момиченцето подтичваше отзад, едва успявайки да ги догони.
Винтчо и Болтчо така се засилиха, че отминаха търсената вратичка.
– Стойте, стойте – завика момиченцето. – Отминахте.
– Кръ-гом! – изкомандува Винтчо.
Двамата се обърнаха и се върнаха назад до портичката. Момиченцето отвори малката вратичка и тримата влязоха в двора. Близо до къщата имаше покрит с керемиди плевник.
– Ама че гараж! Това е обикновен плевник, а не гараж – измърмори Болтчо, като отваряше широката двукрила врата.
Винтчо надникна в плевника и видя автомобила.
Към гаража се приближиха още няколко момиченца.
– Тук е тъмно – каза Винтчо. – Хайде да изкараме автомобила навън.
– Но той не може да върви, нали е развален – отговориха момиченцата.
– Нищо, ние с ръце ще го изтикаме. Хайде, бутайте отзад. Хайде, едно! Две!
Автомобилът заскърца. С шум и скрибуцане го изкараха от гаража.
Винтчо и Болтчо моментално се пъхнаха под автомобила. Момиченцата стояха наоколо и смутено надничаха под колелата.
– Охо-о! – чуваше се постоянно изпод колата. – Баката се е повредила! Охо-о! Гайка няма. Охо-о! Тръбата за подаване на сиропа е спукана!
Най-после те се измъкнаха изпод колелата.
– Хайде дайте тук френски ключ, клещи, чук, поялник – каза Винтчо на момиченцата.
– Че ние нямаме такива неща.
– Как така нямате? Какво имате тогава?
– Имаме трион. И брадва.
– Ех, че сте! С брадва не се поправя автомобил. Има ли някъде тук наблизо момчета?
– Момчета има само в Града на хвърчилата.
– Далече ли е той?
– Един час път пешком.
– За вас може да е час, а ние ще стигнем по-бърже. Казвайте, накъде да вървим?
– Ето, ще тръгнете надясно по улицата и ще вървите все направо. После пътят върви през полето, ще тръгнете по него и ще стигнете право в Града на хвърчилата.
– Ясно – отговори Винтчо. – Хайде, ходом марш!… Стой! – тутакси изкомандува той. – Момичета, вие намерете някакви парцали и докато се върнем, изтрийте хубавичко автомобила. Машината, братчета, изисква грижи!
– Добре – съгласиха се момиченцата.
– Е, сега ходом марш!
Двамата закрачиха към улицата. Когато завиха надясно, Винтчо изкомандува:
– Песен!
И нашите приятели запяха колкото им глас държи:
Тръгнахме на път далечен
със другаря си сърдечен.
Ний вървяхме през полята,
радвахме се на цветята.
Но на жаба връхлетяхме
и към къщи полетяхме.
Дотичахме аз и той
и викнахме „ой“!
Когато свършиха тази песен, започнаха друга, после трета, четвърта…
Скоро излязоха вън от града и тръгнаха по полето. Не се беше минало дори час, когато в далечината се показа Градът на хвърчилата. Точно в този момент Винтчо и Болтчо забелязаха един спрян сред пътя автомобил. Като го наближиха повече, те видяха, че под автомобила има момченце. Главата и гърдите му бяха целите скрити под каросерията, а навън стърчаха само краката му, обути в черни, омазнени панталони.
– Ей, братче, потиш ли се? – извика му Болтчо.
Момченцето измъкна изпод автомобила къдравата си чернокоса глава:
– Както виждаш, потя се под автомобила.
– Какво е станало?
– Спря, дявол да го вземе. Тръбата за сиропа ли е повредена, или дозирането на газа е нарушено, не зная. Не мога да намеря причината.
Дребосъчето излезе навън и сърдито ритна с крак колелото.
То беше облечено с черна куртка, която, както и панталоните му, беше до такава степен измазнена, че изглеждаше като направена от кожа. Ясно, че на нещастния шофьор бе отредено не толкова да кара автомобила си, колкото да лежи под него, търсейки най-различни нередности, което впрочем често ставаше с мнозина от притежателите на газирани автомобили.
Винтчо се завъртя около автомобила, прегледа мотора и като не намери причината, пъхна се под автомобила. Той бутна тук-там, измъкна се отново и се спря, като се почесваше замислено по врата. След него под автомобила се пъхна Болтчо, после отново собственикът на автомобила. Така те ту се пъхаха един след друг, ту стояха, като гледаха в недоумение колата и се почесваха по врата.
Най-после Винтчо успя да намери причината за спирането на мотора и той заработи. Шофьорът бе доволен и с благодарност стисна ръцете на Винтчо и Болтчо.
– Благодаря, братчета! Без вас бих се потил тук до вечерта. Къде отивате? Сядайте, ще ви закарам.
Винтчо и Болтчо му разказаха за целта на пътешествието си.
– Френски ключ, клещи и чук аз имам и мога да ви ги дам. Само поялник нямам – рече шофьорът.
– Не може ли да вземем поялник от някого от вашия град?
– Защо да не може? Разбира се, че може. Нашият механик Бурмичко има поялник. Ще отидем при него.
Тримата седнаха в автомобила и след няколко минути бяха вече на главната улица в Града на хвърчилата.
Осемнадесета глава
В Града на хвърчилата
Градът на хвърчила бе разположен на плажа край реката. Тук нямаше дървета, затова улиците не бяха така красиви като улиците на Зеления град. Затова пък навсякъде растяха цветя както в Града на цветята. Къщите тук бяха много красиви. Всеки покрив завършваше с високо острие, украсено отгоре или с дървен петел, който се обръщаше на различни страни в зависимост от посоката на вятъра или с постоянно въртяща се малка вятърна мелница. Много от тези мелници бяха снабдени с дървени плющялки, които непрекъснато трещяха. Над града навсякъде се рееха книжни хвърчила. Пускането на хвърчила бе най-любимото развлечение на жителите, ето защо и градът беше наречен така. Хвърчилата бяха снабдени със специални свирки. Устройството на тези свирки бе много просто: те се правеха от лентичка обикновена хартия, изопната на конец. Тази лентичка трепти от вятъра и издава твърде неприятен трептящ или проточен звук.
Разногласното свирене на хвърчилата се сливаше с трещенето на мелничните плющялки и над града се носеше постоянен шум.
Прозорците на всяка къща бяха снабдени със специални решетовидни капаци. Когато по улиците на града започваше игра на футбол, по която жителите също така много се увличаха, капаците на прозорците се затваряха. Тези усъвършенствувани решетовидни капаци пропускаха в стаите достатъчно светлина и в същото време прекрасно защищаваха стъклата от футболната топка, която, кой знае защо, винаги лети не накъдето трябва, а непременно в прозореца.
Като мина главната улица, автомобилът зави в една странична уличка и спря пред дъсчена порта с малка вратичка. Над портата се издигаше дървено острие, украсено отгоре с блестяща стъклена топка, в която като в огледало се отразяваше наопаки цялата улица заедно с къщите, оградите и спряния пред портата автомобил.
Шофьорът, който, тук му е мястото да го кажем, се наричаше Кравайко, слезе от автомобила, приближи се до вратичката и натисна скритото в оградата бутонче. Вратичката безшумно се отвори:
– Влезте – покани той Винтчо и Болтчо. – Ще ви запозная с Бурмичко. Той е интересна личност. Ще видите.
Тримата приятели влязоха в двора, завиха наляво и се отправиха към къщата. Кравайко изкачи малката каменна стълба, намери едно бутонче в стената и го натисна. Вратата се отвори също така безшумно и нашите приятели се озоваха в една стая. Стаята бе съвсем празна, без никакви мебели освен закачената до едната стена плетена люлка, в която със свити на кравай крака и с дълбоко мушнати в джобовете ръце лежеше едно момченце в син комбинезон.
– Още ли спиш, Бурмичко – поздрави го Кравайко. – Отдавна вече се е съмнало.
– Аз съвсем не спя, а мисля – отговори Бурмичко, като обърна глава към своите гости.
– Запознай се, това са майсторите Винтчо и Болтчо. Трябва им един поялник.
– Здравейте. Седнете, моля ви се – отговори Бурмичко.
Винтчо и Болтчо смутено се огледаха наоколо и не видяха в стаята нищо, на което може да се седне, но Бурмичко протегна ръка и натисна едно бутонче в стената близо до люлката. Изведнъж на срещуположната страна изскочиха три столчета със сгъваеми седалки като столовете в театъра.
Винтчо и Болтчо седнаха.
– Забелязахте ли, че всичко тук е с бутончета? – попита Бурмичко. – Натиснеш едно бутонче – вратата се отваря, натиснеш друго – разтваря се стол, а пък ако ви трябва маса, заповядайте…
Бурмичко натисна друго бутонче. От стената изскочи горната дъска на една маса и без малко не перна по главата седналия на стола Винтчо.
– Нали е много удобно? – попита Бурмичко.
– Изумително! – потвърди Винтчо и се огледа наоколо от страх да не се стовари нещо друго върху главата му.
– Техника до фантастични размери! – похвали се Бурмичко.
– Единственото неудобство е, че не може да се сяда само до стената – рече Кравайко.
– Аз точно това мисля как да направя, че столовете да се местят – отговори изобретателят.
– Може би по-просто ще бъде да се измайсторят обикновени столове? – каза Болтчо.
– Това е чудесна идея! Трябва да се измисли най-прост обикновен стол! – зарадва се Бурмичко. – Та нали всичко гениално е просто. Изглежда, братче, че и ти си механик?
– Механик съм – отвърна Болтчо. – И двамата сме механици.
– На вас значи ви трябва поялник?
Бурмичко натисна още едно бутонче и за голяма изненада на зрителите плетената люлка почна да се спуска бавно надолу. Спуска се дотогава, докато легналият в нея Бурмичко се просна на пода.
– Когато слизате от обикновена плетена люлка, можете да си закачите крака за въжето, да паднете и да си разбиете носа – каза Бурмичко, като ставаше от пода. – В моята механизирана люлка тази опасност, както виждате, е напълно отстранена. Вие спокойно се спускате на земята и след това ставате. По същия начин, когато искате да спите, вие лягате на пода, натискате бутончето и люлката сама ви издига до нужната височина.
Бурмичко почна да обикаля стаята и да натиска разни бутончета, след което се появиха нови маси, столове и лавици, отваряха се вратичките на различни долапи и килерчета. Най-после той натисна още едно бутонче и подът под него потъна.
– Елате тук! – чу се след минута гласът му от двора.
Приятелите излязоха на двора.
– Това е моят гараж – каза Бурмичко, като заведе Винтчо и Болтчо до един каменен хамбар с широка желязна врата.
Той натисна едно бутонче и вратата започна да се вдига нагоре като завеса на театър. Вътре се намираше някаква чудна кола с множество колелета.
– Това е парен автомобил с осем колела и фъстъчено охлаждане – обясни Бурмичко. – Четирите му колелета са отдолу и четирите – отгоре. Обикновено автомобилът се движи на долните колела; горните колела са направени, в случай че автомобилът се обърне. И осемте колела са поставени под ъгъл, тоест наклонено, благодарение на което автомобилът може да се движи не само така, както се движат всички автомобили, но и настрани, дори по гръб, тоест съвсем обърнат, с главата надолу! По този начин се предотвратява възможността от всякакви злополуки.
Бурмичко се качи в автомобила и го показа в движение и при четирите положения, след като продължи обясненията си.
– Вместо обикновена бака – каза той – автомобилът има казан за нагряване на газирана вода. Отделящата се при нагряването на водата пара увеличава налягането върху буталото, благодарение на което колелетата се въртят по-бързо. Зад казана има съд за приготовление на фъстъчен сладолед, който е необходим за охлаждането на цилиндъра. Разтопеният от нагряване сладолед тече по една тръбичка в казана и служи за смазване на мотора. Автомобилът има четири скорости: първа, втора, трета и четвърта, а също заден и страничен ход. В задната част на автомобила има приспособление за пране на дрехи. Прането може да се извършва през време на движение на която и да е скорост. В спокойно състояние, тоест при спиране на колата, моторът реже дърва, меси глина и прави тухли, а също така може да бели картофи.
Като се нагледаха на чудната машина, приятелите отидоха в работилницата на Бурмичко, която бе пълна с разни вехтории. Там имаше стари, счупени велосипеди, велосипедни части, колела, куп различни дървени пумпали и въртележки. Бурмичко дълго се лута из работилницата да търси поялника, но никъде не можа да го намери. След като прерови всички вехтории, той изведнъж се плесна по челото и каза:
– Ех, че съм заплес! Та аз забравих поялника у Многознайко. Ще трябва да се разходите до него за поялника.
– Е, нищо, с автомобила ще отидем бързо – рече Кравайко.
– А кой е този Многознайко? – попита Болтчо, когато у нашите приятели, след като се сбогуваха с Бурмичко, излязоха на улицата.
– Многознайко е писател – отговори Кравайко.
– Нима? – извика Болтчо. – Ще бъде много интересно да се запознаем с него. Аз нито веднъж не съм говорил с жив писател.
– Ето че ще се запознаете с него. Той също е твърде интересна личност – отвърна Кравайко, сядайки в автомобила.
Деветнадесета глава
На гости у писателя
Многознайко стоеше пред отворения прозорец на своя кабинет, скръстил ръце на гърди, и гледаше замислено в далечината. Косите му бяха вчесани гладко назад, веждите – гъсти, черни и съединени над носа, намръщени, което придаваше на лицето му дълбокомислено изражение. Той дори не се помръдна, когато в стаята влязоха тримата наши приятели. Кравайко го поздрави високо, представи му Винтчо и Болтчо и му каза, че са дошли за поялника, но Многознайко продължаваше да гледа през прозореца с такъв съсредоточен израз, като че ли се мъчеше да хване за опашката някаква извънредно интересна и умна мисъл, която дълго се е въртяла в главата му, но постоянно се е изплъзвала. Кравайко смутено вдигна рамене и насмешливо погледна към Винтчо и Болтчо, сякаш искаше да им каже: „Ето, вижте го, нали ви разправях!“
Най-сетне Многознайко като че ли се пробуди от сън, обърна се към влезлите и разтягайки важно думите, каза с мек и приятен глас:
– Здравей-те, здраве-е-ейте! Моля да ме извините, приятели. Аз, тъй да се каже, невидимо отсъствувах, пренесен от въображението си в други сфери… Многознайко – каза той името си и протегна ръка на Винтчо.
Винтчо стисна меката му като кюфте ръка и също каза името си.
– Многознайко – повтори писателят с кадифен глас и с широк жест протегна ръка на Болтчо.
– Болтчо – отговори той и също стисна кюфтето.
– Многознайко – произнесе за трети път писателят и протегна ръка на Кравайко.
– Че ние отдавна сме познати с вас! – рече Кравайко.
– Ах, но това е Кравайко: – извика Многознайко с изненадан вид. – Здравейте, здраве-ейте! Заповядайте, седнете, приятели!
Всички насядаха.
– Значи вие сте се запознали вече с този Бурмичко? – попита Многознайко, издавайки с въпроса си, че макар и невидимо да е отсъствувал, пренесен в други сфери, все пак е чул какво му е приказвал Кравайко. – Той сигурно ви е показвал своите сгъваеми маси и столове, нали? Хе-хе-хе! Винтчо утвърдително кимна с глава. Върху лицето на Многознайко се появи насмешливо изражение. Той потърка с ръце коленете си с видимо удоволствие и каза:
– Хе-хе! Всички изобретатели са чудаци! Е, кажете ми, моля ви се, за какво са всички тези сгъваеми маси, автоматично отварящи се шкафове и подвижни люлки? На мене например ми е много по-приятно да седя на обикновен удобен стол, който не подскача под вас, щом седнете, или да спя на легло, което не се движи под тебе нагоре-надолу. За какво е това, кажете, моля ви се? Кой може да ме застави да спя на такова легло? Ами ако аз, тъй да се рече, не искам? Не желая?
– Но нали и никой не ви кара да правите това – каза Кравайко. – Бурмичко е изобретател и се старае да усъвършенствува всичко, което му падне под ръка. Невинаги е сполучливо, но той има много полезни изобретения. Той е добър майстор.
– Аз не казвам, че е лош – възрази Многознайко, – той, ако искате да знаете, е много добър майстор. Да, да трябва да се признае, отличен майстор! Той ми направи прекрасен бърборограф.
– Какво е това – бърборограф? – попита Винтчо.
– Машина за говорене. Ето, погледнете!
Многознайко накара гостите си да се приближат до масата, на която имаше неголям уред.
– Това сандъче или куфарче – наречете го, както искате – има отстрани малко отвърстие. Достатъчно е да произнесете пред това отвърстие няколко думи, а после да натиснете бутончето и бърборографът ще повтори точно вашите думи. Ето, опитайте – предложи Многознайко на Винтчо.
Винтчо се наведе над уреда и произнесе:
– Винтчо, Винтчо, Болтчо, Болтчо.
– Й Кравайко! – добави Кравайко, наведен над уреда.
Многознайко натисна бутончето и бърборографът за голямо учудване на всички зафъфли с гъгнив глас:
– Винтчо, Винтчо, Болтчо, Болтчо. И Кравайко.
– За какво ви е тази машина за говорене? – попита Болтчо.
– Как тъй за какво! – извика Многознайко. – Писателят без такава машина е като без ръце. Аз мога да поставя бърборографа в коя да е къща и той да запише всичко, каквото говорят там. На мене ще остане само да го препиша и ето ви повест или дори роман.
– Колко е просто всичко това – извика учудено Болтчо. – А пък аз бях чел някъде, че писателят трябва да има някакво въображение, някакъв замисъл…
– Е, замисъл! – нетърпеливо го прекъсна Многознайко. – Това само в книгите го пишат, че е необходимо, я се опитай да замислиш нещо, когато и без тебе всичко вече е замислено! На каквото и да се спреш – всичко го има вече. А тук черпи направо, тъй да се каже, от натура – все ще излезе нещо, което нито един писател не е измислил още.
– Но нали не всеки ще се съгласи да поставят в стаята му бърборограф? – рече Болтчо.
– Аз правя това ловко – отвърна Многознайко. – Отивам у някого на гости с бърборографа, който, както се убедихте вече, има вид на куфарче. Когато си излизам, забравям куфарчето под масата или под стола, а после имам удоволствието да слушам какво приказват стопаните без мене.
– Наистина, какво приказват? Това е твърде интересно – попита Болтчо.
– Да, извънредно интересно – потвърди Многознайко. – Аз дори сам не очаквах. Оказва се, че не приказват нищо, а просто се смеят без никаква причина, кукуригат като петли, лаят като кучета, грухтят, мяукат.
– Поразително! – извика Винтчо.
– Точно това казвам и аз, поразително! – съгласи се Многознайко. – Докато седиш с тях, разговарят нормално и разумно, а щом си отидеш, почва се някаква щуротия. Ето чуйте какво е записано вчера. Аз бях у едни познати и оставих бърборографа под масата.
Многознайко завъртя някакъв диск под капака на куфарчето и натисна бутона. Чу се съскане, после силен трясък като от затваряне на врата. Около една минута беше тихо, след това изведнъж се разнесе дружен смях. Някой каза: „Под масата“. Чу се шум от разправия и отново смях. Един почна да кукурига, друг да мяука, да лае. После някой взе да блее като овца. Един рече: „Чакай, аз ще изрева като магаре“. И почна да реве: „У-а! У-а!“ А сега като жребче: „И-и-хи-хи!“ Отново се чу смях.
– Ето, видяхте ли… тоест чухте ли? – разтвори ръце Многознайко.
– Да, малко може да послужи това за роман – мъдро каза Винтчо.
– Аз ще ви открия тайната – обърна се Кравайко към Многознайко. – В града всички вече знаят за този бърборограф и щом си излезете, нарочно почват да крещят в машинката всякакви глупости.
– Защо ще крещят глупости?
– Е, вие искате да ги надхитрите, а вместо това те са ви надхитрили. Вие искате да подслушвате какво говорят във ваше отсъствие, а те са разбрали това и нарочно пищят й грухтят, за да се подиграват с вас.
Многознайко се намръщи.
– Ах, така ли? Добре тогава, аз пък ще ги надхитря. Ще турям незабелязано бърборографа под прозорците. Тази машинка ще ми послужи още. Но я погледнете това нещо: какво е то според вас?
Многознайко показа на гостите си някаква некрасива вещ, която приличаше на сгъната палатка и на огромен чадър.
– Навярно чадър? – изказа предположението си Болтчо.
– Не, не е чадър, а сгъваема, удобна за носене, писателска маса със стол – отговори Многознайко. – Трябва ви например описание на гора. Отивате в гората, нагласявате масата, сядате удобно и описвате всичко, което виждате наоколо. Ето опитайте, седнете – предложи той на Болтчо.
Многознайко натисна едно бутонче върху дръжката на предполагаемия чадър и чадърът веднага се разтвори, превръщайки се в малка масичка със столче. Болтчо седна на масата, но за да направи това, бе принуден да свие краката си по най-неестествен начин.
– Вие сте настанен удобно – продължаваше Многознайко – и изведнъж получавате вдъхновение. Признайте, че това е много по-приятно, отколкото да пишете седнал на тревата или на голата земя.
Болтчо не почувствува нито удобство, нито вдъхновение – напротив, усети, че краката почват да го болят зверски. Ето защо той реши по-скоро да промени разговора и като се измъкна от масата, попита:
– Кажете, моля ви се, каква книга сте написали?
– Аз не съм написал още нито една книга – призна си Многознайко. – Трудна работа е да бъде човек писател. Преди да стана писател, трябваше, както виждате, да се снабдя с някои неща, а това не е толкова лесно. Най-напред трябваше да чакам да ми направят сгъваема маса. Това се проточи дълги години. После чаках да ми направят бърборографа. Вие знаете как майсторите обичат да отлагат и бавят. Бурмичко пък се отличава особено много с това качество. Представете си, две и половина години той само обмисляше как да направи този уред. На него му е все едно дали аз мога да чакам, или не. Той не разбира, че моята работа е творческа! Признавам, бърборографът е сложен уред, но защо ще го усложнява още повече?
– А нима той го усложняваше? – съчувствено попита Винтчо.
– Разбира се, че го усложняваше! Започна да прави не просто бърборограф, а някакъв бърборограф, комбиниран с прахосмукачка. Кажете, моля ви се, защо ми е на мене прахосмукачка? Това отне излишни година и половина. Е, нищо! – махна с ръка Многознайко: – Сега вече имам тези неща, остават още няколко дреболии.
– Добре би било да се измисли машинка, която да мисли вместо писателя – каза Болтчо.
– Имате право – съгласи се Многознайко.
Като видяха през прозореца, че слънцето клони вече към залез, нашите приятели почнаха да се сбогуват. Те взеха поялника и излязоха на улицата. Болтчо рече:
– Време е да се връщаме. Страхувам се да не ни завари нощта на път.
– Нищо, братчета, аз завчас ще ви закарам с автомобила. Но преди това не е зле да хапнем – каза Кравайко и откара Болтчо и Винтчо в къщи да закусят.
