Текст книги "Приключенията на Незнайко"
Автор книги: Николай Носов
Жанры:
Детская проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 27 страниц)
Единадесета глава
На ново място
Незнайко дойде на себе си в съвсем непознато място. Той лежеше на пухено легло. Дюшекът беше толкова мек, сякаш бе пълен с пух от глухарчета. Незнайко се бе събудил от някакви гласове. Той отвори очи, огледа се наоколо и видя, че лежи сред чужда стая. В ъглите бяха наредени малки кресла. По стените бяха накачени килимчета и картини, на които бяха нарисувани различни цветя. До прозореца бе поставена кръгла масичка на един крак. Върху нея имаше куп разноцветни конци за бродиране и възглавничка, цялата набодена с игли и карфици като настръхнал таралеж. Малко по-настрана имаше писмена маса с принадлежности за писане. До нея се намираше шкаф с книги. На най-отдалечената стена, до вратата, висеше голямо огледало. Пред него стояха две момиченца и разговаряха. Едното беше облечено в синя рокля от лъскав копринен плат, със също такъв копринен колан, красиво завързан отзад. То имаше сини очи и тъмни коси, заплетени отзад на плитка. Другото беше в пъстра рокличка на розови и виолетови цветенца. Косите му бяха руси, почти бели и се спускаха на вълни върху раменете му. То мереше шапка пред огледалото и през цялото време бъбреше като сврака:
– Ех, че противна шапка! Както и да я сложиш, все лошо стои. Исках да си направя шапка с голяма периферия, но платът не стигна и трябваше да я направя с малка, а когато периферията е малка, лицето изглежда кръгло, а това не е толкова красиво.
– Стига си се въртяла пред огледалото! Не мога да търпя, когато се въртят пред огледалото – каза синеокото момиченце.
– А според тебе защо са измислили огледалото? – отвърна му се светлокосото момиченце.
То сложи шапката едва ли не на тила си, отметна глава назад и с присвити очи почна да се оглежда.
Незнайко го досмеша. Той не можа да се сдържи и прихна. Светлокосото момиченце моментално отскочи от огледалото и подозрително погледна към Незнайко. Той веднага затвори очи и се престори, че спи. Чу как двете момиченца тръгнаха към леглото му, като се стараеха да не тропат с токчетата си, и се спряха близо до него.
– Сякаш каза нещо – чу шепнене Незнайко. – Сигурно така ми се е сторило… Кога ли ще дойде на себе си? От вчера лежи в безсъзнание.
Друг глас отговори:
– Пчелица поръча да не го будим. Каза да я повикам, когато сам се събуди.
„Коя ли ще е тая Пчелица“ – помисли си Незнайко, но не се издаде, че чува разговора им.
– Какво храбро момче! – чу се отново шепот. – Я си представи, само хвръкнало с балон.
Незнайко чу, че го нарекоха храбър и устата му от само себе си отиде едва ли не до ушите. Ала навреме се усети и сдържа усмивката си.
– После ще дойда когато се събуди – продължаваше гласът. – Тъй много ми се иска да го разпитам за балона. Ами ако има сътресение на мозъка!
„Да имаш да вземаш! – помисли си Незнайко. – Никакво сътресение на мозъка нямам.“
Русокосото момиченце се сбогува и си отиде. В стаята стана тихо. Незнайко дълго лежа със затворени очи и наострени уши. Най-сетне полуотвори едното си око и забеляза наклонилата се над него глава на синеокото момиченце. Момиченцето приветливо му се усмихна, после се намръщи и като го заплаши с пръст, попита:
– Така ли се събуждате винаги? Отваряте най-напред едното си око, а после другото?
Незнайко кимна с глава и отвори другото си око.
– Значи вие не спите?
– Не, аз току-що се събудих.
Незнайко искаше да каже още нещо, но момиченцето сложи пръст на устните му и каза:
– Мълчете, мълчете! Не бива да говорите. Вие сте много болен.
– Съвсем не съм!
– Откъде знаете? Нима сте доктор?
– Не.
– Виждате ли? А приказвате. Вие трябва да лежите мирно, докато повикам лекаря. Как ви е името.
– Незнайко. А вашето?
– Синеочка.
– Хубаво име – одобрително каза Незнайко.
– Много се радвам, че ви харесва. Изглежда сте възпитано момче.
По лицето на Незнайко се разля усмивка. Той беше много доволен от похвалата, тъй като почти никой никога не го бе хвалил, а повече му се бяха карали. Наблизо нямаше момчета и Незнайко не се страхуваше, че ще почнат да го закачат, гдето приказва с момиче. Затова той разговаряше със Синеочка напълно свободно и учтиво.
– А как се казва онова, другото момиче? – попита Незнайко.
– Кое друго?
– Онова, с което приказвахте. Едно красиво момиче с бели коси.
– О! – възкликна Синеочка. – Значи вие отдавна не спите?
– Не, аз само за минутка бях отворил очи и после веднага пак заспах.
– Не е истина, не е истина! – поклати глава Синеочка и смръщи вежди. – Значи вие намирате, че аз не съм достатъчно красива?
– О, не, какво приказвате! – изплаши се Незнайко. – И вие сте красива.
– Коя от нас е по-хубава, аз или тя?
– Вие… и тя. И двете сте много хубави.
– Вие сте жалък лъжец, но аз ви прощавам – отвърна Синеочка. – Вашата красавица се казва Снежинка. Вие пак ще я видите. А сега стига толкова. Вредно е за вас да приказвате много. Лежете мирно и да не сте помислили да ставате. Ей сега ще повикам Пчелица.
– Коя е Пчелица?
– Пчелица е нашата лекарка. Тя ще ви лекува.
Синеочка излезе. Незнайко тутакси скочи от леглото и започна да си търси дрехите. Той искаше по-скоро да избяга, защото знаеше, че лекарите обичат да гощават своите болни с рициново масло и да ги мажат с йод, от който страшно много щипе. Дрехите ги нямаше наблизо, но вниманието му беше привлечено от една кукла, седнала на една пейчица до стената.
На Незнайко веднага му се прииска да счупи куклата и да види какво има вътре – памук или дървени стърготини. Той забрави за дрехите си и се залови да търси нож, но в това време видя своето отражение в огледалото. Незнайко захвърли куклата на земята и почна да прави гримаси пред огледалото, разглеждайки лицето си. Като се налюбува достатъчно на себе си, той каза:
– Аз също съм красив и лицето ми не е много кръгло.
В този момент зад вратата се чуха стъпки. Незнайко бързо се мушна в леглото и се покри с юргана. В стаята влязоха Синеочка и едно друго момиченце с бяла престилка и с бяла шапчица, с малко кафяво куфарче в ръка. То имаше пълни червени бузи. Зад кръглите рогови очила гледаха сериозни сиви очи. Незнайко разбра, че това е доктор Пчелица, за която Синеочка му бе говорила.
Пчелица приближи до леглото на Незнайко един стол, сложи на него куфарчето си и като поклати глава каза:
– Ех, тези момчета! Вечно измислят разни лудории! Я ми кажете, моля ви се, защо ви е потрябвало да летите с този балон? Мълчете, мълчете! Зная какво ще кажете: аз няма вече. Всички момчета казват това, а после пак почват да лудуват.
Пчелица отвори куфарчето си и в стаята веднага замириса на йод или на някакво друго лекарство. Незнайко страхливо се сви. Пчелица се обърна към него с думите:
– Болният да се изправи!
Незнайко почна да слиза от леглото.
– Болният не бива да става! – каза строго, Пчелица. – Аз ви казах да седнете.
Незнайко сви рамене и седна в леглото.
– Няма нужда да свивате рамене – забеляза Пчелица. – Покажете си езика.
– Защо?
– Покажете го, покажете го. Така трябва.
Незнайко изплези език.
– Кажете „а“.
– А-а-а – проточи Незнайко.
Пчелица извади от куфарчето си една дървена тръбичка и я допря до гърдите на Незнайко.
– Дишайте дълбоко.
Незнайко почна да пухти като локомотив.
– Сега не дишайте.
– Хи-хи-хи! – затресе се от смях Незнайко.
– Защо се смеете? Струва ми се, че нищо смешно не съм казала!
– Че как тъй мога съвсем да не дишам! – попита Незнайко и продължи да се кикоти.
– Съвсем да не дишате, разбира се, не можете, но за минутка може да спрете дишането си, нали?
– Може – съгласи се Незнайко и престана да диша.
След като свърши прегледа, Пчелица седна на масата и почна да пише рецепта.
– Вашият болен има на едното рамо синина – каза тя на Синеочка. – Идете в аптеката, там ще ви дадат медена мушамичка. Отрежете едно парченце от мушамичката и го сложете на болното място. И не му позволявайте да става от леглото. Ако стане, ще изпочупи всичките ви съдове и ще разбие някому челото. С момчетата човек трябва да се отнася по-строго.
Пчелица скри тръбичката в куфара си, погледна още веднъж изпод вежди Незнайко и си отиде.
Синеочка взе рецептата от масата и каза:
– Чухте ли? Трябва да лежите.
В отговор на това Незнайко направи тъжна физиономия.
– Няма какво да гримасничите. И да не сте помислили да търсите дрехите си, аз добре съм ги скрила – добави Синеочка и излезе от стаята с рецепта в ръка.
Дванадесета глава
Новите познати
Когато Синеочка излезе, Незнайко полежа малко, после си спомни, че бе решил да види от какво е направена куклата и пак се приготви да стане, но в същия момент зад вратата отново се разнесоха стъпки и се зачу нечий шепот.
– Къде е?
– Там.
– Какво прави?
– Лежи в леглото.
– Мъртъв ли?
– Не, струва ми се, жив.
– Нека да го видя.
– Почакай.
Незнайко погледна към вратата и забеляза, че някой наднича през дупката на ключалката.
– Хайде дръпни се, ненаситнице! И аз искам да погледна – чу се отново шепот.
– Няма да се дръпна, щом ме наричаш ненаситница.
Зад вратата се чу шум.
– Не се блъскай, не се блъскай! – раздаде се сърдит шепот. – Ако ме блъснеш още веднъж, ще те дръпна за косата.
– А пък аз – за плитките и ще те ритна даже!
Незнайко поиска да види кой спори там. Той скочи от леглото и бързо разтвори вратата. Чу се глух удар и Незнайко видя пред себе си две момиченца. Те отскочиха настрани, хванали челата си с ръце, и уплашено гледаха Незнайко. На престилката на едното беше избродирано зелено зайче, а на другото – червена катеричка. И двете като по команда замигаха, заплакаха, след това се обърнаха назад и почнаха да се изкачват по тясната стълбичка отдясно на вратата.
– А-а-а! – плачеше силно момиченцето с късите плитчици, които стърчаха на тила му в различни посоки.
– У-у-у! – пригласяше му и другото, с голяма синя панделка на самия връх на главата.
Незнайко се почеса по тила и измърмори под носа си:
– Виж ти история! Май че здравата ги треснах с вратата.
От страх да не направи още нещо в чуждата къща Незнайко се мушна в леглото и реши да дремне, но след малко в коридора отново се зачуха стъпки. Вратата се отвори и в стаята надникна ново момиченце. То имаше къдрави коси, весели, игриви очи и дяволито личице с остро носленце.
– Момче! – извика то. – Побойник!
Незнайко подскочи от изненада в леглото. Вратата веднага се хлопна и се чуха бързо отдалечаващи се стъпки. Незнайко сви рамене и измърмори презрително:
– Фантазьорка!
Той отпусна глава на възглавницата и почна дори да задрямва, когато вратата отново се отвори и в стаята надникна същото момиченце с къдриците.
– Побойник! – извика то. – Ха-ха-ха!
Вратата моментално се затръшна. Незнайко скочи от леглото и изтича в коридора, но там нямаше вече никой.
– Добре! – измърмори Незнайко заканително.
Той взе от писмената маса една дървена линия и се притаи зад вратата. Не стана нужда да чака дълго. Скоро в коридора се зачуха стъпки! Незнайко вдигна по-високо линията. Вратата се отвори. В стаята влезе Синеочка и линията веднага я перна по челото.
– Ох!
Синеочка се хвана за челото.
– Но защо ме ударихте с линията? – извика тя. – Сега ще ми излезе синьо на челото.
– Чак синьо може и да не ви излезе – отговори Незнайко, като въртеше смутено линията в ръцете си.
– Не, ще ми излезе, ще ми излезе! Знаете ли каква съм нежна? И с тапа да ме ударите, веднага ще ми излезе буца.
– Може да се залепи мушамичка – сети се Незнайко. – Нали донесохте от аптеката мушамичка?
– Аз я донесох за вас.
– Ще стигне и за двама ни – отвърна Незнайко.
Той взе мушамичката и я разряза с ножица на четири части.
– Залепвайте я по-бързо – вълнуваше се Синеочка. – Ето тук, тук…
Тя подложи челото си и показа с пръст къде да се залепи мушамичката.
Незнайко залепи мушамичката, но видя, че е залепнала накриво, почна да я отлепва.
– По-внимателно! По-внимателно! – викаше Синеочка. – Цялото ми чело ще изплескате с тази противна мушама.
– Сега е добре – каза Незнайко, като залепи мушамичката.
Синеочка изтича към огледалото:
– Добре изглеждам, няма що! Само да не ме види някой с тази мушама на челото! Я ми покажете рамото си. Къде е натъртеното място?
Синеочка се залови да залепва мушамичка на рамото на Незнайко.
– Аз съвсем не исках да ударя вас – рече Незнайко.
– А кого?
Незнайко искаше да каже, че едно непознато момиченце го беше закачало, но сметна че това ще бъде доносничество.
– Никого – отговори той. – Аз исках просто да опитам може ли да чукна някого с тази линия.
– Вие, момчетата, си мислите само как да чукнете някого, а когато вас самите ви чукнат, не ви се харесва… Защо се усмихвате? Да не ви е смешно, че имам мушама на челото си?
Тя отново се приближи към огледалото.
– Наистина много смешно е с този четириъгълник на челото!
– А вие изрежете мушамата кръгла – посъветва я Незнайко.
Синеочка отлепи мушамичката, изряза я с ножиците във вид на кръгче и пак я залепи на челото си.
– Така по-добре ли ви се струва? – обърна се тя към Незнайко.
– Разбира се – потвърди Незнайко. – Според мене така дори ви прилича.
Синеочка присви очи и взе да се оглежда в огледалото.
– А сега дайте ми панталоните и ризата – помоли Незнайко.
– Идете се измийте, а после ще получите и дрехите си.
Синеочка заведе Незнайко в кухнята. Там на стената имаше умивалник. До него на един пирон висеше кърпа за лице, а на поличката имаше сапун и прах за зъби.
– Ето ви четка, ето ви прах за зъби. Ще си измиете зъбите – каза Синеочка, като подаваше на Незнайко четката за зъби.
– Не мога да понасям праха за зъби! – измърмори Незнайко.
– А защо?
– Не е вкусен!
– Че няма да го ядете, я!
– Все едно. Щипе на езика.
– Ще пощипе и ще престане.
Незнайко с нежелание се зае да мие зъбите си. След като прекара два пъти четката по зъбите си, той направи отчаяна гримаса и почна да плюе. После изплакна с вода устата си и почна да си сапунисва ръцете. След като си изми ръцете, сложи сапуна на поличката и почна да си мие лицето.
– И на лицето сложи сапун – каза Синеочка.
– Не искам! – отговори Незнайко. – Сапунът винаги влиза в очите.
– Не, моля ви се – строго каза Синеочка. – Иначе няма да получите дрехите си.
Нямаше какво да се прави, Незнайко насапуниса лицето си и бърже започна да измива сапуна с вода.
– Бр-р-р! – потръпваше той. – Каква студена вода.
Като наплиска криво-ляво лицето си, той протегна ръце напред и със затворени очи взе да опипва стената.
Синеочка го гледаше и едва сдържаше смеха си.
– Какво търсите?
– К-кърпата – отговори Незнайко, разтреперан от студ.
– Защо я търсите със затворени очи? Отворете си очите.
– Как да ги отворя, когато п-п-проклетият сапун и без това ми влиза в очите!
– Че да бяхте го измили хубавичко.
Синеочка откачи кърпата от стената и я подаде на Незнайко. Той я прекара по лицето си и чак тогава се реши да отвори очи.
– Е, сега станахте много по-чист и дори по-красив – каза Синеочка и като забеляза мръсните следи по кърпата, завърши: – Но следния път ще трябва да се измиете по-добре. Аз само първия път съм снизходителна.
Тя донесе дрехите на Незнайко и рече:
– Обличайте се и елате горе да пием чай. Вие сигурно сте изгладнял вече?
– Страшно съм изгладнял – призна си Незнайко. – Струва ми се, че бих изял цял слон!
– Ах, горкичкият! Хайде елате по-бърже, чакаме ви.
Тринадесета глава
Разговор на масата
Незнайко бързо се облече и се изкачи по скърцащата стълбичка. Той се намери в стая малко по-малка от долната, но много по-уютна. Двата полукръгли прозореца с красиви завеси гледаха към улицата. Между прозорците имаше врата за балкона. В средата на стаята беше сложена маса, наредена с купички, панички и чинийки, пълни с различни сладка, бисквити, банички, кравайчета, кифлички, баклавички и други неща за ядене. Ясно беше, че момиченцата бяха решила да нагостят богато Незнайко. Незнайко просто не знаеше къде да гледа най-напред, когато видя на масата такова разкошно угощение.
Момиченцето с панделката и момиченцето с малките плитчици вече наливаха чай. Момиченцето с къдриците, вадеше от бюфета ябълков мармалад.
Синеочка запозна Незнайко със своите приятелки. Момиченцето с плитчиците се казваше Катеричка, момиченцето с панделката – Зайка, а момиченцето с къдриците – Палавка. Незнайко искаше по-скоро да седне до масата, но в това време вратата се отвори и в стаята влязоха още четири момиченца. Синеочка почна да запознава Незнайко с тях:
– А това са нашите съседки: Вранка, Еличка, Маргаритка и Дебеланка.
Момиченцата обкръжиха Незнайко.
– С балон ли сте пристигнали при нас? – попита чернокосата Вранка.
– Да, с балон – важно отговори Незнайко, поглеждайки към масата.
– Сигурно е страшно да се хвърчи с балон? – каза пълничката Дебеланка.
– Ужасно страшно!… Искам да кажа, ни най-малко! – сепна се навреме Незнайко.
– Какъв сте смел! За нищо на света не бих се качила на балон – добави Еличка.
– Откъде идвате? – попита Маргаритка.
– От Града на цветята.
– Къде се намира този град?
– Там – махна неопределено с ръка Незнайко. – На Краставичката река.
– Никога не съм чувала за такава река – възкликна Вранка. – Сигурно е далеко.
– Много далеко – потвърди Незнайко.
– Хайде сядайте на масата, че ще изстине чаят – покани гостите Синеочка.
Незнайко не чака дълго да го молят. Той мигновено седна на масата и почна да си тъпче устата с банички, кравайчета, мармалад и сладко. Момиченцата почти нищо не ядяха, тъй като много им се искаше да разпитат Незнайко за балона. Най-после Палавка не издържа и попита:
– Кажете, моля ви се, кой измисли това, да летите с балон?
– Аз – отвърна Незнайко, като движеше с всички сили челюстите си, за да може по-бърже да сдъвче парчето баница.
– Какво приказвате! Нима вие? – чуха се възгласи от всички страни.
– Честна дума, аз. Да не мръдна от мястото си, ако лъжа! – закле се Незнайко и едва не се задави с баницата.
– Колко интересно! Разкажете ни, моля ви се, за това – помоли Дебеланка.
– Е, какво има тук за разказване… – разпери ръце Незнайко. – Нашите момчета отдавна ме молеха да измисля нещо. „Измисли нещо, братче, та измисли!“ Аз им казвам: „Омръзнало ми е вече, братчета да измислям. Измислете си вие сами!“ Те казват: „Къде можем ние? Ние сме, глупави, а ти си умен. Какво ти струва? Измисли!“ „Е, бива – казвам. – Какво да ви правя! Ще измисля!“ И почнах да мисля.
Незнайко със замислен вид задъвка баницата. Момиченцата нетърпеливо го поглеждаха. Най-после Катеричка се осмели да прекъсне продължителното мълчание и като видя, че Незнайко посегна за ново парче баница, му напомни:
– Спряхме дотам, че сте почнали да мислите.
– Да! – възкликна, като че ли събуден от сън Незнайко и удари с парчето баница по масата. – Мислих аз три дни и три нощи и какво мислите? Все пак измислих! „Слушайте, братчета – казвам им, – ще имате балон.“ И направихме балон. За мене дори поетът Цветец… ние имаме такъв поет… съчини стихове: „Наш Незнайко балон измисли…“ Или не: „Измисли балон Незнайко наш…“ Или не: „Нашия балон измисли Незнайко“. Не, забравил съм го! За мене, знаете, много стихове съчиняват, всички не могат да се запомнят.
Незнайко отново се залови за баницата.
– Но как направихте балона? – попита Синеочка.
– О, това беше трудна работа! Всички наши момчета работеха денонощно. Кой маже с гума, кой работи с помпата, а пък аз само се разхождам и подсвирквам… искам да кажа, не подсвирквам, а показвам на всеки какво трябва да прави. Без мене никой нищо не може да разбере. На всекиго трябва да обясниш, на всекиго да покажеш. Работата е извънредно отговорна, защото балонът може да се спука всяка минута. Имам си двама помощници, Винтчо и Болтчо – златни ръце имат. Всичко могат да направят, но главата им слабо работи. Всичко трябва да им се обяснява и показва. И аз им обясних как трябва да направят котела. И се почна работа: котелът ври, водата кипи, парата свири, ужасно нещо!
Момиченцата със затаен дъх слушаха Незнайко.
– А после? Какво стана после? – завикаха всички, щом Незнайко спря да говори.
– Най-сетне настъпи денят на отлитането – продължи Незнайко. – Събраха се хиляди дребосъчета. Едни казват, че балонът ще хвръкне, други – че няма да хвръкне. Почна се бой. Тези, които казват, че балонът ще хвръкне, бият онези, които казват, че няма да хвръкне, а тези, които казват, че няма да хвръкне, бият онези, които казват, че ще хвръкне. Или не… струва ми се, беше наопаки: тези, които казват, че няма да хвръкне, бият онези, които казват, че ще хвръкне… Или не, наопаки… С една дума, не можеш разбра кой кого бие. Всички се бият помежду си.
– Е, добре – каза Синеочка. – Вие разказвайте не за боя, а за балона.
– Дадено – съгласи се Незнайко. – Те значи се посбиха, а ние влязохме в коша и аз произнесох реч, значи летим, братчета, прощавайте! И хвръкнахме нагоре. Като стигнахме догоре, гледаме – земята долу не е по-голяма от ей тази баница.
– Не може да бъде! – ахнаха момиченцата.
– Да не мръдна от мястото си, ако лъжа! – закле се Незнайко.
– Ама не го прекъсвайте – с досада каза Синеочка. – Не му пречете. Няма да вземе да лъже, я!
– Наистина, не ми пречете да лъжа… тоест, пфу! Не ми пречете да разказвам истината – каза Незнайко.
– Разказвайте, разказвайте! – извикаха всички в един глас.
– И така – продължи Незнайко. – Летим значи нагоре. Изведнъж – трас! Не можем да летим по-нагоре. Гледаме – ударили сме се в един облак. Какво да правим? Взехме брадвата и пробихме в облака дупка. Пак полетяхме нагоре. Гледаме – летим надолу с главата: небето отдолу, а земята отгоре.
– Защо така? – зачудиха се момиченцата.
– Природен закон – обясни Незнайко. – Над облаците винаги се лети надолу с главата. Долетяхме до най-високото място, а там хиляда градуса и една десета студ. Всички замръзнахме. Балонът изстина и почна да пада. Аз излязох хитър и предварително поръчах да сложат в коша торбички с пясък. Почнахме да хвърляме торбичките. Хвърляхме, хвърляхме – изхвърлихме всички торбички. Ами сега какво да правим? С нас имаше едно момче на име Знайко. Голям страхливец! Като видя, че балонът пада, той почна да плаче, а после скочи долу с парашут и си отиде в къщи. Балонът олекна и пак полетя нагоре. Сетне пък, като полетя надолу, че като се удари о земята, че като подскочи, че като хвръкна отново… Аз се изтърсих от коша и – бух на земята с главата надолу!…
Увлечен от своя разказ, Незнайко удари с юмрук по масата и уцели точно баницата. Плънката й се пръсна на всички страни. Момиченцата трепнаха от страх и едва не изпопадаха от столовете си.
– А после какво? – попитаха те, като се съвзеха.
– После не помня.
Настъпи мълчание. Момиченцата гледаха смаяни Незнайко. В техните очи той беше истински герой. Най-после Синеочка каза:
– Много ни изплашихте с вашия балон. Снощи пиехме чай на балкона. Изведнъж гледаме – лети огромен, кръгъл балон, приближава се към нашата къща и се блъска в оградата… Изведнъж – тряс! Балонът се пукна, а когато притичахме, видяхме само коша от брезова кора.
– Вие лежахте като мъртъв – обади се Зайка. – Ужасно!
– Едната ви обувка беше на крака, другата висеше на оградата, а шапката ви – на едно дърво! – добави Катеричка.
– Ръкавът на куртката ви се беше откъснал и ние го намерихме едва тази сутрин – каза Палавка. – Трябваше да го пришием набърже пак на куртката.
– Как се намерих в тази къща? – попита Незнайко.
– Ние ви пренесохме у нас. Не можеше да ви оставим да пренощувате на двора! – отвърна Синеочка.
– Та вие бяхте съвсем, съвсем като мъртъв – отново се обади Зайка. – Но Пчелица каза, че можете да се съживите, защото имате здрав… как се казва… ор-га-низъм.
– Да, аз имам здрав организъм и още по-здрава глава – похвали се Незнайко. – Друг на мое място непременно би получил мозъкотресение.
– Навярно искате да кажете – сътресение на мозъка? – попита Синеочка.
– Да, да, сътресение на мозъка – поправи се Незнайко.
– Но вие казахте, че не сте били сам на балона? – попита Синеочка.
– Разбира се, че не бях сам. Ние бяхме шестнайсет души. Наистина тоя страхливец Знайко скочи с парашут, така че останахме петнайсет.
– Но къде са останалите? – попита Вранка.
– Не зная – сви рамене Незнайко. – Нямаше ли в коша друг освен мене?
– Ние намерихме в коша само бои за рисуване и походна аптечка.
– Боите са на Палитро, а пък аптечката – на Хапчев.
В това време вратата се отвори и в стаята се втурна Снежинка.
– Чухте ли новината? – извика тя. – Прясна новина! Още един балон долетял и се разбил. С него хвърчали четиринайсет момчета. Те паднали снощи вън от града. Нашите момичета ги намерили едва на разсъмване и им помогнали да стигнат до болницата.
– Те са ранени значи? – ахна Катеричка.
– Слаба работа – махна с ръка Снежинка. – Пчелица каза, че ще ги излекуват.
– Това са сигурно моите другари – каза Незнайко. – Веднага ще отида в болницата и ще разбера всичко.
– Аз ще ви придружа – предложи Синеочка.
– И аз ще дойда с вас – рече Снежинка.
Тя едва сега забеляза кръглата мушамичка на челото на Синеочка и извика:
– Ах, миличка, какво прелестно кръгче имаш на челото си! Много ти прилича. Това да не е нова мода – да се носят кръгчета? И аз ще си направя такова.
– Не – отговори Синеочка, – това е мушамичка. Случайно ударих челото си на вратата.
– Ах, така ли… – разочаровано проточи глас Снежинка.
Тя изтича към огледалото и почна да наглася шапката на главата си.
Стаята изведнъж опустя. Всички се пръснаха да разказват новината на съседите.
