Текст книги "Приключенията на Незнайко"

Първа глава
Дребосъчетата от Града на цветята

В един приказен град живееха дребосъчета. Наричаха ги така, защото бяха твърде малки. Всяко дребосъче беше на ръст колкото малка краставичка. Техният град беше много красив. Около всяка къща растяха цветя: маргаритки, лайкучки, глухарчета. Дори улиците там носеха имената на цветя: Улица на звънчетата, Алея на лайкучките, Булевард на синчеца. Самият град пък се наричаше Градът на цветята. Той беше построен покрай един ручей. Този ручей дребосъчетата наричаха Краставична река, защото по бреговете му растяха много краставици.

Отвъд реката имаше гора. Дребосъчетата си правеха лодчици от брезова кора, преминаваха реката и ходеха в гората за ягоди, гъби и лешници. Трудно им беше да берат ягоди, защото бяха съвсем дребни, а за да стигнат лешниците, трябваше да се катерят по високия храст и да мъкнат при това със себе си трион. Нито едно дребосъче не можеше да откъсне лешник с ръка – трябваше да ги режат с триони. Също и гъбите режеха с трион. Отрежат гъбата до дъно, разрежат я после на части и мъкнат парченцата в къщи.

Дребосъчетата не бяха еднакви: едни от тях бяха момченца, а други момиченца. Момченцата ходеха винаги или с дълги панталони, или с къси гащета с презрамки, а момиченцата обичаха да носят много пъстри роклички. Момченцата не обичаха да се занимават с прическите си и затова косите им бяха винаги късо остригани, а момиченцата имаха дълги коси. Те много обичаха да си правят различни красиви прически, сплитаха косите си на дълги плитки, в които заплитаха лентички, а на главите си носеха панделки. Повечето от момченцата много се гордееха с това, че са момченца, и почти никак не дружаха с момиченцата. А момиченцата се гордееха с това, че са момиченца, и също така не искаха да дружат с момченцата. Ако някое момиченце срещнеше момченце, то още като го зърнеше отдалеч, веднага минаваше на другата страна на улицата. И добре правеше, защото между момченцата често се срещаха такива, които не можеха спокойно да минат покрай момиченце, без да му кажат нещо обидно, дори да го блъснат, или което е още по-лошо, да го дръпнат за плитката. Разбира се, не всички момченца бяха такива, но нали това не е написано на челото им, момиченцата смятаха, че е по-добре навреме да минат на другата страна на улицата и да не се срещат с тях. Ето защо много момченца наричаха момиченцата фантазьорки – виж ти каква дума измислили – а много момиченца наричаха момченцата побойници или им измисляха различни обидни прякори.

Някои читатели веднага ще кажат, че всичко това навярно е измислица и че такива дребосъчета в живота няма. Но и никой не твърди, че има. В живота е едно, а в приказния град е съвсем друго. В приказния град всичко се случва!

В една къщичка на Улицата на звънчетата живееха шестнайсет момченца-дребосъчета. Най-главното от тях беше момченцето дребосъче на име Знайко. Наричаха го Знайко, защото знаеше извънредно много. А знаеше много, защото четеше различни книги. Тези книги бяха разхвърлени по масата и под масата, и на леглото, и под леглото. Нямаше местенце в стаята му, където да не се намираха книги. От четенето на книги Знайко стана много умен. Затова всички го слушаха и много го обичаха. Той носеше винаги черен костюм, а когато сядаше на масата, слагаше очила и се залавяше да чете някаква книга – заприличваше съвсем на професор.

В същата къщичка живееше прочутият доктор Хапчев, който лекуваше дребосъчетата от всички болести. Той ходеше винаги с бяла престилка и на главата си носеше бял калпак с пискюлче. Там живееше също и известният механик Винтчо, и помощникът му Болтчо, живееше и Захарин Захаринов Сиропов, прочут с това, че много обичаше сироп с газирана вода. Той беше много учтив. Предпочиташе да го наричат по име и презиме и се сърдеше, когато някой му казваше просто Сиропов. В къщичката живееше и ловецът Патронко. Той си имаше малко кученце на име Рунтавко и пушка, която стреляше с тапи. Живееха там и художникът Палитро, музикантът Гусльо и други момченца: Бързанко, Мърморко, Мълчаливко, Шишко, Загубанко, двамата братя Дано и Може. Ала най-известен между тях беше Незнайко. Наричаха го Незнайко, защото нищичко не знаеше.

Този Незнайко носеше светложълти панталони, оранжева рубашка със зелена връзка и яркосиня шапка. Изобщо той обичаше ярките цветове. Нагизден като папагал, Незнайко по цели дни скиташе из града, съчиняваше различни измислици и ги разказваше на всеки срещнат. Освен това постоянно закачаше момиченцата. Ето защо момиченцата, щом зърнеха отдалеч оранжевата му рубашка, веднага се връщаха назад и се криеха из къщите. Незнайко имаше приятел на име Парцаливко, който живееше на Улицата на маргаритките. Незнайко можеше да бъбри с Парцаливко по цели часове. Те по двайсет пъти на ден се сърдеха и по двайсет пъти на ден се сдобряваха.

Незнайко се прочу най-вече след една история.

Веднъж той се разхождаше из града и случайно излезе на полето. Наоколо нямаше жива душа. В това време отнякъде долетя майски бръмбар. Като сляп връхлетя върху Незнайко и го удари в тила. Незнайко се пльосна на земята. В това време бръмбарът хвръкна и изчезна в далечината. Незнайко скочи и се заоглежда наоколо, да види кой е тоз, дето го е ударил. Но наоколо нямаше никого.

„Кой ли ме удари? – мислеше си Незнайко. – Може би отгоре е паднало нещо?“

Той вдигна глава, погледна нагоре, но и там нямаше нищо. Само слънцето блестеше силно над главата му.

„Значи от слънцето е паднало нещо отгоре ми – реши Незнайко. – Навярно се е откъртило парче от него и ме е ударило по главата.“

Той си тръгна за в къщи и по пътя срещна един свой познат на име Лупов.

Този Лупов беше знаменит астроном. Той можеше да прави увеличителни стъкла от парчета счупени шишета. Когато гледаше през увеличителните стъкла, различните предмети изглеждаха по-големи. От няколко такива увеличителни стъкла Лупов направи голяма зрителна тръба, през която можеше да се наблюдават луната и звездите. Така той стана астроном.

– Слушай, Лупов – каза му Незнайко. – Ти знаеш ли какво се случи: от слънцето се откърти едно парче и ме удари по главата.

– Какви ги приказваш, Незнайко! – засмя се Лупов. – Ако от слънцето, се е откъртило парче, щеше да те смаже на пита. Та слънцето е много голямо. То е по-голямо от цялата наша земя.

– Не може да бъде – отговори Незнайко. – Според мене, слънцето е колкото чиния.

– Така ти се струва само защото слънцето е много далеч от нас. Слънцето е огромно нажежено кълбо. Виждал съм го през тръбата си. Ако от слънцето се откъснеше и най-малкото парченце, то би разрушило целия ни град.

– Я виж ти! – отвърна Незнайко. – Аз пък не знаех, че слънцето било толкова голямо. Я да ида да разкажа на нашите – може би и те не са чували още за това. А ти все пак погледни слънцето през тръбата си: може би наистина ще излезе нащърбено!

Незнайко тръгна към къщи и на всеки срещнат разказваше:

– Братчета, знаете ли какво нещо е слънцето? То е по-голямо от цялата наша земя. Такова нещо е то! И знаете ли, братчета, от слънцето взело, че се откъснало едно парче и лети право към нас. То скоро ще падне и ще смачка всички ни. Какъв ужас! Ако не вярвате, идете и питайте Лупов.

Всички се смееха, защото знаеха, че Незнайко е празен дърдорко. А Незнайко се затича с всички сили към къщи и започна да вика:

– Братчета, спасявайте се! Парчето лети!

– Какво парче? – го питаха.

– Парче, братчета! От слънцето се е откъснало парче. Скоро ще тупне и тогава – край на всички ни. Знаете ли какво нещо е слънцето? То е по-голямо от цялата наша земя!

– Какви ги измисляш!

– Нищо не измислям аз. Лупов каза. Той го е видял през тръбата си.

Всички изтичаха навън и почнаха да гледат към слънцето. Гледаха, гледаха, докато от очите им не потекоха сълзи. Заслепени, те наистина започнаха да виждат слънцето нащърбено.

А Незнайко викаше:

– Спасявайте се кой как може! Беда!

Всички почнаха бързо да прибират вещите си. Палитро грабна боите и четката си, Гусльо – своите музикални инструменти: цигулката, балалайката и медната тръба. Доктор Хапчев тичаше насам-нататък по цялата къща да търси походната аптечка, която беше изчезнала кой знае къде. Шишко грабна галошите и чадъра си и тъкмо изскачаше от вратата, когато се раздаде гласът на Знайко:

– Успокойте се, братчета! Нищо страшно няма. Не знаете ли, че Незнайко е дърдорко? Това е негова измислица.

– Измислица ли? – кресна Незнайко. – Вървете и питайте Лупов.

Всички изтичаха при Лупов и се разбра, че наистина Незнайко е съчинил всичко. Ех, че смях падна тогава! Всички се присмиваха на Незнайко и казваха:

– Не можем да се начудим как ти повярвахме!

– Ами аз не се ли чудя! – отговори Незнайко. – Та и аз бях повярвал.

Ето какво чудно момченце беше този Незнайко!

Втора глава
Как Незнайко стана музикант

Когато Незнайко се залавяше за някоя работа, той я вършеше не тъй както трябва и всичко излизаше съвсем наопаки. Той едва се научи да срича, а можеше да пише само с печатни букви. Мнозина казваха, че главата на Незнайко е съвсем празна, но това не беше вярно, защото как би могъл тогава да разсъждава? Наистина той лошо разсъждаваше, но обуваше обувките на краката си, а не на главата – а за това все пак трябва разсъдък, нали?

Незнайко не беше чак толкова лош. Той много искаше да научи нещо, но не обичаше да се труди. Щеше му се да се научи изведнъж, без всякакъв труд, но така дори и най-умното дребосъче нищо не би могло да постигне.

Момченцата и момиченцата обичаха много музиката, а Гусльо беше прекрасен музикант. Той имаше различни музикални инструменти и често свиреше на тях. Всички слушаха неговата музика и много го хвалеха. Незнайко завиждаше на Гусльо, че го хвалят, и започна да го моли:

– Научи ме да свиря. И аз искам да стана музикант.

– Опитай – съгласи се Гусльо. – На какво искаш да свириш.

– А на какво е най-лесно да се научи човек?

– На балалайка.

– Добре, дай тук балалайката, ще опитам.

Гусльо му даде балалайката. Незнайко подрънка малко и после рече:

– Не, балалайката свири много тихо. Дай нещо друго, по-силно.

Гусльо му даде цигулката. Незнайко започна да стърже с лъка по струните и каза:

– Няма ли нещо още по-силно?

– Има и тръба – отговори Гусльо.

– Дай я тук, ще я опитам.

Гусльо му даде голямата медна тръба. Щом наду Незнайко тръбата, и тя изведнъж изрева:

– Това се казва хубав инструмент! – зарадва се Незнайко. – Силно свири!

– Добре, учи се да свириш на тръба, щом ти се харесва – съгласи се Гусльо.

– Че защо ще се уча? Аз и така мога – отговори Незнайко.

– О, не, не можеш още.

– Мога, мога! Ето слушай! – извика Незнайко и започна с всичка сила да надува тръбата:

Бу-бу-бу! Гу-гу-гу-гу!

– Ти просто тръбиш, а не свириш – отвърна Гусльо.

– Как тъй не свиря? – обиди се Незнайко. – Много хубаво свиря дори. Силно!

– Ех, какъв си. Работата тук не е в силното свирене. Трябва да бъде хубаво.

– Че както свиря аз, не е ли хубаво?

– Съвсем не е хубаво – каза Гусльо. – Както виждам, ти нямаш никакви музикални способности.

– Ти нямаш музикални способности! – разсърди се Незнайко. – Просто от завист приказваш така. Искаш само тебе да слушат и хвалят.

– Нищо подобно – каза Гусльо. – Вземи тръбата и свири колкото си щеш, щом мислиш, че не е нужно да се учиш. Нека и тебе да хвалят.

– И ще свиря! – отговори Незнайко.

Взе той да надува тръбата и тъй като не умееше да свири, тръбата ту ревеше, ту хъркаше, ту пищеше, ту грухтеше. Гусльо слуша, слуша… Най-после му омръзна. Облече си той кадифеното палтенце, върза на шията си розовата панделка, която носеше вместо връзка, и отиде на гости.

Вечерта, когато всички момченца се събраха в къщи, Незнайко отново се залови за тръбата и взе да я надува:

Бу-бу-бу-у! Ду-ду-ду-у!

– Какъв е този шум? – развикаха се всички.

– Това не е шум – отговори Незнайко. – Това е музика.

– Престани веднага – викна Знайко. – Ушите ми писнаха от твоята музика!

– Защото не си й свикнал още. Ще свикнеш и няма да ти пищят ушите.

– Аз пък не искам да свиквам. Много ми е притрябвало!

Ала Незнайко не го слушаше и продължаваше да свири:

Бу-бу-бу! Хр-р-р! Виу! Виу!

– Престани най-после! – нахвърлиха се върху него всички момченца. – Махай се оттук със своята ужасна тръба!

– Къде да отида?

– Върви на полето и там свири.

– Но на полето никой няма да ме чуе.

– А ти непременно ли искаш някой да те чуе?

– Непременно.

– Върви тогава на улицата, там съседите ще те чуят.

Незнайко излезе на улицата и почна да свири пред близката къща, но съседите го помолиха да не вдига шум под прозорците им. Тогава той отиде пред друга къща, но и оттам го изпъдиха. Отиде пред трета – оттам също почнаха да го пъдят, но той реши напук да продължава да им свири. Съседите се ядосаха, излязоха навън и го подгониха. Едва успя да избяга с тръбата си.

Оттогава Незнайко престана да свири на тръба.

– Не разбират музиката ми – казваше той. – Не са дораснали още до нея. Когато дораснат – сами ще ме молят, но ще бъде късно. Няма да свиря вече.

Трета глава
Как Незнайко стана художник

Палитро беше много добър художник. Той винаги носеше дълга и широка риза, която наричаше „блуза“. Интересно беше да се види как Палитро стои пред триножника с палитра в ръка, пременен в своята блуза, отметнал назад дългите си коси. За всекиго изведнъж ставаше ясно, че пред него се намира истински художник.

След като никой не пожела да слуша музиката му, Незнайко реши да стане художник. Отиде при Палитро и му каза.

– Слушай, Палитро, и аз реших да стана художник. Дай ми някакви бои и четчица.

Палитро съвсем не беше скъперник и подари на Незнайко старите си бои и четка. В това време при Незнайко довтаса приятелят му Парцаливко. Незнайко му каза:

– Сядай, Парцаливко, сега ще те нарисувам.

Парцаливко се зарадва, веднага седна на стола и Незнайко се залови да го рисува. Искаше му се да го направи по-красив и затова му нарисува червен нос, зелени уши, сини устни и оранжеви очи. Парцаливко настояваше по-скоро да види своя портрет. От нетърпение не можеше спокойно да седи на стола и постоянно се въртеше.

– Не се върти, не се върти – викаше му Незнайко, – защото няма да си приличаш.

– А сега приличам ли си? – попита Парцаливко.

– Много си приличаш – отвърна Незнайко и му нарисува мустаци с виолетова боя.

– Хайде, дай да видя какво е излязло! – помоли се Парцаливко, когато Незнайко завърши портрета.

Незнайко му го показа.

– Ама аз такъв ли съм? – извика уплашено Парцаливко.

– Разбира се! А какъв искаш да бъдеш?

– А защо си ми нарисувал мустаци? Нали аз нямам?

– Е, ще ти пораснат един ден.

– А защо ми е червен носът?

– За да е по-красиво.

– А косите ми защо са сини? Нима косите ми са сини?

– Сини са – отговори Незнайко. – Но ако не ти се харесва, мога да ги направя и зелени.

– Не, портретът е лош – каза Парцаливко. – Дай да го скъсам.

– Защо да се унищожава едно художествено произведение? – отговори Незнайко.

Парцаливко поиска да му вземе портрета и те захванаха да се бият. На шума притичаха Знайко, доктор Хапчев и останалите момчета.

– Защо се биете? – попитаха ги те.

– Ето – извика Парцаливко, – решавайте вие, кажете, кой е нарисуван тук? Нали не съм аз?

– Разбира се, че не си ти – отговориха момченцата. – Тук е нарисувано някакво си градинско плашило!

Незнайко рече:

– Вие не го познахте, защото нищо не съм написал отдолу. Ей сега всичко ще стане ясно.

Той взе молива и с печатни букви написа под портрета: „Парцаливко“. После окачи портрета на стената и каза:

– Нека виси. Всички могат да го гледат, на никого не е забранено.

– Все едно – рече Парцаливко, – аз ще дойда, когато си легнеш, и ще унищожа този портрет.

– А пък аз няма да си лягам тази нощ и ще пазя – отговори Незнайко.

Парцаливко се разсърди и си отиде, а Незнайко наистина не си легна вечерта. Когато всички заспаха, той взе боите и се залови да рисува поред. Нарисува Шишко такъв дебел, че дори не се събираше на листа. Бързанко нарисува с тънки крачка и отзад, кой знае защо, му прибави кучешка опашка. Ловеца Патронко нарисува яхнал Рунтавко. На доктор Хапчев вместо нос нарисува термометър. На Знайко, неизвестно защо, нарисува магарешки уши. С една дума, изобрази всички в смешен и безобразен вид. На разсъмване той окачи портретите по стените, надписа ги, така че се получи истинска изложба.

Пръв се събуди доктор Хапчев. Той видя портретите по стените и почна да се смее. Те толкова му се харесаха, че дори сложи пенснето на носа си и почна да ги разглежда много внимателно. Приближаваше се до всеки портрет и дълго се смееше.

– Браво, Незнайко! – каза доктор Хапчев. – Никога в живота си не съм се смял така!

Най-после той се спря пред своя портрет и строго запита:

– А това какво е? Нима съм аз? Не, не съм аз. Това е много лош портрет. Ти по-добре го снеми.

– Защо да го снемам? Нека си виси – отговори Незнайко.

Доктор Хапчев се разсърди и рече:

– Ти, Незнайко, сигурно си болен. Нещо се е случило с очите ти. Кога си видял да имам термометър вместо нос? Ще трябва да ти се даде довечера рициново масло.

Незнайко никак не обичаше рициновото масло. Той се изплаши и каза:

– Не-е-е! Сам виждам сега, че портретът е лош.

Той сне от стената портрета на Хапчев и го скъса.

След Хапчев се събуди ловецът Патронко. И той хареса портретите. Едва не се пукна от смях, когато ги гледаше. Но след като видя своя портрет, настроението му изведнъж се развали.

– Това е лош портрет – измърмори той. – Не прилича на мене. Снеми го, иначе няма да те взема със себе си на лов.

Незнайко се принуди да свали от стената и ловеца Патронко.

Така стана и с останалите. Всички харесваха портретите на другите, а своите не харесваха.

Последен се събуди Палитро, който както винаги спеше най-много. Когато видя на стената своя портрет, разсърди се страшно и каза, че това не е портрет, а бездарна антихудожествена цапаница. После дръпна портрета от стената и си взе боите и четките от Незнайко.

На стената остана само портретът на Парцаливко. Незнайко го свали и отиде при своя приятел.

– Парцаливко, искаш ли да ти подаря твоя портрет? А ти от благодарност ще се помириш с мене – предложи Незнайко.

Парцаливко взе портрета си, скъса го на парченца и каза:

– Добре, мир! Само че ако още веднъж ме нарисуваш, за нищо на света няма да се помиря с тебе.

– Аз никого вече няма да рисувам – отговори Незнайко. – Рисуваш, рисуваш, а никой дори едно благодаря не ти казва, всички само се карат. Не искам вече да съм художник.

Четвърта глава
Как Незнайко съчинява стихове

Като не можа да стане художник, Незнайко реши да стане поет и да съчинява стихове. Той имаше един познат поет, който живееше на Улицата на глухарчетата. Истинското име на този поет беше Бабанко, но известно е, че всички поети много обичат красивите имена. Ето защо, когато започна да пише стихове, Бабанко си избра друго име и взе да се нарича Цветец.

Веднъж Незнайко отиде при Цветец и му каза:

– Слушай, Цветец, научи ме да съчинявам стихове. И аз искам да стана поет.

– А имаш ли талант? – попита Цветец.

– Разбира се, че имам. Много съм талантлив.

– Това трябва да се провери – каза Цветец. – Знаеш ли какво е рима?

– Рима ли? Не, не зная.

– Когато две думи завършват еднакво – това се казва рима – обясни Цветец. – Например: сила – мила; чаша – каша. Разбра ли?

– Разбрах.

– Хайде, намери ми рима на думата „пръчка“.

– Рибка – отговори Незнайко.

– Каква рима е това – пръчка – рибка? Никаква рима няма в тези две думи.

– Защо да няма? Нали завършват еднакво?

– Това не е достатъчно – каза Цветец. – Трябва думите да си приличат, за да звучи добре. Ето слушай: пръчка – съчка; печка – мечка; книжка – мишка.

– Разбрах, разбрах! – извика Незнайко. – Пръчка – съчка; печка – мечка; книжка – мишка. Чудесно! Ха-ха-ха!

– Хайде тогава намисли рима на думата „варел“ – каза Цветец.

– Спарел – отвърна Незнайко.

– Какъв спарел? – учуди се Цветец. – Че има ли такава дума?

– А няма ли?

– Разбира се, че няма.

– Е, тогава сварел.

– Какъв е пък този сварел? – учуди се отново Цветец.

– Е, когато сварят нещо, това се казва сварел.

– Лъжеш – каза Цветец, – такава дума няма. Трябва да се подбират думи, каквито има, а не да се измислят.

– Ами ако не мога да подбера друга дума?

– Значи нямаш поетичен талант.

– Е, тогава измисли сам рима на тази дума – отговори Незнайко.

– Ей сега – съгласи се Цветец.

Той застана сред стаята, скръсти ръце на гърди, наклони глава на една страна и почна да мисли. След това вдигна нагоре глава и продължи да мисли с втренчен в тавана поглед. После подпря глава на двете си ръце и замислено се загледа в пода. Като не помогна всичко това, Цветец почна да обикаля из стаята и тихичко да си шепне:

– Варел – барел, гарел, дарел, жарел… – той дълго си мърмори така, а после каза: – Уф! Каква е тази дума? Думата е такава, че на нея не може да се намери никаква рима!

– Видя ли? – зарадва се Незнайко. – Сам ми задава думи, на които няма рима, а пък казва, че аз не съм бил талантлив.

– Е, талантлив си, талантлив си, само ме остави на мира! – отговори Цветец. – Главата ме заболя. Съчинявай така, че да има и рима, и смисъл и ето ти тебе стихове.

– Нима това е толкова просто?

– Разбира се, че е просто. Важното е да имаш талант.

Незнайко си отиде в къщи и веднага се залови да съчинява стихове. Цял ден ходи из стаята, гледа ту в пода, ту в тавана, подпира си брадата с ръце и си мърмори нещо под носа. Най-после стиховете бяха готови и той каза:

– Слушайте, братчета, какви стихове съчиних.

– Казвай, казвай да видим какви са тези стихове!

– Аз съчиних стихове за вас – призна си Незнайко. – Ето най-напред стихове за Знайко:

 
Знайко ходи край реката
и прескочи той овцата.
 

– Какво? – извика Знайко. – Кога съм прескачал овца?

– Е, това само в стиховете се казва, за рима – обясни Незнайко.

– Значи ти заради римата ще съчиняваш всякакви лъжи по мой адрес? – кипна Знайко.

– Разбира се – отговори Незнайко. – Защо ми е да съчинявам истински неща? Истината няма какво да се съчинява, тя си съществува и без това.

– Опитай се пак и ще видиш! – заплаши го Знайко. – Казвай по-нататък какво си съчинил за другите.

– Ето чуйте за Бързанко:

 
А Бързанко пък бил гладен
и погълнал котлон хладен.
 

– Братчета! – изкрещя Бързанко. – Какви неща измисля той за мене? Никакъв хладен котлон не съм поглъщал.

– Не крещи – отвърна Незнайко. – Аз само за рима казвам, че котлонът бил хладен.

– Но аз никакъв котлон не съм поглъщал, нито горещ, нито хладен! – продължаваше да крещи Бързанко.

– Та аз не казвам, че си погълнал горещ, така че можеш да се успокоиш – отговори Незнайко. – Чуйте сега стихове за Дано:

 
Дано има под дюшека
една цяла питка мека.
 

Дано се приближи до кревата си, погледна под дюшека и каза:

– Дрън-дрън! Никаква питка няма тук.

– Ти нищо не разбираш от поезия – рече Незнайко. – Аз само за рима казвам, че има, а всъщност няма. Съчинил съм още и за Хапчев.

– Братчета! – извика доктор Хапчев. – Трябва да турим край на тази гавра с нас. Мигар спокойно ще го слушаме как лъже пред всички?

– Стига! – развикаха се всички. – Не искаме да слушаме вече! Това не са стихове, а някакви подигравки.

Само Знайко, Бързанко и Дано викаха:

– Нека чете! Щом прочете за нас, нека и за другите да прочете!

– Не! Не искаме! – викаха останалите.

– Е, щом вие не искате, ще отида да ги прочета на съседите – каза Незнайко.

– Какво? – креснаха тогава всички в един глас. – Ще отидеш да ни срамиш пред съседите? Опитай се само! Тогава можеш да не се връщаш в къщи.

– Е, добре, братчета, няма – съгласи се Незнайко. – Само не ми се сърдете.

И Незнайко реши вече да не съчинява стихове.

Назад к карточке книги "Приключенията на Незнайко"