Текст книги "Приключенията на Незнайко"

Четиринадесета глава
Пътешествието из града

Снежинка и Синеочка излязоха с Незнайко на улицата, по двете страни на която се редяха огради, изплетени от тънки върбови пръчки. Зад оградите се виждаха хубави къщички с червени и зелени покриви. Над къщите се издигаха огромни ябълкови, крушови и сливови дървета. Дърветата растяха и в дворовете, и по улиците. Целият град тънеше в зеленина и затова се наричаше Зеленият град.

Незнайко любопитно се оглеждаше на всички страни. Чистотата наоколо беше необикновена. Във всички дворове работеха момиченца. Едни от тях подстригваха тревата с ножици, за да не расте над определената височина, други, въоръжени с метли, метяха пътечките, трети усилено изтупваха праха от дългите платчета. С тези платчета в Зеления град постилаха не само подовете на къщите, но дори тротоарите на улиците. Наистина някои стопанки много се страхуваха да не би минувачите да изцапат техните платчета, затова заставаха наблизо и предупреждаваха да не се стъпва по тях или ако някой непременно иска да направи това, то предварително да избърше краката си. В много дворове също бяха постлани пътечки, а по стените на къщите дори отвън бяха накачени пъстри, красиви килими.

В Зеления град имаше водопровод, направен от тръстикови стебла. Както е известно, стеблата на тръстиката отвътре са кухи и водата може да тече по тях като по тръби. Тези тръби бяха прокарани по дължината на всяка улица, но те не бяха сложени, както някой може да си помисли, направо на земята, а бяха прикрепени на известна височина върху дървени стълбчета. Ето защо тръбите не гниеха и можеха да служат дълго време, макар да изискваха постоянно наблюдение и ремонт, за да се избегне изтичането на водата. От главната тръба, която минаваше по улицата, имаше разклонения за всяка къща. Освен това пред всяка къща имаше фонтан. Това беше много красиво и полезно, тъй като водата от фонтаните се използуваше за напояване на зеленчуковите градини. Всеки двор имаше своя зеленчукова градина, където растяха репички, цвекло, моркови и различни други зеленчуци.

В един двор Незнайко видя как момиченцата берат зеленчука. Те разкопаваха земята около ряпата или моркова, завързваха ги с връв, после хващаха връвта и дърпаха с всичка сила. Ряпата или морковът излизаха ведно с корена и момиченцата с вик и смях ги повличаха с връвта към къщи.

– Защо във вашия град има само момичета, а няма нито едно момче? – учудено попита Незнайко.

– Да, в нашия град останаха само момичета, защото момчетата се заселиха на плажа. Там си имат свой град, който се нарича Градът на хвърчилата.

– Защо са се заселили на плажа? – запита Незнайко.

– Защото там им е по-удобно. Те обичат по цял ден да се пекат на слънце и да се къпят, а през зимата, когато реката се покрие с лед, се пързалят с кънки. Те искат да живеят на плажа още и затова, защото през пролетта реката приижда и залива целия град.

– Че какво хубаво има в това?

– И аз мисля, че няма нищо хубаво – каза Снежинка, – но ето че на нашите момчета това се харесва. Те карат лодки. Когато придойде водата, те карат лодки и се спасяват един друг от наводнението. Обичат твърде много различните приключения.

– И аз обичам приключенията – рече Незнайко. – Може ли да се запозная с вашите момчета?

– Не може – каза Снежинка. – Първо, до Града на хвърчилата трябва да се върви цял час, защото плажът е далече надолу по реката, второ, нищо хубаво няма да научите от тях и трето, ние сме сърдити с тях.

– За какво сте сърдити? – попита Незнайко.

– Знаете ли какво направиха? – каза Синеочка. – През зимата ни поканиха на новогодишна елха. Казаха ни, че ще има музика и танци, а когато отидохме, знаете ли какво бяха измислили?… Започнаха да ни замерват със снежни топки.

– Е, и какво стана? – попита Незнайко.

– Е, и ние престанахме да дружим с тях. Оттогава никой не ходи там.

– А те идват ли при вас?

– И те не идват при нас. На първо време някои момчета продължаваха да идват при нас, но никой не искаше да играе с тях. Тогава те започнаха от скука да правят пакости: ту стъкла строшат, ту ограда счупят – каза Снежинка.

– А после изпратиха при нас едно момче на име Клечо – рече Синеочка. – Веднъж…

– Да – подхвана Снежинка. – Този Клечо дойде при нас и ни наприказва, че уж иска да дружи с нас, че и самият той не обичал момчетата, защото са пакостници. Ние му разрешихме да живее в нашия град и знаете ли какво направи той в края на краищата? Една нощ избяга от къщи и почна да върши всевъзможни безобразия. Подпря с дърво вратата на една къща отвън, та на сутринта да не могат да я отворят отвътре, на друга къща над вратата закачи един пън, за да удря по главата този, който излиза, пред вратата на трета къща опъна въже, за да се спъва и да пада всеки, на четвърта къща развали комина, на пета – строши стъклата…

Незнайко се заливаше от смях, като слушаше тази история.

– Смейте се вие – забеляза Синеочка, – а колко момичета си разбиха носовете! Едно момиче се покатери да поправя комина, падна от покрива и едва не си счупи крака.

– Аз съвсем не се смея на момичетата, а на тоя Клечо – отвърна Незнайко.

– Не трябва да му се смее човек, а хубавичко да го накаже, за да не прави повече така – рече Снежинка.

В това време те минаваха покрай едно ябълково дърво, което растеше сред улицата. Клоните на ябълковото дърво бяха отрупани с червени, зрели ябълки. Долу на ябълката беше подпряна висока дървена стълба, която стигаше едва до средата на огромното стебло. По-нагоре следваше въжена стълба, вързана за първия клон на дървото. На този клон имаше две момиченца. Едното момиченце внимателно режеше с трион дръжката на една ябълка, а другото грижливо поддържаше първото, за да не падне.

– По-предпазливо вървете тук – предупреди Синеочка Незнайко. – От дървото може да падне някоя ябълка и да ви убие.

– Мене не може да убие – похвали се Незнайко. – Моята глава е здрава.

– Момчетата си въобразяват, че само те са смели, но момичетата съвсем не са по-страхливи от тях. Виждате ли на каква височина са се изкачили.

– Момчетата пък летят с балони, карат автомобили – отговори Незнайко.

– Голяма работа! – каза Снежинка. – Много от нашите момичета също могат да карат автомобил.

– Нима имате автомобил?

– Имаме. Само че се развали. Ние се мъчихме, мъчихме, но не можахме да го поправим. Може би вие ще ни помогнете да поправим автомобила?

– Ще ви помогна, ще ви помогна – отвърна Незнайко. – Аз разбирам малко от тази работа. Когато Винтчо и Болтчо излязат от болницата, ще им кажа как и те ще го поправят.

– Това ще бъде чудесно! – заръкопляска Снежинка.

В този момент Незнайко видя едно чудо на природата, каквото никога в живота си не беше виждал. Посред улицата лежаха огромни зелени кълба, големи колкото една двуетажна къща, а може би дори още по-големи.

– Какви са тези балони? – попита учудено Незнайко.

Снежинка и Синеочка се засмяха.

– Това са дини – казаха те. – Нима никога не сте виждали дини?

– Никога – призна си Незнайко. – У нас не растат дини. За какво служат те?

Снежинка прихна да се смее:

– Момче, а не знае за какво служат дините! Остава да попитате за какво служат ябълките и крушите.

– Ядат ли се? – учуди се Незнайко. – Такава грамада за цяла година не може се изяде.

– Ние не ги ядем – отговори Синеочка. – Ние добиваме от тях сладък сок, значи сироп. Ако се пробие дупка, отдолу на динята, от нея започва да тече сладък сок. От една диня може да се получат няколко бъчви сироп.

– Кой е измислил саденето на дини? – попита Незнайко.

– Имаме си едно много умно момиче. Казва се Сламка – отвърна Синеочка. – То много обича да сее различни растения и да получава нови сортове. Преди у нас нямаше дини, но някой беше казал на Сламка, че видял в гората диви дини. Веднъж през есента Сламка организира експедиция в гората и успя да намери диви дини на една горска полянка. Експедицията се завърна със семена от диви дини и през пролетта Сламка ги пося. Дините станаха големи, но излязоха кисели. Сламка работи, без да скръства ръце, и опита сока на всички дини. Тя можа да намери диня с не много кисел сок. На другата година пося семена от тази диня. Този път дините не бяха – толкова кисели и между тях имаше някои дори малко сладки. Сламка избра най-сладката диня и на следната година пося семена от нея. Тя прави така няколко години поред и успя да получи сладки като мед дини.

– Сега всички хвалят Сламка, а преди я ругаеха, ех, как я ругаеха! – каза Снежинка.

– Защо я ругаеха? – учуди се Незнайко.

– Никой не вярваше, че от такъв киселоч може да излезе нещо свястно. Освен това дините растяха из целия град, на всяка стъпка и пречеха на движението. Често дините връзваха край стената на някоя къща. Докато динята е малка, все пак може да се търпи, но тя порастваше, натискаше стената и почваше да я руши. На едно място дори заради една диня рухна цяла къща. Някои момичета искаха да забранят на Сламка да сее дини, но други се застъпваха за нея и почнаха да й помагат.

В това време нашите пътешественици стигнаха брега на реката.

– А това е Динената река – каза Снежинка. – Виждате ли колко много дини растат тук?

През реката се минаваше по тясно мостче, прилично на дълго платче, опънато от единия бряг на реката до другия. То беше направено от някаква дебела и здрава материя.

– Този мост е направен от нашите момичета – отбеляза Синеочка. – Плетохме го цял месец от стеблата на лена, а после момчетата ни помогнаха да го опънем над водата.

– Ах, колко интересно беше! – подхвана Снежинка. – Едно момче падна в реката и без малко не се удави, но го измъкнахме от водата.

Синеочка стъпи на моста и тръгна по него. Незнайко също смело стъпи на моста, но веднага се спря, тъй като почувствува, че мостът се клати под краката му.

– Какво се спряхте там? – попита Снежинка. – Страх ли ви е?

– Съвсем не ме е страх. Просто мостът е много смешен.

Незнайко се наведе и почна да се хваща с две ръце за моста. При това той се кискаше, за да покаже, че съвсем не го е страх.

Снежинка хвана Незнайко за едната ръка, Синеочка за другата и двете го преведоха през моста. Момичетата разбраха, че Незнайко се страхува, но не взеха да му се присмиват, защото знаеха, че момчетата мразят да им се присмиват. Като преминаха на другия бряг, нашите пътешественици тръгнаха по улицата и скоро се намериха пред една бяла къщичка със зелен покрив.

Петнадесета глава
В болницата

Снежинка се спря пред вратата и дръпна връвта на звънеца. Чу се звън: „Дзин-дзин!“ Вратата се отвори. На прага се появи болногледачка в бяла престилка и с бяла забрадка, изпод която се показваха златисти къдри.

– Ах, майчице – извика тя и изплашено плесна ръце, – още един болен довели! Няма вече къде да ги турим, честна дума! И откъде ги вземате? Цяла година болницата стоеше празна – никой не искаше да се лекува, – а днес – вече петнадесетият болен.

– Само че това момче не е болно – отговори Снежинка. – То идва да посети другарите си.

– А, щом е така, влизайте.

Момиченцата и Незнайко влязоха в лекарския кабинет. Доктор Пчелица седеше на масата и пишеше нещо. Пред нея имаше цял куп болнични карти, в които се записват болестите на болните. Като видя Снежинка и Синеочка, тя каза:

– Сигурно сте дошли да видите болните? Не бива, не бива! Вие забравяте, че на болните е нужно спокойствие. А вие, Синеочке, имате вече и мушамичка на челото. Поздравявам ви. Аз ви предсказвах това. Много добре зная, че щом в къщи влезе макар и едно момче, само синини и буци можеш да очакваш.

– Ние нямаме никакво желание да видим болните – отговори Снежинка. – Ето това момче иска да види болните, то е техен другар.

– На това момче аз заповядах да лежи в леглото, а то е станало без позволението на лекаря и както виждам, е започнало вече да се бие. Не мога да го пусна. Болницата не е място за побоища.

– Аз няма вече да се бия – обади се Незнайко.

– Не, не! – извика строго Пчелица и почука с дървената си слушалка по масата. – Момчетата винаги казват „няма вече“, а после пак се бият.

Смятайки разговора си с Незнайко за приключен, Пчелица се обърна към Синеочка:

– Я ми покажи челото си, миличка.

Тя отлепи мушамичката и почна да разглежда челото на Синеочка.

– Мушамичката не ви е нужна вече – каза Пчелица, като привърши прегледа. – Елате с мене, миличка, ще нагреем челото ви на синя лампа и синината ще изчезне.

Тя излезе заедно със Синеочка от стаята. Незнайко видя на закачалката една бяла престилка и бяла шапчица. Без да му мисли много, той облече престилката, нахлузи шапчицата на главата си, после сложи на носа си очилата, които Пчелица бе оставила на масата, и като грабна дървената слушалка, излезе от стаята. Снежинка гледаше Незнайко с възторг, изненадана от неговата смелост и съобразителност.

Незнайко премина коридора, отвори една врата и се намери в болничната зала, където лежаха неговите другари дребосъчета. Той се приближи до първото легло и видя, че там лежи Мърморко. Лицето на Мърморко бе мрачно и недоволно.

– Как се чувствувате? – попита Незнайко, като се мъчеше да говори с променен глас.

– Прекрасно – отвърна Мърморко и направи такава гримаса, сякаш се готвеше да умре след пет минути.

– Изправете се – заповяда Незнайко.

Мърморко неохотно се приповдигна и седна в леглото, като гледаше с тъп поглед право пред себе си. Незнайко допря дървената слушалка до гърдите му и каза:

– Дишайте!

– На какво прилича това! – измърмори Мърморко. – Ту станете, ту легнете, ту дишайте, ту не дишайте!

Незнайко го чукна по главата със слушалката и каза:

– Ти никак не си се променил, Мърморко. Мърмориш както винаги.

Мърморко учудено го погледна:

– Незнайко!

– Тихо! – изсъска му Незнайко.

– Слушай, Незнайко, избави ме оттук – зашепна Мърморко. – Аз съм напълно здрав, честна дума! Бях си ударил коляното, но то вече почти не ме боли, а ме държат на легло и не ми дават дрехите. Не мога повече да търпя! Искам да изляза. Разбираш ли?

Мърморко хвана Незнайко за ръкава и не искаше да го пусне.

– Добре – отговори Незнайко. – Потърпи малко. Аз ще измисля нещо. Само ми обещай, че сега ще ме слушаш и ако момичетата питат кой е измислил балона, ще кажеш, че съм аз.

– Добре, добре – закима Мърморко с глава. – В тебе ми е надеждата!

– Можеш да бъдеш спокоен – обнадежди го Незнайко.

Той се приближи до съседното легло, на което лежеше доктор Хапчев.

– Миличък, спасявай ме! – зашепна Хапчев. – Разбираш ли какво тегло ми е дошло до главата? През целия си живот съм лекувал другите, а сега мене лекуват!

– И ти ли не си болен?

– Какъв ти болен! На рамото си имам малко ожулено и под носа си – одраскано. Заради това няма никаква нужда да лежа в болница.

– Тогава защо те държат тук?

– Ех, разбираш ли, болницата им е празна, няма кого да лекуват, а на тях им се иска да се грижат за някого. Нали са момичета! А пък как лекуват! Пфу! Отвън поставят медени мушамички и вътрешно дават мед. Това е неправилно: отвън трябва йод, а вътрешно – рициново масло. Не съм съгласен аз с това лекуване!

– И аз не съм съгласен – заяви от съседното легло Дано. – Да се ходи не бива, да се тича не бива, на гоненица не бива да се играе, на прескочикобила – също. Да се пее дори не бива. На всички ни взеха дрехите и ни дадоха по една носна кърпа. Лежи и се секни – това е единственото ти развлечение.

– Защо тогава сте дошли в болницата?

– Вчера се изтърсихме от коша край града и легнахме да спим. На разсъмване ни събудиха едни момичета и ни казват: „От къде сте, момчета?“ „Ние – казваме им – летяхме с балон и паднахме.“ „Ах, вие сте паднали! Ах, трябва да ви лекуваме! Ах, да вървим в болницата!“ И тръгнахме.

– Значи никой не е болен? – попита Незнайко.

– Не, само Патронко е болен.

Незнайко се приближи до Патронко:

– Ти какво имаш?

– Навехнах си крака. Не мога да стъпя. Но не това ме тревожи. Рунтавко изчезна, разбираш ли? Ако си ми приятел, моля ти се, потърси Рунтавко. Той навярно е тук някъде. Но нали не мога да мръдна.

– Добре – каза Незнайко. – Ще намеря твоя Рунтавко, но ти казвай на всички, че аз съм измислил балона.

Незнайко обиколи всички момчета и ги предупреди да казват, че той е измислил балона. Най-после той се върна в лекарския кабинет. Снежинка го очакваше с нетърпение.

– Е, как се чувствуват болните? – попита тя.

– Какви ти болни! – махна с ръка Незнайко. – Само Патронко е малко болен.

– Значи скоро ще ги изпишат? – зарадва се Снежинка. – Знаете ли какво мисля? По случай оздравяването на болните ще устроим бал. Ех, че ще бъде весело!

– Май че не се готвят да ги изписват – отговори Незнайко.

В това време Пчелица и Синеочка се върнаха.

– Защо сте облекли престилката? Какъв е този произвол? – нахвърли се Пчелица върху Незнайко.

– Никакъв произвол няма – отговори Незнайко. – Просто ходих на разузнаване.

– И какво показа вашето разузнаване? – насмешливо попита Пчелица.

– Разузнаването показа, че всички болни с изключение на един са здрави и могат вече да се изпишат.

– Не, не! – изплашено заговори Пчелица. – Представяте ли си какво ще стане, ако изпишем наведнъж четиринайсет момчета? Ще обърнат целия град наопаки! Нито едно здраво стъкло няма да остане, всички ще ходят със синини и буци. За да предотвратим опасността от синините, трябва да задържим момчетата в болницата.

– Не е ли възможно да се изписват постепенно – каза Синеочка. – Поне по едно момче на ден.

– По едно е малко, поне по две – рече Снежинка. – Ние искаме по-скоро да уредим бал по случай оздравяването им.

– Добре тогава – съгласи се Пчелица. – Ще направим списък и от утре ще изписваме по един болен.

Снежинка изръкопляска и се спусна да прегърне Пчелица.

– Не, по двама, миличка, по двама! Толкова много ми се иска да бъдат изписани. Пък нали и вие искате да отидете на бал. Вие така прекрасно танцувате!

– Е, добре, по двама – смекчи се Пчелица. – Ще започнем с изписването на най-мирните. Вие трябва да ни помогнете – обърна се тя към Незнайко. – Кой от тях е най-мирен?

– Че те всички са мирни! – извика Незнайко.

– Виж, това никога не мога да повярвам. Мирни момчета няма. Трябва да се измисли някаква работа за тях, за да се увлекат в нея и да забравят лудориите.

– Тогава хайде да изпишем най-напред тези майстори – Винтчо и Болтчо. Те веднага биха могли да се заемат с поправката на автомобила – каза Синеочка.

– Добра идея – съгласи се Пчелица. – Ще почнем тогава с Винтчо и Болтчо.

Тя записа имената им на една книжка.

– След тях аз бих искала да изпиша Мърморко – каза Пчелица. – Той е просто нетърпим! Постоянно мърмори и не дава спокойствие на никого.

– Не, не е нужно – възрази Незнайко. – Вие по-добре го подръжте в болницата, за да отвикне да мърмори.

– Тогава може да изпишем Хапчев. Той е недоволен от болницата ни и постоянно критикува нашите методи за лечение. Много неспокоен пациент! Аз нямам нищо против да се избавя от него.

– Не, Хапчев също не бива да изписвате – отвърна Незнайко. – Той цял живот лекува другите, нека сега и него да полекуват. По-добре да изпишете Палитро. Той е добър художник и за него веднага ще се намери работа. Мой ученик е. Аз съм го научил да рисува.

– Нали, миличка? – помоли се Снежинка. – Не може ли днес да изпишете Палитро? Аз ще го помоля да нарисува моя портрет.

– И Гусльо – прибави Незнайко. – Той също е мой ученик. Аз го научих да свири на флейта.

Снежинка отново се спусна да прегръща Пчелица.

– Да изпишем тогава и Гусльо! Моля ви се!

– Е добре, за тях ще направим изключение – отстъпи Пчелица. – Ала останалите ще изписваме поред.

Най-после списъкът бе съставен. Пчелица заповяда да дадат от гардеробната дрехите на Палитро и Гусльо. След няколко минути и двамата, сияейки от радост, влязоха в кабинета й.

– Изписваме ви – каза им Пчелица. – Постарайте се да се държите добре, иначе пак ще ви върнем в болницата.

Шестнадесета глава
Концерт

Из целия град се разнесе вестта за знаменития пътешественик Незнайко и неговите другари, които били попаднали в болницата. Вранка и Дебеланка неуморно тичаха от къща в къща и разказваха новината на другарките си. Тези другарки на свой ред я разказваха на други свои другарки, те – на трети, и скоро цялото градско население се отправи като по команда към болницата. Всяко момиченце искаше да помогне с нещо на пострадалите момченца. Те мъкнеха със себе си всевъзможни неща. Едни носеха вкусни баници, други – сладко, трети – вкусен мармалад или компот.

За половин час момиченцата задръстиха болничната улица. Разбира се, в болницата не можеха да пуснат такова множество. Пчелица излезе на входа и каза, че болните нямат нужда от нищо, затова всички трябва да се разотидат по домовете си и да не вдигат шум под прозорците. Момиченцата обаче не искаха да си отидат. По някакво чудо те узнаха, че главатарят на момчетата на име Незнайко трябва да излезе от болницата с другарите си Палитро и Гусльо.

Наложи се Пчелица още веднъж да заяви, че Незнайко няма да излезе дотогава, докато всички не се разотидат. Ала вместо по домовете си, момиченцата отидоха при другарките си, които живееха на Болничната улица. Когато Незнайко, Палитро и Гусльо, придружени от Снежинка и Синеочка, излязоха на улицата, видяха, че от всички прозорци надничат едва ли не по десетина момиченца. Незнайко бе много поласкан от това внимание. До неговия слух долитаха гласове:

– Кажете, кажете, кой от тях е знаменитият Незнайко?

– Незнайко е оня там, с жълтите панталони.

– Този с големите уши ли? Никога не бих казала, че това е Незнайко. Той изглежда доста глупав на вид.

– Не, точно той е! Изглежда наистина малко глупав, но очите му са много умни.

Едно момиченце от втория етаж на една ъглова къща, като видя Незнайко, взе да маха ръце и да вика с тънък, писклив глас:

– Незнайко! Незнайко! Ура!

То се навеждаше безстрашно навън и в края на краищата едва не падна от прозореца. Добре, че другите момиченца успяха да го хванат за краката и да го вмъкнат обратно.

– Ох, какъв срам! Този Незнайко може да си въобрази кой знае какво! – рече едно момиченце със строго, слабо личице и остра брадичка.

– Имате право, Лястовичке – отговори й друго момиченце с повдигната горна устна, изпод която блестяха бели зъбки: – В никой случай не бива да се показва на момчетата, че ги гледат. Когато се убедят, че никой не обръща внимание на лудориите им, те сами престават да лудуват.

– Точно това казвам и аз, Писанке – подхвана Лястовичка. – Момчетата трябва да се презират. Когато видят, че са презирани, те няма да смеят да ни закачат.

Лястовичка и Писанка шушукаха-шушукаха, дрънкаха-дрънкаха, докато не проглушиха ушите на всички, че трябва да се отнасят с презрение към долетелите с балона момчета. Всички момиченца се наговориха да не им обръщат внимание и ако ги срещнат на улицата, то още отдалеч да се връщат обратно или да минават на другата страна.

Ала от това решение нищо не излезе. Кой знае по какво чудо всички научиха, че Палитро е художник, а Гусльо – прекрасен музикант, който умее да свири на флейта. Всички, разбира се, искаха по-скоро да чуят как свири той, понеже в Зеления град свиреха само на арфа, а флейта никой никога не бе чувал. Мнозина дори не знаеха, че съществува такъв инструмент.

Скоро момиченцата научиха, че Палитро и Гусльо са се настанили на Ябълковия площад, в къщата, в която живееше момиченцето Копченце със своите другарки. На втория етаж на тази къща, под самия покрив, имаше широка стая с голям светъл прозорец, заемащ цялата стена. Тази стая се хареса на Палитро, защото бе много светла, и те с Гусльо решиха да се настанят в нея.

Прозорецът на тази стая гледаше право към Ябълковия площад. И ето че надвечер Ябълковият площад, по който по-рано не се забелязваше голямо движение, изведнъж се изпълни с момиченца. Те се разхождаха две по две, хванати за ръце, и скритом поглеждаха към осветения прозорец на втория етаж. Разбира се, те правеха това, не за да видят Палитро или Гусльо, а просто от нетърпение: всички искаха по-скоро да чуят флейтата.

От време на време на отворения прозорец се мяркаше ту грижливо вчесаната глава на Гусльо, ту рошавата прическа на Палитро. След това главите престанаха да се мяркат и момиченцата видяха Палитро, който се бе облегнал на прозореца и гледаше замечтано в далечината. После на прозореца се показа и Гусльо. Двамата почнаха да разговарят за нещо, като поглеждаха встрани и размахваха ръце. След това се наведоха от прозореца и взеха да гледат надолу. Накрая и двамата плюха по веднъж от втория етаж и изчезнаха от прозореца.

По всичко изглеждаше, че нищо интересно вече няма да се случи, но момиченцата и не мислеха да се разотиват. И точно тогава от прозореца се разляха нежните като ромон на поточе звуци на флейтата. Те се носеха ту равномерно, тъй както се носят една след друга вълните, ту игриво подскачаха и се премятаха във въздуха, като се гонеха и сблъскваха помежду си. Всички се развеселиха. Звуците на флейтата сякаш ги дърпаха за ръцете и краката, у всички неволно се появи желание да затанцуват.

Прозорците на къщите се разтвориха безшумно. Движението на площада се прекрати. Всички замряха на място, стараейки се да не пропуснат нито един звук.

Най-после флейтата замлъкна, но тогава от прозорците на срещуположната къща се разнесоха звуци на арфа. Арфата се опитваше да повтори новата, неизвестна дотогава мелодия. Нечии пръсти неуверено дърпаха струните. Мелодията, която почна отначало доста смело, постепенно отслабна, най-сетне съвсем замря, но в този момент флейтата й дойде на помощ, като подхвана продължението. Арфата се съживи, зазвуча по-уверено. Към нея от съседната къща се присъедини друга, после трета. Музиката стана по-силна и по-весела.

Незнайко, който бе притичал с боите и с четката, за да ги даде на Палитро, видя на площада пред къщата необикновено зрелище. Целият площад беше задръстен от момиченца, които слушаха този прекрасен концерт. Незнайко също се заслуша и дори заподскача на един крак, но като видя, че никой не обръща внимание на неговия танц, махна с ръка и изчезна във входа на къщата.

Назад к карточке книги "Приключенията на Незнайко"