Текст книги "Приключенията на Незнайко"
Автор книги: Николай Носов
Жанры:
Детская проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 27 страниц)
Глава десета
Как Незнайко, Карфичка и Шаренкия пристигнаха в Слънчевия град
След няколко минути Незнайко, Карфичка и Шаренкия се качиха в своя собствен автомобил, сбогуваха се със Симидко и потеглиха към нови приключения. Кръглите ниви скоро се свършиха и от двете страни на пътя започнаха да се мяркат къщи. Това бяха малки къщици на не повече от два етажа, но много красиви: с високи островърхи покриви, боядисани с ярки цветове, с веранди и тераски, с балкончета и интересни кулички по покривите. В дворовете се виждаха беседки и цъфтяха най-различни цветя.
Колкото по-нататък отиваха пътешествениците, толкова повече къщи се мяркаха. Шосето неусетно се превърна в широка градска улица. Къщите от двете страни ставаха все по-високи. По тротоарите се движеха все повече дребосъчета, а по платното на улицата – все по-голям брой автомобили. Скоро автомобилите затекоха като река, като си пречеха един на друг и се спираха по кръстопътищата. Тук имаше коли, каквито Незнайко и спътниците му бяха вече виждали, но имаше и такива, каквито те срещаха за първи път. Особено много бяха автомобилите във форма на дървени кончета. Те имаха четири крака, които завършваха долу с колелца. Късунделчетата се возеха върху тях, като пъхаха крака в стремената на кончето и се държаха с ръце за ушите му. Вместо очи автокончетата имаха фарове, тоест осветлителни фенери, а вместо уста – сигнална тръба, за да стряска зазяпалите се пешеходци. На такива кончета се возеха по един и по двама пътници – един отпред и друг отзад, но имаше и четириместни автокончета, тоест две кончета се прикрепяха едно към друго и пътуваха като двойка.
Освен автокончетата срещаха се и така наречените спиралоходки. Вместо колела тези коли имаха винт или спирала като на мелничка за месо. Винтът се върти и колата се движи напред. Тези коли трудно завиват, освен това при въртенето си спиралите ги отнасят настрана. Но има спиралоходки с две спирали, които се въртят в различна посока. Те нямат тези недостатъци. Такава спиралоходка не се отплесва настрана и се управлява много по-леко на завоите, тъй като, за да завиеш, е достатъчно да удариш спирачката откъм страната на завоя, докато колите с една спирала нямат странични спирачки и за да завиеш, трябва просто да опреш крак о земята, а от това обувките се късат много бързо.
Нашите пътешественици срещнаха и така наречените реактивни тръболети на колелца. Такова превозно средство представлява дълга тръба на колелца. Тръбата се пълни с реактивно гориво. Горивото изгаря вътре, изгорелите газове се изхвърлят през задния край на тръбата, а това тласка тръбата напред и тя се плъзга върху колелцата си. Тръболетът завива с кормило, което се намира отзад. Горещите газове, които изскачат от тръбата, налитат върху кормилото и тръболетът завива, накъдето трябва. Лете тези тръболети не са много удобни, защото пътникът седи върху тръбата, а тя се нагрява твърде много от бързото движение. Но затова пък зиме тръболетът е просто незаменимо превозно средство, тъй като вместо колелца тогава се поставят плазове и тръболетът развива главоломна скорост – той дори прескача малки долчинки; при това върху него седиш като върху топла печка, което е особено приятно през големите зимни студове.
Освен гореописания автотранспорт нашите пътешественици срещнаха и гъсенични велосипеди, и мотоциклети, и редица други превозни средства както на колела, така и с гъсенични вериги. Очите на Незнайко, който страшно се интересуваше от разни машини и механизми, играеха на четири страни. Той за малко не се сблъска с една лека кола, която идеше насреща му, и каза:
– Я да се поразходим пеша, че така май нищо не можем да видим…
Той зави към тротоара и спря автомобила. Приятелите слязоха от него и закрачиха по улицата, като гледаха наоколо. От двете страни на улицата се издигаха многоетажни сгради, които поразяваха със своята красота. Стените им бяха украсени със забавни рисунки, а горе под стрехите се виждаха големи картини, изписани с ярки разноцветни багри. Над много къщи се издигаха фигури на различни животни, издялани от камък. Такива фигури имаше и долу пред входовете на къщите. По тротоарите се разхождаха групи момченца и момиченца. Чуваха се смехове и шеги. Отнякъде долиташе музика.
Нашите пътешественици направиха няколко крачки и видяха бяла сграда с необикновена архитектура. Етажите на тази сграда бяха разположени стъпаловидно, така че обитателите на втория етаж можеха да ходят по покрива на първия етаж, обитателите на третия етаж свободно се разхождаха по покрива на втория и т.н. Вместо асансьор тази къща имаше ескалатор, тоест движеща се стълба, с която човек можеше да се качи до най-горния етаж. Слизаше се от другата страна на къщата по един жлеб, по който дребосъчетата се спускаха, седнали всяко върху едно килимче. Килимчетата лежаха на голяма купчина долу при ескалатора. Всеки, който се качеше на ескалатора, си взимаше по едно килимче, за да слезе с него, когато поиска.
Дълго гледаха нашите пътешественици как се качваха с ескалатора дребосъчетата, които се връщаха у дома си, и как се спускаха върху килимчетата ония, които излизаха от къщи.
– Как мислиш, Шарко, кое е по-хубаво: да се качим по движещата се стълба или да слезем с килимче? – запита Незнайко.
– Трябва да опитаме едното и другото и тогава да решим – каза Шаренкия.
– Правилно го измисли! – зарадва се Незнайко. – Да опитаме.
– А не е ли страшно? – запита Карфичка.
– Нищо страшно няма! Толкоз народ се качва. Хайде, вземете си по едно килимче!
Всички си взеха по едно килимче. Незнайко пръв скочи от стъпалото на движещата се стълба, а след него Шаренкия с Карфичка. След минута те бяха вече горе, благополучно скочиха от ескалатора и тръгнаха по плоския покрив на предпоследния етаж към жлеба за слизане.
– Хайде, дръпнете се настрана, аз пръв ще се спусна – каза Незнайко на Шаренкия и се приближи до жлеба.
– Защо пък ти? – учуди се Шаренкия. – Кой измисли да се спускаме? Аз го измислих, аз ще се спусна пръв.
Шаренкия блъсна Незнайко, бързо сложи килимчето в жлеба и тъкмо да седне на него, изведнъж килимчето се плъзна надолу. Шаренкия рече да го хване, но загуби равновесие, падна надолу с главата в жлеба и се понесе подир килимчето, като се плъзгаше по корем и примираше от страх. За секунда той се намери долу, излетя на средата на тротоара и вдигна облак прах.
– На ти сега! – изръмжа той, като се изправяше на краката си. – Извърших полет в космичното пространство!
– Е, как, добре ли слезе? – извика отгоре Незнайко.
– Забележително! – отвърна Шаренкия, като плюеше праха от устата си. – Опитай сега ти.
Незнайко сложи килимчето на дъното на жлеба, внимателно седна върху него и потегли. Наклонът беше неравномерен – ту растеше, ту намаляваше. Той намаляваше при всеки етаж, за да може човек лесно да слезе на която си иска етажна площадка. Щом наклонът се увеличи, Незнайко се понесе със страшна бързина. Той се уплаши и започна да се хваща с ръце за стените на жлеба. Но от неговите движения килимчето под него се изплъзна и се понесе самостоятелно надолу, като остави Незнайко да се пързаля върху собствените си панталони.
Най-успешно от всички слезе Карфичка. Тя внимателно седна насред килимчето и докато се плъзгаше надолу, не се хващаше с ръце за стените. Затова всичко мина от хубаво по-хубаво.
Пътешествениците решиха, че пак ще се върнат тук някой път, за да се попързалят още, и продължиха пътя си.
Трябва да се отбележи, че улиците в Слънчевия град бяха много по-широки, отколкото в другите градове на дребосъчетата, и особено широки бяха тротоарите. Във всяко здание беше уредена трапезария. Масите за хранене бяха наредени не само вътре в трапезариите, но и вън, по тротоарите. Край всички маси седяха дребосъчета. Те обядваха, пиеха чай, кафе или лимонада; други четяха вестници, разглеждаха списания с картинки; трети играеха – кой на лото, кой на домино, кой на Черен Петър или на нещо друго. Особено многобройни бяха шахматистите. Те седяха навред, дето можеше да се настани човек с шахматна дъска. Посред улицата дребосъчетата играеха на криеница, на гоненица, на челик, на дама, на котка и мишка и други игри, при които се тича.
Към всяка трапезария имаше игротека, в която се пазеха игрите, които се играят на маса. Освен това в много къщи бяха уредени така наречените заемни пунктове, където се даваха за временно ползуване велосипеди, тротинетки, ракети за тенис, футболни и волейболни топки, топки за пинг-понг, кегли… Навред се виждаха дребосъчета, които играеха на тези игри – в градинките, по специалните площадки, по дворовете. Макар че всъщност дворове в Слънчевия град нямаше, или по-точно имаше, но помежду им нямаше нито огради, нито стобори; вратите никога не се затваряха, защото нямаше никакви врати. Нисичките оградки, които се виждаха тук-таме, пазеха само растенията, но не преграждаха пътя на когото и да било.
Тази липса на огради много улесняваше строежа на тенис кортове, писти за бягане, плувни басейни, футболни, баскетболни, волейболни игрища, площадки за крикет, за кегли и разни други площадки в дворовете. Всяко дребосъче можеше свободно да минава от своя двор в другите дворове и да играе със съседите си на разни игри, а това укрепваше здравето и развиваше мускулите.
Нашите пътешественици харесаха най-много това, че почти всяка къща имаше театър или кино. Особено многобройни бяха куклените театри. Почти на всяка крачка пъстрееха надписи: „Голям театър“, „Малък театър“, „Марионетен театър“, „Куклена комедия“, „Весел Петрушка“ и други. За да не бъде горещо на зрителите лятно време, театрите имаха двустранни сцени с две завеси: от едната си страна сцената гледаше към зрителната зала, от другата – навън към улицата. Така че зиме представлението можеше да се гледа от залата, а лете – направо от улицата или от двора. Достатъчно беше да се обърнат на обратната страна декорациите, а столовете да се изнесат от залата и да се, наредят на открито.
Незнайко поглъщаше с очи всичко, което ставаше наоколо му, и току се блъскаше в минувачите. Това го сърдеше много. Минувачът, който се блъсваше в Незнайко, обикновено казваше „извинете“, но Незнайко, вместо да отговори учтиво с едно „моля“, сърдито ръмжеше:
– Я ме оставете на мира!
– Не е хубаво така – рече му Карфичка. – Щом хората ти се извиняват, ти трябва да казваш „моля“.
– Много искаш! – отвърна Незнайко. – Ако на всички казвам „моля“, ще ми се качат на главата!
В това време те стигнаха до една висока къща с балкони, съединени помежду си с въжени стълби. Въжени стълби свързваха балконите и с прозорците на горните и долните етажи. Тези стълби, както и въжетата, които бяха опънати по всички посоки, придаваха на къщата изглед на кораб, снабден с всичко необходимо и готов да отплава. В тази къща живееха пожарникари, които постоянно се тренираха, като се катереха по стълбите и въжетата.
Незнайко се загледа в чудноватата сграда и тъй като тя беше голяма, наложи му се да си вирне главата твърде високо. Шапката му падна. Той се наведе, за да я вземе, но тук се случи едно непредвидено произшествие. Тъкмо в този миг по улицата минаваше едно момченце на име Листец и както си вървеше, четеше една книжка, озаглавена „Чудното приключение на бележитото гъсе Яшка“. Този Листец беше от ония книгогълтачи, които могат да четат книги при всякакви условия: и у дома, и на улицата, и на закуска, и на обяд, и на светло, и на тъмно, и седнали, и легнали, и прави, и дори както вървят.
Увлечен в книгата си, Листец не забеляза, че Незнайко се е навел да си вземе шапката, блъсна се в него и падна. Падайки, той събори и Незнайко и силно го удари с крака си по главата.
– Ето на, вече почнаха да ми се качват по главата! – развика се Незнайко. – Ах, магаре такова!
– Кой е магаре? Аз ли съм магаре? – запита Листец, като ставаше от земята.
– Ами кой? Да не би аз? – продължаваше да крещи Незнайко.
– Не мога да се съглася с вас – учтиво каза Листец. – Магаре – това е животно с четири крака, с длъжки уши…
– Тъкмо вие сте животно с четири крака!
– Не, сигурно вие сте животно с четири крака.
– Аз съм бил животно с четири крака? – избухна Незнайко. – Ще ви докажа аз кой от нас има четири крака!
– Хайде, докажете де, докажете!
– Ще докажа!
– Лъжете! Нищо няма да докажете!
– Аха, лъжа! – изкрещя Незнайко, задъхан от яд. И тутакси замахна с вълшебната пръчица, като каза: – Искам този тука дребосък да се превърне в магаре!
– Искате, ама… – започна Листец.
Той искаше да каже: „Искате, ама няма“, но тъкмо да изрече тези думи, превърна се в магаре и като махна с опашка, закрачи по-нататък, тропайки с копитца по тротоара. Книгата, която той изпусна, остана да лежи насред тротоара. По това време наблизо нямаше минувачи и никой не видя необикновеното произшествие. Карфичка и Шаренкия не бяха забелязали, че Незнайко се е зазяпал в къщата с въжените стълби, и бяха отминали напред. Когато Незнайко ги настигна, те стояха пред една висока сграда с голям надпис, който опасваше цялата й стена: „Хотел «Малвазия»“.
– Ето тук ще отседнем – каза Карфичка. – Пътешествениците винаги отсядат в хотели.
И тримата наши приятели се запътиха към входа на хотела.
Глава единадесета
В края на деня
Нашите пътешественици стигнаха входа на хотела, но веднага побързаха да отскочат настрана, тъй като вратата внезапно се разтвори, сякаш някой я тласна отвътре. Като видяха, че никой не излиза от хотела, Незнайко и неговите спътници влязоха вътре и тутакси вратата се захлопна след тях. Пътешествениците се огледаха уплашено. Надясно имаше една широка стълба, наляво – маса и няколко кресла. Право пред тях се виждаше една черна врата. Изведнъж върху черната врата светна бял телевизионен екран. На него се появи образът на едно момиченце. То имаше кръгло лице, розови бузки и светли коси. Две червени панделки украсяваха прическата му. На ушите си носеше радионаушници. Върху масата беше поставен микрофон. Момиченцето се усмихна приветливо и каза:
– Моля, елате по-близко.
Незнайко и приятелите му боязливо пристъпиха към екрана.
– Вие искате да отседнете в хотела? – запита момиченцето и като не дочака отговора на смутените пътешественици, продължи: – Свободни стаи има на петия етаж. Моля ви, влезте в тази врата и се качете с асансьора.
Момиченцето се усмихна още веднъж и изчезна от екрана. Черната врата, върху която се намираше екранът, се отвори. Незнайко, Карфичка и Шаренкия прекрачиха прага и се озоваха в кабинката на асансьора. Вратата веднага се затвори и кабинката се понесе нагоре. На петия етаж тя спря и вратата пак се отвори. Пътниците излязоха в коридора и тутакси на стената пред тях светна екран, на който се появи усмихнатото лице на същото момиченце.
– Вашата стая е номер деветдесет и шести, отдясно, в края на коридора – каза момиченцето. – Но преди това моля всеки един да запише името си в тетрадката на масата пред вас.
Незнайко разтвори тетрадката, която лежеше върху масата, прочете записаните на последната страничка имена, после взе писалката и написа с най-сериозен вид: „Автомобилен пътешественик Незнайко Незнамов Незнайски“. Като видя този подпис, Шаренкия чак изпръхтя от удоволствие, после се замисли за минутка, почеса си върха на носа и като взе писалката от масата, грижливо написа в тетрадката: „Чужденец Мърльо Шаренини“. И само Карфичка записа в тетрадката своето късичко име без каквито и да било фокуси.
Като свършиха и тази работа, нашите приятели минаха край много врати по коридора. Карфичка видя една врата, на която пишеше „№96“, и каза:
– Номер деветдесет и шест. Тука сме.
Незнайко отвори вратата и тримата се намериха в просторно преддверие. Отсреща на стената светна екран, където се появи пак същото усмихнато момиченце.
– Ето ви вече у дома ви – каза то. – Желаете ли да си отпочинете от пътя? Наляво от вас са вратите на вашите стаи. Влизайте и се разполагайте без церемонии. Шапките си можете да закачите тук в преддверието или в шкафа, който е пред вас. Това е усъвършенствуван шкаф прахосмукач. Той чисти дрехите и изсмуква автоматично праха от тях. Вратата надясно е за банята. Може би някой от вас желае да вземе душ или вана, или просто да се измие? – запита тя, като погледна с усмивка Шаренкия.
– Ние ще обсъдим вашето предложение – отговори Шаренкия.
– Именно, именно, обсъдете го, моля ви се! Иска ли някой да запита нещо?
– Аз искам – каза Шаренкия. – Коя сте вие, къде се намирате и как се казвате?
– Аз съм дежурният директор на хотела, намирам се в директорския кабинет и се казвам Лилия.
– А пък аз – Шаренкия, тоест – Тю!… Мърльо Шаренини – да!
– Аз също искам да ви запитам нещо – каза Незнайко. – Как се включва шкафът прахосмукач?
– Изобщо не е нужно да го включвате. Достатъчно е да сложите в него дрехите си и да затворите вратата, а механизмът на прахосмукачката ще заработи автоматически. Имате ли други въпроси?
– Засега не – отговори Незнайко.
Лилия кимна с глава на Незнайко и Карфичка, после премести погледа си върху Шаренкия, усмихна се широко и изчезна от екрана.
– Интересно, защо се усмихва през цялото време? – запита Шаренкия. – Погледне ме и веднага се усмихне.
– Ясно е защо – отговори Карфичка. – Види ли те такъв чистичък, не може да си сдържи смеха.
В това време Незнайко се беше заинтересувал от устройството на шкафа прахосмукач. Той отвори вратичката, надникна вътре и забеляза, че подът, стените и таванът на шкафа са осеяни целите с малки дупчици и приличат на пчелни пити. Незнайко сложи в шкафа вълшебната пръчка, окачи на една кукичка шапката си, затвори вратичката и се ослуша. От шкафа се чуваше глухо бучене като от пчелен кошер. Незнайко отвори шкафа – бръмченето престана; той затвори шкафа и бръмченето отново се чу.
– Хайде, Шарко, да направим сега един опит – каза Незнайко. – Аз ще вляза в шкафа, а ти ме затвори в него. Иска ми се да погледам как работи.
Незнайко отвори шкафа и влезе вътре, а Шаренкия захлопна вратичката. Незнайко се намери на тъмно, чу бучене и усети, че изведнъж го духна вятър. Вятърът ставаше все по-силен. След минута Незнайко вече не можеше да се държи на краката си. Вятърът го отнесе встрани и го притисна до стената на шкафа. Неочаквано вятърът измени посоката си и духна от другата страна. Незнайко бе запратен към отсрещната стена. После вятърът духна отдолу. Панталоните и ризата на Незнайко се издуха, сякаш се изпълниха с въздух, косите му щръкнаха и той почувствува, че ей сега ще полети нагоре като с въздушен балон. За да се задържи на земята, Незнайко седна на пода и отвори вратичката.
– Е, сполучи ли опитът? – запита Шаренкия, като видя, че Незнайко излетя на четири крака от шкафа.
– Напълно – отговори Незнайко. – Много интересен опит! Опитай сам, ако искаш.
– Ама не е ли страшно там, в шкафа? – подозрително запита Шаренкия.
– Няма нищо страшно! Просто ще те опрахосмуче малко и толкоз.
– Това пък как става?
– Ами все едно, че летиш с въздушен балон. Много е интересно. Хайде, влизай в шкафа и ще видиш. Не бой се де!
Без повече разсъждения Незнайко натика Шаренкия в шкафа и затвори вратичката. Няколко минути той се вслушваше усмихнат в бученето и глухите тласъци, които се разнасяха от шкафа. Най-после вратичката се отвори и Шаренкия се изтърколи от нея.
– Много е интересно! – каза той, като стана от пода. – Хайде, Карфичке, сега е твой ред.
– Друго няма ли да измислиш! – отвърна Карфичка. – Много ми е притрябвало да се занимавам с такива глупости.
– Недей така! Това не са глупости. Работата е сериозна.
Но Карфичка каза:
– Хайде по-добре да разгледаме стаите.
Тя отвори вратата и нашите пътешественици влязоха в просторна стая с изчистен до блясък жълт паркетен под. Сред стаята имаше кръгла маса. До стените бяха наредени бюфет, голям диван, обвит в зелен плат, две меки кресла и няколко стола. До прозореца стоеше масичка с шах, дама и домино. В единия ъгъл на стаята имаше радио, в другия – телевизор.
До същата стая вдясно имаше още една стая с две легла; отляво – трета с едно легло.
– Ето тази стаичка ще бъде моята – каза Карфичка. – А за вас тази с двете легла.
– А средната стая ще бъде обща – каза Шаренкия. Тук ще слушаме радио, ще гледаме предаванията по телевизора, ще седим и ще обсъждаме разни въпроси. Предлагам най-напред да обсъдим въпроса как ще обядваме…
– За обяда можеш да не се безпокоиш – каза Карфичка. – Който си има вълшебна пръчица, винаги ще има и обяд, и вечеря. Но ти най-напред трябва да се изкъпеш.
– Защо да се къпя, щом вече съм се опрахосмукал? – възрази Шаренкия.
– Опрахосмукал си се, но не си станал по-чист. За нищо на света няма да седна на масата с такъв мърльо! Или иди се изкъпи, или няма да обядваш!
Шаренкия трябваше да се подчини. Той тръгна към банята, като реши да си измие само лицето, а на Карфичка да каже, че се е измил целият. Той се приближи до умивалника и се зае да разучава устройството му. Над коритото на умивалника имаше един правоъгълник от пластмаса, който представляваше нещо като табло за управление. В центъра на таблото беше прикрепено кръгло огледало. Под огледалото бяха разположени редица копчета с рисунки. Под копчетата имаше няколко дръжки като кифлички. В горната част на таблото, над огледалото, стърчеше широка извита тръба като фуния. Над нея бе закрепено едно четинесто валяче. А още по-високо, под самия таван, имаше още една извита тръба с надупчено капаче като градинска лейка. От двете страни на огледалото се виждаха няколко чекмеджета. Шаренкия изтегли чекмеджето, на което беше нарисуван сапун, и видя, че вътре лежи калъпче сапун. Надникна в чекмеджето, на което беше нарисувана четка за зъби, и откри една четка за зъби. В чекмеджето, на което беше нарисувана паста за зъби, той намери туба със зъбна паста.
– Нищо чудно: каквото е нарисувано, такова има и вътре – със задоволство каза Шаренкия и се зае да разгледа копчетата под огледалото.
Под едно от тях беше нарисувана тръбичка като фуния. Шаренкия натисна това копче и веднага фунията, която стърчеше отгоре, леко се наклони и от нея лъхна топъл въздух.
– Аха! – досети се Шаренкия. – Без съмнение това е тръбичка за сушене на косите, след като си измиеш главата.
Той натисна друго копче, под което беше нарисувано нещо като четка за чистене на съдове, и тутакси четинестото валяче слезе право над главата му и започна да се върти, като му сресваше косите. Отначало Шаренкия приклекна дори от страх, но като видя, че валячето продължава равномерно да се върти, отново доби смелост, подложи си главата под него и каза:
– Нищо страшно! Чисто и просто автоматична четка за вчесване на косите.
Като свърши със сресването, той натисна копчето, под което беше нарисувано стъкло с одеколон, и в миг из отвора на пулверизатора, които беше редом с огледалото, в лицето му пръсна струя одеколон. Шаренкия не успя да зажуми и очите зверски го засмъдяха. Той ги разтърка с юмруче, размаза бликналите сълзи по бузите си и каза:
– Пак нищо чудно! Щом е нарисуван одеколон, значи трябва да пръска одеколон. Виж, ако беше нарисуван одеколон, а в очите ти пръскаше, да речем, вода или поне мастило, тогава щеше да бъде чудно!
След това той мина към дръжките, които стърчаха над крана. Тук се виждаха някакви съвършено неразбираеми рисунки. Под едната ръчка беше нарисувано голо червено дребосъче. Под другата – същото дребосъче, но синичко. Под третата беше нарисувана една червена ръка. Под четвъртата – същата ръка, но синя. Като не разбра нищо от тези обозначения, Шаренкия завъртя първата ръчка, която му попадна, и изведнъж върху него шурна поток вода. Шаренкия помисли, че пак го пръска одеколон, и нарочно зажумя. Постепенно той разбра, че този път не е одеколон, отвори очи и видя, че върху него се лее вода от душа. Тъкмо щеше да се учуди, но овреме се сепна и каза:
– Спокойствие! Рано е още да се чудя. Изглежда, попаднал съм просто под душа.
Не беше много приятно да те полива студеният душ, при това, както си в дрехи. Шаренкия реши да спре водата, но забрави коя ръчка беше завъртял и почна да върти напосоки ту една, ту друга. Вместо да прекрати студения душ, той пусна горещия. Дъждът, който се лееше отгоре му, се засили и чувствително се затопли. С една дума, когато най-после успя да спре водата, Шаренкия беше мокър от главата до петите.
– Е, изкъпа ли се? – запита Карфичка, като видя, че Шаренкия се връща в стаята.
– Изкъпах се – отговори Шаренкия, без да се впуща в подробности.
Едва сега Карфичка забеляза, че от него текат потоци вода.
– Че ти облечен ли си се къпал? – запита тя.
– А как ще заповядате да се изкъпя? Всичко там е такава хитра механика, че щеш не щеш, окъпват те облечен.
– Каква хитра механика? – заинтересува се Незнайко.
– Ами иди сам и ще узнаеш – отговори Шаренкия.
Незнайко отиде и след минута също се върна мокър от глава до пети. На всичко отгоре от него се вдигаше и пара, защото той веднага беше пуснал горещата вода.
– Ще ме уморите вие двамата! – каза Карфичка.
Тя влезе в банята и се зае да разучава различните дръжки, а Незнайко и Шаренкия стояха зад нея и гледаха.
– Ето на, опитай се да отгатнеш – говореше Незнайко, – защо под едната ръчка е нарисувано цяло дребосъче, а под другата – само една отрязана ръка?
– Че това е ясно – каза Карфичка. – Щом завъртиш ръчката, под която е нарисувана ръката, в умивалника ще потече вода върху ръцете ти. А пък ако завъртиш дръжката, където е целичкото дребосъче, душът ще те облее цял с вода.
– Правилно! – подзе Шаренкия. – Всичко е просто. А защо едното дребосъче е червеничко, а другото синичко?
– Аз вече знам това – каза Незнайко. – Отвъртиш ли крана с червената фигурка, в миг ще те попарят и ти ще почервенееш от горещата вода. А завъртиш ли крана със синята фигурка, ще потече студена вода, та от студа и ти ще станеш синичък.
– Е, щом всичко ви стана ясно, наливайте вода във ваната и се къпете – каза Карфичка.
След като Незнайко и Шаренкия се изкъпаха, ваната беше оставена на разположение на Карфичка, а после и тримата седнаха на масата. Незнайко махна с вълшебната пръчица и каза:
– Масичке, дай ни да ядем!
В същия миг върху масата се разстла едно чудодейно месалче… И какви ли не ястия имаше върху него! Можеше да ядеш, каквото си искаш и колкото си искаш – ястието не се свършваше. Незнайко и Шаренкия се хранеха завити в одеяла, понеже Карфичка бе изпрала дрехите им и ги бе простряла да съхнат. Шаренкия нападаше най-вече сладкишите и съжаляваше само за едно – че няма джобове, за да си скрие в тях от бонбоните. Все пак той се изхитри да напъха цял куп бонбони под възглавницата си.
Най-после всички се нахраниха и станаха от масата. Чудодейното месалче изчезна заедно с храната, така че не стана нужда дори да раздигат масата. Карфичка погледна през прозореца и с учудване видя, че вън е вече тъмно. Тогава тя каза, че е време за сън, и си отиде в стаята. Незнайко и Шаренкия също се прибраха в своята. Те угасиха електричеството и си легнаха. Шаренкия дълго дъвка бонбони, като хвърляше хартийките право на пода. Най-после той заспа с недоизяден бонбон в устата. А Незнайко все не заспиваше. И все мислеше за онова, което им се бе случило от сутринта насам. Струваше му се, че са потеглили от Града на цветята не днес и не вчера, а отдавна, отдавна… преди месец може би. В това нямаше нищо чудно, защото дребосъчетата са твърде малки, а за малките времето тече много по-бавно, отколкото за големите.
