Текст книги "Приключенията на Незнайко"

Глава двадесет и трета
Съвестта пак тревожи Незнайко

Инженер Заварко, с когото се запознаха нашите пътешественици, беше необикновено дребосъче. Главната му особеност се състоеше в това, че той вършеше всичко със страшна бързина. Ръцете, краката и езикът му се движеха извънредно бързо. Най-често той не ходеше, а тичаше и почти никога не стоеше спокойно. Ако нямаше накъде да тича и с кого да разговаря, той непрекъснато се въртеше на вси страни или скачаше на място от нетърпение. А пък ако трябваше да пътува с автомобил, той се носеше с голяма скорост, като при това винаги тръгваше внезапно и спираше най-неочаквано. Мислите прелитаха в главата му със скоростта на светлината, а както всеки вече знае, тя изминава по триста хиляди километра в секунда. Той вземаше решения, без да се замисля, и ги изпълняваше светкавично, а щом престанеха да му харесват по една или друга причина, мигновено се отказваше от тях, без да ги изпълнява докрай.

Всички, които се срещаха със Заварко, изпадаха под влиянието на неговата дейна природа и вършеха всичко, което му хрумнеше, като забравяха собствените си планове и намерения.

Кубчо, който имаше по-спокоен характер, си мислеше, че ще може да отиде с нашите пътешественици на улица „Творчество“ и да им покаже къщите на Любеничко. Но Заварко заяви безцеремонно, че по-късно ще се намери време за това и веднага следобед той откара всички да видят мебелната фабрика, където се произвеждаха най-различни мебели.

В мебелната фабрика пътешествениците останаха твърде учудени от това, че столовете, масите, шкафовете, диваните и леглата се правеха не от дърво, а от различни пластмаси.

Производственият процес беше много прост. Предварително приготвената пластмаса влизаше в отвора на една формовъчна машина, където една преса натискаше пластмасата, и после от машината изскачаше готов стол, маса или креват. Изготвянето на шкафове, бюфети или дивани изискваше не една, а две-три и дори повече формовъчни машини. Едната машина моделираше самия шкаф, другата – вратичките и поличките на шкафа, третата – чекмеджетата, и т.н.

Пластмасите бяха с най-различни цветове и отсенки. Имаше една така наречена дървопластмаса. Изготвените от нея мебели не се отличаваха по нищо от дървените. Имаше също и металопластмаса, която напълно заменяше метала. Освен мебели от металопластмаса се правеха полилеи, брави, рамки за картини и огледала. Най-после имаше и мека като пух еластопластмаса, от която се приготвяха дюшеци и матрици, а така също и възглавнички и меки облегала за дивани и кресла.

Фабриката произвеждаше не само проста, но и комбинирана мебел като например комбиниран диван креват, който в едно и също време служеше и за диван, и за креват, маса хладилник, стол прахосмукачка, креват библиотечка, кресло велосипед и други. Ала нашите пътешественици харесаха най-вече напомпените или тъй наречените пневматични мебели. Шкафовете, масите, креслата и диваните се правеха от гума и се напомпваха с въздух. Тези мебели бяха много удобни за превоз, защото достатъчно беше да се изкара въздухът от тях, и цяла мебелирана стая се вместваше в едно куфарче. Най-изящни бяха пневматичните кресла, дивани и легла, защото при надуването си те добиваха изпъкнали, заоблени и гладки форми, които подканяха човека да седне или да полегне върху тях.

След като разгледаха мебелната фабрика, нашите пътешественици отидоха на кино, а после на театър.

На другия ден Заварко и Кубчо ги взеха от хотела рано сутринта и всички заедно отидоха във фабриката за телевизори и радиоапарати. Главното нещо, което видяха тук, беше производството на големите плоски, стенни, широкоекранни телевизори. Трябва да кажем, че всички кинотеатри в Слънчевия град имаха такива стенни телевизори с широки екрани и затова във всички кинотеатри филмите се прожектираха направо от телевизионната студия. Това беше много удобно, защото не бе нужно всяка вечер да се развозват стотици киноленти по всички кинотеатри, да работят стотици киномеханици, както и да се изготвят всичките тези ленти. Достатъчно беше да се изготви една кинолента и да се извърти тя за предаване в телевизионната станция, и филмът можеше да се гледа във всички кинотеатри.

Такива телевизори, само че по-малки по размери, се намираха и в много жилища, но жителите на Слънчевия град нямаха навика да гледат кино у дома си. Те бяха много общителни и обичаха да гледат филми, като се събираха заедно. От това филмът им се струваше някак си много по-хубав и по-интересен.

Освен стенните телевизори тази фабрика произвеждаше и телевизори за маса, както и радиоапарати от най-различни системи, като се започне от големите стенни радиоли и радиошкафове и се завърши с микроскопичните джобни високопискачки и копчеподобните високошептачи.

После Заварко откара пътешествениците във фабриката за домашни потреби, където се произвеждаха различни прахосмукачки, перални автомати, механични метли, изтривалки, преси за сок, херметични гърнета и пневматични тенджери. Пътешествениците най-много харесаха автоматичната самоуправляваща се електрическа ютия. Особеното на тази ютия беше това, че тя гладеше бельото автоматично, без никаква странична помощ. За тази цел предната част на ютията имаше две електрически очи, които представляваха две малки телевизорчета – с тяхна помощ ютията като че виждаше какво трябва да глади. Малко под очите ютията имаше един ламаринен електрически нос. Щом бельото почваше да прегаря, ютията усещаше с носа си миризмата на опърлено, изключваше се автоматично и иззвъняваше.

След това пътешествениците отидоха в книжната фабрика, където се изготвяха най-различни книги: малки и големи, тънки и дебели, картинни книжки и книжки играчки във вид на параванчета, хармонички, макарички, сборничета с увлекателни приказки, разкази, приключения, ребуси, фокуси, скрити картинки, както и движещи се говорещи картинки.

Тук работеха десетки печатарски машини. Достатъчно беше да се пъхнат в отвора на такава машина ръкописът на писателя и направените от художника рисунки – и тутакси из другия отвор почваха да се сипят готови книжки с картинки. Печатането ставаше с електричество: специален пулверизатор пръскаше печатарско мастило във вътрешността на машината и то прилепваше към наелектризираната хартия точно по онези места, където трябваше да се намират буквите и картинките. С това се обясняваше бързото изготвяне на книгите.

По-късно Незнайко и неговите спътници разгледаха и фабриката за музикални инструменти, и кукления комбинат, където се изработваха кукли за куклените театри, и автомобилния завод, и много други предприятия. По цял ден те обикаляха със Заварко и Кубчо разни интересни предприятия, а вечер отиваха на кино, на театър, на концерт или гледаха спортни игри и състезания. Понякога в тези обиколки вземаше участие и Плъхчо, с когото се бяха запознали във фабриката за облекло. Както вече споменахме, Плъхчо беше актьор и добре знаеше в кой театър има най-интересни постановки, та винаги можеше да посъветва пътешествениците кое представление да предпочитат.

Общо взето, те си живееха много весело. Единственото нещо, което разваляше настроението на Незнайко, беше споменът за милиционера Свирулкин. В деня, когато за първи път вестниците поместиха съобщения за изчезването на милиционера, Незнайко изпита голям страх, че скоро Свирулкин ще бъде намерен. Ала на другия ден вестниците съобщиха, че въпреки непрекъснатите търсения милиционерът Свирулкин не е намерен никъде. Незнайко се зарадва и поуспокои. Но вечерта съвестта му се пробуди, както й беше обичаят, и започна да го кори:

„Какво мога да направя? – оправдаваше се Незнайко. – Аз не съм виновен, че милиционерът е изчезнал.“

„Ти не си виновен, това е вярно – съгласяваше се съвестта. – Но нали се радваше, че той е изчезнал! Бива ли да се радва човек, на чуждото нещастие?“

„А тебе какво ти влиза в работа това? – възмущаваше се Незнайко. – Защо си завираш носа там, където не те канят?“

„Как така – какво ми влиза в работа? – чудеше се съвестта. – Аз искам да бъдеш добър и винаги ще те укорявам, ако постъпваш лошо.“

Незнайко се засрами и се закле пред самия себе си, че вече няма да се радва на чуждото нещастие. Но на следното утро той пак се разтревожи и с трепет взе вестника от страх да не би да прочете в него, че милиционерът Свирулкин е намерен най-после и е разказал на всички как Незнайко със своята вълшебна пръчица е разрушил стените на милиционерското управление. Като прочете, че Свирулкин още не е намерен, Незнайко въздъхна с облекчение и едва не заскача от радост; вечерта пак се укори за това, но на следното утро пак се зарадва. Така лека-полека той престана да обръща внимание на укорите на съвестта си и нищо вече не помрачаваше дните му. А освен това новите приятели не позволяваха на нашите пътешественици да скучаят. Кубчо и Заварко едва не се скараха заради тях. На Кубчо много му се искаше да продължи своя разказ за архитектурата и да им покаже къщите на Любеничко, но Заварко не го оставяше зъб да обели и не пущаше пътешествениците една крачка да направят без него… Кубчо много се ядосваше, че е запознал Незнайко, Карфичка и Шаренкия със Заварко.

– Ако знаех, че така ще стане, нямаше да те запознавам с тях – каза той на Заварко.

Веднъж му хрумна да отиде да вземе Незнайко и неговите приятели по-рано и да ги отведе от хотела, преди още да е дошъл Заварко. И наистина на следното утро той се събуди на разсъмване и веднага се завтече към хотела. Но какво беше неговото учудване, когато видя, че пътешествениците са вече излезли!

– Пак Заварко ме е изпреварил! – разсърди се Кубчо. – Само да ми падне! Просто не зная какво ще го направя…

Кубчо излезе намръщен на улицата и изведнъж видя Заварко, който пристигна със своя скачащ автомобил.

– Закъде си полетял? – попита го загриженият Кубчо.

– Как така закъде? – учуди се Заварко. – За Незнайко и Карфичка.

– Че тях ги няма, някой вече ги е отвел!

– Кой ги е отвел? – Заварко дори скочи от учудване.

– Отде да знам! – разпери ръце Кубчо.

– А-а – завика Заварко и се удари по челото. – Зная! Това е Плъхчо! Да не мръдна оттук, ако този Плъх не ги е отмъкнал нанякъде.

И наистина така беше. Плъхчо отдавна придумваше нашите пътешественици да се разходят заедно с него в Слънчевия парк, като ги уверяваше, че там е много по-интересно, отколкото по разни фабрики и заводи. Ала Заварко не искаше и да чуе за парка и по всякакъв начин спъваше осъществяването на това намерение. Накрая Плъхчо реши да прибегне до хитрост, като пристигна при пътешествениците по-рано от обикновено и ги отведе в Слънчевия парк.

Този парк се намираше в източната покрайнина на Слънчевия град и заемаше доста голяма площ. Той се състоеше от няколко части или както ги наричаха – градчета: Спортно градче, където се провеждаха разни спортни игри и състезания; Водно градче с плувни басейни, кули за скачане във водата и пристанище за лодки; Театрално градче, в което имаше разни театри, кина, а също така и цирк; Шахматно градче, където можеше да се играе на дама и на шах, и най-после Весело градче – с разни увеселителни изненади.

Всяко едно от тези градчета беше уредено по свой начин. Най-интересна беше уредбата на Шахматното градче. Цялата площ на градчето беше разделена на големи квадратни клетки и представляваше нещо като грамадна дъска за шах. Тук всички къщи, будки и павилиони бяха построени във вид на шахматни фигури: топове, царици, офицери, коне и др. Всички огради наоколо бяха направени във вид на пионки, а до всеки вход стояха по два черни или бели коня.

Сред цветята, които тук растяха също в шахматен ред, се издигаха масички, където желаещите можеха да играят на шах или на дама. В парка имаше много шахматисти и шахматистки. Шахматистите обикновено бяха облечени в костюми на квадрати, а шахматистките – в роклички, украсени с разноцветни шахматни фигури. Те изнасяха сказки за шахматната игра, разказваха разни интересни случки из живота на знаменитите шахматисти и участвуваха в шахматните турнири, на които се стичаха много зрители – дребосъчета; най-после те провеждаха и сеанси на едновременна игра с любителите, тоест с обикновени момченца и момиченца, които обичаха да играят на шах.

При тези сеанси един шахматист играеше едновременно с няколко играчи на няколко дъски. Имаше специалисти, които играеха в едно и също време на десет или петнадесет дъски, а най-добрият шахматист, който се казваше Фигура и беше шампионът на Слънчевия град, можеше да играе едновременно на двадесет дъски, без дори да гледа към тях. Само му съобщаваха кой какъв ход е направил, той го записваше в бележника си и казваше с какъв ход да се отговори. На тези сеанси на едновременна игра се събираха множество зрители – дребосъчета.

Все пак най-интересното нещо в Шахматното градче бяха шахматните автомати. Шахматният автомат е машина, направена като обикновено дребосъче – с ръце, крака, дори и с глава. Във вътрешността на този автомат е поставен запомнящ изчислителен електронен уред, който е съединен чрез електрически жици с квадратите на шахматната дъска. Когато играе с обикновено дребосъче, автоматът избира с помощта на електронния уред най-добрите насрещни ходове, които водят към победа, и премества фигурите на шахматната дъска. В това няма нищо чудно, тъй като шахматната игра има своя теория и винаги може предварително да се пресметне как трябва да се преместят фигурите, за да се спечели играта.

Конструктори на тези шахматни автомати са най-добрите шахматисти, затова подобна шахматна машина може да бъде надвита само от някой шахматен шампион, и то не винаги. Имало е случаи; когато сам конструкторът е губил играта с конструирания от самия него автомат. Това става, защото конструкторът може да се умори, да заболее или от разсеяност да не направи този ход, който е нужен, докато автоматът никога не се уморява и винаги действува бързо и сигурно – стига, разбира се, да не бъде повреден.

В един от павилионите на Шахматното градче беше поставен голям шахматен автомат, който можеше да играе едновременно на тридесет и две дъски. Автоматът се намираше в средата на една пръстеновидна маса, върху която бяха разположени тридесет и две шахматни дъски. Пред тези дъски седяха дребосъчета, които желаеха да играят с автомат. Като направеше ход на една дъска, автоматът леко се завърташе и правеше ход на друга дъска, после пак се завърташе и по този начин се въртеше непрекъснато, като предприемаше ход след ход. Всичко това ставаше толкова бързо, че някои играчи не успяваха да направят насрещния си ход. В такъв случай автоматът се спираше и чакаше, докато не направеха хода.

Нашите пътешественици попаднаха в Шахматното градче и дълго наблюдаваха играта на този голям шахматен автомат. Най-после на Карфичка й омръзна да гледа, но затова пък Незнайко тъкмо тогава се увлече. Като видя, че един от играчите загуби партията си и стана от масата, Незнайко седна на неговото място и каза, че и той иска да играе. Карфичка запротестира и заяви, че не може да търпи да играят пред нея на шах. Шаренкия заяви, че и той не може да понася шаха, но Незнайко упорствуваше и не искаше да си върви. Тогава Плъхчо каза, че те с Карфичка и Шаренкия ще отидат на разходка във Веселото градче, а Незнайко може да поиграе на шах и след това да се присъедини към тях.

Така и направиха.

Глава двадесет и четвърта
Как Незнайко се разболя от шахматна треска

Карфичка и Шаренкия се запътиха заедно с Плъхчо към Веселото градче, а Незнайко почна да играе с автомата на шах. Но едва направи десетина хода – и получи шах и мат едновременно. Той рече да изиграе още една партия и я загуби след нови пет или шест хода. Следния път той получи мат след три хода. Автоматът сякаш забеляза каква грешка допускаше в играта си Незнайко и намери начин да го побеждава във възможното най-късо време.

Един от играчите, който седеше редом с Незнайко, му каза, че за самия Незнайко е още рано да играе с такава сложна машина, по-добре е най-напред да поиграе с някой малък и по-прост автомат. Като научи, че в Шахматното градче има и други автомати, Незнайко стана от масата и тръгна да търси машина според силите си. Не направи и десет крачки и насреща му се зададе едно момиченце. То имаше красива бяла рокличка с разноцветни шахматни фигурки, а на главата си носеше шапчица във вид на корона, като шахматната царица. То се усмихна на Незнайко като на стар познат и каза:

– Здравейте!

– Здравейте – отговори Незнайко. – Ние като че ли сме се срещали вече с вас?

– Засрамете се, Незнайко! Нима сте забравили? Нали вие идвахте при нас във фабриката за готови дрехи?

– Аха, наистина! – извика Незнайко. – Сега си спомням. Вие сте Макаричка.

– Да – потвърди Макаричка. – Да поседнем на пейката. Тук е много хубаво.

Те седнаха на пейката и Макаричка каза:

– А пък ние не сме ви забравили и често си спомняме за вашето посещение. Тогава ни беше много весело. Помните ли как Игличка каза на Заварко: „Вие не сте кон и не се намирате в конюшня. Ще пръхтите у дома си!“ Ха-ха-ха! И сега, щом някой от нас се засмее, ние казваме: „Вие не сте кон и не се намирате в конюшня. Идете си в къщи, попръхтете си там, а после елате при нас.“

Макаричка и Незнайко весело се засмяха.

– Кажете, харесва ли ви се в нашия град? – запита Макаричка.

– Много ми се харесва – отговори Незнайко. – Вие имате най-различни машини, кина, театри, магазини, дори и гостилници. Всичко си имате!

– А нима при вас не е така?

– Къде ти! – махна с ръка Незнайко. – У нас доще ли ти се ябълка, най-напред трябва да се качиш на дървото; доще ли ти се ягода, първо трябва да я отгледаш; доще ли ти се лешниче, трябва да отидеш в гората. А у вас е просто: иди в гостилницата и яж, колкото ти душа иска. Докато у нас първо трябва да поработиш, а после да ядеш.

– Но и ние работим – възрази Макаричка. – Едни работят по нивите, по зеленчуковите градини, други изготвят разни предмети във фабриките, а после всеки взема от магазина, каквото му е нужно.

– Но в работата ви помагат разни машини – отговори Незнайко. – А ние нямаме машини. И магазини нямаме. Вие живеете всички заедно, а у нас всяка къщичка си е отделно, сама за себе си. И затова стават големи бъркотии. В нашата къща например има двама техници, пък нито един шивач. В друга някоя къща живеят само шивачи, а ни един техник. Ако ви са нужни, да речем, панталони, вие отивате при шивача, но шивачът няма да ви даде панталоните даром, защото ако рече на всеки да дава панталони даром…

– Сам ще остане без панталони! – засмя се Макаричка.

– По-лошо! – махна с ръка Незнайко. – Ще остане не само без панталони, но и без храна, защото той не може едновременно да шие дрехи и да си набавя храна!

– Така е, разбира се – съгласи се Макаричка.

– Значи вие трябва да дадете на шивача за панталоните си, да речем, една круша – продължи Незнайко. – Но ако шивачът няма нужда от круша, а например от маса, тогава трябва да отидете при дърводелеца и да му дадете една круша, за да направи той маса, а след това тази маса трябва да я дадете на шивача срещу панталоните. Но дърводелецът може да каже, че не му трябва круша, а брадва. Тогава пък ще трябва да се влачите при ковача. А може да се случи и така, че когато отидете с брадва в ръка при дърводелеца, той да ви каже, че брадвата вече не му е нужна, защото си е доставил от друго място. И току-виж, сте останали вместо с панталони – с брадва!

– Да, наистина това не е малка беда! – засмя се Макаричка.

– Не е в това бедата, защото от всяко положение може да се намери изход – отговори Незнайко. – В краен случай приятелите няма да ви оставят да пропаднете и все пак някой ще ви подари или пък ще ви заеме панталони за известно време. Бедата е в това, че у някои дребосъчета на тази почва се развива една страшна болест – алчност или скъперничество. Такова дребосъче скъперник мъкне у дома си всичко, което само му попада в ръцете: и нужно, и ненужно. Има при нас едно такова момченце на име Поничко. Цялата му стая е затрупана от всевъзможни вехтории. То си мисли, че всичко това ще му влезе в работа, че ще го размени срещу необходими предмети. Освен това държи при себе си множество ценни предмети, които могат да свършат добра работа другиму, а при него само събират прах и се развалят. Притежава цял куп куртки и жакети! Само костюми има двадесет ката, а панталоните му са сигурно петдесет чифта. Всичко е струпано в къщата му на пода на грамадна камара и дори сам Поничко вече не помни какво има и какво няма. Някои дребосъчета използуват това. Ако някому изведнъж потрябват панталони или сако, той може спокойно да се приближи до купчината и да си избере, каквото му хареса, а Поничко дори няма да забележи, че нещо е изчезнало. Но забележи ли, тежко ти – такъв вой надава – ушите ти да писнат!

Макаричка се смееше от сърце, докато слушаше разказа на Незнайко. После лицето й стана сериозно и тя каза:

– Срамно е да се смееш на болен човек! Добре, че никой у нас не може да заболее от тази страшна болест. Защо да държиш у дома си цял куп дрехи, щом по всяко време можеш да получиш от магазина съвсем приличен костюм. При това модата се мени непрекъснато и щом костюмът излезе от мода, все едно, не може вече да се облече. Добре, че се сетих – спомни си Макаричка. – Къде са вашите приятели Карфичка и този… Сивичкия ли, как се казваше?

– Не Сивичкия, а Шаренкия – поправи я Незнайко. – Те отидоха с Плъхчо във Веселото градче, а пък аз останах, за да играя шах с автомата.

– Е, играхте ли?

– Играх три пъти и нито един път не спечелих.

Като научи, че Незнайко е играл с големия автомат, Макаричка му разказа, че този автомат е конструиран от шахматния шампион Фигура и дори опитните шахматисти много трудно могат да го надвият. Дори едно реми с него се смята за голямо постижение, а пък този, който го надвие, получава право да се състезава с шампиона Фигура за първенство в Слънчевия град.

За такива неопитни играчи като Незнайко в Шахматното градче имаше множество по-несъвършени шахматни автомати. Електрическият уред на тези машини беше по-прост и да се спечели партия с тях беше много по-лека задача. Освен това много автомати имаха допълнителни приспособления за развличане на играчите. Така например единият имаше много смешна физиономия. Освен това той можеше да смърка с носа си и да се чеше с ръка по тила, а това беше много забавно. Физиономията на друг автомат беше излята от гъвкава пластмаса и щом автоматът направеше добър ход, на лицето му засияваше победоносна усмивка. Щом започнеше да печели партия, устата му се разтягаше до ушите, но ако неочаквано почнеше да губи, автоматът правеше такива страшни гримаси, че бе невъзможно да го гледаш, без да се смееш. Имаше и такъв автомат, в чиито нос блясваше електрическа лампичка и от това носът му изпущаше червена светлина, а косите щръкваха на главата.

Освен това тук имаше и автомати, които показваха характера на различните играчи. Един от тях например, преди да предприеме някой ход, дълго си мръщеше челото, триеше си неизвестно защо носа, вземаше нерешително някоя фигура от дъската, дълго я държеше в ръка, сякаш размисляше къде да я постави, и най-после правеше ход, но веднага си вземаше фигурата обратно оставяше я на предишното й място и отново си даваше вид, че размишлява. Подобни номера от страна на автомата ядосваха някои твърде нетърпеливи играчи и от това им ставаше по-интересна самата игра. Друг един автомат, преди да направи ход, непременно подсмърчаше, сумтеше, покашлюваше, въртеше глава, свиваше рамена, разперваше ръце; трети пък току бръщолевеше разни думички като: „Аха, значи вие местите така? Е, ето пък ние как!“, или: „Ние сега ще ви покажем как се играе шах!“, или: „Сега ще ви видим сметката“. Това се постигаше с помощта на магнетофон, тоест звукозаписващ апарат с магнитна лента, на която бяха записани разни изречения. Пред всеки ход магнетофонът се включваше автоматично и играчът чуваше една или друга фраза.

Всеки автомат имаше свое име. Така например големият автомат с тридесет и двете места се наричаше „Титан“; оня, който казваше: „Сега ще ви видим сметката“, тъй се и наричаше – „Сметка“. А пък автоматът, който можеше да си чеше врата, кой знае защо, се казваше „Мурджо“. Макаричка запозна Незнайко с всички автомати и с всеки един от тях Незнайко изигра по една партия, но успя да надвие само „Мурджо“.

– Ето виждате ли, вие вече отбелязахте успех! – каза Макаричка. – Трябва да идвате по-често тук и да се тренирате.

Докато Незнайко играеше на шах, Карфичка и Шаренкия се веселяха във Веселото градче. Тук веселието започваше още преди посетителите да влязат в градчето, тоест от самия вход. На този вход нямаше ни порта, ни вратичка, ни врата, а широка метална тръба като тунел. Тръбата се въртеше непрекъснато и всеки, който се опитваше да мине през нея по обикновения начин, непременно падаше, тъй като краката му се плъзгаха настрани. За да запазиш равновесие, трябваше да крачиш не направо, а косо, като ловко ситниш с краката. Имаше дребосъчета достатъчно тренирани в това изпитание – те минаваха през тръбата, без дори да се залюлеят. Но такива бяха малцина. Повечето посетители не можеха да влязат в градчето, без предварително да се повъргалят в тръбата.

Пред тази въртяща се тръба обикновено имаше цяла тълпа дребосъчета, която се смееше над опитите на смелчаците да минат през тръбата. Карфичка, Плъхчо и Шаренкия се присъединиха към тълпата и също почнаха да се смеят. Особено високо се кикотеше Шаренкия. Струваше му се, че съвсем не е трудно да се мине през тръбата и че всички падат поради собствената си тромавост. Като се накикоти до насита, Шаренкия реши да покаже своята сръчност и безстрашно влезе в тръбата. Но едва направи три крачки – и падна, а после продължи да се търкаля като цепеница във вътрешността на тръбата. Бонбоните, с които беше натъпкал джобовете си, се изсипаха. Шаренкия ги събираше и ги пъхаше обратно в джобовете си, като в същото време се мъчеше да стане на крака, но току се търкулваше отново. Така се премята в тръбата дотогава, докато най-после тя не го изхвърли навън от противоположния си край. Цялото това произшествие предизвика буря от смях сред зрителите.

– Виждате ли, още не сме влезли във Веселото градче, а вече почнахме да се веселим – каза Плъхчо на Карфичка. – Забележете, че тук смехът се предизвиква по съвсем прост начин – посетителите сами разсмиват себе си: първо вие се смеете на другите, след това сами влизате в тръбата и тогава другите започват да ви се смеят.

Като каза това, Плъхчо влезе в тръбата. Въпреки отпуснатата си фигура той измина почти целия път доста ловко и падна едва на две крачки от изхода на тръбата, но това също развесели зрителите. После дойде ред на Карфичка. Всички мислеха, че и тя ще падне и се приготвиха вече да се посмеят както трябва, но тя така ловко ситнеше с крака, че не се спъна нито веднъж.

Като се озоваха във Веселото градче, нашите пътешественици тръгнаха по главната алея и скоро стигнаха до една площадка, насред която имаше голям дървен кръг. Този кръг се наричаше „Дяволското колело“. Желаещите сядаха върху него и после той почваше да се върти бърже и центробежната сила отхвърляше тези, които бяха седнали настрани.

Нашите пътешественици се повъртяха на дяволското колело и нападаха като круши по земята, а след това поеха по-нататък и спряха пред вълшебното огледало. Това огледало не беше плоско, а криво и при това се извиваше непрекъснато, така че главата на дребосъчето, което се оглеждаше там, се разтягаше на дължина като грахова шушулка, а крачетата му ставаха къси като на гъсе. После пък наопаки: краката му се удължаваха като макарони, а главата му ставаше плоска като палачинка. След това почваше да се удължава носът, а лицето се изкривяваше настрани, докато най-после лицето почваше да не прилича на нищо.

Невъзможно беше всички тия превръщания да се гледат без смях. Но тъй като смехът изостря апетита, то нашите пътешественици отидоха да обядват в трапезарията, а след обяда се повозиха на атомни автостолчета върху колелца и на летни кънки самоходки.

Атомното автостолче приличаше на обикновено столче или на малко кресло с подставка за краката на оня, който седеше там, докато то самото нямаше крака, а меки гумени колелца. Под седалището беше прикрепен малък автомат двигател, който движеше столчето.

За да се возиш на автостолче, не беше нужно дори да се учиш да го управляваш. Достатъчно беше да седнеш на него и да кажеш: „Напред!“ – и столчето тръгваше напред от само себе си. Достатъчно беше да кажеш: „По-бързо!“ или „по-бавно!“ – и столчето веднага почваше да се движи по-бърже или пък забавяше хода си. При думите „надясно“ или „наляво“ столчето извиваше на едната или на другата страна. Ако човек му кажеше: „Стоп!“ – столчето в миг се спираше.

Всички тези думи можеше да се произнасят не високо, а шепнешком. Можеше дори и съвсем да не ги произнасяш, а само да си ги помислиш. Карфичка и Шаренкия се заинтересуваха, защо става така. Плъхчо им обясни, че подставката, която е долу, улавя електрическите сигнали от краката на дребосъчето, което седи на столчето, и предава тия сигнали на специалния електронен уред, който пък пуща в ход двигателя, управлява скоростта, включва механизма за завой наляво или надясно.

– Че какви сигнали могат да дават моите крака? – запита учуден Шаренкия. – Моите крака не дават никакви сигнали.

– Чисто и просто вие не забелязвате това – отговори Плъхчо, – защото тези сигнали са твърде слаби, но въпреки това те съществуват. Стига да помислите, тоест мислено да изречете думата „напред“, и тутакси от вашия мозък, по нервите ви пробягва електрически тласък, който един, вид нарежда на краката да вървят напред или назад, да: завият надясно или наляво, или да спрат на място. Електроуредът улавя тъкмо тези електрически тласъци.

Шаренкия взе да се вози на автостолчето и с интерес наблюдаваше как столчето се подчинява на мислите му. След това каза:

– Какво пък, мен ми се струва, че това столче е по-добро дори от Незнайковата вълшебна пръчица! Тук стига да помислиш: искам надясно или наляво, и желанието се изпълнява веднага. А там трябва още и да махаш с пръчицата и да казваш високо какво ти се иска. С една дума – въртели.

Като се навозиха до насита на автостолчета, Шаренкия, Карфичка и Плъхчо взеха да се возят на летни кънки самоходки, които бяха снабдени с почти същия електронен уред, както и автостолчетата, тоест хващаха електрически импулси от нозете на пързалящото се дребосъче и го возеха, накъдето трябваше.

Назад к карточке книги "Приключенията на Незнайко"