Текст книги "Приключенията на Незнайко"
Автор книги: Николай Носов
Жанры:
Детская проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 27 страниц)
Пета глава
Как Незнайко се вози на газиран автомобил
Механикът Винтчо и неговият помощник Болтчо бяха твърде добри майстори. Те много си приличаха, само че Винтчо беше мъничко по-висок, а Болтчо – мъничко по-нисък на ръст. И двамата ходеха в кожени куртки. От джобовете им вечно стърчаха френски ключове, пили и други железни инструменти. Ако куртките им не бяха кожени, джобовете им отдавна щяха да се скъсат. Шапките им също бяха кожени, със защитни очила. Тези очила те слагаха през време на работа, да не си напрашват очите.
Винтчо и Болтчо по цели дни стояха в работилницата си и поправяха примуси, тенджери, чайници, тигани, а когато нямаше какво да поправят, правеха велосипеди с две и три колелета за дребосъчетата.
Веднъж Винтчо и Болтчо се затвориха в работилницата си без да кажат дума някому, и почнаха да майсторят нещо. Цял месец пилиха, стъргаха, чукаха, спояваха и никому нищо не показаха, а когато месецът измина, оказа се, че са направили автомобил.
Този автомобил работеше със сироп и газирана вода. В средата на колата беше направено седалище за шофьора, а пред него се намираше баката с газирана вода. Газът от баката минаваше по тръбичка в меден цилиндър и движеше желязно бутало. Желязното бутало под натиска на газа се движеше напред-назад и въртеше колелата. Над седалището беше прикрепен съд със сироп. Сиропът по тръбичката протичаше в баката и служеше за смазка на механизма. Такива газирани автомобили бяха много разпространени между дребосъчетата. Но в направения от Винтчо и Болтчо автомобил имаше едно твърде важно усъвършенствуване: отстрани на баката беше прибавена една гъвкава гумена тръбичка с кранче, за да може шофьорът да пие газирана вода, без да спира автомобила.
Най-много обичаше да се вози на автомобил Сиропов, тъй като през време на пътуването можеше да пие колкото си иска сироп с газирана вода. Незнайко също обичаше да се вози и Бързанко често се разхождаше. Ала Незнайко поиска да се научи сам да управлява автомобила и почна да моли Бързанко:
– Дай ми да покарам малко автомобил. И аз искам да се науча да го управлявам.
– Няма да можеш – каза Бързанко. – Това е машина. Тук трябва разбиране.
– Какво има тук за разбиране! – отвърна Незнайко. – Нали гледам как я управляваш. Натискай педалите и върти кормилото. Съвсем просто.
– Само ти се струва, че е просто, а в действителност е трудно. И сам ще се пребиеш, и автомобила ще разбиеш.
– Е, добре, Бързанко! – обиди се Незнайко. – Ще ми поискаш и ти нещо, ама и аз няма да ти дам.
Веднъж, когато Бързанко отсъствуваше от къщи, Незнайко се качи на автомобила, който беше на двора, и почна да дърпа ръчките и да натиска педалите. Най-напред нищо не излизаше, после моторът изведнъж забръмча и колата тръгна. Дребосъчетата видяха това от прозореца и изтичаха навън.
– Какво правиш? – викаха му те. – Ще се пребиеш!
– Няма да се пребия – отвърна Незнайко и тутакси връхлетя върху кучешката колиба. Бум-тряс! Колибката стана на трески. Добре, че Рунтавко успя да изскочи, иначе Незнайко и него щеше да прегази.
– Видя ли какво направи? – извика Знайко. – Спирай веднага!
Незнайко се изплаши, поиска да спре колата и дръпна някакъв лост. Но вместо да се спре, автомобилът тръгна още по-бързо. На пътя му се изпречи беседката. Бум-тряс! Беседката също стана на парчета. Незнайко от глава до пети беше посипан с трески. Една дъска го удари по гърба, друга го хлопна по главата. Незнайко сграбчи кормилото и почна да го върти. Автомобилът обикаляше из двора, а Незнайко крещеше колкото му глас държи:
– Братчета, отваряйте бързо пътната врата, защото иначе всичко ще изпочупя по двора!
Дребосъчетата отвориха вратата. Незнайко излезе вън от двора и полетя по улицата. Като чуха шума, от всички дворове наизлязоха дребосъчета.
– Варда! – викаше им Незнайко и летеше напред.
Знайко, Дано, Винтчо, доктор Хапчев и други дребосъчета тичаха след него. Но съвсем напразно! Те не можеха да го стигнат. Незнайко обикаляше по целия град и не знаеше как да спре машината.
Най-после автомобилът наближи реката, полетя в пропастта и се запремята надолу, Незнайко се изтърси навън и остана да лежи на брега, а газираният автомобил падна във водата и потъна.
Знайко, Дано, Винтчо и доктор Хапчев грабнаха Незнайко и го понесоха към къщи. Всички мислеха, че е мъртъв.
В къщи го сложиха на кревата и чак тогава Незнайко отвори очи, огледа се наоколо и попита:
– Братчета, още ли съм жив?
– Жив, жив – отговори доктор Хапчев. – Само че лежи, моля ти се, спокойно, защото трябва да те прегледам.
Той съблече Незнайко, прегледа го и каза:
– Чудна работа! Всички кости са здрави, има само натъртвания и няколко забити в кожата трески.
– Закачих с гърба си една дъска – каза Незнайко.
– Ще трябва да извадим треските – поклати глава доктор Хапчев.
– Ще боли ли? – изплаши се Незнайко.
– Не, никак. Дай, аз ей сега ще измъкна най-голямата.
– А-а-а! – изпищя Незнайко.
– Какво викаш, боли ли те? – учуди се Хапчев.
– Разбира се, че ме боли!
– Нищо, потърпи, потърпи. Само така ти се струва.
– Не, не ми се струва! Олеле, олеле!
– Защо крещиш, като че ли те коля? А пък аз не те коля, нали?
– Боли ме. Каза ми, че не боли, а сега боли!
– Хайде мълчи, мълчи. Една тресчица остана още.
– Олеле, недей! Недей! По-добре да си стои там.
– Не бива, ще почне да бере!
– Ох-ах-ах!
– Е, няма вече. Остана само да намажем с йод.
– Ще боли ли?
– Не, йодът не боли! Не мърдай!
– А-а-а!
– Не крещи, не крещи! На автомобил обичаш да се возиш, а да потърпиш мъничко, не можеш!
– Ох! Много щипе!
– Ще пощипе и ще престане. Сега ще ти сложа термометъра.
– Олеле, не искам термометър! Не искам!
– Защо?
– Ще ме боли!
– Термометърът не боли.
– Ти все казваш, че не боли, а после боли…
– Ех, че си чуден човек! Никога ли досега не съм ти слагал термометър?
– Никога.
– Добре, ето сега ще видиш, че това не боли – каза Хапчев и излезе за термометъра.
Незнайко стана бързо от кревата, скочи през прозореца и избяга при своя приятел Парцаливко. Върна се доктор Хапчев с термометъра, гледа – Незнайко изчезнал.
– Иди, че лекувай такъв болен! – недоволно измърмори Хапчев. – Лекуваш го, лекуваш го, а той да скочи през прозореца ида избяга. На какво прилича това!
Шеста глава
Как Знайко измисли балон
Знайко, който много обичаше да чете, знаеше от книжките всевъзможни неща за далечни страни и за различни пътешествия. Често пъти вечер, когато нямаше какво да прави, той разказваше на другарите си онова, което беше чел. Момченцата много обичаха тези му разкази. Интересно им беше да слушат за страни, които никога не са виждали, но най-вече обичаха да слушат за пътешественици, тъй като с тях стават различни невероятни истории и се случват най-необикновени приключения.
Като се наслушваха на такива истории, момченцата почваха да мечтаят как да предприемат пътешествие. Едни предлагаха да тръгнат пешком, други предлагаха да плават по реката с лодки, ала Знайко каза:
– Хайде да направим балон и да полетим с него.
Тази идея много им се хареса. Дребосъчетата никога още не бяха летели с балон и това заинтересува всички момченца. Никой, разбира се, не знаеше как се правят балони, но Знайко каза, че той ще обмисли нещата й тогава ще им обясни.
И Знайко започна да мисли. Мисли той три дни и три нощи и намисли да направи балон от гума. Дребосъчетата умееха да добиват гума. В техния град растяха цветя, прилични на фикуси. Ако на стеблото на такова цвете се направи разрез, то от него потича сок. Този сок постепенно се сгъстява и се превръща в гума, от която могат да се правят топки и галоши.
Като намисли това, Знайко заповяда на момченцата да събират гумен сок. Всички почнаха да носят сок в една голяма бъчва, която Знайко приготви за тая цел. Незнайко също отиде да събира сок и на улицата срещна своя приятел Парцаливко, който играеше на въже с две момиченца.
– Чувай, Парцаливко, какво нещо измислихме! – каза Незнайко. – Ти, братче, ще се пукнеш от завист, като научиш.
– Няма да се пукна – отвърна Парцаливко. – Много ми е притрябвало да се пукам!
– Ще се пукнеш, ще се пукнеш! – увери го Незнайко. – Такова нещо, братче, ти и насън не си виждал.
– Какво е това нещо? – заинтересува се Парцаливко.
– Скоро ще направим балон и ще полетим да пътешествуваме!
Парцаливко почувствува завист. Поиска и той да се похвали с нещо и каза:
– Голяма работа – мехур! Аз пък се сдружих с момичетата.
– С кои момичета?
– Ето с тези – рече Парцаливко и показа с пръст момиченцата. – Това момиче се казва Мушица, а това – Чипоноска.
Мушица и Чипоноска стояха настрани и страхливо поглеждаха към Незнайко.
Незнайко ги изгледа изпод вежди и каза:
– Ах, значи така? Ти нали с мене дружиш?
– Аз дружа и с тебе, и с тях. Едното не пречи на другото.
– А според мене, пречи – отговори Незнайко. – Който дружи с момичета, и той е момиче. Разсърди им се веднага!
– Защо ще им се сърдя?
– Разсърди им се, ти казвам! Или аз ще ти се разсърдя.
– Сърди се, щом искаш. Голяма работа!
– Ще се разсърдя, а на твоите Мушица и Чипоноска ще им дам да разберат!
Незнайко стисна юмруци и се спусна към момиченцата. Парцаливко му прегради пътя и го удари с юмрук по челото. Почнаха да се бият, а Мушица и Чипоноска се изплашиха и избягаха.
– Значи ти заради тия момичета ме удари с юмрук по челото – викаше Незнайко, като се мъчеше да удари и той Парцаливко по носа.
– А ти защо ги закачаш? – запита Парцаливко, размахвайки юмруци на всички страни.
– Я виж ти какъв защитник се извъдил! – отговори Незнайко и удари приятеля си по темето така силно, че Парцаливко дори приклекна и се спусна да бяга.
– Сърдит съм ти! – извика след него Незнайко.
– Твоя работа! – отвърна Парцаливко. – Пръв ще дойдеш да се сдобряваш.
– Ще видиш, че няма да дойда! Ще хвръкнем с балона да пътешествуваме.
– Ще хвръкнете вие от покрива към тавана!
– Вие ще хвръкнете от покрива към тавана! – отвърна Незнайко и отиде да събира гумен сок.
Когато бъчвата се напълни с гумен сок, Знайко го разбърка хубавичко и каза на Болтчо да донесе помпата, с която напомпваха автомобилните гуми. Той съедини тази помпа с дълга гумена тръба, края на тръбата обля с гумен сок и каза на Болтчо полекичка да напомпва въздух. Болтчо захвана да помпа и от гумения сок изведнъж почна да се образува мехур, също както от сапунена вода се образуват сапунени мехури. Знайко през цялото време мажеше мехура от всички страни с гумен сок, а Болтчо непрекъснато помпаше въздух, затова мехурът постепенно се увеличаваше и се превръщаше в балон. Знайко дори не успяваше вече да го маже от всички страни. Тогава той нареди и останалите момченца да мажат. Веднага всички се заловиха за работа. За всекиго се намери какво да прави около балона, само Незнайко се разхождаше наоколо и подсвиркваше. Той се стараеше да бъде по-настрани от балона, поглеждаше го отдалече и повтаряше:
– Ще се пукне мехурът! Ей сегичка, ей сегичка ще се пукне!
Но балонът не се пукаше, а всяка минута ставаше все по-голям и по-голям. Скоро той се наду дотолкова, че за да могат да го мажат отгоре и отстрани, момченцата трябваше да се катерят на ореха, който растеше сред двора.
Работата по надуването на балона продължи два дни и бе прекъсната чак тогава, когато балонът стана голям колкото къща. След това Знайко завърза с връв тръбичката отдолу, за да не може балонът да издиша, и каза:
– Сега балонът ще съхне, а ние ще се заловим за друга работа.
Той превърза балона за ореховия храст с въже, за да не го отнесе вятърът, след това раздели момченцата на две групи. Едната група той накара да събира копринени пашкули, да ги размотава и да направи копринени нишки. От тези нишки той им поръча да изплетат огромна мрежа. Другата група Знайко накара да оплете голям кош от тънка брезова кора.
Докато Знайко и другарите му се занимаваха с тази работа, всички жители на Града на цветята идваха и гледаха огромния балон, който беше привързан за ореха. Всеки искаше да го пипне с ръка, а някои се опитваха дори да го повдигнат.
– Балонът е лек – казваха те, – можеш свободно да го вдигнеш с една ръка.
– Че е лек, лек е, но според мен няма да може да хвръкне – каза едно момченце на име Бърборко.
– Защо да не хвръкне? – попитаха останалите.
– Че как ще хвръкне? Ако можеше да хвърчи, той би се дърпал нагоре, а балонът не мърда от земята. Значи, макар и лек, той все пак е тежък – отговори Бърборко.
Дребосъчетата се замислиха.
– Хм! Хм! – казваха те. – Балонът е лек, но все пак е тежък. Това е вярно. Как ще хвръкне тогава?
Те почнаха да питат Знайко, но Знайко каза:
– Потърпете малко. Скоро ще видите всичко.
Тъй като Знайко не обясни нищо на дребосъчетата, те почнаха още повече да се съмняват. Бърборко обикаляше по целия град и разпространяваше нелепи слухове.
– Каква ли сила може да вдигне балона във въздуха? – се питаше той и сам си говореше. – Никаква! Птиците летят, защото имат крила, а гуменият мехур няма да полети. Той може да полети само надолу.
В края на краищата в града никой не вярваше вече на този проект. Всички само се смееха, ходеха до къщата на Знайко, гледаха балона през оградата и приказваха:
– Гледайте, гледайте! Лети! Ха-ха-ха!
Знайко не обръщаше внимание на тези подигравки. Когато копринената мрежа беше готова, той заповяда да я метнат върху балона. Разпънаха мрежата и покриха с нея балона.
– Гледайте! – завикаха дребосъчетата зад оградата. – Ловят балона с мрежа. Страхуват се да не хвръкне. Ха-ха-ха!
Знайко накара да завържат с въже балона отдолу, да преметнат въжето през един клон на ореха и да го изтеглят нагоре. Бързанко и Болтчо веднага се покатериха с въжето на дървото и почнаха да теглят балона нагоре. Това много развесели зрителите.
– Ха-ха-ха! – смееха се те. – Излезе, че това е балон, който трябва с въже да се дърпа нагоре. Как ще хвръкне той, когато трябва с въже да се издига?
– Ей тъй ще хвръкне – отговаряше Бърборко. – Ще седнат те отгоре на балона, ще почнат да дърпат въжето – и балонът ще хвръкне.
Когато повдигнаха балона от земята, мрежата повисна надолу и Знайко накара да завържат краищата й за ъглите на коша от брезова кора. Кошът беше четириъгълен. На всяка страна беше направена по една пейчица и на всяка пейчица можеха да се съберат по четири момченца.
Вързаха краищата на мрежата за четирите ъгъла на коша и Знайко обяви, че построяването на балона е завършено. Бързанко си въобрази, че могат вече да летят, но Знайко каза, че трябва да се приготвят за всички и парашути.
– Че защо ни са парашути? – попита Незнайко.
– Ами ако балонът изведнъж се пукне! Ще трябва тогава да скачаме с парашути.
На следния ден Знайко и другарите му бяха заети с приготвянето на парашутите. Всеки майстореше са себе си парашут от пухчетата на глухарчето, а Знайко показваше на всекиго как да прави това.
Жителите на града виждаха, че балонът виси неподвижно на клона и си казваха:
– Така ще си виси, докато се пукне. Никакъв полет няма да има!
– Е, защо не летите? – викаха те иззад оградата. – Трябва да летите, докато не се е пукнал балонът.
– Не се безпокойте – отговори Знайко. – Полетът ще се състои утре в осем часа сутринта.
Мнозина се засмяха, но някои почнаха да се съмняват.
– Ами ако наистина полетят! – казваха те. – Трябва да дойдем утре и да видим.
Седма глава
Подготовка за пътешествието
На сутринта Знайко разбуди другарите си по-рано. Всички станаха и започнаха да се стягат за път. Винтчо и Болтчо облякоха кожените си куртки. Ловецът Патронко обу любимите си кожени ботуши. Кончовите на тези ботуши бяха до над коленете и се стягаха отгоре с токички. Тези ботуши бяха много удобни за пътуване. Бързанко облече своя костюм „мълния“.
За този костюм трябва да се разкаже по-подробно. Бързанко, който винаги бързаше и не обичаше да си губи времето напразно, беше си измислил специален костюм, на който нямаше нито едно копче. Знае се, че при обличане и събличане най-много време се губи за закопчаване и разкопчаване на копчетата. В костюма на Бързанко блузата и панталонът не бяха отделно: те бяха съединени като комбинезон. Този комбинезон се закопчаваше с едно копче отзад на врата. Достатъчно беше да се разкопчее това копче и целият костюм по някакъв странен начин мълниеносно се свличаше от раменете и падаше в краката му.
Пълничкият Шишко облече най-хубавия си костюм. В костюма си Шишко ценеше най-вече джобовете. Колкото повече джобове имаше, толкова по-хубав беше костюмът. Най-хубавият му костюм имаше седемнайсет джоба. На куртката му имаше десет джоба: два – на гърдите, два наклонени – на корема, два – отстрани, три вътрешни джоба и един скрит джоб на гърба. На панталоните му имаше два джоба отпред, два отзад, два отстрани и един джоб долу, на коляното. В обикновения живот такива седемнайсетджобни костюми с джоб на коляното могат да се видят само у кинооператорите.
Сиропов се премени с кариран костюм. Той винаги носеше костюми от плат на квадратчета. И панталоните му бяха на квадратчета, и палтото на квадратчета, и каскетът на квадратчета. Като го зърнеха отдалеч, дребосъчетата винаги казваха: „Гледайте, гледайте, шахматната дъска идва“. Дано беше в скиорски костюм, защото го смяташе за много удобен при пътуване. Значи беше облякъл анцуг на райета, гетри на райета, а врата си беше завил с шал на райета. В този си костюм той целият беше на черти и отдалеч изглеждаше като обикновен дюшек. Общо взето, всички се бяха облекли кой в каквото може, само Загубанко, който имаше навик да захвърля нещата си, където му попадне, не можа да намери куртката си. Каскета си също беше мушнал кой знае къде и колкото и да търсеше, никъде не можа да го намери. Най-после той откри под кревата своята зимна шапка с наушници.
Художникът Палитро реши да рисува всичко, което види през време на пътешествието. Той взе боите и четката си и предварително ги сложи в коша на балона. Гусльо реши да си вземе флейтата. Доктор Хапчев грабна походната аптека и също я сложи в коша под скамейката. Това беше твърде благоразумно, тъй като през време на пътешествието някой можеше да се разболее.
Нямаше още шест часа сутринта, когато край балона се беше събрал почти целият град. Много дребосъчета, които искаха да видят излитането, се бяха покатерили по оградата, по покривите на къщите.
Бързанко пръв влезе в коша и си избра най-удобното място. След него се качи Незнайко.
– Гледайте – викаха събраните наоколо зрители, – започват вече да се настаняват!
– Вие защо сте влезли в коша? – каза Знайко. – Излизайте, рано е още.
– Защо да е рано? Можем вече да летим – отвърна Незнайко.
– Много разбираш ти! Трябва да напълним най-напред балона с топъл въздух.
– А защо с топъл въздух?
– Защото топлият въздух е по-лек от студения и винаги се издига нагоре. Когато напълним балона с топъл въздух, топлият въздух ще се издигне нагоре и ще повлече със себе си и балона – обясни Знайко.
– Охо, значи и топъл въздух бил нужен! – каза провлечено Незнайко и заедно с Бързанко излязоха от коша.
– Гледайте – развика се някой от покрива на съседната къща, – слизат! Разколебаха се.
– Разбира се, че ще се разколебаят – отговаряха от другите покриви. – Нима може да се лети с такъв балон? Лъжат само публиката.
В това време Знайко накара дребосъчетата да напълнят няколко торбички с пясък и да ги сложат в коша. Бързанко, Мълчаливко, Дано, Значи и другите момченца веднага почнаха да насипват пясък в торбичките и да ги слагат в коша.
– Какво правят? – в недоумение се запитаха един друг зрителите. – Защо слагат в коша торбички с пясък?
– Ей, защо ви са тези торбички с пясък? – завика Бърборко, който се беше покатерил на оградата.
– Като полетим, ще ви ги хвърляме по главите – отвърна Незнайко.
Разбира се, и самият Незнайко не знаеше за какво са торбичките. Той просто измисли това.
– Вие най-напред полетете! – извика Бърборко.
Покатерилото се на оградата заедно с Бърборко момченце Малчо каза:
– Навярно ги е страх да летят и искат пясъчните торбички да хвръкнат вместо тях!
Наоколо се разсмяха.
– Разбира се, че ги е страх! А от какво ли ще ги е страх? Балонът и без това няма да хвръкне!
– А може и да хвръкне – каза едно от момиченцата, които също гледаха през пролуките на оградата.
Докато наоколо спореха, Знайко накара да запалят огън сред двора и всички видяха как Винтчо и Болтчо изнесоха от своята работилница един голям меден котел и го сложиха на огъня. Винтчо и Болтчо отдавна вече бяха приготвили този котел за нагряването на въздуха. Котелът се затваряше плътно с капак, на който имаше отвор. Отстрани котелът беше скачен с помпа за вкарване на въздух. Този въздух се нагряваше в котела и излизаше вече горещ през горното отвърстие на капака.
Разбира се, никой от зрителите не можеше да се досети за какво е котелът, но всеки изказваше предположенията си.
– Навярно са решили да си сварят супа и да закусят преди пътешествието – каза едно момиченце на име Лайка.
– Не е лошо – отговори Малчо, – сигурно и ти би закусила, ако тръгнеш на такъв далечен път.
– Разбира се – съгласи се Лайка. – Може би това е за последен път…
– Кое е за последен път?
– Е, ще закусят за последен път, а после ще полетят, балонът ще се пукне и те ще се пребият.
– Не бой се, няма да се пукне – рече й Бърборко. – За да се пукне, трябва да полети, а той, нали го виждаш, стърчи тук цяла неделя и наникъде не мърда.
– Но сега ще полети! – обади се Чипоноска, която заедно с Мушица беше дошла да види полета.
Скоро всички зрители започнаха горещо да спорят. Ако някой кажеше, че балонът ще хвръкне, друг веднага му отговаряше, че няма да хвръкне, а пък ако някой речеше, че няма да хвръкне, веднага му отвръщаха, че ще хвръкне. Вдигна се такъв шум, че нищо не можеше вече да се разбере. На един покрив две момченца се сбиха – толкова горещо спореха. Едва ги разтърваха.
През това време въздухът в казана достатъчно се нагря и Знайко реши, че е време да пристъпи към пълненето на балона. Но за да се напълни балонът с нагорещен въздух, трябваше да се изтегли най-напред от него студеният въздух. Знайко се приближи към балона и развърза връвчицата, която здраво стягаше гумената тръбичка отдолу. Студеният въздух със силно съскане почна да излиза от балона. Дребосъчетата, които спореха дали ще хвръкне балонът, или не, обърнаха глави и видяха, че балонът бързо почна да се смалява. Той омекна, сбръчка се като сушена круша и се сви в дъното на коша. Там, където се виждаше по-рано балонът, сега остана само кошът, покрит отгоре с мрежата.
Съскането престана и веднага избухна дружен смях. Смееха се всички: и тези, които казваха, че балонът ще хвръкне, и онези, които казваха, че няма да хвръкне, а Парцаливко – приятелят на Незнайко – така се разсмя, че дори се търкулна от покрива долу и на главата му излезе цицина. Трябваше веднага да се притече на помощ доктор Хапчев и да намаже цицината с йод.
Ей, че хвръкнаха! – викаха наоколо. – Ех, че балон направи Знайко! Цяла седмица си играха с него, а той взе, че се пукна. Да си умреш от смях! Никога в живота си не сме се смели толкова!
Знайко не обръщаше внимание на подигравките. Той съедини казана с балона чрез една дълга тръба, нареди да заработят с помпата, която беше скачена с казана. В казана започна да навлиза студен въздух, а нагрятият въздух по тръбата отиваше направо в балона. Постепенно балонът под мрежата ставаше все по-голям и по-голям и вече се показваше над коша.
– Гледайте – зарадваха се зрителите, – пак ще го надуват! Чудни хора! А пък той пак ще се спука.
Никой не вярваше, че балонът ще хвръкне. А през това време той стана още по-голям, показа се от коша и заприлича на голяма диня в малка чинийка. Тутакси всички видяха, че балонът се повдигна малко нагоре от само себе си и опъна мрежата, с която бе завързан за коша. Зрителите просто ахнаха от учудване. Всеки видя, че сега никой не дърпа балона с въже нагоре.
– Ура! – завика Лайка и дори изръкопляска.
– Не крещи! – сопна й се Бърборко.
– Та нали хвръкна!
– Не е хвръкнал още. Виждаш, че е вързан за коша! Нима ще може да повдигне коша, и при това пълен с дребосъчета!
В този момент Бърборко видя, че нарасналият още повече балон се вдигна нагоре и кошът се отдели от земята. Бърборко не се сдържа и извика колкото му глас държи:
– Дръжте го! Дръжте го! Ще хвръкне! Какво правите?
Ала балонът не хвръкна, защото кошът бе здраво завързан за ореха. Той само малко се повдигна от земята.
– Ура-а! – понесе се от всички страни. – Ура! Браво на Знайко! Виж ти какъв балон направи! С какво го надуха? Сигурно с пара!
Сега вече всички вярваха, че балонът ще полети.
