Текст книги "Приключенията на Незнайко"

Глава тридесет и първа
Среща с вълшебника

Карфичка се прибра в хотела, но тутакси почна да съжалява, че не остана с Незнайко и Шаренкия.

– Да не забъркат някоя каша без мен… Дано не се случи нещо – говореше си тя.

Без тях й беше малко тъжно и за да се разсее, Карфичка включи телевизора. Едно учено дребосъче с очила четеше дълъг и скучен доклад за ветрогоните.

– Като че няма вече какво друго да предават! – с досада каза Карфичка.

Тя изключи телевизора и закрачи из стаята от ъгъл до ъгъл, като, час по час поглеждаше часовника.

– Ще се върна в Зоологическата градина! А как ще вляза в градината? Аз наистина не мога да се прехвърля през оградата!… Добре де, нека само се върнат ония двамата! Ще им дам да разберат как ще ме тревожат те мене!

Времето минаваше, а Незнайко и Шаренкия не си идваха. Карфичка не знаеше вече какво да мисли и почна да си представя разни ужаси. Струваше й се, че пазачът е хванал Незнайко и Шаренкия и ги е отвел в милицията… Тревогата и растеше с всяка измината минута. Скоро Карфичка не можеше да си намери място от безпокойство. Стана полунощ. Часовникът би дванадесет.

– Ясно, нещо им се е случило – каза Карфичка.

Тя вече реши да отърчи до Зоологическата градина, но в това време вратата се отвори и на прага застанаха Незнайко и Шаренкия. Косите и на двамата бяха разрошени, очите им диво блуждаеха. Носът на Шаренкия бе одраскан, а лицето му – изцапано повече от всеки друг път.

– Каква нова каша си забъркал, Незнайко! – сърдито го нападна Карфичка. – Къде се губихте толкова време?

– Нищо, Карфичке, не се безпокой – отговори Незнайко. – Всичко ще се оправи, сама ще видиш, само не се сърди. Аз, Карфичке, пуснах на свобода лъва.

– Какъв лъв? – изплаши се Карфичка.

– Ами оня, който беше в клетката.

Карфичка се ужаси.

– Тежко ни! – завика тя. – Досега магаретата разиграваше, а сега си се захванал с лъва! Как ще свърши всичко това?

– Не се вълнувай, Карфичке, всичко ще свърши добре. Утре сутринта ще изляза и всичко ще оправя. Утре ще бъде светло и аз вече няма да се объркам. Всичко ще оправя. Ще видиш!

– Ами, ще оправиш! Я остави всичко това. Ако искаш да знаеш, аз дори се радвам, че ти нямаш вече вълшебна пръчица. Да ти дадат пръчицата, земетресение ще направиш! Утре си тръгваме за дома и толкоз! Не желая, нито минутка повече да оставам тук.

– Ас какво ще си тръгнеш? Още не сме ти разказали всичко.

– Какво има още? – изплаши се Карфичка.

Откраднаха ни автомобила.

– Само това не стигаше! – възкликна Карфичка. – Как ще се доберем до къщи?

– А какво казвам аз? Нали и аз това казвам. Вземем ли си пръчицата, ще имаме кола, не я ли вземем – и кола няма да имаме.

На другата сутрин Карфичка се събуди, както обикновено, рано, но когато отиде да разбуди Незнайко, видя, че го няма в кревата. Шаренкия още спеше. Тя почна да го буди:

– Какво пък е това сега, Шарко? Къде е Незнайко?

– А нима не е тук? – запита Шаренкия, като разтвори очи.

– Щом питам, значи го няма.

– Сигурно е хукнал към Зоологическата градина – каза Шаренкия.

– Хайде, приготви се бърже и да вървим – каза Карфичка.

– Къде да вървим?

– В Зоологическата градина, разбира се.

– Ама там е лъвът!

– Лъва сигурно отдавна са го хванали вече.

След половин час Карфичка и Шаренкия бяха пред входа на Зоологическата градина. Те влязоха през вратата и бързо закрачиха по пътечката. Шаренкия вървеше след Карфичка и страхливо се озърташе наоколо си. Все му се струваше, че лъвът ей сега ще изскочи отнякъде и ще се хвърли върху му. Още отдалеч Карфичка и Шаренкия видяха клетката на маймуните и Незнайко, който се беше спотаил зад клетката. В клетката беше чистачката. Тя метеше пода с една метличка. Карфичка се приближи крадешком до Незнайко.

– Какво правиш тук? – запита тя.

– Тихо! – замаха Незнайко с ръце. – Вълшебната пръчица е тук! Ето, виждаш ли я, лежи си на пода там, където я хвърли вчера маймуната. Сега чистачката ще помете и сигурно ще изхвърли пръчката от клетката. Тогава ще я вземем и всичко ще се уреди.

В това време чистачката свърши с метенето, събра боклука в една кофа, вдигна пръчицата и я мушна в кофата.

– Нищо – успокояваше Незнайко Карфичка. – Сега ще я проследим и ще видим къде ще изхвърли боклука.

Ала чистачката не занесе никъде боклука, а почна да чисти съседната клетка. Тя минаваше от клетка в клетка и кофата се пълнеше с боклук. Най-после чистачката завърши почистването и изсипа цялата кофа в сандъка, който стоеше до оградата зад клетките. Незнайко почака да си отиде чистачката, а после каза на Карфичка и Шаренкия:

– Стойте тук и гледайте да не дойде някой.

Сам той изтича до сандъка, отвори капака му и се вмъкна вътре. Няколко минути от сандъка се чуваше пъшкане и сумтене. Най-после Незнайко подаде глава изпод капака.

– Ето я вълшебната пръчица! – каза той, като се усмихваше тържествуващо.

От радост Карфичка подскочи:

– Браво! – каза тя и тихичко запляска с ръце.

Незнайко излезе от сандъка и закрачи по пътечката, като носеше пръчицата в протегнатата си напред ръка.

– Сега ще я пазя! – казваше той. – Сега никой няма да ми я отнеме.

Карфичка и Шаренкия крачеха след Незнайко. Те се държаха за ръце. Лицата и на двамата сияеха.

– Сега можем да отидем в цирка и да отървем Листец – каза Карфичка.

– Ах, наистина! А пък аз забравих за Листец – възкликна Незнайко. – Хайде по-скоро в цирка.

Той се обърна и затича към изхода. Карфичка и Шаренкия едва го догонваха. След пет минути и тримата вече седяха в едно шарено такси е копчета. Незнайко натисна копчето с надпис „Цирк“, и колата се понесе по улицата. Едва успяха да се огледат – и вече бяха в цирка. На арената имаше няколко акробати, които скачаха и се премятаха – очевидно се готвеха за вечерното представление. На Незнайко и Шаренкия много се щеше да ги погледат, но Карфичка каза:

– Нима за това сме дошли? После ще погледаме.

– Добре де после – съгласи се Незнайко.

Нашите пътешественици се промъкнаха между редовете на столовете, влязоха във входа за артисти и се озоваха в едно служебно помещение. Това беше дълга барака с циментов под. Край стените се издигаха клетки, в които бяха затворени различни животни. В една от клетките имаше лъв.

– Пак лъв! – уплашено каза Шаренкия. – И тоя път ще стане някоя беля.

В края на помещението имаше конски ясли. Пътешествениците се приближиха и видяха между конете едно магаре. То стоеше до една малка ясла и беше завързано с юздата си за една халка, прикрепена към стената. Магаренцето извърна глава и жално погледна Незнайко.

– Той е! – прошепна Незнайко. – Познах го.

Незнайко се страхуваше да не би да си изпати от Листец, задето го бе превърнал в магаре, затова застана по-далечко от яслата и като се приготви в случай на нужда да изфиряса колкото се може по-скоро, махна с пръчицата.

– Искам това магаре да се превърне в Листец! – тихо каза той.

Ала никакво превръщане не последва. Незнайко пак махна с пръчицата и каза по-високо:

– Искам това магаре да се превърне пак в момченцето Листец!

И този път не последва превръщане.

– Но какво е това! – развълнува се Незнайко.

Той почна да размахва с всички сили пръчицата и да крещи заклинанията си, но магарето си оставаше магаре и не искаше да се превръща в Листец. В това време към тях се приближи цирковият пазач и запита:

– Какво правите тук?

Незнайко се обърка и не знаеше какво да отговори, но Шаренкия му се притече на помощ:

– Дойдохме да гледаме представление – каза той.

– За представление се идва вечер.

Пазачът ги изпроводи до улицата и затвори вратата.

– Но какво е това? – запита Незнайко в недоумение. – Защо пръчицата престана да действува? Я чакайте да проверя още веднъж!

Той пак замахна с пръчицата и каза:

– Искам две порции сладолед!

– Три порции – поправи го Шаренкия.

– Искам три порции сладолед! – повтори Незнайко. Ала колкото и да повтаряше тези думи, нито една порция сладолед не се появи.

– Слушай Незнайко, ти сигурно не си взел същата пръчица – каза Шаренкия.

– Как тъй не съм взел същата! – учуди се Незнайко.

– Ами че онази беше вълшебна, а тази съвсем не е вълшебна.

– А къде е вълшебната според теб?

– Вълшебната си е останала в сандъка за боклук.

– Брей, и аз, зяпльо такъв! – развика се Незнайко, като се хвана за главата. – Хайде бегом обратно в Зоологическата градина!

След няколко минути нашите търсачи на приключения пак тичаха из Зоологическата градина. Незнайко стигна до сандъка, хвърли се върху него като тигър, обърна го нагоре с дъното и изсипа всичкия боклук на земята. И тримата почнаха да ровят в боклука, но никой не намери друга пръчица.

– Виждаш ли! – каза Незнайко на Шаренкия. – Няма никаква друга пръчица, значи тази е вълшебната.

Незнайко се поотдалечи от купчината боклук и седна на една пейка. Той току размахваше пръчицата във въздуха и си мърмореше нещо под носа.

– Я дай да опитам аз – помоли Шаренкия, като седна до Незнайко.

Той взе пръчицата, размаха я и каза:

– Искам филия със сладко!… Искам сладолед!… Искам юфка с масло!… Чудодейно месалче, дай ми да ям… Тю!

Тъй като нито едно негово желание не се изпълни, той пъхна пръчицата обратно в ръцете на Незнайко и рече:

– Сигурно вълшебникът те е изиграл. Дал ти е пръчица, която не струва пукната пара. Всичкото вълшебство е изфирясало от нея.

– Да – изръмжа Незнайко, – бих искал да срещна този вълшебник! Ще му кажа аз как се мамят дребосъчета и как се дават недоброкачествени вълшебни пръчици!

Незнайко беше твърде разстроен, но Шаренкия не можеше дълго да се отдава на отчаяние. А може би това не зависеше от него, а от слънцето, което по това време се бе вдигнало високо в небето и бе заляло със светлината си пейката, на която седяха нашите трима пътешественици. Като поседя на припек, Шаренкия почувствува, че съвсем не е тъй лошо да живееш на тоя свят. Устните му сами се разтегнаха в усмивка и той каза на Незнайко:

– Не тъжи, Незнайко! Още не е изгубено всичко. В краен случай можем да отидем в гостилница и там да похапнем.

– Не, Шарко, все пак това не е справедливо! Я ми кажи ти защо върших добри дела? Ами че аз извърших три добри дела! И най-важното, и трите едно след друго и съвсем безкористно!

Докато Незнайко и Шаренкия разговаряха, отдалеч по пътечката се зададе един минувач. Той носеше тъмносин халат, обсипан със златни звездички и сребърни полумесеци, които блещукаха на слънцето, а краката му бяха обути в червени пантофи с дълги, извити нагоре носове. С тези пантофи той крачеше много бързо и съвсем безшумно. Никой не забеляза как той се приближи до пейката и седна до Незнайко. Известно време той седеше и мълчеше, като се опираше с ръце на тоягата си и поглеждаше под око към Незнайко, който продължаваше да разговаря с Шаренкия.

Изведнъж Незнайко усети, че някой седи до него. Той предпазливо погледна с крайчеца на окото си и видя, че на пейката до него седи дребно старче с дълги бели мустаци и бяла брада като Дядо Мраз. Лицето на стареца му се стори познато. Той наведе очи и видя, че нозете на старчето са обути в червени пантофи със завити нагоре върхове и с токи във вид на златни полумесеци.

– Ами че това е вълшебникът! – изведнъж си спомни Незнайко и лицето му просия. – Здравейте!

– Здравей, здравей, приятелче! – усмихна се вълшебникът. – Е, казвай, защо искаше да ме видиш?

– Искал ли съм?

– Ами че как? Ти сам току-що рече: „Бих искал да срещна тоя вълшебник. Ще му кажа аз на него.“ Какво искаше да ми кажеш?

Незнайко извънредно много се засрами. Той наведе глава, не смееше дори да погледне вълшебника.

– Исках да ви кажа за вълшебната пръчица – измънка той най-после. – Не зная защо се е повредила и не иска да изпълнява никакви желания.

– Ах, ето каква била работата! – възкликна вълшебникът и взе вълшебната пръчица от Незнайко. – Да, да, виждам, че се е повредила. Съвсем се е повредила, и то веднъж завинаги. Това е! Нали ти казвах, че щом извършиш три лоши дела, вълшебната пръчица ще изгуби своята вълшебна сила.

– Кога сте ми казвали такова нещо? Ах, да, вярно, казвахте. Аз съвсем бях забравил. А нима съм извършил вече три лоши дела?

– Не три, а тридесет и три! – сърдито каза Карфичка.

– Пък аз, не зная защо, нито едно не си спомням – отговори Незнайко.

– Ще трябва да ти припомним – каза вълшебникът. – Нима не превърна Листец в магаре? Или смяташ, че това е добро дело?

– Но аз бях много ядосан тогава – възрази Незнайко.

– Ядосан или не, това няма значение. Всякога трябва да постъпваме добре. После ти превърна трите магарета в дребосъчета.

– Но аз не знаех какво ще излезе от това.

– Щом не си знаел, значи не е трябвало ида го правиш. Винаги трябва да мислим, преди да вършим каквото и да било. Твоето немислене донесе редица неприятности на мнозина. Е, и най-после ти подразни маймуната в клетката, това също е лоша постъпка.

– Всичко е вярно! – ядосано махна с ръка Незнайко. – Винаги става така: тръгне ли ти терсене още отначало, така ти върви докрай.

Незнайко бе тъй огорчен, че щеше да се разплаче. А Шаренкия каза:

– Не плачи, Незнайко, И без вълшебна пръчица може прекрасно, да се живее. Че за какво ни е вълшебната пръчица, щом слънчо ни свети?

– Ах, милото ми момченце, как хубаво го каза! – засмя се вълшебникът и помилва Шаренкия по главата. – Наистина, добро си е нашето слънчице, хубаво си ни е то. На всички свети еднакво: и на тогова, който има, и на оногова, който нищо си няма; и на дребосъчето, което има вълшебна пръчица, и на дребосъчето, което няма. Слънчо ни свети й ни топли, и ни радва. Без слънчице нямаше да има нито цветя, нито дървета, нито синьо небе, нито зелена тревица, па и ние с вас не бихме съществували. Слънчо ще ни нахрани, ще ни напои, ще ни стопли, ще ни изсуши. Всяка тревичка се стреми към слънцето. Слънцето дава живот на земята. Защо да тъжим, щом слънчо ни свети! Не е ли така?

– Разбира се, така е – съгласиха се Карфичка и Шаренкия.

И Незнайко отговори:

– Така е!

Глава тридесет и втора
Денят на ръкавичките

Те дълго седяха на пейката, приличаха се на слънце, радваха се, беше им хубаво, и никой вече не съжаляваше за вълшебната пръчица. А Незнайко каза:

– Не може ли желанията да се изпълняват просто така, без вълшебна пръчица?

– Защо да не може? – отговори вълшебникът. – Ако желанието е голямо и при това хубаво, може.

– Аз имам едно много голямо желание: в Слънчевия град всичко да си стане така, както беше, когато пристигнахме, и Листец отново да стане дребосъче, а магаретата – магарета и още – милиционерът Свирулкин да го изпишат от болницата.

– Е, че това е много хубаво желание и то ще бъде изпълнено – отговори вълшебникът. – А ти, Карфичке, имаш ли някакво желание? – запита вълшебникът.

– И аз желая същото – каза Карфичка. – Но ако мога да пожелая още нещо, то искам да се върнем по-скоро в Града на цветята. Много ми се ще да се върнем вече у дома.

– И това ще бъде изпълнено – каза вълшебникът. – А твоето желание, Шарко, какво е?

– Аз имам много желания – каза Шаренкия. – Цели три.

– О!? – зачуди се вълшебникът. – Е, казвай.

– Първо – много бих искал да зная къде е лъвът, който Незнайко пусна на свобода, и няма ли да ни изяде?

– Не е чудно да се изпълни желанието ти – отговори вълшебникът. – Лъвът е в същата клетка, в която си беше и по-рано. Когато вие снощи избягахте, дойде пазачът и затвори клетката. Лъвът дори не успя да излезе на свобода. Можеш да бъдеш спокоен. Лъвът никого няма да изяде.

– Ха така – каза Шаренкия. – Ето и второто ми желание: много бих искал да зная какво е направил милиционерът със Заварко и Кубчо? Видяхме как потегли с тях към милиционерското управление.

– И на това лесно може да се отговори – каза вълшебникът. – Милиционерът помогна на Заварко да си поправи колата и го пусна заедно с Кубчо да си вървят у дома, тъй като те не бяха извършили нищо лошо.

– А третото ми желание е следното – каза Шаренкия. – Не може ли да се направи тъй, че никога да не се миеш, а винаги да си бъдеш чист?

– Хм! – рече забъркан вълшебникът. – Това нещо, пиленце, е трудно изпълнимо. Дори аз май съвсем не мога да го изпълня. Но ако искаш, мога да направя така, че ти да се чувствуваш добре само след като се измиеш. Ако забравиш навреме да се измиеш, мръсотията по лицето ти ще почне да те щипе по бузите и да те боцка като с карфици, докато не се измиеш. Постепенно ще свикнеш да се измиваш навреме. Ще почне дори да ти става приятно и ти ще изпитваш голямо удоволствие от миенето. Как мислиш, съгласен ли си с това?

– Напълно – каза Шаренкия.

– Е, тогава всичко е наред.

В това време по пътечката се зададоха три магарета или по-точно казано, две магарета, защото третото не беше чистокръвно магаре, а муле. Те вървяха едно след друго, лекичко потракваха с копитца, гордо размахваха опашки и добродушно мърдаха уши. След тях вървеше чистачката с една пръчка в ръка.

– Ах, вие, бегълци! Ах, вие, нехранимайковци! Ах, вие, луди глави, ах вие, такива-онакива! – мърмореше чистачката, като размахваше пръчката. – Къде се губихте толкова време? Къде скитахте? Де се шляхте? Все тоя Пегасик! У, разбойнико, знам те аз тебе! Не ми се преструвай на толкова мирничък! Ти си им войводата! Ти сигурно си избягал пръв, а подире ти са се повлекли Калигула и Риткун. Те сами нямаше да се сетят да бягат.

Пегасик, който крачеше след Калигула и Риткун, сякаш разбра, че става дума за него. Той наведе глава, доби невинен израз и замига.

– Не мигай, не мигай, безсрамнико! – караше се чистачката. – Гледай го ти, само се преструва, че не разбира. Всичко разбираш ти, знам те аз!… Е, пиленца, разходихте се и край! Мислехте ли, че ще избягате далече? Не, братчета, никъде няма да избягате!

Чистачката стигна до оградката, отвори вратичката и натири бегълците в дворчето.

– Виждаш ли, Незнайко, твоето желание се изпълни. Тия тримата вече се върнаха, където им е мястото – каза вълшебникът. – А сега да вървим – може да видим още нещо.

При тези думи вълшебникът стана от пейката и се запъти към изхода на Зоологическата градина. Незнайко, Карфичка и Шаренкия също скочиха и забързаха след него. Като излязоха от градината, те видяха, че наоколо беше пълно с минувачи. Сякаш този ден всичко живо се бе изсипало на улицата и никой не искаше да стои у дома си. От всички страни долиташе музика, песни, отвред се чуваха весели гласове и радостни смехове.

Нашите пътешественици дойдоха до кръстопътя и видяха, че до ъгловата къща се бе събрало множество дребосъчета. На покрива стояха няколко момченца и момиченца с големи кошници. Те бъркаха в тия кошници и с пълни шепи хвърляха нещо право в тълпата, Незнайко и неговите спътници се приближиха и видяха, че отгоре падат ръкавички. Те бяха най-различни: сини, бели, червени, зелени, розови. Дребосъчетата, които стояха долу, ловяха ръкавичките още във въздуха или ги вдигаха от земята, надяваха ги на ръцете си и тутакси почваха да си ги разменят, като се стараеха да си подберат чифт ръкавички от един и същи цвят.

– Какво е това? Защо хвърлят ръкавички? – запита Карфичка.

– Днес е Денят на ръкавичките или, както го наричат, Празникът на слънчевите братя. Този ден навсякъде хвърлят ръкавички. Всички вземат тия ръкавички и си ги разменят. Тези, които са си разменили ръкавички, стават слънчеви братя.

– Защо братя? – учуди се Незнайко.

– Е, такъв е обичаят. Всяка година в Слънчевия град празнуват Деня на ръкавичките. Затова тук с всяка година слънчевите братя стават все повече и повече. Скоро в Слънчевия град всички ще бъдат братя.

На следния ъгъл вълшебникът неочаквано се спря и тихо каза:

– Гледайте!

Незнайко, Карфичка и Шаренкия се спряха. Право пред тях насред тротоара стояха едно момченце и едно момиченце. Те се държаха здраво за ръце, не сваляха очи един от друг и не забелязваха нищо и никого наоколо си.

– Кои са тия? – запита Карфичка.

– Нима не се сещате? Това са Листец и Буквица отговори вълшебникът.

– Ах, Листец! – възкликна Незнайко. – Значи той вече се е превърнал в дребосъче! Аз като че ли бих го познал.

– Мило Листенце! – каза в това време Буквица. – Как се радвам, че ти се върна най-после! Толкова ми беше мъчно без тебе, толкова много плаках!

– Нищо, Буквице, затова пък сега ще бъдем все заедно и никога няма да се разделим – утешаваше я Листец.

– Де се губи през цялото това време, разкажи ми?

– Аз, мила, бях в цирка. Ах, колко весело беше там, колко интересно, да знаеш само! През деня имаше репетиции, тренировки, а вечер – представление. И тъй всеки ден, дори и в неделя.

– А мен ми беше толкова мъчно, че на цирк дори не ми се искаше да ходя – каза Буквица. – Да знаех, че си в цирка, веднага щях да изтичам там. Защо не ми извести къде си?

– Не се сърди, Буквице, просто бях магаре тогава – каза Листец.

В това време нещо се посипа над главите им и цяла тълпа дребосъчета се хвърли да събира падащите от стрехите ръкавички. Незнайко, Карфичка и Шаренкия едва не бяха повалени на земята. С голям труд те се измъкнаха от тълпата. Все пак и тримата успяха да си хванат по две ръкавички. Те изтичаха настрана и почнаха да разглеждат находките си. На Незнайко се бяха паднали кафява и оранжева ръкавички, на Карфичка – жълта и розова, а на Шаренкия – синя и бяла.

– Как нямаме късмет! – каза Карфичка. – Дори не можем да си разменим ръкавичките: всичките са различни.

В този миг към нашите пътешественици изтичаха няколко засмени дребосъчета и почнаха да разменят ръкавичките си с тях. Едно момченце взе оранжевата ръкавичка на Незнайко, а вместо нея му даде зелена. Друго му грабна кафявата и му пъхна вместо нея светлосиня, а светлосинята веднага му я взе някакво момиченце, като я замени с червена.

– Браво! – зарадва се Незнайко. – Сега изведнъж имам двама слънчеви братя и една сестричка!

С Карфичка също си размениха ръкавичките две момченца, така че сега вместо жълта и розова, тя имаше синя и зелена ръкавички. Шаренкия се почувствува обиден, защото никой не поиска да си размени ръкавички с него.

В това време Незнайко видя, че към тях иде един милиционер. На главата си той носеше нов-новеничък блестящ шлем. Незнайко го позагледа и се убеди, че това не бе никой друг, а известният на всички милиционер Свирулкин. Незнайко зина от учудване и тъй си остана с отворена уста, а Свирулкин се запъти право към него и го заоглежда от глава до пети. Особено внимателно, както се стори на Незнайко, Свирулкин гледаше жълтите му панталони. Незнайко изстина от страх и вече се накани да хукне, но в този миг милиционерът погледна ръцете си, на които беше надянал бяла и червена ръкавичка, после бързо се приближи до Шаренкия, сне от ръката му бялата ръкавичка, и вместо нея му сложи своята червена. Сега и двете ръкавички на Свирулкин бяха белички. Той ги надяна, без да бърза, на ръцете си, обтегна ги, както трябва, отдаде чест, усмихна се широко на Шаренкия и си тръгна по пътя.

– Е, сега се убедихте, че всичките ви желания са изпълнени – каза вълшебникът, като поглади дългата си брада. – Магаретата се върнаха в Зоологическата градина, Листец се върна при Буквица, милиционерът Свирулкин е изписан от болницата. Остава само да си тръгнете за дома.

– А какво ще стане с ветрогоните? – запита Незнайко. – Може би и с тях ще трябва да направим нещо, за да не обиждат вече дребосъчетата?

– Не се безпокой за това – отговори вълшебникът. – Аз написах една вълшебна книга, в която се разказва всичко, което се случи с вас. Тази история е много поучителна. Щом я прочете, всеки ветрогон ще види, че е вземал пример от обикновени магарета, и ще се засрами. И никой вече не ще иска да подражава на ветрогоните.

– Ами ако някому не подействува тази книга? – запита Шаренкия.

– Това не може да се случи – отговори вълшебникът. – Книгите винаги действуват добре на дребосъчетата. Те не действуват само на естествените… така да се каже, на родените магарета.

Увлечени в разговор, пътешествениците дойдоха до площада, където стояха двадесет или тридесет автомобила за излизане извън града.

– От днес в Слънчевия град заработи станцията на Маршрутните автоматични таксита. По-рано автоматичните таксита се използуваха само из града, а сега с маршрутните таксита можете да идете където си щете – каза вълшебникът.

Той се приближи до крайната кола, пъхна ръката си в един отвор зад радиатора и извади от него един картон, на който беше отпечатана картата на страната, в която живееха дребосъчетата. Той намери на картата Града на цветята, подчерта с молив шосетата, които водеха от Слънчевия град към Града на цветята, и като пъхна картата обратно на мястото й, каза:

– Сега се качете, натиснете копчето на таблото – и можете да потегляте. Колата сама ще ви закара, където трябва. Ако искате, да спрете, натиснете същото копче. Искате ли да продължите – пак натиснете копчето. Това и е цялото управление.

– Това вълшебна машина ли е? – запита Шаренкия.

– Не, това е обикновено маршрутно такси. Сами видяхте, че очертах на картата маршрута, тоест пътя, който трябва да следвате. Автомобилът има електронен уред, който насочва автоматично колата по начертания път. По същия път колата сама ще се върне, след като ви откара.

Незнайко, Карфичка и Шаренкия се качиха в автомобила и седнаха един до друг на мекото седалище. Вълшебникът затвори след тях вратичката и махна с ръка за сбогом. Незнайко натисна копчето на таблото. Колата потегли. Пътниците се обърнаха назад и замахаха с ръка на вълшебника. И вълшебникът продължаваше да им маха. Неговата дълга брада се развяваше от вятъра и затова на Шаренкия се струваше, че вълшебникът им маха с брадата си.

Назад к карточке книги "Приключенията на Незнайко"