Текст книги "Приключенията на Незнайко"
Автор книги: Николай Носов
Жанры:
Детская проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 27 страниц)
– Помогна ли това? – запита Незнайко.
– Помогна – каза Кубчо. – Но не за дълго. Някои архитекти не можаха да се отърсят веднага от старите си навици. Няма, няма, па току-виж, че някой взел и построил къща, пред която само стоиш и вдигаш рамене. По-късно обаче знаменитият архитект Любеничко изнамери начин да се строят много красиви здания без всички тия измишльотини. Освен това той откри и цяла редица нови строителни материали като например: лека пресована пеногума, от която се строят сгъваеми преносими къщи; непромокаем картон, който не се поврежда ни от студ, ни от жега, ни от дъжд, ни от вятър; синтетичен пластилин за зидани украшения и строителна пенопластмаса, която не гори във вода и не потъва в огън, тоест – тю!… в огън не гори и във вода не потъва; а също разноцветен светещ пенофенограх, който се изготвя от прости грахови шушулки, който също така от нищо не се поврежда, почти никак не тежи и при това е твърд като стомана. Сега ще ви запозная с къщите, които Любеничко изгради от строителна пенопластмаса и пенофенограх. Не са далеч оттук – на улица „Творчество“.
Кубчо отново закрачи пред тях. Трябва да ви кажа, че в Слънчевия град на всеки ъгъл имаше будки с копчета за газирана вода. Незнайко и Шаренкия смятаха за свой дълг да спират пред всяка будка и да изпиват по една чаша. Това ги развличаше и запознаването с архитектурата не им беше тъй скучно. Неочаквано Кубчо се спря, погледна часовника си и като се плесна по челото, извика:
– Майчице! Съвсем ми беше излязло из ума! Ами че аз трябва да отида на заседание в архитектурния комитет. Ще решават въпроса за строежа на въртящи се здания. Желаете ли да дойдете с мене? А след това ще продължа своя разказ за архитектурата и ще разгледаме къщите на Любеничко.
– Съгласен съм – отговори Незнайко. – Никога още не съм бил на заседание в архитектурен комитет.
– Аз също ще дойда с удоволствие – съгласи се Карфичка.
– Е, и аз с удоволствие – подзе Шаренкия. – Само ако, разбира се, това не ви затруднява – добави той.
– Не, това не е никак трудно – отговори с усмивка Кубчо. – Няма да копая на нивата я!
Глава осемнадесета
В архитектурния комитет
Незнайко отдавна вече беше забелязал, че в Слънчевия град почти на всеки ъгъл имаше малки дървени стълбове, боядисани ярко на бели и черни ивици така, че се виждаха от доста голямо разстояние.
Кубчо се приближи със своите спътници до едно такова нашарено стълбче. Той се спря и натисна копчето, което се намираше на върха на това стълбче.
– За какво служи копчето? – попита Незнайко.
– За да се извика такси – обясни Кубчо. – Щом ви трябва такси, приближете се до стълбчето и натиснете копчето. След минута таксито ще пристигне.
И наистина не мина и една минута и в далечината се показа кола. Беше боядисана със същите бели и черни ивици както стълба. Колата бързо се приближи, спря до тротоара и вратичката й се отвори.
– А къде е шофьорът? – с недоумение запита Незнайко, като видя, че зад кормилото не седеше никакъв шофьор.
– Няма нужда от шофьор – отговори Кубчо. – Това е автоматична кола с копчета. Както виждате, вместо шофьор тук имаме копчета с имената на различните улици и спирки. Натискате нужното копче и колата сама ви вози, накъдето трябва.
Всички седнаха в колата. Кубчо каза:
– Ето, аз натискам копчето, където е написано: „Архитектурна улица“, и…
Той натисна едно от копчетата върху таблото и… колата потегли.
– Стойте, какво правите? – завика Шаренкия и хвана Кубчо за ръката. – Ами ако колата връхлети върху някого!
– Колата не може да връхлети върху никого, защото е снабдена с ултразвуково локаторно устройство, с помощта на което се предотвратяват каквито и да било прегазвания или сблъсквания – каза Кубчо. – Обърнете внимание на тези две големи фунии, които са закрепени отпред. Едната фуния непрекъснато изпраща напред ултразвукови сигнали. Щом пред колата се появи някое препятствие, ултразвуковите сигнали започват да се отразяват от него, тоест все едно, че отскачат от него и попадат във втората фуния. Тук ултразвуковата енергия се превръща в електрическа. Електрическата енергия пък включва спирачката или механизма за завиване. Ако препятствието не е голямо, колата ще го заобиколи, тъй като ще се включи механизмът за завиване; ако е голямо – тя ще спре, защото ще се включи спирачката. Точно такива фунии са прикрепени отзад и встрани на колата, за да може ултразвуковите сигнали да се разпращат на всички страни…
– А какви са тези ултразвукови сигнали? – запита Незнайко.
– Те са… как да ви кажа… Такива едни съвсем тънички звуци, които ние с вас не можем дори да чуем, но все пак те притежават енергия, също както звуците, които ние чуваме.
В това време колата се приближи до един кръстопът и спря пред светофара.
– Колата притежава и оптическо устройство, което включва спирачката при червен светофар – каза Кубчо.
И наистина колата стоя пред светофара дотогава, докато не светна зеленият сигнал.
– Че какво, нищо чудно няма тук – каза Шаренкия, – чудно е само как колата знае накъде трябва да ни вози.
– Колата, разбира се, не може нищо да знае – отговори Кубчо – и все пак тя ще ви откара, където трябва, след като натиснете копчето, защото в нейния механизъм се намира така нареченото електронно запомнящо устройство. То се нарича запомнящо, защото благодарение на него колата като че запомня пътя, по който минава. Всяка нова кола, която е снабдена с това устройство, отначало пътува с шофьор и минава нещо като предварително обучение. При учебните пътувания шофьорът обикновено натисва копчето с името на някоя улица и откарва колата до тази улица, после натисва друго копче с името на друга улица и откарва колата и до нея. Кормилото на колата е свързано с електронното запомнящо устройство. Когато следния път някой натисне копчето, електронното устройство само насочва колата по определения маршрут и тя може да се движи без шофьор.
– Е, щом е така, тук наистина няма нищо чудно – каза Шаренкия. – Виж, ако нямаше никакво устройство, а колата ни возеше сама, накъдето трябва, това би било вече чудно.
– Интересно, а как е направено това електрическо устройство? – запита Незнайко. – Как работи то, с електрически лампички или с нещо друго?
– То работи не с лампички, а с полупроводници – каза Кубчо. – Но аз не мога да ви обясня всичко подробно, защото сам не съм запознат както трябва с него.
– А защо колата има кормило, щом сама вози, накъдето трябва? – запита Шаренкия.
– Кормилото е за в случай, че трябва да пътувате някъде надалече. Тази кола не може да ви кара автоматически извън града, защото извънградските пътувания изискват твърде сложно запомнящо устройство. Но вие можете да седнете на кормилото и сами да я подкарате. Щом вземете кормилото в ръце, запомнящото устройство се изключва автоматически и колата заработва като обикновен автомобил.
Скоро колата зави зад ъгъла и се спря срещу красиво четириетажно здание. Всичко в това здание беше различно: различни стени, различни балкони, различни колони, различни врати, прозорците също бяха различни: имаше и кръгли, и полукръгли, и триъгълни, и четириъгълни, и продълговати, и квадратни, и ромбовидни, и овални. Достатъчно беше да обиколиш зданието, за да научиш какви прозорци, врати, балкони, колони и други архитектурни части изобщо могат да съществуват. Върху покрива на зданието се издигаха множество кулички и тухлени беседки, както плоски, така и островърхи. Те се гушеха една до друга като гъбки около стар пън. Струваше ти се, че на покрива се е побрал цял куп от кулички. Ако някое дребосъче си построеше нова къща и искаше да украси покрива й с куличка, можеше да дойде тука и да си избере модела, който би му харесал най-много.
Широката асфалтирана площадка пред зданието беше запълнена с коли и мотоциклети от разни системи, а пред самия вход имаше огромен куп велосипеди.
– Както изглежда, всички вече са се събрали и ние с вас сме закъснели малко. Но нищо – каза Кубчо.
Пътешествениците слязоха от колата и предвождани от Кубчо, се запътиха към зданието. Те изкачиха широката стълба, влязоха през една врата и се озоваха в голяма светла зала, пълна с дребосъчета, които седяха на столове като в театър. Отпред до една маса седеше председателят. Надясно от него имаше катедра, зад която стоеше едно дребосъче в черен костюм и изнасяше доклад. Върху катедрата пред дребосъчето се издигаше цяла купчина от навити на тръба чертежи, които то развиваше и показваше на слушателите. Докладчикът непрекъснато забравяше за какво говори и току поглеждаше в едно тефтерче, където беше записал всичко. Но той виждаше зле и трябваше да си слага очилата, които след това всеки път мушваше на различни места, така че дълго трябваше да рови из джобовете си, докато ги открие най-после отново.
– Това е Въртибутилков – пошепна Кубчо на своите спътници. – Той е започнал вече своя доклад, но това не е голяма беда. Трябва само да слушаме внимателно и всичко ще разберем.
Той намери три свободни места на един от последните редове и настани там Незнайко, Шаренкия и Карфичка, а сам зае едно свободно място на друг ред.
Незнайко и Карфичка почнаха да слушат най-усърдно, но нищо не можаха да разберат, защото Въртибутилков говореше на твърде учен език. Шаренкия също се мъчеше да разбере поне нещичко и с такава страшна сила напрягаше мозъка си, че след някоя и друга минута главата му клюмна настрани и той заспа. Карфичка взе да го бута; той се събуди, но след миг главата му клюмна на другата страна и той задряма отново. Незнайко се пулеше така, че очите му едва не изхвръкнаха, но чувствуваше как след малко и той ще заспи.
За щастие Въртибутилков скоро свърши доклада си и председателят каза:
– А сега да обсъдим – може ли да се строят въртящи се сгради или не може.
Тутакси към масата се отправи едно дребосъче в син костюм на бели чертици и със също такава вратовръзка. То каза:
– Въртибутилков изнесе много хубав доклад. Както показа опитът, въртящи се къщи могат да се строят – по това никой не спори. Но дали трябва да ги строим – ето въпроса. Главната беда е в това, че дребосъчетата, които живеят във въртящи се къщи, не получават правилна представа за околната действителност. Знам какво говоря, защото сам живея във въртяща се къща. Ето чуйте какво става: през деня слънцето надниква десет-дванадесет пъти в прозореца на моето жилище и десет-дванадесет пъти изчезва. Щом слънцето блесне в прозорците, мен ми се струва, че настъпва утро, а щом изчезне, почва да ми се струва, че се свечерява и е време за сън. Към пладне аз вече не зная днес ли е или вчера, или може би утре, а надвечер ми се чини, че е изминал не един ден, а са изтекли най-малко дванадесет. Почвам да мисля, че денонощието има не двадесет и четири часа, както по-рано, а само един час и затова постоянно бързам и нищо не успявам да свърша. Струва ми се, че слънцето вече не се мести бавно по небето, а лети бързо като муха.
Всички се засмяха. До масата застана едно момиченце в бяла рокличка и каза:
– Това още не е толкова страшно, защото вие живеете в къща, която се върти отдясно наляво, и когато погледнете към прозореца, струва ви се, че слънцето се движи по небето отляво надясно, тоест от изток към запад, както трябва. Но аз имам една приятелка, която има чувството, че слънцето върви отзад напред, защото къщата й се върти не като вашата, а на обратната страна. Тя, тоест моята приятелка, вече не знае кое настъпва по-напред – сутринта или вечерта и няма ясна представа къде е запад, къде е изток. Всичко се обърка в главата й и напоследък тя дори престана да различава коя е дясната й ръка и коя – лявата.
Пак се засмяха всички, а в това време до масата застана още един архитект. Той беше нисичък, слабичък, с глава като краставица; говореше бързо като картечница. Вместо „х“ казваше „ф“, вместо „п“ – също „ф“.
– Всичко това са глуфости! – каза той. – Слънцето не е муфа и не може да лети фо небето. Науката е установила, че слънцето стои на едно място, а земята се върти. Всички ние се въртим заедно със земята, затова ни се струва, че слънцето върви фо небето. А щом така ни се струва, не е ли все едно как ще се движи то – бързо или бавно, отляво надясно или отдясно наляво, от зафад на изток или от изток на зафад?
Тогава към масата се втурна нов оратор и завика:
– Как тъй да ни е все едно? На всички трябва да се струва това, което е, а не това, което не е. Само туй липсваше – да престанем да различаваме кое е наляво и кое – надясно! Ами какво ще стане, ако всички започнат да ходят заднишком?
– Е, дотам още не сме стигнали! – извика някой.
Спорът се разгорещи. Незнайко любопитствуваше – какво решение ще вземат архитектите. Дори дрямката му мина. Но Шаренкия бе заспал така дълбоко, че Карфичка не беше вече в състояние да го разбуди. Тогава тя реши да го остави на мира; отначало всичко вървеше добре, но после той започна да пада от стола и Карфичка трябваше да го държи здраво за яката, за да не се търколи на пода. После стана още по-зле, защото Шаренкия захърка силно и колкото и да го буташе Незнайко, оня не млъкваше. Свърши се с това, че Незнайко и Карфичка го хванаха под мишница и го повлякоха към изхода. Шаренкия как да е местеше краката си, а главата му се люшкаше насам-натам като пшеничен клас през буря.
– Гледай го ти как спи! – казваше Незнайко. – Е, нищо, сега ще го измъкнем на улицата. Може чистият въздух да го свести.
Глава деветнадесета
В театъра
Незнайко и Карфичка излязоха на улицата и повлякоха Шаренкия към градинката до Дома на архитектите. Насред градинката имаше водоскок, а наоколо – маси и столове. Сигурно бяха ги сложили там, за да могат архитектите да поседнат и подишат чист въздух в почивките между две заседания.
Незнайко и Карфичка домъкнаха Шаренкия при водоскока и взеха да пръскат лицето му с вода. Шаренкия мигом се разбуди и каза:
– Какво е пък това? Защо ме миете? Ще обядваме ли?
– Точно така! Измий се и ще обядваме – каза Незнайко и извади вълшебната си пръчица.
И тримата се измиха на водоскока и седнаха край една маса, върху която само след едно замахване на вълшебната пръчица се разстла чудодейно месалче, отрупано с разни ястия.
Пътешествениците се наобядваха и щяха да се върнат на заседанието в архитектурния комитет, но тогава на улицата се разнесе музика. Незнайко, Карфичка и Шаренкия хукнаха към изхода на градинката и видяха две дребосъчета, които вървяха по улицата и свиреха на някакви необикновени музикални инструменти. През рамото на едното дребосъче висеше на ремък нещо като буренце, двете дъна на което бяха обсипани с бели копченца. Дребосъчето натискаше копчетата с пръст и буренцето издаваше звуци досущ като хармоника или акордеон. Другият музикант държеше в ръце една тръбичка с клапи. Той натискаше с пръсти клапите и тръбичката свиреше като че ли от само себе си. Тонът й беше чист и нежен като на флейта, а мелодията беше толкова весела, че ти се искаше да я слушаш безспир.
И тримата – и Незнайко, и Карфичка, и Шаренкия – тръгнаха, без да си кажат нито дума, след музикантите. А музикантите все вървяха и свиреха. Свършеше ли една мелодия, тутакси започваха друга. Минувачите приветливо ги поглеждаха и им правеха път. Виждаше се, че в Слънчевия град обичат хубавата музика и я слушат с удоволствие.
След някое време музикантите спряха и този с буренцето каза:
– Стой, братче, налягането спадна. Трябва да напомпаме въздух.
Той извади от джоба си една велосипедна помпа, прикрепи я към буренцето и почна да го помпа. На Незнайко много му се искаше да узнае що за инструмент е това и запита:
– Кажете, моля ви се, какво е това буренце, на което свирехте?
– Това не е буренце, а пневматична хармоника – каза музикантът.
– А защо я помпате с въздух?
– А как без въздух? – учуди се музикантът. – Без въздух няма да свири.
Той веднага отвинти дънцето на бурето и го показа на Незнайко. То беше покрито с множество дупчици, към които бяха прикрепени тънки металически пластинки.
– Ето вижте: въздухът, който минава през тези дупчици, кара металните пластинки да трептят и те издават звуци. За да минава въздухът през обикновената хармоника, меховете непрестанно трябва да се разтягат. Но когато свирите на пневматична хармоника, не е нужно да разтягате мехове, тъй като се напомпва предварително въздух в специален резервоар. Ето вижте резервоара.
– А това пък е пневматична флейта, която също работи със сгъстен въздух – рече другият музикант, като показа своята флейта на пътешествениците. – Когато един музикант свири на обикновена флейта, той трябва през цялото време да духа в нея, докато не го заболи главата. А с пневматичната флейта мога да свиря цял ден, без да ме заболи главата. По-рано ние свирехме на прости флейти, но сега вече те излязоха от употреба.
Музикантите пак засвириха и тръгнаха по-нататък. Незнайко и неговите спътници поеха след тях. Те слушаха музиката и наблюдаваха дребосъчетата по улицата. Беше време за обед, затова много момченца и момиченца седяха край масите и обядваха на чист въздух. Мнозина от тях не си отиваха, след като се нахранеха, а оставаха край масите и почваха да играят на шах, на дама и на други игри. Някои дребосъчета пък четяха вестници и списания или разглеждаха книжки с картинки.
Трябва да кажа, че жителите на Слънчевия град имаха твърде общителен характер. Ако някой прочетеше нещо смешно в своята книжка, отиваше, щом се насмееше сам, при другите дребосъчета и им прочиташе това място на глас, за да се посмеят всички. Ако някой откриеше смешна картинка в списанието си и прихнеше да се смее, останалите, без да се стесняват, се струпваха около него да погледнат картинката и също се смееха…
Денят преваляше. Слънцето не приличаше толкова силно и на улицата излизаха все повече момченца и момиченца. Все по-често се срещаха музиканти. Момченцата свиреха главно на пневматични хармоники, флейти и тръби, а момиченцата – на музикални тамбурини. Музикалният тамбурин е кръгличък инструмент, нещо като сито. На едната му страна има дайре, а на другата са обтегнати струни като на арфа. Освен това тамбуринът има отстрани звънчета, които звънят на разни гласове.
Отвред долиташе музика и това беше много удобно, тъй като всеки можеше да си стои на мястото и да слуша, колкото си ще.
Незнайко и неговите спътници се спряха до едно здание с голяма полукръгла арка в стената, от която се спущаше красива завеса. Те видяха, че няколко момченца почнаха да изнасят столове от вътрешността на помещението и да ги редят на улицата пред завесата.
– За какво са тези столове? Какво ще има тук? – запита Незнайко.
– Естраден театър – отговори едно от момченцата. – Сядай тук на стола и ще видиш.
– Да седнем, а? – запита Незнайко Карфичка и Шаренкия.
– Да седнем – съгласиха се те. И тримата седнаха на първия ред пред самата завеса. Редовете се запълниха постепенно със зрители. На улицата скоро се стъмни. Иззвъня звънец. От двете страни на арката пламнаха ярки фенери и пред осветената завеса излезе едно дребосъче в новичък, грижливо изгладен чер костюм с бяла вратовръзка във вид на пеперудка. Артистите много обичат да носят такива вратовръзки, защото това ги отличава от обикновените прости дребосъчета. Черните му коси бяха гладко вчесани и блестяха при светлината на насочените към него фенери.
– Здравейте! – извика черничкото дребосъче. – Започваме естрадното представление. Позволете да ви се представя. Аз съм конферансие. Казвам се Хопчо. Ще ви съобщавам кои артисти ще излизат пред вас. Сега ще чуете знаменития артист трансформатор на име Козуначко.
Незнайко и Шаренкия прихнаха от смях, щом чуха това смешно име. Завесата се вдигна и иззад кулисите излезе един артист в бял костюм, с флейта в ръце. Той беше дебеличък, кръгличък и лицето му беше зачервено и кръгличко като козуначе.
– Гледай, истинско козуначе! – зашепна Шаренкия на ухото на Незнайко.
И двамата се затресоха от смях. В това време артистът се поклони на публиката и засвири на флейта. Незнайко и Шаренкия престанаха да се смеят. Много им хареса изпълнението на Козуначко, на когото те започнаха да гледат с уважение.
Козуначко завърши своя номер и напусна сцената, но едва успя да излезе, и иззад кулисите се показа друг артист в тъмносин костюм, с блестяща медна тръба в ръце.
– Защо Козуначко си отиде толкова скоро? – запита Незнайко.
– Колко си чуден! – засмя се Карфичка. – Та това е Козуначко.
– Ами! – размаха ръце Незнайко. – Козуначко беше в бял костюм.
– А сега се е преоблякъл в син – отговори Карфичка.
– Глупости, той не може така бърже да се преоблече! – продължаваше да спори Незнайко.
Докато те се препираха, артистът посвири на тръба и след това се скри зад кулисите, но веднага се появи отново, вече в зелен костюм и с хармоника в ръце.
– А този кой е? – учуди се Незнайко. – Да не би да кажеш, че този и той е Козуначко?
– Естествено, че е Козуначко – отговори Карфичка. – Разбираш ли, това е артист, който може много бърже да се преоблича. Нали чу как Хопчо каза: „артист трансформатор“? Кой според тебе е трансформатор?
– Трансформатор? Не зная. Зная само, че толкова бърже не може да се преоблече човек. Поне да сменяше просто сакото си, а той сменя и панталоните.
– А ти не гледай панталоните. Погледни лицето му и ще видиш, че това е все същият Козуначко.
Незнайко се вгледа по-внимателно и забеляза, че артистът в зеления костюм имаше същото кръгло и румено лице като Козуначко.
– Наистина е Козуначко! – възкликна Незнайко. – Гледай, Шарко, това е Козуначко.
– Какъв Козуначко? – учуди се Шаренкия.
Незнайко започна да обяснява на Шаренкия, че това е един и същ артист. Шаренкия отначало не разбираше за какво става дума, а когато разбра, се засмя високо. През това време Козуначко се явяваше ту в едно, ту в друго облекло и свиреше на разни музикални инструменти. Сега той менеше не само дрехите, но дори и лицето си. Отначало той беше голобрад, после си залепи дълги мустаци, след това дълга брада, подир нея си сложи и перука с къдрава червеникава коса. Сетне брадата му изчезна и той оплешивя, а носът му стана дълъг, червен и смешно изкривен настрани. Като гледаше тези превращения, Незнайко така се кискаше, че дори не забеляза как завърши изпълнението на артиста трансформатор и Хопчо обяви, че след него ще пее певицата Звездица.
И ето на сцената излезе певицата Звездица. Тя беше облечена в дълга до пода бяла рокля, с бяла пухкава яка и дълги полупрозрачни ръкави.
Като видя певицата, Незнайко се закикоти гръмогласно.
– А ръкавите! Гледай ръкавите! – зашепна той на Шаренкия. – Представи си, в рокля се облякъл!
– Кой се е облякъл в рокля? – не разбра Шаренкия.
– Ами Козуначко.
– Нима това е Козуначко!?
– Ами кой друг? Разбира се, че е Козуначко.
– Аз мислех, че това е певицата Звездица.
– Каква ти Звездица? Нали той е трансформатор!
– А-а-а… – извика Шаренкия и се разсмя високо. – Гледам аз – откъде се взе изведнъж тази певица! А излиза, че това е Козуначко! Ама че номер!
В това време оркестърът засвири и певицата запя. Незнайко и Шаренкия се запревиваха от смях. Те съвсем не очакваха, че гласът на Козуначко ще се окаже толкова тъничък. Всички наоколо се сърдеха и ги молеха да не шумят, а Незнайко се задавяше от смях и казваше на Шаренкия:
– Гледай ги тия глупаци! Те си мислят, че това е наистина певица.
Когато песента свърши, всички шумно заръкопляскаха, а Незнайко завика с цяло гърло:
– Браво, Козуначко!
– Стига вече с твоите глупости! – рече му Карфичка. – Нима не виждаш, че това не е Козуначко?
– Че кой е тогава? – учуди се Незнайко.
– Това е певицата Звездица. Не чу ли как Хопчо я представи?
– Тю! – плюна Незнайко от яд. – Гледам аз, че лицето й съвсем не е като на Козуначко… Слушай, Шарко, това не е Козуначко.
– Как да не е Козуначко? – учуди се Шаренкия.
– Ами така, просто не е Козуначко и толкоз.
– Че кой може да е тогава?
Иди разбери! Някаква си певица Звездица.
– Ето ти на! – сърдито изръмжа Шаренкия. – Ту е Козуначко, ту не е Козуначко! Съвсем объркаха публиката! Ще полудееш с тези хора!
В това време певицата запя нова песничка, но Незнайко вече не слушаше. Сега, когато знаеше, че пред него стои истинска певица и няма никакви фокуси с преобличания, пеенето престана да му се струва интересно. От скука той почна да се върти на стола си и да се прозява така, че едва не си разчекна устата. Най-после си измисли развлечение: допираше длани до ушите си и тутакси ги отдръпваше. От това вместо песен той чуваше нещо като жабешко квакане. Певицата с тревога поглеждаше към него, понеже той седеше отпред на най-личното място. Как да е, тя допя песента, после си отиде и вече не се върна. Незнайко се зарадва, но тогава излезе Хопчо и обяви:
– А сега ще чуете известния певец на име Тропчо.
На сцената излезе певецът Тропчо, облечен с хубав кафяв костюм. От страничния му джоб се подаваше крайчецът на дантелена носна кърпа, а на шията му се белееше също такава вратовръзка пеперудка, каквато носеше Хопчо. Тропчо учтиво се поклони на публиката и запя с мек, приятен глас. Всички замряха от възторг. А когато пеенето свърши, вдигна се цяла буря: едни ръкопляскаха, други тропаха с крака, трети крещяха „браво“. Карфичка също ръкопляскаше с всичка сила и викаше „браво“. Шумът продължи дотогава, докато певецът не запя отново.
– Ето ти сега! – сърдито заръмжа Незнайко. – Същинско наказание! Преди малко пищя Звездицата, а сега пък тоя Тропчо ще ни вади душата!
– Колко си чуден, Незнайко – каза Карфичка. – Всички харесват пеенето, само на теб, кой знае защо, не ти харесва.
– Ами! – махна Незнайко с ръка. – Всички искат да покажат, че разбират много от пеене, затова се преструват, че им харесва.
– Не е вярно! – отвърна Карфичка. – Аз например съвсем не се преструвам. Мен наистина ми харесва леенето на Тропчо.
– „Тропчо, Тропчо!“ – подигра й се Незнайко, като направи гримаса. – Кажи си направо, че си се влюбила в този Тропчо!
– Аз?! – изчерви се Карфичка.
– Ти! – мрачно тръсна Незнайко.
– Да съм се влюбила?
– Влюбила си се.
– Ах, ти… Ах, ти…
Карфичка не намираше думи, с които да изрази негодуванието си, и замахна с юмруче, за да перне по главата Незнайко, но овреме се сдържа, обърна му гръб и каза презрително:
– Една дума още да ми кажеш за любов – и ще видиш какво ще стане! Няма да ти говоря вече, така да знаеш!
А концертът продължаваше. След Тропчо излязоха фокусници, акробати, танцьори и клоуни. Това бяха все много весели номера, но Карфичка не се усмихна нито веднъж, докато ги гледаше. Тя се обиди не на шега. Представете си! Как само посмя да каже, че тя се е влюбила в някого! Настроението й се развали и номерата на артистите вече не й доставяха никакво удоволствие. Затова пък Незнайко и Шаренкия се смееха до припадане, тоест в края на представлението те паднаха от столовете, а Шаренкия дори си удари главата в крака на стола, поради което на главата му изскочи цицина.
С това представлението завърши и след няколко минути нашите пътешественици вече се носеха в автомобила с копчета обратно към хотела. За първи път минаваха през града нощем и затова не можеха да откъснат поглед от дивната картина, която се откриваше пред очите им. Високо над тях тъмнееше нощното небе, но наоколо беше светло като ден. Отначало им се струваше, че светлината струи някъде отгоре, след това започна да им се струва, че светлината иде някъде отдолу. В действителност светлината струеше отвред, защото и къщите, и вестникарските будки, и будките с газирана вода, и дори бордюрите на тротоарите – всичко беше боядисано със светещи бои.
Жителите на Слънчевия град боядисваха стените в жълти, светлосини, бледозелени, нежнорозови и така наречените телесни цветове. Стрехите, корнизите, балконите и рамките на прозорците бяха боядисани със сочни рубиненочервени, изумруднозелени, яркосини, виолетови и кафяви бои. Колоните обикновено биваха боядисвани с бял или леко жълт светещ разтвор. Денем тези бои с нищо не се отличаваха от обикновените несветещи бои, но притежаваха способността да поглъщат слънчевите лъчи и да натрупват светлинна енергия. Щом се свечереше, те почваха да изпускат разноцветни лъчи. Тези лъчи се сливаха помежду си така, че от боядисаните стени, колони, корнизи и други предмети струеше мека, спокойна, приятна за очите светлина и от улични лампи нямаше никаква нужда.
Не само сградите, но дори автомобилите и автобусите в Слънчевия град, които се движеха като река по платното на улицата, бяха боядисани със светещи бои. Като прибавим още, че и картините, които украсяваха стените на много къщи, бяха нарисувани със светещи бои, може вече да си представите какъв изумителен изглед имаше Слънчевият град нощно време.
