Текст книги "Приключенията на Незнайко"
Автор книги: Николай Носов
Жанры:
Детская проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 27 страниц)
Осма глава
На път
Най-после пълненето на балона с топъл въздух беше привършено. Знайко накара да приберат казана и собственоръчно завърза с връвчица гумената тръба, за да не може топлият въздух да излиза от балона. След това той заповяда на всички да се качат в коша. Пръв влезе Бързанко, след него се закатери Шишко и без малко не се изтърси върху главите на другарчетата си. Той си е дебеличък, джобовете му бяха пълни с различни неща: тук бучка захар, там курабийка. При това бе си обул за всеки случай галоши, а в ръцете си държеше чадър. С общи усилия настаниха Шишко в коша, а след него почнаха да се катерят и останалите дребосъчета. Захарин Захаринов Сиропов се въртеше край коша и помагаше на всички да се качат.
– Седнете, моля – казваше той, – настанете се по-удобно. В балона има място за всички.
– И ти седни – канеха го другарите.
– Има време – отговаряше той. – Важното е вие да седнете.
Той услужливо ги хващаше под мишница, повдигаше ги отдолу.
Най-после всички влязоха в коша. Само Сиропов остана долу.
– Защо не сядаш? – го попитаха.
– Може би ще е по-добре без мене? – отвърна Сиропов. – Аз съм май дебеличък. И без това ви е тясно там. Страхувам се да не стане претоварване.
– Не бой се, никакво претоварване няма да стане.
– Не, братчета, летете без мене. Аз тук ще ви почакам. Защо да ви стеснявам?
– Никого няма да стесниш – отговори Знайко. – Сядай. Щом сме решили да летим всички, трябва наистина всички да полетим.
Сиропов неохотно се качи в коша, но тутакси стана нещо непредвидено: кошът заедно с балона изведнъж се спусна на земята.
– Ех, че хвръкнаха! – засмя се Малчо от оградата.
– А ти какво се хилиш? – скара му се Бърборко. – Тук има несполука, а той, се смее!
– Никаква несполука няма – обади се Лупов. – Просто балонът е направен за петнайсет души. Шестнайсет не може да вдигне.
– Значи няма да хвръкнат – попита Бърборко.
– Ще трябва да оставят някого, тогава ще хвръкнат – рече Лупов.
– Сигурно ще оставят Незнайко – допълни Мушица.
Сиропов, който се страхуваше да лети с балона, се зарадва и каза:
– Аз нали ви разправях, че ще стане претоварване! По-добре да сляза.
Той метна вече крак, за да слезе, но в този момент? Знайко взе една торбичка с пясък и я изхвърли от коша. Балонът изведнъж олекна и отново се издигна. Чак сега стана ясно защо Знайко заповяда да сложат в коша торбичките с пясъка. Всички заръкопляскаха, а Знайко вдигна ръка и се обърна с реч към дребосъчетата.
– Довиждане, братчета! – извика той. – Ние отлитаме в далечни страни. След една седмица ще се завърнем. Довиждане!
– Довиждане! Довиждане! На добър час! – завикаха дребосъчетата и замахаха с ръце и шапки.
Знайко извади от джоба си ножче и преряза връвта, с която бе вързан кошът за дървото. Балонът се издигна плавно, закачи се на един клон, но веднага се откачи и бързо полетя нагоре.
– Ура! – завикаха дребосъчетата. – Да живеят Знайко и неговите другари! Ура!
Всички заръкопляскаха и заподхвърляха нагоре шапки. Момиченцата се прегръщаха от радост. Мушица и Чипоноска дори се разцелуваха, а Лайка заплака.
В това време балонът се издигаше все по-високо и по-високо. Вятърът го отнасяше настрана. Скоро той се превърна в малко петънце, което едва се различаваше на синьото небе. Лупов се покатери на покрива на една къща и почна да гледа това петънце с тръбата си. До него, на самия край на покрива, се бе изправил поетът Цветец. Скръстил ръце на гърди, той гледаше общото ликуване и като че ли мислеше нещо. Неочаквано разтвори широко ръце и завика с всичка сила:
– Стихове! Слушайте стихове!
Наоколо изведнъж утихнаха. Всички вдигнаха глави нагоре и загледаха Цветец.
– Стихове! – зашептяха дребосъчетата – Сега ще има стихове!
Цветец почака малко, за да се въдвори пълна тишина. После протегна ръка към отлетелия балон, поизкашля се, каза още един път:
– Стихове!
И почна да декламира стихове, които току-що бе съчинил:
Кълбо, надуто с топла пара,
по въздуха свободно кара
нас – дребосъците. Макар не птички,
без криле, летим самички.
Успех е туй не на шега,
да викнем всички тук „ура“!
Че като се вдигна един шум! Всички отново заръкопляскаха. Момченцата смъкнаха Цветец от покрива и го понесоха на ръце към къщи, а момиченцата късаха цветни листенца и го обсипваха с тях. В този ден Цветец се прослави така, като че ли сам той бе измислил балон и бе полетял с него в небесата. Всички научиха наизуст стиховете му и ги тананикаха по улиците.
Дълго още този ден ту тук, ту там се чуваше:
Успех е туй не на шега, да викнем всички тук „ура“!
Девета глава
Над облаците
Нашите смели пътешественици не почувствуваха дори как балонът се издигна във въздуха – толкова плавно се откъсна от земята. Едва след минута те надникнаха от коша и видяха долу тълпата приятели, които им махаха с ръце за сбогом и хвърляха нагоре шапките си. Оттам долитаха викове „ура“!
– Довиждане! – отговориха им Знайко и неговите другари.
Те също започнаха да махат с шапки. Загубанко протегна ръка към главата си, да си снеме шапката, и чак тогава откри, че е без шапка.
– Чакайте, братчета! – извика той. – Спрете балона! Аз съм си забравил шапката в къщи.
– Ти вечно забравяш нещо! – измърмори Мърморко.
– Сега вече не можем да спрем балона – каза Знайко. – Той ще лети, докато изстине въздухът в него, и чак тогава ще се спусне долу.
– Значи аз без шапка ще трябва да летя? – обидено попита Загубанко.
– Нали си намери шапката под кревата – каза Шишко.
– За намиране, намерих я, но ми беше горещо с нея и я сложих на масата, а след това в последния момент забравих да си я туря.
– Ти винаги забравяш нещо в последния момент – каза Мърморко.
– Гледайте, братчета – развика се изведнъж Незнайко, – нашата къща остана долу!
Всички се изсмяха, а Мърморко каза:
– А ти сигурно си мислил, че и къщата ще хвръкне с нас?
– Нищо подобно не съм мислил! – обиди се Незнайко. – Просто видях, че нашата къща стои и го казах. По-рано живеехме все в къщи, а сега на балон летим.
– Летим ние – измърмори Мърморко, – но кой знае докъде ще долетим!
– Ти, Мърморко, все мърмориш – отвърна Незнайко. – Дори в балона не оставяш човека на мира.
– Върви си, ако не ти харесва.
– Къде ще вървя оттук?
– Хайде, стига! – скара се Знайко на спорещите. – Какви са тези препирни на балона?
Балонът се издигна още по-високо и целият Град на цветята се виждаше като на длан. Къщите изглеждаха съвсем мънички, а дребосъчетата не можеха да се видят. Вятърът отнасяше балона и скоро целият град остана далече назад.
Знайко извади от джоба си компас и се залови да определя посоката, в която летеше балонът.
Компасът е малка металическа кутийка с магнитна стрелка. Магнитната стрелка винаги показва север. Ако се наблюдава стрелката на компаса, винаги може да се намери обратният път. Точно затова и Знайко бе взел със себе си компас.
– Вятърът ни носи право на север – съобщи той. – Значи на връщане трябва да летим на юг.
Балонът се издигна вече съвсем високо и летеше над полето. Градът изчезна в далечината. Долу като тясна лента лъкатушеше ручеят, който дребосъчетата наричаха Краставична река. Дърветата, които се мяркаха сред полето, изглеждаха като малки пухкави храстчета.
Изведнъж Шишко забеляза долу едно малко, тъмно петънце. То бързо се движеше по земята, сякаш тичаше след балона.
– Гледайте, братчета, някой бяга след нас! – извика Шишко.
Всички се загледаха в петънцето.
– Гледайте, прескочи ручея! – извика Загубанко.
– Какво ли може да е това? – попита Бързанко. – Вижте, прескача дърветата!
Балонът полетя над гората. Петънцето се движеше по върховете на дърветата. Доктор Хапчев сложи очилата на носа си, но пак не можа да разбере какво е това.
– Зная! – викна изведнъж Незнайко. Пръв разбрах! Това е нашият Рунтавко. Ние забравихме да вземем Рунтавко и сега той тича след нас.
– Глупости! – обади се Патронко. – Рунтавко е тук. Ей го где лежи под моята пейка.
– Какво ли е тогава? Може би ти ще отгатнеш, Знайко? – попита Дано.
Знайко скри компаса и погледна надолу.
– Че това е сянката ни! – засмя се той.
– Как тъй – сянката ни? – учудиха се всички.
– Много просто. Сянката на балона. Ние летим по въздуха, а сянката бяга по земята.
Дребосъчетата дълго следиха с очи сянката, а тя ставаше все по-малка и по-малка. Най-после изчезна съвсем.
– Къде ли се загуби сянката? – почнаха да се безпокоят дребосъчетата.
– Много високо се издигнахме – обясни Знайко. – Сега сянката не може да се забележи вече.
– Безобразие! – мърмореше под носа си Мърморко. – Седиш и дори собствената си сянка не виждаш.
– Пак се размърмори – рече Незнайко. – Никъде няма спокойствие от тебе!
– „Спокойствие и само спокойствие!“ – заяде се Мърморко. – Какво ти спокойствие на балон? Ако искаш спокойствие, стой си в къщи.
– Ти си стой.
– На мен не ми трябва спокойствие.
– Пак спорите! – прекъсна ги Знайко. – Ще трябва да ви снемем на земята.
Мърморко и Незнайко се уплашиха и млъкнаха.
В това време балонът попадна сред някакъв дим или мъгла. Земята изчезна долу. Като че бяла завеса се спусна наоколо.
– Какво е това? – развикаха се всички. – Откъде е този дим?
– Това не е дим – каза Знайко. – Това е облак. Издигнали сме се до облаците и летим сега в облак.
– Е, измисляш си – отвърна Незнайко. – Облакът е нещо като желе, а това е някаква мъгла.
– А ти от какво мислиш, че е направен облакът? – попита Знайко. – Облакът наистина е направен от мъгла. Само отдалече изглежда плътен.
Незнайко не му повярва и рече:
– Не го слушайте, братчета. Той измисля всичко това за да се покаже колко много знае, а всъщност нищо не знае. Още не съм му повярвал, че облакът е мъгла. Облакът е желе. Да не би да не съм ял желе!
Скоро балонът се издигна още по-нагоре, излезе от облаците и полетя над тях. Незнайко надникна от коша и видя долу облаците. Те се простираха навсякъде и съвсем закриваха земята.
– Майчице! – извика Незнайко. – Небето е отдолу! Ние летим с краката нагоре.
– Защо с краката нагоре? – учудиха се всички.
– Я погледнете: под краката ни е небето – значи ние сме с краката нагоре.
– Ние летим над облаците – обясни Знайко. – Издигнали сме се по-високо от облаците, затова сега те са не над нас, а под нас.
Ала Незнайко и на това не повярва. Той седеше на мястото си и здраво стискаше с ръце шапката на главата си. Мислеше, че шапката му може да падне, щом той седи с краката нагоре.
Вятърът носеше бързо балона над облаците, но скоро всички забелязаха, че балонът започна да слиза.
– Защо се спускаме надолу? – обезпокоиха се момченцата.
– Въздухът в балона е почнал да изстива – обясни Знайко.
– Значи сега ще се спуснем на земята? – попита Бързанко.
– Ами защо взехме със себе си торбичките с пясък? – каза Знайко. – Трябва да изхвърлим от коша торбичките и пак ще полетим нагоре.
Дано бързо грабна една торбичка с пясък и я хвърли долу.
– Какво правиш? – извика Знайко. – Бива ли да се хвърля пълна торбичка? Нали може да удариш някого по главата?
– Дано не ударя никого! – каза Дано.
– „Дано не ударя никого!“ – подигра му се Знайко. – Торбичката трябва да се развърже и пясъкът да се изсипе.
– Може, ей сега ще го изсипя – каза Може.
Той развърза една друга торбичка и изсипа пясъка направо в коша.
– Един от друг по-умни! – поклати глава Знайко. – Какъв смисъл има пясъкът да си остава в коша? От това балонът няма да стане по-лек.
– Може да го изсипя и навън – отговори Може, почна да гребе с шепи пясъка и да го изхвърля.
– Внимавай! – извика Загубанко. – Ще ми напрашиш очите.
– Може да не ги напраша – каза Може и в същия миг му напълни очите с пясък.
Всички взеха да се карат на Може, а Дано взе едно ножче и проби голяма дупка в дъното на коша, за да изсипват през нея пясъка. Знайко го видя и извика:
– Стой! Какво правиш? Заради тебе кошът ще се разплете и всички ще изпопадаме от него.
– Дано не се развали – отговори Дано.
– Вие двамата само това знаете – „дано“ и „може“! – каза Знайко й взе ножчето от Дано.
Пясъкът изтече през дупката на коша, балонът олекна и отново полетя във висините. Момченцата надничаха от коша доволни. Всички се радваха, че балонът отново се издига нагоре. Само Мърморко, който бе вечно недоволен от нещо, продължи да мърмори:
– На какво прилича това: ту нагоре, ту надолу. Така ли летят балоните?
Като не знаеше какво още да каже, той погледна Шишко, който мълчаливо хрупаше бучка захар.
– А ти какво си се разхрупал?
– Имам захарчета в джоба си, вадя ги и хрупам.
– Намерил време да яде захар! Като слезем долу, тогава яж!
– Защо да нося излишна тежест? – възрази Шишко. – Ще изям захарта, балонът ще олекне и ще се издигне още по-високо.
– Е, яж тогава! Да видим какво ще излезе от това – отвърна Мърморко.
Десета глава
Катастрофата
Някои си въобразяват, че колкото се издигаш по-нагоре във въздуха, толкова по-топло става. Това не е истина. Колкото е по-високо, толкова е по-студено. Защо е така? Защото слънцето слабо нагрява въздуха с лъчите си, тъй като въздухът е много прозрачен. Долу въздухът е винаги по-топъл. Лъчите на слънцето нагряват земята, а въздухът се нагрява от земята също като от гореща печка. Нагрятият въздух е по-лек от студения и затова се издига нагоре. Колкото по-високо се издига, толкова повече изстива. Ето защо на голяма височина е винаги студено.
Точно в това се убедиха и дребосъчетата, когато се издигнаха много високо със своя балон. Стана им толкова студено, че носовете и бузите им се зачервиха. Всички тропаха с крака и търкаха ръце, за да се стоплят поне малко. Най-много мръзнеше Загубанко, който бе забравил в къщи шапката си. От страшния студ под носа му израсна голяма шушулка. Той трепереше като трепетликов лист и през цялото време тракаше със зъби.
– Стига си тракал зъби! – мърмореше Мърморко. – И без това е студено, а той на всичко отгоре и със зъби трака.
– Не съм крив аз, че е студено – каза Загубанко.
Мърморко стана от мястото си и измърмори:
– Не мога да търпя, когато някой трака със зъби на ухото ми! От това и аз се разтрепервам.
Той седна до Палитро, но и зъбите на Палитро тракаха. Мърморко го погледна подозрително:
– Какво правиш? Сигурно напук ми тракаш със зъби?
– Съвсем не напук, а защото е студено.
Мърморко стана и седна на друго място. Така се мести той на няколко пъти и само пречеше на другите.
От студа балонът се покри със скреж и блестеше над главите на момченцата, сякаш бе направен от чисто сребро. Постепенно въздухът в балона се изстуди и той почна да слиза надолу. След няколко минути вече летеше стремително. Запасът от пясъчни торбички бе вече свършен и нищо не можеше да спре падането.
– Ка-ка-катастрофа! – извика Сиропов.
– Загиваме! – изпищя Незнайко и се скри под скамейката.
– Излизай! – извика му Знайко.
– Защо? – попита отдолу Незнайко.
– Ще скачаме с парашути.
– Мене и тука ми е добре – отговори Незнайко.
Без да мисли много, Знайко го сграби за яката и го измъкна изпод скамейката.
– Нямаш право! – викаше Незнайко. – Ще се оплача!
– Не крещи – отвърна спокойно Знайко. – Без паника. Ето виж как аз ще скоча с парашута и скачай след мене.
Незнайко се успокои малко. Знайко се приближи до края на коша.
– Внимание, братчета! – извика той. – Скачайте след мене всички поред. Който не скочи, балонът ще го отнесе нагоре. Хайде пригответе парашутите… Почвам!
Знайко скочи пръв и полетя надолу. След него скочи Бързанко, но в този момент се случи нещо непредвидено. Вместо първом да скочи, а после да разтвори парашута, Бързанко в бързината си най-напред разтвори парашута, а после скочи. При скачането парашутът се закачи за края на коша. Бързанко заплете единия си крак в шнуровете и увисна надолу с главата. Той почна да рита и да се извива също като червей, набоден на въдица. Въпреки всички старания парашутът не се откачваше.
– Братчета! – извика доктор Хапчев. – Ако парашутът се откачи, Бързанко ще си разбие главата в земята.
Момченцата хванаха парашута и вмъкнаха Бързанко обратно в коша.
Незнайко забеляза, че балонът отново поема нагоре, и завика:
– Стойте, братчета! Никой не трябва вече да скача. Ние отново летим нагоре.
– Защо пак летим нагоре? – учуди се Дано.
– Ех, че си и ти! – отговори Мърморко. – Като скочи Знайко, балонът олекна.
– Какво ще прави Знайко без нас? – попита Шишко.
– Е, какво… – разтвори ръце Дано. – Ще си отиде полека-лека в къщи.
– А ние какво ще правим без Знайко?
– Голяма работа! – отвърна Незнайко. – Като че ли не можем и без Знайко.
– Все трябва някого да слушаме – каза Шишко.
– Мене ще слушате – заяви Незнайко. – Сега аз ще съм главатар.
– Ти ли? – учуди се Мърморко. – Не е за твоята глава да бъдеш главатар.
– Ах, така ли? Не било за моята глава? – извика Незнайко. – Хайде, моля ти се, скачай долу и търси своя Знайко, щом не ти се харесва главата ми.
Мърморко погледна надолу и каза:
– Къде ще го намеря сега? Ние много се отдалечихме. Трябваше веднага всички да, скочим.
– Ами скачай, скачай!
Мърморко и Незнайко почнаха да спорят и спориха едва ли не до вечерта. Знайко не беше там и нямаше сега кой да ги спре. Слънцето клонеше вече към залез. Вятърът се усилваше. Балонът изстина още повече и отново взе да се спуска надолу, а Мърморко и Незнайко все още спореха.
– Стига си спорил – рече Сиропов на Незнайко. – Щом си решил да бъдеш главатар, измисли нещо. Гледай, отново полетяхме надолу.
– Сега ще помисля – отговори Незнайко.
Той седна на скамейката, сложи пръст на челото си и почна да мисли. А балонът в това време все по-бързо и по-бързо се спускаше.
– Какво можеш да измислиш? – каза Винтчо. – Ако имахме торбички с пясък, можехме да хвърлим една торбичка.
– Вярно! – подхвана Незнайко. – А тъй като нямаме вече торбички, ще трябва да хвърлим един от вас. Ще хвърлим някого с парашут, балонът ще олекне и пак ще полети нагоре.
– Кого да хвърлим?
– Кого ли? – каза замислено Незнайко. – Трябва да хвърлим този, който мърмори най-много.
– Аз не съм съгласен – отвърна Мърморко. – Няма такова правило – да се хвърлят тези, които мърморят най-много. Трябва да хвърлим този, който е най-тежък.
– Е, добре – съгласи се Незнайко. – Да хвърлим Шишко. Той ни е най-дебеличък.
– Вярно – съгласи се Сиропов.
– Какво? – извика Шишко. – Кой е най-дебел? Аз ли съм най-дебел? Сиропов е по-дебел от мене!
– Вижте го! – извика Сиропов, като се кикотеше и показваше Шишко с пръст. – Я го погледнете, аз съм бил по-дебел! Ха-ха! Хайде тогава да се премерим.
– Добре де! Хайде, хайде! – скачаше като петле срещу него Шишко.
– Всички заобиколиха Шишко и Сиропов. Незнайко извади от джоба си връв и я обви около кръста на Шишко. После по същия начин измери Сиропов и се оказа, че Сиропов е едва ли не един и половина пъти по-дебел от Шишко.
– Това е неправилно! – извика Сиропов. – Шишко хитрува. Той си сви корема. Аз видях.
– Нищо не съм свивал! – оправдаваше се Шишко.
– Не, сви го. Аз видях. Хайде пак да се премерим! – викаше силно Сиропов.
Незнайко отново взе да мери Шишко, а Сиропов се въртеше наоколо и викаше:
– Е, е! Какво правиш? Надуй се!
– Защо да се надувам? – отговори Шишко. – Ако се надуя, разбира се, ще изляза по-дебел от тебе.
– Е, добре, не се надувай. Но нямаш право и да свиваш корема си. Братчета, вижте какво прави той! Къде е справедливостта? Никаква справедливост няма тук? Това е просто измама!
Незнайко свърши меренето на Шишко, после също така грижливо премери и Сиропов, но този път се оказа, че и двамата са еднакво дебели.
– Ще трябва и двамата да хвърлим – разпери ръце Незнайко.
– Защо двамата, щом като е достатъчно един! – възрази Сиропов.
Ловецът Патронко надникна от коша и видя, че земята се приближава със застрашителна бързина.
– Слушай, Незнайко – каза той, – решавай по-скоро! Иначе ще се сгромолясаме на земята.
– Трябва да се броим, за да видим кой ще скача с парашут – каза Дано.
– Правилно – подхвана Сиропов. – Само че всички трябва да се броим, и дебели, и тънки, за да не се сърди никой.
– Добре, хайде да се броим – съгласи се Незнайко.
Всички се наредиха в кръг и Незнайко почна да брои, като сочеше с пръст всекиго:
Ене бене рес:
Квинтер финтер жес!
Ене бене ряба,
квинтер финтер жаба…
После каза:
– Не, тази не ми харесва. Не я обичам! – И почна друга:
Икете пикете цокото ме!
Абел фабел домане.
Ики пики граматики…
В това време кошът силно се удари в земята и се преобърна, Дано се хвана с две ръце за Може, Може се хвана с две ръце за Дано и заедно се търкулнаха навън. След тях като грахови зърна се изсипаха и останалите дребосъчета. За края на коша се държаха само Незнайко и Рунтавко, който бе захапал панталоните му. Като се удари о земята, балонът подскочи нагоре като топка, описа огромна дъга във въздуха и отново се спусна долу. Кошът още веднъж се блъсна о земята и се повлече по нея. Балонът попадна на нещо твърдо и се пукна с оглушителен трясък. Рунтавко се преметна във въздуха и с отчаяно квичене побягна настрана. Незнайко се изтърси от коша и остана да лежи неподвижно на земята.
Въздушното пътешествие беше свършило.
