Текст книги "Остров Тамбукту"

Автор книги: Марко Марчевски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 38 страниц)

Пета глава. Мисли пред смъртта. И мене ме хвърлят в океана. В тъмната пещера. Бягство в планината. Нова среща с диваци. Гладът побеждава страха. Как една маймуна ме спаси от глад. Размисли в джунглата

I

Привечер вратата се отвори и на прага се показа мургавата девойка, придружена от един момък. Той поразително приличаше на нея, само кожата му беше по-тъмна и косата му по-дълга от косата на девойката. И той беше строен и добре развит, само че по-висок от нея, и неговите очи бяха големи и черни, веждите – сключени. Едва ли беше повече от осемнадесетгодишен, а мускулите на ръцете и на гърдите му бяха напълно развити като на зрял мъж. Украшенията на ушите, на гърдите и по ръцете му бяха почти същите, както и украшенията на девойката.

Поканих ги с ръка да влязат, но те не се решиха да прескочат през високия праг на вратата. Изглежда, че се страхуваха от мене. Младежът се усмихна, белите му зъби блеснаха. След това той затвори вратата и пак останах сам.

Сега все повече почвах да се убеждавам, че тия хора не бяха виждали бял човек и затова ме разглеждаха с такова голямо любопитство. Ако на острова имаше бели хора, разсъждавах аз, те нямаше да допуснат да бъдем издавени в океана. От друга страна, знаех, че едва ли може да се намери в тропика остров, който да не принадлежи на някоя държава. Завладяването на колониите отдавна е завършено, днес е ерата на тяхното освобождение. Възможно ли е такъв цветущ остров да не е познат на хищните колонизатори, когато десетки техни кораби всеки ден кръстосват из Индийския океан? Тогава си спомних, че на картата на земното кълбо има доста бели полета, където човешки крак още не е стъпвал. За откриването на Северния полюс човечеството даде много жертви, преди да стигнат там смелите папанинци. А Южният полюс още не е проучен. Дори такъв голям остров като Нова Гвинея, който е открит преди повече от четиристотин години, и до днес не е изследван целият. Едва в 1935 година в планините на Нова Гвинея бяха открити десетки хиляди диваци от племето тарифурра, които дотогава не бяха виждали бял човек. Да, на земното кълбо има неизследвани области, непребродени пустини, а в океаните има места, където още не е минавал кораб. Например от Аден до остров Тамбукту пътувахме много денонощия и през всичкото това време не срещнахме нито един кораб. Индийският океан е огромен и пуст. От Джакарта на остров Ява дОкейптаун в Южна Африка има девет хиляди и седемстотин километра и в това огромно водно пространство няма нито един остров по пътя на корабите. От Австралия на запад до Маскаренските острови, на едно разстояние от шест хиляди километра, не е отбелязан нито един остров на картите. Индийският океан е огромна водна пустиня, през която параходите пътуват в различни посоки, но винаги по едни и същи пътища, където дълбочината е измерена и няма опасност да се разбият в някоя подводна скала. И ако Тамбукту е далеч от пътя на корабите, няма нищо чудно, че и досега още не е открит и не е завладян от никоя държава. А това значи, че ние сме първите бели хора, които са стъпили на него. Освен може би моряците на Магелан...

Тия мисли се въртяха в главата ми, когато очаквах своя ред. След всеки изминат ден изрязвах на една греда дълбока черта и си казвах: "Остават още шест дена... Още пет... Още три..." Всяка нова черта ме приближаваше към смъртта. На седмия ден отново чух познатите пискливи звуци и силните удари по дървения барабан. Същият мъж, когото туземците наричаха тана Боамбо, отвори вратата на колибата, направи ми знак да изляза и двамата пазачи ме подкараха към брега.

Историята с Грей и Стерн се повтори и с мене. Влязох в кръга на играчите, цветнокожият барабанист заудря още по-силно по дървеното корито, другите надуха свирките си от кокосови орехи и бамбукови стъбла, а мъжете с боядисани лица, наредени в кръг един след друг, заиграха още по-вихрено. Аз стоях до огъня и стисках в ръката си ножчето на капитана. В него беше единствената ми надежда...

Двама диваци вързаха на краката ми камък и ме понесоха към океана. Докато се опомня, аз вече летях надолу от скалата. Слънцето за последен миг блесна в очите ми – чу се плясък и то сякаш потъна заедно с мене във водата. Ножчето беше в ръката ми. Помъчих се да го отворя, но не успях. Не беше тъй лесно. Заритах силно с крака. За моя изненада вървите се разпуснаха, камъкът се изхлузи и отиде към дъното и аз само с няколко движения на ръцете и краката изплувах над водата. На скалата нямаше никого. Туземците бяха си отишли...

Видях наблизо дълбока пещера, издълбана от вълните в скалистия бряг, и бързо заплувах към нея. Тя беше тъмна и страшна. В друго време едва ли бих се решил да вляза вътре, но сега само тук можех да намеря спасение, ако туземците биха решили да ме търсят.

Стигнах до дъното на пещерата и седнах. Само главата ми се подаваше над водата. Притаих дъх и се ослушах. Чух някакви странни звуци, които идваха сякаш изпод земята. Водата беше топла, но аз треперех. Какви са тия звуци и откъде идват? По-късно, като се поуспокоих, разбрах, че звуците идваха отвън. Това бяха гласове на гората, на вятъра, на живота, които отекваха глухо в пещерата.

Слънцето залезе. Обгърна ме непроницаем мрак. На екватора нощта настъпва бързо. У нас след залез слънце постепенно почва да се смрачава и докато падне нощта, минава се почти цял час. Това се дължи на слънчевите лъчи, които в северните области на земното кълбо минават през по-дебел пласт въздух, пречупват се в сферата и дълго време след залязването на слънцето осветяват небето. Колкото отиваме по на север, толкова смрачаването става по-бавно, а на самия Северен полюс слънцето не залязва цели шест месеца, а след това се скрива под хоризонта за нови шест месеца. На Северния полюс шест месеца е ден и шест месеца нощ. А тук, на екватора, през всичкото време на годината денят е равен на нощта.

Излязох от пещерата и заплувах покрай скалите. Скоро стигнах до устието на малка река и излязох на брега. По небето блещукаха безброй звезди, едри и светли. Струваше ми се, че те са по-едри и по-светли от звездите на нашето небе. След малко изгря и луната и стана доста светло.

Събух обущата и чорапите си и тръгнах бос по песъчливия бряг срещу течението на реката. Бързах по-скоро да се отдалеча от опасното селище на диваците. Но колкото повече се отдалечавах от брега на океана, толкова коритото на реката ставаше по-тясно и водата – по-буйна. Пясъкът се свърши, брегът се издигаше стръмен и покрит с гъста гора и аз трябваше да газя през водата. Тя стигаше едва до коленете ми, но бързото течение влечеше дребни камъни, които ме удряха по краката и затрудняваха движението ми нагоре към планината. Опитах се да вървя край гората, но увисналите клони на дърветата по двата бряга стигаха до водата и образуваха гъста и непроходима преграда, през която не можеше да се проникне. Трябваше да газя през водата, а тя ставаше все по-буйна, дребните камъни все по-често и по-силно ме удряха в краката. Изпитвах силни болки. Понякога пред мене се изпречваха скалисти прагове с водопади. Не можех да ги заобиколя, защото гората беше непроходима, и трябваше да пълзя по мокрите скали, покрити с хлъзгав мъх – падах и ставах, но нито за миг не се спрях.

Вървях цяла нощ. Утрото ме завари високо в планината. Бях уморен и гладен, краката ми бяха се подбили и ужасно ме боляха. Пък и водата беше доста студена и треперех от студ. Стигнах до един водопад. Тук водата падаше от висока отвесна скала, шумно се разбиваше в дълбок вир, пенеше се и пръскаше хиляди капки наоколо. До водопада имаше малка поляна, обраснала с гъста, избуяла трева, висока колкото човешки ръст. Навлязох в тревата. Тя беше твърда и с голяма мъка си пробивах път. Стигнах до гората и запълзях между дърветата и бодливите храсти. Като заобиколих скалата, отново тръгнах през водата. След малко стигнах до втора скала, под която извираше самата река. Наоколо се издигаше непроходим тропически лес. Сега накъде?

Изкачих се на скалата и седнах. Силите ми бяха се изчерпали. Гладът ме измъчваше, а наоколо по дърветата не се виждаше никакъв плод. Какво ще правя сред тая непроходима джунгла сам, с голи ръце? С какво ще се храня? "Най-напред трябва да си почина, а след това ще реша какво да правя" – помислих си и като намерих притулено кътче до един храст, легнах и веднага заспах...

Насън усетих, че краката ми горят като от огън, и се събудих. Слънцето беше се издигнало над дърветата, сянката беше се скъсила и краката ми бяха останали под горещите лъчи.

Преместих се на сянка. Изворът тихо клокочеше под скалата. Из гората крещяха маймуни, чуваха се писъци на птици. Ако имах пушка, щях да убия някоя птица, щях да я опека и да наситя празния си стомах, но аз нямах нито пушка, нито дори лък и стрели. Нямах и кибрит, за да наклада огън. Нищо нямах...

II

Неочаквано чух наблизо човешки гласове. Бързо изтичах до близките храсти и се скрих. След малко от гората, на отсрещния склон, излязоха двама туземци. Те носеха на раменете си по едно бамбуково стъбло, дълго около два метра и дебело десетина сантиметра. Единият носеше в ръка запалена главня. Като стигнаха до извора, диваците седнаха край скалата, извадиха сухи листа от торбичките, които бяха привързани на шиите им, свиха цигари, запалиха ги от главнята и запушиха. Аз бях близо до тях, виждах всяко тяхно движение и чувах всяка тяхна дума. Като си изпушиха цигарите, туземците поставиха във водата бамбуковите стъбла малко наклонени надолу, напълниха ги, запушиха ги с дървени тапи и ги понесоха на рамене. Скоро те потънаха в гората и гласовете им заглъхнаха.

Слязох от скалата и взех главнята, която още не беше угаснала. "Имам вече огън" – с радост помислих аз. Огън! Голяма придобивка! Едва сега разбрах колко труден е бил животът на човека преди много хиляди години, когато още не е умеел да добива огън и се е хранел само с диви плодове и сурово месо. Но щом открил огъня и почнал да се храни с печено месо и плодове, дивакът се спасил не само от глада, но и от много болести. Огънят го е предпазвал и от хищните зверове.

Върнах се по течението на реката, слязох долу до самия водопад и накладох огън на едно притулено място, където реката правеше остър завой. Тук водата беше изхвърлила много дърва и дебели пънове, които бяха изсъхнали от слънцето и горяха като барут. Скоро под тях се образува жарава, на която би се опекъл цял вол. Но уви! Аз не можех да си хвана дори и едно мъничко птиче.

Отново се върнах при извора. Ослушах се – никакъв човешки глас. "Къде бяха отишли двамата туземци? Къде отнесоха водата в своите бамбукови съдове? Сигурно наблизо има селище" – помислих си аз. Където има хора, там има и село, а където има село, там има и печена риба, и кокосови орехи, и чист "еликсир", както капитанът наричаше кокосовото вино. Какво не бих дал сега за една печена риба или за един кокосов орех!

Изведнъж наблизо чух шум и едно особено съскане, което ме накара да се обърна. Само на десетина крачки от мен, между камъните, видях една очиларка, която беше надигнала главата си над земята и съскаше заплашително. Срещу нея на един камък беше се присвила като котка, с настръхнала козина, една мангуста. Тя ръмжеше злобно и се готвеше да се хвърли върху опасната змия. Възбудената очиларка беше издула шията си като мехур и двата черни кръга от двете страни на шията й наистина приличаха отдалеч на очила. Очиларката е отровна змия – ухапе ли някого, очаква го сигурна смърт. Ухапаният може да се спаси само със серум против змийска отрова. Но мангустата не се страхуваше, защото змийската отрова не е опасна за нея. С един пъргав скок тя се хвърли върху очиларката и я захапа за опашката, но и очиларката успя да я клъвне за крака. Мангустата отскочи настрана, отново легна по корем и размаха из въздуха дългата си рунтава опашка. Очиларката пак се изправи и засъска срещу наеженото животно. Нов светкавичен скок – и мангустата захапа очиларката за шията, като ръмжеше и я притискаше с малкото си като на котка тяло. Но очиларката не се предаваше. Тя удряше мангустата с опашката си като с камшик и се мъчеше да се отскубне от острите й зъби и нокти. След големи усилия тя наистина се изплъзна и се затъркаля, свита на кълбо, към скалата, но мангустата я настигна, заби ноктите си в тялото й и почна да го ръфа. Опасната змия потрепера, сви се и застина – тя беше мъртва. Мангустата я завлече в гората.

Реших да си потърся храна и тръгнах предпазливо по пътеката на туземците. Бях сигурен, че тя ще ме изведе в някое селище с гладък, утъпкан мегдан и с островърхи колиби, в които живеят въоръжени диваци. При тая мисъл изтръпнах и се спрях. Но като си спомних кокосовите палми около колибите на туземците и едрите им плодове, пълни с кокосово мляко, отново тръгнах. Един кокосов орех или няколко печени ямса биха ме спасили от гладна смърт.

Вървях предпазливо, често се спирах и се ослушвах. Никакъв човешки глас. Из гората се чуваха само пискливите крясъци на маймуните. След половин час пътеката неочаквано ме изведе до една ограда от гъсто насаден бамбук. Зад оградата се чуваха човешки гласове. Приближих се предпазливо и погледнах през бамбуковите стъбла. Видях двама туземци – може би същите, които идваха за вода на извора – и няколко жени. Мъжете забиваха в земята изострени дебели колове и къртеха с тях буци пръст, а жените ги раздробяваха с дървени лопатки. След жените вървяха няколко деца, момчета и момичета, и разтриваха пръстта с ръце, като я правеха още по-ситна. По-нататък друга група жени събираха ситно натрошената пръст на купчини и правеха от нея кръгли лехи. Всички работеха и приказваха, смееха се високо и гласовете им се чуваха надалеч из гората. "Хора, които се смеят тъй сърдечно, не могат да бъдат лоши" – помислих си аз. Но като си спомних диваците, които вчера ме хвърлиха в океана, веднага се отдръпнах от оградата.

Тръгнах пак по пътеката. Отначало тя вървеше край градината, но после зави през гората и хората останаха зад мен. Гласовете им заглъхнаха. След малко излязох при друга ограда. Зад нея имаше кръгли лехи, засети с някакви растения. По-нататък се издигаха кокосови палми с високи и прави стъбла. На върха между дългите им листа на кичури бяха увиснали едри кокосови орехи. Опитах се да вляза в градината, но тръстиката, която я ограждаше, беше гъста и непроходима. Повъртях се още малко край оградата и открих малка вратичка, поставена високо над земята. Предпазливо я отворих и влязох.

В градината нямаше никого. Ослушах се – никакъв глас. Изтичах при една леха, изскубнах няколко стъбла, но на корените им нямаше нищо. Тогава отидох под една кокосова палма. Плодовете, едри и примамливи, бяха много високо, а стъблото на палмата – гладко като телеграфен стълб – беше невъзможно да се изкача по него. Помъчих се да отбруля поне един орех и хвърлих първия камък, който ми попадна, но той не достигна до плодовете. Отидох при друга, по-ниска палма – същата несполука.

Изведнъж чух остър писък. Озърнах се – не видях никого. И докато се оглеждах, в краката ми тупна едър кокосов орех. Погледнах нагоре. Между широките листа на палмата забелязах една малка маймуна, която се зъбеше и ми се заканваше със свит юмрук. Реших да я прогоня, защото нейните крясъци можеха да ме издадат. Взех отново един камък и го запратих нагоре. Маймуната се озъби и закряска, сякаш се кискаше. После откъсна един кокосов орех и го хвърли към мен. Между нас се започна истинска престрелка: аз замерях маймуната с камъни, а тя ми отвръщаше с кокосови орехи, като се хилеше и се зъбеше. Види се, това за нея беше игра, която я забавляваше, а мен тази игра ме спасяваше от глад. Пренесох орехите в храстите до оградата, грабнах два под мишницата и тичешком се върнах при огъня под водопада. Намерих остър камък, пробих черупката на единия орех и изпих сока. Едва тогава усетих колко много бях уморен. Краката ме боляха. На няколко места по тях имаше сини петна и малки ранички от камъните в реката. Събух се, погрях ги на слънце, после намерих удобно място под сянката на едно дърво и легнах.

Не ми се спеше. В главата ми се тълпяха нерадостни мисли. Благодарение на сърдитата маймуна имах храна за няколко дни. Но пред мен бяха не дни и не седмици, а цял живот. Преди да свърша орехите, трябваше да си търся друга храна. Къде да я намеря? Наоколо из гората не виждах никакви плодове. Възможно ли е, мислех си аз, всички тия огромни дървета да са безплодни? Не, това не може да бъде. Някои от палмовите и хлебните дървета, които видях в селищата на диваците, трябваше да се намират в диво състояние и в горите. Та нали от горите човекът ги е пренесъл в своите градини... Из нашите гори се срещат диви круши и ябълки – защо тук да няма диви плодове? Има – мислех си аз, – само че трябва да ги намеря. Те сигурно не са тъй вкусни като своите събратя в овощните градини, но гладният стомах не подбира храната...

Като си починах, опитах се да вляза навътре в гората. Дълго време пълзях между бодливите храсти и с голям труд изминах едва десетина крачки. Особено пречеха острите шипове на ротанга (Дълга, виеща се лиана). които се закачаха по дрехите ми и можеха да издращят лицето ми до кръв. Спрях се уморен и измъчен и се огледах наоколо. Джунгла, истинска джунгла, обгърната в полумрак и влага. Тук никога не достигаха слънчевите лъчи, небето не се виждаше през гъстите клони на дърветата. Покачих се на едно ниско дърво, от него се прехвърлих на друго, по-високо, след това на трето, още по-високо – никакъв плод. Исках поне да огледам околността, но близките дървета се издигаха още по-високо и закриваха простора.

Тук, високо над земята, сам между гъстите клони на вековните дървета, аз си спомних за оня вид маймуни, от които преди стотици хиляди години е произлязъл човешкият род. Тия най-древни прадеди на човека са живели по дърветата и са се хранели с диви плодове и сладки корени. Застанал между клоните, аз приличах на тях с тази разлика, че те с дългите си пръсти на крайниците са се катерили по дърветата много по#-#лесно от мене и много по-лесно са се защищавали от враговете си, защото са имали остри нокти и здрави зъби. Аз не бях сръчен като тях, нямах техните остри нокти и здрави зъби, но имах нещо друго, което те са нямали: човешки разум, който е много по-силен от всякакви зъби и нокти. И все пак в тия диви джунгли само със своя разум и с две голи ръце бях изложен на големи опасности. В горите и сега живеят маймуни. Те не са същите, от които е произлязъл човешкият род, но и те живеят на стада и си помагат в случай на опасност, а аз бях сам. Ако ме нападне някакъв див звяр, никой няма да ми се притече на помощ и разумът едва ли би ме спасил...

И тъй, не намерих никакви плодове, никаква храна. Но освен за храна трябваше да се погрижа и за жилище. Къде ще спя? Наистина тук нощите са много по-топли от нашите летни нощи, можех да спя на открито, но се страхувах от диви зверове. Маймуните не бяха опасни. Мангустите също бягат от човека. Лъвове и тигри нямаше – в това бях сигурен. Има само два острова на света, където живеят тигри – Цейлон и Борнео. А лъвове няма нито на един остров. Бях уверен също, че в Тамбукту няма мечки и вълци, няма чакали и хиени. Но затова пък сигурно има змии, по-опасни от най-свирепите хищници. Как бих се спасил от някое опасно влечуго, ако ме нападне? Да спя по дърветата? Но змиите пълзят по дърветата също тъй, както и по земята...

Тръснах глава и прогоних тия черни мисли. Дяволът не е чак толкова страшен, колкото си го представят нашите баби...

Вечерта хвърлих сухи дърва в огъня и си легнах спокоен, защото знаех, че всяка жива твар, освен човека се страхува от огъня...

Неочаквано чух някакъв особен шум, който ме накара да скоча. Приближих се още повече до огъня – той беше единственият ми защитник – и се вгледах в тъмнината. Реката си течеше тихо, вятър нямаше, а шумът се засилваше. Той идеше някъде отвисоко, от върховете на дърветата, които се губеха в тъмното небе. Взрях се и видях някакви животни, които летяха едно след друго в кръг високо над главата ми, вероятно привлечени от светлината. Те скимтяха като кучета. Да, това са кучета! Нищо друго освен летящи кучета – колонги. Денем те спят, увиснали по клоните на дърветата, а вечер излитат да си търсят храна. Обикновено те се хранят с плодове, но понякога ядат и насекоми, дори и дребни животни. Бях чел някъде, че на остров Ява и Суматра колонгите нападат овощните градини и ги изпояждат. Туземците ги преследват и ги избиват, а някои от тях ги опитомяват и ги приучват да преследват своите събратя.

Летящите кучета се повъртяха високо над огъня и изчезнаха към градините на туземците...