Текст книги "Остров Тамбукту"

Автор книги: Марко Марчевски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 26 (всего у книги 38 страниц)

II

Взехме въжето и торбата и отидохме в малкия залив. Беше обед и слънцето сякаш гореше над главите ни. Седнахме в една лодка, минахме през тесния канал и навлязохме в големия залив. Капитанът върза с въжето един доста тежък камък, който беше взел от брега, и го спусна във водата. След това измерихме дълбочината – беше дванадесет метра.

– Доста е дълбоко, но ще се опитам – каза капитанът, като се съблече. – Камъкът е тежък, бързо ще ме отнесе на дъното, но не гарантирам, че ще изляза. Ако не се върна, не ви съветвам да ме търсите: акулите ще се погрижат за мене.

– Без шеги, Стерн – казах аз разтревожен. – Внимавайте, защото тук наистина има акули.

– Акулите не обичат миризмата на коняка и бягат от нея като дявола от тамян – засмя се капитанът. – Но мистър Смит го пести за първожреца и ми даде само една чашка.

– Ако знаех, щях да ви дам цяла бутилка – каза Смит.

Капитанът широко се усмихна:

– Аз съм съгласен да я получа, след като си свършим работата, ако нямате нищо против...

– Разбира се! – кимна с глава плантаторът. – Бутилката е ваша!

Капитанът взе здраво в ръцете си камъка и се хвърли във водата надолу с главата. Аз държах въжето, което бързо се размотаваше в ръцете ми, и си мислех: "Дълбочината е доста голяма. Дванадесет метра – това не е шега! Старият морски вълк ще стигне дъното, но дали ще успее да излезе пак на повърхността?" Когато изказах съмненията си на плантатора, той махна с ръка:

– Стерн е опитен моряк, не се тревожете. Някога като студент и аз обичах водния спорт. Веднъж дори получих награда. Задържах се под водата седемдесет и седем секунди!

– Това много ли е?

– Опитайте и ще видите какво значи да останете под водата седемдесет и седем секунди.

Въжето престана да се размотава. Значи, капитанът беше стигнал на дъното. Чаках изтръпнал. Стори ми се, че е минал цял час, откак беше изчезнал под водата. Най-после той се показа на повърхността, разтърси глава и като дигна лявата си ръка, показа ни една мида, голяма колкото човешка глава.

– Пълен успех! – извика той радостен, като пое дълбоко въздух. – Дъното е осеяно с милиони бисерни миди!

– Милиони! – извика Смит възторжен. – Не преувеличавате ли, Стерн?

– Ни най-малко, сър! На дъното има планини от бисерни миди. Дайте ми торбата и издърпайте камъка – помоли ме капитанът, като хвърли голямата бисерна мида в лодката.

Той взе торбата и я преметна през рамото си, а аз измъкнах камъка от водата. Капитанът го взе и отново се спусна на морското дъно. Този път той се забави по-дълго време. Гледах с тревога часовника си и броях секундите, без да си поемам дъх. Минаха петдесет секунди, след това шестдесет... Почувствувах как нещо притиска гърдите ми като воденичен камък, който след всяка измината секунда ставаше все по-тежък. На седемдесетата секунда ушите ми зашумяха, а главата ми сякаш почна да се надува като гумена топка. На седемдесет и седмата секунда не издържах и си поех въздух. Изведнъж почувствувах голяма лекота, сякаш воденичният камък беше паднал от гърдите ми, а ушите ми престанаха да шумят. Но капитанът още не се показваше. Бяха изминали толкова секунди, колкото някога издържал Смит и получил награда, а капитана още го нямаше... той се показа над водата едва на деветдесетата секунда. Дишаше тежко, но лицето му сияеше: торбата беше пълна с бисерни миди!

– Поемете я – каза той, като плюеше солената вода, която бе влязла в устата му през носа. – И преместете лодката на петдесет метра оттук. Искам да изследвам по-голямо пространство.

Няколко пъти премествахме лодката на различни места в залива и всеки път капитанът изваждаше пълна торба с бисерни миди. Оказа се, че по дъното на целия залив има несметно богатство. След десетото спущане старият моряк се умори и се качи в лодката.

– Напред към брега! – извика Смит радостен. – Трябва да проверим какво има в тия черупки.

Налегнах на веслата и лодката заплава обратно към малкия залив. Смит нямаше търпение и преброи мидите, преди да стигнем на брега. Те бяха шестдесет и пет.

Както е известно, от черупките на бисерните миди правят седеф. Той е доста скъп, но много по-скъпи са самите бисери, които се образуват в някои миди. Когато в това мекотело животно попадне зрънце пясък или някакво друго чуждо тяло, животното отделя особен сок, който се втвърдява около чуждото тяло. Така постепенно се образува твърдо зърно – бисер, който се увеличава с течение на годините. Най-скъпи са белите бисери. Те са кръгли или крушовидни и се образуват в самото тяло на мекотелото. Но има бисери и с други цветове – те се образуват под самата черупка и са прилепени до нея. Разбира се, не във всяка мида има бисерни зърна. В цяла грамада от тия животни може да не намерите нито едно зрънце, но понякога, макар и много рядко, само в една мида се срещат по няколко бисера.

Стоварихме нашите шестдесет и пет миди на брега и внимателно открихме черупките им. Само в седем от тях намерихме по един бисер – три доста едри, като бисера на капитана, и четири по-малки.

– Това е безценно богатство, сър! – възторжено каза плантаторът. – Във всяка десета мида по един бисер – това е нечувано.

Ние със Смит получихме по един едър и по един дребен бисер, а останалите дадохме на капитана. Според преценката на плантатора моите два бисера струваха колкото заплатата ми за цяла година. Като гледах лъскавите топчета, аз си мислех: "Колко лошо е устроен светът на богатите хора наистина! Те плащат баснословни суми за едно такова зрънце, с което украсяваха пръстените и огърлиците си, а хората, които вадят бисерите от морското дъно, нямаха какво да ядат"...

– Слушайте, приятели – неочаквано се провикна Смит и прекъсна мислите ми: – Хрумна ми една великолепна идея. Искам да ви направя богати хора. Съгласни ли сте?

– Дадено, сър! – изгърмя гласът на капитана. – Великодушно ви предоставям това удоволствие.

– Не се смейте, Стерн, работата е сериозна. Ще образуваме дружество за събиране на бисерни миди.

– Бисерно дружество "Смит и Ко" – шеговито подхвърли капитанът.

– За названието няма да спорим, устав няма да пишем. В нашия устав ще има само едно условие: всичко ще делим на три равни части и всеки от нас ще си получава своето. Какво ще кажете, Стерн? Съгласен ли сте?

– Не съм съгласен – отрицателно поклати глава капитанът.

– Защо?

– Защото аз трябва да вадя бисерните миди от морското дъно, а това никак не е лесно. Дори е много вредно за здравето. Известно е, че ловците на бисери умират рано от постоянна липса на достатъчно въздух. От ушите им тече кръв, зрението им отслабва, по тялото им се появяват пъпки, които се превръщат в гнойни рани. Аз съм виждал ловци на бисери в Манаарския залив и не искам да бъда като тях. Не, сър, търсете си други съдружници. Не искам да ставам ловец на бисери.

– А кой ви кара да ставате ловец на бисери? – упрекна го Смит. – Вие ще бъдете пълноправен член на нашия триумвират. Други ще вадят кестените от огъня, бъдете спокоен. Всеки дивак би се съгласил да ни извади цяла лодка с бисерни миди само за едно герданче от мъниста.

– Само за едно герданче? Не е ли малко? – попитах го аз.

– Никак не е малко – беше отговорът. – Помислете добре! Макар герданите да са мои, печалбата ще делим на три равни части. Работата ще си разпределим така: Андо ще ни доставя ловците, Стерн ще ги командува, а аз ще раздавам герданите. След две-три седмици ще имаме по цял килограм бисери. Представяте ли си какво значи това? Помислете добре! Ще запазим и раковините, защото и те струват пари.

– Струват – съгласи се капитанът, – но в Англия или в някоя друга цивилизована страна. А в Тамбукту за цяла лодка миди няма да ви дадат дори и един кокосов орех.

Смит разпалено почна да ни убеждава, че рано или късно ние ще се върнем в своите страни като "крале на бисери". Според него сега, през време на войната, из Индийския океан кръстосват много повече кораби, отколкото в мирно време и вероятността край Тамбукту да мине някой кораб – военен или товарен – е много по-голяма, отколкото всеки друг път.

Той беше прав. Япония беше окупирала Ява и Суматра и корабите на самураите навлизаха и в Индийския океан, а корабите на Англия и Съединените щати постоянно превозваха оръжие в Африка и в Персийския залив. Колкото и голям да беше Индийският океан, сега по него плаваха много повече параходи, отколкото в мирно време, и вероятността нашият неизвестен остров да бъде открит беше много голяма.

Капитанът посрещна равнодушно неговото предложение. Не защото не искаше да стане богат, а защото не вярваше, че ще попадне някога в Англия. А аз разсъждавах така:

"Ако успея някога да се върна в своята родина, не ми трябват бисери. Самата тя е безценен бисер, по-скъп от всички бисери в света..."

Идеята за бисерно дружество "Смит и Ко" пропадна.

Четвърта глава. Строители с каменни брадви. Философията на Смит. Намесата на капитана. Лодка с платна. Предстоящо пътешествие

I

Големият празник наближаваше и туземците почнаха да се готвят за неговото посрещане. Най-напред решиха да направят нови колиби за бъдещите младоженци. Всички младежи и девойки, които щяха да се оженят на големия празник, трябваше да имат свой дом. Но построяването на една колиба беше много трудна работа, защото туземците работеха почти с голи ръце. Те нямаха никакви други сечива освен каменни брадви и раковини, които им служеха вместо ножове.

Една сутрин Боамбо събра хората, раздели ги на няколко групи и всички почнаха работа. Едни отидоха в гората да секат млади дървета за греди и диреци, други свличаха дървета на ръце в селото, като ги връзваха със здрави лиани и ги теглеха подире си, трети насичаха дърветата по мярка, според големината на колибата, обелваха корите им и строяха самите колиби. Това ставаше много бавно. За да издялат с каменни брадви един стълб за основа и да го забият половин метър в земята, двама-трима души губеха цял ден. А само за една колиба бяха нужни десетина такива стълбове. Върху тях нареждаха гредите на покрива и ги превързваха здраво с лиани, след това поставяха една напречна греда от единия до другия край на билото и я превързваха за гредите, после я подпираха с три стълба. Напреки по гредите нареждаха бамбукови стъбла от край до край на покрива и също ги превързваха с лиани, а върху тях застилаха рогозки и палмови листа, за да не тече вода, когато вали дъжд.

Покривът беше главната част на всяка колиба и туземците полагаха големи грижи, за да го направят колкото се може поздрав. След това изграждаха стените. Върху стълбовете, които крепяха покрива, нареждаха едно до друго бамбукови стъбла, превързваха ги с лиани и стената беше готова. На предната стена оставяха тесен отвор за врата. Тогава идваше ред на двата нара – един в колибата и втори вън пред вратата. Над външния нар издигаха лек покрив за сянка.

Жените също помагаха при строежа на колибите – плетяха рогозки от палмови листа за покрива, носеха от гората лиани и очистваха бодлите им, беряха палмови листа за покрива, но не изоставяха и ежедневната си домашна работа.

Като гледах как хората се мъчеха с каменните брадви и губеха цели часове за отсичането на една греда, аз си спомних за брадвите, трионите, теслите и гвоздеите на Смит. Те ръждясваха в неговата колиба, а десетина туземци се мъчеха цял месец, докато построят една колиба. Ако им дадем брадви и тесли и ако ги научим как да работят с тях, всички колиби щяха да бъдат построени само за една-две седмици.

Реших да поговоря със Смит. Намерих го в неговата плантация. Той работеше там от сутрин до вечер: окопаваше фиданките, подкастряше ги, поливаше ги и се радваше от сърце на своите успехи. "Ако беше израснал в друго общество – мислех си аз, – Смит щеше да бъде много полезен човек". Той се оказа опитен плантатор – само за няколко месеца неговата малка плантация заприлича на цветуща градина. Младите фиданки бързо израснаха и разпуснаха клони, а някои дори разцъфнаха и още първата година щяха да дадат плод. Смит се радваше на всяко дръвче, подкастряше ненужните клонки, грижеше се като добър стопанин за всяко стръкче, с часове оглеждаше храстите на черния пипер, фиданките на какаото и кафето на всяко дръвче бе прикачил картонена табелка с номер и редовно записваше в тетрадка промените, които ставаха с него за едно денонощие. Макар да не беше агроном, той доста добре познаваше тропическата флора още от Кокосовите острови, а когато не знаеше нещо, научаваше го от книгите. Разбира се, и ние с капитана му помагахме. Смит никога не забравяше да ни благодари, но винаги ни напомняше, че плантацията е негово дело и негова собственост. Това нервираше капитана и в такива минути той захвърляше мотиката, вземаше пушката си и отиваше на лов из горите.

– Благодатна земя, сър! – възкликна Смит, когато отидох при него. – Тамбукту не прилича на Кокосовите острови. Там почвата е песъчлива, на нея виреят само кокосови палми, а тук всичко се ражда. Копни някъде с мотиката и пусни каквото и да е семе, след два-три месеца то ще поникне и ще пусне корени. Стъблата на бамбука растат по тридесет сантиметра в денонощие – това звучи като приказка, но е факт. Сега разбирам защо жителите на острова лесно изкарват прехраната си, макар да обработват земята с дървени колове и лопатки.

– Ако ги научим да я обработват с железни мотики, ще получават още по-изобилна реколта – казах аз.

– Това не е нужно – веднага възрази Смит. – Не бива да се месим в живота им.

– Защо?

– Защото ще го направим по-сложен, но няма да го облекчим.

– Напротив, железните мотики и лопати ще улеснят туземците, а по-изобилната реколта ще подобри храната им. Това ще бъде от голяма полза за племето.

Като нямаше какво да възрази, Смит каза:

– Аз нямам склад за мотики и лопати. Те са съвсем малко и аз трябва да ги пазя за себе си. Като се похабят и станат негодни, какво ще правя? Или мислите, че и аз трябва да копая с дървени колове и лопати? Не, сър! Мотиките и лопатите са мои, позволете ми да разполагам с тях, както намеря за добре. А за туземците не се грижете: и без моите мотики те се чувствуват щастливи, защото се задоволяват с това което имат, колкото и малко да е то.

Разбира се, аз не бях съгласен с плантатора. Според него излизаше, че колкото човек е по-беден, толкова е по-щастлив. Това беше философия на феодала, който има интерес робите му да бъдат бедни и некултурни люде, за да зависят от него.

– Така, така – кимаше с глава Смит. – Тия хора са щастливи именно защото се задоволяват с малко и не познават разкоша. А вие искате да ги научите да спят на пружинени легла и да имат всеки ден вино и месо на трапезата си. Това е глупост, сър. Аз нямам фабрика за пружинени легла, нито за земеделски машини и сечива.

– Не става дума за пружинени легла и за земеделски машини – възразих аз, – а за най-елементарното нещо: да ги научим да обработват по-добре земята си. Дайте им десетина брадви, с тях те много по-лесно ще разчистят гората, отколкото със своите каменни брадви и ще засеят по-големи пространства с полезни растения. Сега Туземците строят колиби. Трябва да им дадем не само брадви, но и тесли, и гвоздеи. Трябва да им помогнем.

Смит отрицателно поклати глава:

– Не и не! Дивакът е дете на природата. Всяко отклонение от неговия начин на живот ще му донесе излишни грижи и нещастия. Да, и нещастия, уверявам ви. Защото човешкото око никога не се насища. Лакомията няма граница, сър. Дайте на човека пръста си, той ще налапа цялата ви ръка. Знаете ли какво би станало, ако Арики разбере, че моето пружинено легло е по-удобно от твърдия нар, на който той спи? Ще ми го поиска "назаем" и ако се опра, ще ме изхвърли като парцал от колибата. Само един дивак да разбере, че с обуща се ходи по-удобно, отколкото бос, той ще ми смъкне обущата от краката посред бял ден. Вие видяхте как раздадох на туземците цяло сандъче с герданчета с условие да ми работят. А какво направиха те? Отидоха си, без дори да ми благодарят! Не, сър! На нищо няма да науча тия хора, защото колкото повече знаят, толкова ще бъдат по-опасни. Сега те ни уважават и дори се страхуват от нас, защото ни смятат за свръхестествени същества. Ако ги научим на всичко, което знаем ние, обаянието и страхопочитанието им ще се изпари, а това никак не е в наша полза, нали така? Има ли смисъл тогава да ги учим на ум и разум? Това би значело сами да отсечем клона, на който стоим.

Напомних му, че той беше обещал да научи туземците културно да обработват земята си и да получават по три реколти в годината – той обеща това на Боамбо, когато последният се съгласи да му даде земя за плантация. А ето че сега се отказваше.

– Това е егоизъм – упрекнах го аз.

– Не е егоизъм, а здрава логика – невъзмутимо каза Смит.

– Каква здрава логика може да има в това да криеш от туземците знанията и опита си, които могат да им бъдат полезни? Дори и животните си помагат, а ние сме хора с ум и разум. Това още повече ни задължава...

– Никой не може да ме задължи да правя това, което не е в моя полза – сърдито каза Смит и като ми обърна гръб, тръгна да посрещне капитана, който идваше от селото.

II

Седнахме на сянка до малката рекичка. Докато Стерн пълнеше лулата си, аз му разказах за нашия спор със Смит.

– Срамота! – неочаквано каза Стерн, като запали лулата си. – Хората работят и се потят, а ние седим тук на сянка и спорим за тия глупави брадви и тесли. Разбира се, че трябва да помогнем на туземците. Ако вие не им дадете вашите брадви и тесли – обърна се той към плантатора, – аз ще им ги дам, без да ви питам.

– Нямате право, Стерн! – извика Смит и бледото му лице пламна и се изчерви.

– Нямам право ли? – кипна и Стерн. – А вие имате ли право да лежите под сенките, когато туземците правят колиби и мъкнат от градините ямса и тарото, с които се храните? Никой не ви е дал такова право, сър! Никой!

Избухването на капитана никак не ме учуди. Макар да не се месеше в нашите спорове с плантатора, все пак той беше справедлив човек и не можеше да понася неправдата.

Смит нервно извади от табакерата си една пура, запали я и каза:

– Защо ми говорите с такъв тон, Стерн? Защо ме обиждате?

– Чакайте! – прекъсна го капитанът. – Аз не съм казал всичко. От утре започваме работа. Ще помагаме на туземците. Ще им дадем брадви, тесли и гвоздеи, ще ги научим да работят с тях, а като построим техните колиби, ще започнем нашата лодка. Да, сър, ще направим лодка – аз твърдо реших вече. Голяма лодка с платна. Туземците ще ни помогнат, нали? – обърна се към мен капитанът.

– Положително ще ни помогнат – отговорих аз.

– Така... Ще построим голяма лодка с платна. Най-напред ще направим с нея няколкодневна разходка по море – ще обиколим острова. Ще ви науча да управлявате лодката. А след това, щом задуха югоизточният или югозападният мусон (мусон – вятър в Индийския океан и други области в тропика, който духа продължително време в една и съща посока), ще дигнем платната и ще кажем: "Довиждане, остров Тамбукту!"

– О, това е съвсем друго нещо! – възкликна Смит. – Щом е такава работата, аз съм съгласен.

– А вие? – обърна се към мен капитанът.

– И аз съм съгласен. Само че... в каква посока ще тръгнем?

– Това ще решим по-късно – отговори капитанът. – Ако тръгнем на изток, ще стигнем на остров Суматра или на Ява. Ако тръгнем на запад – ще попаднем или на островната група Чагос, или на Сейшелските острови, или направо в Африка – в Танганайка, Занзибар, Момбаса или в Могадишо. Посоката ще зависи от това, накъде ще духа вятърът, когато лодката бъде готова. Разбира се, аз предпочитам Африка, защото Египет се намира в Африка. Искам да отида при дъщеря си в Александрия...

– Но Ява и Суматра са по-близо до Тамбукту, отколкото Африка – възрази Смит.

– Така е – съгласи се капитанът. – Но по най-късия път не винаги се стига най-близо до целта. Освен това ние не знаем какво става в Ява и Суматра. Не забравяйте, че след като превзеха Пърл Харбър, японците се устремиха към Сингапур. А от Сингапур до Суматра има само една крачка. Не е чудно те да са завладели тия острови. А на мен никак не ми се ще да се срещам с тях. По-добре е да попаднем в далечна Африка, в дивите гори на Мозамбик, отколкото при самураите. И тъй, драги приятели, на работа! Най-напред трябва да видим какви сечива имаме. Да вървим!

Тръгнахме към селото. Капитанът през всичкото време говореше възбудено за нашето бъдещо пътешествие. Кръвта на моряка отново беше закипяла в жилите на стария морски вълк. Той беше се примирил с тихия и спокоен живот на остров Тамбукту само временно. Еднообразието беше му омръзнало вече и той отново се готвеше да дигне платната. Бащинското чувство го теглеше към Египет, към Александрия, където живееше малката му дъщеря, а ние със Смит мечтаехме за своите страни. Смит искаше да попадне отново в Англия, в своя свят, а аз исках да се върна в своята родна България. Нищо че враговете я заливаха с кръв – аз бях убеден, че това няма да трае вечно. Войната щеше да има край, а този край можеше да бъде само един – победа. Победа на народа над тъмните сили. Тогава аз можех да се върна у дома свободно, не като блудния син с разкаяние и молби за прошка, а пълен с млада енергия и воля за нов живот...