Текст книги "Остров Тамбукту"

Автор книги: Марко Марчевски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 38 страниц)

Четиринадесета глава. На гости у Арики. Ролята на първожреца и на главатаря. Белите листа на първожреца. Предание за великия главатар Пакуо и за Магелановите моряци. Всички злини идват от Дао

I

Един ден към обед Боамбо дойде в моята колиба в "парадна униформа" – с три нови пояса на кръста, окичени с разноцветни раковини, с два гердана на шията от зъбите на кучета и диви свине и с големи лъскави обици от мидени черупки. В бухналата му коса бяха натъкнати гребени от бамбук и пера от папагали – бели, черни, червени, зелени и жълти, – а на челото си беше превързал красива диадема от белите зърна на някакво растение. В месестата преградка на носа си беше натъкнал шарена пръчица.

– Арики те кани на гости – каза той, като ме погледна някак особено.

– Арики? – учудих се аз.

Боамбо кимна с глава.

Тази покана ми се стори чудна и странна. Аз бях виждал мрачния старец само веднъж, когато очиларката беше ухапала Боамбо. Арики никога не идваше в моята колиба, но и аз не го търсех. Стараех се да не мисля за него, дори бях почнал да го забравям. Но ето че той сам ми напомни за себе си. За хубаво или за лошо? Да отида ли, или да откажа? Спомних си, че Гахар и другите туземци се страхуваха от Арики и произнасяха името му с шепот, и реших: "Да, ще отида! Иначе той ще помисли, че се страхувам от него".

Тръгнахме. По пътя Боамбо ми каза, че сега ще се срещна с ренгатите и таутите от другите села. Те ме чакали у Арики. Искали да отида в техните села да лекувам болните, но Арики не се съгласил. Тогава ренгатите и таутите пожелали да ме видят. Арики не възразил и Боамбо дошъл да ме заведе у първожреца. Това е всичко. Но Боамбо не ми каза защо Арики не се е съгласил да отида по селата да лекувам болните.

Колибата на първожреца беше в съседната махала, на малък хълм, потънал сред кокосови палми. Тя приличаше на другите колиби, но беше по-голяма от тях. На едната стена имаше малко прозорче, затулено с мехур от риба. Пред колибата беше поставен дълъг и доста широк нар от бамбук, постлан с рогозки. Арики седеше върху нара и пушеше с къса луличка от бамбук, а до него бяха насядали ренгатите и таутите. Повечето от тях бяха едри, широкоплещести и здрави мъже, препасани само с по един пояс, но по-широк от поясите на обикновените туземци.

Сега Арики не беше мрачен. Когато ме покани да седна от лявата му страна (Боамбо седна от дясната), той дори се усмихна и показа единствения си зъб, почернял от дъвченето на бетел. Щом седнах, няколко жени се разшетаха и почнаха да носят ядене в големи дървени онами. Когато всичко беше наредено на трапезата, появи се красива девойка с делва на главата – тъй в древния Египет през време на фараоните жените са носели вино на гостите.

Девойката беше облечена като Зинга – с пояс, окичен с разноцветни раковини, с прикачени на него къси гъсти ресни, с гривни на ръцете над лактите, с цветя, затъкнати в черните й като смола коси. Когато срещна погледа ми, тя срамежливо наведе глава. Преди да си отиде, тя крадешком ме погледна още веднъж и тогава забелязах същото онова учудване, което виждах в погледа на всеки туземец, който ме виждаше за пръв път. Девойката подаде делвата на първожреца и влезе в колибата.

Угощението почна. Пред всеки от нас, имаше по едно блюдо с ядене. Какво ли нямаше в моето блюдо! Голям къс печено свинско месо, печена риба, варено таро и ямс – и всичко това беше увито поотделно в млади листа от пъпешово дърво. Жените сложиха на трапезата още блюда с различни плодове. Арики беше любезен, канеше ме да ям, дори се шегуваше, усмихнат, но аз през всичкото време бях нащрек и го наблюдавах тайно. Да, аз се страхувах от него – защо, сам не знаех. Още когато пръв път го видях у Боамбо, той ми се стори зъл и опасен човек. Но сега Арики изглеждаше съвсем друг. Лицето му, набръчкано като печена круша, сияеше от радост. И все пак в радостта му се чувствуваше нещо изкуствено и пресилено.

Колкото и големи да бяха онамите, яденето в тях бързо намаляваше. Туземците ядяха много. Жените донесоха още блюда с печено месо от диви кокошки. Делвата с кокосовото вино обикаляше от ръка на ръка. Само първожрецът можеше да си позволи такова богато угощение.

Аз мислех, че първожрецът ще отвори дума за отиването ми в селата и ще ми обясни защо не желае да лекувам болните, но се излъгах: той нямаше намерение да дава обяснение нито на мене, нито на когото и да било другиго. Той се смяташе за пълновластен господар и на никого не даваше сметка за делата си. Хората са болни? Нека! Те са разгневили Дао и неговия рапуо – нека се мъчат! Така мислеше Арики и ренгатите и таутите не посмяха да повторят молбата си. Първожрецът им казал "не" и те бяха се примирили. За тях беше достатъчно да видят отблизо белия човек от луната, който спасил живота на тана Боамбо, та да разкажат на хората от своите села как изглежда тоя чуден пакеги.

Пиршеството продължи целия следобед. Понякога Боамбо запяваше някаква песен с проточена мелодия, Арики му пригласяше през нос, а останалите се провикваха също като у нас на селските сватби... Пред колибата се събра много народ, повечето жени и деца. Те бяха дошли да погледат "белия човек от луната".

Откъм морския бряг се чуха ударите на бурума. Дойде Амбо, синът на вожда, и ме извика. Погледнах Арики и Боамбо – те ми кимнаха с глава:

– Иди, иди...

Тръгнахме надолу през гората. След малко ни настигнаха Зинга и девойката, която беше донесла делвата с кокосовото вино. Амбо ми каза, че тя е дъщеря на Арики. Казваше се Канеамеа.

Ние с Амбо вървяхме напред, а девойките вървяха след нас, като си шепнеха нещо и се смееха сдържано.

Слънцето залезе. На небето загоряха, затрептяха светлините на залеза с всички цветове на дъгата – една феерия от багри, каквито никога не бях виждал у нас. Всеки цвят проблясваше само за миг и се сменяше с друг. Най-сетне светлините угаснаха и се стопиха в мрака на тропическата нощ. Тя настъпи почти изведнъж и колкото по-тъмно ставаше наоколо, толкова по-ярко блестяха звездите на небето.

От океана лъхаше приятна хладина. Листата тихо шумоляха. По пътеката минаваха туземци с копия в ръце и с торбички на рамо – сигурно се връщаха от риболов. Те внезапно изникваха в тъмнината и също тъй бързо изчезваха.

Излязохме на поляната до брега, откъдето идваха звуците на бурума. Тук гореше буен огън, чуваше се весела глъчка. Полуголи мъже и жени играеха около огъня. Високите пламъци осветяваха бронзовите им тела. Подвикванията от минута на минута се засилваха, краката на играчите леко се огъваха, ръцете на жените плавно се виеха из въздуха като змии. Като ни видяха, играчите силно се развикаха:

– Хе-хо! Хе-хо! Хе-хо!

Някой хвърли сухи клони в огъня, пламъкът се изви още по-високо, океанът затрептя като обагрен с кръв.

Игрите продължиха до късно. Към полунощ аз се прибрах в яхтата и легнах на канапето в столовата. Смит и Стерн бяха заспали. Сега и аз можех да кажа като стария испански географ, че жителите на остров Тамбукту наистина са гостоприемни хора.

II

На другия ден пак отидох в своята колиба, изпих сока на един кокосов орех и седнах на нара. Как леко се диша прохладният въздух! Леките вълни на океана трептяха, обагрени от полегатите лъчи на изгряващото слънце. От гората се донасяше разногласата песен на птичките. По пътеката между дърветата минаха няколко жени и деца – те отиваха на работа в градините. С тях вървяха двама мъже с копия да ги пазят. След малко при мен дойде Амбо, синът на вожда. Покани ме да отидем на лов, но аз отказах, защото не бях взел от яхтата ловджийската си пушка, а със стрели нищо не бих могъл да убия. Попитах го защо с жените, които отиват на работа, винаги вървят въоръжени мъже. От кого ги пазят?

– От племето бома – отговори Амбо.

И ми разказа, че преди няколко месеца младежи от племето бома нападнали жените в една градина и отвлекли една девойка от племето занго.

– Убиха ли я?

– Не – завъртя глава Амбо. – Защо ще я убиват? Някой от тях се е оженил за нея.

И Гахар беше ми казал веднъж, че племето бома понякога отвличало жени и девойки от племето занго и ги отвеждало в своите села. Отвлечените жени след време успявали да избягат и се връщали при своето племе. Но някои девойки оставали завинаги при чуждото племе и не искали да се върнат.

– Значи, харесали им хората от враждебното племе – казах аз.

– Да – потвърди Амбо. – Забравили своя род. Лоши жени.

– А хората от племето занго крадат ли жени от племето бома? – попитах го аз.

– Случва се – усмихна се синът на главатаря. Оказа се, че главната причина за враждата между двете племена е кражбата на жени.

Реших да прекратя тоя разговор за враждата между двете племена и попитах Амбо кой е по-голям тана – Боамбо или Арики?

– Боамбо е по-голям тана от Арики – отвърна Амбо. И ми разказа каква е ролята на тана – главатаря на племето. Когато цялото племе отива на лов за "кро-кро" – диви говеда – или за "дама" – диви свине, – Боамбо нарежда на ловците къде да палят високата трева аланг-аланг, кои пътеки в горите да завардят и къде да направят ями за дивите говеда. Боамбо ръководи лова и всички му се подчиняват. Ако някой не изпълни неговите нареждания, той може да му отнеме оръжието и да го лиши от участие в лова – това се смята за много тежко наказание. Боамбо държи реч пред ловците, преди да започне големият лов, и разделя месото на убитите животни между ловците. Той разрешава спора между две села, когато самите ренгати – главатари на тия села – не могат да се споразумеят. Освен това Боамбо като главатар на цялото племе е негов пълководец през време на война с друго племе.

– А Арики? – попитах аз. – Той не е ли тана?

– Не, Арики не е тана. Арики е рапуо, пуирара на пуя.

– Какво значи то?

Амбо ми обясни. "Пуирара" значи ръководител на празника, посветен на идола на племето. На този най-голям празник се събирало цялото племе. Арики ръководел някаква особена церемония и играел "танца на седемте пояса". Празникът продължавал три дни и три нощи. В него участвували и мъже, и жени. Тогава всички момичета на възраст за женене се омъжвали.

– От какво е направен Дао? – попитах го аз.

– От дърво – отговори Амбо. – Той прилича на малко дете, но лицето му е като на старец.

И Гахар беше ми разказвал за идола на племето, направен от дърво. Пазели го в нарочна колиба, където горял "вечен огън". Но къде е тази колиба, и досега не знаех.

– А защо хората се страхуват от Арики? – попитах аз. Амбо се намръщи.

– Защото Арики знае тайната на смъртта.

– На смъртта? – засмях се аз. – Да не би да е умирал, та да знае какво нещо е смъртта?

– Арики не е умирал, но той всичко знае. Той казва, че знае какво мислят хората.

– Знае какво мислят хората?

– Да, тъй казва. Арики има бели листа, които му казват всичко.

Аз се учудих: какви са тия бели листа? Листата на растенията могат да бъдат зелени, жълти, дори червени, но бели листа няма.

– Арики има бели листа – потвърди Амбо. – Те всичко му казват. Кога ще вали дъжд, кога ще има буря, кога ще има много кокосови орехи, ямс, таро, пая... Казват му къде има риба в Голямата вода. Казват му кой мисли лошо за Арики. Казват му кога ще има арамру...

– Хората вярват ли?

– Вярват – кимна с глава Амбо.

– А ти? Ти вярваш ли?

Амбо се замисли, после промълви колебливо:

– Не зная.

Отново го попитах дали някой е виждал белите листа на Арики и какви са те. Той ми каза, че Боамбо ги е виждал.

– Да отидем при Боамбо – предложих аз и ние тръгнахме по пътеката през гората, която ни изведе в селото.

Боамбо беше седнал на сянка върху нара пред своята колиба. Той си правеше ново копие.

Чудно е търпението на туземците! Трябва да изгубиш много дни, за да изрежеш с мидена черупка, с кремък или с парче обсидиан (Обсидиан – минерал от вулканичен произход. Нарича се още вулканично стъкло. Първобитният човек е употребявал остри отломъци от обсидиана за изостряне на копия, за стъргалки и др.) красиви шарки върху едно копие. А на едно копие понякога имаше много фигури и шарки.

Попитах Боамбо какво знае за белите листа на Арики. Той се изненада от въпроса ми. Откъде зная за белите листа? От Амбо? Да, такива листа има. Те не приличат на листата на дърветата. Те са меки, много тънки, четвъртити и притиснати в нещо твърдо, черно. От обясненията на Боамбо разбрах, че белите листа не са нищо друго освен някаква книга. Но това е невероятно. Откъде може да попадне тук книга?

– Откъде е взел Арики белите листа? – попитах аз.

– От Дао – беше отговорът.

– От Дао? Но Дао не е жив човек, как може да му даде белите листа?

– Не зная – сви рамене Боамбо. – Арики казва, че Дао му ги дал.

– А ти виждал ли си белите листа?

– Да, само веднъж. На големия лов убихме десет кро-кро. Арики поиска и десетте кожи. Отказах да му ги дам. Тогава той страшно се разгневи, извади белите листа и като ги разтвори, започна да шепне нещо. "Какво правиш" – попитах го аз. "Моля Дао да измори всички кро-кро" – отговори Арики. Аз го спрях и му казах: "Не прави това, ще ти дам и десетте кожи".

Обясних на Боамбо, че никой не може да измори животните на острова (разбира се, пакеги може да измори всички животни, и вече го е направил...) – нито Дао, нито Арики. Дао е от дърво, а Арики е лъжец. Боамбо се сепна от думите ми, огледа се и тихо ме посъветва:

– Не говори лошо за Дао. Биляр занго ще те намрази. Не говори лошо и за Арики. Той е опасен човек, ще пострадаш.

– Какво ще ми направи? – попитах го аз. – Може ли да заповяда да ме хвърлят в Голямата вода?

– Не, не може. Но може да накара Дао да те накаже.

– От Дао не ме е страх – заявих аз твърдо.

– Не говори лошо за Дао – повтори Боамбо. – Дао праща дъжд и оплодява земята. Земята ражда плодове, с които се храним. Дао е наш благодетел. А Арики е негов рапуо...

Аз разбрах, че религиозната заблуда беше пуснала дълбоки корени в простите души на тия първобитни хора. Тя беше голямо зло и като всяко зло водеше след себе си още сто други злини. Но най-голямото зло беше Арики. Той използуваше религиозната заблуда на племето за лични облаги. Неговата власт се крепеше върху страха на хората и тяхната сляпа вяра в Дао. Неговото оръжие беше заплахата и заблудата. Но и аз имах едно оръжие – знанието, – което Арики не притежаваше. Аз лекувах хората от различни болести. Арики беше рапуо – първожрец, представител на Дао, – както вярваше племето, а аз бях лапао, лечител на всички болести. Арики твърдеше, че Дао наказва с кадити ония, които не слушат първожреца и не му се подчиняват, а аз спасявах "наказаните". Арики видя с очите си, като спасих Боамбо от сигурна смърт. Това го знаеше и цялото племе. Дори и най-простият човек има достатъчно ум, за да разбере, че оня, който побеждава смъртта, изпратена от Дао, е по-силен от самия Дао. А щом е по-силен от Дао, той е по-силен и от Арики. Боамбо отново заговори тихо: – Не се меси в работите на Арики, той е опасен човек. Главата му е пълна с лоши мисли, ще те погуби. Ти ми спаси живота и аз те обикнах като син и затова искам да те предпазя от опасността, която те заплашва. Ще ти кажа нещо, което ти още не знаеш. Когато дойдохте на острова, аз исках да не ви хвърляме в Голямата вода, а да ви оставим да живеете при нашето племе. Но Арики не се съгласи. Арики каза да изпълним обичая на нашите прадеди. Всеки пакеги, който се появи на нашия остров, трябва да го хвърлим в Голямата вода с камък, вързан на краката. Ако не се удави, трябва да го направим син на нашето племе. Тогава той ще стане наш брат. Ако пакеги избяга, преди да го хвърлим в Голямата вода, и се укрие седем дена и седем нощи, пак трябва да го направим син на нашето племе. Такъв е нашият обичай. Аз не исках да го изпълним, но Арики ме заплаши с Дао. Дао щял да ни изпрати арамру. И аз се съгласих да ви хвърлим в Голямата вода. Когато ти се появи втори път в залива, Арики пак искаше да те хвърлим в Голямата вода. Но това беше против обичая на нашите прадеди и аз не се съгласих.

– Значи, за всичко е виновен Арики! – възкликнах аз възмутен.

– Това е истината – потвърди Боамбо. – И затова Амбо искаше да хвърли торбата с очиларката в колибата на Арики.

– Същата очиларка, която те ухапа?

– Същата – тихо промълви Боамбо. – Амбо е мой син, а син никога не убива баща си. Когато развързах торбата, аз не знаех, че в нея има змия. Аз не се сърдя на Амбо. Той искаше да те спаси. Искаше да умъртви Арики с кадити, та да кажат хората, че Дао го е наказал заради лошотиите, които върши. Знай, че моите деца много те обичат. И аз те обичам, и Дугао те обича, и всички хора те обичат. Само Арики те мрази. Той казва, че пакегите са лоши хора.

– Откъде знае, че са лоши? – попитах аз. – Ние сме първите пакеги на вашия остров.

Боамбо кимна с глава. Така е. Жителите на острова за пръв път виждат бели хора, но техните прадеди добре ги познавали. И главатарят ми разказа една стара легенда, която се предавала от поколение на поколение.

Някога, през времето на великия главатар Пакуо, на острова дошли пакеги с голяма лодка и не се върнали вече в своята страна. Те казали, че са дошли от луната. Били много силни, защото имали стрели, които пускали гръм и мълнии. Племето се страхувало от тях. Белите хора почнали да се разпореждат на острова и да заповядват. А когато великият главатар Пакуо им възразил, те го затворили в една колиба и на негово място сложили за главатар свой пакеги. Отначало племето се подчинило, защото се страхувало от стрелите на пакегите, но после хората въстанали, убили една част от белите хора, а другите изловили и ги затворили в колибата, а Пакуо освободили. Попитали великия главатар какво да правят с пакегите, а той им казал: "Вържете им по един камък на краката и ги хвърлете в Голямата вода". Хората казали: "Не, по-добре да ги опечем и да ги изядем". А Пакуо им казал: "Пакегите са лоши и месото им е лошо, не бива да ги ядете". Те го послушали, вързали по един камък на краката на белите хора и ги хвърлили в Голямата вода. Но един пакеги успял да избяга. Когато казали това на Пакуо, той заповядал на хората от своето племе: "Идете и го търсете седем дена и седем нощи – толкова, колкото те ме държаха затворен в колибата. Ако го намерите, постъпете с него, както с другите – хвърлете го в Голямата вода. Ако не го намерите за седем дена и седем нощи, нека остане жив..." Така казал Пакуо, мъдрият главатар на племето занго. И затова, когато Арики настоявал и с нас да постъпят така, както някога заповядал Пакуо, Боамбо нямал право да се противопостави.

Това предание потвърждаваше разказа на стария испански географ за Магелановите моряци. Аз бях сигурен, че някои от тях наистина са отказали да се върнат в Испания и са останали да живеят на остров Тамбукту. Това личеше по самите туземци. Докато кожата на някои от тях беше значително по-тъмна от кожата на другите, а лицата им по-груби, с изпъкнали скули и дебели устни, със сплескани носове и ниски чела, лицата на другите бяха по-красиви, с правилни черти, с римски носове, с по-високи чела, а косите им, макар и черни като смола, не бяха тъй къдрави като косите на другите. Преплитането на цветната с бялата раса беше очевидно. Но тъй като аз не бях специалист в тази област на науката и не можех с увереност да потвърдя това научно, реших, че тази тайна би могла да бъде разгадана само от белите листа на Арики. Аз мислех, че те биха ми разкрили тайната на легендата за Магелановите моряци също тъй, както "разкриваха" на Арики какво мислят хората. Защото предполагах, че белите листа не са нищо друго освен някаква книга, останала от Магелановите моряци. Попитах Боамбо кога е живял великият Пакуо, за да видя дали преданието съвпада с времето, когато Магелан е обикалял земното кълбо. Но Боамбо не можа да ми отговори.

– Кой може да преброи звездите на небето? – каза той, като сви рамене.

Наистина безполезно беше да го питам. Туземците не мереха времето с години, а с луни (месеци). Освен това те умееха да броят само до десет.

– Не зная колко луни са се минали от времето на великия Пакуо – продължи Боамбо, – но оттогава нашето племе се страхува от пакегите.

– Но сега никой не се страхува от мен, нали? – попитах го аз.

– Никой – потвърди Боамбо. – Всички те обичат, защото си лапао, победител на кадити. Ти лекуваш хората, това е хубаво. Но се пази от Арики. Той е рапуо и Дао е на негова страна.

Аз напълно се убедих, че всички злини идваха от тоя безжизнен идол, от това творение на първобитния човешки ум, създадено от страха пред природните стихии. Туземците не разбираха причините на природните явления и с течение на вековете си създали божество, което да ги закриля от тях. И докато съществува вярата в неговата свръхестествена сила, винаги ще се намират хора като Арики, които ще използуват невежеството на другите. Аз ясно съзнавах, че не е по силите на един човек да изтръгне племето от голямата заблуда и да го отърве от Арики. Но това не ме отчайваше. "Лош борец е оня, който се бои от трудностите – казвах си аз, – но още по-лош е оня, който ги пренебрегва".

Боамбо мълчаливо изрязваше шарки върху своето копие. Аз се излегнах на нара и се замислих. Да, и тук хората си имат своите радости и скърби. И тук те се чувствуват щастливи или нещастни, както всички хора на земята. Но каква голяма беше разликата между понятията за щастие и нещастие! Тук един ловец се чувствуваше нещастен, ако през време на големия лов не убие животното, което е преследвал. Но ако го убие, от него по-щастлив няма. Туземците лесно постигаха щастието, защото се задоволяваха с малко. Първобитният начин на живот беше ги научил да са доволни от това, което им е най-необходимо. Ето Боамбо ще се чувствува щастлив, ако неговото ново копие стане по-красиво от старото. Но защо му е ново копие, щом има старо? Отговорът беше само един: защото в него съществуваше стремеж към по-хубавото, по-съвършеното. Аз го попитах: – Защо ти е това копие? Ти имаш старо...

– Това ще бъде по-хубаво – отвърна Боамбо.

– А какво ще правиш със старото?

– Ще го дам на някого.

– Значи, човекът, на когото го дадеш, ще има копие, без да се е трудил да го направи?

– Всеки се гордее с копието, което сам си е направил – каза Боамбо.

Това беше вярно. Тук всеки имаше лък, стрели, копие, рогозки, домашни съдове и украшения, които сам беше си направил или беше получил "назаем" от други. Това беше лично негово имущество. Колибите също бяха частна собственост, както и палмите край тях. Но градините бяха общи, на цялото село, и жените дружно работеха в тях, а мъжете ходеха на лов. Така племето изкарваше своята прехрана.