Текст книги "Остров Тамбукту"

Автор книги: Марко Марчевски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 34 (всего у книги 38 страниц)

V

На другия ден след заседанието на Великия съвет реших да се върна на подводницата. Преди това исках да видя Зинга, но не я намерих в лагера на туземците. Тя беше отишла в Калио. Никой не можа да ми каже защо е отишла там. Може би заради неудобствата на лагерния живот? Разбира се, нарът, постлан с рогозка, е по-удобно легло от коравата гола земя, но биваше ли заради това Зинга да излага живота си на опасност? Ако хрумне на японците да дебаркират войски в Калио, тя можеше да пострада. Нейната постъпка бе неблагоразумна. Посъветвах Боамбо да каже на всички жители на Калио веднага да напуснат селото и да се изтеглят в планината. По-добре да търпят несгоди и лишения, отколкото да излагат живота си на опасност. Боамбо веднага извика сина си и го изпрати в Калио.

– Нека всички дойдат в нашия лагер – каза той. – Но стрелците да останат в селото, да го защищават от жълтите дяволи.

Преди да си тръгна, реших да поговоря сериозно и с Гахар. След като беше "разжалван", заедно със седемте пояса на мъдростта Арики предаде на Гахар и дневника на яхтата. Аз можех да го унищожа още вчера и да избавя племето от тая пакост, наричана от първожреца "бели листа", но не посмях. За такава дръзка постъпка племето би ми потърсило сметка, а аз не исках да дразня хората, нито пък да споделям участта на Арики. Сега, след като дневникът бе попаднал в ръцете на Гахар, аз се помъчих да го убедя да го изгори и да развее пепелта му по вятъра. Отначало Гахар не се съгласяваше. Той смяташе белите листа за свещени и дори се страхуваше да се докосне до оръфаните корици на дневника. Но кой би могъл да гарантира, че след време и Гахар няма да използува дневника във вреда на туземците? Едва след като му обясних какво представляват от себе си белите листа, Гахар се разколеба. И наистина, може ли да бъде свещено това, което е принадлежало на пакегите? Не и не! Та нали жълтите дяволи – японците, – които Гахар смяташе също за пакеги, избиха много хора, запалиха колибите и прогониха жените и децата в джунглата... Гахар не иска да има нещо, което да му напомня за пакегите. В бъдеще племето няма да допусне на острова нито един пакеги. Разбира се, аз мога да остана при тях, защото съм добър пакеги. Смит и Стерн също могат да живеят на острова, защото и те са синове на племето, но щом са отишли при жълтите дяволи, нека си стоят при тях. Аз единствен съм останал верен на племето и затова Гахар ме обича повече, отколкото по-рано.

– Послушай ме, изгори белите листа – отново го посъветвах аз. – Те носят беда на племето, повярвай ми.

– Нана, ще ги изгоря – решително каза Гахар. – Ще ги изгоря, бъди спокоен.

Аз наистина бях спокоен, защото знаех, че обещанието на Гахар не е празна дума.

Време беше да се върна на подводницата. Всички ме съветваха да остана при тях, но аз отказах. Докато капитан Сигемицу, когото туземците наричаха тана на жълтите дяволи, ми имаше доверие, аз можех да бъда полезен на племето било като посредник, било по някакъв друг начин.

– Няма ли да те убият жълтите дяволи? – попита ме Боамбо.

Когато му казах, че няма да ме убият, той пак попита:

– Кажи, Андо, враг ли си на жълтите дяволи?

– Да! – казах аз. – Вашите врагове са и мои врагове. Но аз ще се върна на голямата лодка, защото искам да помогна на племето.

Боамбо ме гледаше учуден и замислен. Той не можеше да разбере как може да бъде полезен на племето един човек, който отива при неговите врагове.

– Ако не ми вярваш – казах аз, – готов съм да остана при вас.

– Вярвам ти! – каза Боамбо. – Ти си наш. Ние те обичаме и ти ни обичаш. Прави това, което си намислил, щом то е за наше добро.

Простих се с всички и тръгнах обратно по същата пътека, по която бях дошъл вчера. Пред мене вървеше вчерашният водач. Когато навлязохме дълбоко в гората, казах му да се върне при своите. Аз и без него щях да намеря пътя, защото само една-единствена пътека водеше към залива. Но водачът поклати отрицателно глава и каза:

– Погледни нагоре и виж колко опасно е да вървиш сам из джунглата.

Погледнах към гъстите клони на дърветата, но колкото и да се взирах в тях, не забелязах Никаква опасност. Тогава моят водач подсвирна някак особено и от няколко дървета се чу същото подсвиркване. Едва тогава разбрах, че между клоните на дърветата имаше скрити стрелци, които чакаха да се появи някой жълт дявол, за да го поразят с отровните си стрели и копия.

Нито един враг не би могъл да се доближи до лагера на туземците. И ако японците все пак се решат да "прочистят" острова, тежко им и горко! Смъртта ги дебнеше на всяка крачка.

Трета глава. Калио в пламъци. Отново при туземците. Зинга – пленница на японците. Гневът на капитан Сигемицу. "Съюзникът" става пленник. Разговор със Смит и Стерн. При Зинга в арестантската кабина

I

Щом се качих на подводницата, веднага ме заведоха при капитана в малката му кабина. Още с влизането ми той ме запита:

– Ще сложат ли оръжието?

– Не – отвърнах аз. – Те казаха, че ще се бият до последния човек.

Капитанът запали цигара и нервно захвърли недогорялата кибритена клечка, която падна на килима. Той я стъпка с крак.

– Ще ги изтребя! До крак ще ги унищожа! На какво разчитат? На своите стрели и копия? Но това е безумие! Обяснихте ли на техния главатар с какви сили разполагам?

– Обясних му. Той видя силата на оръдията и картечниците. Всички я изпитаха на гърба си и все пак ще бранят острова до последна капка кръв.

– До последна капка кръв! – извика капитанът разярен и жилите на шията му се издуха до посиняване. – Цяла Азия падна на колене пред нас, а тук една шепа диваци ще се бият до последна капка кръв! Това е нечувана дързост! Аз ще ги удавя в собствената им кръв! Казахте ли им това?

– Да.

– Е? Какво казаха те?

– Главатарят предлага...

– Охоо, той предлага условия! – прекъсна ме капитанът.

– Да, той предлага да напуснете острова.

– Само това ли?

– Само това.

– Добре! Аз ще покажа на тоя дивак какво значи японската сила. Ще изгоря селата, ще унищожа всичко и всички!

Той натисна бутончето на писалищната си масичка. В кабинета влезе спретнат матрос в бели като сняг гетри. Удари токовете на лъснатите си обуща и застана мирно.

– Кажи на капитан Ямото да дигне котва. Курс – изток, разстояние от брега – два километра. По десет запалителни снаряда срещу всяко село. Повтори!

Матросът повтори заповедта, отново отдаде чест и излезе. След малко задрънчаха синджири, загракаха машините под нас и подводницата потегли.

Изтръпнах, като си спомних, че първото село, към което отивахме, беше Калио. Само за две минути то ще бъде унищожено и хората избити. И Зинга. Тя е в Калио!..

– Може ли да ви кажа нещо? – обърнах се аз към капитана. Сигурно съм бил много бледен, защото той учудено ме изгледа.

– Кажете!

– Вашата заповед е прибързана.

– Нямам време за губене!

– Не забравяйте, че имате работа с диваци, които не разсъждават като нас, цивилизованите хора.

– Не ме интересуват техните разсъждения!

– Аз познавам техните нрави и обичаи...

– Не ме интересуват техните нрави и обичаи! – ядосано ме прекъсна капитанът. Пепелта от цигарата му се отрони върху лъскавото стъкло на бюрото.

– Да опитаме нещо друго...

– Какво?

– Познавам добре жителите на първото село, което искате да унищожите. Познавам и неговия главатар...

– Стига с тия главатари! – извика капитанът.

– Защо се сърдите? Аз искам да ви помогна.

– Говорете!

– Аз съм сигурен, че ако поговоря с главатаря на селото, той ще се съгласи да се предаде без бой.

– Защо мислите тъй? – Капитанът угаси цигарата си в порцелановата пепелница и седна срещу мен. – Нали главатарят казал, че ще се бият до последна капка кръв? Сега аз ще изцедя капка по капка мръсната им кръв...

– Така каза тана Боамбо, това е вярно. Той е главен вожд на цялото племе. Но освен него във всяко село има ренгати – малки главатари. Именно малкият главатар на селото, което вие искате да унищожите, е мой близък приятел и дори ми се пада малко роднина.

– Роднина? Вие се подигравате с мен!

– Ни най-малко. По-късно ще ви разкажа как станахме с него роднини. Мисля, че той ще се съгласи да сложи оръжието. Защо да не опитаме?

– Не съм дошъл тук да правя опити! И никакви преговори вече. Аз ще разговарям с техните малки и големи главатари само с дулата на оръдията и картечниците!

Той стана, станах и аз. Разговорът беше свършен.

Излязох на палубата. Селото се виждаше в далечината. След един час оръдията ще "заговорят" и Калио ще бъде превърнато в пепелище. Колко невинни жени и деца ще загинат!.. Ще загине и Зинга. Не, не! Аз трябва да предотвратя бедата, но как? Капитанът е неумолим!

Отново отидох при него. Той беше излязъл на палубата и разглеждаше селото през бинокъла си.

– Господин капитан!..

Той се обърна. Бинокълът увисна на гърдите му.

– Аз ви гарантирам, че главатарят на Калио Ще предаде селото заедно с неговите жители без бой. Капитанът мрачно ме попита:

– Гарантирате?

– Да, гарантирам! Познавам го много добре. Ходил съм му на гости. С него сме нещо като побратими. Ще му кажа, че вие ще го наградите...

– О, разбира се! – усмихна се капитанът и жълтите

му зъби лъснаха на слънцето.

– Щом той предаде селото, главатарите на другите села ще последват неговия пример. Те са като овцете – с болка проговорих аз, – една щом тръгне, другите сами ще вървят подире й.

– Може би сте прав – промърмори капитанът и като ме изгледа със студените си очи, попита: – Но не разбирам едно: защо толкова много се грижите за диваците? Защо се тревожите за тях?

– Защото... Как да ви обясня?.. Аз искам да ви помогна. Нали сме съюзници? Освен това аз имам годеница, която живее в това село...

– Годеница? Нима тия диваци се годяват?

– Разбира се...

– Добре! – кимна с глава капитанът. – Кажете ми своя план.

Аз нямах никакъв план. Исках да спася жителите на Калио – това беше всичко. Исках да спася Зинга.

– Ще изляза сам на брега – бързо заговорих аз, – ще уговоря главатаря и жителите на селото да се предадат без бой. Ще им обясня какво ги очаква, ако не се съгласят. Те ще ме послушат. Ако се отнесете добре с тях, и другите села ще се откажат от съпротивата.

– Добре! – отново кимна с глава капитанът. – Трябва да пестя снарядите. Давам ви половин час за преговори. Щом чуете сигнала – оръдеен изстрел, – веднага се върнете на подводницата.

Въздъхнах с облекчение. Капитанът отложи с половин час унищожаването на селото – това беше достатъчно за туземците да избягат в джунглата, където никакъв снаряд не би ги засегнал.

Подводницата хвърли котва близо до селото. Моряците спуснаха една гумена лодка и след половин час излязох на брега.

Селото беше пусто. Амбо сигурно бе успял да предупреди туземците и всички са отишли в планината. А може би хората отдалеч са забелязали подводницата и са избягали. Но защо са оставили селото без защита? Къде са стрелците? Ако капитанът разбере, че няма да срещне съпротива, той ще стовари войници на брега и ще изгори всички колиби...

Аз не мислех да се връщам на подводницата. Има ли смисъл да играя и по-нататък ролята на посредник, щом това е безполезно? Капитан Сигемицу искаше да превземе острова, да покори всички племена или да ги унищожи – и нищо не би могло да го отклони от неговата цел. Не можеше да се чака милост от хора, които бяха превърнали света в ад. По това време Германия и Япония бяха в зенита на своята слава – на запад войските на Хитлер бяха стигнали Ламанша, на изток – Волга, на север – Шпицберген, на юг настъпваха из пустините на Африка, а японците бяха в Китай и подводниците им шареха чак из Индийския океан. Кой би могъл да убеди капитана, че той няма да може да покори едно "диво" племе?

"Да – рекох си аз, – моята роля на посредник е свършена, време е да отида в планината при Боамбо".

Трябваше да бързам, защото оръдията скоро щяха да загърмят... И наистина в същия миг се чу оръдеен изстрел – това беше уговореният сигнал да се върна на подводницата. Но вместо към подводницата аз тръгнах към джунглата...

Щом влязох в гората, една стрела профуча край мене и се заби в близкото дърво.

– Не стреляйте, комунатуа! – извиках аз. – Не стреляйте, аз съм вашият лапао!..

От едно дърво скочи млад туземец и извика:

– Комунатуа! Това е нашият пакеги!

От съседните дървета наскачаха и други туземци и ме наобиколиха. Всички бяха намазали лицата си със сажди, а телата си бяха нашарили с бели черти. В косите им стърчаха пера от папагали. Такава беше военната им "униформа" и тя наистина ги правеше страшни.

– Ти дойде от голямата лодка – каза един туземец, като ме гледаше свирепо. – Ти беше при жълтите дяволи. Ти си наш враг.

Другите стесниха кръга около мен с насочени копия, готови да ме намушат.

– Да, аз бях при жълтите дяволи – потвърдих аз. – А сега отивам при тана Боамбо. Но преди това искам да говоря с вашия ренгати. Заведете ме при него!

Стрелците ме поведоха към брега. Тук аз видях нещо, което капитанът не можеше да види от подводницата дори и през своя бинокъл: из храстите и между скалите бяха се притаили много стрелци и мълчаливо наблюдаваха подводницата, готови за бой. Между тях беше и ренгати. Той ме посрещна студено. Обясних му, че Боамбо ме е изпратил при жълтите дяволи да кажа на техния главатар да се махне оттук със своите големи лодки и да остави племето в покой. Но жълтият главатар е нанай биля – лош човек – и не иска да си отиде. След малко той ще почне да пуска "гръмотевици" и ще изгори всички колиби.

– Но вие не се плашете – казах аз, като се обърнах към всички. – Жълтият главатар ще изгори колибите, но вас няма да ви засегне. Залегнете и чакайте. Ако жълтият главатар изпрати стрелците си, посрещнете ги, както трябва.

– О, ние знаем! – каза ренгати.

Сега японецът можеше да изпълни заканата си и да превърне селото в пепелище. Какво от това? Туземците ще си направят нови колиби в планината, но няма да коленичат пред него.

Капитанът сигурно си е помислил, че съм станал жертва на "черните диваци" – както презрително наричаше той туземците, – и може би си представяше как те вече играят около буен огън, на който ще бъда опечен. Той едва ли би допуснал, че мога доброволно да остана при туземците и да се бия заедно с тях против своя "съюзник".

Половин час след сигналния изстрел оръдията откриха унищожителен огън. Снарядите свиреха над главите ни и с трясък избухваха в селото. Само след няколко минути то вече гореше от всички страни.

Подводницата дигна котва и потегли край брега. По-късно чухме нова канонада – японците обстрелваха съседното крайбрежно село...

II

Колкото и храбро да се биеше, племето не можа да прогони нашествениците от острова. Храбростта никога не е била достатъчна за една победа. Необходими са и силни оръжия, а туземците имаха само десет пушки освен стрелите и копията.

Преди десетки хиляди години човечеството се е хранило с корени, плодове и риба и рядко с месо (защото всички животни, които могат да служат за храна на човека, винаги са били по-пъргави от него, а в много случаи и по-силни). Тогава откритието на лъка и стрелата означавало нова епоха в развитието на човечеството. Със стрелата човекът можел да убие животно от разстояние. Стрелата и копието спасили човечеството от глад и израждане, дори и много по-късно, когато човечеството имало вече железен щит, меч и броня, стрелите и копията все още са били опасни оръжия. С тях древните гърци победили троянците, с тях спартанците защищавали Термопилите. Но сега стрелите и копията не можеха да спасят племето занго от нашествениците. Пред оръдията, пушките, картечниците и бомбите на японците стрелите и копията бяха детска играчка. Известно е, че когато турците воювали с византийците и обсадили Цариград, те имали само едно-единствено оръдие и ако вярваме на историците, стреляли с него само веднъж, но този единствен изстрел решил изхода на битката – византийците предали града. А японците имаха не едно, а четири оръдия...

И все пак те не можаха да превземат острова, нито да сломят съпротивата на племето. Те разрушиха и изгориха крайбрежните села, избиха много хора, но не можаха да навлязат във вътрешността на острова, пък и не смееха, защото знаеха какво ги чака по горските пътеки.

Туземците живееха в непристъпната джунгла също тъй свободно, както и по-рано. Те не бяха свикнали на разкош и не чувствуваха неудобствата на коравото легло. Спяха на рогозки или на суха трева и папрат, а непроходимата джунгла ги пазеше от нашественика. По пътеките, които водеха от брега към новите селища, денонощно бдяха стрелци. Понякога японците се опитваха да проникнат по тия пътеки във вътрешността на острова, но стрелците бързо ги обръщаха в бягство. При всеки такъв опит японците оставяха по няколко убити и ранени, докато най-после съвсем се отказаха от тия набези. Те бяха господари на океана, но от самия остров владееха само едно малко късче земя и едно село, превърнато от самите тях в пепелище.

И тъкмо до това село, близо до големия залив, те почнаха усилено да строят укрепления. Денем ние ги наблюдавахме от височините, а нощно време най-смелите стрелци се промъкваха тихо до техните окопи и ги нападаха ненадейно, като убиваха или раняваха по няколко моряци. Но и японците, не се оставяха. Понякога излизаха с лодки нощно време на брега до някое полуразрушено село и докато едни се сражаваха със стрелците, които пазеха брега, други претърсваха колибите и когото хванеха в тях, откарваха го да работи на укрепленията. Те не убиваха пленниците защото им трябваха роби. А по-късно прибягнаха и към нова хитрост: подкарваха двама пленени туземци по някоя пътека през джунглата и ги заставяха да обезвредят скритите смъртоносни стрели. Но и тази тяхна хитрост пропадна. Стрелците, скрити по дърветата, избиваха японците и освобождаваха пленените туземци.

Само веднъж трима моряци успяха да проникнат близо до лагера, в който живееше и Зинга. Те минали през джунглата, като си проправяли път с брадви през гъстите лиани, и се скрили близо до потока, от който жените вземаха вода за пиене и готвене. Без да подозира голямата опасност, Зинга отишла за вода. Моряците я хванали и я отвлекли. В лагера чули нейните писъци и няколко стрелци веднага тръгнали по дирите на японците, но те стреляли срещу тях с автомати и изчезнали в джунглата.

Отвличането на Зинга хвърли в тревога целия лагер. То показваше, че отделни малки вражески групи можеха да проникнат във вътрешността на джунглата, и туземците веднага взеха мерки това да не се повтори. Поставиха постове около лагера, които денонощно бдяха на смени. Ако японците още веднъж се опитат да наближат лагера, чакаше ги сигурна смърт.

Като узна какво нещастие беше се случило с дъщеря му, Боамбо влезе в малката си колибка и закри лицето си с ръка. Дълго стоя неподвижен и мълчалив. Беше като убит. Влязох при него, но не намерих думи да го утеша. И наистина какво да му кажа? Самият аз бях съкрушен. Зинга в ръцете на японците! Пленница! Това беше ужасно...

Дойде Амбо. Той също беше узнал за отвличането на сестра му и още от вратата извика:

– Отивам! Набу, прощавай! Аз ще загина, но преди това ще убия поне десетина врагове. Хванах го за ръката:

– Седни, приятелю! Ти няма да спасиш Зинга. Най-много да убиеш един или двама жълти дяволи, но и теб ще те убият.

– Все едно! – извика Амбо. – Аз отивам! Пусни ме! Аз стиснах здраво ръката му.

– Няма да те пусна! – твърдо казах аз. – Твоето копие няма да помогне. Аз ще се опитам да спася Зинга.

Боамбо направи знак на сина си да седне и като се обърна към мен, тихо запита:

– Как ще я спасиш?

– Ще отида при жълтия тана и там ще реша какво да правя.

Боамбо ме погледна с невиждащи очи и каза:

– Ако дъщерята на жълтия тана попадне в ръцете на нашите стрелци, те ще я пуснат да си отиде. Така кажи на жълтия тана. Кажи му, че ние сме мъже и воюваме с мъже. Позор! – промълви той, като пълнеше лулата си. – Жълтият тана воюва с жени! Той убива деца и старци! Позор!..

– Ще му кажа – обещах аз и излязох от колибата...

III

Близо до селото се натъкнах на японски пост. Показах на моряците пропуска, който ми даваше право да се движа във всяко време на денонощието из целия остров, и те ме поведоха към залива. По пътя срещнах няколко туземци, които носеха на рамене дълга и тежка греда. След тях вървеше моряк с автомат на гърдите. Всички туземци, хванати в плен, строяха укрепления. Японците бързаха да укрепят брега около единствения залив, а след това сигурно щяха да докарат още подводници и бойни кораби, за да прекъснат пътя на англо-американските кораби към Индия и Персийския залив. Но построяването на укрепления не е лесна работа. Трябваха много работници, а японците бяха хванали в плен само десетина туземци. Те приличаха на живи скелети. Тежкият труд от сутрин до вечер изцеждаше и последните им сили. Но още повече им тежеше унижението да работят по принуда на врага. Някои от тях ме познаха. Поздравих ги, но те не ми отговориха.

Качих се на една лодка и потеглих към подводницата. Възмущението като буря се надигаше в мен. Обхванат от безсилен гняв и мъка, аз дори не помислих какво да кажа на капитана и как да оправдая бягството си при туземците.

Капитан Сигемицу не ме очакваше. Той се изненада от моето внезапно появяване, но само за миг, след това очите му отново станаха студени, а лицето му безстрастно и непроницаемо.

– Какво значи това, съюзнико? – запита ме той, като почукваше тихо с молив по бюрото си и ме гледаше враждебно. – Аз мислех, че вашият велик вожд отдавна ви е изял заедно с костите, а вие се връщате здрав и невредим?

Макар в думите му да звучеше ирония, те ми подсказваха как да се оправдая. О, аз ще му разкажа такива страхотии за "свирепите диваци", че косите му ще настръхнат! Но преди да заговоря, той изведнъж стана и като впи в мен студените си очи, процеди със злоба:

– Изпратих ви да преговаряте с нашите врагове, а вие останахте при тях! Знаете ли как наказваме дезертьорите и предателите?

– Най-напред ме изслушайте – отвърнах аз, – а после мислете за наказанието.

Той отново седна и се намести по-удобно в креслото си:

– Говорете, аз слушам!

Разказах му една колкото невероятна, толкова и страшна история. Щом съм излязъл на брега, "диваците" ме хванали и ме откарали при своя малък главатар. Като ме видял главатарят изревал като разярен звяр и заповядал жив да ме опекат на огъня.

– Лъжете! – неочаквано ме прекъсна капитанът. Сега той ме гледаше хитро, с присвити очи и сякаш се усмихваше, защото зъбите му се показаха, но това беше "усмивката" на тигъра, който дебне жертвата си. Млъкнах смутен. Студена пот изби по челото ми. Избърсах я и потопих поглед към пода. Мислех, че лъжа добре, но капитанът не ми вярваше и това ме смути.

– Когато искахте да отидете на брега, за да уговорите главатаря да се предаде без бой, вие ни казахте, че той бил ваш побратим и пръв приятел, нали? – попита ме той. Кимнах с глава, защото това беше истина. Капитанът продължи.

– Казахте дори, че сте му ходили на гости – не помните ли? Тогава вие бяхте сигурен, че той ще се предаде без бой, а сега разправяте, че заповядал да ви опекат жив на огъня. Не намирате ли противоречие в думите си? Чакам вашия отговор, съюзнико... Бих искал да зная по-рано ли сте ме лъгали, когато искахте да отидете при своя побратим, или сега?

– Всичко, което съм ви говорил по-рано, е истина – отвърнах аз. – Но и това, което ви казвам сега, не е лъжа. Като ме видя, моят побратим ревна като див звяр срещу мен. Беше страшно разярен, защото ме смяташе за изменник. Той знаеше, че съм избягал от неговото племе и съм дошъл при вас, неговия враг. Чудно ли е след всичко това, че той искаше да постъпи с мен тъй, както се постъпва с предател?

– Какво стана по-нататък? – студено ме попита капитанът.

– Диваците ме вързаха за едно дърво... А когато подводницата се отдалечи, накладоха буен огън, задумкаха с тъпана и извиха лудешки танц...

– Защо накладоха огън? – усъмни се капитанът. – Нали цялото село гореше от нашите снаряди?

– Да – потвърдих аз, – селото гореше, но те смятаха, че този огън е запален от нечиста сила, и затова накладоха свой, свещен огън, получен по първобитен начин от търкането на две сухи дръвчета. И почнаха дивашките си танци. Представяте ли си моето положение – вързан за едно дърво, аз очаквах всеки миг да бъда хвърлен в пламъците... О, то беше ужасно! Аз още не мога да дойда на себе си.

– Казвате, че ви вързали за дърво? – отново ме прекъсна капитанът.

– Да, те ме вързаха за едно дърво...

– А пък аз съм чел – каза капитанът, като ме гледаше подозрително, – че диваците връзват жертвата си до огъня и играят около нея.

– Да – потвърдих, – и аз съм чел такова нещо. Но тия диваци ме вързаха далеч от огъня. Нали ви казах, те смятат своя огън за свещен и не искаха да го оскверняват с моята близост...

– Да го осквернят? Не разбирам...

– Ще ви обясня. Аз съм пакеги – бял човек или бял дявол, който осквернява всичко, до което се докосне.

– Но... доколкото си спомням, по-рано ми казахте, че те се отнасяли добре към вас?

– По-рано, когато ме смятаха за свой приятел – да. Но не забравяйте, че сега аз бях техен враг. Те гледаха на мен като на прокажен, вързаха ме далеч от огъня, за да не го оскверня. А после, като се наиграха, отвързаха ме от дървото и ме понесоха на ръце към кладата...

Пот шуртеше по лицето ми. Обърсах я и попитах:

– Мога ли да запуша?

– Разбира се! – Капитанът ми подаде цигари и нетърпеливо ме подкани:

– Продължавайте, аз слушам...

Той наистина ме слушаше напрегнато, облегнат на малкото си бюро.

– Понесоха ме на ръце, за да ме хвърлят на кладата, но в същия миг дотърча един туземец и каза, че жълтите дяволи хванали дъщерята на главния вожд и я откарали на подводницата.

– Жълтите дяволи? Така ли казаха?

– Да, сър, те така ви наричат. Тогава аз им казах:

"Оставете ме жив, аз ще спася дъщерята на главния вожд".

– Дъщерята на главния вожд? – трепна капитанът, като ме загледа втренчено. – Познавате ли я?

– Познавам я – отвърнах аз.

– Прекрасно, прекрасно!.. После какво стана?

– После аз повторно казах на туземците: "Ако ме оставите жив, аз ще помоля жълтия вожд да освободи дъщерята на тана Боамбо".

– И те ви повярваха и ви освободиха?

– Не, разбира се! Те не ми повярваха и не ме освободиха. Тогава аз им казах да ме откарат при техния главен вожд и те се съгласиха.

– От трън, та на глог! – промърмори капитанът.

– Точно тъй. Щом ме видя, главният вожд се развика:

"Защо сте докарали тук тоя бял дявол? Защо не сте го изяли досега"? А туземците му отговориха: "Тъкмо бяхме наклали вече огън и се готвехме да го опечем, когато научихме, че жълтите дяволи хванали дъщерята на тана Боамбо и я откарали на голямата лодка". Главният вожд още повече се разяри и извика: "Да, жълтите дяволи отвлякоха дъщеря ми и аз люто ще им отмъстя! Този ще бъде първата ми жертва – посочи ме той. – Накладете огън и докарайте и другите жълти дяволи. Аз съм гладен като чакал..."

– Чакайте, чакайте! – спря ме капитанът. – Нима те са пленили мои войници?

– Да, те докараха пет ваши войници вързани.

Капитанът се наежи и сви устни.

– После?

– После аз казах на главния вожд: "Ако тана Боамбо остави живи тия петима жълти хора, аз ще спася дъщерята на тана Боамбо". "Как? – попита ме главатарят. – Как ще я спасиш?" "Ще отида при жълтия вожд и ще му кажа, че тана Боамбо ще му предаде живи петимата негови стрелци, ако жълтият вожд освободи дъщерята на тана Боамбо". "Не! – каза главатарят. – Жълтите дяволи направиха много злини на моето племе. Те са наши врагове и ние прощаваме на враговете си само след като ги опечем и ги изядем". "Нека тана Боамбо помисли добре, преди да ни опече и да ни изяде – казах му аз. – Ако тана Боамбо не ме послуша, тана Боамбо никога вече няма да види дъщеря си". Но той не искаше да ме послуша и заповяда да ни хвърлят в огъня. Мене и петимата ваши моряци. Омразата му към нас беше по-силна от обичта към собствената му дъщеря. Тогава се намеси жената на главатаря. Като всяка майка тя се хвърли в краката на мъжа си, заплака с глас, закърши ръце и почна да го моли... Намесиха се и други жени, роднини на главатаря – нали знаете, женското сърце е по-милостиво от сърцето на мъжа, – и главатарят отстъпи. Той заповяда да угасят огъня и ме изпрати да ви кажа, че ако освободите дъщеря му, той ще освободи петимата ваши войници. Ако не, туземците още утре ще опекат вашите войници и ще ги излапат.

– Така! – каза капитанът и силно затърка дланите си. – Добре, добре!.. Чудесно! Главният вожд е в ръцете ми!

– Той е в джунглата и вие никога няма да го хванете – възразих аз.

– Той сам ще ми дойде на крака...

– Това никога няма да стане!

– Толкова по-зле за него и за дъщеря му! – отвърна капитанът.

– А вашите войници' – попитах го аз. – Не забравяйте, че петима ваши войници...

– Не се грижете за тях – прекъсна ме капитанът и махна небрежно с ръка. – В армията на царя-слънце има ред. Всеки войник, попаднал жив в ръцете на врага, не заслужава да живее. Тия нехранимайковци трябваше да умрат като герои, а не да се предадат живи. Те опетниха и своята, и моята чест. Нека ги изядат диваците – това ще послужи за пример на другите.

"Тоя човек е ужасен! – помислих си аз. – Без сърце, без чувства. Какво да правя?" Спомних си, че капитанът спомена думата чест. Като се предали живи, неговите войници опетнили своята и неговата чест. Е, добре! И аз имам чест!..

– Аз се заклех пред главния вожд – казах аз, – че дъщеря му ще бъде освободена, и само тогава той се съгласи да остави живи и вашите войници, и мен. Ако не я освободите, главният вожд ще каже: "Белият варварин ме излъга. Той е безчестен. Всички бели и жълти варвари са хора без чест..."

– Вие ме разсмивате, ха-ха! – каза капитанът и наистина се изсмя язвително. – Нима не ви е безразлично какво ще помисли за вас тоя дивак?

– Никак не ми е безразлично. Моето понятие за чест...

– Останете си с вашето понятие – прекъсна ме капитан Сигемицу, – а дъщерята на главния вожд ще остане моя пленница. Или баща й ще капитулира, или...

– Или какво? – изтръпнах аз.

– Много искате да знаете, съюзнико! – строго каза капитанът и стана.

Разговорът беше свършен. Зинга оставаше негова пленница, а аз негов "съюзник". Това беше унизително. Аз му казах:

– Господин капитан, трябва да освободите тази девойка!

– Трябва? – обърна се той и ме изгледа през рамо.

– Да, трябва! – Гласът ми прозвуча дръзко.

– Защо?

– Защото тя е моя годеница!

Той се обърна с лице към мене и като се усмихна пресилено, каза:

– Не ви вярвам, съюзнико. Аз зная, че диваците не се годяват и не се женят. Тия неща у тях стават просто.

– Те се годяват и се женят също тъй, както ние – възразих аз. – И държат за своята чест много повече, отколкото някои цивилизовани хора.