Текст книги "Остров Тамбукту"

Автор книги: Марко Марчевски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 38 страниц)

II

Щом се нахранихме, аз отидох в селището да потърся Боамбо. Той спеше на хладина в своята колиба, а старата Дугао и Зинга бяха седнали на сянка под едно сенчесто дърво пред колибата. Не исках да будя Боамбо и отидох при тях. Зинга си плетеше нова саронга от ликото на някакви кори от дърво. Тя очукваше корите с дървена бухалка върху гладък камък, след това отделяше жилавите нишки от вътрешността на кората, усукваше ги като канап и ги боядисваше – едните с червена, другите с черна боя. Боите, направени от някакви варени листа, бяха в кокосови черупки. Плетката на саронгата беше доста красива, на червени и черни ивици. Като я изплете, Зинга ще прикачи гъсти шарени ресни към нея и ще й наниже пъстри раковини. Тогава саронгата ще стане много красива. А старата Дугао плетеше голяма торба от същото лико. В нея тя ще носи таро, ямс и батати от градините.

Боамбо се събуди и дойде при нас. Подадох му цигара и щракнах запалката. Той се подвоуми, погледна към огнището пред колибата, което беше угаснало, и едва тогава запали от запалката.

– Умни хора са пакегите – промълви той. Аз не исках да го лъжа и му казах, че в голямата лодка има трети пакеги, който не смее да излезе на острова, защото се страхува да не го хвърлят в океана.

– Трети пакеги? – учуди се Боамбо. – Вие бяхте трима, нали?

– Не, бяхме четирима. Единият се удави, останахме трима. Третият живее в голямата лодка.

– Уин-уин – въздъхна Боамбо. – Ако третият пакеги излезе на брега, Арики ще каже да му вържем камък на краката и да го хвърлим в Голямата вода.

– А ти какво ще кажеш? – попитах го аз. Боамбо помисли и каза тихо:

– Аз ще кажа да не го хвърляме, но Арики няма да ме послуша.

Ето че работата опря пак до Арики. Един човешки живот зависеше пак от първожреца. Аз си спомних думите, които ми каза у тях: "Боамбо е тана, пръв главатар на племето, но неговата власт е по-малка от моята..." Той излезе прав.

– Какво да правим? – попитах аз.

– Ще поговоря с Арики – отговори Боамбо и стана.

– Още сега ли?

– Още сега.

– А не може ли да му кажеш, че третият пакеги е същият, който се удави в Голямата вода?

– Не може! – отсече Боамбо. – Аз съм тана, аз никога не лъжа.

Той забърза към колибата на Арики. Старата Дугао каза:

– Арики уин биля. Арики ще нареди да хвърлят пакеги в Голямата вода.

– Но пакеги ще се защити – казах аз. – Пакеги има стрела, която пуска гръмотевици. Пакеги ще убие Арики.

– Може ли да го убие? – попита Зинга.

– Може.

– Мълчете! – тихо каза старата Дугао. – Арики ще ни чуе.

– Той не е тук, как ще ни чуе? – попитах я аз.

– Белите листа ще му кажат.

Аз се усмихнах на нейния отговор и попитах:

– Какво ще стане, ако пакеги наистина убие Арики?

– Много лошо ще стане – отвърна Дугао.

– Какво?

– Не зная.

– Нищо лошо няма да стане – уверено казах аз. – Биляр занго ще се отърве от тоя злодей и ще благодари на този, който го е убил.

– Ако пакеги убие Арики – прошепна Зинга, – биляр занго ще убие всички пакеги. И тебе ще убие.

– И мене ли?

Зинга кимна с глава.

– И тебе. – И като помълча малко, попита:

– Ти ходи при Арики. Какво ти каза?

– Каза ми да не ходя по селата и да не давам на хората нанай кобрай. Арики иска хората да умират от лоши болести.

Зинга тъжно поклати глава, но нищо не каза. Боамбо се върна мрачен. Като чул, че в голямата лодка имало и трети пакеги, Арики се разтреперал от гняв, развикал се тъй, че цялото селище се събрало. Какво не наговорил той против нас. "Трябва да се отървем от пакегите! Трябва пак да ги хвърлим в Голямата вода!"

– Кажи на третия пакеги да не излиза на острова – посъветва ме Боамбо.

Върнах се на яхтата разстроен. Смит ме посрещна на палубата – той ме чакал през всичкото време под лъчите на палещото слънце – и още отдалеч ме попита какво съм направил.

– Първожрецът не е съгласен, сър – казах аз. – Заканил се сам със собствените си ръце да ви върже камък на краката и да ви хвърли в океана.

Лицето на Смит потъмня. Той избърса потта от шията си и промълви сподавено:

– Нали ви казах, че диваците са опасни хора. А вие ги защищавате. Убедихте ли се сега, че съм прав?

– Не – възразих аз. – Диваците не са виновни. Виновен е първожрецът. Главатарят е съгласен на всичко, но не смее да се противопостави на първожреца. А племето нищо не знае. То не е виновно.

– Ето пак ги оправдавате! – гневно извика Смит. – Но я ми кажете, какво ще правим, когато свършим консервите? Те ще ни стигнат за още една-две седмици, не повече. Какво ще правим после?

– Ориз нали има? – попитах го аз.

– Ориз има.

– И брашно има, нали?

– И брашно има.

– А захар има ли?

– И захар има.

– А масло?

– Маслото намаля, но има зехтин.

– Прекрасно! – окуражих го аз. – Брашно и ориз, захар и зехтин – това е богата храна, сър. Ще ходим на лов за птици, ще имаме и прясно месо – какво ни трябва повече? Освен това аз ще донасям понякога таро и ямс, банани и пъпеши. Ще се научим да ядем и захарна тръстика. Аз я опитвах – твърда е, но може да се дъвче...

– А като се свърши зехтинът, какво ще правим без тлъстини? – попита Смит.

Аз си спомних тлъстите червеи на Гахар и му казах – В сухите дървета из горите има тлъсти червеи...

– Мълчете, сър! – намръщено ме прекъсна Смит и бързо отиде в кабината си.

Седемнадесета глава. Герданите на Смит. На път за Калио. Посрещането. Главатарят на селото и жена му Ладао

I

Всеки ден ходех в моята колиба и намирах отвън на нара таро, батати или банани, а понякога и кокосови орехи, пъпеши или едри плодове от хлебно дърво. Аз не знаех кой и кога ги донасяше, та да му дам поне един гердан или огледалце. Веднъж оставих на нара в колибата три герданчета и две малки огледалца, взех продуктите и се върнах на яхтата. Когато на другия ден отидох в колибата, герданчетата и огледалцата бяха на мястото си. Тогава се убедих, че никой не влиза в чужда колиба, когато в нея няма стопаните. Като разказах на Смит този случай, той се зарадва и каза: – О, това е прекрасно! Трябва да правим икономия, сър!

– На бананите ли?

– Не, на герданите! – усмихна се плантаторът.

Една вечер край моята колиба минаха няколко жени и деца, натоварени с плодове. Две малки момчета дойдоха при мене и оставиха на нара по една връзка банани. Аз им окачих на шиите по едно герданче и те заприпкаха след майките си.

– Пакеги гена нанай биля! Вижте какво ни даде! Вижте! – радостно викаха те с изпъчени гърди, като показваха герданчетата на любопитните си майки.

Същата вечер дойде Амбо и ми каза, че в Калио, най-близкото село до Букту, едно дете умряло от змийска отрова. Ухапала го очиларка. Баща му го понесъл на гръб към Букту, искал да го донесе при мене да го излекувам, но детето умряло по пътя и той се върнал. Всички жители на Калио били разтревожени. От мъка бащата на детето почнал да сече кокосовите палми около своята колиба, но туземците го спрели, защото палмите не са виновни за смъртта на малкия му син.

– В Калио има много болни – каза Амбо. – Защо не идеш да ги излекуваш?

– Арики не ме пуща, не знаеш ли?

– А ти защо го слушаш?

Разказах му за заплахите на първожреца. Синът на главатаря се възмути от дъното на душата си срещу стария шарлатанин. Очите му засвяткаха гневно. Докато баща му се отнасяше с болезнено примирение към несправедливите постъпки на първожреца, Амбо въставаше срещу тях с младежка невъздържаност, с буйно негодувание. Това ме окуражи. В негово лице виждах човека, който не се страхува от Арики и е готов да ме подкрепи. А неговата подкрепа имаше голямо значение, защото племето го уважаваше. В лицето на Амбо племето виждаше своя бъдещ главатар. Казах му, че съм готов да отида в Калио, ако и той дойде с мене.

– Ще дойда! – веднага се съгласи Амбо.

– Добре – казах аз, – да отидем при твоя набу.

Боамбо беше в своята колиба. Когато му казах какво сме решили с неговия син, той ме погледна мълчаливо, сякаш искаше да каже: "Защо ме тревожиш пак? Не виждаш ли, че се уморих от грижите, които ми създаваш?" Той наистина имаше вид на уморен човек, който иска само едно: да го оставят на спокойствие.

– Какво ще кажеш? – попитах го аз. – И Амбо ще дойде с мене. Утре ще заминем.

– Идете – съгласи се Боамбо. – Утре рано ще изпратя човек в Калио да предупреди хората.

II

На другия ден сутринта Амбо ме чакаше в малкия залив при лодките. Той беше се пременил като за празник. В косата му бяха натъкнати два гребена от бамбук и няколко разноцветни пера от папагали, на ушите му висяха големи кръгли обици от мидени черупки, а на гърдите му лъщяха три огърлици: едната от кучешки зъби, другата от пъстри раковини, третата от шарени мъниста, която му бях подарил. Под гривните на ръцете и краката си беше забучил яркочервени цветчета от хибискус и малки вейки с най-различно обагрени листа от колеус. Беше препасал нов пояс с червени и черни ивици. Лицето му беше боядисано с червена боя, а по челото и по страните бяха прокарани бели черти. Копието му беше ново, с много шарки. Така пременен и с копието в ръка той наистина имаше внушителен вид. По лицето му се четеше радостна възбуда. Тя личеше и в младежкия блясък на очите му, и в усмивката му, и във всяко негово движение.

Амбо беше красив и строен младеж. По гладката тъмно-шоколадова кожа на лицето и на тялото му нямаше нито един белег от рана или от кожна болест, каквито се забелязваха у някои туземци. Тялото му беше мускулесто, от него лъхаше здраве и младежка сила. Черните му шпаньолски очи, сключените вежди, правилният римски нос, откритото равно чело, та дори и леко къдравата му смолиста коса напомняха испанските тореадори.

И аз бях в нови дрехи, които бях си купил в Александрия: къси гащи, карирана риза, спортни обуща и каска от корк, на която бях затъкнал червено перо от папагал. Патронташът на Смит правеше моя вид внушителен. Освен лекарската чанта с медикаменти бях взел и една ловджийска пушка.

Пътеката минаваше край брега. Отляво бучеше океанът – вълните със силен плясък и боботене се разбиваха в скалите, – а отдясно се простираше гората с гигантските си дървета. Към края на големия залив пътеката зави надясно през гората и ни поведе право нагоре по стръмния бряг. Океанът остана зад нас. Шумът на вълните заглъхна. Ние потънахме в горския полумрак, заобиколени от високи дървета с гъста мрежа от клони и листа, които не пропускаха слънчевите лъчи.

Пътеките на туземците рядко лъкатушат през планината, както нашите шосета, а вървят право нагоре. Изкачването беше трудно. Там, където мястото позволяваше, туземците бяха забили в земята дървени колове вместо стъпала, а където почвата беше каменлива, имаше дълги стъбла от лиани, привързани за дънерите на дърветата. Ние се хващахме за тия стъбла и се катерехме по стръмнината като алпинисти. Тук и там срещахме стари, съборени от бурите дървета, които преграждаха пътеката. Изгнилите им стъбла бяха окичени с различни паразитни растения. Между тях цъфтяха пъстри орхидеи с цветове като чаши и бромелии, които миришеха отвратително. Срещахме и обгорени от гръмотевици дървета с изсъхнали клони, също окичени с паразитни растения.

Стръмната пътека никак не затрудняваше Амбо. Той се катереше като млада коза и аз трябваше да напрягам всичките си сили, за да не изостана от него. Бях уморен, но не се издавах пред сина на главатаря. Не исках да разбере, че това трудно изкачване право нагоре по планината ми струва много усилия, защото знаех, че туземците не уважаваха слабите хора. Те се възхищаваха от силата, пъргавината и ловкостта.

Най-после излязохме на билото и се спряхме, поразени от чудесната гледка, която се откри към вътрешността на острова. Пред нас, долу в низината, се простираше цветуща долина, през която протичаше доста пълноводна река. На самото устие на реката между кичестата зеленина на кокосовите палми, между перестите хлебни, пъпешови и тикови дървета се подаваха островърхите колиби на селото, в което отивахме. Зад реката се издигаше втора планинска верига, по-висока от тази, на която бяхме се изкачили. И тя беше покрита с многоетажен тропически лес от гигантски дървета, високи до седемдесет метра: различни видове диви палми, фикуси, мимозови, дуриян, мангустани, дървовидни папрати с дълги перести листа, а още по-нагоре планинският склон беше покрит с вечнозелени тропически дъбове, лаврови дървета, кестени и кленове. По самото било на планината се зеленееха бодливите храсти на рододендрона и тревисти растения.

Долу, в долината край реката, имаше цели гори от бамбук и тръстика, а по необработените поляни растеше високата трева аланг-аланг.

Починахме си и отново тръгнахме. Пътеката се спущаше право надолу през гъстата гора, както и по отвъдния склон, по който току-що бяхме се изкачили. Но слизането беше много по-леко от изкачването и ние скоро наближихме селото.

Всички жители – от старците до децата – бяха излезли да ни посрещнат. Двама мъже се отделиха от множеството, пристъпиха към нас и ни поздравиха, като стиснаха с левите си ръце нашите ръце над лактите, а с десните ни тупаха по гърба и по раменете. Единият от тях – висок, строен, с добре развито мускулесто тяло, препасан с широк пояс, окичен с разноцветни раковини – беше ренгати, главата на селото, а другият – стар човек с повехнало лице и с три тесни пояса на кръста – беше таути, жрец на селото. И двамата бяха ме виждали вече у Арики, и аз бях ги виждал, но не ги познах. Според нас, белите хора, туземците си приличат един на друг също тъй, както и ние, белите, си приличаме според тях. Ние тръгнахме между възбудената тълпа от мъже и жени, която се блъскаше и вълнуваше, но учтиво се разстъпваше пред нас и ни отваряше път. Тия, които бяха по-далеч, се надигаха на пръсти, за да ни разгледат по-добре, а децата тичаха подире ни и като не можеха да се промъкнат между бащите и майките си, с бързината на маймунки се катереха по съседните дървета и със зяпнали уста разглеждаха белия човек, който по някакъв тайнствен начин беше дошъл чак от луната.

Ренгати вървеше от дясната ми страна, а таути със ситни стъпки подтичваше от лявата. Като стигнахме до реката, качихме се в една от лодките и потеглихме към отвъдния бряг, където беше селото. Жителите в надпревара наскачаха в останалите лодки, а децата с весели викове и смях се хвърлиха във водата и заплуваха подир нас. Дълбоката река не ги плашеше. Израснали на брега на океана, те бяха отлични плувци.

Ренгати ни заведе в колибата си. Младата му жена, окичена като на празник с гердани от раковини и кучешки зъби, с големи обици от мидени черупки и с диадема на главата от бели и черни зърна на някакъв плод, ни донесе лули и торбички със сухи листа. Преди да бъде нахранен, гостът трябваше да изпуши една лула тютюн. Туземците насядаха на нара. Тук бяха се събрали първенците на селото. Аз извадих табакерата и запалката на Смит. Всички ме гледаха втренчено и чакаха да видят какво ще направи белият човек. Те бяха чули, че мога да паля огън без дърво и да накарам водата да гори, но още не бяха виждали това "чудо" и сега със затаен дъх следяха всяко мое движение. Взех цигара, щракнах запалката и запуших. Наоколо се раздадоха възбудени възклицания и тихо подсвиркване с уста. Поднесох табакерата към таути, но той се отдръпна и отказа. Отказа и ренгати. Само Амбо взе цигара и я запали направо от запалката. Тази смела постъпка на младежа предизвика възхищение у туземците. Те свиха дебели цигари от листа и ги запалиха от главните на огъня, който гореше по средата на колибата.

Всички бяха в нови пояси. Нова беше и саронгата на жената на ренгати, майсторски изплетена от шарени нишки и окичена с пъстри раковини. Нейната "престилка" от червени и черни ресни стигаше почти до коленете й. Това "облекло" беше много удобно в тая нетърпима жега. А какво да кажа аз за моя костюм? Той беше мокър от пот, а спортната ми карирана риза неприятно лепнеше на гърба ми.

Жената на ренгати донесе делва с малоу, приготвено от кокосово мляко и сока на различни плодове. Това питие с тръпчиво-сладък вкус беше много по-приятно от всички разхладителни напитки, каквито бях пил дотогава.

Ренгати заговори за хората от Калио. Всички са доволни. Дърветата са окичени с плодове, в градините има много таро, ямс и батати, в Голямата вода има много риба – какво им трябва повече?

– Дао е щедър – промърмори старият таути, – а Арики е седем пъти по-мъдър от нас.

– Защо седем пъти? – попитах го аз.

– Не знаеш ли? – учудено ме погледна таути. – Арики е препасан със седем пояса на мъдростта.

Преброих хората, които бяха в колибата, и казах:

– Тук сме десет души. Имаме десет пояса – значи, ние сме по-мъдри от Арики.

Таути измляска с език, но нищо не каза. Тогава Амбо заразправя какви чудеса може да прави белият човек от луната. Спомена и за огъня без дърва, и за горящата вода, и за стрелата, с която "правя" гръмотевици. Разказа им как съм убил веднъж една голяма птица, която летяла толкова високо над дърветата, че едва се виждала. Амбо нарочно преувеличаваше всичко, за да смае слушателите си и да им докаже, че аз съм на седем места по седем пъти по-мъдър от Арики. След това извади малкото си огледалце, което винаги носеше в торбичката си, провесена на гърдите, и го показа на таути. Като видя лицето си в огледалото, таути се отдръпна уплашен.

– Даде ми го пакеги – гордо каза Амбо и като се обърна към мене, помоли ме да гръмна с пушката, за да се уверят хората от Калио, че белият човек от луната наистина може да прави гръмотевици.

Всички наскачаха и в един глас се развикаха:

– Не, не! Опасно е! Всички ще умрем!

Едва ги успокоих, като им обещах, че няма да правя гръмотевици. След това ги помолих да ме заведат при болните.

Излязохме на малкия площад сред селото. Туземците бяха насядали на сянка под дърветата и ме чакаха. Аз отидох под сянката на един дуриян, окичен с едри като дини плодове, отворих чантата, постлах на земята чиста бяла кърпа и наредих на нея стъкълцата и бурканчетата с лекарствата.

Повечето от болните страдаха от кожни болести. Може би поради горещия климат и влагата из горите, както и от солената морска вода, и най-малката раничка по телата на туземците, получена от одраскване, дълго време не зарастваше. Но много по-опасни бяха раните от болестта лупус. Тази болест се срещаше рядко, но причиняваше големи неприятности, защото навяваше някакъв суеверен ужас у здравите хора и те страняха от болните. Поради това болните от лупус закриваха раните си с листа от растения. Доста често се срещаха хора с болни клепачи, но най-разпространена беше болестта псориазис (кожата на болния се покрива с тънки, сухи, бели люспици). От тази болест страдаха дори и малки деца, но жителите на острова не й обръщаха внимание, защото не им причиняваше никакви болки. Някои страдаха от инфлуенца. Понякога тази болест върлуваше като епидемия. У нас инфлуенцата не се смята за опасна, но тук тя беше смъртоносна за старите хора, чийто слаб организъм не можеше да се бори с нея. Изобщо аз бях забелязал, че някои заболявания се дължаха на еднообразната растителна храна, която употребяваха. Туземците рядко имаха месо на своята скромна трапеза. Единствените им домашни животни бяха свинете и кучетата, но те не бяха тъй много, че да задоволят нуждите им от месо. Имаха и кокошки, но те бяха полудиви, живееха из горите край колибите, снасяха яйцата си из шумата, където ставаха плячка на кучетата и рядко се излюпваха от тях пилета. Туземците мъчно можеха да хванат кокошка, освен ако я улучат със стрелите си. Веднъж в годината те ходеха на лов за диви говеда, а през лятото успяваха да убият по някоя дива свиня, но месото от този лов те изяждаха през време на своите празници само за два-три дена. Те страдаха от липса на мазнини, защото не знаеха да добиват масло от ядките на кокосовите орехи, и затова тлъстите червеи бяха най-лакомото им блюдо. Главната им храна беше растителна, а тя не беше питателна като месото. За да се нахранят, те трябваше да поглъщат огромни количества ямс, таро, батати, банани, пъпеши и други плодове или да дъвчат захарна тръстика – тогава коремите им се надуваха и ги правеха лениви и тромави. Растителната храна и особено захарната тръстика изтриваха зъбите им, а старите хора, останали без зъби, бързо отслабваха и умираха понякога и от най-слабо заболяване. Някои страдаха и от малария. Нейните периодични пристъпи и високата температура също изтощаваха старите, отслабнали хора.

Аз промивах раните на болните с риванол и ги превързвах с марля. На някои бих инжекции против малария. Когато запалих спирт в чинийка, да обгоря иглата на спринцовката, туземците ахнаха от възторг, учудване и страх.

До вечерта прегледах всички болни и им помогнах с каквото можех. Никой от тях не се страхуваше, че ще му дам "уин кобрай". Всички ми вярваха и ме смятаха за свой приятел. Това беше голям успех за мен.