Текст книги "Остров Тамбукту"

Автор книги: Марко Марчевски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 31 (всего у книги 38 страниц)

В момента ми хрумна една спасителна мисъл и докато обмислях, Арики повтаряше своите проклети въпроси:

– Кой е направил това? Може би аз? Или тана Боамбо? Кажи!

– Дао! – отсякох аз.

– Дао? – погледна ме Арики и застина с отворена уста. – Добре ли чух?

– Да, само Дао и никой друг.

– Не може да бъде! Ти лъжеш! Дао не може да среже въжето! Дао няма нож, а ръцете му са от дърво!

– Че какво, като са от дърво? – не се предавах аз. – Ти много пъти си казвал, че Дао всичко може. Не помниш ли? Той може да прогони рибата от Голямата вода, нали? Може ли?

– Може – неохотно се съгласи Арики.

– А може ли да изсуши дърветата и да накара земята да не ражда ямс и таро?

– Може.

– Може ли да докара арамру?

– Може – намръщи се Арики.

– А защо да не може да среже въжето? Това е много по-лесно, отколкото да докара арамру и да разтърси цялата земя. Така ли е?

– А защо ще го среже? – попита Арики. – Защо ще освободи жертвата? Тя беше обречена за него.

– Тъкмо защото е била обречена за него. Дао не желае жертва и затова я е освободил. Анге бу!

Арики се обърка и не знаеше какво да възрази. Той не вярваше на моята измислица, но нищо не можеше да й противопостави. Та нали самият той много пъти бе повтарял пред туземците, че Дао е всесилен и всичко може. Да отрече това, значи да разобличи себе си и да се изложи пред туземците, които бяха се струпали около нас и слушаха напрегнато всяка наша дума. Не, първожрецът никога не би направил това. Като го гледах как кипи от злоба и безсилие, аз си помислих: "Пада му се! С неговите камъни по неговата глава..."

– Андо е прав – намеси се Боамбо. – Дао не пожела да приеме нашата жертва. Ние го намерихме паднал с лице към земята и с гръб към жертвения стълб. Той е срязал въжето, а след това се е отвърнал от жертвата. Анге бу!

Туземците мълчаливо очакваха развръзката. Всички погледи бяха обърнати към първожреца, а той мълчеше. Какво мислеше в този напрегнат момент? Какви планове кроеше? Ще заповяда ли пак да ме затворят в колибата? Чувствуваше се едно общо смущение, на което Боамбо побърза да тури край. Той извика:

– Хей, хора! Запалете огъня! Чувате ли! Донесете сухи дърва и запалени главни! Искам да играя тананга!

Всички изведнъж се раздвижиха, напрежението изчезна, от всички страни се разнесоха радостни гласове:

– Тананга! Тананга!

– Донесете сухи дърва!

– Тана Боамбо ще играе тананга!

– Зумба-бозамбо! Хе-хо!

Няколко младежи хукнаха към колибите и след малко се върнаха с големи наръчи сухи дърва и със запалени главни. Огънят лумна, пламъците се възвисиха към тъмното небе и на поляната стана много светло.

– Бийте бурума! – заповяда Боамбо.

Дървеният тъпан силно задумка, свирките писнаха и Боамбо започна да играе тананга – танца на трите пояса, с който завършваше големият празник.

Трета част

Първа глава. Звезди в океана. Неизвестният кораб. Решението на Боамбо. Логиката на Смит. На кого принадлежи остров Тамбукту? Знамето на изгряващото слънце. Гласът на родината и на дълга. Неочакваното решение на Стерн. Желанието на Арики

I

Една вечер, когато туземците бяха се събрали на поляната край буйния огън и се готвеха да почнат своите танци, някой неочаквано извика:

– Гледайте чудо! Звезди в Голямата вода! Всички обърнаха погледи към двете светли точки в океана, които блещукаха в тъмнината като едри звезди и бавно се приближаваха към острова. Изтръпнах, като ги видях. Нямаше никакво съмнение – светлини на кораб. Самият кораб не се виждаше, но движението на светлините, колкото и да беше бавно, ясно показваше, че той се приближава към брега.

Боамбо дойде при мен и като посочи с ръка "звездите" каза:

– Аз съм виждал звезди да падат от небето, но те веднага угасват, щом се потопят във водата. А тия не угасват. Защо?

Боамбо говореше за ония блуждаещи метеори из между-планетното пространство, които се движат с бързина седемдесет километра в секунда и понякога попадат в орбитата на земното притегляне. Тогава те полетяват стремително към Земята, но щом навлязат в атмосферата, веднага пламват ярко от силното търкане с въздуха, стопяват се и скоро се разсипват в огнен прах, като оставят по пътя си светла диря. Боамбо мислеше, че това са звезди, паднали от небето. Когато му обясних, че "звездите", които виждаме сега, не са никакви звезди, а светлини на "голяма лодка", в която има много пакеги, Боамбо трепна.

– Голяма лодка с много пакеги! – извика той. – Истина ли? Е, добре! Ние няма да ги пуснем на острова! Бий бурума! – заповяда той на нисичкия барабанист, който беше клекнал до своето дървено корито. – Всички на оръжие! Комунатуа, вземете стрелите и копията си! Жените и децата да отидат в колибите си! Ще се бием с пакегите! Карарам! Карарам!

Без да се посъветва с мен, както правеше в други, по-маловажни случаи, той реши да защищава острова от чужденците, ако те го нападнат. Той беше прав, разбира се. Примерът беше пред очите му. На острова живеехме само трима европейци, а създадохме такива грижи и неприятности на главатаря, че той наистина имаше основание да се страхува от белите хора. А какво ще стане, ако дойдат много пакеги! Не, не! Боамбо няма да се церемони с тях. Кръв ще пролее, но няма да ги допусне на острова. Така разсъждаваше Боамбо. И аз щях да постъпя като него, ако бях главатар на племето. Но аз съм чужденец. Макар да обичах туземците, без колебание бих заминал с кораба, който се приближаваше. Колкото и добре да се чувствувах тук, аз тъгувах за България ден и нощ. Често виждах малкото селце в полите на Стара планина, младежите, с които бях израснал, а другарите, с които се борехме срещу омразния враг, всяка нощ се явяваха в моите сънища. Често, много често си спомнях мъдрите слова на Мехмед-ага: "Човек се ражда, без да желае това, и умира против волята си, но в последния миг на своя живот винаги си спомня мястото, където се е родил". Наистина аз бях далеч от последния миг на живота си, но никога не забравях родното селце, малката къщичка, покрита с плочи, калдъръмения двор, порутената плевня и перестия орех, който зимно време се покриваше с цели облаци от врабци и врани.

Изведнъж на кораба блесна ярка светкавица, а след миг се чу силен гръм. Земята потрепера под нас, един снаряд префуча над главите ни и избухна в гората зад селото. Ясно беше, че към острова се приближаваше боен кораб.

Жените и децата се разбягаха към селото. Брегът екна от техните писъци. Бумтенето на бурума още повече засили паниката. Мъжете грабнаха оръжието си и привързаха за поясите си торбичките със стрелите.

– Угасете огъня! – извика Боамбо. – Чувате ли, угасете огъня!

Мъжете угасиха огъня. Настъпи тишина. Казах на стрелците да залегнат между скалите. Всички послушно изпълниха заповедта. Те знаеха какво значи блясъкът на светкавицата и силният гръм, но останаха по местата си. Не се разбягаха дори когато втора светкавица освети за миг океана и снарядът със силен трясък избухна близо до нас.

Тичешком пристигнаха Смит и капитанът. Те се готвели вече да си лягат, когато чули гърмежите. Като видя светлините на кораба, Смит възкликна:

– Край на нашите страдания! Край на кучешкото тегло! Ние сме спасени! Кълна се във всички светии, че това е военен кораб!

– Не са нужни клетви за такива очевидни неща – казах на плантатора.

Той се задъхваше от радост и имаше защо: слабите ни надежди се осъществиха. Към острова се приближаваше кораб, който идваше от цивилизования свят и щеше да се върне пак в тоя свят. Ако ни вземе на борда си, ние пак ще видим своите страни. Какво по-хубаво от това?

Но аз мислех и за туземците. Какво ще стане с тях, ако бойният кораб стовари войски на брега? Първия ден нашествениците ще "проучат" острова, на втория ден ще подгонят мъжете да строят укрепления, а на третия ще почнат да изнасилват жените. Бях сигурен, че това щеше да стане точно тъй, както предполагах, независимо дали корабът е американски, английски, френски или японски. Във всички случаи туземците се намираха пред голяма опасност, за която аз трябваше да държа сметка.

На Смит му беше лесно. Той не се интересуваше от съдбата на племето. Напротив, сега той щеше да осъществи мечтата си. Ако корабът е английски, той щеше да обсеби най-хубавите земи на острова и да ги превърне в доходни плантации. Ако корабът е на друга някоя държава, той пак печелеше: щеше да се върне в своя вълчи свят. Той печелеше във всички случаи.

А Стерн? Какво мислеше той? Само едно: час по-скоро да отиде в Александрия при малката си дъщеря, а след това да поеме управлението на някой кораб и всеки месец да спестява по някоя и друга лира за малката.

Нощта беше тъмна. Облаци покриваха цялото небе. Нито звезди, нито луна. Ние не виждахме кораба, а само неговите светлини. Отначало те се приближаваха към острова, но после завиха на запад и бавно почнаха да се отдалечават...

Смит нададе тревога:

– Защо си отива? Защо не пусна котва в залива?

– Той не може да влезе в залива – каза Стерн. – Моряците са забелязали надводните скали и са решили да търсят друг, по-удобен залив.

– Но ако не намерят? – вълнуваше се Смит. – Корабът ще си отиде и никога вече няма да се върне. О, това ще бъде ужасно! Трябва да направим нещо... Да му дадем сигнал да спре... Защо мълчиш, Стерн? Ти знаеш какво трябва да направим.

– Зная – рече капитанът. – Трябва да накладем два огъня. Това е сигнал за бедствие.

– Накладете, Стерн! – извика Смит. – И аз ще ви помогна. Само че по-скоро, по-скоро! Капитанът замислен каза:

– Съжалявам, сър, но не мога да направя това.

– Защо?

– Защото главатарят няма да разреши.

– Главатарят! – възкликна Смит. – Ние няма да го питаме!

– Не бива, сър... Остров Тамбукту не е Англия и ние не можем да се разпореждаме тук като в свой дом.

– Защо не, Стерн? Касае се за нашето спасение!

– Спасение – от кого? – попита капитанът и додаде тихо: – Аз не виждам от кого и от какво трябва да се спасяваме.

Като разбра, че Стерн е непреклонен, Смит се обърна към мен и каза отчаян:

– А вие? Какво ще кажете?

– Същото, което ви каза капитанът – отвърнах аз.

– Безнадеждни хора! – извика Смит и хукна по пътеката край брега.

– Къде? – извика след него капитанът, но не последва отговор.

Плуващите светлини се притулиха зад Скалата на ветровете. Корабът потъна в мрака на тропическата нощ. Тогава на близкия хълм неочаквано пламнаха два огъня. Като гледаше ярките пламъци, Стерн каза:

– Късно е вече...

II

Рано на другата сутрин неизвестният кораб пак се появи. През нощта той сигурно бе обиколил острова и като не бе намерил удобно място за престой, отново се връщаше в залива. Отидох на поляната. Боамбо и стрелците бяха там. Те прекарали нощта под открито небе. Пристигнаха и двамата англичани. Капитанът имаше спокоен вид, а Смит изглеждаше много уморен. Личеше си, че е прекарал безсънна нощ. Лицето му беше посърнало и бледо, а около хлътналите му очи се очертаваха ситни бръчици като следи от птичи крака. Но самите му очи излъчваха бодрост. И защо не? Корабът отново се приближаваше към залива и скоро щеше да хвърли котва. А той нищо друго не желаеше...

– Английски ли е? – обърна се той към капитана.

– Не. Това не е кораб, а подводница. И не е английска.

– Сигурен ли сте?

– Напълно – кипна капитанът. – Познавам всички видове английски подводници.

– Може би е американска?

– Не е и американска.

– В края на краищата това няма голямо значение – каза Смит.

– Има – възрази капитанът. – Представете си, че подводницата е на някоя неприятелска страна. Например ако е японска...

– Японска подводница в Индийския океан? – прекъсна го Смит. – Това е невъзможно! Японците не биха посмели да дойдат тук.

– Защо мислите тъй? – попитах го аз.

– Защото през Индийския океан минава единственият морски път, който свързва Англия с Индия. Нашата флота не би допуснала да й се пречка тук японска подводница. Тя сигурно е на някоя приятелска страна. Вижте по-добре, Стерн.

Стерн се взираше към подводницата, но не можа да каже нищо повече от това, което бе казал. А Смит продължаваше да разсъждава гласно:

– Ако подводницата е на приятелска страна, ще помогнем на моряците да си набавят прясна вода за пиене и плодове и тогава – сбогом, Тамбукту! Но не завинаги, разбира се. Аз обикнах тоя райски кът и мисля пак да се върна един ден, само че не сам...

– Сигурно с английски войници и с няколко свещеници? – подхвърлих аз.

– Защо с няколко? – усмихна се Смит. – Свещениците са по-скъпи от войниците. Един свещеник е достатъчен, а войниците трябва да бъдат повечко...

– Рибата още в морето, а вие й режете лука – спомних си една нашенска поговорка.

– Лъжете се – възрази Смит, като се ухили насреща ми. – Рибата е вече в тигана. Тоя остров ще принадлежи на английската Корона.

– А защо да не принадлежи на жителите, които го населяват?

– Защото не го заслужават. – И като посочи неколцината туземци, които бяха наблизо, плантаторът продължи: – Аз съм уверен, че тия нещастници ще се чувствуват много по-добре като поданици на Англия, отколкото на друга някоя държава.

– Защо мислите тъй? – полюбопитствувах аз.

– О, това е толкова просто нещо! Представете си, че тук дойдат японци. Нима ще ги сравните с нас, англичаните?

– А защо не? Аз не виждам някаква особена разлика...

– Не виждате разлика? Ах, да! Аз забравих, че вие еднакво мразите и японците, и англичаните.

– Лъжете се, сър. Аз еднакво обичам японците и англичаните и еднакво мразя колонизаторите, били те японци или англичани.

– Напразно – каза Смит. – Ние сме за демокрацията, а японските завоеватели са фашисти.

– Да, и в името на вашата демокрация вие поробихте част от Африка и Арабия и цяла Индия с нейния четиристотин-милионен народ. Не, сър. Каквото и да говорите, на магарето му е безразлично кой ще му слага самара.

– Никак не е безразлично! – възрази Смит. – Защото освен самар има и камшик.

– А след камшика – нож. Аз не съм ходил в Индия, но зная, че там има паметници на английски генерали, които са клали индийския народ в името на същата тая ваша демокрация.

Смит беше готов да избухне, но бързо се овладя и каза примирително:

– Ако продължаваме така, пак ще се скараме. А тъкмо сега аз не искам да се карам с вас.

– Защо?

– Защото сте ми нужен. Да, да, не ме гледайте тъй. Аз зная какво приказвам. Вие ще ми бъдете свидетел...

– Свидетел?

– Да, свидетел. Ще потвърдите пред капитана на тази чужда подводница, че ние със Стерн сме първите бели хора, които са стъпили на острова.

– Но какво значение има това? – учудих се аз.

– Сега ще ви обясня. Да предположим, че тази подводница е неприятелска, например японска. Ако японците дебаркират войски и окупират острова, Англия на законно основание ще може да се намеси и да изгони японците.

Аз гледах плантатора изумен. Учуди ме това, че той търсеше "законни основания" за "намесата" на Англия срещу Япония в един момент, когато двете страни бяха се хванали гуша за гуша.

– Личи си, че не сте дипломат – снизходително се усмихна Смит. – Помните ли какво стана, когато Япония нападна Пърл Харбър, преди да обяви война на Америка. Целият свят се възмути от това пиратско нападение. Веднъж спечелила общественото мнение на своя страна, Америка се почувствува с развързани ръце и се намеси във войната. Така че случаят с Пърл Харбър беше добре дошъл за американците.

– Нима Америка нямаше да се намеси във войната, ако японците не бяха нападнали нейната крепост? – попитах го аз.

– Извинете, сър, но аз още веднъж трябва да ви кажа, че не сте дипломат. Всяка война започва много време преди да загърмят оръдията. Тя се води между пропагандния апарат на двата враждуващи лагера за спечелване на общественото мнение. Разбира се, и без случая с Пърл Харбър Америка щеше да се намеси във войната – в това няма никакво съмнение. Тя търсеше повод и нетърпеливите самураи сами й го тикнаха в ръцете.

– И Хитлер нападна Съветския съюз внезапно, без да подготви общественото мнение – възразих аз.

– Хитлер се главозамая от успехите си. Него само усмирителната риза ще го оправи и ми се струва, че тя се тъче сега в Москва. Но нека се върнем на първия въпрос. Съществува един стар закон, който гласи, че всяка ничия земя принадлежи на оная държава, чийто поданик пръв я е открил и пръв е стъпил на нея.

Колкото и да е чудно това, в думите на Смит имаше логика.

Аз си спомних споровете между Португалия и Испания преди повече от четиристотин и петдесет години, когато те са били най-могъщите морски държави в света. Те се карали помежду си за всеки новооткрит остров, където и да се е намирал той, дори и след като папата разделил земното кълбо на две части и дал западното полукълбо на Испания, а източното – на Португалия. Още тогава бил установен тоя хищнически принцип: плячката е на този, който пръв я сграбчи в ноктите си. За четиристотин и петдесет години светът коренно се промени, дори и лицето на земята не е същото, само колонизаторите си останаха същите. Впрочем не може да се каже, че са съвсем същите. И те се промениха, промени се и техният "принцип". Сега плячката не е на оня, който пръв я хване. Ако се появи друг, по-силен хищник, той отнема плячката от първия. Такъв е законът на джунглата, възприет от колонизаторите.

– Така е, сър – продължи Смит, като дъвчеше края на пурата си. – Остров Тамбукту принадлежи на Англия, защото английски поданици първи са стъпили на него.

– Грешите, сър – възразих аз. – Остров Тамбукту принадлежи на България.

– Какво? – опули очи Смит и престана да дъвче пурата си.

– Да, той принадлежи на България, защото аз пръв стъпих на него. Капитанът доплува до брега след мене, а вие, мистър Смит, излязохте на брега много по-късно.

Смит ме загледа втренчено, с отворена уста, сякаш искаше да разбере дали се шегувам, или говоря сериозно. След това се изсмя:

– На България? Ха-ха! Вие сте комик, сър! Просто ще ме уморите от смях. На кой край на земното кълбо се намираше вашата България? Отдавна не съм разгръщал картата и забравих това, макар че някога имах петици по география. Доколкото си спомням, вие граничите с някакво блато и дори имате флота, нали така? С какви морски сили раз полага вашата... хм... България?

– Значи, въпросът е в силата, а не в това, кой пръв е стъпил на острова? Говорете по-точно, сър!

– Така е, щом толкова държите на точността...

Стерн, който рядко се месеше в нашите спорове и избягваше да взема страна, неочаквано извика:

– Внимание! На подводницата издигат японско знаме!

– Не може да бъде! – сепна се Смит и побледня. – Японска подводница в Индийския океан? Просто невероятно!

– Знамето е японско – потвърди капитанът. – Разгледайте го по-добре и вие ще забележите на него знаците на изгряващото слънце.

Подводницата се беше приближила достатъчно, за да можем да различим знаците на знамето, което се развяваше на нейния стожер. Нямаше никакво съмнение – то беше японско. Виждаха се ясно и дребните японски моряци, които се щураха по палубата. Смит ги гледаше като онемял. Англия беше във война с Япония и той не можеше да очаква нищо добро от японците. Същото се отнасяше и за капитана.

– Какво ще правите сега? – обърнах се аз към двамата англичани. – Ще се биете ли заедно с племето против враговете на Англия?

– Не – каза капитанът. – Никога през живота си не съм воювал. Всички войни, които Англия е водила през моя живот, съм прекарал като капитан на търговски кораби.

– А вие, мистър Смит?

Смит съкрушено въздъхна.

– Аз ли? Аз ще помоля капитана на подводницата да ме откара в Япония. Имам познати в Токио и в Йокохама. Видни индустриалци, с които съм търгувал. Вярвам, че те ще направят нещичко за мои... В най-лошия случай ще бъда пленник на самураите. В края на краищата това не е чак толкова страшно. Всяка японска банка ще приеме моите че кове. А парите са голяма сила, нали така? Те смекчават и най-закоравелите сърца. Но аз имам и друга възможност... – Като се замисли, Смит додаде тихо: – Надявам се, че капитанът на подводницата ще се съгласи да ме освободи в някое пристанище. Например в Джакарта. За такава услуга бих му заплатил добри пари.

– Значи, вие мислите да подкупите капитана? – попита го Стерн.

– А защо не?

– Сигурен ли сте, че ще успеете?

– Аз съм сигурен само в едно – каза Смит, загледан към подводницата: – По-добре е да бъдем пленници на японците, отколкото свободни при тия диваци. Съгласни ли сте с мен, Стерн?

Капитанът му обърна гръб и не отговори.

Подводницата бавно се приближаваше към залива. Сега още по-ясно се виждаха и знамето, и дребните японски моряци, които свалиха калъфите на двете оръдия и насочиха дулата им към брега.