Текст книги "Остров Тамбукту"

Автор книги: Марко Марчевски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 38 страниц)

II

Дните минаваха еднообразни и горещи. С малкото ножче на капитана отбелязвах върху гладката кора на едно дърво всеки изминат ден с малка черта, неделните дни с по-дълги черти, а месеците – със знака за умножение X. По такъв начин знаех не само датата, но и дали на тази дата е понеделник или вторник. Например, ако след по-дългата черта, която означаваше неделя, следваха три по-къси черти, това означаваше, че последният ден е сряда. Тия черти и знаци показваха че бяха изминали четири месеца и деветнадесет дена, откак бях попаднал на острова. От тях четири месеца бях прекарал в планината. През това време бях научил вече доста думи от езика на туземците, но още не можех да водя с тях свързан разговор. Например аз научих, че на луната казват "гена", на слънцето – "ябом", на рибата – "мар", бях научил названията за всички части на човешкото тяло, на водата, на гората и на много други предмети, но как бих могъл да узная названието на такива думи като вечер, сутрин, обяд, днес, вчера, утре, болка, радост, скръб? Това беше много трудно. Струваше ми се, че и за десет години не бих научил езика на диваците достатъчно, за да мога Да се разбирам с тях. Понякога извиквах с ръка Лахо и му казвах: "Ела тук!" Той идваше при мене, като повтаряше: "Ела тук". Аз го питам: "Как се казва "ела тук"? Той отговаря: "Ела тук". Просто повтаряше това, което чуваше от мене. Веднъж той ме повика, като каза: Каа ну". Аз повторих думите му и той дойде при мене. Тогава разбрах, че "каа ну" значи "ела тук".

Все пак колкото и да беше мъчно изучаването на езика, без преводач, аз напредвах и от ден на ден все повече и повече почнахме да се разбираме с Лахо.

Веднъж, след като говорихме дълго до извора, Лахо се накани да си отива. Преди да си тръгне, той се усмихна широко, хвана с лявата си ръка моята лява ръка над лакътя и каза:

– Тауо ала!

– Тауо ала! – повторих аз.

Лахо прескочи рекичката и като се обърна към мене, от ново повтори:

– Тауо ала! – и тръгна по пътеката през гората. Реших да използувам доброто му настроение и тръгнах след него. Това го учуди, но той не възрази и не ме спря. Излязохме на върха, където бяха градините. Стигнахме до малката портичка на оградата от бамбук. Лахо отвори, влезе в градината и ми махна с ръка:

– Каа ну.

В градината работеха няколко жени и деца. Щом ме видяха, те се разпискаха и хукнаха да бягат, но Лахо им извика нещо и те се спряха.

– Каа ну! Каа ну! – махна им с ръка главатарят.

Жените и децата се върнаха и се заловиха за своята работа.

Жените бяха препасани със саронги, по които висяха дълги ресни, а децата бяха съвсем голички. Имаше две по-големи момичета и едно момче. Те бяха на около дванадесет-тринадесет години. Момчето беше препасано със саронга като възрастните мъже, а саронгите на момичетата бяха също като на майките им, само че със съвсем къси ресни отпред и отзад. По бедрата им висяха украшения от мидени черупки, нанизани на къси върви.

Жените и децата изтръгваха бурените от лехите и ги изхвърляха на края на градината.

Седнахме с Лахо под сянката на едно пъпешово дърво. По стъблото му висяха плодове, които приличаха на нашите пъпеши, само че бяха много по-едри. Лахо откъсна един пъпеш, извади от торбичката си, която висеше на гърдите му, една изострена мидена черупка и наряза пъпеша също тъй изкусно като с нож.

Плодовете на пъпешовото дърво по вкус приличат на нашите пъпеши, само че са по-сладки. Самото дърво, от семейството папайеви, няма клони. То е високо около четири-пет метра. На върха му има корона от едри листа на дълги дръжки. Цветовете му са жълтеникавобели, а листата съдържат особен млечен сок, който смекчава и най-жилавото месо – достатъчно е месото да се накисне във вода, в която има няколко капки от този сок, или да се увие в листата на пъпешовото дърво.

Аз разгледах и другите плодни дървета в градината. Ето едно хлебно дърво, вечно зелено, с тъмнозелена корона и със сивокафяво стъбло. Едрите му плодове растат направо на стъблото и по най-дебелите клони. Понякога един плод тежи до дванадесет килограма. Туземците не ядат плодовете сурови, защото миришат неприятно, а правят от тях тесто и пекат малки питки.

Освен хлебни и пъпешови дървета в градината имаше и няколко кокосови палми. Но плодните дървета изобщо бяха малко. В градините туземците сееха окопни култури: ямс, таро, батати, но затова пък около колибите им имаше много плодни дървета.

Лахо извика едно от момчетата и му каза да се покачи на близката кокосова палма. Момчето върза на краката си, над ходилата, едно късо въже и бързо се покачи на върха на високото гладко дърво, като обхващаше с ръце стъблото, а с помощта на въжето задържаше краката си за него. То ни откъсна по един орех. С малката си каменна брадва Лахо обели кората на единия орех, удари го с тъпата страна на брадвата и орехът се разцепи. През това време момчето беше донесло две празни орехови черупки, които служеха вместо паници. Лахо изля сока от ореха в "паницата", изстърга месестата му вътрешност и я изсипа в сока. Паницата се напълни с бяла, вкусна каша, която изядох с особена лъжица от мидена черупка. Лахо разчупи другия орех и изяде своята каша с голяма охота.

Кокосовият орех има твърда и здрава черупка, покрита с дебела влакнеста кора. Зелените орехи имат сок, а зрелите – само една твърда ядка.

Макар да е доста тежък, кокосовият орех не потъва във водата, а влакнестата му обвивка не позволява на морската вода да проникне през черупката. Попаднал в морско течение, кокосовият орех дълго плава, докато бъде изхвърлен на някой континент или на остров. Ако попадне на благоприятна почва, той пуща корени и за две-три години се превръща във висока палма.

Щом се нахранихме, ние излязохме от градината. Лахо ми каза "тауо ала" и си тръгна към селото. Аз реших да отида с него и тръгнах подире му, но той се спря и доста сърдито почна да ми говори нещо и да показва с ръка към гората, където беше моята колиба. Разбрах, че не съм желан гост в селото, и си отидох.

(Известният английски мореплавател Кук (1728-1779) пише: "Човек, който през своя живот е посадил поне десет хлебни дървета, спокойно може да каже, че е изпълнил дълга си към своето семейство и потомците си също тъй пълно, както един жител на Европа, който през целия си живот е орал есенно време, жънал през лятото и по такъв начин е снабдявал с хляб семейството си". А жителите на остров Таити казват, че три хлебни дървета могат да изхранят един човек през целия му живот).

Осма глава. Летящи дракони и жаби. Отново гладувам. Враждебно посрещане. Лахо ме завежда в колибата за гости. Бял човек от луната. Пир с танци

I

Минаха още два месеца. Настъпи октомври. Всяка вечер небето се покриваше с облаци. Често преваляваха кратки проливни дъждове. Сутрин небето се проясняваше, но привечер облаците отново покриваха цялото небе и през нощта пак заваляваше.

Една нощ се събудих цял измокрен. Оказа се, че покривът на моята колиба пропущаше вода. На другия ден дрехите ми бързо изсъхнаха на слънцето, но през нощта пак се намокриха. Трябваше да поправя покрива. Наскубах трева, напластих я върху колибата и я превързах с тънки лиани. Покривът вече не пропущаше вода, но още същата нощ дъждът намокри краката ми. Колибата нямаше врата и вятърът навяваше през входа дъждовни капки. Принудих се да си направя нещо като врата. Насякох стъбла от дива тръстика, наредих ги успоредно едно до друго и ги превързвах с лиани. След това ги застлах с трева, привързах и нея за прътите и вратата беше готова. Вечер закривах с нея входа на колибата и заспивах спокоен.

Когато валеше дъжд, нощите ставаха по-хладни, но не толкова студени, че да мръзна, а през деня отново ставаше горещо. Честите нощни дъждове и горещото слънце през деня правеха въздуха влажен и задушен.

Никой не ме безпокоеше в колибата. Туземците не смееха да идват при мен. Те слизаха почти всеки ден при извора да пълнят с вода дългите си "бутилки" от бамбук и когато не ме намираха там, свиреха с кокосови орехи, за да ги чуя, или пък ме извикваха по име и аз отивах при тях.

Живеех спокойно. Не срещах и никакви хищници, от които се страхувах в началото. Големият варан не се появяваше. Често виждах из гората маймуни гибони, но те бяха дребни, безвредни животни. Живееха на стада, катереха се пъргаво по дърветата, скачаха от клон на клон и крещяха неприятно. Привечер се появяваха летящи дракони. Това "страшно" название е дадено на един вид съвсем безвредни гущери, с пъстър цвят на кожата, като околната зеленина. Драконите имат силно удължени ребра и тънки ципи вместо крила, които се разтварят като парашут. С тия кожени "парашути" те "прелитат" от едно дърво на друго на разстояние не повече от двадесет метра. Хранят се с насекоми. Видях и "летящи" жаби. Те имат ципи не само на задните но и на предните си крака, с които "летят".

От птиците най-често се срещаха красивият фазан аргус и птицата носорог.

Всички тия животни и птици не бяха опасни и аз спокойно заспивах в колибата си.

Дъждовете почти всяка нощ угасяваха огъня. На другия ден аз пак го запалвах с главните, които ми носеха туземците, но през нощта дъждът отново го угасяваше. Най-после реших да направя покрив и за огъня. Отсякох четири по-дебели издънки, забих ги в земята, завързах на горните краища на тия колове бамбукови стъбла, наслагах върху тях трева и покривът беше готов. Накладох под тоя навес огън, но през нощта дъждът пак го угаси. Той проникваше отвсякъде, защото стряхата нямаше стени. Тогава намислих нещо друго. Изкопах с каменната брадва пещ в склона до колибата, пренесох покрива над пещта и накладох вътре огън. Сега никакъв дъжд не можеше да го угаси.

За моя радост аз се спасих от дъждовете. Колибата ми беше суха, имах и огън, но не винаги имах храна. Понякога дъждът валеше по цял ден и туземците не се появяваха, пък и аз не можех да изляза от колибата. Вечер си лягах гладен. На другия ден – пак дъжд и отново трябваше да гладувам. Тогава реших да си набера повече плодове от градините на туземците и да си направя запас.

Един ден дъждът престана и аз се запътих нагоре по пътеката през гората. Отидох в същата градина, където бях ходил вече заедно с Лахо. Заварих там няколко жени и деца. Те не се разбягаха, както по-рано. а продължиха да вадят таро и ямс, като ги слагаха в чували, изплетени от лико или от нишките на палмови листа. Две от жените носеха на гърбовете си малки деца в торби, изплетени като чувалите от лико и палмови листа. От тия торби се подаваха само главите на децата. Ако някое дете заплачеше, жената почваше да подскача леко на едно Място и да му пее, като го подрусваше. Детето млъкваше и жената отново се залавяше за своята работа.

Бях много гладен. Откъснах един пъпеш от близкото дърво, седнах под сянка и нарязах пъпеша с ножчето си. Пъпешът ми се видя много вкусен. В това време жените напълниха чувалите си с таро и ямс, дигнаха ги на гръб и си тръгнаха към селото. Тръгнах и аз подире им.

Щом наближиха селото, жените забързаха, а аз нарочно забавих крачките си. След малко влязох в селото. Туземците бяха предупредени от жените и не се изплашиха при моето появяване, но и не се зарадваха. По намръщените лица на мъжете разбрах, че моето присъствие никак не им е приятно. Те ме заобиколиха мълчаливо. Някои взеха копията си. Дойде Лахо и заговори сърдито, като се обръщаше ту към мен, ту към туземците. Помъчих се да му обясня, че съм дошъл да го видя, да поговоря с него, но щом това му е неприятно, веднага ще си отида в моята либата. Щом чу думата либата, Лахо каза нещо на туземците, сетне ми даде знак с ръка да вървя след него и ме поведе по една пътека през гората. Мъжете тръгнаха след нас. Стигнахме на една малка площадка, до която имаше само една колиба. Тя беше по-голяма от колибите на диваците и не се различаваше от оная в крайбрежното селище, в която бяхме задържани. Лахо отвори вратата и ме покани да вляза. Изтръпнах и плахо го погледнах – нима ще ме арестува?

Помъчих се да обясня на главатаря, че никога вече няма да идвам в селото им, че още сега ще си отида и повече няма да ги безпокоя. Но Лахо настояваше да вляза, като повтаряше:

– Либата орованда, либата орованда...

Либата значи колиба, но какво значеше орованда? Може би затвор? Лахо забеляза смущението ми, пръв влезе в колибата и като ми махна с ръка, каза усмихнат:

– Каа ну, каа ну. И другите туземци се обадиха, като сочеха към вратата:

– Вум. вум – влез.

Сега те не бяха мрачни, както в селото. Някои дори се усмихваха дружелюбно. Усмивките им ме успокоиха и аз влязох в колибата. Последваха ме още няколко души от по-възрастните. Младите останаха вън.

В колибата имаше широк нар от бамбукови летви, плътно наредени една до друга. Тия летви правеха нара гладък. Край стената бяха наредени "възглавници" от добре изгладено дърво. Лахо легна на нара, сложи една "възглавница" под главата си и каза:

– Вамборо.

Разбрах: тия дървени пънчета наистина служеха за възглавници. Но кой спеше на тях? Чия е тази либата орованда и защо е построена настрана от селото? До стената срещу нара имаше дълго дървено корито-барабан. Лахо го нарече "бурум". Той ми показа и свирките от тръстика – "хаух", – пъхнати под гредите на тавана, и едрите кокосови орехи с две дупки – една отгоре и една по средата на черупката, – които Лахо нарече "пиу". Те бяха наредени върху широка лавица от бамбук. Лахо почна да ми обяснява нещо, но аз не го разбрах. Тогава той почна да играе и да пее: "Гена-а-а, гена-а-а, Андо-о-о, пакеги-и гена-а-а..."

След дълги обяснения с мъка разбрах, че туземците се събират на площадката пред колибата да играят и да се веселят. Разбрах и всяка дума на песента: Луна, луна... Андо, бял човек от луната...

Наистина ли тия хора мислят, че съм паднал от луната? Спомних си стария испански географ, който пишеше, че жителите на остров Тамбукту смятали Магелановите моряци за хора, дошли от луната. Нима туземците знаят, че някога на техния остров са идвали "бели хора от луната"?

В колибата влязоха трима млади туземци. Двамата носеха по едно голямо дървено блюдо, а третият – кокосов орех. Едното блюдо беше празно, а в другото имаше печен ямс и плодове. Лахо взе каменната брадвичка, която висеше на стената, обели кората на ореха, разчупи го на две половини и изля кокосовото мляко в празното блюдо. След това настърга с остра раковина меката вътрешна част на ореха и кашата беше готова. Лахо ме покани да се нахраня и се обърна с гръб към мене. Останалите туземци също ми обърнаха гръб. Докато се хранех, те нито веднъж не ме погледнаха. Това ме учуди. При извора те не ми обръщаха гръб, когато се хранех. Напротив, там те следяха с голям интерес всяко мое движение. Ако тяхното поведение сега означаваше учтивост и уважение към госта, то беше удобно: аз не бях свикнал да ям с техните лъжици от мидени черупки и често поднасях "лъжицата" празна към устата си, защото ореховата каша беше рядка и мъчно се задържаше в черупката.

Щом се нахраних, туземците пак се обърнаха към мене. Лахо ме попита:

– Андо, пакеги гена? Пакеги гена?..

Той ме гледаше право в очите и чакаше да чуе какво ще кажа. Останалите туземци мълчаха. В колибата стана много тихо. Чудех се какво да отговоря. Спомних си думите на Мехмед-ага: "Има истини, по-лоши от лъжата, и лъжи, подобри от истината". Не беше нужно много ум, за да се разбере какво искаше да ми каже тогава старият турчин. Той ме съветваше да скрия някои истини от плантатора или, направо казано, да го излъжа. Но аз не исках да лъжа туземците. От друга страна, нямаше ли да си навредя, ако им кажа, че не съм дошъл от луната, че съм човек като тях? Може би те се страхуваха от мене тъкмо защото мислеха, че съм дошъл от луната. Ако тоя страх изчезне, няма ли да постъпят с мене като своите събратя от крайбрежното село?

Туземците чакаха отговор. Лахо напрегнато ме гледаше. Аз се престорих, че не го разбирам, и свих рамене. Но туземците не останаха доволни от моя мълчалив отговор, защото той нищо не им казваше. Лахо повтори утвърдително:

– Андо пакеги гена!

– Пакеги гена, пакеги гена! – закимаха с глава и останалите мъже.

II

Макар да бях дошъл от луната, аз бях уморен като най-обикновен земен човек и легнах на нара да си почина. Туземците един по един излязоха от колибата и ме оставиха сам. Дървената възглавница беше корава, но когато легнах по гръб, почувствувах се доста удобно и скоро заспах.

Събудих се късно вечерта от силни викове. Бързо излязох от колибата. На площадката бяха се събрали много хора. Те донесоха две дебели дървета, дълги по двадесетина метра, поставиха ги успоредно едно до друго по средата на площадката и запълниха празнината помежду им със сухи дърва. После донесоха главни и запалиха дървата. Огънят бързо се разгоря. Двама души донесоха на рамене една свиня, убита с копие и привързана за две дебели бамбукови стъбла, поставиха я напреки на двете дървета и я обръщаха над огъня, за да се опърли добре от всички страни. Като опърлиха четината, те изстъргаха кожата на свинята с остри раковини и я нарязаха на късове с "ножове" от бамбук.

Диваците много лесно правеха тия ножове. Като разцепваха от кората на сухо бамбуково стъбло тънки летвички, широки два-три сантиметра и дълги около тридесет сантиметра, те ги изостряха с раковини и ги обгаряха на огъня. Тия примитивни ножове бяха много остри и режеха месото на свинята също като истински.

Надойдоха и жени. Те донесоха много гърнета, някои големи като делвите, в които нашите майки правят пиперница, други – по-малки, като нашите обикновени гърнета. Площадката се изпълни с мъже, жени, девойки и младежи.

Няколко туземци, наредени един след друг, донесоха на рамене големи кошници, прикрепени към бамбукови стъбла. Кошниците бяха пълни с ямс и таро. Жените веднага се заловиха да чистят ямса и тарото с черупки от миди, докато мъжете режеха месото на свинята на дребни късове и го слагаха върху рогозка, застлана с палмови листа. Когато всичко беше готово, Лахо почна да раздава месото.

– Андо пакеги гена! – извика той и ми даде голям къс месо.

– Олан!

– Габон! – Малан!

Лахо извикваше туземците – мъже и жени – по име и на всекиго даваше парче месо.

Той отдели и за себе си един доста голям къс и каза:

– Лахо, тана биляр бома!

Това значеше: Лахо, главатар на хората от племето бома.

Всеки слагаше в гърне своето парче месо заедно с ямс и таро, наливаше в него вода от бамбукови "бутилки" и го поставяше на огъня да ври.

Луната се показа над далечния хълм. Туземците се изправиха с лице към нея, гледаха я мълчаливо, докато изгря цялата, след това в хор нададоха силен, продължителен вик, който отекна далеч из гората:

– Гена-а-а, о-о-о, и-и-и...

Проехтяха ударите на бурума, разнесоха се и пискливите звуци на свирките от кокосови орехи и бамбукови стъбла. И пак настъпи тишина. Всички мълчаливо чакаха и се ослушваха. Далеч от запад и от изток се чуха същите викове и удари на буруми. Диваците от съседните села също посрещаха изгрева на луната.

Яденето се свари. Туземците изсипаха месото и ямса в черупки от кокосови орехи, по-големи и от най-голямата наша паница, и седнаха да ядат. На мене ми дадоха дървено блюдо, От такова блюдо ядеше и Лахо, и няколко по-стари мъже. Появиха се и делви с кокосово вино. Огънят гореше силно и осветяваше цялата площадка. Златисти отблясъци трептяха по околните дървета.

Отново забиха бурумите, запищяха свирките, започнаха танците и продължиха до сутринта.

Девета глава. Бял човек на брега на океана. Кой се е спасил – Грей или капитанът? Опасенията на племето бома. Враждата между племената бома и занго. Лахо ми предлага да се оженя и да остана при неговото племе. Тръгвам да търся белия човек. Неочаквано откритие

I

Почнах често да посещавам либата орованда – колибата за гости. В сравнение с моята колиба тя изглеждаше като палат. Обикновено отивах привечер. По това време туземците се връщаха от своите градини, където работеха през деня, и идваха при мене на приказки. Най-често идваше тана Лахо. Той така свикна с мене, че почна сам да ме кани по-често да идвам в либата орованда. Понякога в колибата се събираха по десетина души, по-първите хора на селото, разполагаха се на нара и разговорът започваше при светлината на огъня, който гореше на пръстения под.

Веднъж Лахо дойде разтревожен и ме попита защо не съм доволен от биляр бома – хората от неговото племе. Храната ли не ми харесва, или хората? А може би някой ме е обидил? Казах му, че никой не ме е обидил. Всички се отнасяха към мене приятелски, хранеха ме – какво друго мога да искам от тях? И какво е дало повод на Лахо да мисли, че съм недоволен?

– Ти ходиш в градините на биляр занго – каза главатарят.

И ми обясни, че хората от племето занго, което живеело долу на брега, край залива, няколко пъти ме виждали в своите градини. Защо ходя там? Нима искам да избягам от племето бома и да ида при племето занго? О, племето занго е много лошо. Уин биляр – лошо племе.

Изненадан от това, което чух, аз казах на главатаря, че никога не съм ходил в залива при племето занго и не мисля да ходя. Но той не ми вярваше. Хората от племето занго разправяли, че пакеги гена ходел из техните градини да бере ямс, таро и банани. Пакеги се криел от хората, но те го видели няколко пъти. Жените и децата се страхували от белия човек и не смеели да ходят в градините на работа.

Племето занго е същото, чиито хора ни хвърлиха в океана. Кой може да бъде този пакеги гена, който ходел из градините им да краде таро, ямс и банани? Никой друг освен капитан Стерн. Той беше изкусен плувец – сигурно се е спасил и сега краде плодове от градините край залива, за да не умре от глад.

Ние бяхме седнали на тесния нар пред либата орованда. Слънцето залязваше. Площадката беше потънала в сянка, но по върховете на дърветата още трептяха слънчевите лъчи. Горещината почна да намалява.

При нас дойде старият Габон. Той малко говореше и може би затова всички го уважаваха: племето не обичаше бъбривите хора. Габон извади от торбичката си тънък зелен лист и няколко сухи листа и сви дебела цигара. Запали я от огъня, който гореше в колибата и седна при нас на нара. Той също потвърди, че съм ходел из градините на племето занго.

– Лошо ли е, ако човек си откъсне един пъпеш, за да се нахрани? – попитах го аз.

– Не, не е лошо – отвърна Габон. – Лошо е друго...

– Кое?

– Дето пакеги не иска да живее при нас. Андо иска да иде при биляр занго.

Лахо отново повтори, че "биляр занго уин", биляр занго е враг на биляр бома и ако аз отида при биляр занго, ще стана враг на биляр бома.

Едва сега разбрах тревогите на Лахо и на Габон. Те се страхуваха да не отида при техните врагове.

При нас дойде един младеж. Той носеше клепоухо куче с настръхнала козина, което скимтеше и се мъчеше да се изскубне от ръцете му. Лахо нареди на младежа да ни приготви вечеря. Младежът хвана кучето за задните крака и с всички сили го удари в земята. След това го занесе в селото мъртво.

Слънцето залезе. Изведнъж притъмня. Влязохме в колибата. Лахо сбута главните и огънят пламна. Седнахме на нара. Габон започна да ме уговаря:

– Не ходи при биляр занго. Биляр занго – уин. Арики – уин... Тана Боамбо – уин...

Аз си спомних тана Боамбо. Той беше същият едър туземец с трите пояса, окичени с раковини. Боамбо ни затвори в оная тъмна колиба, а после заповяда да ни хвърлят в океана. Не, не, никога не бих отишъл при племето, на тана Боамбо – племето, което ни осъди на смърт... Нали от него избягах в оная тъмна нощ и дойдох тук, в планината, за да спася живота си... Все пак кой от двамата е жив – капитанът или готвачът? А може би и двамата? Как да се срещна с тях? Как да ги намеря?

Казах на Лахо и Габон, че познавам белия човек, който ходел в градините на племето занго. Той е пакеги нанай – добър бял човек – и трябва да го намеря.

– При него ли ще идеш да живееш? – попита ме Лахо.

– Не, ще го доведа тук. Габон каза:

– Не ходи там – и махна с ръка към морския бряг. Въпреки тяхното нежелание аз реших твърдо да отида в залива. Трябва да намеря белия човек. Трябва да го избавя от бедата, в която е изпаднал. Той сигурно се крие из горите край залива, храни се с плодове от градините на туземците като мене в първите дни след бягството ми от племето занго. Живее като подгонен див звяр, със страх за живота си. Трябва, трябва да го доведа при тия добри хора.

Лахо пак ме посъветва да не търся белия човек. Той се страхуваше да не ме сполети някаква беда. Ако биляр занго ме хванат, ще ме опекат и ще ме изядат. Така каза Лахо.

– Биляр занго ядат ли хора? – попитах го аз.

– Ядат! – отвърна Лахо.

И Габон потвърди, че племето занго яде хора.

– А биляр бома попитах го аз със свито сърце.

– И биляр бома изяждат своите врагове отвърна Габон.

Лахо ми обясни, че двете племена – занго и бома – враждуват помежду си и понякога воюват. И двете племена, ако хванат пленници, убиват ги и ги изяждат. А Габон допълни, че преди "дио гена" – десет луни – през време на едно сражение стрелците от племето занго хванали двама ранени от племето бома. отвлекли ги и ги изяли. Но племето бома щяло да си отмъсти В близко време племето бома щяло да нападне племето занго, за да хване и то двама души от своите врагове. И ще направи "бурум-ау" – празник с музика и танци.

– Ще ги изядете ли? – попитах аз със сподавен глас.

– Хе-хо! Ще ги изядем – потвърди Лахо.

– Но... това е... това е много лошо! – задъхано казах аз. – Да убиеш човек и да го изядеш, това е жестоко!

Лахо се изсмя на думите ми. Нещо зловещо имаше в очите му.

– Почакай, сега ще ти покажа нещо – каза той и излезе.

– Къде отиде? – попитах стария Габон.

Той сви рамене и нищо не отговори.

След десетина минути Лахо се върна усмихнат, със светнал поглед. На гърдите му висяха пет човешки долни челюсти, нанизани на връв.

– Виж – гордо каза той, като изпъчи гърди, за да видя по-добре човешките челюсти. – Това са наши врагове от племето занго. Аз ги убих. Тогава племето ме избра за главатар.

– И ги изядохте? – едва промълвих аз. Гърлото ми беше пресъхнало. Езикът ми беше се схванал.

Лахо утвърдително кимна с глава. Грамадните му обици застрашително се залюшкаха.

Изтръпнах. Значи, тия хора бяха людоеди! Възможно ли е? Те изглеждаха тъй кротки, дори тъй страхливи! Много ми се искаше да ги попитам биха ли яли бели хора, но не посмях.

– Уип-уип – много лошо – казах аз. Лахо ме изгледа учуден. След това каза, че те изяждали враговете си само през време на война. Изяждат и убитите, и пленниците. И затова през време на война никой не се предава жив на враждебното племе.