Текст книги "Остров Тамбукту"

Автор книги: Марко Марчевски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 38 страниц)

Петнадесета глава. Арики отново ме кани на гости. Дъщеря му Канеамеа. Арики иска да стана мъж на Канеамеа и първожрец на племето. Заплахите на първожреца. Канеамеа обещава да ми покаже белите листа

I

Дойде Зинга и ми каза, че Канеамеа ме чакала пред моята колиба. Останах много изненадан. Канеамеа? Дъщерята на Арики? Защо ме търси?

Зинга не знаеше.

Канеамеа стоеше до вратата на моята колиба и се усмихваше. Разноцветните раковини на нейната саронга блещукаха като малки звездички. Тя беше затъкнала в черната си къдрава коса няколко яркочервени цветенца от хибискус, а под плетените от лико гривни на ръцете й бяха затъкнати жълти листа от колеус. На шията й лъщяха два гердана – единият от мъниста, който аз бях й подарил, а другият от зъбите на кучета и диви свини. На ушите й потрепваха големи кръгли обици от лъскави мидени черупки.

Вгледах се в хубавото й лице с гладка, свежа, шоколадова кожа, в черните й вежди и очи, които излъчваха топъл блясък и си помислих, че и тя като Зинга имаше в кръвта си нещо испанско, което се проявяваше и в пъргавите й движения, и в стройната й снага, и в шпаньолския блясък на очите й.

Като видя, че разглеждам с интерес нейната премяна, тя засрамено наведе глава и каза тихо, че баща й поръчал да ида у тях.

– Защо? – попитах я аз.

– Той ще ти каже – уклончиво отговори Канеамеа.

Погледнах Зинга – и тя беше навела глава, а гъстите й ресници закриваха погледа й.

Тръгнахме с Канеамеа към селото. При завоя на пътеката аз се обърнах и видях, че Зинга още стоеше до вратата на моята колиба замислена и печална.

Пътеката лъкатушеше през гората. Дърветата хвърляха дебела сянка. Наоколо лъхаше прохлада и спокойствие. Въздухът беше наситен с гъсти благоухания на тропически растения. Ние бяхме сами с Канеамеа и аз пак я попитах защо ме вика баща й.

– Набу иска да те направи наследник на седемте пояса – тихо отговори тя.

– Наследник на седемте пояса? – учудих се аз. – Какво значи то?

– Не разбираш ли? Когато Арики умре, ти ще наследиш седемте пояса на мъдростта и белите листа. Ще станеш рапуо като него. Разбра ли?

– Разбрах.

Полъхна лек ветрец, листата тихо зашумяха. Канеамеа вървеше пред мене, защото пътеката беше много тясна за двама.

– Арики често говори против тебе – все тъй тихо продължи тя. – Вчера му казах: "Пакеги е добър, той прави нанай кобрай за болните. Защо го мразиш?" Арики отвърна: "Пакеги е опасен. Той спасява хората от кадити". Тогава му рекох: "Набу ти си лош. Защо искаш пак да хвърлиш добрия пакеги в Голямата вода? Защо искаш да го убиеш? Знай, че на големия празник аз ще стана сахе на пакеги".

Нейните думи ме учудиха. Когато излекувах Боамбо, дъщеря му Зинга беше казала същото на Арики. Тя беше му заявила, че на празника на Дао ще стане моя сахе, и чак тогава първожрецът се съгласи да живея в колибата за гости. Аз и досега не знаех дали Зинга наистина мислеше да стане моя сахе на големия празник, или каза това на Арики само за да го принуди да се съгласи да живея при племето. И си помислих, че и Канеамеа е пожелала същото, за да попречи на баща си да изпълни пъклените си замисли.

Арики беше седнал на нара в колибата и си пушеше с къса бамбукова луличка. Тъмното му набръчкано лице беше замислено и строго, малките му хитри очи разсеяно блуждаеха из полумрака на колибата. С кимване на глава той ме покани да седна при него. Канеамеа влезе с тихи, котешки стъпки, сложи пред нас делва с малоу и излезе. Ние останахме сами.

– Харесва ли ти нашият остров? – попита ме Арики, без да ме погледне.

– Харесва ми.

– А хората от нашето племе?

– И хората ми харесват.

– По-добри ли са от пакегите? – Той за пръв път ме погледна в очите.

– Има и добри, и лоши.

– Всички са добри – троснато каза Арики. "Всички с изключение на тебе" – помислих си аз, но нищо не отговорих.

– Слушай сега какво ще ти кажа – продължи първожрецът. Реших да те направя калиман биля – голям човек. Искам да станеш даго на Канеамеа. Аз съм стар, а вятърът събаря старите дървета. Като умра, ти ще станеш рапуо на племето. Съгласен ли си?

Помислих си: "Аз, който бях решил да се боря против първожреца, сам да стана първожрец? Никога!"

– Това не зависи нито от тебе, нито от мене – отвърнах аз. – Когато умреш, племето ще избере за рапуо тоз, когото пожелае.

– Ще избере тоз, когото аз посоча – възрази Арики и ми обясни, че щом се оженя за Канеамеа, той ще ме посвети в мъдростта на седемте пояса и в тайната на белите листа. След това племето непременно щяло да ме избере за първожрец.

– Какви са тия бели листа? – попитах го с престорено равнодушие.

– Белите листа правят Арики по-силен от другите – уклончиво отговори първожрецът. – Те ми казват кой какво мисли.

– Няма такива листа! – възразих аз. Очите му изведнъж засвяткаха гневно.

– Има!

– Покажи ги да ги видя, тогава ще повярвам.

– Не! – отсече Арики. – Аз ги пазя от погледа на хората. Такава е повелята на Дао. Когато му дойде времето, ще ги видиш. Е, съгласен ли си? Канеамеа чака вън. Говори!

Какво да му кажа? Че съм съгласен да стана рапуо и да лъжа хората? Това никога не бих го направил. Да откажа – това ще развали неговите планове и страшно ще го разлюти. Не е ли по-добре да отложа окончателния отказ? Да протакам работата, докато е възможно, а след това времето ще покаже какво да правя. Това ми се стори най-разумното решение.

– Помниш ли – заговорих аз бавно, като обмислях всяка дума – какво ти каза Зинга, когато спасих нейния баща от кадити?

– Помня – кимна с глава Арики.

– Тя ти каза, че на празника на Дао ще стане моя сахе.

Арики пак кимна с глава:

– Така каза.

– Това го знае цялото племе...

– Знае го – съгласи се Арики.

– Сега аз трябва да се откажа от Зинга, нали?

Арики лукаво се усмихна. Не, никой не ме кара да се отказвам от Зинга. Работата била много проста: ще имам две жени – Зинга и Канеамеа. Дъщерята на вожда и дъщерята на първожреца. И ще стана най-силният и най-уважаваният човек на острова. Какво по-хубаво от това?

– Все пак трябва да помисля – отговорих уклончиво. Моите увъртания разсърдиха първожреца. Той повиши гласа си и заговори повелително, както беше свикнал да разговаря с хората от своето племе:

– Помисли! Ще бъдеш рапуо, ще притежаваш седемте пояса на мъдростта и белите листа! Ще бъдеш калиман биля – пръв човек на острова. Да, на целия остров! Защото нашето племе е по-силно от всички други племена. Всички племена се страхуват от нас. И племето бома, и племето пума, и племето фур-фур... Пръв човек на острова – ето какъв ще бъдеш! Боамбо е тана, главен вожд на племето, но неговата власт е по-малка от моята. Ако Боамбо каже: "Вържете тоя пакеги и го хвърлете в Голямата вода", хората ще попитат Арики: "Може ли?" Ако Арики каже: "Не, не бива да хвърляте тоя пакеги в Голямата вода", хората ще послушат Арики. Но ако Боамбо каже: "Не бива да хвърляте тоя пакеги в Голямата вода", а Арики каже: "Хвърлете го!" – кого ще послушат хората? Ти си умен човек, помисли и ми кажи.

Той млъкна и като ме загледа с присвитите си студени очи, зачака да чуе какво ще кажа. Като го слушах и като го гледах сега, аз си помислих: "Да, Боамбо е прав, Арики е опасен човек. Трябва да се пазя от него". Той беше притворил дясното си око и ме гледаше само с лявото. Какво да му отговоря?

– Мъдрите думи не идват изведнъж – тихо казах аз, като изтърсих пепелта от лулата си. – Ще помисля...

– Помисли – мрачно промърмори първожрецът. – До празника на Дао има много луни. Вярвам, че дотогава ще станеш по-умен.

Той явно ми се надсмиваше, но аз реших и това да преглътна. Само слабите и страхливите хора избухват неудържимо и почват да крещят истерично, когато чувствуват слабостта си. Аз трябваше да се владея. Трябваше да покажа на този опасен старец, че не се плаша от него. Трябваше да го накарам да почувствува, че аз съм силният, а не той.

– В селата има много болни – казах аз, като смукнах дим от малката си луличка. – И в Калио, и в Зарум, и в Хойда. и в Балда. Аз имам нанай кобрай, ще отида да ги лекувам.

– Не! – трепна първожрецът, като ме стрелна с острия си поглед. – Ще отидеш след празника на Дао.

– Но ти сам каза, че до празника има още много луни – възразих аз. – Дотогава много болни ще умрат. Трябва да ги спася.

Арики се престори на глух. Облегна се до стената и бавно започна да пълни с тютюн луличката си, която беше угаснала. Аз му подадох цигара и щракнах запалката, но той рязко махна с ръка и отказа да вземе цигарата. Вгледах се в сухото му набръчкано лице и се помъчих да отгатна мислите му, но това беше много трудно, почти невъзможно. Нито един мускул не трепваше на лицето му. Сега той приличаше на мумията на египетския фараон Рамзес II – със свити тънки устни и с притворено дясно око; с лявото разглеждаше шарките на тръстиковата си луличка. После, като запали лулата си с един въглен от огнището и като смукна дим, промълви глухо: – Дао наказва хората с кадити, а ти тичаш да ги спасяваш... Не позволявам!

– Защо? – попитах го аз. – Трябваше ли да оставя тана Боамбо да умре? Аз излекувах и сина на тана Боамбо, и стария Гахар, и много други хора. Арики трябва да е доволен...

– Не и не! – отсече строго първожрецът. – Ти отиваш против Дао!

Той повиши глас и заплашително вдигна ръката си, сякаш искаше да ме спре. Гневът му, студен и неудържим, растеше, но аз исках още повече да го разпаля, за да го накарам да каже всичко, което мисли.

– Зная защо не позволяваш – казах аз с равен глас, като се преструвах на спокоен.

– Защо?

– Защото се страхуваш!

– От кого?

– От мен!

Арики се изсмя, но по очите му личеше, че не му беше до смях. Техният блясък беше станал още по-студен, а лицето му потъмня, бръчките му станаха по дълбоки.

Аз продължих:

– Хората казват: "Дао ни праща смърт, а пакеги ни спасява. Арики ни прави зло, взема по десет кожи от големия лов, а пакеги прави добро. Кой е по-добър – Арики или пакеги?" Така казват хората. Затова не искаш да ги лекувам.

Очаквах да избухне буря, но Арики беше успял да се овладее и ме изслуша с учудващо спокойствие. Да, когато искаше, той можеше да се владее. Той притежаваше това ценно качество, което понякога липсваше на мен, неопитния младеж.

– Кисел си като зелен плод – тихо заговори той. – Защото си млад. Ако не слушаш Арики, лошо те чака. Много лошо. Запомни това... И помисли, кой от кого трябва да се страхува? Арики от теб или ти от Арики? Какво си ти? Пакеги! Хе-хо!

Той презрително плю.

– Пакеги гена! – извиках аз. – Разбираш ли? Пакеги гена!

Аз нарочно повиших глас, за да придам по-голямо значение на думите си. Да, аз не съм просто пакеги – бял човек, – а пакеги гена – бял човек от луната. Нека не забравя това първожрецът. Но той не обърна внимание на думите ми и ме попита дали мога да летя като птиците и дали мога да плувам като рибите. Този въпрос ме учуди. Аз не знаех какво целеше Арики и все пак трябваше да призная, че не мога да летя като птица, нито да плувам под водата като риба.

– На какво се надяваш тогава? – попита Арики. – Ти не можеш да избягаш от нашия остров. Не можеш – не! Ще живееш при нас, при нашето племе. Какво трябва да правиш? Помисли и ми кажи. Трябва ли да слушаш Арики? Трябва! Защото Арики е рапуо! Защото всички слушат Арики. Какво си ти? Пакеги гена? Хе-хо! А можеш ли да изопваш лък и да се биеш със стрели? Можеш ли да мяташ копия? Не можеш! А Арики всичко може. Всичко! Хе-хо!

– Всичко ли? – попитах го аз. – А може ли Арики да прави гръмотевици? Не може! Може ли да запали Голямата вода? Не може! Може ли да спасява хората от смърт? Не може! А аз мога!

Арики изведнъж утихна и мълчаливо наведе глава. Думите ми го накараха да се замисли. Той разбираше много добре, че има опасен човек насреща си – човек, който може да прави гръмотевици и да запали водата в океана. Той вярваше в това и като знаеше, че неговите бели листа и дървеният идол са безсилни срещу мен, реши отново да ме спечели на своя страна.

– Послушай какво ще ти каже старият Арики – заговори той по-меко, като вдъхна дълбоко тютюнев дим. – Искаш ли биляр занго да те уважава още повече и да изпълнява всичко, каквото кажеш?

Аз кимнах утвърдително с глава.

– Добре, стани даго на Канеамеа, аз ще те направя рапуо. Не защото се страхувам от тебе – невъзмутимо излъга той, – а защото обичам дъщеря си. Дао не даде на Арики син – ти ще ми бъдеш като син. Но ако не се съгласиш, свивай си опашката! Разбра ли? Анге бу!

"Анге бу" означаваше, че разговорът е свършен, и аз излязох от колибата. Бях разстроен и смутен. Макар да си давах вид, че не се плаша от заканите на първожреца, за мен беше ясно, че ако не послушам неговите съвети, нищо добро не трябва да очаквам.

Канеамеа ме настигна в гората и каза задъхана:

– Арики ме изпрати да ти кажа нещо...

– Какво?

– Нищо не казвай на Амбо.

– Какво да не му казвам? – попитах аз.

– Не му казвай, че Арики иска да те направи рапуо.

– Защо да не му казвам?

– Така, не му казвай. И на Боамбо не казвай, и на Зинга не казвай. На никого... – Тя дишаше тежко, от умора или от вълнение, не зная...

– Но защо? – настоявах аз.

– Така... Съгласен ли си?

Аз се съгласих. Добре, на никого нищо няма да кажа, но с едно условие: ако и тя изпълни една моя молба.

– Каква е тя? – попита Канеамеа, като ме погледна неспокойно.

– Искам да ми покажеш белите листа на Арики. Тя отстъпи крачка назад.

– Белите листа? Но... това е много опасно! Ако узнае набу...

– Няма да узнае, ако бъдеш по-умна. Щом Арики иде на лов...

– Той никога не ходи на лов – прекъсна ме Канеамеа.

– Нищо. Щом излезе от колибата, вземи белите листа и ми ги донеси в моята колиба. Щом ги видя, пак ще ги поставиш, откъдето си ги взела.

Канеамеа се колебаеше.

– Никой няма да узнае – насърчих я аз.

– Никой ли? – изпитателно ме погледна Канеамеа.

– Никой!

– А Зинга?

– И Зинга.

Тя се огледа наоколо и като се увери, че сме сами, тихо каза:

– Добре, ще ти донеса белите листа.

Шестнадесета глава. Съветите на Смит и Стерн. Гневът на Арики. Тревогите на Смит

I

Отидох на яхтата. Реших да разкажа на капитана и на плантатора за разговора ми с Арики и да се посъветвам с тях. Аз бях млад и неопитен, лесно можех да направя някоя необмислена постъпка, и да си навлека непоправима беда, а Смит и Стерн, много по-възрастни и по-опитни от мене, биха могли да ми дадат полезен съвет. Главният въпрос, който ме занимаваше сега, беше да отида ли в селата да лекувам хората против волята на Арики, или да се подчиня на неговите внушения. Какво ще спечеля, ако отида, и какво ще загубя? Ще спечеля сърцата на туземците от петте села на племето. Ще помогна на много хора, ще облекча техните страдания. Те ще ми бъдат благодарни и ще кажат: "Пакеги нанай биля, калиман би-ля". Ако Смит ми даде огледалца и герданчета, ще им раздам тия невиждани "чудеса" и те ще бъдат доволни. А може да се случи и тъй, че да запаля в чинийка спирт и те ще повярват, че аз наистина мога да запаля водата в океана. Какво ще спечеля още? Омразата на Арики. Е, добре, той и без това ме мрази... А какво ще загубя? Нищо!

Когато разказах всичко това на Смит и на капитана, плантаторът се замисли и бавно заговори:

– Пазете се, защото туземците са много коварни. Познавам ги от Кокосовите острови. Когато знаят, че си силен, те изпълняват безропотно всяко твое желание. Но паднеш ли им на тъмно, ще ти забият копието в гърба, без да им мигне окото. Да убият белия си господар – из засада или не, все едно – това за тях е дълг и чест.

Плантаторът съдеше по цветнокожите от Кокосовите острови, с които се е отнасял по-зле, отколкото с работния си добитък. Но аз живях шест месеца между племето бома и никой никога не се опита да ме убие, макар че всеки от тях можеше да направи това, когато пожелае. Нещо повече – аз не забелязах у тия простодушни и простосърдечни хора дори и капка от омразата, която Арики открито проявяваше към мене. Но омразата на Арики беше лично негова омраза, племето занго нямаше нищо общо с нея. Наистина отначало туземците се страхуваха от мене, бяха недоверчиви, а по-късно, когато живеех в тяхната колиба за гости, те криеха жените и децата си и не ми позволяваха да ходя в селото. Това те го вършеха от страх да не им сторя някакво зло. Но когато помислиха, че ще ги напусна и ще ида при племето занго, Лахо сам ме заведе в селото и ми предложи да се оженя и да остана завинаги при тях. Те не познаваха нито коварството, нито лъжата. Нямаше подлост в техните постъпки. Същото беше и с племето занго. Арики го застави да изпълни повелите на своите прадеди и на великия главатар Пакуо – и то го послуша. Това беше напълно естествено. Но когато спечелих доверието на хората, Боамбо сам ме покани да живея в колибата за гости и ме обикна като свой син. Единствен Арики ме мразеше, но неговата омраза беше и негова слабост: той ме мразеше, защото се страхуваше от мене. Страхуваше се за своя авторитет, за своята власт над племето, която беше обсебил с недостойни лъжи. В мене той виждаше човека, който може да разкрие лъжите му и да го разобличи. Но какво общо имаше омразата на Арики с племето? Нищо.

Тия доводи не убедиха плантатора. Той си имаше свое мнение за туземците и не признаваше друг начин за разбирателство с тях освен заплахата и насилието. Но ако той можеше да си позволи такова държане на Кокосовите острови, където го е покровителствувала английската полиция, тук то беше немислимо.

А капитанът? Той слушаше мълчаливо и накрая каза:

– Както виждам, вие искате да разобличите първожреца пред племето. Така ли е? Добре ли съм ви разбрал?

– Така е – отговорих аз.

– Лошо сте намислили, млади момко. Защо ви трябва? Защо се бъркате в работите на първожреца? Той е важна личност. Доколкото зная, понякога тия техни жреци имат по-голямо влияние между диваците, отколкото самите им главатари. Не е ли по-добре да спечелите първожреца на своя страна?

– О, това е невъзможно! – въздъхнах аз. – Той никога няма да мине на моя страна.

– Защо? – попита капитанът.

– Защото това е против неговите интереси. Капитанът помисли малко и каза:

– Тогава вие минете на негова страна.

– Но това е против моите принципи! – възразих аз.

– Всички принципи са добри, когато са в наша полза – заяви Смит. – Да, да, сър! – възкликна той. – Какво по-хубаво от това? Зет на главатаря и на първожреца – прекрасно! Вие просто сам бягате от късмета си! Утре първожрецът ще умре и вие ще го заместите... Прекрасно! Възхитително! Какво има да мъдрувате? Тогава и ние със Стерн ще заживеем спокойно и няма да се чувствуваме като престъпници, които всеки миг могат да бъдат хванати и удавени като котки.

– Не, аз никога няма да стана първожрец – възразих аз.

– Щом няма да станете – каза Смит, – тогава оставете първожреца на мира. Не се занимавайте с него, защото ще напакостите не само на себе си, но и на нас. Не забравяйте, че не сте сам на тоя остров. Вие носите отговорност и за нашия живот. Нали така, Стерн? Право ли казвам?

Изведнъж капитанът скочи и изтича в кухнята. Оттам замириса на изгоряло. Той беше забравил на огъня яденето, което готвеше. Смит продължи:

– Вие сте неспокоен дух, сър. Възмущавате се от някакви въображаеми неправди, за които не носите отговорност. Нима сте виновен вие, че племето вярва в дървени идоли? Разбира се, че не. При това то има нужда от тази вяра. Тя не е паднала от небето, нали така? Самите диваци са я създали, защото им е необходима. Тази вяра ги крепи, прави ги хора, а не животни. – Той смукна от пурата си, която димеше в ръката му. – Така е, сър. Вярата в нещо, па макар и в някакъв дървен идол, е голяма сила и никой не може да я разруши. Пък и не е нужно да се разрушава, защото без вяра тия диваци ще заприличат на диви зверове и ще станат още по-опасни. Сега те знаят, че техният Дао наказва лошите хора, и това ограничава дивите им инстинкти... Ех, да знаех езика им! – въздъхна той.

– Какво щяхте да направите?

– Какво ли? С моите огледалца, герданчета и гривни много, много нещо бих направил. Най-напред бих влязъл под кожата на тоя първожрец и чрез него бих постигнал всичко, каквото пожелая. Ако герданчетата, гривните и огледалцата не помогнат, аз имам и коняк, и джин, и вино... Понякога алкохолът е по-силен и от вярата, сър. Но ако и той не помогне, аз имам пушки... Известно е, че всички народи и племена по земята разбират езика на пушките.

– Какво чакате? – попитах го аз. – Защо не заговорите с езика на пушките?

– Защото съм сам. Сам, макар и с десет пушки нищо не бих могъл да направя. Аз трябва да се облегна на някого, например на първожреца. Но не зная техния проклет език...

Смит беше се излегнал на меката кушетка с пура в ръка. Пред него на малка масичка имаше бутилка с коняк. Сухото му лице и дългата му шия се обливаха в пот, която той постоянно бършеше с копринена кърпичка. Слушах го разсеяно и не му възразявах. Има ли смисъл? Все едно, той не би ме разбрал. Но моята разсеяност, изглежда, го обиди и той повиши глас:

– Аз имах по-добро мнение за вас – упрекна ме той. – Мислех, че ще разберете моето положение и ще направите нещо за мене. Аз се задушавам в яхтата, сър! Тук е като в огнена пещ. На вас ви е добре – сутрин отивате в своята колиба на сянка, срещате се с различни хора, ходите на лов за риба, за костенурки, а сега сте намислили да отидете и из селата...

– Да, непременно ще отида – потвърдих аз.

– Ще отидете – въздъхна Смит и изтърси пепелта от пурата си, – а ние ще се печем тук като на скара. Не искам да ви обиждам, но това е егоистично, сър! Ние живеем по-лошо от всички затворници по земята. Защо не помислите и за нас? Стерн все пак излиза на острова, но аз? Защо не помислите за мен? Аз няма да издържа дълго в тоя затвор, сър. Здравето ми е разклатено, имам слабо сърце и черният ми дроб не е в ред... Защо не поговорите с главатаря и с първожреца да ми разрешат да живея на острова? Направете това заради мен. Ето аз ви давам лекарства, гердани, огледала и цигари, с които печелите доверието на племето. Всичко това струва пари, но аз го давам съвсем безкористно. Нима не заслужавам да се погрижите за мен? Направете нещо, много ви моля... И колкото по-скоро, толкова по-добре, защото, когато се свършат лекарствата, герданите и другите дрънкулки, а те непременно ще се свършат, ще бъде късно. Помъчете се по-скоро да ме измъкнете от тая огнена пещ, сър... Много ви моля...

Смит беше прав. Аз твърде много бях се увлякъл в разправии с Арики и бях забравил, че не съм сам и не бива да мисля само за себе си. Със Стерн работата беше по-лесна, защото той имаше право да живее на острова. Но Смит нямаше това право. Ако излезеше на острова и туземците го хванеха, те щяха да го хвърлят в океана, както хвърлиха нас. Наистина трябваше да направя всичко, за да "легализирам" неговото положение.

– Ще поговоря с главатаря – успокоих го аз. – Ако стане нужда, ще отида и при първожреца.

– Благодаря – каза Смит поуспокоен. – Не е зле да занесете на главатаря и на първожреца по една бутилка коняк. Какво ще кажете?

– Първият подкуп? – усмихнах се аз.

Стерн ни извика в столовата. На масата димеше яденето, което капитанът беше сготвил от консервирано месо и ямс. Беше нарязал и един едър пъпеш. Като узна, че Смит иска да живее на острова, Стерн саркастично се усмихна:

– А не е ли опасно, сър? Аз например предпочитам да си спя в яхтата, отколкото на коравия нар в някоя колиба.

– И аз бих предпочел същото, ако всеки ден излизах на острова като вас – тъжно каза Смит.

– Че кой ви спира, сър? Идете още днес.

– Не ми мислите доброто, Стерн – упрекна го плантаторът. – Нали знаете, че нямам право да излизам на острова. Не забравяйте, че аз не умея да плувам.

Сега усмивката на капитана беше снизходително-доброжелателна.

– Не се тревожете – каза той, – туземците никога няма да могат да ни разпознаят. Те винаги ще ни бъркат един с друг. Само ако и тримата се явим едновременно на острова, те ще разберат, че някой от нас е нов човек за тях. Но и това лесно може да се уреди. Ще им кажем, че и третият бял човек се е спасил...

– Искате да кажете, че...

– Искам да кажа – продължи Стерн, – че ще минете за Грей. Разбира се, ако се съгласите да играете ролята на готвача...

Смит неспокойно се раздвижи на стола.

– Приемам, сър! С най-голямо удоволствие! Но те ще разберат измамата.

– Как? – попита Стерн.

– Грей беше много пълен и нисък, а аз съм много висок и слаб. Не бива да разчитаме на късата им памет...

– Те няма да се ровят в такива дреболии – засмя се Стерн.

Наистина и това беше идея. Дали Смит не би могъл да мине за Грей? Ако главатарят и Арики са забравили пълния готвач и ако приемат, че Смит е същият трети пакеги, когото те бяха хвърлили в океана, в такъв случай плантаторът спокойно може да излезе на острова...