Текст книги "Остров Тамбукту"

Автор книги: Марко Марчевски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 38 страниц)

II

Младежът, който беше убил кучето, донесе едно голямо дървено блюдо, пълно с печено месо и ямс. Туземците печаха месо по особен начин: увиваха късовете в листа от пъпешово дърво и ги заравяха в жарава. Месото се изпичаше добре, без да се замърси с пепел, и омекваше от пъпешовите листа.

– От какво животно е това месо? – попитах аз.

– Пакеги видя, че убих кучето пред очите му – отвърна младежът малко обиден.

Месото имаше вкуса на всяко друго месо. Ако не знаех, че е кучешко, и ако ми кажеха, че е от младо биче, щях да повярвам. Лахо и Габон ядяха с голяма охота. Аз предпочитах ямса, но ядох и от месото. Кучешко месо – голяма работа! Нали не е човешко...

Докато се хранехме, младежът седеше мълчаливо на нара, обърнат с гръб към нас. След това прибра празното блюдо и си отиде. Лахо сви дебела цигара, запали я от огъня, смукна няколко пъти и даде на Габон. И той смукна няколко пъти и ми подаде цигарата. Аз отказах да пуша.

– Ще идеш ли да търсиш белия човек? – попита ме Лахо.

– Още утре – отговорих аз. Лахо стана от нара, каза "тауо ала" и си отиде. Габон взе няколко недогорели главни и накладе малък огън под нара. След това легна над самия огън, а аз се разположих на другия край на нара. През нощта Габон става няколко пъти да подклажда огъня. Изглежда, че му беше студено.

В планината, високо над морското равнище, нощите бяха по-хладни, отколкото на морския бряг. Но за мен, човек на севера, те бяха горещи. Аз бях свикнал с нашите студени, снежни зими и нощните "студове" тук ми изглеждаха като хладка баня. При това аз бях облечен, а Габон беше гол. Но защо старият туземец не си отиде вкъщи? Защо остана да спи в моята колиба? Сигурно да ме пази, помислих си аз. Страхуваше се да не избягам при племето занго...

Сутринта Лахо дойде рано и ме извика. Слънцето току-що бе изгряло. Из гората се чуваше разногласната песен на птиците. Въздухът беше свеж, дишаше се леко. Лахо ме поведе по пътеката през гората. Отидохме в селото. Пред колибите горяха малки огньове. Жените белеха батати, печаха питки от тесто, умесено от плодовете на хлебните дървета, варяха в гърнета ямс. Лахо ме заведе до една колиба и извика: – Сабо, каа ну!

На вратата се показа тъмнолика девойка с големи обици на ушите.

– Харесва ли ти? – попита ме Лахо. – Ако искаш, тя ще стане твоя сахе (жена). Говорих с нея, тя е съгласна.

– Моя сахе? – извиках аз изненадан. Погледнах девойката – тя се засмя и се скри в колибата.

– Искаш ли? – попита ме Лахо. Поклатих отрицателно глава:

– Не искам.

Той ме заведе при друга колиба и извика:

– Арена, каа ну!

На вратата се показа друга девойка – Арена. Тя се усмихна, белите й зъби блеснаха на слънцето. На шията й висяха два гердана, на ушите й се люшкаха черни обици от едрите зърна на някакъв плод. Тя беше се пременила като за сватба. Изглежда, че Лахо беше я предупредил.

– Харесва ли ти? – повтори въпроса си главатарят. Аз просто не знаех какво да отговоря. Около нас беше се събрала цяла тълпа мъже, жени, деца. Всички се усмихваха. А няколко жени почнаха да хвалят и Сабо, и Арена. Туземците наричаха сабо палмата ротанг, с назъбени и остри като трион листа, а арена на езика на племето значеше гръмотевица. Според жените и Сабо, и Арена били много работливи – ще сеят ур и уму – таро и ямс, – ще берат ая и пая – плодове от хлебно дърво и пъпеши, – ще ми готвят храната в гърнета и ще ми я поднасят в онам – голямо дървено блюдо. Ще ми плетат сури – рогозки от палмови листа, макар че това е мъжка работа... А аз ще стана син на племето и ще ходя на лов за диви свини – какво искам повече?

– Не ходи да търсиш белия човек – настояваше Лахо. – Остани при нас. Ще те оженим за най-хубавата мома. Ще ти направим голяма либата, хубава либата, като либата орованда. Ще ти дадем пет онама, пет сури, пет саронги. Какво искаш още? Не ходи да търсиш белия човек!

– На вум! На вум! – Не ходи! Не ходи! – обадиха се много гласове.

Всички настояваха да остана при тях. Но аз бях непреклонен. Тогава Лахо ми каза:

– Ако идеш при биляр занго, ти ще станеш наш враг.

– Наш враг, наш враг! – отново се чуха много гласове.

– Тогава племето занго ще стане по-силно от нас – призна Лахо. – Биляр занго ще ни победи и ще изгори нашите колиби, а ние ще избягаме в планината и ще ядем диви плодове...

Сега всичко ми стана ясно. Тия хора вярваха, че притежавам някаква свръхестествена сила. Аз съм човек от луната, това не е шега! Ако отида при вражеското племе, то ще стане по-силно от тях и ще ги победи. Ако остана при тях, те ще бъдат по-силни. Аз дори почнах да подозирам, че те мислят да ме използуват в борбата си срещу племето занго...

Дадох им тържествено обещание, че няма да отида при племето занго. Ако намеря белия човек, ще го доведа при тях, а ако не го намеря, ще се върна сам. Но Лахо, види се, не ми повярва и отново каза:

– На вум, остани при нас. Ще ти дадем и Сабо, и Арена.

– И двете ли? – засмях се аз.

– И двете. – Лахо кимна утвърдително с глава. – И аз имам две жени, ето ги – и той ми показа две от жените, които бяха близо до нас. Едната беше доста стара вече, а другата съвсем млада, с малко детенце на ръце.

– Андо не иска жена – твърдо отговорих аз. – Андо ще иде да търси белия човек. Анге бу!

Когато някой туземец каже "анге бу" – аз казах, – това значи, че нищо не може да го разубеди, че той на всяка цена ще изпълни това, което е намислил, и всеки по-нататъшен разговор е безполезен. Всички млъкнаха. Лахо промълви огорчен:

– Добре, иди. Ние ще те изпратим.

III

Освен Лахо и Габон с мене тръгнаха още тридесетина туземци. Някои от тях бяха въоръжени с копия, други носеха дълги бамбукови "бутилки" за морска вода. На туземците не беше известно добиването на морска сол и соляха храната си с морска вода. Но понеже морето беше далеч, а пътеката – много стръмна, те нямаха винаги морска вода и често ядяха безсолна храна. Петима от цветнокожите носеха по един кокосов орех, а други двама – по един пъпеш.

Отначало ние вървяхме по пътеката, която минаваше край градините, а след това завихме по друга пътека, която водеше на север, към брега на океана. Тя се спущаше право надолу по планината и на места беше толкова стръмна, че трябваше да се държим за коловете, които туземците бяха забили в земята, или за близките храсти и клонаци. Гората беше много гъста. Преплетените клони на дърветата бяха покрити с листа с най-различни форми – едни дълги по няколко метра, други кръгли, трети перести като ветрило, а между тях се преплитаха различни видове лиани с тънки като въжа стъбла, дълги по сто, по двеста, дори по триста метра. Лианите стигаха чак до върховете на дърветата, уплитаха короните им с гъста мрежа, а други висяха на кичури ниско над самата пътека. Туземците се провираха под тях или ги отстраняваха от пътеката с копията си. Особено неприятни бяха бодливите лиани като палмата ротанг, наричана от туземците сабо. Листата на тази лиана, назъбени като трион, имат остри бодли; при докосване до тях те се забиват в тялото на човека и причиняват силна болка.

Слизахме все по-надолу и по-надолу по стръмния склон. Дървовидните папрати, които се срещаха по високите места, тук постепенно оредяха, но затова пък дърветата гиганти се срещаха все по-често и по-често. Някои от тия вековни дървета имаха много дебели дънери, с надземни корени, плоски като дъски, дълги три-четири метра, които се разклоняваха в различни страни и потъваха в почвата. Без тия подпорни корени бурите лесно биха повалили дърветата гиганти. Все по-често и по-често се срещаха различни видове палми, чиито високи и прави стъбла се издигаха над останалите дървета и разпущаха над тях дългите си листа.

Изведнъж пред нас се откри дълбока пропаст. В дъното й течеше малка река. Пътеката свършваше на края на пропастта. Наоколо – непроходими джунгли. Сега накъде?

Долу от дълбокото дъно на пропастта се издигаха високи дървета: дебелите им клони стигаха чак до горния край на пропастта, където бяхме се спрели. Лахо се покачи на един такъв дебел клон и като се придържаше с ръце за околните клони, тръгна по него. Аз го последвах и стигнах по този въздушен мост до стъблото на дървото. Тук беше провесена дълга стълба, майсторски изплетена от стъблата на палмата ротанг. По тази много здрава стълба слязохме един по един в дълбокия дол. Тук ни чакаше ново препятствие – водите на немного пълноводната, но буйна река ревяха бясно и заплашително. Тръгнахме надолу по брега и след малко стигнахме до един висящ мост, направен от лиани. Минахме един по един на отвъдния бряг и тръгнахме надолу по добре утъпканата пътека.

След два часа път стигнахме на морския бряг и седнахме да си починем. Двама туземци нарязаха пъпешите. Лахо ми каза, че за селището на племето занго няма пътека и аз трябва да вървя по брега, докато стигна до залива. Той още веднъж ме предупреди да се пазя от племето занго, като повтаряше загрижено: "Уин биляр, уин биляр"...

– Ще се пазя – успокоих го аз. Той ме погледна някак особено и попита:

– Ще се върнеш ли пак при нас?

– Разбира се! Ще се върна заедно с белия човек.

Но главатарят сякаш не ми повярва. Той плю в шепата си, наведе се и мълчаливо почна да разтрива ходилата на краката си, корави като подметки. Защо не ми вярва? Защо мисли, че ще ида при неговите врагове? Та нали племето занго беше и мой враг! То искаше да ме удави – това аз никога няма да го забравя...

– Добре – тихо каза главатарят. – Ще те чакаме три дена. Ако не се върнеш, ще знаем, че си отишъл при биляр занго. Анге бу!

Той стана. Туземците поставиха петте кокосови ореха между чаталестите клони на едно дърво и ми казаха, че ги оставят за мене – да има какво да ям, като огладнея. След това напълниха бамбуковите стъбла с морска вода, запушиха ги с дървените тапи и си отидоха. Аз тръгнах сам към залива...

Беше настъпило времето на отлива, водата беше се оттеглила. Плиткото песъчливо дъно край скалистия бряг беше оголено. Това беше цяло щастие: ако бях дошъл през време на прилива, когато водата залива целия бряг, трябваше да газя, а на места и да плувам, а такова "пътуване" не е много приятно. Сега аз вървях по мекия пясък, просмукан с топла влага. Но се оказа, че и този "лек" път си имаше своите неудобства: слънцето печеше право над главата ми, горещината беше непоносима, а краката ми затъваха в пясъка и сякаш ме дърпаха надолу. Да, пътеките през гъстите прохладни гори са по-удобни дори когато са много стръмни.

След един час стигнах до устието на малка река – може би по коритото на същата тази рекичка в оная тъмна, страшна нощ бях стигнал до селището на племето бома. До реката се издигаше доста висока скала, зад която почваше извивката на залива. Починах си на сянка в една малка пещера, изкъпах се в прохладната рекичка и се изкачих на скалата. Пред мене се простираше широкият залив, осеян с малки и големи скали. "Сигурно в някоя от тях беше се разбила яхтата на мистър Смит", помислих си аз и потръпнах, като си спомних за корабокрушението. Брегът край залива беше покрит с вековен тропически лес. Селото не се виждаше – то беше скрито в гората. Не се виждаха и градините на туземците. Къде да търся капитана? Как да го намеря в тия джунгли? От скалата, на която бях се покачил, се виждаше целият залив, но на самия бряг, в горите, нищо не се виждаше. Високите дървета закриваха всичко от погледа...

Все пак не губех надежда. Реших да отида близо до градините, където се надявах да видя белия човек – капитан Стерн или готвача Грей. Имах вече известен опит и знаех как да се пазя от диваците. Знаех също, че в градините работят жени и деца, пазени обикновено от двама-трима въоръжени мъже. Те не бяха опасни. Ако случайно ме видят, ще забравят и стрелите, и копията си и ще се разбягат. Диваците са опасни само когато са много...

Отново тръгнах край брега и скоро стигнах до малкия залив при лодките. Аз добре помнех и залива, и лодките: тук за пръв път стъпихме на твърда земя с капитан Стерн и с готвача Грей след корабокрушението. Тук видяхме първия дивак, който избяга от нас като от чумави, а ние тръгнахме след него по пътеката. Сега аз тръгнах по същата пътека... Вървях предпазливо. Спирах се на всяка крачка и се ослушвах. На едно място пътеката се разклоняваше. Спрях се и се замислих: по коя да тръгна? Едната беше по-широка – тя сигурно водеше към селото; другата – по-тясна и не тъй добре утъпкана, което показваше, че по нея по-рядко минават хора. Тръгнах по втората пътека. Скоро тя ме изведе до висока ограда от бамбук. "Градина", помислих аз, покачих се на едно кичесто дърво и огледах околността.

В градината работеха няколко жени, деца и мъже. Но мъжете не бяха двама-трима, както предполагах, а много повече. И всички бяха въоръжени. Изглежда, че бяха засилили стражата след появяването на белия човек.

Отидох в гората и прекарах в гъсталака целия следобед, а привечер отново се покачих на дървото. Като наближи да залязва слънцето, туземците напълниха торбите си с ямс и таро и си отидоха. Аз останах на дървото. Предполагах, че капитанът или Грей тъкмо сега могат да дойдат, но никой не се появяваше. Стана съвсем тъмно. Отидох в градината, откъснах си един пъпеш и един кичур банани и се върнах под моето дърво. Нахраних се и дълбоко заспах.

IV

Събудих се рано сутринта. Наядох се с банани и пак се покачих на дървото. Туземците дойдоха и се пръснаха из градината – жените плевяха лехите, а мъжете свиваха дебели цигари под сенките и пушеха или дъвчеха бетел. Никъде не се виждаше бял човек.

Той не се появи нито на втория, нито на третия ден. Загубих всяка надежда да го намеря. На четвъртия ден реших да отида при устието на реката, където моите приятели от племето бома бяха оставили няколко кокосови ореха. В такава жега много по-приятно е да изпиеш сока на един кокосов орех, след това да се изкъпеш в океана и да легнеш под някоя дебела сянка, отколкото да висиш напразно по дърветата...

Кокосовите орехи бяха на същото дърво, където бяха ги оставили туземците. Пробих един с ножчето на капитана, изпих сока му, след това се съблякох и се изкъпах в морето. Водата беше топла, но все пак ме освежи.

Налегна ме дрямка. Избрах си по-дебела сянка край реката и заспах.

Събудих се от някакъв шум. Отворих очи и видях около себе си десетина туземци. Те седяха мълчаливо и ме наблюдаваха. Изтръпнах, но не смеех да помръдна.

– Андо! – обади се познат глас. – Тауо ала, Андо! – Познах Лахо. Той ме чакал три дена и като не съм се върнал в селото, тръгнал с хората си да ме търси. Помислил, че съм попаднал в ръцете на племето занго. Попитах го какво щеше да прави, ако племето занго наистина беше ме хванало в плен.

– Карарам! Карарам! – едновременно се обадиха няколко туземци.

"Карарам" значи война.

Всички се радваха, че ме намерили жив и здрав, но аз бях разстроен. Мисълта за "белия човек от луната" не ми даваше покой. Трябва да го намеря на всяка цена, дори с риск на живота си, но къде и как?

Лахо ми каза, че вчера те пак идвали да ме търсят и ме видели на скалата до малката река, но когато тръгнали към мене, аз съм избягал. Това ме учуди. И вчера, и оня ден бях на дървото, откъдето наблюдавах туземците в градината. Не бях ходил на скалата. Значи, те са видели друг човек. Значи, капитанът или готвачът – някой от двамата – наистина се е спасил. Разпитах Лахо и той подробно ми разказа, че като дошли вчера тук и като намерили непобутнати кокосовите орехи, тръгнали да ме търсят към залива. На високата скала, която се вдава дълбоко в океана, те забелязали бял човек, помислили, че съм аз, и тръгнали към него. Но щом ги видял, белият човек се хвърлил във водата и се скрил между скалите. Те извикали няколко пъти името ми, но никой не се обадил. След това туземците ми разказаха и друго, което още повече ме учуди: от същата скала те видели една голяма лодка. Такава лодка те виждали за пръв път. Тя не плавала, а стояла на едно място.

– Къде е тази лодка? – попитах аз развълнуван. Лахо посочи с ръка към залива.

– Там, между скалите – обадиха се няколко туземци.

– Елате да ми я покажете – помолих ги аз. Бързо стигнахме до голямата скала и се изкачихме на нея. Оттук се виждаше целият залив.

– Ето виж! – каза Лахо и посочи с пръст към скалите.

Онемях от изненада. Далече в залива, между Две скали, се подаваше над водата задната част от яхтата на плантатора. Предната част беше затулена от скалите и не се виждаше.

– Лодка! Голяма лодка! – каза Габон.

Да, нямаше никакво съмнение – това беше "голямата лодка" на мистър Смит. Обясних на туземците, че с нея сме дошли на техния остров, и ги попитах къде точно се е скрил вчера белият човек.

– Там – каза Лахо, като посочи скалите към яхтата. – Ние викахме: "Андо, Андо", но белият човек се скри.

– Ще го намеря! – извиках зарадван. – Още сега ще ида на голямата лодка. Той е там.

Казах на своите приятели да ме чакат на скалата и без да мисля много, аз се хвърлих във водата...

Десета глава. неочаквана среща в яхтата на мистър Смит. Стерн и Смит живи?! "Аз не съм ти готвач и ти не си никакъв мистър!" Смит иска война. Моите обещания на племето бома. Нова среща с туземците от племето занго. "Вълшебният огън". "Скъпоценни" подаръци

I

Дълго плувах, без да почувствувам умора. Най-после стигнах до яхтата и се качих на палубата. Едва сега разбрах какво беше се случило през оная бурна нощ. Яхтата беше попаднала между две скали. Предната й част беше се разбила и нещастните работници на мистър Смит бяха се издавили. Но какво е това? Какво чувам? Човешки гласове! Те долитаха отдолу, от онова място на яхтата, където беше кабината на мистър Смит.

Бързо се спуснах по стълбата. Столовата на яхтата беше напълно запазена. Тук нямаше никакви следи от ужасната катастрофа. Гласовете идваха от кабината на плантатора и аз ги чувах съвсем ясно.

– Аз не съм ти готвач и ти не си никакъв мистър! – викаше някой с малко пресипнал бас.

– А чии са консервите? – питаше другият с алтов глас.

– Аз мога да мина и без твоите консерви, но какво ще правиш ти без вода, ако не ти донеса? Няма да пиеш морска, нали? Не забравяй, че с всяко излизане на острова рискувам живота си!

– Аз ти плащам!

– Плащаш?! С какво?

– С лири!

– Защо ми са твоите лири? Тук те нищо не струват!

– Но разбери най-после, не съм свикнал да готвя – проплака алтовият глас.

– Ще свикнеш! – дръзко отсече басът.

Отворих вратата на кабината. Мистър Смит беше се излегнал върху меката кушетка и пушеше пура, а капитан Стерн димеше с холандската си лула, потънал в един фотьойл. Щом ме видяха, те скочиха уплашени и ме гледаха като втрещени. Смит изтърва пурата си на килима. След това уплахата им се замени с изненада и най-после – с радост.

– О, това сте вие! – възкликна капитанът и като се спусна към мен, така силно ме прегърна, че ребрата ми изпращяха. – Значи, и вие се спасихте? Знаех! Знаех! Аз бях сигурен!

– Затова ли го оплаквахте всеки ден? – обади се зад него Смит, като дигна от килима пурата си, която продължаваше да дими.

– И аз предполагах, че сте жив – казах на капитана. – Но едва преди няколко дни узнах положително... Как се спасихте? Разказвайте! Както виждам, кабината е съвсем здрава. Мистър Смит сигурно е спал и не е усетил катастрофата...

– Не говорете така – въздъхна плантаторът. – Бях буден през всичкото време. Когато носът на яхтата се разби в скалата, отхвръкнах от леглото и паднах чак на другия край на кабината.

– Върху кушетката! – засмя се капитанът и бръчиците край очите му се сгъстиха.

– Да, върху кушетката, и това ме спаси от натъртване – потвърди Смит.

Кабината и столовата не бяха оцелели случайно. Както ми обясни Смит, те били отделени от останалия корпус на яхтата с вътрешен железен скелет и били приспособени в случай на катастрофа да плават над водата. Плантаторът не пропусна да се похвали, че тази идея била негова. Наистина тя му струвала много пари, но сега той е доволен и не съжалява: парите се печелят, а животът веднъж се дава на човека.

Докато ми разказваше всичко това, лицето на плантатора плуваше в доволство и възторг, които ме възмутиха. Спомних си работниците, които бяха се издавили в трюма, спомних си и заключената врата на кубрика и казах с упрек:

– Значи, ако работниците бяха тук, щяха да се спасят!

– О, сър! – възкликна плантаторът. – Тук е толкова тясно за петдесет души!.. Отвърнах глава от него.

– А вие, капитане? – обърнах се към морския вълк. – Вашата одисея сигурно е по-богата с приключения?

– Ако мислите тъй, ще се разочаровате – усмихна се Стерн. – Щом диваците ме отнесоха на скалата, камъкът се изхлузи от краката ми. Тия хора не си направиха труд дори да ме блъснат – сам скочих във водата без камък. Доплувах до скалата и се притулих в една пещера. Като се мръкна, излязох на брега и се скрих в гората. Няколко нощи спах по дърветата от страх да не стана плячка на някой див звяр, но това ми причини много неприятности. Човекът отдавна се е простил с маймунския си начин на живеене и дървото никак не е удобно легло за него. Не можех да спя. Мислих, мислих какво да правя и най-после намислих: всяка вечер отивах да спя на някоя от скалите в залива, както в първия ден, когато се спасихме. На скалите няма опасност от диви зверове. А една лунна нощ открих яхтата. И съжалявам, дето я открих, искрено ви казвам. Защото мистър Смит си въобразява, че съм му готвач. Не, не! Простете се с тази мисъл, сър! – обърна се той към плантатора.

– Но откъде вземате продукти? – учудих се аз.

– Складът е пълен, сър! – възторжено каза Смит. – В него не е проникнала нито капка вода.

– Продукти много, но няма кой да ги готви – обади се капитанът. – Ако беше тук Грей...

Смит тежко въздъхна. Той най-много съжаляваше за готвача, защото сега трябваше сам да си приготвя храната, а той не бе свикнал с такава "тежка" работа.

– А вие как се спасихте? – попита ме капитанът. – Разкажете!

– Преди това мога ли да помоля мистър Смит за една кутия консерви? – обърнах се аз към плантатора. – Откак излязохме на тоя остров, само веднъж ядох месо, и то кучешко.

– Кучешко? – плантаторът потръпна от отвращение. – Вие ядохте кучешко месо, сър?

– Да, ядох, сър. И ми се видя много вкусно. Във всеки случай по-вкусно от всяко друго консервирано месо.

– Спрете, сър! – извика Смит. – Ще повърна!

– Всичко е до навика – иронично се усмихна капитанът. – Италианците ядат жабешки кълки и змии, китайците ядат скакалци, японците – развалени яйца, а швейцарците – мухлясал кашкавал... Кучешкото месо е по-вкусно от всичко това, аз съм ял.

Той отиде в кухнята и донесе една консерва. Консервираното месо не е тъй вкусно и тъй хранително като прясното, но сега го предпочитах пред ямса, тарото и пъпешите, които бяха ми омръзнали. Докато се хранех, разказах на капитана и на плантатора за патилата, които бях преживял.

– Значи, вие имате приятели на острова? – попита ме Смит.

– Да, сър. Те ме чакат на брега.

– И един от тях е главатар на племето?

– Да, сър. Само че не на това племе, което искаше да ни удави. Изглежда, че на острова живеят много племена, които враждуват помежду си.

– Враждуват? Значи ли това, че воюват? – попита зарадван плантаторът.

– Да, понякога и това се случва. Моят приятел Лахо, главатарят на племето бома, ми каза, че понякога неговото племе воювало с племето занго – същото, което ни хвърли в океана.

– Прекрасно! – провикна се Смит. – Ние сме спасени, сър!

– Нищо не разбирам – погледнах го учуден.

– Вие сте много млад, за да разберете – покровителствено ме потупа плантаторът по рамото. – Ако не ви е известно, аз ще ви кажа, че съм не само фабрикант и плантатор, но и дипломат. Три години бях във Форин офис (Форин офис – министерство на външните работи на Англия). И ако изпълнявате моите съвети, всичко ще се уреди в наша полза.

– Как ще стане това, сър?

– Много просто. Племето бома ще обяви война на племето занго. Ние ще застанем на страната на племето бома. Нали вашият приятел е вожд на това племе? Така, така. Ще дадем няколко пушки на племето бома и то ще победи племето занго. Ясно ли ви е, сър?

– Не ми е много ясно – отвърнах аз.

– Но аз ви говоря на чист английски език...

– На всеки език вашите думи означават война.

– И защото е тъй, не съм съгласен.

– Защо? – Смит ме гледаше учудено, с отворена уста. Златният му зъб неприятно блестеше.

– Защото мирът е по-добър от войната – отвърнах.

– Идеалист! – усмихна се Смит и снизходително ме потупа по рамото. – Тия диваци и без нас ще се избиват един друг, нали така? Не е ли по-добре да се намесим? Това ще бъде не само в наша, но и в тяхна полза. За предпочитане е една голяма, но последна война пред честите и безкрайни сблъсквания между племената. Слушайте, сър. Диваците нямат огнестрелно оръжие. Техните стрели и копия са празна работа. С две-три пушки и с десетина патрона племето на тоя главатар ще победи всички останали племена и ще ги покори. Тогава ще го провъзгласим за крал на целия остров, нали така? А ние ще станем негови съветници. Ако щете дори – министри! И то напълно заслужено, защото пушките са наши. Само тогава ще можем да заживеем свободно и спокойно. Иначе всички ще бъдем издавени в океана, сър. Ако хванат още веднъж някого от нас, те няма да се шегуват, уверявам ви.

– Не – възразих аз. – Ние трябва да предотвратяваме войните между племената, а вие искате да ги разпалваме. Никога няма да се съглася на такова престъпление. Аз съм враг на войната.

– Напразно, сър. Помислете добре. Става дума за война, която ще сложи край на всички войни. Казах ви и пак повтарям: тя ще бъде полезна и за диваците, и за нас. Аз имам десетина пушки, няколко пистолета и доста много патрони... Помислете.

– Няма какво да мисля.

– Жалко, много жалко... А вие какво ще кажете, Стерн? – обърна се Смит към капитана. – Искам да чуя вашето мнение.

– Още нямам мнение, сър – отвърна Стерн.

– Но вярвам, че не бихте желали още веднъж да ви хвърлят в океана, нали?

– Не, разбира се – кимна с глава капитанът. – Но аз не съм сигурен, че те ни хвърлиха, за да ни удавят.

– А защо ви хвърлиха? Може би да ви окъпят?

– Може би. Предполагам, че това е някакъв техен обичай, не зная...

– А моят готвач? – попита Смит.

– Грей е умрял от страх – отвърна Стерн. – Той беше голям страхливец.

Смит възрази:

– Не си кривете душата, Стерн. Човек не може да умре от страх.

– Може, и още как! Ако има слабо сърце като Грей...

За да прекратя неприятния разговор, попитах капитана него ли са виждали туземците в своите градини.

– Мене – отвърна той. – Когато ни омръзнат консервите, аз отивам в градините на диваците да бера плодове. И знаете ли какво открих? Вместо аз да бягам от тях, те бягаха от мене. Само вчера, когато ходих за вода, тръгнаха към мене, като ми викаха нещо, но те бяха много, а аз не носех нито пушка, нито пистолет.

Обясних на капитана на какво се дължи вчерашното недоразумение.

– Ако знаеха, че не сте вие, щяха ли да тръгнат към мен? – попита ме той.

– Сигурен съм, че не.

– Тогава не разбирам защо ви е тази война, сър? – обърна се той към плантатора.

– Както искате, но аз си оставам на своето мнение – каза Смит. – Защото не искам да бъда удавен като котка.

– Това няма да се случи – успокоих го аз и като се обърнах към капитана, казах: – Искате ли да ви запозная с моите приятели? Те ме чакат на скалата. Обещах им да се върна при тях.

Капитанът отказа. Бил уморен. А може би се страхуваше, не зная.

Аз исках да изненадам моите приятели с някакъв подарък, какъвто те никога през живота си не бяха виждали, но не можех да взема със себе си нищо по-тежко и затова реших да ги зарадвам с празни консервени кутии. Взех няколко от тях, пробих им дупки, навързах ги с една връв и като ги окачих на шията си, простих се с капитана и с плантатора и излязох от кабината.

– Вземете един спасителен пояс, по-леко ще доплувате – извика след мене Стерн.

– И един пистолет – предложи плантаторът.

Взех един спасителен пояс, но от пистолета се отказах.

Със спасителния пояс много по-лесно стигнах до скалата. Туземците бяха там. Като ме видяха, те се зарадваха и в същото време се учудиха на празните консервени кутии. Дадох по една на Лахо и Габон, а другите раздадох на някои от останалите. Те ги оглеждаха от всички страни, опипваха ги с ръце, почукваха по тях и се радваха като деца. Но те не бяха деца и веднага разбраха ползата от кутиите. Габон пръв гребна вода от извора и пи. Другите го последваха. А Лахо се обля с вода и развесели всички.

Казах им, че в голямата лодка има още двама пакеги и ще трябва да се върна при тях.

– Добри ли са? – попита Лахо.

– Добри – отвърнах аз, макар че за Смит това не можеше да се каже.

– Нека и те дойдат да живеят при нас.

Казах на Лахо, че по-късно и това ще стане.

– Кога по-късно? – попита той.

– След няколко дни.

– След няколко дни? Леон ба? – и той показа петте пръста на дясната си ръка.

– Леон да – отвърнах аз и показах пръстите на двете си ръце.

Той не остана доволен от моя отговор, но кимна с глава и каза:

– Добре, ще чакаме...

– Ще чакаме! – обади се и Габон.

Останалите туземци повториха същите думи, след това всички поред се простиха с мене, като стискаха с десните си ръце моята ръка над лакътя, а с левите ме тупаха приятелски по гърба – и си отидоха. Аз се върнах на яхтата.