Текст книги "Остров Тамбукту"

Автор книги: Марко Марчевски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 36 (всего у книги 38 страниц)

III

Ето ме пак в джунглата. Вървя по същата пътека, осеяна с многобройни видими и невидими препятствия, а дърветата шумят тихо и над главата ми висят гъсти облаци от лиани, които закриват слънцето и дневната светлина. Колко опасности се крият в този полумрак! Едно невнимателно движение, една непредпазлива стъпка – и отнякъде ще излети отровна стрела... Спрях се и се огледах – никаква следа от жив човек. Извиках – никой не ми отговори. Седнах на пътеката и се замислих. Какво да правя? Без водач не смеех да вървя. Взирах се по дърветата да видя скрит между клоните стрелец, но и там нямаше никого. Гората сякаш беше опустяла. Дори и маймуни не се виждаха, нито се чуваха кресливите писъци на папагалите. Сякаш всичко живо беше избягало далеч в непристъпната джунгла.

– Комунатуа! – извиках аз. – Тук е вашият лапао! Елате! Заведете ме при тана Боамбо!

– Ние сме тук! – неочаквано се обади някой и в същия миг от гъсталака се показа една рошава глава само на две крачки от мен.

След един час ние бяхме в лагера на стрелците. Той беше на същото място, където бях го оставил последния път.

– Къде е Зинга? – Това бяха първите думи на Боамбо.

– Зинга е на сигурно място – успокоих го аз. – Скоро ще си дойде и жълтите дяволи никога няма да я хванат вече.

Обясних му, че жълтите дяволи са прогонени от острова. Дошли са добри пакеги с две големи лодки. Главатарят на добрите пакеги иска да се срещне с тана Боамбо и го кани на гости в своята голяма лодка.

Боамбо мълчаливо ме изслуша. Като свърших, той попита:

– Щом пакегите са добри, защо не пуснаха Зинга да си дойде?

– Главатарят на добрите пакеги каза: "Нека дойде тана Боамбо при мен на голямата лодка сам да вземе дъщеря си".

– Тана Боамбо никога няма да стъпи на голямата лодка! – заяви главатарят.

Опитах се да го убедя, че добрите пакеги няма да горят колибите им и няма да избиват жителите на острова. Племето ще живее също тъй свободно, както и по-напред. Главатарят на жълтите дяволи е убит, а неговите стрелци са пленници на добрите пакеги... Сега никой няма да пуска светкавици и гръм срещу племето...

Боамбо мрачно каза:

– Ако главатарят на пакегите е добър, нека освободи Зинга и да се махне оттук. Така кажи на белия главатар.

Аз знаех, че контраадмиралът няма да се съгласи да напусне острова. Той каза това много ясно. И моето посредничество между него и Боамбо беше също тъй безполезно, както и това между японския капитан и главатаря. Всъщност с какво американският контраадмирал беше по-добър от капитан Сигемицу? Наистина той не беше тъй брутален, задържа Зинга не като пленница, а като гостенка, дори каза, че ще й даде отделна кабина, но това не изменяше същността на работата.

Отново заговорих за Зинга. Боамбо трябва да направи всичко, за да бъде тя освободена. Всичко, но не и предателство – напълно бях съгласен с това.

Ние дълго говорихме с него, кроихме различни планове, докато стигнахме най-после до едно решение: срещата между Боамбо и контраадмирала да стане утре при изгрев слънце в залива, а не на кораба.

– Утре, когато слънцето изгрее – каза Боамбо, – ще чакам белия главатар в своята лодка близо до Скалата на ветровете. В моята лодка ще има двама невъоръжени гребци. Нека и главатарят на пакегите дойде с двама невъоръжени гребци. Аз ще разговарям с него само ако доведе дъщеря ми. Анге бу!

IV

Контраадмиралът потрива с длан гладко избръснатата си буза.

– Значи, главатарят отказа да приеме моята покана?

– Той ви покани да го посетите, сър – отвърнах аз. – Вие се намирате в териториалните води на Тамбукту и би следвало пръв да му направите визита. Така е и по протокола...

– Аз не съм дипломат, а войник – отвърна контраадмиралът. – Дойдох тук и освободих острова от японците без протокол. Главатарят трябваше да дойде на моя кораб да ми благодари – всеки на негово място би постъпил така. Но той, изглежда, не е учтив човек и чувството на благодарност не е негова добродетел. Все пак той би трябвало да знае, че победителят има едно важно преимущество: той е по-силен от победения.

Той говореше спокойно, не кряскаше като капитан Сигемицу, не скачаше от мястото си и не се разхождаше нервно от ъгъл на ъгъл в кабината. Но в неговото спокойствие се чувствуваше не благородството на хуманния човек, а непреклонната воля на победителя.

– Главатарят има добри намерения – казах аз. – Но нека не забравяме, че племето е първобитно и понятията му за учтивост и благодарност са различни от нашите.

– Да, това наистина е така – съгласи се контраадмиралът. – Мистър Смит ми говори за племето. Истински диваци, нали?

– Не съвсем – предпазливо възразих аз. – Диваците са живеели в пещери и са се обличали в кожи, а жителите на Тамбукту си строят колиби, правят глинени съдове, плетат мрежи и рогозки, имат опитомени домашни животни, обработват земята с дървени колове, защото още не са открили бронза и желязото...

– Значи, те са много по-назад от Омировите гърци? – попита контраадмиралът.

– Да, те са много по-изостанали от тях. Омировите гърци имаха писменост и държава, имаха велики поети и обработваха желязото, а племето занго не познава нито една от тия придобивки на човешкия напредък.

– Разбирам – кимна с глава контраадмиралът. – И тъкмо затова прощавам на техния главатар. Вие му предадохте всичко, каквото ви казах, нали?

– Абсолютно всичко, сър.

– И какво каза той?

– Той каза: "Ако главатарят на пакегите е добър човек, нека освободи дъщеря ми и да напусне острова". Аз ви предавам точно думите му, сър.

– Да напусна острова, за който пролях американска кръв? Това никога няма да стане! Тамбукту е важен стратегически пункт. Ако аз го напусна, японците отново ще го окупират още на другия ден. Това нещо главатарят не може да го разбере...

– Да, той не може да разбере това – потвърдих аз. – Но с течение на времето, като се убеди във вашите добри намерения, той сигурно ще промени мнението си.

– Мислите ли?

– Надявам се... Особено ако освободите дъщеря му...

– Утре той ще получи дъщеря си – каза контраадмиралът и като угаси цигарата си, стана. – Моят адютант ще направи каквото трябва.

И наистина рано на другата сутрин младият адютант ме извика и ми каза да се приготвя за път. Беше се съмнало вече. На изток небето пламтеше в червени багри. Океанът беше тих и безкраен. Слънцето още не беше изгряло, но лъчите му заливаха високия планински връх и той гореше в далечината като обхванат от пламъци. Островът тънеше в тишина и спокойствие. По нищо не личеше, че само преди една нощ тук се е разигравала страшна драма.

Адютантът изведе Зинга на палубата. Като ме видя, тя се хвърли към мен и заплака:

– О, Андо! Ти си жив, Андо! Зинга много се страхува за тебе...

Милата Зинга! В тия няколко дни тя преживя твърде много, мина през много опасни премеждия, а се страхуваше за моя живот!

– Няма защо да се страхуваш – успокоих я аз. – Сега ще те заведем при тана Боамбо.

– Истина ли? – светнаха очите й.

– Да, сега ще отидем на острова. Ето пакегите спущат лодката, която ще ни откара при Скалата на ветровете. Там ни чака тана Боамбо.

– О, колко се радвам, Андо!

– Къде спа? – попитах я аз.

– Аз не спах, Андо... Не можах да спя цяла нощ...

– Защо?

– Защото ме беше страх. Пакегите ме затвориха в една малка колиба. О, какви неща имаше в нея, Андо! Много меко легло и голямо огледало, мека сура и много други неща... Легнах на земята, но нещо бучеше под мене и тракаше, цяла нощ не мигнах.

Оказа се, че контраадмиралът изпълнил обещанието си. Той дал на Зинга отделна кабина с меко легло, постлана с килим. Тя не посмяла да се докосне до леглото и легнала на пода върху килима, но и тук шумът на машините я тревожел...

– Като си отидеш при вашите, ще се наспиш – казах й аз.

О, да, тя ще се наспи!.. Ще си постеле една сура върху меката трева на поляната и ще спи, ще спи... Майка й ще свари батати или таро, Зинга ще се нахрани богато и пак ще спи, ще спи...

– Заповядайте в лодката! – учтиво ни покани адютантът.

– Няма ли да чакаме контраадмирала? – попитах го аз.

– О, не! Той няма да дойде.

– Защо?

– Не ми беше удобно да го попитам – усмихна се адютантът и в очите му просветна тънка ирония.

– Но той ми каза вчера, че иска да говори с главатаря лично.

– Да, ако главатарят беше дошъл на кораба. Нима мислите, че планината трябва да отиде при мишката?

– Вие имате чувство за хумор, признавам.

– Аз съм от Нови Орлеан, сър. Вие сте чували за такъв град, нали?

Аз не само бях чувал, но бях и чел за този южноамерикански град, разположен близо до Мексиканския залив, на брега на река Мисисипи. Още от времето на основаването му през 1717 година той се е славел като "весел град" – град на търговци, фабриканти, авантюристи, комарджии, апаши и всякакви рецидивисти, събрани там не само от всички краища на Луизиана, но и от всички континенти. Тази пъстра смесица от хора се е отразила върху характера на града, а също и върху характера на самите жители. Например потомците на англичаните и на янките са хора на делото и на долара, а потомците на французите, наричани креоли, са много по-безгрижни и весели хора. Изглежда, че адютантът беше именно потомък на креолите, напуснали преди два века Франция, привлечени в Америка от "златната треска".

Когато наближихме Скалата на ветровете, от брега се отдели малка лодка с трима туземци и потегли към нас. Отдалеч познах тана Боамбо – той стоеше прав в лодката, а другите двама гребяха с веслата седнали.

– Това ли е главатарят? – попита ме младият адютант. – Доста внушителна фигура. Не е ли опасен? Няма ли да ме намуши с копието си?

– Не, той е добър и мирен човек – отвърнах аз. – При това ние се уговорихме на тази среща никой да не носи оръжие.

Адютантът погледна трите пушки, скътани в дъното на моторницата, и се усмихна. Аз нищо не му казах.

Лодките се срещнаха и спряха една срещу друга. Адютантът отдаде чест на главатаря. Боамбо леко кимна с глава.

– Кажете му, че той прави добро впечатление – обърна се към мене адютантът.

Когато преведох думите му, главатарят отново кимна с глава.

– Кажете му, че ние победихме неговите врагове и освободихме острова от самураите. Туземците могат да се завърнат по домовете си без страх.

– Нана, много добре – каза Боамбо, когато му преведох думите на адютанта.

– Кажете му, че ние освободихме дъщеря му от плен и сега тя ще мине в неговата лодка.

– Нана – отново кимна с глава Боамбо.

– Доволен ли е главатарят? – попита адютантът. Боамбо каза:

– Боамбо ще бъде доволен, когато пакегите си отидат в своята земя.

– Какво каза той? – попита ме адютантът, защото аз не му преведох веднага отговора.

– Каза, че е доволен...

За заминаването на пакегите не споменах, защото Зинга все още беше в моторницата на адютанта.

– Дъщеря му може да мине в неговата лодка – рече младият лейтенант и гласът му прозвуча някак много тържествено. По всичко личеше, че радостта на Зинга и Боамбо не му беше безразлична.

Казах на Зинга да мине в лодката на баща си. Преди да успея да й подам ръка, за да й помогна да направи опасната крачка от едната лодка в другата, Зинга стъпи на борда на моторницата и с един пъргав скок се намери в малката лодка на баща си. Лодката се залюшка силно и едва не се обърна.

Въздъхнах с облекчение. Свърши се! Дойде краят на горчивите унижения и страдания на Зинга. Тя беше свободна. Контраадмиралът удържа обещанието си и я върна на баща й. След няколко часа тя ще бъде при майка си в лагера. Как ще се зарадва старата Дугао! Ето и Боамбо се радваше – това личеше по очите му, в които грееше топлата влага на бащината обич. Но лицето му беше все тъй сурово, както по-рано.

– Попитайте го – рече адютантът, – съгласен ли е да стане наш съюзник?

Боамбо рязко отказа. Той отново заяви, че желае само едно: пакегите час по-скоро да се махнат от острова.

– Моята мисия свърши – рече адютантът. – Ако няма какво друго да кажете на главатаря, можем да се връщаме.

Какво да му кажа? Ние бяхме си казали всичко още вчера. Тогава Зинга беше пленница на белия главатар – това Боамбо много добре го знаеше и макар да рискуваше никога да не види дъщеря си, пак не се поколеба да заяви, че американците трябва да се махнат от острова. Сега, когато Зинга беше в неговата лодка, той нямаше никакви причини да променя решението си. Това беше съвсем ясно.

– Андо ще дойде ли с нас, или ще се върне при пакегите? – попита ме Боамбо, когато двамата му гребци бяха хванали вече веслата и се готвеха да насочат лодката към брега.

– Ще се върна при пакегите – отвърнах аз.

– Ела с нас, Андо! – тихо каза Зинга. В гласа й трептеше и молба, и страх.

– Ще дойда по-късно – обещах аз.

– Андо ще замине с пакегите – каза Боамбо. – Той ще се върне в своята страна.

Казах му, че тия пакеги не са от моята страна и не зная дали биха се съгласили да ме вземат на своите големи лодки.

– А ти се върни в селото, тана Боамбо – посъветвах го аз. – Нека всички се върнат. Направете си нови колиби. Аз ще помоля главатаря на пакегите да ви помогне. Вярвам, че той ще се съгласи.

– Ще помисля – беше отговорът. – Великият съвет ще реши.

Простих се с Боамбо и Зинга, адютантът им отдаде чест и моторницата пое обратния път.

Слънцето току-що беше изгряло, а над смълчаната водна шир вече трептеше силна жега. Между корабите и брега сновяха лодки, тежко натоварени с муниции. Ясно беше, че американците се укрепяваха на брега. Те бързаха да завършат укрепленията, започнати от японците, но сега на строежа не се виждаше нито един туземец – през време на краткия, но ожесточен артилерийски двубой между американските кораби и японските подводници японците нямаха време да се занимават с туземците и последните бяха избягали в джунглата при своите. Сега японците продължаваха да строят укрепления, но не за себе си, а за американците. И аз се питах: как контраадмиралът ще убеди туземците, че тия укрепления се издигат за тяхно добро? Наистина контраадмиралът иска да играе ролята на освободител. Той освободи Зинга от плен, освободи племето от японците и щедро предлага на Боамбо договор за защита и помощ. Но това нищо не значеше. Та нали с такива договори през миналия век Англия, Франция и Белгия заграбиха половината от африканския континент, а Америка заграби много острови в Тихия океан. Най-напред завоевателите сключваха договори "за защита и помощ" с главатарите на отделните племена, след това сееха вражда и раздори помежду тия племена и най-после ги покоряваха под формата на защита. Така че този начин на поробване не бе изобретение на американския контраадмирал. Той е бил практикуван още през времето на Колумб и Магелан от Карлос I Испански и от Мануел Португалски, когато те изпращаха бойните си кораби чак в Америка и Индия. Хитлер постъпи по същия начин, но за да бъда справедлив, трябва да кажа, че той беше по-скромен: претендираше само за Европа и за част от Африка, а цяла Азия предоставяше на Япония. И ето шепа самураи – най-много хиляда души – решиха да покорят половината човечество и тласнаха осемдесетмилионния японски народ в жестока, безчовечна, безсмислена война. След като прегазиха корейската и китайската земя с тяхното шестстотинмилионно население, те насочиха корабите си към островите на Тихия и Индийския океан. Градове и села се превърнаха в черни пепелища, милиони хора загинаха и продължаваха да загиват. Смърт и разорение цареше на земята. Най-после дойде ред и на остров Тамбукту. Две японски подводници превърнаха в пепелища няколко села на туземците. След тях дойдоха американците. Какво искаха те? В името на какво воюваха? Контраадмиралът каза, че на неговото знаме били написани само две думи: свобода и демокрация. Хубави думи! И аз се питах: свобода, но за кого? Демокрация, но каква? Контраадмиралът доста горделиво заяви, че освободил острова от японците, а след това каза, че туземците могат да се завърнат в селата си и да заживеят мирно, както преди нашествието на японците, но веднага постави условие: Боамбо да сключи с него договор за защита и помощ. Той искаше да бъде покровител на туземците, а те искаха само едно: час по-скоро да се избавят от своя покровител.

Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че моето посредничество между контраадмирала и Боамбо няма да донесе нищо добро на туземците. И все пак аз исках да се постигне разбирателство между тях. Знаех много добре, че думите "демокрация" и "свобода", тъй гръмко произнасяни от контраадмирала, както и портретите на Линколн, Гладстон и Рузвелт, окачени по стените на неговия салон, бяха празни приказки с подходящ декор. И все пак смятах, че прогонването на японците и завладяването на острова от американците е полезно за победата над фашизма. Американски кораби пренасяха оръжие за Съветския съюз, а германските подводници от Ангра Пекен и японските от Ява и Суматра искаха да им пресекат пътя и да спрат този смъртоносен за тях поток. Това не беше в интереса на Съветския съюз. Аз се чувствувах длъжен да помагам на американците. Моята роля на посредник между контраадмирала и Боамбо беше оправдана. Когато човек попадне между две злини, той ще избере по-малката.

Пета глава. В изгорялото селище. Среща с Гахар. Пак преговори. Плановете на контраадмирала. Договорът за "защита и помощ" сключен. Пристигането на товарния кораб. Смит отново ограбен. Тревога на "Линколн". Остров Тамбукту в пламъци

I

Не разбирам нищо от кораби и не мога да кажа дали корабът на контраадмирала беше линеен, дреднаут или крайцер. Не знаех и неговия тонаж, но той наистина беше голям кораб с десетина оръдия от различни калибри, наредени от двете страни на палубата. Благодарение на дългите им дула корабът приличаше на огромен таралеж с настръхнали бодли – "таралеж", който е подушил някаква опасност и се е приготвил да я посрещне с бодлите си. Макар да беше много голям, за мене нямаше място в него и аз спях на една пейка в столовата на моряците. Впрочем тя беше доста удобна, макар и корава като нара в моята колиба. Преди всичко седалището беше извито така, че като седне човек, да се чувствува удобно, а като легне, можеше свободно да протегне краката си. Вечер моряците ми даваха възглавница и едно одеяло за постелка. Електрическите лампи не угасваха цяла нощ и светлината беше достатъчна за четене, но аз рядко четях, защото в целия кораб не намерих нито една интересна книга освен няколко криминални романа. Но те не ме интересуваха. Аз с удоволствие бих прочел на английски Марк Твен, Джек Лондон или Теодор Драйзер и попитах адютанта дали не може да ми намери някоя книга от тия американски писатели.

– Какво говорите! – възкликна учуденият потомък на креолите. – На моряците е забранено да четат такива книги.

– Защо?

– Защото са опасни. Драйзер е комунист. Джек Лондон социалист, а Марк Твен, макар да не е бил комунист, нито социалист, е по-опасен и от двамата.

Като нямаше какво да чета, аз отивах в столовата едва към полунощ, лягах на своята пейка и веднага заспивах, а сутринта рано се изкачвах на палубата при моряците. В тоя ранен час те обикновено миеха палубата и понеже офицерите още спяха, позволяваха си разни волности и шеги. Те бяха млади, весели, жизнерадостни момчета на моята възраст и аз намирах общ език с тях.

Една сутрин при мен дойде адютантът и ми каза, че постовете забелязали в селото десетина туземци, които оглеждали изгорелите колиби. Но щом моряците отишли при тях, те се разбягали и се скрили в гората. Това станало известно на контраадмирала и той наредил да отида на брега, да посъветвам туземците да се завърнат в селото си без страх и да си гледат работата. Никой няма да им стори нищо лошо. Напротив, ще им бъде дадено всичко, каквото им е необходимо за построяването на изгорените им колиби. Контраадмиралът дори щял да им изпрати десетина японци на помощ. Ако туземците не искат да имат работа с японците, контраадмиралът щял да им даде американски моряци и двама дърводелци. Изобщо той бил готов да направи всичко, за да улесни туземците и да поправи злото, което бяха им причинили японците.

– Старецът много държи да сме добре с диваците – каза адютантът в заключение.

Контраадмиралът нямаше повече от петдесет и пет години, а потомъкът на креолите го наричаше старец. И аз си помислих: "Да, за децата бащите винаги са стари".

– Пак ви се отваря работа – усмихна се адютантът. – Старецът ви изпраща при диваците със специална мисия.

Той млъкна, като очакваше вероятно да го запитам нещо за своята мисия, но аз мълчах.

– Или не желаете? – погледна ме той учуден.

– Защо не? Аз и по-рано бях казал на контраадмирала, че винаги съм готов да му бъда полезен.

– Кога мислите да отидете на брега?

– Още сега, ако е нужно.

– Добре, ще доложа на стареца.

Той отиде да доложи на стареца, а аз останах на палубата. Десетина боси моряци със запретнати крачоли, голи до кръста, шумно нахълтаха отнякъде и почнаха да мият палубата. Един държеше гумен маркуч, навит като змия, и насочваше силната водна струя, а другите търкаха дъските с четки, привързани за дълги дръжки. Мокрите им загорели гърбове лъщяха на слънцето. Всички бяха здрави младежи, пъргави и весели. Този, който държеше маркуча, "случайно" го изтърва така, че при падането му водната струя описа широка дъга и обля със студен душ голите гърбове на другите. Дигна се силна врява – викове и смях екнаха от всички страни.

– Без шмекерии, Тод! – извика един много висок, слаб младеж с лунесто лице, който беше разкрачил дългите си крака, и докато другите се разбягаха от водната струя, той остана като закован на мястото си. – Карай направо, без заобикалки, Тод! – отново извика той на моряка, който беше "изтървал" маркуча. – Ако ме събориш, ще имаш една бутилка ром от мен.

– Добре, патагонецо! – отвърна оня с маркуча. – Сега ще те съборя без заобикалки и ще изпия твоя ром на един дъх.

И той наистина хвана маркуча, за да го насочи към "патагонеца", но последният го спря:

– Чакай, Тод! Да сме наясно. Ако ме събориш, ще получиш една бутилка ром. Но ако не ме събориш, ти ще ми дадеш една бутилка и аз ще я изпия за твое здраве. Съгласен?

– Съгласен съм, патагонецо.

– Цяла бутилка, Тод! Помисли!

– Помислих, патагонецо. Цяла бутилка! Когато стигнем в първото пристанище, където има ром, ще ми я купиш и аз ще я изпия за твое неудоволствие. Е, ще те почерпя една чашка, обещавам! Честна дума!

Басът беше сключен при общото одобрение на останалите моряци и силната водна струя зафуча и зашиба по гърба "патагонеца", наричан тъй вероятно заради дългите му крака. Той беше се привел малко напред, с разкрачени крака, и не се помръдваше, колкото и силно да го шибаше в гърба водната струя. Тод сви устни, изду бузите си, дори и жилите на шията му се подуха от напрежение, сякаш искаше да направи водната струя още по-силна, но "патагонецът" не се помръдваше. Моряците ревяха от възторг: – Дръж се, патагонецо!

– Карай, Тод!

– По-надолу, по-надолу!

Адютантът се показа на вратата на кубрика и като забеляза моряците, спря се усмихнат.

– Спечели, патагонецо – каза най-после Тод и захвърли маркуча отчаян.

По палубата екна нов взрив от смях и шеги. Всички наобиколиха "патагонеца", потупваха го по гърба и по раменете, други му стискаха ръката, сякаш бе спечелил първа награда на олимпийските игри.

Адютантът се приближи до тях и каза:

– Внимавайте, момчета! Старецът е буден!.. Моряците отново се заловиха за своята работа, а ние с адютанта седнахме в моторницата и отидохме на острова.

Тръгнахме по пътеката към моята колиба. Исках да видя какво е станало с нея. Да, тя беше невредима. Скътана в гората настрана от селото, тя не беше засегната от снарядите. Погледнах през вратата и видях окачени по стените няколко войнишки раници. Нарът беше постлан с войнишки одеяла. В единия ъгъл имаше стомна за вода, а в другия – ръждива тенекия, каквито има във всяко затворническо помещение. Тук бяха се настанили десетина японски пленници. Те спяха нощно време в колибата, пазени от американски моряци, а денем работеха на укрепленията.

– Тази колиба беше мой дом – казах аз на адютанта. – Тук преживях много радости и скърби. На тоя нар спях сам, необезпокояван от никого. На него са седели главатарят на племето, дъщеря му Зинга, син му Амбо и старият Гахар, който сега е първожрец на племето. Всички бяха мои приятели.

– Нима ви е мъчно за тоя бордей? – учуди се адютантът.

– Мъчно ми е за туземците. Японците изгориха колибите им и ги прогониха в джунглата. Сега те спят на открито или в малки колиби от пръти и шума. Нямат достатъчно гърнета да си варят храна и ядат печен ямс и таро...

– Тъкмо затова те трябва да се върнат и да си построят нови колиби.

– Да, но после? Какво ще стане с тях? Какви са намеренията на контраадмирала?

– О, той има добри намерения!..

– ... които могат да дадат лоши резултати – прекъснах го аз.

– Защо?

– Защото неговите добри намерения не съвпадат с желанията на туземците.

– Защо мислите така? Старецът е добър човек. Той искрено иска да помогне на диваците. Сега те ще живеят с по-голяма сигурност за живота си, отколкото по-рано. Докато ние държим острова, никоя държава няма да смее да го нападне. Старецът извика още бойни кораби и един самолетоносач. Впрочем вие сами видяхте какво стана с японците.

– Видях. Но аз зная също така какво ще стане после...

– Какво?

– Каквото стана с японците.

– Как? Вие мислите, че ще бъдем бити като тях? Но кой ще посмее да ни нападне? Японците ли?

– Не, туземците. Племето няма да се примири, докато не напуснете острова. Главатарят каза това оня ден и няма да промени решението си.

– Та нали затова сме дошли тук, да говорим с него. Старецът иска да внушите на главатаря, че не е в негов интерес да се противопоставя на нашите намерения.

– А какви са вашите намерения, ако смея да попитам?

– Да издигнем тук силна крепост. Остров Тамбукту ще бъде превърнат във важна военноморска база.

– Но туземците тъкмо това не искат!

– А какво искат те?

– Искат да си живеят тъй, както са живели по-рано: без бели и жълти господари.

– Но това е невъзможно! – възкликна адютантът.

– И изобщо е невъзможно, конфликтът ще бъде неизбежен.

– Ако те дръзнат – закани се адютантът, – ние ще ги унищожим и ще стрием на прах техния остров.

– Щом е тъй – отвърнах аз, – няма смисъл да водите преговори с главатаря.

Но адютантът беше на друго мнение. Той смяташе, че главатарят ще се съгласи на всичко, ако му разтълкувам добре какво го чака в случай на неподчинение.

– Но да отидем в селото – предложи той. – Нали сме дошли да преговаряме.

В махалата на Боамбо нямаше жива душа. Всички колиби бяха изгорени. На мегдана зееше дълбока яма от снаряд, а наоколо се виждаха купчини пепел и черни, недогорели греди, отдавна угаснали. Смъртта витаеше навсякъде и ние нямаше какво да правим тук. И във втората махала колибите бяха изгорени, и в третата, където живееше Арики, същата картина: купища пепел, овъглени греди, дълбоки ями от снаряди, съборени и обгорени дървета наоколо... Никъде нямаше жива душа. Пустота и разорение цареше там, където беше кипял живот...

Ние бяхме си тръгнали вече, когато някой неочаквано ме извика. Обърнах се и видях Гахар. Той стоеше на пътеката в края на гората и ме гледаше изпитателно. Беше се появил внезапно, както само туземците умееха да правят това. Сигурно ни е наблюдавал от гората мълчаливо и като е видял, че си отиваме, решил е да ми се обади. Аз не се съмнявах, че в гората имаше и други скрити туземци, въоръжени със стрели и копия, които бдяха, готови да помогнат на другаря си, ако бъде нападнат. Но Гахар беше без оръжие.

– Ела, Гахар – извиках го аз. – Ела да поговорим. Той предпазливо пристъпи няколко крачки към нас и се спря. Колко беше отслабнал! В черните му големи очи, хлътнали дълбоко в орбитите, беше застинала дълбока мъка, удълженото му тъмно лице беше сухо и посърнало като на мумия. Само за десетина дена страданията бяха го състарили най-малко с десет години. Смъртта на жена му беше неочакван и голям удар за него, след това последва нашествието на японците. варварските бомбардировки и пожарите, бягството в джунглата, а ето сега нова беда заплашваше племето – американските бойни кораби. Събитията следваха едно след друго с главоломна бързина. За хора, живели цял живот тихо и спокойно със своите дребни грижи, не беше по силите им да понесат всички тия нещастия.

Макар и много отслабнал, макар и убит от мъка, Гахар беше представителен старец – висок, с бавни движения, с благородна осанка, а седемте пояса на мъдростта, препасани на кръста му, го правеха още по-внушителен.

– Тана Боамбо тука ли е? – попитах го аз.

– Няма го.

– А Амбо?

– Няма го – завъртя глава Гахар.

Адютантът го разглеждаше с голямо любопитство.

– Този не е главатарят им, нали? – попита ме той.

– Не, той е техният първожрец. Има голямо влияние над племето.

– Значи, ние можем да преговаряме с него?

– Разбира се.

Попитах Гахар сам ли е дошъл тук, или има и други с него.

– Има – беше отговорът.

– А къде са те?

– Тука са – неопределено каза Гахар.

Значи, не съм се излъгал. Гахар не беше сам. Казах му да извика и другите, но той се престори, че не ме чу, и попита, като посочи към адютанта:

– Тоя ли е главатарят на пакегите от големите лодки?

– Не, Гахар. Тоя бял човек е калиман биля, важно лице, но не е тана на пакегите. Той иска да говори с тебе...

– Не! – отсече Гахар.

Неговият отказ ме изненада.

– Защо, Гахар? Той е нанай биля – добър човек. Наш приятел.

– Приятел? – погледна ме Гахар с недоверие. – Не вярвам, Андо. Само ти си наш приятел. Ето аз дойдох при вас без копие, а този пакеги носи стрела, която пуска гръмотевици. Защо?

Наистина адютантът носеше на кръста си доста голям пистолет. Аз знаех, че не бива да отиваме при туземците въоръжени, и още на кораба исках да посъветвам адютанта да остави пистолета си, но не се реших. Страхувах се да не си помисли нещо лошо. Той забеляза недружелюбния поглед на Гахар и ме попита какво има.

– Първожрецът не желае да преговаря с нас...

– Защо? – учуди се адютантът.

– Когато две враждебни племена решат да преговарят – казах аз, – те отиват на определеното място без оръжие. А вие сте дошли с пистолет. Първожрецът тълкува това като враждебен акт към племето и не желае да преговаря.

– Какво трябва да направя? – попита ме адютантът.

– Оставете пистолета си на края на гората и елате без него.

– О, това е невъзможно! Уставът ми забранява!

– Добре, тогава дайте ми пистолета си.

Адютантът разкопча пистолета от колана си и ми го даде.

– Сега можем да говорим, нали? – обърнах се аз към Гахар.

– Сега можем да говорим – каза той и пристъпи още по-близо до нас.

"Преговорите" започнаха. Гахар каза, че Великият съвет решил жителите да се върнат в селата си и да си направят нови колиби, ако пакегите обещаят, че няма да ги безпокоят със своите посещения. Те не искат от пакегите никаква помощ и не желаят да се срещат с тях. Когато му казах, че пакегите ще им помогнат по-бързо да си направят колибите, Гахар замаха с ръце: – Не и не! Не ни трябва тяхната помощ! Ние сами ще си направим колибите. Обещава ли белият човек нито един пакеги да не стъпва в селото ни?