Текст книги "Остров Тамбукту"

Автор книги: Марко Марчевски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 38 страниц)

IV

Какво е станало след убийството на Магелан, това е известно от дневника на Пигафета и от разказите на моряците, които се завърнали в Испания. За същото нещо разказваше и английският моряк Джон Джигерс, чийто дневник сега беше в ръцете ми заедно с дневника на Магелан. Нека проследим неговия разказ.

Главатарят на Себу, смиреният Хумабон, който бил покръстен от Магелан и приел "с радост" да носи името на испанския крал (Магелан го кръстил Карл Хумабон), като видял, че белите хора не са тъй страшни и неуязвими, както той мислел, дигнал стрелците си на въстание и прогонил испанските моряци от острова, като убил двадесет и четири от тях заедно с капитаните Франциско Сераон и Дуарте Барбоса. Там загива и астрологът Андрес де Мартин. За него Джон Джигерс не без ирония отбелязва, че този път хороскопът го излъгал.

Трите кораба – "Тринидад", "Консепсион" и "Виктория" – дигат котва и бързат да избягат по-скоро от остров Себу. Преди повече от две години те бяха тръгнали от Испания с пет кораба и 265 души екипаж, а сега са останали само 115 души – твърде малко, за да управляват трите кораба. Поради това най-добре ще бъде да се пожертвува единият кораб. Кой да бъде той? Разбира се "Консепсион", който и без това отдавна пропуска вода и кой знае дали ще издържи на бурите в Индийския океан. Като пристигат на остров Бохол, съседен на Себу, моряците пренасят от "Консепсион" на другите два кораба всичко ценно и годно за употреба, изгарят "Консепсион" и отново потеглят към юг, край безброй големи и малки острови и островчета. Сега Магелановите моряци се превръщат в пирати и ограбват всички лодки по пътя си. На 6 ноември 1521 година те виждат в далечината високи сини планини. В своя дневник Джон Джигерс пише: "Пленникът, който ни придружаваше, каза, че това са Молукските острови. Ние всички благодарихме на бога и за да засвидетелствуваме радостта си, изгърмяхме с оръдията. Нека не се вижда чудно, че бяхме толкова щастливи, защото бяхме прекарали цели 27 месеца без два дена в търсене на тия острови и при това търсене бяхме сновали надлъж и нашир между безброй острови".

На 28 ноември те спират на остров Тидор – един от петте Молукски острова. Джон Джигерс пише в дневника си:

"Какво да кажем за тия острови? Тук всичко е просто и нищо няма по-скъпо от мира, удобствата и подправките. Но най-доброто от тия неща и може би най-хубавото благо на земята – мирът, който е прогонен от нашия свят чрез лошотията на хората, тук е намерил последно прибежище".

Главатарят на остров Тидор, кръстен от испанците Алманзор, пристига в носилка и радушно приема гостите. Като се изкачва на единия от двата кораба, той си запушва носа – просто не може да понася миризмите на кухнята и на хората. Той казва на изморените моряци: "Слезте на брега и се подкрепете, порадвайте се на благата и удоволствията на земята след толкова дълго скитане по морето и след толкова много опасности. Освежете телата си и се радвайте тъй, като че сте пристигнали в царството на собствения си господар".

Тази любезност, колкото и да е украсена от Джигерс, е едно предупреждение за испанците. Алманзор недвусмислено им напомня, че все пак тука той е господар. И наистина испанците получават от туземците срещу размяна всичко, каквото им трябва за далечното плаване. Те събличат дори ризите си и ги сменят с подправки и скъпи райски птици. Жаждата за забогатяване и в най-трудните минути не ги напуска и особено се разгаря сега, когато са стигнали вече крайната си цел и им предстои да тръгнат отново на запад, към Испания. А някои, възхитени от красотата на острова и от неговите богатства и от гостоприемството на мирните туземци, пожелават да останат тук завинаги. И наистина, защо ще се впущат отново в опасен път, когато тук се живее тъй спокойно, тъй приятно? Защо отново да рискуват живота си, когато тук земята им предлага храна почти без труд, а населението ги посреща с такъв възторг? Преди да потеглят от тия блажени острови, испанците откриват, че "Тринидад" е доста повреден вече и не е годен за далечно плаване. Това е добре дошло за мнозина моряци. Петдесет души на драго сърце остават на остров Тидор, докато поправят кораба, а "Виктория" дига котва и потегля на запад с останалия екипаж от 47 моряци и няколко офицери.

Той минал край бреговете на големия остров Целебес и през Явайско море и Зондския пролив, между островите Суматра и Ява, навлязъл в Индийския океан. Тук той взел курс към югозапад, за да заобиколи Южна Африка. Но така ли лесно се стига до тоя горещ континент? От Ява до нос Добра Надежда има 9700 км – огромно водно пространство, което може да се преплава за много и много седмици при попътен вятър. Но както е известно, в Индийския океан често духат мусони с посока от студените води на Южния океан към североизток. Този почти насрещен вятър забавял движението на "Виктория". Моряците се отчаяли и когато стигнали до един непознат остров, те с радост хвърлили котва и излезли на брега. Туземците, които живеели тук, наричали острова Тамбукту. Цял месец прекарали моряците на остров Тамбукту, починали си и се охранили добре, а когато задухал попътен вятър, решили да тръгнат отново на път към Южна Африка. Тогава се разиграва малка човешка драма: десет моряци отказали да продължат опасното пътешествие и останали завинаги на остров Тамбукту. Никакви напомняния за дълга им към испанския крал не помогнали и корабът "Виктория" напуснал острова без тях, макар че те били много нужни за неговото управляване. Корабът отново се отправил към неизвестността само с тридесет и седем моряци. След дълги лутания той стигнал до африканския бряг и спрял в едно португалско пристанище да си набави прясна вода и продукти. Испанците излъгали португалците, че идват от Западна Индия (Америка), но лъжата им била открита благодарение на подправките, каквито в Америка нямало, и "Виктория" с бягство едва се спасил от плен. Все пак на брега били заловени няколко испански моряци, които никога вече не видели Испания. Останалите пристигнали в отечеството си окъсани, измъчени, изтерзани, но горди със своя поход, със своята смелост и самоотверженост и с огромната полза, която принесли на човечеството.

А моряците от "Тринидад" ги постигнала най-тежка участ. Те потеглили с кораба си през Тихия океан към Панамския провлак, който тогава бил испанско владение, но не достигнали до него и след шестмесечно лутане из безкрайните водни пространства отново се върнали на Молукските острови. Но тук били дошли вече португалци, които ги пленили и ги затворили в колиби. След време четирима от тях оставили на островите, а останалите изпратили в Португалска Индия, където един по един загинали като мухи в мизерия. Само един от тия нещастници успял да избяга и да се завърне в Испания след много приключения и страдания.

От дневника на Джон Джигерс аз проследих съдбата на десетте моряци, които отказали да продължат пътуването си към Испания и останали на остров Тамбукту. Както гласи и преданието, те си взели жени от племето занго и заживели в мир с туземците. Много страници от дневника на Джигерс бяха изпълнени с тих възторг от мирния живот на острова и от самите туземци, които се отнасяли към тях с почит и уважение. Но неспокойният моряшки дух ги подтикнал към престъпление. Те решили да свалят главатаря на племето Пакуо, да подчинят племето занго, а след това да победят и останалите племена и да завладеят целия остров. И наистина отначало те успели: затворили Пакуо в една колиба и обявили един от своите офицери, някой си Серандос, за главатар. Туземците се изплашили от пушките на испанците и се подчинили. Но после се съюзили с друго едно племе и се почнала кървава война. Барутът на испанците се свършил, някои от тях били избити, други хванати в плен и хвърлени в океана с камъни, вързани на краката. Само Джон Джигерс успял да се спаси в горите. Каква е неговата съдба – това никой не може да каже. Това не може да се разбере и от последните страници на неговия дневник. Аз прочетох много внимателно тия последни редове и ги запомних наизуст. Ето ги:

"5 ноември 1523 година. Ужасно! Пет души от нашите са убити, останалите четирима ги хванаха живи, вързаха камъни на краката им и ги хвърлиха в океана. Само аз успях да избягам в горите. Сега съм сам. Скитам из джунглата без оръжие, без огън, без дрехи... Спя по дърветата като маймуните, храня се с диви плодове. Защо не си стояхме мирно, защо ни трябваше да сваляме главатаря? Дяволът ни подтикна към това престъпление, за да го изкупим с живота си. Племето се защищаваше, и имаше право. То ни осинови, прие ни в своето семейство, а с какво му се отблагодарихме ние?.."

Не се знае какво е попречило на Джигерс да продължи дневника си и как е завършил живота си, но едно е ясно: легендата за Магелановите моряци не е измислена. Те наистина са живели на остров Тамбукту. Ясно беше и друго – дневникът на Магелан не е унищожен, както мислят историците. Той беше в ръцете ми и аз реших да го запазя на всяка цена.

Двадесет и втора глава. Денят на големия лов. Заблудите на Амбо. "Искам да те убия!" Краят на един неочакван дуел

I

Една сутрин чух гласа на Боамбо, който викаше пред моята колиба:

– Ставай, Андо! Тръгваме! Днес е денят на големия лов! Денят на големия лов беше истински празник за туземците. От известно време всички говореха за него и се готвеха тъй, както у нас добрите стопани се готвят за жътва и вършитба. Мъжете си правеха нови копия и стрели, затягаха тетивите на лъковете, а жените плетяха от лико нови торби или изкърпваха старите с игли от рибени кости. Готвеше се и Боамбо. Няколко дни го учих да стреля с пушка. Отначало той се страхуваше от силните гърмежи, но после свикна и радостен като дете ми показваше белезите по дърветата, направени от куршумите, които той изстрелваше. Учеха се да стрелят и другите ловци, които бяха получили пушки. Между тях беше и Амбо. В последно време той се сприятели с капитан Стерн и всяка сутрин двамата отиваха на лов из горите. Понякога техните изстрели се чуваха в селото и плашеха децата. Веднъж Стерн ми каза, че синът на главатаря се научил да стреля отлично. Когато го попитах защо не викат и мен на лов, Стерн сви рамене, а после призна, че синът на главатаря не искал да се среща с мен.

Аз и по-рано бях забелязал, че Амбо ме избягваше, а когато случайно ме срещнеше, отговаряше на поздрава ми само с леко кимване на глава и бързо отминаваше. "Защо се сърди". – питах се аз и се мъчех да открия поне една моя постъпка, с която да съм го обидил. Не, аз с нищо не бях го огорчил. Арики беше виновен за всичко. Този проклет старец беше застанал между нас като стена и искаше да ни раздели, но защо Амбо го слуша?

– Чуваш ли бурума? Той събира вече хората – прекъсна мислите ми Боамбо. – Хайде да вървим!

– Ела да изпушим една лула, докато се приготвя – поканих го аз и отворих вратата на колибата.

Главатарят влезе с пушка на рамо и с патронташ, препасан върху разноцветните му пояси. Той беше възбуден и гласът му звучеше по-плътно и по-мъжествено.

Измих се и облякох ловджийския костюм, който Смит беше ми подарил. Като разбра, че няма да може да запази всичкото си имущество, плантаторът стана необикновено щедър: освен ловджийски костюм и нови ботуши подари ми и една холандска лула от морска пяна.

Бях готов вече да тръгвам, когато дойде и самият той, мистър Смит, облечен също в ловджийски костюм, обут в нови ботуши от жълто шевро и с перо от папагал на зелената си шапка. Пушката му с нов ремък свободно висеше на рамото му.

– И вие ли отивате на лов? – попитах го аз.

– Защо не? – учудено ме погледна Смит. – Омръзна ми по цели дни да лежа под сенките.

– Така ли? – усмихнах се аз. – А помните ли какво ви казах преди известно време?

– Какво ми казахте?

– Казах ви, че туземците с радост отиват на работа, защото без труд животът им би заприличал на ад.

– Ловът не е труд, а развлечение – възрази Смит. – Но защо да спорим? Не искам да развалям хубавото си настроение.

Той наистина беше весел и докато стигнахме до мегдана, безгрижно си подсвиркваше с уста и се шегуваше с хората, които срещахме.

– Смешен пакеги – пошепна ми Боамбо. – Веднъж ти ми каза, че в своята страна той бил много силен човек. Вярно ли е това?

Аз кимнах утвърдително.

– Щом е тъй, пакегите в неговата страна сигурно са много слаби хора.

И Зинга неотдавна беше ми казала същото, и тя като баща си съдеше за силата на хората по техните мускули, а не по тяхното богатство, което им дава власт над бедните.

Хората от всички махали на селото бяха се събрали на големия мегдан. Навсякъде се чуваха възбудени гласове, всички бързаха, само старите и децата стояха настрана и съжаляваха, че не могат да участвуват в това шумно тържество.

Ловците бяха готови, Боамбо излезе напред, махна с ръка и те потеглиха в дълга редица. След ловците вървяха жените, преметнали през рамо торби, в които имаше ямс, банани и таро, та дори и гърнета.

От двете страни на пътеката се издигаха кокосови палми, хлебни дървета, тикови дървета, високи около четиридесет метра, пандани с дебели надземни корени, които служеха за опора на дървото, а самите им клони завършваха с много дълги и тесни листа.

Пътеката навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в гората. Тук дърветата бяха по-гъсти и по-високи. Това бяха истински джунгли, преплетени с гъста мрежа от лиани, които бяха уплели стъблата и клоните на дърветата чак до върховете, сетне се прехвърляха по съседните дървета или увисваха надолу и стигаха до земята.

Стъблата на дърветата бяха окичени с паразитни растения, епифитни бромелии и орхидеи с бели, червени, розови или кафяви цветове. Няколко пъти прегазихме един и същ ручей с бистра и прохладна вода. Вървяхме в полумрак, макар че беше слънчев, светъл ден. Отвсякъде лъхаше топла влага. По листата просветваха ситни капки роса. По клоните на дърветата подскачаха пъргави гибони и тревожно скимтяха. Зелени и жълти папагали издаваха кресливи звуци, но туземците бяха свикнали с тях и не им обръщаха внимание.

Едва следобед стигнахме на върха. Над нас отново блесна слънцето и жегата пак стана нетърпима. Спряхме под сенките на дърветата да похапнем и да си починем. Оттук на север се виждаше океанът, величествен и безкраен, а на юг в низината се простираше доста широка долина, пресечена от пълноводна река. Туземците я наричаха Коломона – спокойна и величествена – и тя наистина беше такава. Тя извираше от западната част на острова, събираше много ручеи, които се стичаха от съседните планини, и се вливаше в океана при село Калио. По нейните брегове, обраснали с гъста зеленина, не се виждаше нито едно село. Изглежда, че тази плодородна долина не беше населена.

– Райска долина, сър! – възторжено възкликна Смит. Неговият възторг ме учуди, защото аз мислех, че плантаторът не е способен да се възхищава от красотите на природата. И сякаш за да оправдае това мое мнение, той продължи:

– Знаете ли каква прекрасна плантация може да стане в тая чудна долина, ако имахме десетина трактора...

– И стотина роби – подхвърлих аз, но плантаторът беше се унесъл в мечти и не ме чу.

– Хиляди декари могат да бъдат засадени с полезни дървета – продължи той – и още толкова със захарна тръстика. А като задимят и комините на една захарна фабрика... Ех! Тръпки ме побиват, като си помисля какво богатство пропада на вятъра. А тия водопади из планините? Колко електрическа енергия се крие в тях, колко дъскорезници и дърводелски фабрики биха могли да карат!..

– А на кого ще бъдат тия плантации и фабрики? – попитах го аз.

– На този, който докара машините – беше отговорът.

– А какво ще стане с туземците?

Смит се намръщи и махна с ръка:

– Бъдете спокойни, всеки от вашите туземци ще получава каквото му е нужно. Няколко банана и таро – това е напълно достатъчно.

– А всичко друго ще се превърне в златен поток, който ще потече в касата на мистър Смит, нали?

– Вие винаги търсите крайните резултати – упрекна ме плантаторът. – Е, добре, нека говорим за златния поток. Защо аз или някой друг да не използува тия огромни блага, щом туземците не знаят какво да правят с тях? Знаете ли какво кафе ще вирее тук, какво какао, какъв ароматен чай? И какъв строителен материал може да се получи от това здраво като стомана тиково дърво? А кокосовите палми, за които никой не се грижи сега? Милиони лири има по тях и ако някой съумее да ги откъсне, ще направи добро на човечеството, уверявам ви.

– Защо някой, а не някои? – попитах го аз.

– А кои ще бъдат тия "някои", сър? Диваците ли? Но те нищо не умеят, нали виждате.

– Ще се научат, бъдете спокоен.

– Да карат трактори? Не ме разсмивайте, сър.

– Не само трактори, и самолети ще се научат да карат. Вижте какво правят внуците на руските крепостни селяни. Те превърнаха земята си в райска градина...

– Разбирам – прекъсна ме Смит. – Вие намеквате за социализъм.

– Не намеквам, а открито ви го казвам. Само социализмът може да направи от този остров цветуща градина, където всички ще се трудят за щастието на всички.

(Е, как да се въздържи човек...)

Плантаторът стана, погледна ме отвисоко и Процеди:

– Фанатик!..

И отиде под сянката на съседното дърво.

"Вълкът козината си мени, но нрава си не променя" – помислих си аз.

Керванът отново потегли. Сега пътеката минаваше по билото на планината. Тук имаше поляни, покрити с високата трева аланг-аланг, срещаха се и дебели дървета с ниски стъбла и с широко разпрострени клони, чиито листа окапваха през сушавите зимни месеци, а южните стръмнини, където водата по-бързо се оттичаше, бяха покрити с ксерофитни гори, на места непроходими поради гъсто преплетените им клони и остри шипове. Ние не бихме могли да минем през тая истинска телена мрежа, ако туземците преди това не бяха разчистили бодливите клони край пътеката. И сякаш за украса сред тая бодлива мрежа се издигаха стройни дървета с чадъровидни корони, които през пролетта се покриваха с розови, жълти и червени цветове.

Пътеката зави надясно и керванът заслиза по южния склон. Тук гората беше по-рядка, отколкото по северния склон. Понякога минавахме през дълбоки долове – тогава под нас се откриваха опасни пропасти, а над главите ни се издигаха високи отвесни скали. На една такава скала бяха се изправили Зинга и Канеамеа, надвесени над дълбоката пропаст. Аз бях под скалата и изтръпнах, като ги видях.

– Ела, ела! – извика ме Зинга, като протегна напред ръцете и замаха с тях като с криле.

Бързо се върнах обратно по пътеката и се изкачих на скалата.

– Не се надвесвайте, ще паднете! – дръпнах ги аз и ги отстраних от опасната пропаст.

Те отдалеч видели тук Амбо и дошли да го търсят, но той изчезнал неизвестно къде.

– Крие се от нас – тъжно каза Канеамеа. Тя беше разсеяна и загрижена, едва отговаряше на моите въпроси и постоянно се оглеждаше наоколо – сигурно търсеше с очи Амбо. А Зинга, напротив, беше весела – това личеше и по лицето, и по очите, и по нейната усмивка, – но и тя се въздържаше и рядко се смееше с глас, сякаш се страхуваше да не би със своя смях да обиди натъжената си другарка. Аз си обяснявах по своему тези различни настроения на двете девойки – едната тъжна, другата весела. Зинга не знаеше за нашата среща с Канеамеа в моята колиба в оная бурна нощ и за това, което беше се случило между нас, но тя сигурно беше забелязала хладното отношение на Канеамеа към мене и може би това я радваше. А Канеамеа имаше причини да ми се сърди. Аз наистина бях я обидил. Тя беше ми донесла белите листа на Арики, а аз, като не знаех причините на нейното късно посещение, бързах да я отпратя по-скоро от страх да не я види някой в моята колиба в такова късно време.

Ние тръгнахме надолу по стръмната пътека. Керванът беше заминал и трябваше да го догоним. Канеамеа вървеше мълчаливо, с наведена глава, замислена. Тя явно отбягваше погледа ми, докато Зинга често се обръщаше назад и се усмихваше. На една стръмнина лианата, за която се бях хванал, се откъсна и аз паднах, като се претърколих няколко пъти. Зинга така силно се смееше, че гласът й изплаши птичките и те се разхвърчаха над главите ни.

Привечер нашият керван стигна до брега на голямата река и всички се заловиха за работа: мъжете наловиха риба, а жените накладоха огън и приготвиха вечерята. Ядохме чорба от прясна риба с печени питки от тестото на хлебни плодове.

След вечерята Боамбо даде знак с ръка и бурумът задумка силно, като пред атака. Ловците се събраха, въоръжени с копия, лъкове и стрели, и заобиколиха главатаря. Боамбо отново дигна ръка и бурумът замлъкна. Настъпи напрегната тишина. Ловците мълчаливо чакаха да чуят какво ще им каже Боамбо. Той се покачи на един камък и като огледа множеството, започна своята реч. Кой ще стане долахо – пръв ловец? Оня, който догони кро-кро и го прободе в сърцето. За награда той ще получи похвала и рогата на животното, което е убил, но няма право да ги носи като украшения, защото такова право имат само ренгатите и главатарят. Никой не трябва да убива малки кро-кро – те ще бъдат убити идущата година на големия лов, ако пораснат дотогава.

Речта на Боамбо беше делова и много кратка. След това хората се пръснаха по брега, да търсят по-удобни места за спане.