Текст книги "Остров Тамбукту"

Автор книги: Марко Марчевски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 30 (всего у книги 38 страниц)

II

Арики не успя да осъществи своя замисъл. По всичко личеше, че той предварително е подготвил хората от своя род да не ме осиновят, като е предполагал, че и другите родове ще се откажат от мен. В такъв случай аз не бих могъл да остана при племето като гост, както досега, а трябваше да търся приют при друго племе. Но Боамбо намери изход. Той предложи на хората от своя род да ме осиновят и те се съгласиха. След малко церемонията щеше да почне. Аз щях да стана син на рода на Боамбо, а това значеше, че ще стана брат на Зинга и няма да се оженя за нея. Такъв беше обичаят. Всички членове на един род се смятаха за братя и сестри, макар според нашите понятия за роднинство те да не бяха такива. Понякога трети и четвърти братовчеди се смятаха за братя и сестри, щом са от един род, и обичаят не им позволяваше да се женят помежду си.

Боамбо ме извика и аз отидох при него. Смит и капитанът отидоха при първожреца. Множеството се отдръпна и ние останахме по средата на празното пространство, което се образува около нас. Няколко кратки, но силни удара на бурума известиха, че церемонията започва. Настъпи пълна тишина, която трая доста дълго време. Всички стояха мълчаливо, с погледи, обърнати към нас. Най-после първожрецът даде знак с ръка и при него дойдоха ренгатите и таутите от другите села. Двама от тях – от родовете на Боамбо и на Арики – носеха под мишница по един наръч сухи дърва и ги сложиха пред първожреца и главатаря. След това друг един туземец подаде на първожреца подострена суха пръчка и една малка суха дъска с дупка по средата – уред за добиване на огън. Друг туземец донесе две малки рогозки и ги постла пред дървата. Първожрецът и главатарят седнаха на рогозките.

Бурумът отново се обади с няколко силни удара и пак замлъкна. Тогава първожрецът постави в дупката на дъската подострения край на пръчката и почна да я върти силно с длани. Минаха може би десетина минути, докато стърготините в дупката на дъската запушиха от силното и продължително търкане и се запалиха. Първожрецът запали своите дърва, а след това и дървата, които бяха пред главатаря.

През това време ние със Смит и Стерн стояхме прави и с нетърпение чакахме да видим какво ще стане по-нататък. Когато дървата се разгоряха, първожрецът ни покани да седнем до огъня, а ренгатите и таутите застанаха прави в кръг около нас.

Нови удари на бурума – и пак тишина. Първожрецът стана. Като огледа тържествено множеството, вероятно за да привлече вниманието на всички, той взе един малък барабан, заудря по него с длани и запристъпя бавно под тихите му звуци. Таутите и ренгатите тръгнаха след него. Те също пристъпяха в такт и при всяка стъпка леко подгъваха краката си в коленете. Когато минаваха край огъня, те се завъртаха така, че пламъкът да ги огрее от всички страни. Както узнах по-късно, по тоя начин те искаха да разпалят своята привързаност и доброто си разположение към нас, тримата бели хора. Като обиколиха три пъти двата огъня, те застанаха неподвижно на местата си, а първожрецът седна на своята рогозка и запали лулата си.

Пак се чуха кратките удари на бурума. Първожрецът смукна три пъти тютюнев дим и го духна веднъж към зенита, втори път към земята и трети път към слънцето. С първото кълбо дим той изразяваше благодарността си към Дао, загдето беше запазил живота му досега и му беше дал възможност да ръководи и тазгодишното тържество, с второто кълбо дим благодареше на земята за нейното плодородие, а с третото благодареше на слънцето заради неговата никога неугасваща светлина. След това първожрецът даде лулата на Боамбо. Главатарят духна дим към зенита, към земята и към слънцето някак Много бързо, не тъй тържествено, както Арики, и ми подаде лулата. Аз повторих същото, а след мен – Смит и капитанът. Най-после първожрецът пое лулата, изтупа я в шепата си и хвърли пепелта в огъня, а лулата пъхна в торбичката, която висеше на шията му.

Отново се чуха ударите на бурума – кратки и силни – и пак замлъкнаха. Първожрецът стана, изгледа множеството, окашля се важно и започна тържествена реч. Да, той умееше да говори. Мисълта му течеше логично. Служеше си и със сравнения, които учудваха, а жестовете, които правеше с ръце, му придаваха тържествен вид. Но чудно – той говореше само за нашите задължения към племето и не каза нито дума за правата, които придобивахме след нашето осиновяване. Всеки от нас е длъжен да ходи на лов за риба заедно с другите риболовци и за мадами, и за кро-кро през време на големия лов, длъжен е да разчиства тропическия лес, когато се засажда нова плантация, и да разкопава земята с дървени колове, длъжен е да пази жените, когато работят в градините, да защищава племето, ако то бъде нападнато от някое вражеско племе, длъжен е да участвува във всички нападения, които племето занго предприема против други племена...

Никой от нас не би възразил против повечето от тия задължения (освен може би Смит, който си имаше своя плантация и не желаеше да участвува в общата работа на туземците). Едва ли някой би се отказал да участвува в защитата на племето, ако то бъде нападнато, но да участвуваме и в нападенията, които племето би предприело срещу друго племе – това никак не ми харесваше. То приличаше на задължителна мобилизация в случай на война, независимо дали тази война е справедлива, или не. Например, ако племето занго предприеме поход против племето бома, за да изгори колибите му и да го прогони още по-далеч в планината, според думите на Арики аз съм длъжен да участвувам в това престъпление. Ако се откажа, както оня ден, против мен ще се опълчи цялото племе. Тогава първожрецът сигурно пак ще се опита да ме злепостави и да раздуха омразата на всички срещу мен...

Такива мисли минаваха през главата ми, когато слушах речта на първожреца. Най-после той млъкна и бурумът оглушително задумка. А когато отново настъпи тишина, Боамбо се надигна от мястото си и също произнесе реч. Но за разлика от първожреца речта на главатаря беше съвсем кратка. Той заяви, че ние, белите хора, много добре знаем своите задължения и ще ги изпълняваме, както сме ги изпълнявали досега. По-важна била ползата, която сме принесли на племето, като сме го научили на много полезни неща. Главатарят спомена брадвите, пелките и теслите на Смит. С тях туземците построиха нови колиби много по-лесно и по-бързо, отколкото с каменните брадви. Пък и самите колиби са много по-здрави, защото всички греди са заковани с гвоздеи. Не забрави главатарят и моите лекарства. Като ме нарече лапао, той заяви, че аз съм бил най-добрият приятел на племето.

– Вярно ли казвам? – обърна се той към множеството и всички в един глас отговориха:

– Вярно! Вярно!

Първожрецът навъси вежди – очевидно той не беше доволен от речта на Боамбо, но главатарят не му обърна внимание и продължи да говори за ползата, която сме принесли на племето. Накрая той изказа надеждата, че занапред ще бъдем още по-полезни.

Нови удари на бурума – и пак тишина.

Таутите и ренгатите се оттеглиха. Боамбо също се отдръпна настрана. По средата на кръга останахме само ние, тримата бели, и първожрецът. Пак се чуха ударите на бурума и първожрецът ни направи знак с ръка да го следваме. Той запристъпя бавно около двата огъня, като се въртеше тъй, че пламъкът да го огрее от всички страни. Смит, Стерн и аз повтаряхме същото при мълчаливото одобрение на туземците.

Огънят и водата бяха двете непобедими стихии, от които жителите на Тамбукту най-много се страхуваха. Ако буря застигне някого в океана с неговата малка лодка; той е безсилен да се бори с вълните и загива. Ако огън обхване някоя колиба, тя изгаря и никой не може да я спаси. Само тропическият лес можеше да устои против водата и огъня – водата не можеше да го залее, нито пък огънят можеше да го изгори. Когато отиваха на лов за диви свини, ловците запалваха сухата трева на някоя поляна и за час-два огромно пространство се превръщаше в черно пепелище. Но тропическият лес си оставаше невредим. Огънят не можеше да порази суровите гигантски дървета и зелената мрежа от лиани. И все пак към водата и огъня туземците се отнасяха със страхопочитание. Когато пръв път се появихме на острова, те ни хвърлиха в първата стихия, която трябваше да ни погълне. Сега първожрецът обикаляше с нас около втората стихия – огъня. Огънят ще изгори всяка зла мисъл в нас (но не и в Арики) и ще сгрее сърцата ни с пламъка на обичта към всеки занго – такъв беше смисълът на нашето въртене около двата огъня.

Като обиколихме така три пъти, първожрецът се спря с лице към нас.

– Комунатуа! – извика той високо, за да го чуят всички. – Вие сте синове на нашето племе. Всеки от вас още сега може да се ожени за жената, която го иска. Шамит – обърна се той към плантатора, – искаш ли да вземеш сахе от нашето племе?

Смит поклати отрицателно побелялата си глава:

– Не искам!

– А ти? – обърна се първожрецът към капитана, чието име той не можеше да произнесе.

Капитанът също отказа. Тогава първожрецът се обърна и към мене със същия въпрос.

– Не искам! – повторих аз думите на Смит и Стерн и прибавих: – Когато спасих тана Боамбо от кадити, Зинга каза, че на големия празник ще стане моя сахе. Но сега Арики отказа да ме осинови в своя род и аз станах син на рода на тана Боамбо, а Зинга стана моя сестра...

– Така е! – прекъсна ме първожрецът. – Зинга стана твоя сестра и не може да ти стане сахе. Но ти можеш да си вземеш жена от друг род.

– Не желая!

– Добре! – каза Арики, като ме погледна с нескривано злорадство.

Той даде знак с ръка, двама туземци от рода на Боамбо дойдоха и ме понесоха на ръце към множеството, като прескочиха през двата огъня. Това означаваше, че те и всички хора от техния род са готови в огъня да стъпят за мен. Други двама туземци от рода на Арики по същия начин отнесоха Смит, а след това и Стерн.

Няколко удара на бурума известиха края на церемонията. Когато всичко пак утихна, първожрецът се обърна към множеството и извика с висок глас:

– Момчета и момичета! Слушайте какво ще ви каже Арики! Елате всички тук! Най-напред да дойдат момичетата!

Всички девойки, които искаха да се оженят, излязоха от множеството и застанаха в една редица пред първожреца. Аз с радост забелязах, че Зинга не беше между тях.

По даден знак младежите също излязоха на поляната и се наредиха в отделна редица, с лице към момичетата. Разбира се, всеки младеж се стараеше да застане срещу девойката, която беше си избрал за жена.

Първа в редицата на момичетата беше Канеамеа. Първожрецът я извика по име и каза:

– Канеамеа, иди се скрий в гората. Който желае да стане твой даго, ще трябва да те намери и да те доведе тук.

В същия миг Канеамеа хукна по поляната и след малко потъна в гората. Като почака известно време, за да даде възможност на дъщеря си по-добре да се скрие, Арики се обърна към младежите и каза:

– Който желае Канеамеа да стане негова сахе, нека отиде в гората и да я търси.

В същия миг Амбо се втурна към онова място, където Канеамеа беше изчезнала в гората. Отвсякъде се чуха одобрителни гласове, а някой шеговито извика:

– Бързай, Амбо! Пилето ще избяга!

Но "пилето" не избяга. Не се мина много време, и от гората излязоха Амбо и Канеамеа, хванати за ръце. Те дойдоха на поляната усмихнати и щастливи и застанаха един до друг настрана от останалите.

Дойде ред на втората девойка от редицата. Тя се казваше Анда – палава девойка, която обичаше да се шегува с младежите и те лудееха по нея. Първожрецът й направи знак и тя побягна в гората. След малко първожрецът даде знак на момчетата и двама младежи в надпревара се втурнаха по следите на Анда. От множеството шеговито им подвикваха:

– Бързай, Индал. Боро ще те изпревари!

– Дръж се, Боро! Изтървеш ли Анда, друга няма да те вземе!

Оказа се, че Анда има двама кандидати – Индал и Боро. Двамата едновременно се хвърлиха в гъстия тропически лес да я търсят. Кой от тях ще бъде щастливецът? Разбира се, този, който пръв открие Анда. Но това никак не беше лесно. По-лесно можеше да намериш оризово зърно в чувал, пълен с пясък, отколкото Анда в тропическия лес. И все пак единият от двамата младежи щеше да я намери, защото самата Анда щеше да му се открие. Но кой ще бъде той? Боро или Индал?

В множеството настъпи голямо оживление. Появиха се спорове. Едни казваха, че Боро ще открие Анда, други бяха на страната на Индал. Това приличаше донякъде на нашите спортни надбягвания, когато публиката страшно се вълнува и насърчава бегачите, с тази само разлика, че тукашната публика беше много по-въздържана от нашата.

Най-после Индал излезе от гората, а след него и Анда. Той беше я хванал здраво за ръката и я водеше подире си. И двамата вървяха усмихнати и щастливи. След малко се показа и Боро, посрещнат с шеги и смях. Но той не изглеждаше много отчаян, защото не отиде при зрителите, а зае отново мястото си в редицата на младежите. Той беше решил пак да опита щастието си – с друга девойка, по-благосклонна от Анда.

Девойките избягваха в гората една по една, а младежите се втурваха подире им да ги търсят и винаги ги намираха, защото самите девойки желаеха да бъдат намерени. Те се притаяваха в някое потайно място на гъстия лес и чакаха оня, с когото отдавна са се наговорили да се оженят. Щом той се появеше, девойката сама тръгваше към него и двамата се връщаха на поляната хванати за ръце. Ако двама младежи едновременно тръгнат да търсят една девойка, както се случи с Индал и Боро, винаги я намираше оня, когото тя предпочиташе.

Тази игра на криеница даваше възможност на всяка девойка за последен път да помисли, преди да реши окончателно за кого да се ожени.

Арики дигна ръка и бурумът възвести със силни удари най-важната част от тържеството, която на наш език се нарича сватба, а на езика на племето – бурумау-тананга – празник на младостта. След бурума се обадиха свирките от тръстикови стъбла и от черупки на кокосови орехи. Младежите и девойките се наредиха по двама в кръг около първожреца и почнаха да играят танца на младостта – тананга. Той не се различаваше много от другите танци, които бях виждал: същите ситни стъпки с леки прикляквания, същото кършене на снагите, същото навеждане и изправяне на тялото. Разликата беше в това, че сега играеха само младежи и девойки и всеки даго беше до своята сахе.

III

Слънцето се скри зад хоризонта и след малко пламна кървавочервено сияние, което заля половината небе. Над високия връх на планината почнаха да се трупат перести облаци, които постепенно се сгъстяваха и слизаха все по-ниско към полите на планината. Те скоро погълнаха кървавото сияние на залеза и покриха цялото небе. Наближаваше буря...

Неочаквано от гората се зададе един едър туземец с маска на лицето, окичен от главата до петите с палмови листа. Той държеше в ръката си дълго копие. Всички се обърнаха към него. Щом наближи играчите, последните му отвориха път. Маскираният влезе в кръга и почна да играе срещу наредените двойки. Като се взираше в лицата им, той въртеше заканително глава и издаваше особени звуци, които приличаха на кучешко ръмжене. В същото време заплашително размахваше копието, сякаш искаше да намуши някого, и то не на шега, защото заплашеният младеж страхливо се свиваше и бързаше по-скоро да отмине човека с маска.

Попитах Боамбо познава ли този опасен човек, но той сви рамене. Оказа се, че никой от присъствуващите не знаеше кой е той, нито пък би могъл да го познае някой, защото маската напълно скриваше лицето му, а палмовите листа закриваха тялото му чак до петите. Главатарят ми каза, че тоя неизвестен човек имал право да нарани някого от младежите или дори да убие оня, който не уважава старите си родители и не се грижи за тях, а също и оня, който хули Арики и не слуша неговите съвети.

Потръпнах, като си помислих на каква опасност щях да се изложа, ако бях между играчите. Туземецът с копието положително беше човек на първожреца – в това аз не се съмнявах. Ако злобният старец му кажеше; "Намуши Андо с копието", човекът в маска можеше да ме убие, без да носи отговорност за това. И аз още веднъж се убедих, че първожрецът наистина е много опасен човек.

А между това танцът се разгаряше. Играчите се провикваха силно, навеждаха се напред, като да се кланяха, и приклякваха ту на единия, ту на другия си крак.

След това първожрецът се обърна към множеството и извика силно:

– Който мъж иска да остави жена си и която жена иска да остави мъжа си, да дойде при мен! Който младеж е останал без сахе и иска да се ожени, и той да дойде при мен!

Трима младежи, между които беше и Боро, тичешком пристигнаха при Арики. Нито един женен мъж и нито една женена жена не отидоха при първожреца. Това означаваше, че на тазгодишния голям празник няма да има разводи. На миналогодишния празник имало един развод. Една жена, чийто мъж я биел, още при първото повикване на първожреца отишла при него. Той я изпратил в гората. Отишли да я търсят двама – единият от тях бил собственият й мъж. Но жената излязла от гората с другия мъж.

Тримата младежи, които дойдоха при Арики, не бяха успели да си намерят девойки, за които да се оженят, и сега им се даваше последна възможност да сторят това. Но то не зависеше от тях, а от самите девойки. Ако някоя остави своя избраник и отиде при един от тримата младежи, щеше да стане негова жена. Но нито една девойка не отиде при тях. Боро напразно поглеждаше към Анда – тя не му обръщаше никакво внимание.

Като постояха така известно време в доста глупаво положение, тримата младежи се върнаха при множеството засрамени. Оставаше им само едно: да си откраднат девойка от чуждо племе или да чакат следващия голям празник.

Танците бяха в разгара си. Човекът в маска също не спираше. Сега той беше оставил младежите и играеше пред зрителите, като все тъй заплашително размахваше копието си. Щом приближеше някого, последният отстъпваше назад и се скриваше между множеството. По едно време той тръгна към мен и Боамбо, но главатарят го изгледа сърдито и той се отдалечи.

Бурумът и свирките замлъкнаха. Танцът на новобрачните беше завършил. Хванати за ръце, младоженците напуснаха поляната и отидоха при другите. Първожрецът остана сам. Изправен в целия си ръст, тънък и висок, той оглеждаше множеството някак тържествено и мълчеше. Настъпи напрегната тишина. Всички очакваха да се случи нещо много важно.

Нощта настъпи изведнъж, както винаги, а облаците се сгъстиха още повече и потъмняха. Неочаквано блесна светкавица, ослепителна светлина заля цялото небе и разкри очертанията на планинските вериги, вълните на океана и лицата на хората, а след миг се чу силен гръм и тъмнината отново погълна всичко. Това беше първата гръмотевица, която разтърси земята под нас. Отново настъпи мъчителна тишина. Мракът стана още по-гъст и непроницаем.

– Запалете огъня! – прозвуча гласът на Боамбо. Той беше до мен, но аз не го виждах – толкова беше тъмно. Огънят беше угаснал, хората бяха забравили да го поддържат.

– Запалете огъня! – повтори Боамбо и силният му глас отекна тревожно в мрака.

Няколко туземци хвърлиха сухи дърва в огъня и той отново лумна. Високите пламъци разпръснаха мрака наоколо и на хората сякаш им олекна. Те се раздвижиха, разприказваха се, а някои въздъхнаха с облекчение.

– Доведете пленника! – извика Арики. – Пленника доведете, чувате ли!

Габон! Бедният Габон от племето бома!.. Бях го забравил, а това беше непростително. Самият аз имах твърде много грижи и неприятности, но все пак не биваше да забравям, че в една от колибите беше затворен моят стар приятел. През последните дни и нощи той е слушал ударите на бурума и виковете на туземците, които са му напомняли за неговата гибел. Наистина аз се опитах да го спася, молих Боамбо да не го принасят в жертва на проклетия идол, исках да го изтръгна по някакъв начин от колибата, да му устроя бягство, но двамата пазачи неотстъпно бдяха пред вратата, готови да си послужат с копията в случай на нужда. Какво можех да направя повече?

След малко Габон щеше да загине. Ето двама туземци изкопаха до големия огън дълбока дупка в земята и забиха в нея здрав стълб – жертвения стълб, за който щяха да вържат Габон. И наистина те го докараха на поляната и го вързаха за стълба. Аз погледнах стария си приятел, видях удълженото му мрачно лице – лице на осъден на смърт – и в душата ми се надигна буря от негодувание. Струваше ми се, че дори и самата природа не беше спокойна пред това отвратително зрелище – вятърът се засилваше все повече и повече, светкавиците и трясъкът на гръмотевиците зачестиха, тропическият лес зашумя и застена с хиляди гласове, бурята зафуча с пълна сила...

Привързан за стълба, Габон стоеше мълчаливо, с отпусната глава. Двамата пазачи се оттеглиха и пленникът остана сам до огъня. Тогава до него се приближи Арики и извика:

– Бурума! Бийте бурума!

– Бийте бурума! – повториха и други гласове. – Арики ще играе танца на седемте пояса на мъдростта!

Разнесоха се ударите на бурума и пискливите звуци на свирките. Арики постоя известно време неподвижен, след това запристъпя бавно около вързания Габон под такта на бурума, като говореше нещо неразбрано. Той развърза един от своите седем пояса и го хвърли на земята. Като обиколи три пъти пояса, той развърза втория пояс от кръста си и го хвърли близо до първия. Пак го обиколи три пъти и развърза третия пояс. Така един по един първожрецът свали седемте пояса от кръста си и ги нареди в кръг около вързания Габон, като продължаваше да играе. Той пристъпяше със ситни крачки, свиваше краката си в коленете, навеждаше се и пак се изправяше, като отмяташе главата си назад и викаше: "Хе-хо! Хе-хо! Хе-хо!" Тоя сух, слаб старец с изпъкнали ребра беше много жилав и играеше със завидна лекота. Като го гледах, аз си мислех: "Да, той е здрав и алкохолът няма скоро да разруши стария му организъм. Арики ще живее още дълго време и още много пакости могат да се очакват от него..."

Вятърът зафуча още по-силно, върховете на дърветата се огъваха и стенеха, светкавиците разсичаха тъмната нощ и за миг я осветяваха като ден, след това се чуваше силен трясък, сякаш планината се събаряше, а ехото дълго боботеше в нощта. Арики бързаше. При друго време той сигурно би играл цял час, а може би и повече, но сега той бързаше. Като обиколи няколко пъти вързаната жертва, той почна да събира поясите си и да ги завързва на кръста си.

След това двама туземци донесоха идола на специална носилка, изплетена от лиани, и го поставиха до огъня с лице към вързания Габон. Идолът трябваше да присъствува на празника и да приеме жертвоприношението. Като разглеждах неговото дървено лице, осветено от огъня, аз още веднъж се убедих, че той наистина прилича на Арики. Същото продълговато лице с изпъкнали скули, същите присвити хитри очи, та дори и дясната му ръка, дигната към небето с проточен показалец, беше дълга и тънка като ръцете на първожреца.

Бурумът и свирките замлъкнаха. Арики се изправи от лявата страна на идола, дигна и той сухата си ръка към небето и се провикна:

– Велики Дао! Ти, който си запалил слънцето, за да ни грее и да ни свети, ти, който изпращаш дъжд на земята, за да ражда плодове, ти, който си създал рибите в Голямата вода и пазиш нашето племе от неговите врагове – бъди щедър към нас и ни закриляй, както си ни закрилял досега. В знак на благодарност ние ти принасяме в жертва тоя наш враг – той ще изгори на кладата пред твоите очи и ние ще развеем праха му, та да не остане и помен от нашите врагове. Приеми тая жертва от нас, велики Дао, и не позволявай на очиларките да ни умъртвяват с кадити, нито на крокодилите да ни изяждат...

Бурята бушуваше със страшна сила и заглушаваше думите на първожреца. Колкото и силно да викаше, той не можеше да надвие фученето на вятъра и пращенето на клоните в гората, които бурята кършеше и чупеше като сухи съчки. Изведнъж небето сякаш се отвори и рукна пороен дъжд. Огънят угасна и всичко потъна в пълен мрак. Вятърът зафуча още по-силно. Това беше истинска буря, каквато само в тропика може да се разрази. Светкавиците престанаха и мракът стана непрогледен. Човек нищо не можеше да види на една крачка пред себе си. От тъмното небе се изливаха цели потоци, сякаш водите на океана по някакви незнайни пътища бяха се дигнали над острова и искаха да го потопят. Тропическият лес стенеше, дърветата се огъваха и пращяха, вихърът беснееше, сякаш искаше да ни отнесе в океана. Всички се разбягаха и се изпокриха в гората между дебелите дървета. Аз усетих как Боамбо ме хвана за ръката.

– Да бягаме! – чух неговия глас, разкъсан от вятъра.

Но аз останах на мястото си и си казах: "Сега е най-удобното време... Трябва да спася стария си приятел. Никой няма да ме види в тая тъмна бурна нощ..."

Докато мислех това, бурята изведнъж ме грабна и ме завъртя. Политнах и паднах. Това ме спаси – иначе вятърът можеше да ме отвлече и да ме удари в някое дърво или в близките крайбрежни скали. Аз лежах на земята и си мислех: "Време е, време е..."

Запълзях към Габон. Огънят отдавна беше угаснал и нито една искрица не осветяваше моя път. Дълго се лутах в тъмнината, опипвах с ръце мократа земя, търсех жертвения стълб. "Габон! Габон!" – извиках няколко пъти, но никой не ми отговори. Бурята заглушаваше гласа ми. Габон не ме чуваше, или не искаше да се обади. Най-после намерих стълба, напипах краката на Габон, извадих ножа си, който висеше на колана ми, и разрязах на няколко места въжето, с което бе вързан Габон. Той се раздвижи и се смъкна на земята като труп. Разтърсих го за раменете и му извиках: – Габон! Приятелю! Бягай! Аз съм, Габон... Андо... Андо пакеги гена... Бягай, Габон! Бягай! Габон се раздвижи, от гърдите му сякаш се изтръгна дълбока въздишка, сетне едва чуто промълви:

– Андо! О, Андо! Приятелю!

– Бягай! – повторих аз. – Бягай, докато не е утихнала бурята!

– О, Андо! – отново простена Габон. – Ела с мен, Андо! Ела при нашето племе, Андо! Ела!..

Той запълзя към морския бряг, като държеше здраво ръката ми и повтаряше:

– Ела с мен, Андо! Ела!..

– Ще дойда, Габон, по-късно ще дойда. А ти бягай, спасявай се!..

Ние си стиснахме ръцете и Габон изчезна в тъмнината. Бурята виеше с ужасна сила, дъждът се изливаше и бучеше като водопад, дърветата наоколо фучаха и стенеха... Допълзях до гората, облегнах се до едно дебело дърво и останах там, докато премине бурята.

Тя премина също тъй внезапно, както беше налетяла – вятърът разпръсна облаците, небето се очисти и звездите заблестяха ярки и студени. Месецът се показа зад дърветата и заля околността с мека сребриста светлина. Туземците излязоха от гората и един по един почнаха да прииждат на поляната. Стълбът, за който беше вързан Габон, все тъй зловещо стърчеше до угасналия огън, но самия Габон го нямаше. Вятърът беше гътнал идола и той лежеше по очи. Отначало всички стояха в недоумение и гледаха голия стълб и поваления идол, след това се раздвижиха и тревожно завикаха: – Пленникът избягал!

– Жертвата я няма!

– Тана Боамбо! Ела да видиш чудо!

Туземците се струпаха около стълба. Дойдоха Арики и Боамбо. Първожрецът заповяда да отнесат идола в колибата на вечния огън. Тълпата утихна. Всички чакаха да чуят какво ще кажат главатарят и първожрецът. Аз стоях прикрит зад едно дебело дърво в края на гората и наблюдавах всичко. Чувах всяка дума, виждах всеки жест на хората, но мене никой не ме виждаше. Капитанът и плантаторът също излязоха от гората и отидоха при множеството. Като разбра какво е станало и като видя голия стълб, Смит каза на капитана: – Това е негова работа!

– Мълчи! – каза капитанът и изгледа строго плантатора.

– Той е! – отново извика Смит. – Кълна се във всички светии, че само той е способен на такова престъпление.

– Това не е престъпление – отново чух гласа на капитана. – Това е хуманно дело, от което се възхищавам.

– Възхищавате се? Вие се възхищавате, Стерн?

– Да, възхищавам се от този младеж. Ако всички българи са като него – моите уважения! Той извърши нещо, което и аз бих направил, ако имах неговия кураж.

Капитанът обърна гръб на плантатора и се изгуби в множеството. В тоя момент аз го обикнах още повече.

Боамбо стоеше до стълба мълчалив. Арики отиде при него и му каза:

– Някой е срязал въжето. Виж! – И той му показа парчетата от срязаното въже. – Кой е направил това?

– Не зная – тихо отговори Боамбо.

– Андо пакеги гена! Той е срязал въжето!

– Не зная – повтори Боамбо.

– Той, той! – силно извика Арики. – Къде е? Къде е Андо пакеги гена? Да дойде тук! Веднага! Намерете го и го доведете тук!

Прикрит зад дървото, аз мислех какво да правя. Да избягам беше и късно, и невъзможно, защото гъстата гора беше непроходима. Грешка направих, като останах тук. Трябваше да избягам заедно с Габон. След като го спасих от смърт, неговото племе отново би ме приело като приятел и желан гост. Но любопитството ме тласна към тая необмислена постъпка – да се скрия в гората, за да узная дали туземците ще открият виновника, а след това да се измъкна, ако видя, че ме заплашва някаква опасност... Но ето че сега стоях до дървото и не можех да се изплъзна...

Туземците тръгнаха да ме търсят, а двама се отправиха право към мене и скоро щяха да ме открият. Какво да правя? Оставаше ми само едно: сам да изляза на поляната и да посрещна бедата с открито чело.

Така и направих. Откачих ножа от колана си, захвърлих го в гъсталака и излязох от гората.

– Ето го! Ето го! – раздадоха се няколко гласа.

Всички се обърнаха към мене. Настъпи тишина, в която чувах само биенето на сърцето си.

Отидох по средата на поляната при угасналия огън и застанах пред Арики. Той сякаш само това чакаше – сложи сухата си костелива ръка на рамото ми и извика силно:

– Ето го престъпника! Той е срязал въжето и е освободил нашия враг! Запрете го в колибата! Сега той няма да се отърве, както някога, когато пръв път излезе на острова. Аз лично ще завържа един тежък камък на краката му и ще го изпратя при акулите.

Двама туземци тръгнаха към мене, но Боамбо ги спря.

– Чакайте! – извика той и гласът му прозвуча като заповед. След това се обърна към мене и ме попита аз ли съм освободил "врага".

И в гласа му, и в неговия поглед долових мълчаливо съчувствие и тревога за моята съдба. Боамбо сякаш искаше да ми каже: "Излъжи тоя проклет старец, за да се спасиш. Кажи, че не си ти".

– За какво въже става дума? – попитах аз престорено учуден.

– За въжето, с което бе вързан нашият враг – троснато каза Арики. – Ти си го срязал и си освободил жертвата.

– Не е вярно! – възразих аз. – С какво ще го срежа? Аз нямам нож.

– А кой го сряза? – попита Арики, като ме стрелна с острия си поглед.