Текст книги "Остров Тамбукту"

Автор книги: Марко Марчевски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 32 (всего у книги 38 страниц)

III

Казах на Боамбо, че пакегите от голямата лодка се готвят да пускат "гръмотевици" от своите "стрели". Главатарят веднага се обърна към Смит и му заповяда да даде пушките, които той беше успял да събере от ловците под предлог, че няма патрони. Смит се престори, че не го разбра.

– Искам стрелите, които пускат гръмотевици! – повтори Боамбо и гласът му прозвуча твърдо като заповед. – Не разбираш ли? Дум-дум! – И той направи с ръце такова движение, сякаш стреляше.

– Защо му са пушките? – попита ме плантаторът разтревожен. – Без патрони те не могат да стрелят. Обяснете му това, сър.

Аз му обясних, но главатарят не повярва. Той още по-настойчиво поиска пушките. Смит трябва да ги даде веднага. Още сега. Ако не, туземците сами ще влязат в колибата му и ще ги вземат. Ще намерят и патрони. В колибата на Смит всичко има...

Като разбра намеренията на главатаря, плантаторът почна да протестира. Как смее този дивак да влиза в неговото жилище? Смит е вече син на племето! Неговото жилище е свещено и неприкосновено! Главатарят няма право да влиза в него и още по-малко да тършува из сандъците му...

– Застъпете се за мене, сър – помоли ме Смит. – Обяснете на главатаря, че такава постъпка е обидна. Тя е равносилна на грабеж... – И като ме загледа втренчено, той додаде: – Или и вие сте с него?

Не му отговорих. В тоя момент самият аз бях разкъсван от най-противоречиви мисли. Японците ще се помъчат да окупират острова и да го превърнат във военна морска база, а жителите му в роби – в това нямаше никакво съмнение. Нима можеше да се допусне, че те са дошли тук чак от Япония на разходка? Е, добре – какво да правя? Да се сражавам ли заедно с туземците против нашествениците, или да остана неутрален като Стерн? Един глас ми казваше, че моето място е при защитниците на острова. Но друг глас ме възпираше и ме караше да се замисля. Спомних си малкото селце в планината, старата къща със закнижени прозорци, ширококлонестия орех... Една стара жена минава по калдъръмения двор... Тя е в черна забрадка, очите й са сухи и тъжни – от тях са изтекли много, много сълзи за нейния прокуден син... Виждах и баща си – него аз не можех да си го представя тъжен, защото никога не съм го виждал такъв. Той гледаше на всяко нещастие като философ, който знае цената на живота. По природа весел и шеговит, баща ми, посрещаше злото с насмешка и пред никого не прекланяше глава. Спомних си и своите другари, и големия град в полите на Витоша, и Черни връх, откъдето се вижда цялото Софийско поле, а зад него на север и на юг, на изток и на запад – високи планини и чудни долини, зимно време покрити с дълбоки снежни преспи, а лете – с буйна зеленина... Спомних си всичко това и си казах: "Тази подводница е частица от твоя свят. Тия моряци ще те откарат в някой град, откъдето ще можеш да се върнеш в своята родина. Друг такъв случай едва ли ще ти се удаде..." На тоя глас веднага се противопоставяше друг, който ми казваше: "Тази подводница принадлежи на колонизатори. Те са я изпратили да сее смърт. Самураите ще превърнат тоя цветущ остров в истински ад. Те ще поробят племето и след няколко десетки години от него няма да остане и помен. С кого си ти, сине на храбрия и свободолюбив български народ? С колонизаторите или със свободолюбивите туземци? С поробителите или с борците против робството? Ти си потомък на Ботев и Левски – помисли добре!"

Смит прекъсна мислите ми.

– Защо мълчите? – попита ме той. – Нима ще допуснете диваците да бъдат избити като добичета, без каквато и да било полза? Ако те окажат съпротива, японците ще ги пометат само за два часа! Вярно ли казвам, Стерн? – обърна се той към капитана. – Не бива да допуснем съпротива срещу японците. Трябва да ги посрещнем като наши спасители. Защо мълчите, Стерн? Или и сега ще кажете, че сте неутрален?

Стерн, който досега мълчеше замислен, изведнъж тръсна глава решително и каза:

– Сега аз не мога да бъда неутрален! Япония е враг на Англия – това решава всичко. Аз съм англичанин и ще се бия, докато главата е на плещите ми. Да, ще се бия! – твърдо каза старият морски вълк и очите му загоряха. – Отивам за пушките. Патроните са в зеления сандък, нали? Дайте ми ключа, сър!

Сега той беше неузнаваем. Лицето му беше се зачервило от вълнение, зениците на сините му очи изпускаха искри.

Смит го гледаше изумен. Той очакваше от капитана подкрепа и съчувствие, а сега пред него стоеше решителен мъж, който му искаше пушките и ключа от сандъка с патроните. Плантаторът не очакваше такова преобразяване. Дори и аз бях изненадан от решението на Стерн. По-рано той винаги се отърваваше със своя неутралитет и спокойно пушеше лулата си през време на нашите чести спорове със Смит. А сега изведнъж реши да се намеси. И против кого? Против японците, от които Смит очакваше спасение...

– Вие ли говорите това, Стерн? – промълви плантаторът с глух глас.

– Аз!

– Значи, вие ще се биете на страната на тия диваци?

– Да!

– Но... това е лудост, Стерн!

– Лудост ли? – повиши глас капитанът. – Не, сър! Това е най-благородното дело, което може да извърши един честен човек.

– Не си кривете душата, Стерн... Вие отивате против собствения си интерес.

– Аз ви казах решението си и то е безвъзвратно. Мога да прибавя, че от диваците видях само добрини. Те не са ми направили нищо лошо. А японците са врагове на Англия. Вие искате да отидете с враговете, защото така ви диктуват собствените ви интереси. Но аз не мога да направя това. Аз съм англичанин и преди всичко честен човек.

– Но това е безумие! – повтори Смит.

В гласа му звучеше отчаяние. Той преглътна и се изкашля – вероятно искаше да каже още нещо, но се въздържа.

– Аз казах каквото имаше да казвам – твърдо заяви капитанът. – Има ли смисъл да тъпчем на едно място? За последен път ви питам: Ще ми дадете ли ключа от зеления сандък?

– Не! – рязко извърна глава Смит. Капитанът го изгледа враждебно:

– Добре, аз ще разбия сандъка!

И той тръгна към селото.

Главатарят, който досега търпеливо слушаше разговора между Смит и Стерн, повторно ми каза, че ако "тоя пакеги" не даде пушките доброволно, той ще ги вземе със сила. Казах му, че капитанът ще ги донесе, и той се успокои.

И наистина след малко Стерн пристигна с петима туземци, които донесоха пушките и зеления сандък.

– Последен път ви питам – ще дадете ли ключа? – обърна се капитанът към плантатора.

– Не!

С един удар на брадвата, която беше донесъл, Стерн разби сандъка. Той беше пълен с патрони. Туземците грабнаха пушките. Мнозина от тях бяха стреляли по-рано и имаха известен опит.

През това време подводницата беше пуснала котва и гумени лодки с въоръжени моряци се приближаваха към брега.

Стрелците заеха позиция зад скалите и в крайбрежните храсти. Лодките наближиха брега. Японците приготвяха своите автомати. Те бяха десет души – по пет във всяка лодка. Между тях имаше един офицер – той си личеше по облеклото. Наистина те бяха много самонадеяни, щом с такива нищожни сили смятаха да излязат на брега. Казах на туземците да не стрелят без моя заповед. А когато лодките се приближиха Достатъчно, за да могат да ме чуят моряците, станах прав и им извиках на английски да спрат.

– Ако желаете да преговаряте с нас, нека излязат на брега само двама души без оръжие – извиках аз.

– Няма какво да преговаряме! – обади се офицерът на развален английски език. – Искаме да ни предадете острова без бой. Иначе ще ви унищожим до крак!

– Назад! – извиках аз и гръмнах във въздуха. Исках японците да разберат, че и ние имаме огнестрелно оръжие и не се шегуваме.

Това подействува. Моряците обърнаха лодките и едва след като се отдалечиха от брега, откриха огън. Ние им отговорихме. Тогава от подводницата загърмяха двете оръдия. Снарядите избухваха безразборно по брега, но никого не удариха.

Огънят от двете оръдия се пренесе в селото. Няколко колиби пламнаха. Смит изтича при мен и извика отчаяно:

– Прекратете съпротивата, безумци! Това е самоубийство! Вие не познавате японците! За един убит свой войник те ще избият хиляди диваци! Дигнете бяло знаме!

Не му отговорих. Като видя, че никой не го слуша, Смит избяга към селото.

Двете оръдия стреляха непрекъснато и замлъкнаха едва когато лодките стигнаха до подводницата и моряците се качиха на борда. В селото и на няколко места в гората пламнаха пожари.

– Победихме ги! – извика Боамбо.

Кимнах му с глава. Не му казах каква сила са японците с техните оръдия, с автоматите и картечниците. Не исках да го плаша. Нека вярва, че сме ги победили. Вярата в победата сама по себе си е вече половин победа.

От няколко села пристигнаха хора и съобщиха на Боамбо, че през нощта голямата лодка на пакегите обиколила острова, пускала светкавици и гръм и запалила няколко колиби в Калио. Нищо друго. Японците никъде не се опитали да излязат на брега. Това показваше, че те са избрали нашия залив като най-удобно място за десант. Но защо прекратиха стрелбата? Нима се уплашиха от нашите десет пушки?

Целият ден мина тихо, само пожарите напомняха за нападението, но скоро и те угаснаха. Подводницата леко се люшкаше в далечината като символ на нещастието.

Към обед дойде Зинга и каза на баща си, че Арики искал да говори с него. Първожрецът избягал в планината заедно с другите жители на селото, но като видял, че голямата лодка не изпускала вече светкавици и гръм, върнал се в своята колиба. При него бил и Смит.

Боамбо изгледа строго дъщеря си и й каза веднага да се върне при другите в планината.

– Не се сърди, набу – тихо каза Зинга. – Арики ме изпрати. Той иска да говори с тебе.

– Кажи на Арики да ме остави на мира!

Никога Боамбо не беше разговарял тъй грубо с дъщеря си. Но той се сърдеше не на нея, а на първожреца. Намерил време да го вика на разговор тъкмо сега, когато се решаваше съдбата на племето...

– Иди виж какво иска тоя изкуфял старец – обърна се към мен Боамбо. – Кажи му, че не мога да оставя стрелците. Ако има да ми казва нещо важно, нека дойде тук.

Тръгнахме със Зинга към селото. Тя беше разтревожена. Ужасни хора са пакегите от голямата лодка! Изгорили няколко колиби, запалили гората... Добре, че хората избягали в планината и никой не пострадал... Лоши пакеги... Искат да изгорят острова. Дали ще успеят? Дали ще победят племето?

– Няма да го победят! – уверено казах аз.

– Няма ли? Много добре! Но ти се пази, Андо! Пази се да не те убият...

Като стигнахме колибата на Арики, ние се разделихме:

Зинга отиде в планината, а аз влязох при първожреца.

Заварих го легнал на нара. До него беше седнал Смит с подгънати крака и със скръстени на гърдите ръце. Той във всичко подражаваше на Арики, като мислеше, че с това ще му угоди. Щом влязох, плантаторът се нахвърли срещу мен:

– Защо не оставихте японците да излязат на брега? Защо проливате напразно кръвта на хората? Кой ви даде това право?

– За каква кръв говорите, сър? Няма нито един убит...

– Все едно, племето няма да устои срещу оръдията и картечниците на японците. Защо не обясните на главатаря какво очаква племето, ако не се предаде без бой?

– А какво го очаква, ако се предаде? – попитах го аз.

– Вие обръщате всичко наопаки! – разлюти се Смит. – Но знайте, че ще отговаряте!

– Пред вас ли!

– Може би и пред мене!

Обърнах му гръб и казах на Арики:

– Тоя пакеги не знае какво говори...

– И аз не зная какво говори той, но чуй какво ще ти каже Арики. – Той притвори клепки, наведе глава и като помисли, продължи с глух глас: – Пакегите ще изгорят острова и ще ни избият. Ще превърнат колибите ни в прах и пепел. Кой ще отговаря? Ти и Боамбо! Да, вие ще отговаряте с главите си! Анге бу!

Той каза това, което беше му внушил Смит. Макар плантаторът да не знаеше добре езика на племето, с Арики те се разбираха с половин дума, с един жест или само с един поглед. Едничкото желание на Смит беше да се махне от острова, макар и като пленник на японците. Но Боамбо не допусна японците на брега и тази възможност се изплъзваше от плантатора. Това го ядосваше най-много.

– Какво да кажа на тана Боамбо? – попитах първожреца.

– Това, което ти казах: да остави пакегите да излязат на брега. Шамит казва, че те не са лоши хора...

– Добре, ще му кажа.

Тръгнах да си отивам, но Смит ме спря.

– Къде е Стерн? – попита ме той.

– На брега, при стрелците.

– И той ли стреля срещу японците?

– Да, и той.

– Аз го смятах за умен човек...

– Той е не само умен, но и честен – казах аз и си излязох.

През целия ден японците не правиха нов опит да дебаркират войски, а вечерта дигнаха котва и подводницата потъна в тъмната нощ.

– Отидоха си! – с облекчение въздъхна Боамбо. – Сега можем да запушим спокойно.

И той наистина запуши, за пръв път през целия ден. Но не беше спокоен: често обикаляше постовете, дълго гледаше към океана от някоя скала и нито веднъж не седна да си почине. Едва към полунощ се поуспокои и полегна направо на тревата, а аз си отидох в колибата.

Бях много уморен, но дълго не можах да заспя. "Жалко – мислех си аз, – открит е и последният неизвестен и от никого незаграбен остров. Японците няма така лесно да се откажат от намеренията си. Рано или късно те ще се върнат може би не с една, а с няколко подводници и с бойни кораби. И защо не? Те нахлуха в необятната китайска земя, с нечувана самонадеяност се опълчиха срещу най-многобройния народ в света, окупираха много острови в Тихия океан, навлязоха и в Индийския океан... Защо да не дойдат и на остров Тамбукту? Кой ще ги спре?"

Втора глава. Сражението. Решението на Смит и Арики. Пленници на японците. Капитан Сигемицу "Пожелавам ви успех, съюзнико". Първожрецът в клопка. Отново при племето занго. Заслужено наказание

I

Те наистина дойдоха. Още не беше се съмнало, когато се събудих от силна пукотевица. Бързо излязох от колибата и в здрача на настъпващия ден видях две подводници, закотвени близо до брега. Оттам бляскаха чести светкавици – оръдията бълваха огън, а от двете страни на селището се чуваше трясък на автомати и картечници. Всичко ми стана ясно – през нощта японците бяха стоварили войски на острова далеч от селището и сега настъпваха от две страни. В самото селище се чуваше трясъкът на избухващите снаряди и писъците на жени и деца, които бяха се върнали от планината, след като подводницата изчезна снощи. А пожарите, които през нощта бяха угаснали, сега отново бушуваха и осветяваха тъмните води на океана с кървав блясък.

Боамбо беше разделил стрелците си на два отряда: единият се сражаваше на източния край на селището, а другият – на западния. Сражението не трая дълго: туземците бяха принудени да отстъпват пред по-силния враг. Наистина те се биеха храбро и отстъпваха крачка по крачка, но все пак отстъпваха, а на разсъмване се изтеглиха в планината.

И аз мислех да избягам с тях, но преди това реших да отида в колибата на Смит. Там беше скрита касетката с дневника на Магелан. Японците сигурно щяха да претършуват колибата и да открият касетката. Дневникът щеше да попадне в ръцете им. При тая мисъл аз забравих за опасността, която ме заплашваше, и хукнах към колибата на плантатора. Но колибата не съществуваше вече. От нея беше останала само купчина пепел... Спомних си, че никакъв пожар не би могъл да унищожи огнеупорната касетка, но нямах време да се ровя из горещата пепел. Японците всеки миг можеха да дойдат. Тичешком отидох в колибата на Арики. Там заварих първожреца и Смит.

– Вашата колиба е изгоряла! – казах аз на плантатора. Той скочи от нара и ме загледа уплашено.

– Изгоряла? Истина ли?

– Да, от нея е останала само купчина пепел.

– О, значи, аз съм последен сиромах! – хвана се Смит за главата. – Чувате ли, сър? Последен сиромах!

– Но касетката не е изгоряла, нали? – попитах го аз.

– О, сър! – възкликна плантаторът и очите му изведнъж засвяткаха радостно. – Вие сте напълно прав! Касетката е здрава! Никакъв пожар не би могъл да я унищожи, уверявам ви! А в нея са моите скъпоценности и чековата ми книжка!

– И дневникът на Магелан – прибавих аз.

– Да, и дневникът на Магелан. Всичко е наред, сър... Ние ще намерим касетката и ще я скрием от японците.

– Да, но аз не мисля да оставам при японците.

– Нима? Значи, докрай верен на племето?

– Да.

– Ваша воля – погледна ме Смит със съжаление.

– Вие ще намерите касетката, нали? – попитах го аз.

– Положително ще я намеря и ще я скрия.

– Добре. Но помнете, че дневникът на Магелан не е само ваш.

– Защо ми напомняте това, сър? – обидено каза Смит. – Нима мислите, че ще злоупотребя с доверието, което ми оказахте със Стерн? Да, а къде е той? Къде е моят капитан?

– Не зная.

– Да не би да е убит? – разтревожи се Смит.

– Не вярвам. А какво мисли да прави Арики? И той ли ще остане при японците?

Смит утвърдително кимна с глава.

– Вярно ли е това? – обърнах се към първожреца. – И ти ли оставаш при пакегите, които изгориха колибите на племето и убиха много жени и деца?

Арики се почесваше по гърдите и гледаше към земята. Той разбираше много добре какво върши и не смееше да ме погледне в очите.

– Да – каза той най-после и като посочи с ръка Смит, додаде тихо: – Той казва, че пакегите са добри хора и нищо лошо няма да направят на Арики. Пакегите ще уважават Арики повече от тебе...

Махнах с ръка и излязох. Аз разбирах Смит, макар че не го оправдавах. Той предпочиташе пленничеството пред остров Тамбукту, защото искаше на всяка цена да се върне в Англия при своето богатство. Но защо Арики остава при враговете на своето племе?

Тръгнах към пътеката, която водеше за планината. Неочаквано чух непознат глас зад гърба си и се обърнах. Видях двама японци на края на гората с насочени към мен автомати. И двамата бяха ниски, но доста широкоплещести, с жълти лица и полегати тесни очи. Единият беше много нисък, обут в тежки подковани обуща, над които бе закопчал бели гетри, а другият, малко по-висок, носеше ботуши, които стигаха чак до коленете му. Този с белите гетри ми извика нещо на японски и се прицели в мен. Дигнах ръце и застинах в очакване. "Нима ще стреля тоя идиот?" – мина през ума ми. Не, той не стреля. Щом дигнах ръце, войникът свали автомата си и тръгна към мен.

– Инглиш? Американ? – попита ме той, като ме гледаше с черните си очички.

– Българин – отговорих аз.

– Бюлгар? – учуди се малкото войниче с белите гетри. Кимнах с глава:

– Бюлгар.

Войничето недоверчиво ме изгледа от главата до петите и зафъфла нещо на своя език, но аз само свивах рамене и мълчах. През това време другото войниче с високите ботуши влезе в колибата на първожреца и изкара оттам Смит и Арики.

Малкото войниче в гетри ме остави и отиде при Смит.

– Инглиш? Американ? – запита го то.

– Инглиш – отвърна Смит. – Поданик на негово величество английския крал!

– Инглиш! – изрева войничето в бели гетри и заблъска плантатора с приклада на пушката си.

Смит не очакваше такова посрещане. Като всеки богат човек той беше живял досега с чувство за превъзходство над другите. Това чувство го правеше самоуверен и дори надменен в отношенията си с хората. Освен това прекалено голямата му вяра в силата на Англия го караше да мисли, че щом изговори думата англичанин, всеки ще падне пред него на колене. И затова ударите по гърба му дойдоха като гръм от ясно небе.

А какво да кажа за Арики? Той също не беше възхитен от японците; Оказа се, че те далеч не са такива, каквито му ги представяше Смит.

Войниците ни подкараха към залива. Тук и там по пътеката лежаха убити мъже, жени и деца, имаше ранени, които напразно протягаха към нас ръце за помощ. Наоколо бушуваха пожари.

Заливът беше оживен. Японците прекарваха сандъци с муниции и ги разтоварваха на брега. Те си служеха с тесните лодки на туземците, които не бяха много удобни за превозване на големи товари, но все пак вършеха добра работа.

Тук беше и капитан Стерн. Той толкова се зарадва, като ни видя, че едва не изтърва тежкия сандък, който носеше на гърба си. И той като мен изостанал от туземците и японците го заловили, преди да успее да избяга в джунглата.

– Възможно ли е, Стерн? – възкликна Смит и се спря в почуда. – Нима ви заставиха да мъкнете тия тежки сандъци.

– А да не мислите, че върша това по собствено желание? – отговори Стерн, като сложи внимателно сандъка на пясъка.

– Как може! – възмути се Смит.

– Може, може!

– Изненадан съм, Стерн...

– Аз пък никак не съм изненадан.

– Но вие казахте ли им, че сте капитан?

– Казах им.

– И въпреки това...

– Въпреки това – прекъсна го Стерн, – а може би тъкмо за това ме заставиха да мъкна тия тежки сандъци.

Войничето с белите гетри отиде някъде и след малко се върна при нас с един офицер. И той беше нисък като войничето, и неговите очи бяха черни и тесни, а жълтеникавото му широко лице бе покрито със ситни лунички. Той каза нещо на своя напевен език и посочи към лодките, натоварени със сандъци. Това беше достатъчно, за да разберем, че трябва да се хващаме за работа.

Сандъците наистина бяха много тежки. Смит пъшкаше под тях и ругаеше японците, но съвсем тихо, да не го чуе никой. Малкото войниче с белите гетри беше го убедило, че самураите не се шегуват. Те намериха работа дори и на стария Арики, който беше само кожа и кости. Като видя, че няма да може да носи сандъци, офицерът го накара да изхвърля водата от лодките.

Следобед от подводниците пристигна един офицер и ни каза на развален английски език, че техният капитан искал да говори с нас. И тъкмо навреме, защото ние наистина изнемогвахме под тежките сандъци и от горещото слънце. Седнахме в една лодка и двама моряци ни откараха на подводницата. Капитанът – нисък, набит здравеняк със загоряло жълтеникаво лице и с изпъкнали скули – ни чакаше на палубата, малко разкрачен, с ръце, кръстосани отзад.

– Протестирам, сър! – припряно заговори Смит, като се задъхваше от умора и горещина. – Вашите войници ме биха! Аз съм член на Камарата на общините, сър! Аз съм поданик на негово величество английския крал!

Капитанът мълчаливо го гледаше със студените си черни очи.

– Вашите войници са невъзпитани, сър! – продължи Смит още по-разпалено. – Те ме биха, а след това ме заставиха да пренасям на гръб сандъци с муниции. Това е унизително, сър! Аз протестирам!

Той млъкна и избърса потта от шията си. По лицето на капитана трепна нещо като усмивка, но очите му си останаха все тъй студени. Той извика подофицера, който беше наблизо, и му каза нещо на японски. Подофицерът кимна с глава на Смит и го поведе към вътрешните помещения на подводницата.

– А вие какъв сте? – обърна се към мене капитанът. – Надявам се, че не сте член на Камарата на общините?

– Не. сър. Аз съм българин.

– Българин? Окей! А вие? – обърна се той към Стерн.

– Аз съм англичанин – студено отвърна Стерн. – Морски капитан.

– На военен кораб?

– Не, на търговски. По-право бях капитан на яхтата на господина, когото току-що отведоха.

– Нима той имаше яхта?

– Да, той имаше яхта.

– Казаха ми, че сте претърпели корабокрушение?

– Да, сър. Яхтата се разби в ония там скали. – Стерн посочи скалите, между които се виждаше палубата на нашата разрушена яхта.

Подофицерът, който беше отвел плантатора, се върна. Капитанът му каза нещо на японски. Подофицерът му отдаде чест и направи знак на Стерн да го последва.

Като останахме сами, капитанът на подводницата отново ме попита:

– Значи, вие сте българин?

– Да, българин – потвърдих аз.

Той ме изслуша мълчаливо, с малко наклонена настрана глава, като човек, който недочува и се старае да долови всяка дума на събеседника си. След това отново ме отрупа с въпроси. Освен пушки имат ли и друго някакво оръжие туземците? Не? Ол райт! (Добре, отлично!) Има ли и други европейци на острова? Не? И никакви войски? А откъде имат пушки туземците? От яхтата? Добре, много добре! А колко жители има на острова? Къде са техните села? Дълбоко в джунглата? И нямат никакви пътища? А добре ли говоря езика на племето? Познавам ли главатаря? Дори много добре? Окей!

Когато отговорих на многобройните му въпроси, той каза пресилено усмихнат:

– Ние сме съюзници с вас. България се присъедини към оста (Оста – съюзът между Германия, Италия и Япония през последната световна война се наричаше "оста Рим, Берлин и Токио") – известно ли ви е това? Да? Окей! Да отидем да се почерпим, съюзнико... Но преди това да се запознаем. Капитан Сигемицу. А вашето име! Антон? Окей!..

Влязохме в тясната столова на подводницата, осветена само с една електрическа крушка, която процеждаше оскъдна жълтеникава светлина. Малката масичка, до която седнахме, беше завинтена за пода. Столовете също бяха железни и неподвижни. Един шишкав моряк в бяла престилка ни донесе сандвичи от пушена риба и бутилка вино. Сандвичите миришеха на пушек, но виното наистина беше хубаво, с вкуса на френското бордо, но с етикет на Филипинските острови... Когато чукнахме чашите, капитанът каза, че главното не е в пиенето, а в чукането – и ние още веднъж се чукнахме.

– Нали сме съюзници – добави той усмихнат. Да, той няма да ме третира като пленник, а като съюзник. И аз трябва да се отнасям към него с доверие, като към съюзник. На нас ни предстои обща работа. Да, да, обща, полезна работа... Какво се иска от мен? Само едно: да се върна на острова и да придумам главатаря на племето да прекрати съпротивата. Всички туземци да се върнат по домовете си и да се отдадат на мирен труд. Това е най-разумното, което диваците могат да направят. Трябва да обясня на главатаря, че всяка съпротива ще бъде безполезна. Все едно, диваците ще бъдат победени и тогава цялото племе заедно с жените и децата ще бъде унищожено до крак. Островът е нужен на Япония. Той ще бъде превърнат във военна морска база. Японците ще прекъснат пътя на американските кораби, които пренасят оръжие за Русия през Персийския залив. След това ще прекъснат пътя и на английските кораби за Индия и Зондските острови. Британският лъв с проскубана грива ще бъде затворен в клетката на неговия малък остров и там ще бъде доубит напълно.

– Аз ви казвам всичко това – заяви капитан Сигемицу, – за да разберете колко важен е за нас сега тоя остров. Постарайте се да обясните това на племето. Нека всички разберат, че работата е много сериозна и аз няма да се шегувам.

– Добре, ще обясня това на главатаря – казах аз. – А какво става с Русия? Ние бяхме откъснати от света почти цяла година и нищо не знаем.

– Германските войски са в Сталинград – отвърна капитанът.

– А Москва и Ленинград?

Капитанът мрачно каза:

– Когато германците стигнат Урал, Москва и Ленинград сами ще се предадат. – И като се сети, че е казал повече, отколкото трябва да се каже на един "съюзник", той продължи: – Както виждате, аз съм напълно откровен с вас и не крия, че този малък остров има голямо значение за нашата окончателна победа. Трябва на всяка цена да убедите главатаря да спре съпротивата. Ако е нужно, обещайте му подкуп. Чел съм някъде, че диваците дават мило и драго само за една проста дрънкулка.

Спомних си дрънкулките на Смит и казах:

– Напротив, туземците са неподкупни. Те са големи патриоти.

– Патриоти? Разсмивате ме, сър... – И той наистина се засмя, като друсаше широките си рамене. Жълтите му зъби неприятно святкаха. После изведнъж стана сериозен и мрачно добави: – Ако не се подчинят, ще ги изтребя до крак. Кажете това на главатаря. Аз имам достатъчно войници и оръжие за една сбирщина от две хиляди души.

Чувствувах как възмущението се надигаше в мен. Помъчих се да го потисна и попитах:

– А какво мислите да правите с двамата англичани?

– Ах, да... Добре, че ми напомнихте. Вярно ли е, че оня дангалак е член на английската Камара на общините?

– Не зная. Възможно е... Той е богат индустриалец, има плантации на Кокосовите острови.

– А истина ли е, че другият бил капитан на неговата яхта?

– Истина е.

– Добре! – кисело се усмихна капитанът. – Членът на английската Камара на общините ще чисти клозетите, а на моряка ще дам почетна работа: той ще бели картофи и ще мие съдовете в кухнята. – Като изпи чашата си на един дъх, той неочаквано стана и каза: – И тъй, решено. Сега ще ви дам бележка, с която ще можете свободно да се движите из острова във всяко време на денонощието. Ако стане нужда, моите войници ще ви оказват съдействие. От този момент вие сте под закрилата на японското знаме и войник на царя-слънце. Ако завършите успешно преговорите с главатаря, ще получите награда. Но ако освен това доведете главатаря на подводницата, ще окачите на гърдите си златния медал. Пожелавам ви успех, съюзнико!

Той ми подаде ръка и отиде в кабината си, без дори да ме попита дали съм съгласен да играя ролята на посредник, или не.