Текст книги "Остров Тамбукту"

Автор книги: Марко Марчевски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 38 страниц)

II

На другия ден решихме с капитана да отидем на брега на разузнаване. Попитах Смит какво бихме могли да подарим на туземците.

– С подаръци ли искате да ги спечелите? – попита ме той. – Добре, аз няма да ви преча. Ще чакам, докато сам се убедите, че пушките са по-добро средство от дрънкулките.

Той донесе от склада на яхтата десетина герданчета и още толкова малки огледалца, а аз взех от кухнята няколко празни консервени кутии. На първо време това беше достатъчно. Но капитанът беше на друго мнение. Когато тръгнах към палубата, той ме спря и ме попита: – Няма ли да вземете пушка?

– Тия празни консервени кутии струват повече от десетте пушки на мистър Смит – отвърнах аз и му разказах как бяха се зарадвали на консервените кутии моите приятели от племето бома.

Но капитанът си остана на своето мнение. Той взе една пушка, постави двадесетина патрона в една каучукова възглавничка и я запуши добре, да не проникне в нея вода.

– За всеки случай – усмихна се той и ми каза една английска поговорка, която много приличаше на нашата:

"Вържи попа, да е мирно селото".

Поисках от Смит цигари и запалка, за да почерпя туземците.

– Нима диваците пушат тютюн? – учуди се той. – Откъде са го взели? Кой го е донесъл, щом на острова няма европейци? Родината на тютюна е американският континент. Той бил пренесен в Европа за пръв път от Христофор Колумб, а след това бил разпространен в Азия и другаде. Ако тия диваци са живели досега изолирани от останалия свят, откъде са взели тютюна и кой ги е научил да го отглеждат? Може би Магелановите моряци?

– Не, сър. Техният тютюн не е истински. Те пушат сухите листа на някакво растение, което се среща на острова в диво състояние. Какво е това растение, не зная. Но макар техният "тютюн" да не е истински, туземците са страстни пушачи. Пушат дори и жените.

– Щом е тъй – каза Смит, – аз ще ви дам моята табакера и тая запалка. Те се затварят херметически и не пропущат вода. Направени са по специална поръчка.

– Но те са ви нужни, сър...

– О, бъдете спокоен, имам няколко.

Искрено му благодарих.

– Почерпете диваците – усмихна се Смит, – но внимавайте да не ви почерпят и те с някое копие или с отровна стрела...

– Бъдете спокоен, сър – обади се капитанът. – Докато тая пушка е в ръцете ми, няма да се дадем на диваците.

Доплувахме до брега и се запътихме към малкия залив, където за пръв път излязохме на острова преди няколко месеца. Надявахме се да намерим някого при лодките и не се излъгахме: трима туземци прикрепяха "платно" от рогозка към "мачтата" на една лодка. Тази мачта не беше нищо друго освен една дълга върлина от бамбук. Туземците тъй бяха се увлекли в работата си, че не ни забелязаха. Стерн се спря на известно разстояние от тях, а аз тихо се приближих до лодките. Първият туземец, който ме видя, тъй се уплаши, че изтърва рогозката и падна на пясъка. Другите двама клекнаха в лодката и ме гледаха разтреперани, сякаш бях някакъв див звяр, който ще ги разкъса.

– Тауо дола – поздравих ги аз.

Този поздрав – тауо дола – означаваше "приятна работа", но се употребяваше от племето бома във всички случаи и можеше да означава и "приятен лов", и "приятен обед". Исках да разбера дали племето занго говори същия език, както и племето бома. Казах на туземеца, който беше паднал по очи на пясъка и не смееше да стане, нито дори да ме погледне: – Илан! – Стани!

Той веднага стана, като трепереше. И другите се изправиха в лодката.

– Каа ну! – Ела тук! – обърнах се към туземеца, който беше паднал на пясъка.

Той пристъпи крачка към мене и се спря. Отидох при него и му дадох една празна консервена кутия. Той не знаеше какво да прави с нея. Взе я с разтреперани ръце, но не спускаше поглед от мен. Дадох по една кутия и на другите двама. Окачих им и по един гердан на шиите. Едва сега те като че ли почнаха да идват на себе си. Този, който беше паднал на пясъка, опипваше с ръце герданчето и ме поглеждаше недоверчиво. Може би не вярваше, че това "скъпоценно" украшение е вече негово.

– Тацири? – Хубаво ли е? – попитах го аз. Той едва промърмори под нос:

– Тацири...

Герданите наистина им харесаха, това личеше по техните пламнали от възторг очи. И как да не им харесат? Те са носили досега гердани само от раковини или от зъбите на животни и никога през живота си не са виждали стъклени синци с такива ярки цветове – сини, зелени, жълти, червени... Но аз пазех най-голямата изненада за най-после, когато туземците до насита се нарадват на празните кутии и на герданите.

Капитанът стоеше десетина крачки настрана и държеше пушката си готова "за всеки случай".

– Добре отива работата, нали? – обади се той.

– Отлично – отвърнах аз. – Можеш да дойдеш при нас... Само че... страх ме е да не се уплашат от пушката и да избягат.

– Пушката едва ли ще стреля – каза капитанът.

– Защо?

– Патроните са мокри.

Не бях сигурен дали бих се приближил тъй смело до туземците, ако знаех, че патроните са мокри. Защото Лахо и Габон ми бяха наговорили толкова лоши работи за тия хора... Пък и нали пострадахме веднъж от тях... Но сега нямаше причини да се страхуваме. Тримата диваци разглеждаха пъстрите герданчета с мълчалив възторг и никак не приличаха на опасни людоеди.

– Как се казваш? – попитах туземеца, който беше паднал на пясъка.

Той беше стар човек с набръчкано лице, с бяла сплъстена коса, която висеше на плитки край ушите му. На дясната му ръка над лакътя имаше доста дълбока рана или от копие, или от някакъв друг остър предмет.

– Гахар – отвърна той.

– А ти? – обърнах се към втория туземец. Той беше млад, с бухнала, черна къдрава коса, която лъщеше на слънцето като намазана с катран. Големият гребен от бамбук, затъкнат в косата му над челото, приличаше на

козирка.

– Таной – отвърна младият мъж.

Третият – нисък, слаб, със сухо лице – се казваше Индал.

Гахар значеше птица, таной – дърво, а индал – папагал.

Бях забелязал и при племето бома, че имената и на жените, и на мъжете означават обикновено названия или на животни, или на растения.

Извадих сребърната табакера на плантатора, взех цигара, щракнах запалката и запуших.

Тримата мъже ме гледаха като втрещени. Те за пръв път виждаха запалка и никога не са допущали, че може да се добие огън по такъв лесен начин. За тях това беше истинско чудо, гръм от ясно небе.

Угасих запалката и поднесох табакерата към Гахар, но той отстъпи назад и не посмя да посегне към нея. Тогава сам му дадох цигара и той я взе. Но щом щракнах запалката, той пак се отдръпна назад.

До лодката димяха няколко главни. Гахар запали цигарата си от тях. Индал и Таной също взеха цигари и ги запалиха от главните.

Седнах на пясъка и казах на туземците да седнат срещу мене. Те се подчиниха плахо. По-старите – Гахар и Индал – седнаха кръстато, с подгънати крака, а младежът коленичи настрана от тях.

– Каа ну – казах му аз и той веднага се примъкна до другите двама.

Техният език беше почти същият като езика на племето бома. Наистина още в началото забелязах известна разлика в отделни думи, но това не пречеше да се разбираме.

Оставаше последната изненада. Подадох едно огледалце на Гахар. Като видя в него лицето си, той се отдръпна назад повече изненадан, отколкото уплашен. Той сигурно се е оглеждал в застояла вода, но никога не беше виждал толкова ясно лицето си. Огледалата направиха на туземците по-голямо впечатление от празните кутии, герданите, цигарите и запалката, а всички изненади и "чудеса", взети заедно, така ги смаяха, че те просто не знаеха какво да кажат.

Поисках да ми дадат една лодка. Гахар каза да си избера, която ми хареса.

Огледах лодките. Както бях забелязал още при първото ни излизане на острова, те бяха направени от издълбани дебели дървета. Някои имаха "мачти" – една върлина, прикрепена по средата на лодката, а на нея рогозка вместо платно. Носът и кърмата на лодката бяха изострени и извити като шейна. От двете страни на по-големите лодки бяха привързани с лиани разцепени на две дълги дървета, които задържаха вълните. Погледът ми се спря на една по-голяма лодка. Гахар, Индал и Таной веднага я изтеглиха от пясъка и я вкараха във водата. Тя не беше тъй удобна и бързоходна като нашите лодки, но опитният морски вълк веднага я подкара. Щом се отделихме от брега, туземците забързаха към селото – сигурно горяха от нетърпение по-скоро да разкажат на своите за срещата си с "белите хора от луната" и да се похвалят със "скъпоценните" си подаръци.

Когато отидохме на яхтата, капитанът опита мокрите патрони – пушката не изгърмя.

Единадесета глава. Моят приятел Гахар. "Нанай кобрай". Напразният страх на Стерн. На лов за дивеч. Защо не се явява Лахо? Лов на костенурки

I

Между мен и Гахар се завърза истинска дружба. Още на другия ден след първата ни среща той доведе в малкия залив десетина туземци, въоръжени с копия и стрели. Те се спряха до гората и не смееха да се приближат до лодката, в която бяхме седнали с капитана. Гахар пръв се престраши, захвърли копието си и дойде при нас. За награда му дадох една тясна лента от шарена басма. Той я върза на главата си и веднага отиде при другарите си да им покаже "скъпоценния" подарък. Тогава и те, съблазнени от шарената басма, оставиха копията си в гората и нерешително, крачка по крачка, пристъпиха към мен. Дадох и на тях по една басмена лента. Как се радваха те, как опипваха с пръсти пъстрата басма! И с какъв блясък светеха очите им!

Гахар няколко пъти им каза:

– Андо нанай биля. – Андо е добър човек. Гахар беше запомнил името ми. Той си поиска цигара и ми каза "да направя огън". Когато щракнах запалката, той тържествуващ извика:

– Вижте, Андо прави огън без дърво! Аз ви казах!.. Но той не посмя да запали цигарата си от запалката, а предпочете главнята, която носеше със себе си. Дадох по една цигара и на другите туземци. Те се скупчиха около огъня да ги запалят.

Мистър Смит беше купил в Александрия лекарска чанта. Сега аз бях я взел със себе си. Мислех да излекувам раната на Гахар. Показах му едно шише с кехлибареножълт риванол и му обясних, че това е "нанай кобрай" – добро лекарство. Ако той се съгласи да превържа раната на ръката му, тя бързо ще оздравее. За моя радост Гахар се съгласи. Измих раната му с риванол и я превързах. Казах му утре пак да дойде, за да я превържа отново. Друг един туземец имаше гнойна рана на крака си, която беше се подлютила от солената морска вода, но той решително се отказа от моето лекарство.

– Защо? – попитах го аз.

– Кобрай уин. – Лекарството е лошо – отвърна той.

– Откъде знаеш, че е лошо?

Той не отговори. Гахар загрижено ме попита дали няма да умре от моето лекарство. Уверих го, че ще оздравее, но думите ми едва ли го успокоиха. Стори ми се, че у него остана някаква тревога, която го смущаваше.

Раздадох по една басмена панделка на всички. Те веднага ги завързаха кой на главата, кой на ръката си и отидоха към гората, където бяха оставили оръжието си. Капитанът, който през всичкото време седеше в лодката и не изпущаше пушката от ръцете си, извика: – Пазете се, те отиват за своите копия! В гората има въоръжени диваци!

– Сигурен ли сте? – попитах го аз, като се вглеждах към гората.

– Видях ги! Докато вие разговаряхте с тия тук, другите ни наблюдаваха скрити зад дърветата. Сега сигурно ще ни нападнат. Елате веднага в лодката и да се махаме по-скоро.

Но аз не послушах капитана, останах на брега и наблюдавах туземците. След малко те се върнаха. Всеки от тях носеше под мишница по един кокосов орех или по един пъпеш.

– Вземи – пръв пристъпи към мене Гахар и ми подаде едър кокосов орех.

Благодарих му от сърце и оставих ореха на пясъка. Останалите туземци един по един ми поднесоха своите подаръци, а след това ми помогнаха да ги пренеса в лодката. След това се простих с тях и им казах, че утре пак ще дойда.

– Ела, ела! – развикаха се всички. – Ще те чакаме! Щом нашата лодка се отдалечи от брега, най-малко петдесет въоръжени туземци излязоха от гората и заобиколиха Гахар и другите.

– Ето ги! – извика капитанът. – Нали ви казах, че в гората има диваци!..

– Защо да няма? Те вършат това, което правите и вие.

– Какво правя аз? – учуди се капитанът.

– Седите в лодката с пушка в ръка и ме пазите от тях, а те се крият в гората, за да помогнат на своите, ако ги нападнем.

Плантаторът ни чакаше на палубата. Като видя пъпешите и кокосовите орехи, той възкликна:

– О, търговията върви добре! За един метър басма – пет кокосови ореха и още толкова пъпеши. Отлично! – И като се усмихна, иронично добави: – Добър търговец ще стане от вас, сър! На Кокосовите острови аз продавам басмата два пъти по-евтино.

– Това не е търговия – възразих аз.

– А какво е?

– Размяна на подаръци.

– Глупости! – изсмя се плантаторът. После, като се замисли, по-меко додаде: – Не се сърдете, сър, не искам да ви обиждам. Търговията навсякъде си е търговия. Но какво ще правим, като свършим басмата и герданите?

– Ще ядем пъпешите, които сами ще си посеем – отвърнах аз.

II

Цяла седмица не бях виждал туземците от племето бома. Домъчня ми за Лахо, за стария Габон. Те сигурно всеки ден ме чакат при устието на реката, а може би вече мислят, че ще остана при техните врагове. Трябва да отида да ги видя. Нали им обещах да се върна при тях...

Една сутрин се приготвихме с капитана. Като чу, че отиваме в гората, далеч от залива, Смит каза:

– И аз ще дойда, сър. Но с едно условие: ще взема ловната си пушка.

– Вземете я – съгласих се аз. – Там вие можете да стреляте, колкото си искате, ако моите цветнокожи приятели ги няма. Но ако са там, в никакъв случай...

– Ако са там, аз няма да сляза на брега – прекъсна ме Смит.

– Защо да не слезете? Те не са опасни, уверявам ви. Само не стреляйте пред тях, защото ще избягат и никога вече няма да се върнат. А това не бива да стане. Може да се наложи да отидем да живеем при тях...

– В планината? Не съм съгласен – възрази Смит. – Ние не бива да напущаме тоя залив. Може случайно да мине оттук някой кораб и да ни отърве от тоя дяволски остров.

– И аз не съм съгласен да сменим яхтата и залива с джунглите – обади се капитанът. – Това ще бъде равносилно на погребение.

Смит и Стерн бяха прави. Племето бома живееше далеч от океана. Там не винаги имаше солена морска вода и ще трябва да ядем ямса и тарото безсолни. Нямаше и къде да се къпем – реката, която протичаше близо до селището, беше малка, плитка, не можеше да се плува в нея. Друго нещо е океанът. Освен това един ден край острова наистина можеше да мине случаен кораб и да ни откара в някое пристанище...

Лахо и неговите хора ги нямаше при устието на реката, но кокосовите орехи бяха на дървото. По това разбрах, че те още се надяват да се върна при тях.

Смит напълни пушката и влезе в гората. Наскоро се чу изстрел, малко по-късно още един. Смит се върна тържествуващ. Той носеше две убити птици – един гамрай и една банкивска кокошка. Гамраят беше много едра птица с черни и бели пера, а дивата кокошка, напротив, беше по-дребна от нашите питомни кокошки, но много красива, с пъстри пера.

– На този остров може да се живее, сър – каза плантаторът, зарадван от своята сполука. – Гората е пълна с дивеч. Изглежда, че диваците не ходят на лов.

– Ходят – казах аз, – но с копия и стрели мъчно може да се убие нещо.

– Вярно – съгласи се плантаторът. – Тази дива кокошка живее из гъсталаците и бяга при най-малкия шум.

– Само това ли знаете за нея? – попитах аз.

– О, не само това – усмихна се Смит.

– А какво още знаете?

– Зная, че месото й е много вкусно, и вие още днес ще се убедите в това. Разбира се, ако Стерн се съгласи да я сготви...

– И нищо повече?

– А какво още трябва да зная, сър? – учуди се Смит.

– Например, че тя е прабаба на нашите кокошки, че най-напред е била опитомена в Индия няколко хиляди години преди нашата ера и оттам е пренесена в целия свят...

– А тук кой я е пренесъл, щом на острова не е стъпвал досега бял човек? – попита Смит. – Може би Магелановите моряци?

– Не вярвам. Магелановите моряци не са се занимавали с птицевъдство. Предполагам, че банкивската кокошка, както и много други животни и птици живеят тук още от времето, когато този остров е бил съединен с Африка и Индия.

– С Африка и Индия? – изненада се плантаторът. – Нима тия два континента някога са били съединени?

– Да – потвърдих аз. – Африка е била съединена не само с Индия, но и с Америка. Но в течение на милиони години вълните са извършили своето разрушително дело, постепенно са разкъсали част от сушата, а друга част потънала в морето. Нищо ли не сте чували за Атлантида?

– Чувал съм – каза Смит, – но какво беше, не помня.

– Атлантида се е простирала от дванадесетия до четиридесетия градус северна ширина в Атлантическия океан. Древният философ Платон пише, че на тази обширна земя живеел войнствен и храбър народ – атлантите. Те воювали срещу древните елини и стигали чак до Египет. Но веднъж настъпило бедствие – силно земетресение и наводнения унищожили Атлантида за един ден и една нощ. Над водата сега се издигат само най-високите й върхове – днешните Азорски и Каролински острови, Мадейра и Зеленият нос. Учени като Ориген, Порфир, Ямблик, Хумболд и други отричат съществуването на Атлантида, но Плиний, Алтан, Енгел, Турнафор, Бюфон го признават. И ако ние приемем, че Платон и другите са прави, трябва да се съгласим, че потъналата Атлантида някога е свързвала Африка с Америка. Предполага се, че е съществувала суша, която някога е свързвала Южна Африка с Индия и също е потънала като Атлантида. Може би нашият остров е част от тази потънала суша.

– Много далеч отидохме – снизходително се усмихна Смит. – От една обикновена кокошка до потънал континент. Това за Атлантида приказка ли е или наука?

– Предположения на науката, сър.

– Аз вярвам в науката – заяви Смит, – но не и в нейните предположения. А тази птица каква е?

– Това е гамрай, от рода на птиците носорози – отговорих аз. – Виждате ли нейния здрав извит клюн? Тя може да убие човек, ако го удари по главата.

– Опасна птица! – възкликна капитанът. – Ас какво се храни? Вярвам, не с човешко месо?

– Разбира се, че не. Тя не е придирчива, храни се с плодове и дребни животни. Но знаете ли кое е най-интересното? Тя е като старите феодали, които са заключвали жените си в замъци, оградени с крепостни стени.

– Нищо не разбирам – сви рамене капитанът.

– Ще ви обясня – обърнах се към Стерн, защото Смит не ме слушаше. Той беше клекнал до гамрая и разглеждаше перата му. – Женската си намира удобно жилище в хралупата на някое сухо дърво, оскубва меките си пера, направя си гнездо, снася пет-шест яйца и ляга да ги мъти, а мъжката я зазижда с глина. Оставя й само една малка дупка, през която я храни.

– Наистина ли? – попита капитанът. – А защо я зазижда? Вярвам, че не от ревност като феодалите?

– За да я предпази от враговете й. Женската стои зазидана, докато малките се излюпят и им поникнат пера. След това мъжката разбива с клюн глината и повежда семейството си по дърветата...

– Но аз трябва да призная – обади се Смит, – че месото на птиците носорози е малко жилаво. Преди да го опечем, трябва да го увием в листа от пъпешово дърво.

До обед никой не дойде от племето бома. Ние се изкъпахме, нахранихме се с консерви и легнахме на сянка. Смит и Стерн веднага заспаха, но на мен не ми се спеше. Отидох на брега, седнах под сянката на едно дърво и се замислих. Какво нещо е животът наистина! Играе си с мене, както вълните си играят с лодка без гребец. Аз не съм господар на себе си, не мога да правя каквото си искам и да живея, както ми харесва. Принуден съм да се скитам по света да търся работа на хиляди километри далеч от своя роден край, в чужди и непознати страни, далеч от близки и приятели. Къде бях преди една година? Или преди месец? Има хора, които пътуват по света с чекова книжка в джоба, теглят пари от банките и живеят за свое удоволствие. И все пак техният живот не е осеян с рози. Те са преситени и скучаят. Те приличат на хлебар, който всеки ден изпича стотици хлябове, а се насища само с един, или на готвач, който готви в казани и затова изяжда порцията си без охота, А на гладния всичко му е вкусно. Нахрани ли се днес, почва да мисли за утре...

Туземците не дойдоха и следобед. Реших да им оставя трите празни консервени кутии и басмата, която носех за тях, и ги окачих на дървото до кокосовите орехи.

– Да вземем орехите – предложи Смит.

– Не – възразих аз. – В яхтата имаме достатъчно.

– Търговията си е търговия, сър – настояваше Смит. Но аз решително се противопоставих.

– Тия хора ме храниха шест месеца, сър – казах аз. – Те напълно заслужават парче басма и няколко празни консервени кутии.

Очаквах Смит да ми каже: "С чужда пита помен правиш!" Но той не каза нищо, може би защото тази нашенска поговорка не му беше известна.