Текст книги "Остров Тамбукту"

Автор книги: Марко Марчевски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 38 страниц)

III

Вечерта ренгати ме покани в своята колиба. Когато влязохме, той повтори думите, които ми беше казал вече преди обяд и които всички стопани казват на своя гост:

– Моята колиба е твоя и всичко в нея е твое.

– Имам си всичко, каквото ми трябва – отвърнах аз на гостоприемния стопанин и добавих това, което всички казваха в такива случаи: "Охао калио лао дагота" – птичето на щастието пее на рамото ми.

Вечеряхме с варена кокошка и таро в големи онами, ядохме каша, салата от младите издънки на захарната тръстика в черупки от кокосови орехи и пихме малоу. След вечерята седнахме на нара да изпушим по една лула, докато младата домакиня прибираше съдовете.

– Преди много луни Ладао стана моя сахе – каза ренгати, като изпущаше дим през нос и примигваше от светлината на огъня. – Много луни минаха, а нямаме деца. Мъка, голяма мъка! Два пъти бях пръв ловец – два пъти убивах най-много кро-кро през време на големия лов. Избраха ме за ренгати. Но Дао ме наказа и сега всичко ми горчи: и тарото, и бананите, и сладката тръстика... Ладао пита: "Кой е виновен? Кого е наказал Дао – Ладао или ренгати?" Аз не зная какво да й отговоря...

Пламъкът осветяваше помрачнялото му лице, грамадната сянка на едрата му снага трептеше по стената като жива.

– Защо мислиш, че Дао е виновен? – попитах го аз. – Дао е направен от дърво. Може ли дърво да наказва хората? Може ли да прави добро или зло?

– Не зная – тежко въздъхна ренгати. – Нашите хора казват, че Дао наказва едни да нямат деца, а на други праща смърт от кадити. Какво да правя? Хората от моя род казват Ладао да иде в друг род и като роди дете, пак да се върне при мен. Така казват хората от моя род, защото такъв е обичаят. Но аз не искам Ладао да напусне моята колиба. Без нея тя ще опустее...

– А Ладао иска ли да напусне твоята колиба? – попитах го аз.

Ренгати не отговори. Ладао се обади:

– Аз трябва да изпълня обичая на племето. Трябва да ида в друг род. Ако откажа, всички ще ме намразят. И ренгати ще стане за смях – кимна тя с глава към мъжа си, – и хората ще си изберат друг ренгати. Такъв е обичаят.

Тя нареждаше върху лавицата от бамбук измитите онами и черупки от кокосови орехи, в които бяхме се хранили. Сетне сбута главните в огъня и пламък освети стройната й снага. Мургавата кожа на лицето й изглеждаше още по-тъмна в мрачината, белите й зъби лъщяха в усмивка, която никак не изглеждаше весела, а дългите й черни мигли придаваха още по-строг и тъжен израз на лицето й.

Като изпушихме лулите си, ренгати стана и пак повтори:

– Моята колиба е твоя и всичко в нея е твое. Тауо ала – приятна почивка.

Той излезе. Ладао стоеше права до нара и тъжно се усмихваше. Белите й зъби блестяха в полумрака на колибата.

Огънят догаряше.

– Къде отиде ренгати? – попитах аз.

– Да спи – отвърна Ладао.

– Защо вън?

– Не разбираш ли? – усмихна се тя, като скръсти ръце на гърдите си. – Ти си наш гост и всичко в тая колиба е твое. Такъв е обичаят на нашето племе.

Аз казах, че зачитам обичая на тяхното племе, но аз съм пакеги, а обичаите на пакегите са други.

– Защо говориш за обичаите на пакегите? – упрекна ме Ладао. – Ти живееш на нашия остров...

– Тук е много задушно – казах аз, – ще ида да спя вън на хладина.

– Вън? – сепна се Ладао. – Ти не искаш да спиш в нашата колиба? А какво ще кажат утре хората? Гостът не спал в колибата на ренгати. Гостът за нищо не зачита ренгати!

Ладао млъкна. Огънят догаряше. Слаба светлина трептеше със златисти отблясъци по тъжното й лице.

– Добре – казах аз. – Тъй да бъде. А сега трябва да спя. Уморен съм. Много горещо беше времето днес...

– Нощта е дълга, ще се наспиш – тихо промълви Ладао. Тъмното петно на нейната сянка се движеше по стената като жив призрак. През вратата струеше прохладния нощен въздух, наситен с аромата на зрели плодове.

Ладао мълчаливо запали една лула и ми я донесе. След това седна на нара. Огънят угасна. Нощта нахълта в колибата и всичко потъна в непрогледен мрак. Гласът на Ладао звънеше като самотна птичка в гората.

– Тежко е на ренгати, тежко е на Ладао. Хората казват: "Ладао трябва да иде в друг род". "Трябва" – казва ренгати. "Трябва" – отговаря Ладао. Но аз не искам да ида в друг род. Какво да правя? Днес ренгати ми каза: "Сега ще дойде белият човек. Ще бъде наш гост. Искам да го направя хеноула – какво ще кажеш?" "Нана" – съгласих се аз. Ти дойде... Защо мълчиш?

Погледнах към тъмния ъгъл, откъдето идваше тъжният глас на Ладао. Стори ми се, че нейната тънка фигура се раздвижи и тръгна към мене. Смукнах дим, лулата за миг светна и пак угасна.

– Защо мълчиш? – повтори тя. – Утре хората ще ме попитат: "Пакеги, стана ли хеноула на ренгати?" Аз ще кажа: "Не, пакеги отказа да стане хеноула на ренгати".

Мъка и отчаяние звучаха в гласа й.

– Какво значи хеноула? – попитах я аз.

– Не разбираш ли? Хеноула, значи побратим.

Спомних си случая с капитан Джонсон на Соломоновите острови. Може би и оня главатар на племето е искал капитанът да му стане хеноула, но той отказал и нанесъл смъртна обида на главатаря. Да повторя ли и аз неговата неблагоразумна постъпка?

Неочаквано ренгати запя и прекъсна мислите ми. Гласът му беше тих и тъжен. Стори ми се, че плаче.

– Защо плаче ренгати? – попитах аз разтревожен.

– Той не плаче – тихо отговори Ладао. – Той пее...

– А защо гласът му е тъжен?

– Ренгати моли Дао да ни подари дете...

Осемнадесета глава. Мечтите на Амбо и интригите на първожреца. Урок по астрономия. Опасен лов. Риба, която изпуска електрически ток. Посещение на Зинга в яхтата. Какво може да направи една бутилка коняк. Заканите на Амбо. "Ти не си ми приятел!"

I

На другия ден, когато се връщахме в Букту, Амбо ми каза, че хората от Калио били много доволни от мене. Те дори искали да остана в тяхното село, докато излекувам всички болни.

– А какво ще каже Арики? – попитах го аз.

– О, той ще се пукне от мъка и яд!

Разказах на Амбо как ме заплашваше Арики, когато ме повика в своята колиба, но премълчах за предложението на първожреца да ме направи рапуо и наследник на седемте пояса на мъдростта. Изобщо аз не вярвах, че Арики сериозно иска да стана негов наследник, и виждах в предложението му някаква хитрост. Пък и аз не бих се съгласил да стана първожрец – аз, който бях против всякаква религиозна заблуда. Нима бих могъл да кажа на туземците, че Дао е велик благодетел, а рапуо е седем пъти по-мъдър от всеки човек на острова? Но все пак заплахите на първожреца ме тревожеха и аз се учудих, че Амбо гледаше леко на тях. Той смяташе, че Арики нищо не може да ми направи, но все пак ме посъветва да се пазя от него до големия празник. Тогава аз ще стана син на тяхното племе, а Амбо ще стане даго на Канеамеа и ще стъпи на шията на Арики.

– Даго на Канеамеа? – учудих се аз.

– Даго на Канеамеа – потвърди Амбо и щастлива усмивка озари лицето му.

– А тя съгласна ли е?

– Съгласна е.

– А Арики?

– И Арики е съгласен.

Бях много изненадан. Не ме ли лъже синът на главатаря? Спрях се и го погледнах право в очите. Не, той не лъжеше. Той беше щастлив, че ще стане даго на Канеамеа. Може би се радваше и на седемте пояса на мъдростта, и на белите листа, които щеше да наследи след смъртта на Арики – не зная. Но аз нямах причини да се радвам. Та нали Арики и на мене беше обещал и седемте пояса на мъдростта, и белите листа... А сега същото обещал и на Амбо. Защо? "За да ни скара – помислих си аз. – Да развали приятелството ни с Амбо, да ни направи врагове". Сега вече нито за миг не се съмнявах в намеренията на първожреца. Той искаше да направи Амбо мой враг. Но тук беше замесена и дъщерята на Арики. Защо Канеамеа е обещала на Амбо да стане негова жена, а след това обеща същото и на мен? И защо ме помоли на никого да не казвам това? Нима и тя участвуваше в интригите на баща си? Или беше негова жертва? Не исках да споделям мислите си с моя приятел. Защо да го разстройвам и да излагам Канеамеа? При това аз не бях уверен, че тя е виновна. Тя просто е била принудена да върши това, което й заповядва нейният баща...

Щом се върнахме в Букту, веднага отидох при Боамбо. Исках да му разкажа за това, което бях направил в Калио.

Той беше седнал на нара пред своята колиба, загледан към сините води на океана. Вълните с оглушителен шум се разбиваха в скалистия бряг, отдръпваха се назад, сякаш да наберат сили, и отново налитаха още по-яростно върху синия гранит. Яркото слънце беше непоносимо горещо. В чистото синьо небе прелитаха пъстри папагали и едри гамраи. Листата на дърветата висяха отпуснати и неподвижни.

– Как те посрещнаха в Калио? – попита ме Боамбо. Разказах му всичко. Той ме изслуша мълчаливо, след това каза:

– Нана – много добре. Щом хората са доволни, и аз съм доволен.

– А какво мисли Арики за моето отиване? – попитах го аз.

– Не зная. Арики никога не казва какво мисли. Той напълни лулата си, запуши и отново се загледа към вълните. Из въздуха край брега летяха безброй ситни капки и блестяха на слънцето като елмази. Отново заговорих за първожреца. Сега той пак ще ме извика у тях и кой знае какво ще ми наговори. Сигурно пак ще иска да ме хвърли в Голямата вода, защото лекувам хората и облекчавам техните страдания...

Боамбо махна с ръка отегчен и заговори за друго.

– Веднъж ти ми каза, че земята прилича на голям кокосов орех. Така ли е? – попита той.

Аз кимнах с глава: така е. Сега астрономията не беше най-подходяща тема за разговор, но Боамбо продължи:

– Е добре... Налей вода на един кокосов орех, тя ще изтече. А я виж какво става тук. – И той посочи с ръка към океана. – Вълните се разбиват в брега, а водата остава на мястото си. Защо?

Как да му обясня? В езика на племето няма нужните думи. Тогава ми хрумна да направя пред него един опит. Взех една празна половинка от черупката на кокосов орех, пробих й две дупки, прокарах в тях връв и завързах двата края. След това напълних черупката с вода и я завъртях силно. Черупката правеше доста голям кръг, но водата в нея не се разливаше.

– Видя ли? – казах аз. – Земята се върти бързо като тая черупка и затова водата не се разлива.

Боамбо много се учуди от моя опит и сякаш ме разбра. Един слънчев лъч се промъкна през гъстите листа, на дървото, което беше засенчило нара, и опари гърба на Боамбо.

Той се отмести и заговори за слънцето.

– Веднъж ти каза, че Земята се върти около слънцето. Аз не вярвам. Луната се върти около Земята – това всеки го вижда. А Луната е сестра на Слънцето. Те вървят по един и същи път...

Помъчих се да му обясня, че това не е така, но не успях, защото не можех да направя такъв опит, от който да се види нагледно как Земята се върти около Слънцето, а Луната – около Земята. След това пак заговорих за Арики. Боамбо захърка и заспа или се преструваше на заспал. Той не искаше да слуша за първожреца.

II

Един туземец тичешком се приближи до нас и развълнувано каза на Боамбо, че в залива се появил скат – голяма и опасна риба. Хората не се решавали да я нападнат и чакали главатарят да им помогне.

Боамбо погледна ловджийската пушка, която бях оставил изправена до нара, и ми каза:

– Да вървим. Ще убиеш рибата с гръмотевица.

Пушката ми беше пълна с дребни сачми за птици. А скатът е доста голяма риба, тя може да бъде убита само с едри сачми, и то ако бъде ударена в главата. Дребните сачми щяха да я наранят, но не и да я убият. Аз знаех това, но как да го кажа на Боамбо? Той, както и всички други туземци, смяташе, че "гръмотевиците" на моята пушка са голяма сила и могат да унищожат едва ли не цяло село. Как да обясня на Боамбо, че няма да мога да убия ската? Той не би повярвал.

На брега бяха се събрали доста туземци и мълчаливо наблюдаваха широкия синкав гръб на рибата, който се подаваше над водата. Тя беше мраморен скат – много опасна риба, защото изпуска електрически ток, с който може да осакати човека, ако го засегне. Рибата беше кръгла като софра, около метър и половина в диаметър, със сплескано тяло.

Боамбо каза на хората, че пакеги ще убие опасната риба със своята стрела. Предупреди ги, че сега ще се чуе силна гръмотевица, която ще разтърси земята като арамру, но те да не се плашат. Изобщо главатарят им наговори толкова страшни неща, че вместо да ги окуражи, той ги изплаши и всички в един глас почнаха да ме молят да не "правя" гръмотевици, иначе те щели да избягат в селото. Аз им обещах и всички се успокоиха.

Тогава Боамбо нареди на хората да седнат в лодките и да преградят пътя на ската откъм океана. На брега останаха само десетина туземци с копия. Тяхната задача беше най-трудна: те трябваше да се приближат до опасната риба и да й нанесат с копията смъртоносни удари, когато другите с лодките я подгонят към брега.

Лодките се наредиха в полукръг и се насочиха към ската. Той още не забелязваше опасността и спокойно лежеше, полюшван от тихите вълни. Боамбо даде знак и хората се приготвиха: едни изопнаха лъковете си, други издигнаха дългите си копия. На края на всяко копие беше привързан мехур от риба, пълен с въздух. Благодарение на него копието отлиташе по-далеч и по-сигурно попадаше в целта. Ръката на главатаря се отпусна надолу и десетина стрели полетяха към ската. Няколко от тях се забиха в синкавия му гръб. Той се преметна и плесна с опашка по водата. Разнесе се силен плясък, но туземците не се уплашиха, а като по даден знак почнаха да кряскат с всички сили и да гребат с лопатите. Скатът бързо заплува към брега. Тъкмо това искаха и туземците. Целта им беше да не пуснат рибата към дълбоките води, а да я прогонят към брега, където я чакаха ловците с дългите си копия. Скатът стигна плитчината, но щом коремът му се докосна до дъното, веднага се върна обратно към лодките. Туземците го посрещнаха с град от стрели и с още по-силни викове. Започна се опасна гонитба, която всяваше ужас не само у рибата, но и сред ловците. Скатът отново се върна към брега, като се мяташе в различни посоки. Няколко стрели бяха се забили вече в гърба му, но раните само го вбесяваха, без да могат да го обезсилят. Щом стигна пак на плитко, хората от брега се хвърлиха към ската и започнаха да му нанасят тежки удари с копията. Водата наоколо кипеше. Борбата трая само десетина минути, но тя беше ужасна.

Най-после рибата беше мъртва. Туземците я измъкнаха на брега, постлаха под нея листа от различни дървета и почнаха да я разрязват на късове със своите ножове от тръстика и мидени черупки. Те старателно събираха дългите кости на рибата, от които щяха да направят острия за стрелите си и губерки за шиене. Месото пренесоха в селото. Тази вечер те ще ядат печена риба и ще играят около огъня до полунощ.

III

Зинга тичешком стигна до отвесния бряг и след миг стройното й тъмношоколадово тяло полетя като стрела надолу. Водата се разпени и я погълна. Хиляди водни капки, пронизани от слънчевата светлина, се разлетяха наоколо. След малко тя се показа над водата и ми замаха с ръка:

– Хвърляй се! Надолу с главата!

Като се изкъпахме, ние си набрахме банани и седнахме под сянка на брега на малкия залив.

През нощта беше валял дъжд – пороен тропически дъжд с вятър, – но сутринта бе престанал и когато слънцето изгря, небето беше вече ясно и чисто като излъскан метал. Из топлия въздух над острова плуваше тънка прозрачна мъгла от изпарения, която бързо се разсейваше. Вятърът бе утихнал. Настъпваше един от ония немного горещи дни, напоени с гъста влага и ярко слънце.

Ние ядяхме сочни банани, току-що откъснати от дървото. Зинга ме разпитваше за страната, където бях се родил и израснал. И всичко, което й разказвах, й се струваше като приказка за далечен, фантастичен свят, какъвто тя не можеше да си представи. Но затова пък аз познавах много добре тоя свят: той беше заседнал здраво в паметта ми, в кръвта ми, във всяка клетка на тялото ми и не ми даваше покой.

Майка ми – мъдра, тиха, трудолюбива селянка – често ме наричаше неспокойна душа, защото никога не се задоволявах с това, което постигах, и винаги си създавах грижи, които ме тревожеха и отравяха радостта ми от постигнатото. Ето и сега, вместо да се радвам на красивата природа, на тишината, на спокойния живот между тия първобитни, добри хора, аз се тревожех за Смит. Арики не искаше и да чуе за неговото излизане на острова и плантаторът седеше в яхтата затворен като в клетка. Исках да му помогна, но как? Всичко зависеше от Арики, а той не даваше и да се спомене за "третия пакеги".

Спомних си за Канеамеа. Дъщерята на първожреца имаше добро сърце. За да ме спаси от заканите на баща си, тя беше му казала, че иска да стане моя сахе. Тя се страхуваше за моя живот, тревожеше се за моето спокойствие. Тя не беше като баща си зла, завистлива и злобна. Ако я помоля, може би ще се съгласи да помогне на Смит. Разбира се, тя не би казала на баща си, че е готова да стане сахе на плантатора. Смит беше стар човек. Но тя би могла да помоли безжалостния първожрец да не посяга на него. А за да стори това, тя трябва да види плантатора. Но къде да го види? Плантаторът за нищо на света не би се решил да се срещне с когото и да било от туземците на брега, пък и Канеамеа не би се решила да прави тайни срещи с непознат пакеги. Но би ли се съгласила тя да дойде на яхтата, когато никой от племето не смееше да се приближи до нея? Всички я смятаха като нещо много опасно и когато отиваха на риболов с лодките си, държаха се колкото се може по-далеч от нея. Не, Канеамеа не би се решила да дойде на яхтата. Най-малкото не би дръзнала да дойде сама...

Тогава ми хрумна друга мисъл. Да заведа на яхтата най-напред Зинга, а след това Зинга и Канеамеа.

Наближаваше обед. Зинга стана и каза, че трябва да си отива: майка й отишла някъде и й поръчала да сготви обед. Аз не я задържах. Само я помолих, преди да залезе слънцето, да се разходим с лодка из големия залив.

– Ще посрещнем луната – казах аз. – Искаш ли?

Тя се съгласи и ние се разделихме.

Слънцето се спускаше към хоризонта. Лекият вечерник тихо шумеше между гъстия листак на дърветата. Горещината намаляваше. Малките вълни, които бяха накъдрили безбрежната шир на океана, леко люшкаха нашата лодка. Зинга гребеше с веслата като опитен лодкар. Високите хълмове се къпеха в слънчев блясък, долините потъваха в теменужнотъмни сенки, водопадите по височините на планината горяха като реки от злато, а в джунглата мастиленият полумрак се сгъстяваше. Лодката леко се плъзгаше към надводните скали, които се издигаха самотно като нарочно издялани каменни стълбове. Скоро наближихме двете скали, между които беше заседнала яхтата.

– Виж! Виж! – извика Зинга и ме дръпна за ръката.

Тя беше видяла яхтата.

– Да отидем там – казах аз.

– Не, не! Не искам!

– Защо?

– Опасно е!

– Не се страхувай – успокоих я аз. – Няма нищо опасно. Аз нали съм с тебе? Лодката се удари леко в борда на яхтата. Аз стъпих на корабната стълба и подадох ръка на Зинга. Тя нерешително се изкачи след мене на палубата. След това заслизахме по извитата стълба, която ни заведе в столовата. Зинга здраво се държеше за ръката ми и вървеше след мене покорно и плахо.

Смит и Стерн бяха в кабината на плантатора. Ние се появихме при тях неочаквано, без да ни усетят.

– Това е Зинга, дъщерята на главатаря Боамбо – казах им аз, като въведох Зинга в кабината.

Смит стана от канапето.

– Дъщеря на главатаря? – учуди се той. – Значи принцесата на острова?

– Нека бъде принцеса, щом това ви харесва...

– Защо не? – каза Смит, като се кланяше на Зинга. – Главатарят на всяко племе е малък крал. Голяма чест е за мене, мис.

Той подаде ръка на девойката, готов да целуне нейната, но тя отвърна глава от него и смутено ме погледна, сякаш искаше да каже: "Защо тъй смешно се върти тоя пакеги?"

– Тя е същата, която присъствува на нашата екзекуция, нали? – попита ме капитанът.

– Същата – потвърдих аз и като посочих на Зинга мекия фотьойл, казах й да седне.

Зинга неуверено седна. Всичко, което виждаше в кабината, беше ново за нея. Тя се озърташе плахо и на всичко се учудваше с детски възторг. Като видя образа си в голямото огледало, тя се сепна изненадана и възхитена. Приближи се до стъклото, огледа отражението на стройната си снага, на мургавото лице, на белите зъби, на черната коса, а когато срещна погледа си, черните й очи се присвиха от удоволствие. Тя за пръв път се виждаше в голямо огледало и по всичко личеше, че остана доволна от себе си.

Смит забеляза, че огледалото й хареса повече от всичко друго, и ме помоли да й кажа, че й го подарява.

– Мис Зинга – тържествено заговори плантаторът, – аз съм англичанин. Нещастен случай ме доведе на острова на височайшия ви баща. Надявам се, че той ще окаже гостоприемство на един човек като мене, претърпял корабокрушение...

– Какво казва той? – попита ме Зинга. Обясних й накратко молбата на Смит.

– Баща ми, ти го знаеш, но Арики не е съгласен – каза Зинга.

– Какво каза тя? – попита Смит.

– Принцесата на остров Тамбукту ви кани утре на обед в двореца на баща си – шеговито отговорих аз.

Конякът, с който ни почерпи Смит, ни развесели още повече. Дори и Зинга отпи няколко глътки, като се мръщеше. Но тя повече хареса шоколада. Смит й поднесе цяла кутия с шоколад и една бутилка коняк за нейния баща – "краля" на Тамбукту.

Лъчите на залязващото слънце проникнаха през илюминатора и пламнаха в огледалото. Скоро щеше да се мръкне. Време беше да си отиваме. Смит за последен път се разкланя на Зинга и повторно изпрати почитанията си на "височайшия" й баща.

Когато нашата лодка се отдели от яхтата и заплава към брега, попитах Зинга дали й е харесала голямата лодка.

– Хареса ми – отвърна тя.

– Лоши хора ли са пакегите?

– Не са лоши. Но защо оня постоянно се въртеше като маймуна?

Тя не разбираше, че поклоните на Смит означаваха уважение към нея. Когато й казах, че в своята страна плантаторът е бил "калиман биля", голям и силен човек, тя се учуди. Как може такъв сух, слаб човек да бъде силен? Според нея аз съм много по-силен от Смит, защото мускулите ми са по-здрави. Тя разбираше силата на човека във физически смисъл, а не в неговото богатство.

Вечерта Зинга разказа на родителите си какво е видяла в голямата лодка на пакегите. Те я слушаха притихнали и учудени. Тя им даде по една таблетка шоколад. Всички го харесаха, а старата Дугао с добродушна усмивка попита дали шоколадът расте по дърветата. Боамбо сръбна от коняка.

Очите му светнаха.

– Тацири! – облиза той устните си.

Конякът се хареса и на Амбо. След няколко глътки той се развесели и каза, че ако пакегите дадат на Арики повече от това питие, той ще се съгласи на всичко.

– Амбо е прав – каза Боамбо. – Ако пакегите имат повече от това питие, Арики няма да ги хвърли в Голямата вода.

– Имаме – кимнах с глава. – Имаме толкова много, че Арики не би могъл да го изпие за три луни. Пакегите ще дадат на Арики много подаръци.

– Ще поговоря с Арики – обеща Боамбо. – Ще му занеса и от това питие. – И като сръбна пак от коняка, за-мляска с езика: – Тацири! Хе-хо! Пакегите са умни хора...

Конякът беше позамаял главата му.

Стана късно. Простих се със семейството на главатаря и си тръгнах. Нощта беше тъмна. Вятърът, наситен с влага, шумолеше между листата на дърветата. Когато наближих моята колиба, дочух стъпки и се спрях под едно голямо дърво, чиито стари клони стигаха почти до земята. От мрака изплува фигурата на човек. Той мина край мене, без да ме забележи, и се отдалечи по посока на моята колиба. Беше Амбо, синът на главатаря. Той влезе в колибата, но като не ме намери вътре, седна пред отворената врата и запя: Пая, пая, карара, карара-а-а-а, Канеамеа караре, караре-е-е-е.'

Гласът му звучеше тих и тъжен, изпълнен с мъка и копнеж. Приближих го и сложих ръка на рамото му. Реших да поговоря с него откровено. Казах му, че разбирам много добре мъката му и зная всичко...

– Какво знаеш? – отдръпна се той от мене.

– Зная каквото трябва да зная. Ако мислиш, че аз съм виновен, направо ми го кажи.

– Не, не, ти не си виновен. Само Арики е виновен, никой друг.

Той тръсна глава, сякаш бе взел някакво решение, пристъпи към мене и развълнувано ме попита:

– Ти приятел ли си ми?

– Съмняваш ли се в това?

– Не! Приятелството не е като вятъра, който често мени посоката си. Слушай... Има ли в лодката на пакегите много уди, които пускат гръмотевици?

– Има.

– Ще ми дадеш ли една?

– Разбира се!

– Нана – добре! Не забравяй обещанието си.

– Ако искаш, ще те науча да стреляш – казах му равнодушно, сякаш това ми беше безразлично.

Той мълчаливо ми стисна ръката.

Седнали на прага до отворената врата на моята колиба, обгърнати от мрака на непрогледната тропическа нощ, ние приличахме на заговорници... И тогава разбрах, че Амбо иска да убие Арики. Да го убие с пушка, която аз трябваше да му дам и да го науча да стреля. А това би значило да стана съучастник в убийството.

Аз му казах:

– Слушай... Зная какво искаш да направиш...

– Мълчи! – прошепна Амбо.

– Това е много лошо, разбираш ли? Много лошо...

– Мълчи! – повтори той.

– Не, няма да мълча! Ти искаш да убиеш Арики!

Амбо се огледа наоколо и каза тихо, през стиснати зъби:

– Ще го убия! Непременно ще го убия!

Не, не, той не бива да става убиец. Най-лошото нещо е човек да бъде убиец. Хората ще разберат, че Арики е убит с пушка, и ще помислят, че аз съм го убил.

– Страхливец! – ядоса се Амбо и стана.

Пая, пая – копаят, копаят, Канеамеа копае, копа...

Не, това не беше страх. Не се иска много смелост, за да извършиш престъпление. Трябваше да му обясня това.

– Ела в колибата – казах му аз. – Тук може да ни чуе някой.

– Няма да дойда! – рязко отсече Амбо. – Ти ми кажи, ще ми дадеш ли пушка?

– Няма да ти дам!

– Добре! Ти не си ми приятел! – извика той раздразнен и хукна по пътеката към селото.