Текст книги "Остров Тамбукту"

Автор книги: Марко Марчевски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 38 страниц)

Двадесета глава. Неочаквана среща. Тайната на белите листа. Кой иска да ме убие? Жалбите на Смит. Дневникът на Магелан

I

Слънцето залезе, настъпи нощ. Боамбо не си идваше. Син му и дъщеря му също ги нямаше.

Прибрах се в колибата си. Чувствувах се много самотен. Затворих вратата, покачих се на горния кат и излязох на бамбуковата тераса. Легнах по гръб и се загледах към заоблаченото небе. До мен достигаше силният шум на вълните, които се разбиваха в скалите. Океанът се вълнуваше. Беше задушно като пред буря. Къде са отишли Стерн и Смит? Може би на яхтата? Но защо капитанът не беше ми оставил една бележка, та поне за него да не се тревожа? Кой знае, може би той се е помирил със Смит и двамата са решили да напуснат моята колиба и да живеят отделно... Може би Смит е решил, че е по-изгодно да разделя своето имущество между двама, отколкото между трима. Глупак! Нима не знае, че аз нищо не искам за себе си?..

Да, ние бяхме рожби на два свята. Аз принадлежах на новия свят, света на правдата и щастието, а Смит – на стария свят на господарите. Той никога нямаше да ме разбере. Моите грижи за туземците бяха непонятни за него. И аз бях сигурен, че и да живеехме в една колиба, ние щяхме да бъдем чужди един на друг. Бях сигурен и в това, че плантаторът и в бъдеще щеше да ми създава тревоги. А капитанът? Нима и той беше преминал на страната на Смит? Едва ли... Смит и него се опитваше да третира като свой слуга, а между слуги и господари никога не може да съществува мир и приятелство.

Беше доста късно, когато вратата хлопна и някой влезе в колибата. Чух стъпките му по рогозките, след това стълбата от лиани зашумоля и заскърца. Някой се изкачваше на горния кат. Аз станах и зачаках прав на верандата. Стъпките прошумяха по бамбуковия таван. През малкото прозорче се показа – кой мислите? – Канеамеа.

– Андо! Къде си, Андо? – тихо пошепна тя. Аз мълчах в тъмнината.

– Ти ли си, Андо? – попита Канеамеа, като ме забеляза.

Аз съм.

Не ме очакваше, нали?

Не. Защо дойде? Сега е късно.

тревожно казах аз.

– Търсех те по-рано, но не те намерих. – Тя помълча малко, след това продължи: – Аз дойдох... Не се ли радваш?

– Не! Чуваш ли? Не! Иди си!

– Пакегите са у дома – прошепна тя. – Набу много пи и пак заспа. Ще спи до утре. (Тя каза: "Алу ябом аро" – до изгрева на слънцето). Арики каза, че пакегите ще живеят в нашата либата орованда. Разбираш ли?

– Разбирам.

– А ти къде ще живееш?

– Тук. В моята колиба.

– Няма ли да дойдеш при пакегите?

– Не. Аз оставам тук.

На ръцете й блеснаха две евтини тучени гривни, сигурно

подарък от Смит.

– Иди си – казах аз. – Чуваш ли?

– Няма да си ида!

Гласът й трепна. Тя седна на рамката на прозореца.

– Опасно е – настоях аз. – Добрите момичета не ходят нощно време в чужди колиби. Това е забранено. Иди си.

– Страхуваш ли се?

– Да, страхувам се.

– От кого?

– От Арики. Той ще побеснее, ако узнае, че си идвала в моята колиба.

– Ти ми каза веднъж да дойда. Помниш ли. Ето аз дойдох.

– Казах ти да дойдеш денем. А ти идваш нощно време. Това е опасно...

– От никого не ме е страх!

– А защо трепереш? – попитах я аз. Тя наистина трепереше.

– Не треперя.

– Трепереш, аз виждам. Болна ли си?

– Не съм болна.

Хванах я за ръката и напипах пулса й. Той ускорено биеше. Ръката й беше гореща.

– Да слезем долу – предложих аз, като мислех как по-скоро да я отпратя.

Канеамеа покорно тръгна след мене. Слязохме в колибата.

– Аз видях, когато ви хвърлиха в Голямата вода – отново заговори тя, като седна на нара. – И казах на моя набу: "Набу, не хвърляй пакегите в Голямата вода". Но той не ме послуша. – После като помълча малко, тя додаде тихо: – Той не те обича...

Аз знаех, че Арики не ме обичаше.

Канеамеа искаше да ми каже още нещо, но аз я прекъснах. Не беше време за разговори. Тя трябваше да си отиде веднага, докато не е дошъл някой.

– Иди си! – настойчиво повторих аз. – Чуваш ли? Дърветата шумят. Духа вятър. Буря идва. Иди си!

Наистина беше излязъл силен вятър, дърветата се огъваха и шумяха. Пролетно и есенно време тук често бушуваха силни бури с поройни дъждове. Гледаш: времето е тихо, звездна тропическа нощ е обгърнала земята – и изведнъж излиза силен вятър, небето потъмнява, покрива се с облаци, светкавици разсичат мрака и само след няколко минути се разразява страшна буря с проливен дъжд. А ти седиш в колибата си и слушаш как бучат водопадите в планината, как падат с трясък старите дървета в джунглата...

– О, ти ме пъдиш! – проплака Канеамеа. – Това е много лошо! Оня стар пакеги с дългата глава не би ме изгонил. Той е по-добър от тебе...

Не зная в друго време дали бих се изсмял на нейните думи, или бих се обидил, но сега те не ме засегнаха. Аз повтарях само едно: "Иди си, иди си!"

– Добре! – съкрушено каза Канеамеа и стана. – Отивам си.

И тя тръгна към вратата. Трябваше поне да я изпратя. Навън бурята вече бушуваше с пълна сила, по покрива зашумоляха първите капки. Настигнах я и я хванах за ръката. Бях потиснат и смутен.

– Не се сърди – казах аз. – Утре ще дойда у вас. Ще поговорим. А сега ще те изпратя през гората.

– Не! – отсече тя и се дръпна. В същия миг нещо падна на земята. Наведох се и го взех. Беше някакъв пакет, увит в плетка от палмови листа.

– Какво е това? – попитах аз.

– Белите листа – отговори Канеамеа.

– Белите листа! Истина ли!

– Ти искаше да ги видиш и аз обещах да ти ги донеса. Ето, донесох ги, а ти ме пъдиш...

– А защо не ми каза, че носиш белите листа?

Тя мълчеше.

– Добре – казах развълнуван. – Много добре. Сега ще видя белите листа. Ще запаля огън.

– Не! – отсече Канеамеа. – Аз трябва да си вървя! Но аз бях се върнал вече при нара и търсех свещите, които бях видял тази вечер. Намерих една, запалих я и я закрепих на нара.

– Нана – тъй да бъде – примирено промълви Канеамеа. – Виж белите листа. После ще си ида. Но не искам да ме изпращаш. И никога не идвай у дома. Чуваш ли? Никога!

– Никога – машинално повторих думите й, без да съзнавам какво означават.

Изправих се до светлината и бързо развързах плетеницата. Белите листа не бяха нищо друго освен един стар тефтер с изтъркана черна подвързия, оръфана по краищата. Прелистих го развълнуван. Страниците бяха изпъстрени със ситен почерк. Макар мастилото да беше доста избеляло, буквите все още можеха да се четат, но аз не разбирах нито дума от написаното. Прочетох само заглавието на първата страница и разбрах, че това е дневникът на Магелан. Името му беше написано с едри букви, а под него имаше дата: "10 август 1519 година, гр. Севиля, Испания".

Да, нямаше никакво съмнение – това беше дневникът на великия мореплавател, който пръв обиколи земното кълбо и доказа, че Земята е валчеста, а не плоска, както е твърдяло духовенството. От историята се знае, че Магелан действително потеглил от пристанището на Севиля на 10 август 1519 година с пет кораба и 265 души екипаж. Най-напред се насочил край бреговете на Африка, след това на запад, към бреговете на Южна Америка, за да открие нов път за Индия. Много историци са се занимавали с това велико пътешествие, но нито един не се е добрал до истината. Защото истината е била потулена от испанския крал и неговите приближени. Заради криворазбран патриотизъм (Магелан е португалец, а не испанец) и най-вече заради лични сметки испанските велможи искали името на великия мореплавател да бъде забравено и то наистина не било споменавано в течение на десетки години. Едва по-късно историци настойчиво почват да говорят за него и тогава става ясно, че Себастиян дел Кано, испанският офицер, който заговорничел против Магелан през време на пътешествието, използувал убийството на великия мореплавател за лично благополучие и слава. Много историци намекват, че дел Кано е унищожил дневника на Магелан, за да прикрие заговорите на испанските офицери и опитите им за преврат на петте кораба, но се оказа, че историците не са прави: дневникът на Магелан беше в ръцете ми. Той щеше да разкрие много неизвестни или замъглени и изопачени факти от това велико пътешествие. Всички историци са черпили сведения за него главно от дневника на италианеца Пигафета, който придружавал Магелан и бил свидетел на неговото убийство. Но от историята се знае, че и този дневник на Пигафета бил подправен. Лично Пигафета го поднесъл на испанския крал Карлос I и още тогава дневникът изчезнал. Това, което днес минава за дневник на Пигафета, не е нищо друго освен кратко извлечение от оригиналния дневник. Защо е изчезнал оригиналът, никак не е трудно да се досетим. Заговорите на испанските офицери против Магелан в залива Сен Хулиан, опитите им да го арестуват, бягството на един от петте кораба и връщането му в Испания още от американския бряг и най-после славата на Магелан – всичко това трябвало да бъде скрито от историята или изопачено така, че подвигът на Магелан да бъде сведен до нула. Защото Магелан не е испанец, а португалец. Трябвало да се изтъкне като герой бискайският благородник дел Кано, който всъщност само пречел на Магелан. И защо не? Магелан е мъртъв, а мъртвите не могат да говорят. Всичката слава, целият подвиг на Магелан по някаква ирония на съдбата биват приписани тъкмо на ония, които нямат никакви заслуги.

Дневникът беше написан на португалски език и макар да не разбирах нито думица, аз не се съмнявах ни най-малко, че той ще разкрие тъмната история около това велико пътешествие и истината ще блесне с пълна светлина. И тъкмо затова у мен възникна благородната мисъл на всяка цена да взема дневника от Арики и да го запазя, та ако един ден успея да напусна Тамбукту, да изнеса пред света истината за великия мореплавател. По такъв начин аз щях да направя голяма услуга на човечеството.

Там, където свършваше почеркът на Магелан, започваше нова страница с друг почерк, на английски език. Прегледах набързо написаното. И това беше дневник на някой си англичанин Джон Джигерс от екипажа на Магелан. Аз го прелистих набързо и прочетох тук-таме по няколко реда. Джигерс описваше премеждията на петте Магеланови кораба, различните несполуки и приключения през време на хилядата дни на тяхното пътуване през три океана; описваше живота на испанските моряци на остров Тамбукту, пленяването на великия главатар Пакуо и най-после гибелта на испанците

– Какво казват белите листа? – чух гласа на Канеамеа. В увлечението си аз бях я забравил.

– Разказват за пакегите, които били удавени в Голямата вода през време на великия главатар Пакуо – отвърнах аз. – Много интересно.

– Доволен ли си?

– Много!

– Добре. А сега трябва да си вървя...

– Белите листа не са за Арики – казах аз. – Те трябва да останат у мен...

– Ти никога вече няма да ги видиш! – извика Канеамеа. Тя беше разстроена и обидена. Моето поведение беше я огорчило.

– Защо няма да ги видя? – попитах аз.

– Защото никога няма да станеш рапуо и даго на Канеамеа.

След тия думи тя грабна дневника от ръцете ми и избяга. Излязох да я изпратя, но щом прекрачих през високия праг, бурята ме блъсна така силно, че едва се задържах на крака и се облегнах до стената. Канеамеа беше изчезнала в мрака.

Бурята беснееше и огъваше тънките палми чак до земята, дъждът шуртеше на потоци. Щом се показах на вратата, свещта угасна в ръцете ми и падна на земята. Аз се наведох да я търся. В същия миг една стрела префуча и се заби в стената точно на онова място, където беше главата ми, преди да се наведа...

Бързо влязох в колибата, затворих вратата и я залостих добре отвътре. След това пипнешком се изкачих на горния кат и седнах върху твърдия бамбук. Бях мокър и разстроен.

Копието беше в ръката ми. Жалко, че нямах пушка. Плантаторът би могъл да ми остави поне една от десетте, но той не се интересува от моята безопасност. Седях на нара и се вслушвах във воя на бурята. Гредите на колибата остро пропукваха от силния напор на вятъра и ме караха да се стряскам в непрогледната тъмнина.

Цяла нощ не мигнах. Кой искаше да ме убие? – питах се аз и се вслушвах във всеки шум. – Арики? Но Арики беше пиян. Той не би могъл да дойде в тъмнината до моята колиба. Тогава – кой?

II

Още на другия ден Смит и Стерн дойдоха при мене и ми донесоха чантата с лекарствата, няколко кутии цигари, кибрит, ловджийската пушка, с която бях стрелял вече, и един патронташ. Смит заяви тържествено, че ми ги подарява, но аз отказах да ги взема. Тогава той остави всичко на нара и заяви, че ако откажа, това ще бъде най-голямата обида за него. Аз не възразявах повече, защото лекарствата бяха много необходими за племето.

– Добре – казах аз, – ще приема всичко това, но ако обещаете, че никога няма да ме наричате свой слуга.

– Никога, сър! – възкликна Смит. – Никога, повярвайте ми!

– А мене? – попита Стерн.

– И вас, Стерн! Ето, това е кръст!.. – И той наистина се прекръсти.

– И винаги ще ми говорите на "ви" – каза Стерн.

– Да, сър, винаги.

– А защо задигнахте всичко от моята колиба? – попитах аз плантатора.

– Аз не съм виновен, сър – отговори той. – Ето и Стерн е свидетел. Щом изтрезня, първожрецът събра десетина туземци и им заповяда да пренесат всичко в неговата колиба. Нима можехме да ги спрем? Сам разсъдете... извика и нас и ние тръгнахме след него. Нямаше как... После пак се напи и цяла нощ хърка като заклан. Ужасно, сър! Хиляди пъти съжалявам, дето напуснах яхтата.

– Невъзможен старец – обади се и капитанът. – Той научи вече две английски думи и все тях повтаря: "Коняк, цигарки, коняк, цигарки". И после почва на своя неразбран език: "Пакеги нанай биля, пакеги нанай биля". Какво значи то?

– Белите хора са добри – отговорих аз.

– Жалко – въздъхна Смит. – Как ще се разбираме с тия хора, като не знаем езика им? Вие трябва да дойдете при нас, сър. Непременно трябва да живеем заедно.

Отказах. Бях решил да не стъпвам в колибата на първожреца.

– Ние не сме вече в неговата колиба – каза плантаторът. – Тая заран първожрецът ни даде отделна колиба.

– А къде е вашето имущество? – попитах го аз.

– В колибата на първожреца.

– Нима всичко остана там?

– Всичко, сър – въздъхна Смит. – Тоя първожрец е изпечен разбойник. Той ме ограби. Вие трябва да дойдете, сър. Трябва да ни помогнете да се разберем с него. Той трябва да ми даде поне част от мебелите. Аз не съм свикнал да спя на гол нар и на дървена възглавница. Не, сър, уверявам ви. Първожрецът трябва да ми даде леглото. И много други работи. Елате да поговорим, сър. Много ви моля.

– Елате – повтори и капитанът. – Без вас ние сме загубени. Вие трябва да се преместите в нашата колиба. Аз отново отказах.

– Защо? – попита ме капитанът.

– Защото вашата колиба е в селището на Арики, а аз имам сериозни основания да не живея там. Предпочитам да си остана в моята колиба.

– Много ви моля, сър – отново проплака Смит. – Тоя проклет първожрец трябва да ми върне поне най-необходимото. Кажете му, сър. Ще дам и на вас нещо от мебелите...

– Добре – съгласих се аз. – Ще поговоря с Арики. А за себе си нищо не искам. Лекарствата и пушката ми стигат.

По-късно отидохме с Боамбо у Арики и водихме дълги преговори. Боамбо беше настойчив. Той искаше всичкото имущество на Смит да бъде раздадено на туземците от цялото село, всяко семейство да получи по нещо. Арики дълго упорствуваше, но в края на краищата се съгласи да остави за себе си само бутилките със спиртни напитки.

III

След като разбрах, че белите листа на Арики не са нищо друго освен дневникът на Магелан, аз денонощно мислех как да го спася и да го запазя за историята. На Магелан положително не ще да му е вървяло, мислех си аз. Много унижения и горчивини преживял той и много нещастия го сполетявали през време на неговия героичен живот, защото хората, на които служел, били несправедливи към него. Но защо и сега, повече от четиристотин години след смъртта му, неговият дневник трябваше да служи на лъжата и измамата? Защо трябваше да попадне в ръцете на шарлатанина Арики и да се превърне в зла съдба на племето занго, което никога не беше чувало името на великия мореплавател? На Магелан не му вървяло в живота – това не е нещо ново и изключително: много велики мъже преди него и след него са страдали от мракобесието и злата воля на управниците и мнозина от тях загинали в затворите, други били изгорени на клади, трети отровени или окачени на бесилки или заклани като добичета. Но защо злата съдба преследваше великия мореплавател и след смъртта му?

Аз мислех само едно: как да измъкна дневника от ръцете на Арики. Амбо би могъл да ми помогне, но аз не се решавах да се обърна към него, защото той вярваше, че белите листа крият някаква тайнствена сила, която ще му стане известна, когато стане мъж на Канеамеа и наследник на седемте пояса на мъдростта. Тогава същите тия бели листа ще му казват кой какво мисли. В белите листа и в седемте пояса Амбо виждаше оная сила, която утре, ако стане рапуо, ще му даде власт над племето, и кой знае, може би и той щеше да злоупотребява с тази власт също тъй, както злоупотребяваше с нея и Арики. Властта често пъти заслепява хората, особено славолюбивите, а такива за съжаление винаги е имало повече, отколкото ние си мислим.

Не, аз не бива да откривам намеренията си на Амбо. Но към кого да се обърна тогава? Кой би се съгласил да ми помогне? Смит? Но аз и на Смит нямах доверие. Оставаше капитан Стерн. Самият той беше ми казал, че се сприятелил с Арики, често ходели в колибата на първожреца заедно със Смит, пък и първожрецът ходел в тяхната колиба. Да, Стерн би могъл да вземе дневника на Магелан, но дали ще се реши на такава опасна постъпка?

Веднъж извиках стария морски вълк в моята колиба и му открих тайната на белите листа. Като чу, че "листата" са дневникът на Магелан, старият моряк толкова силно се развълнува, че дълго време не можа нищо да проговори. Дневникът на Магелан! На великия мореплавател! На човека, който пръв обиколи земното кълбо! Това е невероятно! Дневникът трябва да бъде спасен! На всяка цена! Стерн ще направи всичко, ще рискува всичко, но ще го измъкне от ръцете на първожреца...

Право да си кажа, готовността на Стерн ме учуди. Аз го познавах като човек, който беше пребродил всички морета и океани и сега желаеше само едно; да изживее спокойно старините си. Той бе преживял много морски и житейски бури, но щом свикна със спокойствието на сушата, щом разбра, че твърдата земя е по-сигурна опора от бурното море, той предпочиташе бедната колиба с твърд нар пред неустойчивата палуба и тихия живот пред разнообразието на впечатленията. Но все пак Стерн беше моряк и дневникът на Магелан не можеше да не го интересува.

– Слушайте – развълнувано каза той, – всичко, което говорим тук, трябва да остане в тайна. Смит не трябва да узнае нищо за дневника на Магелан, защото ще го задигне от колибата на Арики и ние няма да го видим вече. Той ще разбере какво богатство е този дневник и ще го обсеби, за да го продаде един ден на оня, който му даде повече пари.

– Това е твърде възможно, капитане.

– Не твърде възможно, а сигурно! – вълнуваше се Стерн. – Аз ще взема тоя дневник. Днес-утре той ще бъде в нашите ръце.

Неговата решителност ме зарадва, но аз трябваше да го предупредя и за опасностите. Щом забележи, че дневникът е изчезнал, Арики ще нададе вой и ще обвини нас, белите хора, и най-вече мен, защото аз неведнъж бях искал да го видя.

– Бъдете спокоен – многозначително се усмихна Стерн. – Аз ще бутна в колибата някоя друга книга, която прилича на дневника, и Арики нищо няма да разбере.

– О, това е великолепна идея, Стерн! – възкликнах аз.

– Да отидем още сега в яхтата и да преровим библиотеката на Смит – предложи капитанът. – Вие сте виждали вече дневника, нали? Ще подберем някоя книга, която прилича на него. Да вървим, момчето ми.

Ние преровихме цялата библиотека, но не намерихме нито една книга, която да прилича на дневника на Магелан.

Тогава Стерн се сети за дневника на яхтата. Както е известно, всеки кораб има дневник, в който по няколко пъти на ден се вписва местонахождението на кораба, часът и минутите на пристигането му в някое пристанище, датата на отплаването, както и всички по-важни случаи на повреди или претърпени бури. И понеже дневниците на всички кораби по света си приличат, и дневникът на яхтата на Смит приличаше на дневника на Магелан. Разликата беше само в кориците. Дневникът на Магелан имаше черни корици, а дневникът на яхтата беше подвързан със зелени корици.

– Това е дребна работа – махна с ръка Стерн. – За един миг ще откъсна кориците от дневника на Магелан и ще пришия в тях дневника на яхтата. Неграмотният Арики никога няма да разбере измамата.

– Това е вярно – съгласих се аз. – Но все пак опасността е голяма. Трябва да се пазим и от Арики, и от Смит.

– Оставете това на стария морски вълк – усмихна се Стерн. – Още утре дневникът на моя велик колега ще бъде в ръцете ни.

Думите на капитана звучаха като закана. Сега той ми се видя друг човек. Откак заживя на острова, той беше се примирил с мисълта, че никога вече няма да види Англия и до края на живота си ще живее между диваците. Тази мисъл създаде у него едно особено настроение, което можеше да се изрази само с една дума: равнодушие. Равнодушие към всичко, което ставаше около него. Но като чу за дневника на Магелан, аз видях как загоряха очите му, как се пробуди у него оная искра, която кара хората да търпят непоносими лишения, мъки и страдания за постигането на нещо важно. Сега отново беше се пробудил у него оня неспокоен дух на моряка, който го тласкаше от един океан в друг, от едно пристанище към друго. На прощаване той ми подаде ръка и още веднъж каза: – Тия дни ще имаме дневника.

И наистина той изпълни обещанието си. Безценният ръкопис беше в ръцете ни и ние по цели дни го четяхме, скрити в гората. Капитанът знаеше доста добре португалски език и ми превеждаше всичко на английски. Така от ден на ден историята на това първо пътешествие около света се разкриваше пред нас в истинската си светлина.