Текст книги "Остров Тамбукту"

Автор книги: Марко Марчевски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 35 (всего у книги 38 страниц)

Капитанът свирна с уста от учудване, после каза:

– Не говорете глупости, съюзнико. Тази девойка е моя пленница и аз ще постъпя с нея тъй, както намеря за добре. На първо време ще я фотографирам и ще я поставя в албума си за спомен. Аз имам албум с фотографии на момичета от различни страни: китайки, монголки, малайки, дори и 418

негърки. Една истинска дивачка между тях – това ще бъде Оригинално, нали?

– Вие няма да направите това! – извиках аз възмутен.

– А кой ще ме спре, съюзнико?

– Моята чест и вашата съвест.

– Вашата чест! – Той кисело се усмихна. – Нека говорим откровено. Аз признавам само една чест – честта на бойното поле, – и само една съвест – Япония и царя-слънце. Аз дойдох тук да завзема острова и да го превърна във военна база. Всеки, който пречи на моята цел, ще бъде унищожен безпощадно. Разбрахте ли, съюзнико? Тук няма място за романтика. Тази девойка е дъщеря на техния главен вожд, а той е мой враг.

– Но тя е моя годеница, а аз съм ваш съюзник!..

– Съюзник? Е, добре! Тогава знайте, че ние не делим със своите съюзници рибата, която е попаднала в мрежата ни. И ви предупреждавам да си свивате опашката, защото аз не се церемоня.

Той натисна бутончето на бюрото си. Ординарецът влезе и отдаде чест.

– Заведете това момче в кухнята! – заповяда му капитанът.

– Какво значи това? – попитах го аз.

– Нима не разбирате? Досега бяхте мой съюзник, отсега нататък сте мой пленник.

– Но това не е честно!

– Стига! – тропна с крак капитанът и устата му се изкриви от гняв. – Пуснах ви под одъра, а вие се качихте на главата ми! Марш оттук!

Ординарецът ме изтласка навън и ме подкара към кухнята.

IV

Всичко беше ясно. Докато капитанът смяташе, че ще подмами племето с преговори, аз му бях нужен и той ме третираше като "съюзник". След като разбра, че преговорите са безполезни и аз не съм му нужен вече, той ме направи свой пленник и ме изпрати в кухнята на "почетна" работа, както и Стерн.

Със Стерн чистехме и режехме лук и картофи, миехме казаните, чиниите, тенджерите, тиганите и чашите, изхвърляхме помията, метяхме и миехме пода, от сутрин до вечер не се спирахме. Но работата не ни тежеше толкова, колкото грубите обноски на старшия готвач Ясуда. Веднъж той ни ругаеше, дето сме нарязали картофите на едри късове, друг път, дето сме ги нарязали ситно. Следобед, когато почиваше, той ни заставяше да дежурим до леглото му и да го пазим от мухите. Той ни третираше също тъй, както някога китайските мандарини са третирали своите роби.

Стерн и по-рано не обичаше корабните готвачи и не ги смяташе за истински моряци, а сега към Ясуда изпитваше двойна омраза. Защото Ясуда беше не само готвач, но и наш мъчител. Но Стерн беше закалил волята си в много морски бури и мълчаливо, със стиснати зъби понасяше грубостите на готвача. Веднъж той ми каза: – Ако всички японци са като тоя гад и като капитан Сигемицу, японската нация трябва да бъде изтрита от лицето на земята.

– Нацията не е виновна, Стерн – отвърнах аз. – Японците са добър народ.

– Ти си идеалист – упрекна ме Стерн. – Прекалено много вярваш в доброто и в хората.

– Аз вярвам в народа.

– А нима Ясуда и другите като него не са народът?

– Не, те са мърша в стадото...

– Тогава в японското стадо има прекалено много мърша – каза Стерн.

Той не скриваше омразата си към японците и минаваше край тях, без да ги поздрави, а когато получаваше ритник от някой офицер или подофицер, задето не му свалил шапка, Стерн дори не се обръщаше да погледне злодея.

Той ми каза, че видял Зинга само веднъж, когато я докарали на подводницата, и нищо не знаеше за нейната участ. Предполагаше да е затворена в кабината на капитана, но аз знаех, че тя не беше там. "Къде е Зинга и как да й помогна? – питах се аз. – Поне да можех да я видя, да поговоря с нея, да я успокоя!"...

Веднъж, когато пренасях от склада тежък сандък с макарони, срещнах Смит в тесния коридор на подводницата, който водеше за кухнята. Той беше много отслабнал. Лицето му беше бледо, посърнало, с хлътнали бузи, брадясало, очите му горяха като от треска, ризата му беше скъсана и от раменете му висяха парцали, а късите му гащета бяха покрити с петна от червена и синя боя – види се, бяха го карали да боядисва нещо на подводницата.

– И вас ли сполетя нашата участ? – изненада се той, като ме видя с товар на гърба. – Нали бяхте съюзник на тия свини?

– Победителите нямат нужда от съюзници – отвърнах аз.

– Лошо, много лошо! – въздъхна Смит. – Ако тия разбойници завладеят Азия, а Хитлер – Европа, тежко и горко на Азия и на Европа.

– Европа не свършва до Ламанш, нито до Сталинград – успокоих го аз, – а Азия не е от Шанхай до Кантон, нито дори до Тамбукту. Германците са бити при Москва и Ленинград...

– Истина ли? Кой ти каза?

– Капитанът на подводницата.

– Нима той ви призна това?

– Той призна, че Москва и Ленинград са в руски ръце.

– О, аз ще се моля ден и нощ на руския бог! – възкликна Смит. – Заради тоя Сигемицу намразих всички японци!

– Защо не го подкупите? – попитах аз.

– Ас какво? Касетката със скъпоценностите остана в пепелището на колибата.

Казват, че нещастието сближава хората. Много право! Ето ние със Смит си съчувствувахме и не таяхме вече никаква омраза един към друг. Нещо повече, той дори почна да се моли на руския бог.

В другия край на коридора се мярна ординарецът на капитана и изчезна някъде. Трябваше да се разделим със Смит.

– Знаете ли къде е Зинга? – попитах го аз тихо.

– В арестантската кабина под това стълбище. Първата врата надясно...

Той ми посочи вратата и отмина. Отнесох сандъка в кухнята, измъкнах се, без да ме забележи готвачът, и забързах към стълбището. Там нямаше никого. Отворих "шпионката" на арестантската кабина и погледнах вътре. Да, Зинга беше тук. Тя седеше свита в ъгъла и мълчаливо наблюдаваше "шпионката".

– Зинга! – тихо пошепнах аз. Тя скочи и изтича до вратата.

– Андо, ти ли си? Спаси ме, Андо! Спаси ме!

– Ще се опитам...

– Аз ще умра тук, Андо!

– Потърпи още малко. Тази нощ ще се опитам да отворя вратата...

Чух стъпки над главата си – някой слизаше по желязното стълбище.

– Нощес пак ще дойда – казах аз и бързо се отдалечих от килията.

Смит ме чакаше в края на коридора.

– Какво искат от момичето? – възмущаваше се той. – Защо са го докарали тук? Това не са хора – не!

– Откога променихте мнението си? – попитах го аз. По-рано вие предпочитахте пленничеството пред свободата, която имахте на острова.

– Не ми напомняйте това, сър... Аз не познавах японците.

От кухнята долетя кресливият глас на готвача и Смит забърза нататък.

Малко по-късно ординарецът на Сигемицу изтича в кухнята запъхтян и почна да бърбори нещо на японски, като ме гледаше стреснато. Той изговори само една дума на разбран език – капитане – и тя беше достатъчна да разбера, че капитанът ме вика. Тръгнах след пъргавия и спретнат ординарец и си мислех: "Защо ме вика капитан Сигемицу? За какво съм му потрябвал? За нови преговори с туземците и дума не можеше да става. Тогава – защо? Може би е решил да освободи Зинга, за да спечели сърцето на нейния баща? Не, това не може да бъде. На капитан Сигемицу бе нужен самият главатар или главата му, а не сърцето и приятелството му".

Ординарецът почука на вратата на кабината. Капитанът отвори и ме посрещна ухилен.

– Чия е тая касетка? – попита ме той. Едва тогава забелязах на пода касетката на Смит – опушена и обгорена от огъня, но напълно здрава.

– Моите войници я намерили в едно пепелище в селото. Ваша ли е?

– Не.

– А чия е? – втренчи се в мене капитанът. – Може би е на Смит?

– Не зная.

Капитанът изпрати ординареца за Смит. След малко той дойде бледен, отслабнал, изнемощял...

– Ваша ли е? – попита го капитанът и му посочи касетката.

Смит трепна и пребледня още повече.

– Ясно! – каза Сигемицу. – Дайте ми ключа!

Смит помълча малко, след това заяви рязко:

– Няма да ви го дам!

Капитанът извика ординареца и го накара да пребърка джобовете на плантатора. След малко той подаде на капитана ключето от касетката.

– О'кей! – радостно извика капитанът и ни каза да си отиваме.

– Тоя мародер ме ограби посред бял ден! – възмущаваше се Смит, когато отивахме към кухнята. – Това не е офицер! Тоя капитан е истинско чудовище!

Четвърта глава. Внезапно нападение. Смъртта на капитан Сигемицу. Под знамето на "свободата" и "демокрацията". Среща с американския контраадмирал. Отново влизам в ролята на посредник. Среща до Скалата на ветровете. Зинга отива при своите

I

Рано на другата сутрин, когато всички още спяха, наблизо се чу оглушителен трясък, подът, на който спях, се разтърси и подводницата почна да се люшка като през време на силна буря. По палубата се чуха викове, тропот на ботуши, къси команди. Още сънени, моряците бързаха да заемат местата си при двете оръдия, а капитан Сигемицу – бос, с разкопчана куртка, гологлав – насочи бинокъла на запад, където се виждаха два бойни кораба. Чу се нов гърмеж и след миг близо до подводницата избухна втори снаряд, огромен стълб вода изригна като вулкан и заля палубата. Капитанът изтича при оръдията, сам нагласи мерника на едното и даде команда. Двете дула блъвнаха огън, силен гръм проглуши ушите ми, а след малко до далечните кораби се издигнаха два водни стълба. Тогава около подводницата заваляха снаряди като град, пръскаха се с трясък, железни парчета свистяха и с тъп звук се удряха в корпуса, водата наоколо закипя и високи вълни залюшкаха подводницата. Капитан Сигемицу крещеше нещо на моряците, но трясъкът на снарядите и гърмежите на оръдията заглушаваха гласа му. Сега той изглеждаше съвсем мъничък, като безпомощно хлапе.

Изведнъж подводницата подскочи, сякаш тласната от гигантска сила, полегна на левия си борд и бавно почна да потъва. Долу в помещенията се чуваше силен шум, сякаш там беше нахлула буйна река. На палубата настъпи истинска паника. Моряците оставиха оръдията и хукнаха към гумените лодки, а капитанът тичаше след тях с пистолет в ръка и крещеше нещо на японски. В тоя момент парче от снаряд го удари в гърдите и той падна по очи на палубата.

Моряците спуснаха гумени лодки и се втурнаха към трапа да се спасяват.

Аз се спуснах по желязната стълба в тесния коридор. Той беше залят с вода, която стигаше коленете ми. Изтичах в кухнята. Там нямаше никого. Грабнах секирата, с която готвачът разсичаше месото, и хукнах обратно по наводнения коридор към килията, където беше затворена Зинга. С няколко удара разбих вратата и влязох.

Като ме видя, Зинга се хвърли към мен:

– Андо! Загиваме! Андо!

– Да бягаме! – извиках аз и я поведох за ръката, Изтичахме на палубата. Японците бяха успели вече да се качат в лодките и бързо гребяха към брега. Надвесен над борда, Смит отчаяно им махаше с ръка и ги молеше да го вземат в някоя лодка, но никой не му обръщаше внимание. Подводницата беше потънала вече до половината. Още няколко минути, и тя щеше да отиде на дъното заедно с нас. Трябваше да бързаме. Изведнъж си спомних за дневника на Магелан. Той сигурно беше в кабината на капитан Сигемицу. Да отида да го търся? По дяволите! След няколко минути той ще отиде на морското дъно заедно с подводницата. Жалко наистина... Но нямаше какво да се прави. Животът ми беше по-мил от дневника на Магелан.

От кубрика се показа Стерн със спасителен пояс на кръста. Като ни видя, той извика тревожно:

– Вие сте тук, а аз ви търсих навсякъде! Да бягаме! Да се спасяваме!

Двата бойни кораба бяха ни наближили доста и ние ясно виждахме техните знамена.

– Американски! – извика Смит. – Ето те пущат лодки! Сега ще дойдат да ни спасят! – И като замаха с ръце към американските моряци, силно извика: – Насам! Насам! – После се обърна към нас и каза задъхан от радост: – Видяхте ли? Не са като японците. Истински рицари! Сега ще дойдат да ни спасят!

Но лодките направиха полукръг около корабите и се насочиха към брега подир японските моряци.

Нашата подводница потъваше бързо. Дупката от снаряда беше доста голяма и ние чувахме как водата шумеше и клокочеше в помещенията под палубата. Смит отново се отчая. Оказа се, че той не знае да плува добре, а до брега имаше най-малко два километра. Само изкусен плувец би преплувал такова разстояние. При това вълните бяха доста големи. Стерн нагласи спасителния пояс на кръста на плантатора, но той и с него не се решаваше да скочи във водата.

– Ще се удавя, Стерн! – дърпаше се Смит. Стерн насила го бутна във водата и скочи след него без спасителен пояс. Смит усърдно цапаше с ръце и с крака (а тъкмо това не трябваше да прави!) и затова с мъка се задържаше над водата. Стерн му помагаше и двамата заплуваха бавно към брега. И ние със Зинга се хвърлихме във водата и заплувахме след тях. На подводницата остана само един човек – капитан Сигемицу. Той беше се проснал на палубата по очи, сякаш за да не гледа как войниците на царя-слънце бягаха с лодките, обезумели от страх.

Смит ни създаде големи грижи. Ние му помагахме със Стерн, насърчавахме го и той наистина правеше големи усилия да плува, но никак не му спореше. Преди да стигнем до брега, там се завърза кратка, но ожесточена престрелка между японските и американските моряци. Ние чувахме пукота на автоматите и трясъка на снарядите, сетне видяхме как японците дигнаха бяло знаме и гърмежите утихнаха. От "нашата" подводница нямаше никаква следа, тя беше потънала, а другата японска подводница се предаде – на нея се развяваше бяло знаме.

Едва след прекратяването на канонадата при нас се приближи малка американска моторница с един офицер и двама моряци. Макар да бяхме наближили брега, ние се качихме в лодката. Смит се хвърли към офицера и заговори припряно, задъхан от умора:

– Благодаря ви, сър! Вие ми спасихте живота! Никога няма да забравя това! Дайте ми адреса си, аз ще ви възнаградя. Аз съм англичанин, член на Камарата на общините, носител на Жартиерата...

– Аз изпълних своя дълг, нищо повече – отвърна офицерът.

Той изглеждаше скромен и честен младеж, със сини очи, които гледаха бодро и весело, макар ехото от канонадата още да бучеше в ушите ни.

– Откарайте ни при вашия началник – помоли го Смит. – Аз искам да говоря с него.

Младият офицер кимна с глава и моторницата се насочи към командния кораб.

II

След няколко минути ние вече се изкачвахме по трапа на американския боен кораб. Тук младият офицер ни разпита набързо как сме попаднали на острова, след това изчезна някъде и когато се върна, тържествено ни съобщи, че самият контраадмирал пожелал да говори с нас. Той ни поведе към помещенията на кораба, а Зинга остана на палубата под любопитните погледи на моряците.

Контраадмиралът чакаше в салона на кораба. Той беше висок, слаб, с прошарени коси, с гладко избръснато лице, спретнат и чист като момиче. Офицерът сигурно беше му докладвал вече за члена на Камарата на общините, защото, щом влязохме, контраадмиралът подаде ръка на Смит, а на нас само кимна с глава. След това той седна на мекото канапе, кръстоса дългите си крака и посочи на плантатора мястото до себе си, а нас с капитана ни покани да седнем на съседното канапе.

Отначало той разговаряше само със Смит. Плантаторът още веднъж повтори за себе си всичко, което бе казал вече на младия офицер. След това каза по няколко думи и за нас със Стерн. Контраадмиралът го изслуша мълчаливо, загледан в цигарата си.

– А с каква войска разполагат туземците? – неочаквано попита той.

– Не зная – отвърна Смит.

– А оръжие имат ли?

– Имат десет пушки – каза Смит, като ме погледна някак особено.

– Само десет пушки? А какъв е техният военачалник?

Смит се намръщи:

– Упорит човек. Той създаде доста неприятности на японците. И то само с десет пушки и със своите стрели и копия – просто да се чуди човек!.. Впрочем стрелите им са отровни, това трябва да се има предвид...

– Все пак вие не ми казахте, колко стрелци имат? – попита го контраадмиралът.

Смит наведе глава. Той се чувствуваше неудобно.

– Не зная – отвърна той. – Това само мистър Антон може да ви каже. Аз малко познавам племето и не можах да науча езика му. Същото нещо мога да кажа и за моя капитан. Нали, Стерн? Вие се интересувахте само от лов на фазани. А мистър Антон познава добре туземците. Той е ходил и в други села на острова и може да ви каже всичко, което ви интересува. При това той е приятел на главатаря и има голямо влияние над него.

Едва сега контраадмиралът ме погледна – за пръв път – и когато погледите ни се срещнаха, той каза:

– Вашата страна е във война с нашата страна. Вашето правителство прояви нечувана дързост, като обяви война на Съединените щати и на Англия! Какво ще кажете на това?

– Какво мога да кажа? – свих рамене аз. – Истината не може да се отрече. Нашата страна е окупирана от Германия. Кобургът я продаде на Хитлер, а Хитлер си постави правителство, каквото му трябваше. Но нашият народ е против натрапниците и се бори срещу тях. Аз също бях замесен в тази борба и трябваше да спасявам живота си с бягство...

Контраадмиралът кимна с глава и Притвори очи. Изглежда, че беше доволен от моя отговор. Като помисли малко, той каза:

– В такъв случай, ако нямате нищо против, аз ще ви смятам за съюзник на нашата страна.

Думата "съюзник" ме накара да потрепна. Откровено казах на контраадмирала, че и японският капитан най-напред ме наричаше "съюзник", а после ме изпрати в кухнята на "почетна" работа – да беля картофи.

– Защо? – попита ме той.

– Защото не изпълних задълженията си на съюзник. Капитанът искаше да накарам главатаря на племето да сложи оръжието, а аз го посъветвах да продължи съпротивата.

– Защо? – някак особено ме погледна контраадмиралът.

– Защото смятах, че победата на японците означава робство за племето. Освен това капитанът ми каза, че неговата цел била да превърне острова във военна база и оттук да напада американските кораби, които пренасят оръжие за Съветския съюз. Това още повече ме задължаваше да преча на японците.

– Правилно! – одобрително кимна с глава контраадмиралът. – А как бихте постъпили, ако ви изпратя при главатаря?

– Зависи от това, какви намерения имате по отношение на племето...

– Ние сме потомци на Линколн и Гладстон – тържествено заяви контраадмиралът. – На моите кораби се развява знамето на свободата и демокрацията. Вие трябва да обясните това на племето и на неговия главатар. Преди да дойда тук, аз изминах стотици мили по следите на две германски подводници; Те бяха четири и се укриваха в залива на Ангра Пекен: Две унищожих там, а двете се изскубнаха под носа на английските оръдия на Хуановите острови (Хуанови острови – английски острови, разположени близо до залива Ангра Пекен, в Югозападна Африка). Сър – обърна се той към плантатора, – право да ви кажа, никак не съм доволен от коменданта на английската крепост.

– За коя крепост става дума? – не разбра Смит.

– Нали ви казах за крепостта на Хуановите острови. Те се намират точно срещу входа на залива Ангра Пекен. Германските подводници избягаха край самата крепост, но вашият комендант не изстреля нито един снаряд срещу тях.

– Как е възможно! – искрено се учуди Смит.

Контраадмиралът продължи:

– Аз изпратих по своя адютант протест до коменданта. И знаете ли какво му отговорил той? Казал, че имал нареждане да не тревожи германската база в Ангра Пекен.

– Нареждане? От кого?

– От вашето правителство – отвърна контраадмиралът. Смит се надигна от креслото и отново седна. Той се чувствуваше неудобно.

– Аз мислех, че нашите кораби отдавна са завзели Ангра Пекен – промълви тихо той. – Мислех, че германската колония в Африка отдавна не е вече германска.

– Тя си е германска – потвърди контраадмиралът – и най-чудното е, че германските подводници влизат и излизат от залива с мълчаливото съгласие на английския комендант.

– Но това е предателство, сър! – възкликна Смит. – Вие трябва да уведомите нашето правителство...

– Правителството на Англия знае всичко – каза контраадмиралът. – Аз уведомих нашето министерство и то направи постъпки лично пред Чърчил, но и след това положението не се промени. Комендантът и досега не е сменен, а неговите оръдия продължават да мълчат. Ангра Пекен си остава германска база, макар че всеки момент може да бъде английска, и то без особени жертви и усилия.

Аз си спомних историята на Ангра Пекен. Преди повече от шестдесет години германският търговец Линдерец закупил от туземците земите край залива на Ангра Пекен за двеста пушки и две хиляди марки. Тия земи послужили като опорна точка на германската колониална политика. Само след няколко години Германия владеела вече всички земи далеч на север от Ангра Пекен и цялото крайбрежие чак до река Оран. Една част от местното население било покорено, друга част – унищожено. На неговите кости германската империя създала своята колония – Германска Югозападна Африка. Чак тогава англичаните разбрали какви богатства са проспали. Те побързали да завземат пустинните острови срещу Ангра Пекен и издигнали там крепост. И ето сега германските подводници свободно влизали и излизали от залива на Ангра Пекен под дулата на английските оръдия, без да срещат съпротива. Това наистина беше чудно.

– Това, което става в Ангра Пекен (Тайната на Ангра Пекен беше разкрита едва в края на войната. Целта на германските подводници била да пречат на американските транспортни кораби да пренасят оръжие за Персийския залив. Една част от това оръжие отивало в Съветския съюз, но по-голямата част оставала в Персия. Англичаните смятали, че Съединените щати заплашват техните интереси в Персия, и решили да им попречат, като дадат "свобода на действие" на германските подводници с условие, че те няма да нападат английски кораби, а само американски. Това тайно споразумение между дипломатите на Чърчил и на Хитлер било насочено не толкова против интересите на Съединените американски щати, колкото против Съветския съюз. Впрочем това не е единственият случай, когато Англия обръщаше погледи към Хитлер. Чърчил няколко пъти беше се опитвал през време на войната да сключи сепаративен мир с Германия, но тия опити излязоха безплодни, защото по това време Червената армия стремително напредваше към Германия и объркваше плановете на Чърчил), е мистерия – каза контраадмиралът. – Но един ден тя ще бъде разкрита и историята ще осъди виновните. Впрочем стига по тоя въпрос... – И като се обърна към мен, той продължи: – Все пак вие не ми отговорихте, съгласни ли сте да преговаряте с главатаря на племето от мое име?

– Да, сър.

– Благодаря. Ще можете ли да отидете при него веднага?

– Да, сър.

– Благодаря. Кажете му, че племето спокойно може да се завърне в своите жилища. Аз гарантирам живота и имота на туземците. Нали ме разбирате?

– Много добре, сър.

– Кажете му още, че искам да говоря лично с него и го каня на кораба като гост.

– Той едва ли ще дойде.

– Защо?

– Ще се страхува.

– Ще се страхува? След като му дам дума, че ще бъде мой гост?

– Да.

– Толкова ли са недоверчиви тия диваци?

– Напротив, те бяха много доверчиви, но след като японците ги нападнаха...

– Разбирам – прекъсна ме контраадмиралът. – Но вие обяснете на главатаря, че японците са и наши врагове. Кажете му, че аз ги победих и сега те са мои пленници. Кажете му още, че аз освободих острова от японските нашественици и всички туземци са под покровителството на американското знаме, на което е написано "Свобода и демокрация". Нали ме разбирате?

– Разбирам ви, сър, но главатарят няма да ви разбере. Той не би могъл да направи разлика между японския фашизъм и американската демокрация.

– Нима е толкова прост?

– Не че е прост... Напротив, той е природно умен човек. Но тук няма политическо общество и думи като фашизъм, демокрация са непонятни на племето. В техния език няма такива думи. В преценката си за хората те боравят само с две понятия: добър човек и лош човек.

– Прекрасно! – възкликна контраадмиралът. – Кажете на главатаря, че аз съм добър човек, негов приятел и покровител. Той ще разбере това, нали?

– Да, той ще разбере това, но дали ще повярва?

– Защо не? – попита контраадмиралът с малко стреснат глас.

– Защото племето твърде много пострада от японците...

– Пак тия японци! – намръщи се контраадмиралът. Нали ви казах, обяснете на главатаря, че ние сме врагове на японците и ще ги бием навсякъде, където ги намерим. Ние ще защищаваме племето от всички и всякакви врагове. Ще бъдем негови покровители – нали разбирате...

– Разбирам, сър. Но ако главатарят каже, че няма нужда от покровители?

– Той не може да каже това! – повиши тон контраадмиралът. – Аз намерих острова окупиран от японците и го освободих. Приканвам всички жители да се завърнат по домовете си и да се заемат с мирен труд. И ако японците отново се опитат да нападнат острова, ще имат работа с мен. Обяснете на главатаря, че за неговото племе е хиляди пъти по-добре да стане съюзник на Съединените американски щати, отколкото роб на японците. Кажете му, че моето правителство ще сключи с него договор за защита и помощ. Вярвам, че той ще остане много доволен от това предложение. И тъй, да не губим време. Кога бихте могли да се срещнете с него?

– Още днес.

– Нима той е толкова близо?

– Да, той не е много далеч оттук. Контраадмиралът притвори клепките си, помълча малко и каза:

– Добре... Не забравяйте да го поканите на кораба. Аз искам да говоря с него лично.

– Разбрано, сър – учтиво казах аз, като станах... – Ще предам на главатаря всичко, което ми казахте. Но... позволете да ви помоля нещо. Разрешете да отведа дъщеря му...

– Чия дъщеря? – стреснато попита контраадмиралът.

– Дъщерята на главатаря. Тя беше пленница на японците и дойде с нас на вашия кораб. Сега чака горе на палубата...

– Как може! – извика контраадмиралът и като се обърна към адютанта, който стоеше прав до вратата, строго попита: – Защо не сте ми казали това, Чарли? Дъщерята на главатаря! Веднага я доведете!

Адютантът изхвръкна от салона и след малко се върна заедно със Зинга. Тя влезе страхливо, като се оглеждаше на всички страни. В очите й се четеше уплаха и недоумение. Още в моторницата аз успях да й обясня, че жълтите дяволи са победени от пакегите. Тя разбра също и това, че корабът, на който отивахме, е на победителите, и когато се изкачвахме на палубата, тя ме попита дали пакегите са по-добри от жълтите дяволи, или и те ще я затворят като тях в някоя тъмна дупка. Аз я успокоих. Казах й, че пакегите сигурно ще я освободят и тя ще си отиде при своите. Сега тя стоеше пред контраадмирала и неловко пристъпяше от крак на крак.

Контраадмиралът стана и като се приближи до нея, каза с лек поклон:

– Поздравявам ви със свободата, мис... Моля да се чувствувате на моя кораб като у дома си. Преведете й това, сър – обърна се той към мен.

Аз казах на Зинга:

– Този мъж е калиман биля – голям човек, тана на пакегите. Той казва, че неговата голяма лодка е твоя и всичко в нея е твое.

– Искам да си отида у дома – тихо промълви Зинга. Съобщих на контраадмирала нейното желание. Той притвори очи и каза:

– О, това е най-лесното нещо! Но обичаят на гостоприемството не ми позволява да я пусна веднага. Преди да си отиде, тя трябва да се нахрани и да си почине. Ще наредя да й дадат отделна кабина.

– Защо се затруднявате, сър? – казах аз. – Дъщерята на главатаря желае още сега да си отиде. Ако й разрешите да дойде с мен, след два или три часа тя ще бъде при баща си.

Но контраадмиралът не се съгласи. Той заяви, че лично ще предаде Зинга на нейния баща и за нищо на света няма да се лиши от това удоволствие...