Текст книги "Остров Тамбукту"

Автор книги: Марко Марчевски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 37 (всего у книги 38 страниц)

Преведох думите на адютанта. Като помисли малко, той каза:

– Нищо не мога да обещая. Ще докладвам на стареца. Той нямаше право да дава каквито и да било обещания. Контраадмиралът беше го изпратил да води преговори, но не беше му дал никакви права. Това показваше, че "старецът" подценява туземците.

А Гахар чакаше отговор. Трябваше да излезем някак от това смешно положение – да стоим пред Гахар като глупци и да не можем да му кажем нито "да", нито "не".

– Гахар – обърнах се аз към стария си приятел. – Аз ти казах, че тоя пакеги е нанай биля, но той не е тана на пакегите. Главатарят на пакегите е в голямата лодка. Сега ние ще отидем при него и ще му кажем всичко, каквото сме говорили с тебе. Утре по това време ще дойда да ти кажа отговора.

– Нана, много добре – кимна с глава Гахар. – Утре по това време ще те чакам тук. А тоя пакеги ще дойде ли утре с тебе?

– Сигурно ще дойде.

– Добре! Кажи му да не носи своята стрела. Анге бу!

II

Самолетоносачът, за който беше споменал адютантът, пристигна същия ден. Аз нито веднъж не видях отблизо тази грамадна плаваща платформа, която носеше десетина, а може би и повече самолети. Тя се виждаше на хоризонта като малко тъмно петно върху чистата водна шир. Самолетоносачът никога не се приближи до острова, но от него всеки ден се дигаха по няколко самолета и отлитаха далеч на изток, вероятно на разузнаване, а когато се връщаха обратно, винаги кръжаха над острова съвсем ниско, над самите върхове на дърветата.

След пристигането на самолетоносача контраадмиралът се промени. Докато по-рано изглеждаше тих, спокоен, разсъдлив и разумен човек, сега той стана много нервен и нетърпелив. Адютантът застана пред него изпънат, с прибрани крака и му докладва за резултата от нашия разговор с Гахар. Щом узна, че туземците не желаят никаква помощ, контраадмиралът почна да ги ругае и дори се закани, че ако не се съгласят с неговите условия, той ще ги изтрие от лицето на земята. Като слушах недвусмислените му закани и като гледах как нервно се разхождаше из салона на кораба със стиснати устни, с ръце на кръста, зачервен от гняв, аз се питах: "Какво иска от туземците? Защо настоява толкова много да се върнат в изгорелите си села? Защо им натрапва своята помощ?" Аз нито веднъж не го попитах за намеренията му, защото, все едно, той не би ми казал нищо, но когато веднъж адютантът намекна, че строежът на укрепленията върви много бавно, всичко ми стана ясно. За строежа бяха нужни много хора. Колкото повече, толкова по-добре. Японците бяха малко. Освен това те бяха пленници, заставени насила да работят, а насилието никога и никого не е вдъхновявало към работа. Наистина на укрепленията работеха и американци, повечето специалисти, но колко бяха те? Хиляда или две хиляди туземци биха свършили десет пъти повече работа, отколкото стотина японци и двадесетина американци. А туземците бяха се скрили в джунглата и искаха да ги оставят на мира. Това сърдеше контраадмирала и го караше да нервничи: – Какво мислят тия хора? Какво си въобразяват? На какво разчитат? Изглежда, че те нямат представа за нашата сила. Това, което направиха японците, е детска играчка. Военна шега – нищо повече. Или ще приемат нашата помощ и закрила, или...

Аз мълчах. Адютантът стоеше като на тръни.

– Обяснете им това! – обърна се към мен контраадмиралът. – Идете утре и им кажете, че ако не се съгласят с моите условия, ще ги изтребя до крак заедно с тяхната джунгла. Те видяха "големите птици" – нали така наричат самолетите? Кажете им, че само за два часа тия "птици" ще изтребят до крак всички диваци, където и да се намират те. И ако някой случайно се спаси от бомбите, жив ще се опече в джунглата, защото аз ще я изгоря и ще я превърна в пепелище. Много ви моля, обяснете това на тоя твърдоглав главатар. Кажете му, че това е последният ми опит за разбирателство с него. След това съвестта ми ще бъде чиста. Аз не съм злодей, но войната си е война!

Като говореше, контраадмиралът ме гледаше право в очите – сигурно искаше да види какво впечатление ще ми направят думите му. Всъщност те по нищо не се различаваха от заканите на японския капитан – може би само по това, че в заканите на Сигемицу се чувствуваше неговото безсилие, а в заканите на контраадмирала звучеше студената увереност на човек, който може да го изпълни.

– Старецът е страшно залютен – каза адютантът на другия ден, когато седнахме в моторницата на път за острова. – Ако и този път диваците не се завърнат в селата си, той наистина ще изпълни своята закана. Виждате ли тия красиви хълмове, тия гори, тия гигантски дървета? Може би още утре всичко ще се превърне в черно пепелище.

– Но това е много жестоко! – казах аз. – Това дори и японците не го направиха.

– Защото нямаха самолети.

– Да, но това ще бъде престъпно убийство! – осмелих се да кажа аз. – Туземците в нищо не са виновни. Те се оттеглиха в джунглата и никого не заплашват, никого не безпокоят. Досега нито един американски войник не е пострадал от ръката на туземец. Защо контраадмиралът иска да им натрапи своя договор за защита и помощ?

– Старецът не държи вече да се сключи договор – отвърна адютантът. – Той каза, че победителят може да си върши работата и без договор. Сега той иска само едно: туземците да се завърнат в селата си. Нищо друго.

– А защо не ги остави да живеят, както намерят за добре?

– Да живеят, както намерят за добре? Ха-ха! А кой ще строи укрепленията?

Всичко беше ясно: на контраадмирала му бяха нужни роби. Туземците трябва да напуснат джунглата, американските моряци ще им помогнат да си построят нови колиби на мястото на изгорелите, а след това туземците ще помогнат на американците да построят укрепленията. Строежът на колибите ще завърши за две-три седмици, а построяването на укрепленията – за две-три години. Освен това контраадмиралът възнамерява да построи обиколно шосе по цялото крайбрежие на острова – така каза адютантът.

– Защо му е шосе? – попитах го аз. – Туземците си имат пътеки, които напълно ги задоволяват. Адютантът се усмихна иронично:

– Нима мислите, че ние ще строим шосе за диваците? Шосето е нужно на самите нас. На острова ще се настанят военни и граждански власти. Ще дойдат и предприемчиви хора, които ще създадат работа на туземците. Тук природата е прекрасна, островът би могъл да се превърне в чудесен курорт. На стареца много му харесва. Той възнамерява да прекарва тук отпуската си. Дори каза на мистър Смит, че ще разшири неговата плантация и като мине в оставка, тук ще живее зимно време. Старецът е от Ванкувър, а там зимата е доста сурова.

– А мистър Смит не му ли възрази за плантацията? – попитах го аз.

– Възрази му, разбира се. Той каза, че плантацията е негова собственост, призната от главатаря на племето, а целият остров принадлежал на Англия, защото Смит пръв стъпил на него. Ха-ха! Той дори поиска войници от стареца, да му охраняват плантацията.

– А старецът?

– Старецът се изсмя и каза: "Ако гражданските власти не са в състояние да защитят тия прозорци, моите войници са в състояние да защитят и гражданските власти, и прозорците".

– Как трябва да се разбират тия думи? – попитах аз.

– Нима не се досещате? Старецът сериозно е ударил око на плантацията на англичанина. И понеже диваците винаги могат да му я отнемат, старецът ще защити от тях и плантацията, и самия Смит, разбира се, с цената на неговата плантация.

– А Смит?

– Той почна да се пери и да заплашва стареца, че ще отнесе въпроса до някакъв международен съд, а старецът най-спокойно му каза: "Не позволявам да ме лае куче, което храня!"

– Значи, те сериозно се скараха?

– О, много сериозно! – потвърди словоохотливият потомък на креолите. – Трети ден вече мистър Смит не говори със стареца, а старецът минава край него като край телеграфен стълб.

– А как се държи капитан Стерн? попитах го аз.

– Капитанът е прекрасен човек! възкликна адютантът. – Нашите момчета го обикнаха, а старецът го покани да постъпи при нас на служба, но той отказа. Иска час по-скоро да отиде в Александрия. Имал там малка дъщеря.

Попитах го дали капитанът ще може да попадне в Александрия и дали изобщо ще ни бъде разрешено да напуснем острова с някой американски кораб. Адютантът каза, че това не е изключено. Старецът поискал да му изпратят от Америка един кораб със строителни материали. След като корабът разтовари материалите в Тамбукту, ние ще можем да заминем с него.

– Скоро ли ще пристигне корабът? – попитах аз.

– След две седмици.

– А сигурно ли е, че контраадмиралът ще ни разреши да заминем с него?

– Да, старецът каза, че ще нареди да заминете.

– За къде? Може би оттук корабът ще се върне направо в Америка?

– Не зная. Това ще стане известно след неговото пристигане.

Моторницата спря на брега и ние се запътихме към изгорялото село. Гахар и Боамбо ни чакаха вече. Те ме посрещнаха много сърдечно, като стискаха лявата ми ръка над лакътя и ме потупваха по гърба, а на адютанта едва кимнаха с глава, макар че той пръв им отдаде чест. Но младежът се престори, че не забелязва това. Той не беше обидчив.

Този път преговорите протекоха гладко, защото адютантът се съгласи с всички условия на Боамбо. Види се, така беше му наредил контраадмиралът. Туземците сами ще си построят колиби. Американските войници няма да ходят в селото им. Аз ще бъда посредник между главатаря и контраадмирала. Като син на племето и негов приятел, аз мога да ходя при туземците, когато пожелая, и ако искам, мога да живея в самото село. В такъв случай моите приятели ще ми направят отделна колиба – така каза Боамбо.

Преговорите завършиха благополучно. Ние с адютанта се върнахме на кораба. Заканите на контраадмирала увиснаха във въздуха – поне аз така мислех, но по-късно разбрах колко горчиво съм се лъгал.

III

В последно време контраадмиралът за нищо не ме търсеше. Преговорите бяха приключени, туземците си правеха колиби и аз не му бях нужен. Толкова по-добре. Аз бях служил войник и знаех една войнишка мъдрост: колкото по-малко се мярка човек пред очите на началството, толкова по-спокоен ще бъде. И затова се чувствувах много по-добре при моряците, отколкото в отделението за офицери.

Макар да бяхме разделени, всеки ден се виждахме със Смит и Стерн, а понякога дори и два пъти на ден – сутрин и вечер, когато излизахме на палубата да подишаме прохладен въздух. През деня ставаше много горещо и никой не се показваше на слънцето. Смит се промени. Откак попадна под закрилата на американското знаме, охладня към мене. Такъв си беше той и промяната в него не ме учуди. А Стерн си оставаше все тъй сърдечен и искрен, както по-рано. Той тъгуваше за малката си дъщеря и желаеше по-скоро да отиде при нея в Александрия.

И ето, дойде тоя час. Веднъж, когато моряците обядваха в столовата, някой съобщи, че товарният кораб, за който бе споменал адютантът, пристигнал. Всички оставиха лъжиците и се втурнаха към палубата.

Товарният кораб бе влязъл в залива. Надписът на горната част на носа му се виждаше ясно: "Линколн". Той носеше името на великия американец, който обичаше свободата и храбро се сражава за нея. Като президент на Съединените американски щати Линколн воюва пет години срещу плантаторите от Южните щати за освобождението на негрите от робство. Той победи, защото с него беше целият американски народ, но победените робовладелци си отмъстиха жестоко: те подкупиха един нехранимайко и неговият куршум покоси живота на Линколн.

"Линколн" даде продължителен сигнал и спря. Затрещяха вериги, заскърцаха скрипци и тежката котва на кораба потъна във водата. Малко по-късно от кораба се отдели малка лодка и се насочи към нашия крайцер. (Забравих да кажа, че двата бойни американски кораба бяха крайцери. Това узнах от адютанта). С лодката пристигна капитанът на "Линколн". Адютантът го посрещна на палубата и го заведе в кабината на контраадмирала. Малко по-късно адютантът изтича при нас и ни каза, че оттук "Линколн" ще отиде в Бразилия за суров каучук и ще го откара в Англия.

– В Англия! – извика Смит и очите му загоряха от радост. – Истина ли е това?

– Да – потвърди адютантът. – След четири дни "Линколн" ще отпътува. Капитанът обеща на стареца да ви вземе.

Плантаторът толкова беше възбуден от новината, че просто не знаеше какво да прави и само повтаряше:

– Англия! О, вие не познавате Англия! Велика страна, сър! Лондон! О, вие нямате понятие какво значи Лондон!

Той говореше на адютанта, а Стерн мълчаливо гледаше към пристигналия кораб. Беше тъжен, защото нямаше да види скоро своята малка дъщеря...

Смит забеляза неговото настроение и го попита:

– Защо сте печален, Стерн? Не чухте ли какво каза този млад джентълмен? Отиваме си у дома, Стерн! У дома, в Лондон!

– У дома? – повтори Стерн. – Аз нямам дом нито в Лондон, нито където и да било другаде в Англия.

– Нямате дом? Вие нямате свой дом, Стерн?

Стерн не отговори. Смит се смути и задъвка пурата си, която димеше в устата му. След това каза:

– Нищо, Стерн, това не е голяма беда. И без дом Англия е също толкова ваша родина, колкото и моя, и вие трябва да се радвате не по-малко от мене на скорошното ни завръщане.

– Радвам се – тихо каза Стерн. – Може би повече от вас...

– Не личи, Стерн, не личи...

– А вие какво искате? Да викам като вас? Да се бия в гърдите и да разправям, че обичам Англия? Кому е нужно това?

След тия думи на капитана Смит млъкна и не можеше да се разбере дали се засрами, или възторгът му изстина. Малко по-късно той каза, сякаш се извиняваше:

– Темперамент, сър... Не мога да прикривам чувствата си. А вие? – обърна се той към мен: – Вярвам, че и вие се радвате?

– Да – потвърдих аз. – Англия е много по-близо до България, отколкото остров Тамбукту. Но аз мисля и за своите приятели, които остават тук. Какво ще стане с тях?

Плантаторът се огледа и като се увери, че адютантът беше си отишъл, каза:

– Това, което стана и с американските индианци.

Потръпнах от ужас, като си спомних как жестоко и безмилостно американските колонизатори са изтребвали индианците. Белите господари пролели реки от кръв и минали през стотици хиляди трупове, докато завладеят американския континент.

– Сериозно ли говорите? – обърнах се аз към плантатора. – Нали контраадмиралът заяви веднъж, че неговото знаме носело свобода и демокрация?

– И вие му повярвахте, нали? О, санкта симплицитас! (Санкта симплицитас – свещена простота (лат.)) Контраадмиралът открито заяви, че ще превърне остров Тамбукту във военноморска база. А на обикновен език това значи, че Съединените американски щати ще заграбят острова. Контраадмиралът дори ми каза, без да се срамува от себе си, че лично той щял да продължи моите усилия и щял да разшири моята плантация, което значи, че ще я обсеби. От това можете да разберете какво пише на неговото знаме.

– А защо не ме повикате за свидетел? – усмихнах се аз, като си спомних някогашните твърдения на Смит, че остров Тамбукту ще принадлежи на Англия, защото английски поданици първи го открили и първи стъпили на него.

– Оставете шегите – махна с ръка Смит.

– Не, аз не се шегувам. Говоря ви съвсем сериозно. Аз винаги съм бил и ще бъда на страната на угнетените и онеправданите. Сега вие сте онеправданият и аз с готовност ще ви стана свидетел.

– Свидетел! – процеди Смит. – Пред кого? Пред вълка, който иска да изяде агнето... Но аз няма да оставя така тая работа! О, той не ме познава! Аз никога не оставям магарето си в калта, никога! Ние пак ще се срещнем с него, само че при други обстоятелства...

IV

Японските пленници работиха по шестнадесет часа на ден и разтовариха "Линколн" за три дена. Лодките, които американските кораби носеха на бордовете си, не бяха достатъчни, те използуваха и лодките на туземците, колкото и малки да бяха те. На четвъртия ден сутринта Смит, Стерн и аз седнахме в моторницата на контраадмирала и адютантът ни откара на товарния кораб. Простихме се с веселия потомък на креолите, той ни стисна сърдечно ръцете, пожела ни "добър път" и се върна на крайцера, а ние се изкачихме на палубата на "Линколн". Посрещна ни широкоплещест мичман с черни увиснали мустаци, оставени да растат на воля, и ни заведе при капитана. Капитанът беше едър, петдесетгодишен мъж с мургаво продълговато лице, прорязано от дълбоки бръчки, а по средата на високото му чело имаше белег от стара зараснала рана, останала вероятно още от младини, когато капитанът е бил обикновен матрос. Той потвърди това, което беше ни казал адютантът: корабът ще отиде в Манаус, пристанище на река Амазонка. От Манаус "Линколн" ще вземе суров каучук и ще го откара в Англия. Пътуването ще трае дълго. Корабът ще измине над двадесет хиляди километра – половината от обиколката на земното кълбо. През целия път ще спрем за три-четири дена само в Кейптаун, близо до нос Добра надежда в Южна Африка.

– Пътуването няма да бъде много приятно – предупреди ни капитанът. – Корабът ще бъде празен и вълните ще си играят с него, както си искат. Най-трудно ще бъде край нос Добра надежда – там винаги духат силни ветрове, често вилнеят бури и океанът винаги е бурен. – И като се усмихна, той добави: – Но вие сте калени, щом сте претърпели корабокрушение.

– Така е, сър – каза Смит. – Мокър от дъжд не се бои, нали?

Капитанът не пропусна да ни каже и това, че в случай на нужда ще трябва да помагаме на екипажа.

– Разбира се! – злъчно каза Смит. – След като бях слуга на японците, нищо вече не може да ме изненада.

Това беше намек, тънка ирония по адрес на американците, но капитанът не я разбра. Той не знаеше, че контраадмиралът се готвеше да заграби плантацията на Смит.

Ние се съгласихме с всички условия, които ни постави капитанът, защото "Линколн" беше единственият кораб, който можеше да ни откара в Европа, макар и по обиколен път. Друг такъв случай едва ли щеше да ни се удаде скоро.

Както на крайцера, така и на "Линколн" Смит и Стерн бяха настанени при командния персонал на кораба, а на мене ми дадоха една койка в помещението на матросите. Това не ме обиди и не ме направи нещастен. Напротив, както и на крайцера, моряците на "Линколн" бяха прекрасни хора – понякога груби, но винаги справедливи. Докато повечето от матросите на крайцера бяха младежи, които отбиваха военната си служба, матросите на "Линколн" бяха възрастни мъже, опитни морски вълци, прекарали по десет, двадесет години из моретата и океаните. Тия сурови мъже познаваха несгодите на скитничеството и се отнасяха към мен с топло съчувствие.

Корабът щеше да вдигне котва в три часа следобед. По това време аз бях в помещението на моряците. Четирима страстни играчи на белот, седнали върху едно одеяло, постлано на пода, си разменяха весели шеги, както правят всички картоиграчи по света, а десетина други около тях мълчаливо ги наблюдаваха. Неочаквано се чуха далечни изстрели, а след това и тревожен сигнал, който приканваше моряците да се явят веднага на палубата. Играчите хвърлиха картите и в надпревара хукнаха към тясната желязна стълба. Аз излязох последен на палубата. Стрелбата продължаваше. Тя идеше откъм селището на туземците. Боцманът тичешком слезе от командния мостик и извика на моряците: – Всички на оръжие! Спуснете лодките! Живо! Две минути по-късно моряците се строиха на палубата с пушки при нозе. Лодките плавно се поклащаха върху тихите вълни. Моряците наскачаха в тях, грабнаха веслата и лодките се насочиха към брега. На палубата останахме само аз, Смит и Стерн.

И на двата крайцера се забелязваше необикновено оживление. И там моряците спуснаха лодките, седнаха в тях, а след малко минаха близо до нашия кораб. Ние ясно видяхме автоматите им, които лъщяха на слънцето като малки светкавици.

– Аз си знаех, че така ще стане – каза плантаторът.

– И аз очаквах това – обади се Стерн загрижено. – Контраадмиралът няколко пъти се закани на племето, когато главатарят отказваше да приеме неговите условия.

От крайцерите се чуха оръдейни изстрели, а в следващия миг снарядите избухнаха на брега, високо над селището.

– Започва се! – възкликна Смит, като си правеше с ръка сянка над очите и се взираше към гората, където избухваха снарядите. – Това е началото на края. Контраадмиралът не обича да се шегува. Той ще изпълни заканите си и ще унищожи всичко живо на острова. О, той ще бъде безпощаден! В сравнение с него японците са любители.

Сякаш в отговор на думите му в далечината се чу силно бучене и след малко над острова се появи ято самолети. Наредени като жерави във вид на триъгълник, те направиха широк кръг над мястото, където беше лагерът на племето, пуснаха бомбите си и се върнаха към самолетоносача. Но не се мина половин час, и те пак прелетяха. Този път бомбите избухваха нагъсто, из въздуха хвърчаха клони и стъбла на дървета, смесени с дим и пламъци. Като хвърлиха смъртоносния си товар, самолетите отново се отдалечиха към самолетоносача, за да се върнат пак след половин час.

Привечер моряците пристигнаха на "Линколн" уморени и сърдити. По всичко личеше, че неочакваното сражение, колкото и леко да беше за тях, не им харесваше. Те служеха на търговски кораб и смятаха, че войната, която бе пламнала във всички кътчета на земното кълбо, няма да ги засегне. А ето че и те помирисаха дима на барута и опърлиха ръцете си в пламъците. Засега само ръцете си... Те ни разказаха как се почнало всичко. Туземците се върнали в изгорялото селище и почнали да си строят нови колиби. Първите три дена американците спазвали условието и не се приближавали към селището. Но тъй като за строежа на укрепленията били нужни много хора, контраадмиралът заповядал на моряците да обградят туземците и да ги изловят живи. Секретните постове на туземците забелязали приближаването на моряците и дигнали тревога. Завързала се кратка престрелка, след която туземците хванали пътеката през планината и изчезнали. Неуспехът озлобил контраадмирала и той заповядал оръдията да изстрелят от всяко гърло по десет снаряда, а самолетите да бомбардират острова с напалм.

И ето джунглата гореше от всички страни, вековните дървета се събаряха с трясък, пламъците бушуваха навсякъде и димът покриваше целия остров...

"Линколн" дигна котва и бавно почна да се отдалечава от брега. На високата му мачта, както и над двата крайцера, се развяваше знамето на Съединените американски щати – "символът на свободата и демокрацията", както го наричаше контраадмиралът, а над остров Тамбукту се издигаха гъсти облаци от чер дим и пламъците на пожара стигаха до самото небе...