Текст книги "Остров Тамбукту"

Автор книги: Марко Марчевски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 25 (всего у книги 38 страниц)

V

Същия ден, преди да залезе слънцето, отидох в колибата на главатаря. Заварих там цялото му семейство. Зинга и майка й приготвяха вечеря в голямо гърне, което весело къкреше на огъня, а Боамбо кърпеше малка мрежа за ловене на риба. Само Амбо го нямаше. Аз държах в ръцете си голям и много остър нож и едно здраво въже, изплетено от ликото на палмови кори. Като ме видя, Боамбо попита:

– Отиваш ли?

– Отивам.

– С тоя нож ли ще убиеш крокодила?

– Да.

– Не ходи, Андо! – тревожно каза Зинга. – Ти няма да убиеш крокодила с тоя нож. Той ще те изяде!

– Няма да ме изяде! – твърдо казах аз.

Но това не я успокои. Очите й се наляха със сълзи.

– А въжето защо ти е? – попита ме Боамбо. – Да не мислиш да вържеш крокодила, преди да го убиеш?

– Не, разбира се – усмихнах се аз. – Искам да вържа с него едно малко прасенце.

– Прасенце? – учуди се главатарят. – Ти искаш да нахраниш крокодила с прасенце?

– Да, ще му пожертвувам едно малко прасенце, но то ще бъде последната му плячка. След това ще го убия.

Зинга изведнъж стана, бързо се приближи до мен и като ме хвана за двете ръце, умолително каза:

– Недей ходи, Андо! О, не ходи в залива! Крокодилът ще те изяде! Не те пущам, Андо! Никъде няма да ходиш!

Тя говореше през сълзи, но аз не можех да се откажа от това, което бях намислил. Майката на Зинга, която досега мълчаливо слушаше, седнала до огъня, смъмра дъщеря си:

– Остави го, той ще убие крокодила. Андо е умен, той знае какво прави.

Влезе Амбо с голяма торба на рамо, пълна с кенгарови орехи, остави я на нара, седна до огъня и сбута главните. Краката му бяха мокри. Докато ги грееше, Зинга му каза, че съм намислил да убия крокодила с нож.

– С нож? – учудено ме погледна той. – Вярно ли е?

– Вярно е – потвърдих аз.

Той помълча малко, след това решително каза:

– Добре, и аз ще дойда с тебе. Ще ти помогна...

– Няма нужда – възразих аз. – Сам ще убия крокодила. Тогава Арики ще млъкне, нали?

– Да, тогава той ще млъкне – потвърди Боамбо. – А хората ще го намразят още повече. Всички ще кажат: "Андо не е виновен. Ако беше виновен, крокодилът щеше да го изяде". И ще разберат, че Арики лъже.

Боамбо беше прав. Ако успея да убия крокодила, туземците ще въздъхнат с облекчение и ще ми благодарят, а приказките на Арики, че съм виновен в нещо, ще се разсеят като дим. Това още повече ме караше да изпълня намерението си, колкото и опасно да беше то. Главатарят пак ме предупреди:

– Внимавай, Андо! Никой досега не е убивал крокодил, защото кожата му е много дебела и твърда, а гърбът и опашката му са покрити с такива здрави плочки, че никакво копие не може да ги прободе.

– Зная – отвърнах аз. – Но кожата на корема му е тънка, нали? Ще ми дадеш ли едно малко прасенце?

Главатарят кимна с глава и излезе. След малко се върна с малко черно прасенце, което се мяташе в ръцете му и силно квичеше.

– Ето ти прасенцето – каза той, като ми го подаде. – Но знай, че ти сам се пъхаш в устата на смъртта.

Поех прасенцето усмихнат. Исках да изглеждам спокоен и уверен в успеха, но това не успокои Зинга. Аз виждах страха в очите й, а нейният умолителен поглед сякаш ми казваше: "Не ходи в малкия залив, крокодилът ще те изяде".

– Не ходи – проплака тя за последен път. – Ако се случи нещо лошо с тебе, знай, че всички ще плачем. Най-много ще плаче Зинга... Чуваш ли, Андо? Само един човек ще се радва – Арики...

Отново трябваше да я успокоявам. О, аз няма да загина! Няма да направя това удоволствие на Арики, не! Ще убия крокодила и ще се върна жив и здрав още тази вечер.

– Набу, иди с него – обърна се Зинга към баща си. – Иди и ти, Амбо!

Двамата мъже наистина взеха копията си и се приготвиха за път, но аз ги спрях.

– Останете тук и ме чакайте – казах аз и добавих усмихнат: – Като види много хора, крокодилът ще се уплаши и няма да излезе от водата.

Аз казах истината – моят успех зависеше от това, дали крокодилът ще излезе на брега, примамен от прасенцето, или не. Той има добре развит слух и силно зрение. Ако усети, че на брега има много хора, може да се уплаши и да си остане във водата. Тогава моят план ще пропадне. Освен това главатарят и синът му с нищо не биха могли да ми помогнат, но можеха да ми попречат.

Затъкнах ножа на колана си, взех прасенцето и въжето и тръгнах през гората към залива. Слънцето беше се наклонило към върха на далечната планина и в гората беше прохладно. Чуваха се много птичи гласове – тропическият лес беше пълен с живот. Високите дървета с дебели дънери стояха непоклатимо и твърдо като гиганти на здрави нозе. Някои от тях бяха на хиляда, други на две, на три и на четири хиляди години. Когато Омир е пишел Илиадата и Одисеята, те са били на хиляда и повече години. Колко кратък е човешкият живот в сравнение с живота на тия дървета гиганти! Една глупава морска костенурка живее триста години, орелът живее петстотин години, а на човека не са дадени дори сто години! Това не е справедливо. Природата е сляпа като Темида.

Щом стигнах на брега, вързах прасенцето за едно дърво на края на гората. То веднага почна да се дърпа, да квичи пронизително и да се мята в различни посоки, но въжето беше късо – щом се обтегнеше, прасенцето падаше на пясъка и още по-силно квичеше. Крокодилът сигурно щеше да го чуе. Дори и когато е дълбоко под водата, той чува и най-тихия звук отвън. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам, притулен зад дърветата.

Ножът беше в ръцете ми доста голям, дълъг около петдесет сантиметра заедно с дръжката, и много остър. Синкавата му стомана лъщеше със студен блясък. Бях взел и едно копие, но то едва ли можеше да ми послужи за нещо. Ако крокодилът ме нападне, само бягството би ме спасило. Но аз нямах намерение да бягам.

Слънцето клонеше към залез. Подухваше слаб ветрец. Листата на дърветата тихо шумяха. Прасенцето продължаваше да се дърпа и да квичи, а аз не откъсвах поглед от залива и търпеливо чаках.

Най-после крокодилът показа главата си над водата, огледа се и пак се скри. Дали беше забелязал прасенцето? Сигурно, защото след малко отново се показа и бързо заплува към брега. Като стигна на плиткото дъно, той стъпи на късите си предни крака, надигна дългата си муцуна и пак огледа пустия бряг. Аз бях се притулил зад дърветата. Никаква опасност не го заплашваше. А плячката беше тъй близо! Горкото прасенце! То също забеляза опасния хищник и още по-силно почна да квичи и да се дърпа, но напразно: въжето здраво беше завързано за крака му и за дървото. Кой знае защо неговото жално квичене ми напомни детски плач...

Крокодилът бързо запълзя към завързаната плячка. Лъскавият му жълтеникав корем се влачеше по пясъка и оставяше широка следа, която приличаше на утъпкана пътека. Той наистина беше много голям, дълъг осем или десет метра. Мощната му дълга опашка беше сплескана на края като витло на кораб, а широкият му гръб, покрит с правоъгълни рогови плочки, сякаш беше облечен в броня, която лъщеше на слънцето с тъмносин блясък. Предните му крака бяха къси и силни и завършваха с по пет пръста с остри нокти, а задните му крака имаха по четири пръста, съединени с плавателни ципи. Той пълзеше тромаво, с ниско наведена глава, а понякога отваряше огромната си уста и тогава белите му зъби, остри и твърди като стомана, блестяха на слънцето. Очите му, безцветни и зли, святкаха зловещо.

Прасенцето хукна да бяга към гората, но въжето се изопна и то се преметна в пясъка. Когато крокодилът го наближи с отворена уста, готов да го налапа, то хукна в обратна посока, но въжето отново го дръпна и то пак се търкулна в пясъка. Крокодилът тежко пълзеше към него с отворена уста, от която течеше жълта пяна. Той беше разярен от неуспеха си.

Тази дива гоненица трая две-три минути. През това време аз изтичах към мястото, откъдето крокодилът беше излязъл от водата, и забих ножа надолу с дръжката и нагоре с острия му връх точно по средата на пътеката, която крокодилът беше оставил в пясъка. Над пясъка остана да стърчи само пет-шест сантиметра от острия връх на ножа. След това отново се скрих зад едно дебело дърво и зачаках...

Тънкото пронизително квичене на прасенцето ме караше да потръпвам. То се оказа много пъргаво – всеки път, когато хищникът го наближаваше с отворена уста, то скачаше на крака, ловко се изплъзваше и хукваше да бяга. Като видя, че няма да го хване, разяреният крокодил замахна с дългата си мощна опашка и с един удар повали клетото Животно мъртво на пясъка. След това го налапа и като с ножица го преряза надве и лакомо изгълта двете парчета, без да ги дъвче. Аз бях доста наблизо и видях как от очите му капеха едри сълзи. Някой би помислил, че хищникът съжалява жертвата си. Нищо подобно! Това бяха сълзи на безсърдечен, зъл и опасен хищник, сълзи на гнева и лакомията. Крокодилски сълзи...

Щом изгълта прасенцето, огромното влечуго запълзя към залива... "Ще мине ли по същия път, по който беше излязъл от водата?" – мислех си аз, като го наблюдавах с трепет и вълнение. Бях чел някъде, че по горното течение на Нил местните жители убиват крокодилите по същия начин. Връзват за някое дърво близо до брега на реката малко яренце, поставят на бозките му пиявици и когато пиявиците почнат да смучат кръв, яренцето силно почва да врещи от болки. През това време хората чакат скрити зад някое дърво. Ако има наблизо крокодил, той излиза от водата и тръгва към жертвата. А хората през това време забиват нож на онова място, където крокодилът е излязъл от водата, след това го подгонват с викове и той побягва към реката по същия път, по който е излязъл от нея. И, разбира се, разпаря корема си...

Така пише в книжките, но дали е вярно? питах се аз, като гледах крокодила, който бързо се отдалечаваше към залива. Да, той се връщаше по същия път, по който беше минал преди малко. Пътеката, която беше оставил, ясно личеше на пясъка и той пълзеше по нея. Но няма ли да се отбие в последния миг, ако забележи ножа?

Не, той не се отби. Пропълзя точно над ножа и се скри във водата. Изтичах бързо на това място. Острието на ножа беше окървавено. Имаше кръв и по пясъка. Дори и водата наоколо беше кървава. Крокодилът беше разпрал корема си...

Седнах в една лодка и заплувах към средата на залива. От крокодила нямаше никаква следа. "Ако раната е смъртоносна, мислех си аз, най-много след половин час хищникът ще умре и водата ще го изхвърли на повърхността".

Така и стана. След половин час дебелият гръб на хищника се показа над водата и леките вълни на прилива го залюшкаха. Предпазливо се приближих към него с лодката – той наистина беше мъртъв.

Семейството на главатаря ме очакваше с нетърпение. Боамбо пушеше лулата си неспокоен. Старата Дугао седеше мълчаливо до него, а Зинга и Амбо бяха седнали до огъня и си говореха нещо тихо и тревожно. Като ме видяха, всички радостно наскачаха от местата си.

– Аз ви казах, че Андо ще се върне жив и здрав! – рече старата Дугао, като изгледа тържествуваща мъжа си и децата си. – Аз си знаех, че крокодилът няма да излезе от водата. О, крокодилите са хитри, много хитри! Те усещат опасността отдалеч!

– Крокодилът е мъртъв – рекох аз и показах на моите приятели окървавения нож. – Ето вижте. Това е неговата кръв.

– Уби ли го? – попита ме Боамбо, като ме гледаше с широко отворени очи.

– Виж – потвърдих аз и му подадох ножа.

– Ти го уби с тоя нож?

– Да, с тоя нож.

– Не може да бъде!

– Не вярваш ли? Тогава да вървим. Трябва да измъкнем крокодила на брега. Той е много голям и тежък, нека дойдат повече хора.

Вързахме крокодила за дългата муцуна и го извлякохме на брега. Целият му корем беше разпран и червата му се влачеха по пясъка.

Вечерта бурумът задумка силно. Всички се събраха на мегдана, накладоха буен огън и веселбата започна. В големите гърнета се вареше крокодилско месо. След като убих опасния хищник, туземците разбраха, че той не е свещен, и решиха да го изядат. Само Арики не яде от него. Той беше се напил, този път от мъка, и лежеше в колибата си като мъртъв...

Трета глава. Скъпоценната огърлица на капитана. Ловци на бисери. Дружество "Смит и Ко"

I

Бяхме седнали със Смит на нара пред моята колиба и разговаряхме за Арики. Напоследък първожрецът още повече се пропил. Всеки ден искал "коняк и цигарки, коняк и цигарки"... Веднъж Смит отказал да му даде и тогава първожрецът го заплашил, че ще го хвърли в Голямата вода. Смит веднага му дал цяла бутилка коняк.

– А защо дадохте коняк на ония бандити, които искаха да запалят колибата ми? – попитах го аз.

– Как няма да им дам? – въздъхна Смит. – Първожрецът ги доведе. Те нахълтаха в колибата ми и всичко щяха да разграбят, ако не бях им дал по една бутилка коняк. Ако знаех какво са намислили да правят, не бих им дал нито капка дори и да ме убиеха. Но Арики нищо не ми каза. Той скри от мен замисленото престъпление, уверявам ви.

Аз се въздържах да говоря каквото и да било за Арики. Подозирах, че Смит си прави своя политика с коняка и иска да използува първожреца за тъмни цели. Затова бях предпазлив.

Неочаквано по пътеката, която водеше за селото, се зададе капитанът. Дойде при нас, седна мълчаливо на нара и задими с холандската си лула. Както винаги, той беше разкопчал яката на ризата си и изтриваше с носна кърпичка потта, която изобилно течеше по шията му. Но за разлика от друг път сега на шията му беше окачен голям гердан от мидени черупки, каквито носеха туземците. Смит неочаквано млъкна и се взря в гердана.

– Какво е това, Стерн? – попита той. – Защо сте окачили тия дрънкулки на шията си?

Капитанът изпусна гъсто кълбо тютюнев дим, което се завъртя като малко синьо облаче над главата му, и каза тържествено:

Тия дрънкулки струват най-малко сто лири, сър...

– Сто лири! – възкликна Смит и като се изсмя, добави: – Вашият гердан не струва и десет шилинга, уверявам ви.

– Тъй ли мислите? Е, добре! Погледнете това топче. – Капитанът се приближи към Смит. – Разгледайте го по-добре и признайте поне веднъж, че съм прав аз, а не вие.

Смит се наведе към капитана, хвана с два пръста жълтото лъскаво топче, което беше нанизано на гердана между раковините, и почна да го оглежда от всички страни. То пречупваше лъчите на слънцето и блестеше ослепително. Пръстите на плантатора се разтрепераха.

– Вие сте прав, Стерн! Хиляди пъти прав! Това е бисер! Истински, първокачествен бисер!

– Да, истински – кимна с глава капитанът.

– И герданът ви не е от прости черупки, а от бисерни миди!

– Познахте.

– Кой ви го даде?

– Един туземец.

– Как се казва? – нетърпеливо попита Смит.

– Не зная.

– Къде живее?

– И това не зная.

– Как може! – възмути се Смит. Очите му загоряха като на човек, който е загубил голямо богатство, след като го е имал в ръцете си. – Трябваше да го попитате поне откъде е взел тоя бисер.

Стерн иронично се усмихна:

– Попитах го, но той не знаеше английски.

– И ви го даде без нищо?

– Почти. Дадох му една пура и той остана много доволен.

– Такъв бисер за една пура! – отново пламнаха очите на Смит. – Има ли още бисери тоя дивак?

– Няма. Имаше само един и сега той е мой.

– Така, така... – замислено рече Смит. – Изглежда, че някъде около острова има бисерни миди. А там, където има бисерни миди, има и бисери. Прав ли съм, Стерн?

– Напълно прав, сър.

– А знаете ли какво значи това?

– Зная много добре – пак се усмихна капитанът като смигна дяволито – Но и вие знаете, че бисерите не се раждат по дърветата, нали?

– На мен ли говорите това, Стерн? Нима не знаете, че съм потомък на капитан Раг?

– На капитан Раг? – учудено попитах аз. – Мисля, че съм чел нещо за един капитан с такова име. Доколкото си спомням, той е бил търговец на бисерни миди...

– Да! – гордо потвърди Смит. – Капитан Раг е мой прадядо. За него са писали много пътешественици в края на миналия век и не е чудно, ако сте срещали името му в книгите. Той е обикалял всяка година със своята шхуна островите Паумото в Тихия океан и изнасял оттам десетки хиляди килограми бисерни миди.

– Които получавал от бедните туземци срещу няколко килограма мъниста от стъкло – прекъснах го аз. – А когато туземците отказвали да му дават стоката си на безценица, той ги ограбвал със сила. Така пишат за него пътешествениците от средата на миналия век, които са го познавали.

– Да, пишат – промърмори Смит. – Но това няма значение. По-важното е, че моят прадядо е бил предприемчив англичанин, човек с широк размах. Ненапразно са го наричали крал на бисерите.

– А може би и на неговия правнук е съдено да бъде крал на бисерите? – подхвърли капитанът.

Смит запали една пура и като пусна две тънки струйки дим през носа си, каза:

– Вие се шегувате, Стерн, но работата е много сериозна. Вашият гердан показва, че тук има бисерни миди. Трябва да проверим в големия залив. Те обичат тихите топли води. Не е нужно да ви казвам какво богатство представляват бисерните миди, нали така? От черупките им правят седеф – това и децата го знаят. Но самият бисер, сър! Сега той поскъпва от ден на ден, защото през войната ловът на бисери намаля. Едно зърно колкото лешник струва стотина лири, а има и по-едри, като този на шията ви, Стерн. Такива са намирани край северозападния бряг на остров Цейлон, в Манаарския залив. Едри бисери са намирани и в Персийския залив, до остров Бахрейн, и в Червено море, и край бреговете на Япония и Австралия, а също и край Бисерните острови близо до Панамския канал. В миналия век много предприемчиви хора като моя прадядо са печелили баснословни богатства от бисери, макар че тогава бисерите са били много евтини. Освен това в миналия век ловът на бисерните миди е бил много по-труден, отколкото сега. Преди да се появят водолазите, туземците се гмуркали на морското дъно на дълбочина десет-дванадесет метра, събирали бисерните миди в торби или в кошници и ги изнасяли на повърхността, след това отново се гмуркали. Това е много трудно и все пак всяка година корабите откарвали от топлите морета стотици килограми скъпоценен товар. С течение на годините бисерните миди намалели, а край някои острови съвсем изчезнали. Тогава се опитали да ги развъждат по изкуствен начин в големи басейни, но бисерите от такива миди били дребни и не се ценели високо. В края на миналия век и особено в началото на нашия век след изнамирането на скафандрите бисерните миди още повече намалели и за да не изчезнат съвсем, английското правителство на няколко пъти забранявало техния лов в английските колонии за срок от десет-петнадесет години. Но и тази мярка не помогнала. Сега бисерните миди са голяма рядкост и затова бисерът поскъпна. Представете си какво ще бъде, ако край бреговете на остров Тамбукту има много бисерни миди. Ние ще станем милионери, сър!..

– Вие и сега сте милионер – подхвърлих аз.

– Това няма значение – отвърна Смит. – Парите са най-лекият товар и на никого не тежат.

– Прав сте – кимна с глава капитанът. – Но за да станем милионери, нужни са две условия. Първо – около острова да има бисерни миди и, второ – да ги извадим от морското дъно. А това никак не е лесно. Ако тия две условия отпаднат, ще се появи трето, най-важното...

– Какво е то? – нетърпеливо попита Смит, като втренчи погледа си в капитана.

– Нима не се сещате, сър?

– Не.

– Е, добре, тогава позволете ми да ви задам един въпрос: На кого ще продадем бисерните миди и скъпоценните бисерни зърна? На туземците? Но те не ги ценят. Ето аз получих тоя едър бисер само за една пура. Ако туземецът имаше повече бисери, той би ги дал за същата тая пура. Бисерът струва много пари само в цивилизованите страни, които ние никога няма да видим...

Капитанът млъкна замислен. Смит, напротив, се оживи и каза с упрек:

– Махнете тия черни мисли от главата си, Стерн! Аз съм напълно убеден, че един ден ние пак ще видим нашата добра стара Англия и тогава славата ни ще прогърми из целия свят. Защото ние ще се върнем като откриватели на непознат остров с безценни богатства. И лъвският пай от тия богатства ще се падне на нас. Не вярвате ли?

– Иска ми се да вярвам, но не мога – въздъхна капитанът. – Нашето завръщане зависи от случая. Ние можем да напуснем острова само ако мине оттук някой кораб.

– А защо да не си направим една гемия? – попита Смит. – Имаме достатъчно инструменти, пък и диваците ще ни помогнат.

– Невъзможно – завъртя глава капитанът. – Да направим гемия – това не е по силите ни. Нужен ни е най-малкото един добър дърводелец, а ние го нямаме.

– А какво ще кажете за една голяма платноходка? Нима и нея не бихме могли да направим? Капитанът помисли и каза:

– Платноходка – да, това може... Но аз не бих се решил да тръгна с платноходка през Индийския океан.

– Вие ли говорите това, Стерн? Вие, старият моряк?!..

– Да, стар за съжаление – тежко въздъхна капитанът. – Ако бях по-млад, сигурно бих се решил.

– И сега ще се решите – насърчи го Смит. – Трябва да опитаме всички възможности. Особено ако открием бисерни миди. Тогава на всяка цена трябва да се върнем в Англия, а след това отново ще дойдем тук, но вече подготвени. Искате ли да ви кажа какво мисля, Стерн? Мисля... не, не, по-право предчувствувам, че ще стана прочут като моя прадядо капитан Раг, когото злонамерени драскачи незаслужено опетниха. Крал на бисерите – как хубаво звучи това! – примигна плантаторът и продължи унесено: – Тогава нека се пазят лондонските акули! Аз ще ги глътна заедно с банките и фабриките им и тоя ден ще бъде най-щастливият в моя живот.

– Лошото е, че бисерните миди живеят на морското дъно, откъдето мъчно ще ги извадим – каза капитанът. – Все пак ще се опитам... И тъй, да вървим! Трябва да вземем някои неща от колибата.

Отидохме в колибата на Смит и Стерн. Досега аз не бях влизал в нея и много се изненадах, като видях как комфортно бяха се наредили двамата англичани. В ъгъла имаше две пружинени легла, покрити с меки одеяла и с мрежи за москити. Нарът, и подът бяха постлани със скъпи килими, край стените бяха наредени меки кожени фотьойли, по средата – маса с няколко стола, а в дъното бяха струпани един върху друг много чували и сандъци.

– Изглежда, че сте с кътали доста неща от яхтата – казах аз на плантатора.

– А защо не? – отвърна той. – Скътах някои полезни неща и мисля, че съм постъпил разумно.

– Не се ли страхувате, че туземците могат да ги задигнат?

– О, не! Арики обяви моята колиба за табу (между първобитните племена в островите на Тихия и Индийския океан е съществувал такъв обичай: когато се наложи табу – забрана на нещо – никой не го докосва) и никой не смее да влезе вътре. Освен това туземците не знаят кое за какво служи, пък и не се интересуват. Само Арики – тоя упорит и нахален старец – ме безпокои. Научи вече две английски думи и само тях повтаря: "Коняк, цигарки, коняк, цигарки"... Просто не зная как да се отърва от него. Всеки ден му давам по една бутилка коняк и по една кутия цигари. А това няма да продължава вечно, защото нямам фабрика за коняк и за цигари, нали така? Какво ще правя, когато сандъците се изпразнят?

– А за колко време ще му стигнат вашите запаси? – попитах аз.

Плантаторът ме погледна изпитателно, след това се усмихна пресилено и на свой ред попита:

– Искате да знаете колко коняк и цигари имам още?

– Да.

– А защо се интересувате? И на вас ли ви се пие коняк?

– О, не, бъдете спокоен! Бих искал да зная няма ли да напоите Арики и неговите приятели.

– Арики да, но неговите приятели – никога! – заяви Смит.

– Дайте ми едно дълго въже – обърна се Стерн към плантатора и прекъсна нашия разговор. – Преди да се спусна на морското дъно, трябва да измеря дълбочината. Ще ми трябва и една торба за мидите.

– Дадено, Стерн – с готовност се отзова Смит и като се порови из един сандък, подаде на капитана въже и торба.

– А сега не е зле да му ударим по един коняк – намигна ми капитанът.

Смит донесе една бутилка коняк и три чаши.

– Да, случаят е особен и заслужава да се почерпим – каза той. – И тъй, наздраве! За успеха на нашето дело!

– За бъдещия крал на бисерите! – дигна чашата си капитанът и се чукна с плантатора, който се усмихна доволен. – А вие няма ли да пиете? – попита ме той, след като видя, че отказах да взема своята чаша.

– Не, предпочитам една пура, ако мистър Смит няма нищо против...

– Разбира се! – рече плантаторът и ми поднесе кутията с пурите.