Текст книги "Остров Тамбукту"

Автор книги: Марко Марчевски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 33 (всего у книги 38 страниц)

II

Двама моряци ме откараха на брега. Тук още кипеше работа: японците разковаваха сандъците с патрони, други сглобяваха няколко тежки картечници, чиито триножници бяха потънали дълбоко в пясъка, трети копаеха картечни гнезда на близките височини. По всичко личеше, че японците се страхуваха от нападение и се готвеха за отбрана.

Тук заварих и първожреца – той все още изхвърляше водата от лодките. Като ме видя, изтича при мен и почна да хленчи:

– О, Андо! Кажи на пакегите да ме оставят на мира. Аз съм стар, не мога да работя. Кажи им, че искам да говоря с техния тана...

– Какво ще му говориш?

– Ще му кажа, че съм първожрец. Ако той е умен човек, ще разбере, че мога да му бъда полезен.

– С какво можеш да му бъдеш полезен? – попитах го аз.

– Ще кажа на моите хора да не воюват с пакегите.

– Но те няма да те послушат.

– Ще ме послушат, Андо! Хората от моя род ще ме послушат. Кажи на жълтия тана, че аз ще го осиновя и той ще живее на острова като син на нашето племе. И неговите стрелци ще станат синове на нашето племе. Ако жълтият тана даде коняк и цигарки на Арики...

– Млъкни! – извиках му аз. – Жълтият тана няма нужда от тебе. Той има достатъчно стрелци, за да избие цялото племе.

Тръгнах към селището, но Арики ме хвана за ръката и просто не искаше да ме пусне. Гледаше ме с тесните си миши очички и хленчеше. Той беше отвратителен.

Около нас се събраха десетина моряци, дойде и един офицер, когото виждах за пръв път. Казах му, че съм натоварен от капитана със специална задача, и му подадох бележката. Като я прочете, офицерът застана мирно и ми отдаде чест.

– Мога ли да ви бъда полезен с нещо? – попита ме той на английски.

– Дайте ми този старец – кимнах с глава към Арики. – Той не може да ви върши никаква работа, а на мен ми е нужен.

– Вземете го – махна с ръка офицерът, сякаш отпъждаше досадна муха. – Научил две английски думи и само тях повтаря: "Коняк, цигарки, коняк, цигарки". По-скоро да се маха от главата ми. Ние сме свикнали сами да си пием коняка и сами да си пушим цигарите.

През това време Арики беше седнал на пясъка и гледаше ту мене, ту офицера. Казах му да стане и да върви с мен.

– Къде ще ме водиш? – попита ме той.

– При жълтия тана.

– При жълтия тана? Истина ли?

– да.

– А къде е той?

– В селото.

– Не е ли в голямата лодка?

– Не, той е в селото.

– Не лъжеш ли?

– Защо ще те лъжа? Аз отивам при него. Ако искаш, ела и ти, ако не – върви отгрибай водата в лодките.

– О, Андо! Ще дойда, Андо!

И той защъпука с босите си крака след мене.

Отидохме в селището. Недогорелите колиби още димяха. На мегдана зееше дълбока яма от снаряд. Близо до нея лежеше по гръб убита жена с окървавено лице, а до гърдите й беше се притиснало малко детенце с откъснати крака.

Влязохме в колибата на първожреца. Тя беше непокътната. Рогозките и гърнетата бяха по местата си. Японците нищо не бяха задигнали.

– Вземи "белите листа" – казах аз на първожреца.

– Защо? – попита ме той, като ме погледна недоверчиво.

– Защото ще ти потрябват. Сега ще отидем при жълтия тана. Жълтият тана ще каже: "Не, тоя човек не е Арики. Арики има "бели листа", а тоя няма".

Арики ме гледаше с подозрение и се колебаеше. Не го ли лъжа? Не искам ли да му отнема "белите листа"? Те бяха неговата сила, с тях първожрецът заблуждаваше туземците. Ако ги загуби, с какво ще заплашва непослушните?

– Вземи ги и да вървим по-скоро при вожда на пакегите – настойчиво казах аз. – Той ще ти даде коняк и цигарки. Много коняк и много цигарки. Ще ти даде гривни и гердани. Всичко ще ти даде. Вземи "белите листа" и да вървим.

Аз наистина исках да унищожа "белите листа", за да отнема от ръцете на първожреца най-силното му оръжие, което всяваше страх у туземците и ги караше безпрекословно да му се подчиняват. Арики подозираше това и се колебаеше. Но като чу, че главатарят на пакегите ще му даде много коняк и много цигари, забрави всичко. Той разбута нара, пъхна ръката си под бамбуковите пръти и измъкна оттам дневника на яхтата. Сложи го в една торба и отново тръгнахме.

Стигнахме в селото. Мислех да намеря касетката с дневника на Магелан, за да я отнеса при туземците, и се насочих към колибата на Смит и Стерн, от която бяха останали само купчина пепел и няколко недогорели, овъглени греди, но веднага се отказах от това свое намерение.

Близо до гората десетина войници от морската пехота бяха заели позиция в набързо изкопан окоп. На няколко крачки от окопа, прикрит зад дебело дърво, лежеше млад сержант с готов за стрелба автомат. Щом ни видя, той ни извика нещо и тръгна към нас със ситни крачки. Подадох му бележката на капитана. Сержантът я прочете, като мърдаше дебелите си устни, огледа подписа, печата и ми я върна. След това отдаде чест, отиде на предишното си място и отново залегна зад дървото. Ние не го интересувахме вече.

– Да вървим! – казах аз на Арики.

– Къде?

– При жълтия тана.

– Нали каза, че е в селото?

– Бил в селото, но тоя жълт дявол ми каза, че отишъл горе на хълма в малката колиба.

Над селото, на върха на един хълм, имаше малка колиба, в която ловците се подслоняваха в лошо време, а понякога и преспиваха в нея, когато замръкваха в джунглата. Целта ми беше да отведа Арики колкото се може по-далеч от японците, а след това вече лесно щях да се справя с него. Тръгнах решително и си мислех: "Какво ще правя, ако откаже да излезе от селото? Пред очите на японците не бих могъл насила да го заставя да върви с мен. Нима планът ми ще пропадне в последния момент?" А планът ми беше да отведа Арики в джунглата при племето. Ще ми повярва ли първожрецът и този път, или ще разбере какво му готвя? Обърнах се и видях, че той вървеше подире ми. Бавно и колебливо, но все пак вървеше...

Навлязохме в гората. Пътеката беше стръмна. Изкачвахме се бавно, като се хващахме за лианите, превързани като въжа за дърветата. Без помощта на тия лиани човек би трябвало да пълзи – толкова беше стръмна пътеката. Освен това дебелите корени на гигантските дървета тук и там препречваха пътя ни и образуваха високи прагове, които също затрудняваха изкачването. Арики се умори и аз трябваше често да го чакам, докато си почиваше.

Когато най-после се изкачихме на хълма, пред погледа ни се откри голяма част от брега и целият залив. Долу се виеше син пушек от недогорелите колиби. Виждаха се и двете подводници – те приличаха на кибритени кутийки, захвърлени в безкрайната шир на океана.

– Ох, да починем! – въздъхна Арики и тежко се отпусна на земята.

Стори ми се, че за един ден той беше остарял с десет години. На лицето му беше изписано страдание. Той притвори очи – същите очи, в които до вчера горяха зли пламъчета. Бях готов да му кажа истината и да го оставя сам да реши да отиде ли при племето, или да се върне при японците. Но като си спомних колко горчивини беше ми причинил – не само на мен, но и на много туземци, – аз си казах: "Не го съжалявай. Той напълно е заслужил участта, която го очаква. Всяко ненаказано престъпление насърчава престъпника..."

Отново тръгнахме и след половин час стигнахме до колибата. Тя бе построена до висока скала, от която скачаше малък поток. В течение на векове водата беше издълбала в гранита дълбок вир, в който водата се виеше на въртопи и се пенеше. Наоколо се издигаха високи дървета, чиято сянка падаше над водопада. Тоя красив, притулен кът сякаш бе създаден само за отмора. Човекът, който пръв е дал идеята да бъде построена тук тази малка колиба, положително е бил поет по душа и сърце.

Седнах на края на скалата. Долу под мен водата бучеше и пръскаше хиляди ситни капки, които блестяха на слънцето с всички цветове на дъгата. Арики се изкачи по стъпалата, издълбани в гранита, и надзърна в колибата.

– Жълтият тана не е тук! – извика той смутен.

Аз мълчах. Първожрецът бързо слезе при мен и пак извика:

– Чуваш ли, Андо? Жълтият тана не е тук! Ти ме излъга!

– Да, излъгах те! – признах аз.

Бях смутен. Не можех да гледам първожреца в очите, макар да смятах, че той напълно заслужаваше участта, която му готвех:

– Какво ще правиш с мен, Андо? – проплака Арики. – Къде ме водиш?

– При тана Боамбо.

– Не, не! – извика Арики отчаян и отстъпи назад. – Искам да ме заведеш при жълтия тана! Ти обеща! Ти ми каза, че жълтият тана ще ми даде много коняк и много цигарки!..

Отвърнах глава от противния старец. Да, той беше непоправим. Дори и сега в него не заговори съвестта. А колко прегрешения тежаха на побелялата му глава! Тоя човек не заслужаваше съжаление и милост...

– Върви с мен, подлец! – извиках му строго и като го хванах здраво под ръка, поведох го по пътеката през високата трева аланг-аланг, която покриваше поляната около колибата.

– Не, не! – задърпа се първожрецът и седна в тревата. – Няма да дойда! Не искам да отивам при Боамбо! Той ще ми отнеме седемте пояса на мъдростта и ще ме прогони в джунглата! Не искам, чуваш ли! Заведи ме при жълтия тана! Шамит каза, че жълтият тана има много коняк и цигарки.

– Върви с мен, нещастнико! Ти измени на своето племе и отиде при неговите врагове. За коняк и цигарки си готов да продадеш рода си и цялото племе! Ставай! Живо!

Като разбра, че не се шегувам, Арики стана и тръгна бавно пред мен с наведена глава. Той приличаше на престъпник, чиито вериги му тежат повече от извършеното престъпление.

– Веднъж ти ми каза, че има добри пакеги – мърмореше той, като пристъпяше едва-едва по утъпканата пътека. – И Шамит ми каза днес: "Пакеги нанай-нанай". О, той ме излъга! И ти ме измами! Защо? Арики е стар. Арики е уморен. Арики не може да върви...

Все пак той вървеше, макар и бавно. Навлязохме в гората. Изведнъж ни обгърна полумракът на тропическия лес, сякаш слънцето беше угаснало. Отвсякъде лъхаше прохлада. Наоколо се издигаха дебели и високи дървета, чиито мощни клони, преплетени с гъста мрежа от лиани, образуваха над главите ни непроницаем свод, през който едва проникваше ярката светлина на деня. В тишината на тоя полумрак човек се чувствува самотен и безпомощен.

Неочаквано иззад едно дебело дърво излезе млад туземец и ни препречи пътя с дългото си копие. Цялото му тяло от главата до петите бе намазано със сажди, а лицето, гърбът и гърдите му бяха нашарени с бели черти, които показваха, че племето е във война.

– Стой! – извика младият мъж и насочи копието си към нас. – Къде отивате?

– При тана Боамбо – отговорих аз.

– А къде бяхте?

– При пакегите.

– При жълтите дяволи – поправи ме той.

Младият мъж ни изгледа подозрително и попита:

– И Арики ли беше при тях?

– И той.

– Значи, истина е! – мрачно каза младият туземец. – Всички разправят, че Арики останал при жълтите дяволи...

– Да, той беше при тях – потвърдих аз.

– Ух! – стрелна го с очи туземецът. – Предател! Сега гневът на Дао ще се стовари върху старата ти глава. Да вървим! – И като тръгна пред нас, той ни предупреди: – Внимавайте! Ако видите на пътеката стрела или копие, не го пипайте – то носи смърт. Ако лиана или клон са препречили пътеката, не се докосвайте до тях, защото и те носят смърт. Внимавай, Андо! Виждаш ли тази ирена? – И той ми посочи дългото стъбло на палмата ротанг, което препречваше пътеката на височина около един метър от земята. – Тя е смъртоносна. Внимавай!

Той се наведе ниско и пълзешком мина под лианата, без да я докосне.

По пътеката имаше още много такива смъртоносни препятствия. Всяко от тях бе превързано с тънък канап, прикрит в буйната зеленина. За другия край на канапа бе превързана скрита в зеленината изопната тетива, на която бе прикрепена отровна стрела. Едно леко докосване до забито в земята копие или до тънка лиана, която е препречила пътеката – и от гората излита отнапред нагласена отровна стрела и се забива в тялото на този, който се е докоснал до копието или до лианата.

"Японците мъчно ще завладеят острова – мислех си аз. – Те превзеха само крайбрежието около залива и селището на туземците, но едва ли ще проникнат във вътрешността, ако всички пътеки са осеяни с тия хитро направени смъртоносни препятствия".

Пътеката лъкатушеше през непроходимия лес, покрай дънерите на вековни дървета и се спусна в дълбок дол със стръмни брегове и сипеи, подкопани от прииждащите води през време на поройните дъждове. Но сега в тясното корито протичаше само плитка вадичка с кристално бистра вода. Утолихме жаждата си и си починахме, след това се заизкачвахме по отвъдния склон. Той беше много стръмен, а пътеката се простираше право нагоре като по опънат конец и ние трябваше да пълзим и да се хващаме за корените на дърветата или за коловете, набити в земята специално за тази цел. И ако нашият водач не ни показваше кой корен и кой кол е опасен, положително щяхме да станем жертва на някоя отровна стрела.

Арики се задъхваше от умора. Той проклинаше и мен, и Смит, и всички пакеги, макар че самият той си беше виновен за нещастието, което го сполетя.

III

Най-после излязохме на една малка равна поляна, обрасла с млада трева и изпъстрена с червени, сини и жълти цветя. Наоколо се издигаха високите дървета на джунглата, чиито върхове се губеха в безоблачното небе. Под сенките, направо върху меката трева, бяха се разположили стотина туземци в най-различни пози и положения: едни седяха кръстато, с ръце на коленете и тихо си приказваха, други лежаха по гръб с ръце под главите си, мечтателно загледани към слънчевото небе, трети лежаха по корем и пушеха. Боамбо беше седнал под едно бананово дърво, заобиколен от десетина възрастни мъже. Между тях беше и Гахар. Всички бяха избягали от куршумите и снарядите на японците, но се чувствуваха спокойни, защото знаеха, че скритите в гората отровни стрели и постовете край пътеката ги пазеха от враговете.

Като ме видяха, туземците наскачаха прави и се развикаха:

– Андо! Андо!

– Нашият Андо пристигна!

– Ела при нас, Андо!

Отидох при главатаря. Той ме посрещна със светнал поглед и широка усмивка, зарадван от моето неочаквано появяване.

– Ти си жив, Андо! – възкликна той, като ме потупваше приятелски по гърба. – А аз помислих, че жълтите дяволи са те убили!..

– Жив съм, тана Боамбо – отговорих аз. – Жълтите дяволи ме изпратиха при тебе. Трябва да поговорим... А къде е Амбо?

– Тука съм! – обади се синът на главатаря и като се промъкна между навалицата, дойде и ми стисна ръката над лакътя.

– А Зинга? – попитах го аз.

– Зинга е при другите от нашето село. Там е и майка Щугао.

Той ми обясни, че всички жени, деца и старци, които не могат да мятат копия, отишли навътре в джунглата. Там имало голяма поляна, покрита с високата трева аланг-аланг. Край поляната протичал поток. Жителите на Букту с изключение на стрелците се настанили там на лагер. Всички насядаха под сенките, само Арики остана сам на края на гората. Той беше закрил лицето си с ръце, сякаш не смееше да погледне хората, които до вчера се бояха от него.

– Откъде се взе това куче? – попита ме Амбо, като посочи с ръка първожреца. В гласа му трептеше омраза. Той не можа да обикне първожреца и след като се ожени за дъщеря му.

Разказах на всички за нашия разговор с първожреца в неговата колиба, как той решил да се предаде на японците, как японците го бяха накарали да изгриба водата от лодките и как искаше да го заведа при "жълтия тана". Туземците ме изслушаха възмутени от измяната на първожреца. Те и по-рано не го обичаха и му се подчиняваха от страх, а сега, когато Арики беше престъпник в техните очи, гневът им избухна с голяма сила. Те бяха готови да се разправят с него, но все пак никой не дигна ръка, всички чакаха да чуят какво ще каже Боамбо.

– Арики се предаде на враговете, опозори племето и седемте пояса на мъдростта! – гневно извика главатарят. – Великият съвет ще избере друг пуирара, а тоя ще го прогоним в джунглата при маймуните. – В джунглата! При маймуните! – обадиха се много гласове.

Възмущението на туземците показваше, че те са решили твърдо да се отърват от омразния първожрец.

– А ти защо отиде при жълтите дяволи? – попита ме Гахар.

– Аз не отидох при тях доброволно. Те ме хванаха, преди да успея да се скрия в джунглата, и ме откараха на голямата лодка при своя главатар.

– Чувате ли? – обърна се Гахар към туземците. – Андо не се предал доброволно на жълтите дяволи. Андо се би заедно с нас против тях. Андо е наш!

– Наш! Наш! – обадиха се много гласове. Попитаха ме за Смит и Стерн. Казах им, че и двамата са пленници на японците.

– А как избяга от жълтите дяволи? – попита ме Гахар.

– Не избягах, Гахар – отговорих аз. – Главатарят на жълтите дяволи сам ме изпрати при вас. Той иска да се предадете без бой.

– Да се предадем без бой! Хе-хо! Тоя жълт тана е голям глупак. Неговите стрелци влязоха в селото ни, но тук те никога няма да дойдат.

– Никога! – потвърдих аз. – Жълтите дяволи са силни, когато стрелят от големите лодки. Те са силни и когато се бият на открито място, защото имат много стрели, които изпущат гръмотевици. Но в джунглата те са безпомощни. Тук зад всяко дърво ги дебне смъртта. Жълтият тана знае това и иска да ви измами.

– Няма да ни измами! – извика Боамбо. – Ние ще се бием до последния човек, но няма да се предадем на жълтите дяволи. Анге бу!

Той извади лулата си от малката торбичка, която висеше на гърдите му, натъпка я с жълти листа и запуши, за да разсее гнева си.

Като гледах туземците, аз си помислих: "Тия хора обичат свободата и земята си и няма да отстъпят нито пред оръдията, нито пред картечниците на японците. Тоя малък, но жилав народ няма да загине, дори и ако бъде победен".

Боамбо заповяда да смъкнат седемте пояса на мъдростта от кръста на Арики. Амбо сякаш само това чакаше – тичешком отиде при първожреца и му извика силно, за да го чуят всички:

– Стани, куче! Свали седемте пояса на мъдростта! Живо! Ти не си достоен да ги носиш – не!

Първожрецът се надигна тежко, покорно свали поясите от кръста си и ги даде на Амбо. След това отново седна, без да промълви нито думица.

Амбо подаде поясите на баща си. Боамбо препаса единия, втория даде на Гахар, а останалите даде на петима стрелци и им поръча да ги отнесат в петте села на племето и да ги предадат на таутите. Всеки пояс принадлежеше на едно от селата на племето. Когато избрали Арики за пуирара, те му дали поясите и го облекли със своето доверие. Арики бе злоупотребил с това доверие и сега нямаше право да носи поясите. Те ще бъдат предадени на оня, когото Великият съвет на ренгатите и таутите избере за първожрец.

Макар да беше главатар на племето, в мирно време Боамбо нямаше право да отнема поясите на Арики и да го лишава от длъжността му. Това можеше да направи само Великият съвет на ренгатите и таутите. Но сега племето беше във война, правата на главатаря бяха по-големи, отколкото в мирно време и той ги използува с една решителност, каквато никога по-рано не бе проявявал. Това можеше да се обясни само с едно: измяната, особено през време на война, се смяташе за най-голямо престъпление. Сега оставаше да се види дали Великият съвет ще се съгласи с решението на Боамбо и дали ще прогони Арики в джунглата.

IV

Сутринта рано петимата ренгати и петимата таути от различните села на племето пристигнаха почти едновременно. Всеки от тях носеше в дясната си ръка снопче сухи пръчки. Боамбо ги посрещна мълчаливо и ги заведе по средата на поляната. Към тях се присъедини и Гахар, който беше таути на Букту. Аз разбрах това едва вчера, когато Боамбо му даде един от поясите на мъдростта. Макар да бе мой приятел, по-рано той никога не беше ми казвал, че е таути. Да, Гахар беше много скромен.

Таутите и ренгатите се наредиха в кръг и поставиха сухите пръчки пред себе си. Боамбо застана по средата на кръга и сложи пред краката си сухо подострено колче и малка суха дъска с дупка по средата. По даден знак таутите почнаха да се движат в кръг около главатаря. Когато обиколиха три пъти около него, те се спряха всеки пред своето снопче от сухи пръчки, а Боамбо постла една рогозка и седна върху нея с подгънати крака. Ренгатите и таутите също седнаха. Боамбо взе дървените уреди за добиване на огън, постави подострения край на колчето в дупката и почна да го върти силно със специален уред от дърво и връв, подобен на лък. След силно и продължително търкане стърготините, които бяха се отронили в дупката на сухата дъска, запушиха и се разпалиха. Тогава Боамбо запали дървата пред себе си, а след него ренгатите и таутите запалиха своите дърва. Когато седемте огъня се разгоряха, Боамбо стана и доведе таутите и ренгатите в кръг, както по-рано, само че сега, като минеше край огъня, всеки от тях се завърташе така, че огънят да го огрее от всички страни. Това означаваше, че те съгряват взаимното си разположение, за да решат въпроса дружно. Тази церемония ми беше известна вече, само че през време на нашето осиновяване я ръководеше първожрецът, а сега – главатарят. Както тогава, така и сега таутите и ренгатите обиколиха три пъти огньовете и отново седнаха по местата си. След това Боамбо запали лулата си от своя огън, смукна три пъти дим и го изпусна веднъж към зенита, втория път към земята и третия – към слънцето. Лулата обиколи всички таути и ренгати и отново се върна при Боамбо. Главатарят изтупа неугасналата й пепел в огъня, тури я в малката си торбичка и стана, а таутите и ренгатите останаха седнали на местата си. Боамбо изгледа всички поред, хвърли поглед и към стрелците, които бяха се събрали в кръг, дигна ръка и започна дълга реч против Арики. Той изложи всичко онова, което бях му разказал: как първожрецът решил да остане при жълтите дяволи от голямата лодка и как ме молел да кажа на главатаря на жълтите дяволи, че той е пуирара и ще заповяда на племето да прекрати борбата, ако жълтият главатар му даде коняк и цигари. С една дума, той обвини Арики в измяна. Накрая се обърна към мен и ме помоли да потвърдя това, което той бе казал. Аз повторих всичко, което бях чул от устата на Арики и което бях видял с очите си. Тогава Боамбо се обърна към Арики.

– Ти остана при жълтите дяволи. Ти опозори своя род и цялото племе. Ти си искал да предадеш племето на нашите врагове. Вярно ли е това?

Арики мълчаливо кимна с глава. Той не можеше да отрече обвиненията.

Боамбо се обърна към таутите и ренгатите и каза:

– Арики наруши дадената дума пред Великия съвет и опозори седемте пояса на мъдростта. Какво наказание да му наложим?

Някой попита какво предлага самият Боамбо.

– Предлагам – отвърна главатарят – да отнемем от Арики седемте пояса на мъдростта и да изберем друг пуирара. Предлагам Арики да бъде изключен от Великия съвет. Но той предаде своя род и трябва да бъде отстранен и от него. Нека иде да живее в джунглата при маймуните или в планината при друго племе Анге бу!

Ренгатите и таутите кимнаха с глави в знак на съгласие. Арики мълчеше с наведена глава. Сега той не приличаше на оня самонадеян, нахален и властолюбив първожрец, който заплашваше туземците с "белите листа", а по-скоро на човек, влачен от мътен порой – отпаднал, безпомощен и отчаян. Но никой не го съжаляваше.

– Стани! – извика му Боамбо. – Какво ще кажеш?

– Няма какво да кажа – съкрушено отвърна първожрецът.

Боамбо го изгледа сърдито, но в същия миг в погледа му загоря искрата на съжалението и той каза с омекнал глас:

– Махни се от очите ми, не мога да те гледам!

Арики се отмъкна настрана като бито куче.

– А сега да изберем нов пуирара – обърна се Боамбо към ренгатите и таутите. – Кой е най-достоен между таутите да носи седемте пояса на мъдростта? Кажете, аз слушам!

– Нека тана Боамбо каже! – обади се един от таутите.

– Нана, ще кажа! Аз мисля, че Гахар, син на рода Бантенго и брат на рода Бинторонга е най-достоен да носи седемте пояса на мъдростта. Съгласни ли сте, комунатуа?

– Съгласни! Съгласни! – в хор отвърнаха таутите и ренгатите.

Тогава Боамбо се обърна към Гахар и го запита:

– Какво ще кажеш Гахар, син на Бантенго и брат на рода Бинторонга? Съгласен ли е да служи вярно на племето занго и обещава ли да пази седемте пояса на мъдростта чисти?

Гахар се смути. Види се, той не бе очаквал такова предложение и сякаш се срамуваше от голямата чест, която му правеше Великият съвет. Като пристъпяше от крак на крак, той стеснително гледаше главатаря с живите си черни очи, сякаш го питаше: "Защо направи това? Нима аз съм най-достойният?"

– Съгласен ли си? – повторно го попита Боамбо.

– Съгласен – тихо отвърна Гахар.

Таутите му подадоха поясите и той ги препаса. С това церемонията свърши. Арики беше наказан. Позорът, който беше лепнал върху челото на рода си и на цялото племе, остана негов личен позор. По-късно узнах, че неговият род го изключил и му отнел правото да се нарича син на племето занго. Арики взел личните си вещи – брадвата, която бях му подарил, копието, лъка, стрелите и една торба с варени батати – и потънал в джунглата...