Текст книги "Сянката на Бога"

28.

Трябваше да помисли. Или още по-добре… да не мисли.

Свещеникът се бе опитал да му каже нещо, без да нарушава дадения обет. Нещо за различните шапки, които Барези е носил, и за начина, по който нещата се връзваха едно с друго. Само че той не бе успял да го разбере. Защото, ако изобщо имаше някаква логика, Ласитър поне не я виждаше.

Трябваше да потича.

Така бе свикнал да постъпва, когато имаше проблем, с който не можеше да се справи: превключваше мозъка си на неутралност и започваше да бяга. И най-често решението само изплуваше, като дар от небето.

Но в Монтекастело нямаше къде да бяга. Щеше да се наложи да обиколи градчето половин дузина пъти, за да покрие прилично разстояние. Освен това тичането по калдъръмите си беше живо убийство дори в сухо време, а на всичкото отгоре уличките така криволичеха, че би било абсурд да набере скорост. А колкото до пътя надолу по склона, нищо не би могло да го изкуши да се затича по него. Със същия ефект можеше да се хвърли от някоя скала и после да се върне с катерене.

Така че направи следващото най-добро нещо. Качи се в колата и подкара без цел извън града, в посоката на Сполето, налагайки си да не мисли с надеждата, че отговорът сам ще изскочи от някъде. Шофирането също понякога му помагаше, макар че като техника за медитация не бе така ефективно, както тичането.

Според картата Сполето отстоеше на четиридесет километра. Идеално, помисли си Ласитър. Час натам и час обратно. Включително разходка из града.

Картата обаче не показваше планинския хребет, разделящ двата града. Свързващата ги отсечка беше всъщност серия от остри завои по асфалтова пътека, прокарана в планината. Пропастта отстрани изглеждаше бездънна. И макар разходката да бе приятна, му отне час и половина, за да стигне до табелата, на която пишеше: „Сполето – 10 км“. Въпреки това не се отказа, докато не настигна един камион, който така и не успя да задмине. Задавен от дизеловите изпарения, започна да проклина идеята си. Накрая, пет километра преди Сполето, стигна до бензиностанция на „Аджип“, където просто зави обратно. От деня бе останала само светла ивица над билото на планината. Часовникът на таблото показваше шест и петнайсет.

– Изпусна го за малко – възкликна Хю, когато Ласитър се появи в пансиона.

– Кого?

– Не си остави името. Каза, че бил приятел.

Ласитър внимателно го изгледа:

– Нямам „приятели“ из тези места. Остави ли съобщение?

– Не, каза, че искал да бъде изненада. После попита къде може да те намери и… – Хю се намръщи: – Казах му, че си при падрето.

Ласитър застина и като видя това, Хю направи виновна гримаса.

– Грешка, нали?

– Не знам. Как изглеждаше?

– Голям. Грамаден!

– Италианец? – попита Ласитър, на което Хю само кимна. – Има ли изход отзад?

Хю се сепна и после енергично закима:

– Да – увери го той и го поведе по коридора, през кухнята, за да излязат на улицата зад пансиона. – Страшно съжалявам, Джо.

– Забрави! – Джо вече тичаше към църквата.

Не след дълго се озова в тъмна задънена улица, на която светеше един-единствен прозорец. Луната се гушеше в плътна облачна пелена. Знаеше, че има вероятност „приятелят“ – изглежда Матрака – да го чака край църквата или на площада, но беше решил на всяка цена да се види със свещеника. В края на краищата, това все пак беше църква. После можеше да помоли падрето да го изпрати до пансиона.

Но явно беше объркал пътя, защото вече би трябвало да е на площада. Обърна се и уж се върна назад, но затъна още по-дълбоко в лабиринта. Накрая, когато вече се бе отчаял, случайно зави наляво и изведнъж излезе на Пиаца ди Сан Фортунато.

Пред него се разстилаше облак пара от дъха му. Дишаше тежко, но не само заради бягането, а и заради адреналина. Тялото му буквално плуваше в адреналин. Усещаше го да се излива в сърцето му като водопад и знаейки последиците, спря, преди да излезе на площада. Пое дълбоко дъх. Задържа въздуха. Изпусна го. Повтори… потрети…

В отсрещния край на площада трима мъже стояха до парапета и гледаха към светлините на Тоди. Недалеч от тях собственикът на „Луна“ затваряше заведението, дърпайки върху фасадата желязна рулетка. Единият мъжете при парапета му извика нещо… нещо за цигари, на което собственикът недоволно измърмори. После се върна вътре и едва сега Ласитър се загледа по-внимателно в тримата мъже.

Всъщност беше сбъркал – бяха само двама. Но единият бе широк като къща. И квадратен като матрак.

Беше успокоил дишането си и когато мъжът отново се обърна към Тоди, Ласитър прекоси „на пръсти“ площада и изкачи стъпалата пред църквата през две.

Вътре беше толкова тъмно, колкото и през деня. Свещите горяха в кървавочервените подложки, а глимките в електрическите свещници мъждукаха все така слабо.

– Отче? – тихо прошепна той. – Отче? – повтори малко по-силно, защото първия път думите едва напуснаха гърлото му. Никакъв отговор, което означаваше, че свещеникът е в покоите си. Ласитър тръгна в мрака по пътеката между редиците седалки, съзнавайки, че е закъснял малко повече от допустимото. И все пак свещеникът трябваше да е някъде тук, защото църквата не беше заключена.

Когато заслиза по стъпалата, мъжете все още бяха при парапета и пушеха. Той заобиколи към жилището на Ацети и почука на тежката дървена врата. Тъй като никой не отговори, натисна бравата, видя, че поддава, и влезе. Осветлението беше изгасено, но това нямаше значение. Очите му вече се бяха адаптирали към тъмнината. Тръгна през стаите, повтаряйки: „Отче?“, но така и не получи отговор.

Странно. Започваше да се безпокои. Къде можеше да е Ацети. Върна се обратно в църквата, решил, че свещеникът се моли в някой параклис. Може би, когато го правеше, концентрацията му бе толкова силна, че изключваше света край себе си и затова не го бе чул.

Ласитър нямаше представа какво е да се молиш. Не го бе правил никога. Веднъж Джоуси бе решила, че е модно да си религиозен – увлечението й бе продължило точно три месеца – и бе настояла той и Кати да се редуват с „Отче наш“ преди ядене. А когато идваше време за лягане, ги караше да казват друга молитва – този път пред нея и на колене. Само че Ласитър никога не се бе замислял над изричаните думи. За него те бяха просто звуци без смисъл и значение.

Отново извика, този път по-силно:

– Отец Ацети! Джо Ласитър е.

Нищо.

Една от свещите припламна, изпука, угасна и задими с восъчна миризма, която Ласитър помнеше от рождените дни и празничната торта.

Може би свещеникът бе изпратил някой енориаш до дома. Или някой беше болен и той бе отишъл да го утеши.

Реши да почака. После реши да запали свещ за умрелите. Малък знак сочеше към кутията за дарения и без да се замисли. Ласитър извади банкнота, сгъна я по дължина и я пъхна в процепа. Така и не разбра каква бе банкнотата – един или сто долара. А можеше и да е хиляда лирети. Не знаеше. Не го интересуваше. Главата му бе странно олекнала, готова да се понесе из въздуха. Мъжете отвън… Чул бе някой да казва, че градчето е страшничко.

За Кати, помисли си той, запалвайки първата свещ. За Брендън, нарече втората, чувствайки се малко неестествено, сякаш имитираше чужд, видян някъде ритуал. Така си и беше.

Щеше да почака Ацети още малко, после щеше да потърси изход отзад, за да се измъкне незабелязано от площада. А междувременно… можеше да поседи в тъмното на една от седалките…

Изведнъж десният му крак се подхлъзна и той залитна. Задържа се прав само защото се хвана за гърба на най-близката седалка.

Погледна към пода, там, където се бе подхлъзнал. В тъмнината нямаше цветове, но видя някакво петно. В същия момент носът му долови някаква миризма, напомняща му за… щандовете за месо в големите магазини.

Вгледа се отблизо и видя струйка кръв. Проследи я до изповедалнята. Не искаше да стъпва по нея, но нямаше избор.

Никога преди не бе влизал в изповедалня, така че, когато дръпна завеската, сърцето му сякаш спря, тъй като видя, че кабинката е празна. Облекчението му обаче бе краткотрайно. Огледа се и видя, че кръвта изтича изпод преградата между двете отделения. Вече нямаше никакво съмнение какво ще намери от другата страна.

Подметките му лепнеха и сърцето му отново заби тежко. Дръпна втората завеса. Ацети седеше, подпрял лице в разделителната решетка. В дясното му слепоочие имаше малка входна дупка, а изходното отверстие беше с размера на юмрук. Нямаше нужда да се вглежда, за да установи, че стената отзад е посипана с парчета мозък.

Куршум с ниска скорост. С мек връх. От онези, които се разпадат и разкъсват всичко наоколо. Така наречените „дум-дум“. Едно време си ги правеха сами, като изрязваха кръст върху върха на куршума, днес обаче вече се продаваха. Много по-добри.

Свещеникът явно бе седял в кабинката, притиснал ухо върху малката метална решетка. Убиецът бе влязъл от другата страна, беше седнал на пейката и със започването на изповедта бе извадил пистолета си. „Прости ми, отче, защото съгреших.“След това бе стрелял от упор, използвайки куршум, с който можеше да се убие и слон.

Отне му минута да изтегли тялото на Ацети от кабината. Не знаеше защо го прави. Може би защото Ацети изглеждаше някак… притеснен вътре. Искаше му се да подложи възглавничка под главата му, но…

Остави го на пътеката и тръгна към олтара. Затърси изход, но попадаше все на непознати предмети и странни места. Изход като че ли нямаше. Църквата явно бе залепена отзад за други сгради, което го поставяше пред простата алтернатива: или да остане, или да излезе. С уговорката, че ако решеше да излезе, трябваше да го направи през главния вход.

Отвори вратата с леко побутване, спря за момент на площадката пред стъпалата и огледа площада. Беше пуст и ярко осветен от луната. Бързо заслиза надолу към фонтана, чието гъргорене бе единственият звук в нощната тишина. Лунната светлина блещукаше по изтичащата от лъвската паст вода.

И тогава го зърна.

Видя го под лунната светлина на ъгъла, където Виа делла Феличе излизаше на площада. В следващата секунда луната се скри зад облак и мъжът изчезна. Ласитър дори се поколеба дали изобщо го е видял. Обърна се към втората улица, чието име не знаеше, и тръгна към нея, но в един момент тъмнината оживя и пред него изникна нещо като стена.

Матрака!

Ласитър побягна. Само че нямаше как да избяга.

–  Ecco! Cenzo! – тихо извика Матрака. Гласът му бе изненадващо тънък, почти женски.

Ласитър огледа площада, попивайки с поглед всичко: фонтана, църквата, кафенето, стената. Наистина нямаше как да изчезне. Матрака и по-дребният приближаваха. Виждаше в мрака зъбите им. Усмихваха се.

Ласитър тръгна заднешком, без да се вълнува накъде отива – важното беше да е по-далеч. По-малкият бръкна в джоба си и извади нещо като „Валтер“ със заглушител на дулото. Затегна заглушителя и зашепна на приятеля си. Гърбът на Ласитър докосна парапета. И това беше всичко. Краят на пътя…

Мъжете се приближаваха все така спокойно. Вече различаваше и лицата им. Онзи с пистолета беше по-млад и грозен. Приличаше на камила, сякаш, когато се е раждал, го бяха изтегляли за лицето с форцепс. Погледът му беше тежък, очите изпъкнали, косата толкова ниско подстригана, че изглеждаше като сянка по черепа му.

Матрака беше от по-друг сорт. Целият квадратен и като че ли имаше нужда да се бръсне през час. Косата му беше плетеница от къдри и дори от това разстояние Ласитър виждаше яростта в очите му.

Мога да се хвърля срещу тях, мина му през главата. Или обратно – да скоча долу и да видя какво ще се случи. Никоя от възможностите не му се видя привлекателна, но едната може би даваше малко по-големи шансове за оцеляване. Искаше да се обърне и да прецени последиците от падането: щеше ли да бъде отвесно или имаше някакъв наклон, който поне малко да смекчи удара. Макар вече да беше гледал в урвата, не можеше да си спомни, а най-лошото бе, че не можеше и да откъсне поглед от двамата убийци, които се приближаваха все повече.

Ласитър не знаеше, че решението всъщност е взето. Разбра го, когато малкият вдигна пистолета. Тогава почти небрежно сложи крак на парапета и се оттласна в пропастта. Зад него, някъде горе, се чу изпукването на три бързи изстрела. Но той вече падаше, падаше във въздуха удивително дълго.

Мъртъв съм! Покойник. Ето сега! Край… Тъмнината се завъртя, но очите му бяха безполезни, а образите – невъзможни за обработка. И тогава, без никакво предупреждение, гравитацията заби тялото му в склона, изтръгна въздуха от гърдите му и Ласитър се затъркаля надолу. След малко отново излетя като гюле във въздуха, после пак се приземи, неспособен да овладее ситуацията. Инстинктивно намери удобен момент, за да прибере колене до гръдния си кош и да покрие главата си с ръце.

Последната му свързана мисъл бе, че ако се удари в нещо, това ще сложи край на мъченията му. Не беше опасение, нямаше време за това – просто го помисли. Примерно в скала… Глава… скала… глава като яйце… яйцето се счупва… мозъкът се пръсва навсякъде. Или в дърво… дърво… разкъсва ме на две. Ъгълът на падане… Наука… Инерцията…

И тогава, точно като бейзболист, втурнал се към втора база, се озова с краката напред, използвайки ги като спирачка, докато ръцете му заораваха в пръстта. Заби се в някакъв храст. Един нокът му се чупи. Затвори инстинктивно очи, за да ги запази от тръните. Накрая спря рязко, подпрял с крака си голям камък.

В безопасност.

Освен ако не беше вече мъртъв. Но не можеше да е мъртъв. Болеше го прекалено много. Навсякъде. Отдясно в ребрата му пламтеше горски пожар – това беше мястото на скорошната му контузия, – а в глезена му сякаш се беше забил кол. Сопраното на остра болка го прониза от дясното ходило нагоре по крака. Усещаше в устата си вкус на кръв, кожата на бузата му бе ожулена… и го беше страх да помръдне.

Ами ако опиташе да стане и нищо не се получеше? Болеше го, беше объркан и парализиран от страха да не е парализиран. Така че лежеше и гледаше към луната, която си играеше на криеница с облаците. Във въздуха се носеше тежка борова миризма, а нощта изглеждаше неестествено светла. Дочу в далечината чуруликане на хиляди птички.

Какво?!

Къде съм?

О, да!

Трябваше да стане. Ако не успееше да помръдне, поне можеше да се развика, за да даде възможност на Матрака и на приятеля му да го намерят и да сложат край на мъките му с куршум.

Със стон се обърна по корем, хвана се за един клон наблизо и се изправи на крака. Залюля се леко, огледа се и видя, че е на склона, малко под градската стена, на място, което беше относително равно. Паркингът се намираше на стотина метра от него, а от другата му страна бе игрището – ярко осветен остров в нощта. Чу отново свиркането и разбра, че не бяха никакви птички, а остри освирквания в типично италиански стил. Официална среща, реши Ласитър. Твърде много шум и светлина за махленски двубой.

Отупа дрехите си и потърси нещо за подпиране. Намери един откършен боров клон и опита да се облегне с цялата си тежест на него. Огъна се, но издържа.

Закуцука в посока на паркинга, опитвайки се да игнорира болката в глезена. Каквото и да бе поражението там – счупване или изкълчване, – усещаше, че нещата се усложняват с всяка крачка. А му предстояха доста крачки. Отиването до паркинга му отне десет минути. Когато пристигна, публиката на игрището дружно изрева. Някой явно беше отбелязал гол.

Паркингът беше малък и вероятно заради мача – пълен с коли и велосипеди. Ласитър застана в сянката на един кипарис и затърси с поглед наетата кола, с която бе пристигнал. Изплаши се, че може да е блокирана. Слава Богу, не беше. Тъкмо се готвеше да тръгне натам, когато на петнайсетина метра от нея някой запали запалка на задната седалка на черен роувър. Не можеше да различи лицето, но в колата имаше двама души, които явно не бяха любовници.

Пое дълбоко дъх.

Ами, разбира се. Градът можеше да се напусне само по един начин. Не беше необходимо Матрака да е титан на мисълта: ако не се бе убил при падането, къде другаде щеше да отиде освен при колата? И какво друго му оставаше – да се изтърколи до полите на шибаната планина и да отиде на автостоп до Тоди?

Можеше, естествено, да се върне обратно в Монтекастело, но така оставаше в капана. Замисли се за футболното игрище. Стигнеше ли до него, можеше да се загуби сред тълпата. Но как? Дрехите му бяха разкъсани и окървавени – за щастие само малка част от кръвта беше негова, – лицето му беше насечено от клоните, а и едва вървеше. Изводът беше, че в Италия не съществуваше тълпа, достатъчно голяма, за да го приеме – в мига, в който хората го видеха, сигурно щяха да закрещят от ужас. От друга страна, ако се добере до полицията… Какво тогава? Щяха да го задържат поне докато намерят преводач. После щеше да бъде в безопасност, но само за кратко. До момента, в който „Умбра Домини“ или СИСМИ се свържат със своя човек сред надзирателите, което за страна като Италия изглеждаше напълно правдоподобен сценарий. В такъв случай, щеше да увисне на собствения си колан в килията още преди да се е съмнало.

Значи и това се изключваше. На всичкото отгоре роувърът му отрязваше пътя към игрището или полицията.

Колелата се падаха точно срещу него. Редицата беше дълга и в нея бяха натъпкани всякакви марки и модели. Ласитър се приведе и се запромъква към тях. Не след дълго намери, каквото му трябваше – стар английски бегач, чийто собственик не бе сметнал за нужно да го заключва за стойката.

И все пак незабелязаното измъкване от паркинга нямаше да бъде лесно. Но ако Матрака и приятелят му следяха повече колата му, може би нямаше да обърнат голямо внимание на някакъв велосипедист. От друга страна, имаше вероятност да се загледат. Ако го направеха, всичко щеше да приключи доста бързо. Просто щяха да го застрелят в главата и да си заминат.

Поколеба се, но накрая прецени, че няма други възможности. Ако се движеше достатъчно бързо, можеше да се промъкне покрай тях. Пое дълбоко въздух, яхна колелото, оттласна се с десния крак и започна енергично да върти педалите. Бегачът се понесе към роувъра, набирайки скорост. Едновременно с това нещо запърпори…

Огледа се за причината за шума и веднага забеляза какъв е проблемът: собственикът бе закрепил карта за игра към рамката, така че спиците да я удрят, когато колелото се завърти. По дяволите! Вече приближаваше роувъра и…

Мина покрай него. И се озова на свобода. Беше близо до изхода на паркинга. Можеше да си отдъхне. В този момент обаче двигателят на някаква кола изрева зад гърба му. Погледна през рамо и видя запалените фарове. Миг по-късно потегли и самият роувър.

Вече беше извън паркинга и все още набираше скорост надолу по склона, въртейки яростно педалите. Пътят се виеше около планината като улей на тирбушон и се спускаше към равнината в центростремителна вихрушка… или поне така изглеждаше на Ласитър.

Не можеше да каже с каква скорост се движи, но беше ужасен. Роувърът беше доста назад и единственото, което виждаше от него, бе светлината на фаровете му. Колата се намираше все още някъде по средата на склона и слава Богу, не скъсяваше разстоянието.

Използваше спирачките само от време на време, накланяше се силно на завоите, оставяше на гравитацията да върши работата си и се молеше да не излети във въздуха. Сърцето му биеше до пръсване, вятърът щипеше очите му, а картата се удряше в спиците с такава честота, че направо пееше.

Малко по малко равнината започна да се издига към него. Скоро теренът щеше да се изравни и скоростта му да падне, и роувърът да започне да го застига…

Изведнъж се озова на равното. Спусна се от планината като топка за боулинг и полетя със силата на инерцията към овощната градина, която помнеше от преди. Тя отстоеше на по-малко от километър, но когато стигна до нея, вече натискаше педалите здраво, а роувърът не го изпускаше от фаровете си.

Все пак първи навлезе в горичката. Покара още малко, спря, остави колелото да падне и закуцука сред дърветата.

Мястото бе удивително подредено: изкуствена горичка, в която всички дървета се намираха на еднакво разстояние от съседите си и бяха горе-долу еднакво големи. Нямаше ниска растителност и клоните бяха подрязани до около два метра над земята.

Ласитър се обърна и видя роувърът да навлиза в поляната пред горичката. Фаровете му бяха включени на дълги светлини. Спря и известно време двигателят му работи на празен ход. След това фаровете изгаснаха, вратите се отвориха и Матрака и партньорът му слязоха.

Ласитър остана неподвижен и неспособен да повярва, че това се случва на него. Мястото му не беше тук. Той имаше прекалено много връзки, за да стигне до положение да се крие зад някакво си дърво в нечия си гора. Разполагаше с вселена от информация и цели корпорации се бореха за нея. Силни мъже на три континента работеха за него и бяха готови да направят, каквото им нареди… А сега се бе озовал тук, в тази рехава горичка, и търсеше дърво, зад което да се скрие, след като едва бе избягал от една църква. На колело!

Студено е, дявол да го вземе, и с този глезен… Усещаше, че е силно отекъл. Но не беше счупен и или ендорфините потискаха болката, или изкълчването не бе чак толкова лошо. Все пак можеше да ходи.

Някъде в далечината ромолеше река и Ласитър пое натам, разчитайки на прикритието на шума. А ако се стигнеше до най-лошото, можеше да скочи във водата, да заплува под повърхността и…

… да се удави. Температурата на водата едва ли беше над десетина градуса.

Зад него изпукаха някакви клонки и той се обърна. Камилата се приближаваше, внимавайки къде стъпва. Имаше наперената походка на хищник. Ласитър се скри зад едно дърво и зачака. Изведнъж мъжът спря, огледа се ненужно във всички посоки, дръпна ципа на панталона си, с дълга въздишка се обърна срещу близкото дърво и започна да се облекчава.

Ласитър виждаше парата от струята и знаеше, че сега противникът му е максимално уязвим. Ако изобщо можеше да се справи с него, това бе шансът му. Пое дълбоко дъх, задържа го и излезе иззад дървото.

Ако можеше да се движи нормално, сигурно щеше да измине разстоянието на четири-пет големи крачки и щеше да свали италианеца с удар със сдвоен юмрук по главата. Бе добър посрещач в бейзбола и знаеше, че ако го направи както трябва, Камилата ще рухне на земята с пишка в ръка.

Но не се получи точно така. Глезенът му беше доста слаб, а болката бе прекалено силна. Когато прекоси разделящото ги разстояние, италианецът вече бе отстъпил встрани и се бе обърнал. И тогава съвсем неочаквано Ласитър се намери на земята, притиснал дясната си буза в пръста. Десният лакът на Камилата се заби в дясното му рамо, а дланта му се стовари върху врата му. С лявата си ръка хвана лявата китка на Ласитър, а с главата си грубо притисна лицето му към земята.

Ласитър започна да се извива и дърпа, но не знаеше как да разкъса захвата, който в никакъв случай не изглеждаше импровизация. Този човек можеше да се бори, и то добре. Чуваше тежкото му дишане и вдишваше мириса на потта му.

Дълго време лежаха така и се бореха мълчаливо. Пак неочаквано италианецът пусна лявата китка на Ласитър. Посегна за нещо и в този момент баланса на тежестите им се измести. Ласитър замахна с лакът без особен ефект, при което противникът му го сграбчи за косата и изви главата му назад. Луната блесна пред очите му и той си каза: „Сега ще ми пререже гърлото.“

Италианецът му прошепна нещо със сладък, прелъстителен глас. Сигурно му казваше, че му остава секунда живот. Ръмжейки и със сетни сили, Ласитър наведе глава напред, съпротивлявайки се на дърпането назад. Опря брадичка в гърдите си, после отметна рязко глава и я заби в лицето на италианеца.

Мъжът изрева и се претърколи встрани, а Ласитър с мъка се изправи на крака. Някъде откъм полянката се разнесе умолителното: „Cenzo?“.После отново, вече по-високо: „Cenzo?“.Мъжът пред него се изправи на четири крака и разтърси глава, за да я прочисти. С прецизността на футболен вратар Ласитър се приближи към тази глава, разглеждайки я като футболна топка, и с всичката злоба, която успя да събере в себе си, заби обувката си в устата му, очаквайки да види как главата излита към луната. Но Камилата отново го изненада. Той просто пое силата на удара му, изтърколи се по земята и плюейки зъби, скочи на крака, без да изпуска ножа.

Бавно се приближи към Ласитър, впил поглед в неговия. Ласитър нито имаше къде да избяга, нито какво да направи. Затова остана на мястото си до момента, когато италианецът замахна, разкъсвайки ръкава на коженото му яке. Тогава скочи настрани и добре, че го направи, защото италианецът с нов замах опита да разпори корема му.

Гласът откъм поляната отново се разнесе:

–  Cenzo? Smartito a qui? – Камилата не изпускаше от погледа си Ласитър и го обикаляше, дебнейки удобния момент, за да го довърши. – Dove sta, eh?

Това вече беше прекалено. За част от секундата италианецът се обърна раздразнено и когато направи тази грешка, Ласитър се гмурна напред, нанасяйки пет удара за две секунди. После отстъпи крачка назад, за да му позволи да падне… което се оказа грешка от негова страна, понеже противникът му тутакси се хвърли към него.

Ходът му го изненада, но въпреки това успя да удари Камилата още веднъж. Този път ножът изхвръкна от ръката му. Ласитър се хвърли към него, взе го, обърна се и бе пометен. За по-малко от секунда се озова по корем в парализиращ ключ, който го обездвижи от шията надолу. Можеше да мърда единствено ръцете си. Не че му бе от особена полза, защото нямаше пространство.

Но все пак държеше нож, което се оказа достатъчно. Усети в един момент острието да се забива в нещо по-твърдо и в същия миг Камилата изохка. Отново размаха напосоки ръка. Всеки път улучваше, но за съжаление никога достатъчно дълбоко. Накрая Камилата изпищя и се изтърколи встрани. Тогава Ласитър нанесе вече по-свободно нов удар с ножа и сряза нещо… като ластик. Изтърколи се встрани и погледна резултата.

Италианецът седеше на земята с ръце в скута и изненадано изражение. Една от очните му ябълки беше кървава дупка, а от гърлото му бликаше на тласъци струя кръв.

В следващия миг рухна.

Ласитър задъхано се изправи и отново закуцука към реката. Бягай или се бий. В неговия случай и двете. В тялото му пак се разливаше вълна от адреналин и от нея или по някаква друга причина изпитваше жажда. Преди обаче да стигне до реката, силен лъч обходи дърветата в дъга, движейки се отляво надясно и отдясно наляво.

Ласитър се обърна.

Роувърът имаше прожектор до прозореца откъм страната на шофьора и сега Матрака го използваше, за да открие него и партньора си. Светлината беше достатъчно силна, така че сигурно щеше да види „Cenzo“,ако „Cenzo“беше жив и на крака. Само че не беше и никога вече нямаше да бъде. „Cenzo“лежеше по гръб, а колкото до Ласитър, той следеше посоката на лъча и използваше в нужния момент дърветата за прикритие.

Матрака се ослуша за момент, после фиксира лъча. Извади пистолет и се насочи към горичката. Ласитър бе изненадан от бързината му. Не беше предполагал, че човек с тези габарити може да се движи толкова леко и грациозно. Правеха го само някои от Професионалната баскетболна асоциация, На всичкото отгоре, неясно как беше успял да открие мъртвия си партньор, защото отиваше точно към мястото на схватката.

Ласитър не се поколеба. Отново тръгна, колкото можеше по-тихо, този път към поляната. Едва се сдържаше да не побегне, но когато Матрака сърцераздирателно извика „Cenzo“,Ласитър вече не издържа. Хвърли се към роувъра и отчаяно затърси ключовете или поне някакво оръжие.

Изживя разочарование.

Откъм гората се разнесе мощен рев. Ласитър продължаваше да рови в жабката, над сенниците…

Последва ново диво изръмжаване и когато вдигна глава, видя, че Матрака тича право към него, осветен от прожектора като подвижен силоз за ракети. И тогава откри ключовете – бяха паднали на пода. Сграбчи ги, опита единия, втория, третия… и колата запали. Матрака вече бе излязъл на полянката и насочваше пистолета си.

Ласитър включи роувъра на задна и се понесе към пътя. Силуетът на Матрака се смаляваше в нощта, но точно тогава той започна да стреля със спокойствие, което само по себе си внушаваше ужас. Първият куршум улучи единия фар, вторият изплете паяжина по предното стъкло, третият рикошира от капака. Ласитър извъртя колата и незабавно включи на първа. Четвъртият и петият куршум удариха в шасито.

Привел глава, той натисна педала на газта до ламарината и се понесе в посоката, където предполагаше, че трябва да е пътят. Остана все така приведен поне четири-пет секунди, но чу тънък писък, който от доплеровия ефект ставаше все по-басов, докато накрая нощта над главата му запулсира. Надниква над таблото и едва не припадна, когато видя някакъв камион да се носи право срещу него, сигнализирайки ожесточено с фарове и клаксон.

Инстинктивно Ласитър изви волана надясно и след като камионът профуча, изпусна разтреперана въздишка.

В насрещното платно съм, помисли си той. Е, и какво от това!