Текст книги "Сянката на Бога"

16.

Рим. Летище „Леонардо да Винчи“.

Ласитър седеше в салона на бизнес класа, прелистваше измачкания брой на „Таймс“ и чакаше пътниците да слязат. По пътеката до него се нижеше поток от измъчени заради разликата във времето хора със зачервени очи, нетърпеливи да се доберат до терминала… където, разбира се, пак щяха да се наредят на поредната опашка. Когато се изниза и последният превит под тежестта на огромна раница турист, Ласитър хвърли списанието на съседната седалка, стана и без да бърза, тръгна към терминала.

До лентата за багажа имаше автомат за кафе и той натисна бутона за кафе с мляко, заплащайки с три еднодоларови банкноти. Около лентата вече се бе събрала навалица от четири-пет редици. Неотдавнашните му спътници наблюдаваха минаващите пред тях чанти и куфари с изморен хищнически блясък в очите и чакаха момента да се хвърлят напред и да сграбчат своя багаж. Малко по малко тълпата изтъняваше и като течност в скачени съдове се преливаше в посока на гишетата за паспортен контрол, където, естествено, отново трябваше да се чака.

Ласитър бе пътешествал прекалено много, за да споделя техните вълнения. Затова, когато чантата му излезе от люка и тръгна да обикаля с лентата, той остана при автомата, невъзмутимо допивайки кафето си. Следеше въртящата се чанта, докато не свърши с кафето. Накрая я свали от лентата и все така без да бърза, мина покрай едно от гишетата на паспортния контрол, където служителят само хвърли поглед на добре познатия му американски паспорт и му махна с ръка да минава.

Почти беше забравил колко грозно е римското летище. Инженерът в душата на Леонардо сигурно би се възхитил на летящите машини, но художникът в него несъмнено би се намръщил при вида на мрачния терминал, задушните салони и скучаещите карабинери. Летището оставяше впечатлението, че дори в деня на откриването си е било мръсно и неподредено.

Днес бе задръстено с върволици плъзнали по екскурзии туристи от цял свят. Треньорът на финландски отбор по боулинг, подкрепян мълчаливо от събралите се зад него играчи, спореше със строга италианка, седнала зад гише под огромна червена въпросителна. Двойка дребнички италианци си пробиваха път из тълпата, тикайки най-големия куфар, който Ласитър някога бе виждал – небесносин пластмасов сандък, надеждно омотан с ластични въжета за бънджи скокове. Загърнати в националните си одежди арабки седяха на пода, заобиколени от деца. Италиански бизнесмени и туристи сновяха насам-натам, бутайки и дърпайки количките си с багаж през невъобразимата гълчава. Водачи на групи се мятаха от една опашка на друга с бележници в ръка и задаваха едни и същи въпроси, опитвайки се междувременно да залепят стикери върху ръчния багаж на поверените им хора. Патрулни двойки бавно крачеха сред тълпата, преметнали автоматично оръжие през рамо. Без да обръща внимание на всичко това, Ласитър намери пътя към изхода на терминала и се огледа за такси.

Денят беше мрачен и студен. Във въздуха висеше някаква мъгла, която по чудо не преминаваше в дъжд. Ласитър се договори за приемлива цена и седна на задната седалка на таксито. Едва сега позволи на погледа си да се зарее сред внушаващото недоумение жилищно строителство и индустриалните предградия, разгръщащи се като ветрило по пътя от летището към града. Струваше му се, че страна като Италия би могла да се справи по-добре с градоустройствените си проблеми.

Оказа се, че наистина може. Хотелът „Хаслър Медичи“ се издигаше над реставрираните неотдавна Испански стъпала, а прозорците му гледаха към Виа Кондоти, „Чайната на Бабингтън“ и местния Макдоналдс. Дългокосо момче и приятелката му стояха на улицата пред хотела и раздаваха листовки на минаващите. Ласитър взе подаденото му листче и си заслужи усмихнатото grazie.

Когато се регистрира, облеченият във фрак администратор му се извини за евентуалните неудобства и му обясни причината за присъствието на младежите. След векове на безконтролно използване стълбището се било изтрило до степен, когато или трябвало да бъде основно ремонтирано, или да бъде обявено за руина. Наложителният ремонт бил направен след дълги отлагания, а завършването му било ознаменувано с церемония по прерязване на лентата. Само че веднага след официалното откриване – и разбира се, след съответното отразяване на събитието в пресата – Испанските стъпала отново били обявени за затворени. За да не се износели пак!

Самата идея караше служителят на рецепцията да заеква от възмущение:

– Значи оправят ги, а после се подсигуряват никога вече да не се налага да бъдат ремонтирани! – Циничен смях. – Само че нещо забравят! Това са стълби и те са тук не току-така. – Поклащане на главата. – Днес… ето, отворени са. Утре? – Безпомощно вдигане на ръце. – Не, не мога да обещая. – Усмивка и подаване на ключа. – Добре дошли във Вечния град, мистър Ласитър.

Стаята му беше голяма, тиха и луксозно мебелирана. Когато вратата се затвори зад пиколото, той седна на леглото и изтощен от дългия полет, се отпусна назад с въздишка на облекчение. Нямаше намерение да спи дълго, но мрачният дъждовен следобед така предразполагаше…

Когато се събуди, беше тъмно и за момент не можа да се ориентира дали е шест вечерта, или шест сутринта. Остана да лежи в мрака и се опита да фокусира съзнанието си върху това къде се намира и колко е часът. Беше дошъл в хотела по обед. Значи сега трябваше да е вечер.

Стана и за да се разсъни, се залови да подрежда личните си вещи. Сложи четката за зъби и самобръсначката в мраморната баня. Съблече се. Влезе под душа, затвори очи и остави горещата вода да облива раменете му и да прогонва сънливостта. След пет минути смени душа с меката прегръдка на мъхестата хавлия, висяща на закачалка на вратата. После отвори барчето и извади бутилка вода „Пелегрино“.

Освежен и напълно разсънен, разкопча специалната чанта, в която носеше преносимия компютър модел „Компак“, извади го оттам и включи адаптера. Когато компютърът зареди, влезе в Интернет, намери сайт с туристическа информация и свали оттам файла за Рим. После избра номера на частния детектив, който не беше успял да намери нищо съществено за Грималди.

–  Pronto?

– Ъ-ъ… здрасти… Говорите ли английски?

–  Si-iii… – каза го наистина на две срички, като втората завърши с възходяща интонация. В слушалката се чуваше още лудешки смях на дете.

– Търся мистър… Бепи… – Името беше абсурдно.

– Бепистраверси! Това съм аз. Джо ли се обажда?

– Да.

– Джуди ме предупреди, че ще ме потърсиш.

– Разполагаш ли с малко време?

– Да! Абсолютно! И освен това… всички ми казват Бепи.

– Добре… Бепи. Къде би искал да се срещнем? Бих могъл да дойда в твоя офис…

–  Un momento… – Бепи явно сложи ръка върху микрофона, но Ласитър добре чу вика му: – Per! Favore! Ragazzo! – Тишина. Смях. После в ухото му отново се разнесе мекият глас на Бепи: – Мисля… Струва ми се, че… най-добре ще е да се видим в „Ла Розета“. Бихме могли да вечеряме там. – Той даде указания на Ласитър как да намери заведението в Трастевере. – Ще направя резервация веднага.

Ласитър бързо се облече и няколко минути по-късно вече беше на улицата. Купи си „Хералд трибюн“. Недалеч от будката за вестници се отби в малка сладкарничка за чаша кафе. Новините бяха лоши, но кафето бе превъзходно, така че си поръча и втора чаша. Някакъв фонтан наблизо се обливаше в пръски. Масивна тонколона тътнеше встрани до уличен търговец – негър, – специализиран в изписване на името на клиента върху зърно ориз.

„Ла Розета“ беше малка траторияв някогашен работнически квартал, превърнал се още преди години в любимо място както на туристите, така и на жителите на Рим. Ласитър бе ходил там миналото лято по време на една невероятна жега, когато дори лекият повей на вятъра бе посрещан с облекчение. Заедно с Моника бяха яли в някаква остерия,седнали на масичка на тротоара до тясна уличка, по която така и не бяха спрели да сноват мотопеди и мотори. Запомнил бе комбинацията от сладникаво-сантименталната атмосфера на заведението и бензиновите пари навън.

Този път обаче бе зима. Масите и столовете бяха прибрани. „Ла Розета“ приличаше повече на пещера, украсена с висящи от гредите на тавана сплитки чесън. В камината пращеше истински огън. В мига, в който Ласитър влезе, пред него се материализира стилно облечен младеж. Черната му коса падаше до раменете. Беше зеленоок и на устните му играеше лека усмивка. Ако не беше тя, човек можеше да го сбърка с манекен от реклама на „Армани“.

– Джо… нали?

– Да.

– Тони Бепи.

Двамата си стиснаха ръцете и се настаниха на маса в дъното, непосредствено до вратата на кухнята. Разговорът се завъртя около замърсяването на Рим и курса на долара към лиретата. След малко сервитьорът остави пред тях гарафа домашно вино и бутилка „Сан Джиминяно“, след което взе поръчката им.

Когато ги остави, Бепи се наведе към Ласитър и тихо го попита:

– Ядосан ли сте?

– Какво?

– Толкова дебела сметка… за толкова малко информация!

– Каква сметка?

– Говоря за Грималди – облегна се и кимна с разбиране.

Ласитър поклати глава:

– Не, не съм ядосан.

– Не бих могъл да ви обвиня.

– Наистина… – този път Ласитър се засмя, затруднен да продължи.

– Тогава? – попита го леко намръщен Бепи, явно озадачен защо изобщо са тук.

– Говорих… с един човек – обясни Ласитър, – правителствен служител. Според него нашият приятел е много сериозен тип.

– „Сериозен“? – повтори думата Бепи, търсейки смисъла й.

– По-скоро опасен. Човекът, с когото говорих, каза, че ровенето около Грималди може да ти създаде проблеми. Ако не си бил внимателен…

Бепи поклати отрицателно глава. Предложи на Ласитър цигара от пакета „Марлборо“ и тъй като той отказа, попита дали би имал нещо против да запали. Ласитър поклати глава и Бепи въздъхна с облекчение. След миг издуха дълга струя дим в посока към съседната маса.

– Бях… – започна той и се запъна. – Бях… как беше думата? Vigile.Бдителен. Джуди ме бе предупредила да внимавам. Използвах служба, нали се сещате… и когато те приключиха с… – погледна към тавана в търсене на вдъхновение – … общотопроучване, което не показа нищо, аз веднага разбрах, че нашият човек е… как го нарекохте? „Сериозен“.

– Защо?

Неопределен жест с ръка и нова струя дим.

– Ние сме италианци! Разполагаме с най-забележителната бюрократична система в света! Тук има половин милион души, чиято единствена работа е да удрят печати! Удрят, а после вписват името ти в малко списъче. Накрая се събират много такива списъчета! И когато започнете „общо търсене“ и не излезе нищо?! – Той отново се облегна. – Кажете ми… нали сте чували за Шерлок Холмс?

– И какво за него?

– Ами… – Бепи се усмихна загадъчно. – „Имало куче, което не излаяло.“

Ласитър се изсмя. Продължиха с общи теми до момента, когато отново се появи сервитьорът с половин дузина чинии, подредени по дължината на ръката му. Раздаде им ги една по една, така както би им раздал карти за игра. После се отдалечи, а Бепи погледна Ласитър право в очите и го попита:

– Ще ми кажеш ли нещо?

– Какво?

– За СИСМИ ли става дума? За мафията? Или й за двете?

Ласитър на свой ред го погледна в очите, поколеба се за момент и си помисли, че е подценил неоправдано Бепи. Накрая каза:

– СИСМИ. – Бепи кимна, а той довърши: – Добре е, че си бил внимателен.

Италианецът сви рамене:

– И сега си тук заради този човек, нали? Ако не е нещо изключително важно, идеята не е добра. Хонорарът може да не си струва.

– Не се безпокой за хонорара.

Бепи помисли. После събра устни.

– Мога ли пак да попитам? Кой е клиентът?

–  Азсъм клиентът. Джуди не ти ли е казала?

– Знаеш каква е. Спомена само, че си щял да ме потърсиш. Нареди ми да чакам на телефона. Не уточни нищо.

– Добре… работата с този Грималди е, че… той промуши сестра ми в сърцето. И преряза гърлото на сина й.

– О-о!… – Бепи примижа и отмести поглед. – Аз… страшно съжалявам. – Помълча известно време и пак го погледна: – И?

– Имам нужда от помощ.

–  Si-iii – също като по телефона, гласът му се извиси на последната сричка, предавайки по трудноописуем начин състояние на предпазлива готовност.

Ласитър наля на двамата вино, отпи и сви рамене:

– Смятам да посетя два от старите адреси на Грималди… Може все нещо да науча. Бих искал да открия сестра му. Ще се нуждая от преводач и… гид.

Бепи отпи от чашата си, помисли и се наведе напред:

– Ще ти помогна.

– Сигурен ли си?

Бепи направи жест, показващ мнението му за опасностите.

– Ако е, както разказваш – поясни той, – и става дума за нещо лично между теб и Грималди, тогава не се страхувам. Ние сме цивилизована страна. Дори мафията… Те все пак не са социопати. Щом ще ти превеждам, значи ще бъда като тапета на стената, нали така?

Ласитър кимна, макар да не беше напълно убеден, после двамата забодоха вилици в чиниите с пръстенчета пържени калмари и задушени зеленчуци.

Рано на другата сутрин тръгнаха с колата на Бепи – „Фолксваген Голф“. Беше стара, но безукорно чиста. Оставяше впечатлението, че е поддържана от професионалист, което обаче малко се разваляше от пластмасовата фигурка на Ленин върху таблото – на мястото, където по би подхождало да има пластмасов Исус, – както и от малката футболна топка, която висеше от огледалото за обратно виждане. Бепи вкара касета в касетофона и зазвуча Верди.

Последва серия резки включвания и излизания от движението, едва не довела до няколко тежки катастрофи, но всичко се размина само с взаимни ругатни и продължително използване на клаксона, който едва се чуваше през грохота на пиковия час. Ласитър му показа трите адреса, с които разполагаше: единия от паспорта на Грималди, другите два – получени от Уди. Бепи ги погледна намръщено.

– Това са два различни свята – каза той. – Къде искаш да отидеш най-напред?

– На текущия… този от паспорта.

Апартаментът се намираше в Тестачио – работнически квартал, надолу по склона на Авентин. Блокът бе шестетажен, без асансьор и с олющена боя по стените. Единствената му украса бе прането, проснато едва ли не на всеки прозорец. Съсухрена старица метеше тротоара с метла от вейки и си мърмореше под нос.

– Не може да е това – изненада се Ласитър.

– Защо да не може? – попита го Бепи, но погледна за всеки случай листчето с адресите.

– Защото този човек кара рейнджроувър. И защото има къща в Швейцария.

– Не знам, номерът е същият – 114.

Ласитър обаче отказваше да повярва.

– Не, това е някаква грешка.

– Остави ме да поговоря с онази старица – каза Бепи, слезе от колата и се приближи до жената, събрал длани и привел глава в умолителна поза. – Scuzzi, bella… – Отне му само минутка, след което се върна. – Не е идвал от два месеца, но наемът е платен. Да се качим. Може да имаме възможност да разгледаме…

Апартаментът на Грималди се оказа на последния етаж. От шахтата на стълбището лъхаше на готвено зеле. Спряха пред вратата, събирайки кураж.

– Не ми харесва – призна Ласитър.

– Кое? – погледна го Бепи.

– Ами това… – Ласитър направи неопределен жест с ръка. – Правил съм го веднъж, беше в Брюксел, и нещата не се развиха никак добре.

– Така ли?

– Да. Започвам да съжалявам, че нямам пистолет.

– Това ли било – усмихна се Бепи и с движение на фокусник извади от кобур на гърба си „Берета“. – Ето, вземи моя.

Ласитър се смая.

– Боже Господи! – прошепна той. – Веднага го прибери! Ти какво… да не се мислиш за Сам Спейд 2424
  Частен детектив от романа на Дашиел Хамет „Малтийски сокол“. – Б.пр.


[Закрыть]?

Бепи сви примирено рамене, пистолетът изчезна също така магически, както се бе появил, а Ласитър почука на вратата – плахо и неуверено, защото не знаеше кой е вътре или какво има там. Тъй като никой не отговори, той почука повторно, вече малко по-силно, а след това и трети път. Накрая отстъпи встрани и остави Бепи да използва своята виза, за да се справи за секунди с евтината ключалка.

– Продължавам да мисля, че сме попаднали на грешно място – промърмори Ласитър.

Ключалката изщрака и вратата се отвори.

Стаята, в която се озоваха, бе безукорно чиста и празна като монашеска килия. Чамовото дюшеме бе гладко и блестящо, сякаш някой съвсем наскоро го бе лъскал със стоманена тел. Стените бяха голи. На едната имаше само старо дървено разпятие с изсъхнало палмово клонче и никакви други украси или картини. Мебелировката бе повече от оскъдна: тясна метална кушетка, очукан скрин за дрехи, желязно бюро, прав стол, умивалник с пукнато огледало над него. Единственият прозорец гледаше към обсипан с боклуци вътрешен двор, а единственият източник на осветление бе 40-ватовата крушка над главите им.

– Я виж – проговори в един момент Бепи, – човекът четял! – Той взе една от книгите, после погледна друга. – А може би само се моли.

Книгите бяха три. Първата бе Библия, толкова изпоцапана от прелистване, че вече не можеше да се затваря добре. Под нея лежеше латински буквар, а под него – религиозна брошура със заглавие „Crociata Diecima.“

– Това пък какво е? – попита Ласитър.

Бепи му подаде брошурата. Под заглавието имаше голям медальон, в който бе загатнат хълм със семпъл кръст на билото. Кръстът хвърляше дълга сянка. В сянката със златни букви бяха изписани думите „Umbra Domini“.Но Ласитър отново посочи към заглавието „Crociata Diecima“.

– Какво означава това?

– Десети кръстоносен поход – преведе Бепи.

– И?

– Не знам. Не съм суеверен.

– Искаш да кажеш религиозен.

–  Е-е-е-е!… – разнесе се откъм вратата и двамата рязко се обърнаха, очаквайки да видят полиция или нещо по-лошо. Вместо това в стаята влетя възрастен мъж, размаха заплашително пръст към тях, сякаш бяха деца, и завика: – Vietato! Vietato! Vergogna! – После изтръгна брошурата от ръцете на Ласитър, хвърли я обратно на бюрото и ги заблъска към вратата, продължавайки да размахва като метроном показалеца си.

– Какво говори този? – попита Ласитър, оставяйки се да бъде избутан към стълбището.

– Казва, че сме лоши. Казва, че трябвало да ни е срам.

Ситуацията бе много конфузна, но когато най-сетне се озоваха на улицата, и двамата се усмихваха.

– Ама той направо ни изрита – каза Ласитър, докато влизаше в колата. – Какво беше това с пръста?

–  Vergogna! – отговори Бепи, включи на скорост и потегли. – Виж го, още е там! Струва ми се, че се опитва да запомни номера на колата ми.

Ласитър се обърна и видя как старецът на тротоара гледа сърдито след тях.

– А какво е vergogna?

– „Срамота!“ – сви рамене Бепи. После провря ръка през отворения прозорец до себе си и помаха за довиждане. – Е? Сега накъде?

Ласитър извади листа от джоба си и го показа на Бепи:

– Виа Барберини.

Този път сградата беше луксозна. Намираше се северно от Вила Боргезе – един от най-скъпите квартали на Рим. Фасадата й бе облицована с кремав мрамор, а всичко останало бе бронз и стъкло. Намериха домоуправителя във фоайето. Пръскаше със спрей папратите, сгушили се край малкия фонтан. И без да го поглежда, Ласитър бе убеден, че езерото на фонтана е пълно с японски шаран.

В началото домоуправителят не си спомни за Грималди, но пачка лирети опресни паметта му. Възрастният мъж прибра парите и доволно се усмихна. Говорейки с Бепи на италиански, той разказа, че макар да било отдавна, все пак помнел синьор Грималди много добре… него и сестраму. Намигване и многозначително кимване с глава трябваше да подскаже, че Грималди бил делови човек.

– Какво значи „делови“? – попита Ласитър.

Бепи преведе въпроса, а после и отговора:

– Жени и бизнес. Оправяше се доста добре и с двете. – После се засмя. – Si, si! Giacomo Bondi!

Бепи започна да превежда:

– Казва, че бил като…

– Джеймс Бонд, разбрах.

Домоуправителят продължи с описанието на човек, който според думите му бил „по-голям от живота, докато… бум!“. Разпери енергично ръце и описа с тях във въздуха големи математически скоби. Изведнъж синьор Грималди станал assolutamente diverso.Край на жените, на купоните и на бакшишите. Продал колата си, а после и апартамента. Продал и другия си апартамент! Раздал мебелите, картините… tutto, tutto, tutto.Сякаш желаел да се отърве от всичко. Домоуправителят призна, че дори сам той успял да се възползва от филантропията на този странен човек. Грималди му подарил фино кожено яке… si, si… Fino, suave.Мъжът поглади ръкава си, за да илюстрира гладкостта на кожата. Накрая млъкна, изпусна мощна струя въздух и на лицето му застина изражение на пълно неразбиране на приумиците на някои хора.

– И кога се случи това? – поиска да уточни Ласитър, а Бепи преведе.

– Преди пет години.

– И после?

–  Niente – сви рамене домоуправителят.

– Попитай го дали му е известно къде се е преместила да живее сестрата.

Бепи го направи, а домоуправителят каза „Si, si, si…“.Направи им знак да го последват и тръгна към офиса си. Свали от лавицата някакъв дневник и запрелиства страниците му. Накрая намери интересуващите го имена и обърна книгата към Ласитър и Бепи да прочетат сами:

Грималди № 601–03–114 Виа Дженова, Рим

Букио № 314–1062 Булевард „Кристофоро Коломбо“, Рим

Чукайки по адресите с показалец, домоуправителят поклати глава неодобрително и изкриви лице в гримаса:

– Не добре – каза той на неправилен английски.

Колата ги чакаше, паркирана по италиански там, където Бепи я бе оставил – малко по-нагоре по улицата. Някакво симпатично момиче я пазеше от входа на магазинчето за зеленчуци, готово да се намеси при появата на пътна полиция.

– Ей, Чинция – извика Бепи и се усмихна, показвайки големите разстояния между зъбите си. – Grazie!

Строга по-възрастна жена – собственичка на съседния цветарски магазин – изскочи навън и започна да ги гълчи. Бепи й отговори нещо на висок глас и се затича, пазейки си задника, сякаш очакваше да го удари. Момичето игриво се засмя. Жената също се усмихна. Бепи вдигна пръст, влезе в цветарския магазин след нея и излезе със саксия, опакована в червено фолио.

– Сетих се… за сестрата – обясни той. – Досега цветята винаги са ми помагали.

Без да бърза, той грижливо намести саксията на пода пред задната седалка, като първо постла вестници от багажника, за да не изцапа пръстта колата.

Този път пътуваха поне четиридесет и пет минути, за да стигнат до запуснат високоетажен блок в покрайнините на Рим. Сградата представляваше сиво чудовище, лишено от всякаква украса. За сметка на това навсякъде имаше надписи по стените и боклуци. Не се забелязваше и следа от някакво благоустройство. Нямаше я дори обичайната градинка около блока. Виждаше се само изпечена от слънцето пръст и асфалт.

Бепи натисна звънеца и оживено заговори в решетката на домофона. След малко бравата избръмча и той отвори входната врата.

– Какво й каза?

Бепи сви рамене:

– Истината. Че имаме няколко въпроса във връзка с брат й Франко. Което дори я заинтригува. Попита ме знаем ли нещо за него. Казах й, че знаем… в известен смисъл. – Повдигна вежди и понесе саксията. В асансьора миришеше на урина.

Сестрата на Грималди, Анджела, беше към трийсетте. Носеше розов гащеризон. На врата си имаше тежка златна верига, но изглеждаше измъчена. Бепи й поднесе саксията, което стана повод за много възклицания и радост. След това между двамата възникна дискусия. Тя се уталожи едва когато Бепи се съгласи да им бъде предложена чаша limonata.

Приготвянето на напитката отне доста време и докато чакаха, Бепи нетърпеливо оглеждаше стаята, хвърляйки по някой поглед и към Ласитър. Около тях цареше пълен хаос, бъркотия с такъв размах и от такъв порядък издаваше невероятно отчаяние. В ъгъла имаше малка пластмасова коледна елха, а на стената до нея бяха окачени огромни художествени фотографии на деца. Навсякъде се търкаляха играчки, натрупани на купчини дрехи, вестници и мръсни съдове. От съседната стая долиташе глупавата музика на компютърната игра „Нинтендо“.

Когато най-сетне им поднесоха напитките на дървен поднос с позлата и всички се настаниха в нишата на малката трапезария, Анджела наклони глава, извъртя тялото си на стола по начин, разкриващ лицето й във възможно най-добрата светлина и нагласи златната верига на врата си.

Бепи изрече няколко уводни фрази, при което тя го дари с крехката си усмивка. Пръстите й не спираха да въртят кичур от черната й коса. Бепи жестикулираше и говореше много сериозно. Ласитър долови думата fratello.

Постепенно Анджела се оживи и на свой ред заговори страстно, подчертавайки думите си с енергични жестове. В гласа й звучеше неподправена горчивина, но единственото, което Бепи преведе от цялата тирада, бе:

– Желае да узнае какво е направил този път големият й брат. Вече й е отнел единия апартамент. Сега и този ли иска?

– Нещо не схващам – призна си Ласитър. – За какво говори?

Жената изстреля някаква остра фраза. После въздъхна и на лицето й се появи презрително изражение. Накрая забоде пръст в сърцето си.

– Брат й й е разсипал живота – поясни Бепи.

Последваха няколко скорострелни реплики между двамата.

– Някога Франко бил много щедър – преведе Бепи. – Купил й апартамент в Париоли… там, където бяхме. После, преди около пет години, имал… хм… религиозно откровение.

– Какво имал?

– Станал много религиозен. Взел си обратно апартамента на Анджела. Продал го и пръснал парите за благотворителност. Направил същото и с колата й. Раздал всичко на една религиозна организация и заговорил, че всички трябва да живеят като монаси. После… нищо. Наел си стая в най-скапаното предградие. Тя започнала да се кара с мъжа си, който, естествено, я напуснал. Останала без дом. Пренесла се тук. С bambini.Казва… – гласът на Анджела опасно се извиси, – казва, че благочестивият лайнар е провалил живота й. Твърди, че би било по-добре, ако я бил застрелял. – Бепи пое дълбоко въздух и предложи на Анджела носната си кърпичка.

Ласитър поклати глава. Сестрата на Грималди явно казваше истината или поне това, което смяташе за истина, но очевидно грешеше. Монасите нямат навика да колят децата в леглата им, а след като са положили обет за аскетизъм, е немислимо да се разхождат по света с $20 000, скрити във фалшивото дъно на пътната им чанта. Така поне мислеше Ласитър. Но вместо това каза:

– Предай й, че се опитвам да разбера каква връзка може да има между брат й и моята сестра. Кажи й, че името на сестра ми е… беше… Кати Ласитър.

Нова разгорещена дискусия. Ласитър разпозна думите „Stati Uniti“,но жената явно нямаше идея и уверено поклати глава.

– Няма – сви на свой ред рамене Бепи.

– Кажи й, че „благочестивият лайнар“ е убил сестра ми и малкия й син – настоя Ласитър. – Съобщи й, че го търсят за убийство.

Последвалата дискусия се състоеше от експлозивни прояви на скептицизъм. Очите на Анджела се стрелкаха към тавана и обратно към пода, а главата й не спираше да се върти в знак на несъгласие. Non e possibile. Fantastico.Жената завърши, събирайки ръце като за молитва, и извъртя очи като в картина на Гоя.

– Казва, че Франко наистина бил корав мъж в миналото… много корав… но онова, което казваш…? То просто не е възможно.

– Защо?

– Защото той бил… истински монах, твърди тя. Поел обет за безбрачие, за бедност. Той… хм… – Бепи отвори кавички с пръст във въздуха, за да цитира дословно – … „шлифова душата си“. Живее в друг свят. Вече не се грижи дори за любимата си бедна сестричка. Казва, че Бог щял да се погрижи за всички. – Бепи сви изразително рамене. – Казва, че бъркаш. – Жената обаче имаше да допълни още нещо, което бе не по-малко емоционално. – Той не може да убие никого – преведе Бепи последните й думи. – Не е възможно, понеже това би го пратило в Ада. Казва, че брат й е „шибан светец“ – цитирах буквално – и че той… тази дума не я знам… се удря за нечисти мисли.

– Бичува се?

– Да! Бичува се дори за малки прегрешения… така че за голям грях… смъртен грях… това, естествено, е немислимо.

Повече нямаше какво да си кажат. Анджела погледна часовника си и стана, за да покаже, че разговорът им е приключил. Размениха си многословни благодарности – за саксията и за лимонадата, – а после Бепи и Ласитър се озоваха отново на неприветливата улица.

– Какво мислиш? – попита Бепи, докато вървяха към колата.

Ласитър мислеше за разписката за банковия превод, изпаднала от паспорта на Грималди.

– Питам се – отговори той – защо човек като Грималди, поел обет за бедност, ще има сметка в швейцарска банка.