Текст книги "Сянката на Бога"

8.

Час по-късно намери Риордан зад отстъпено му временно бюро в един лекарски кабинет на болницата „Феър Оукс“. Една от сестрите му го показа. Когато влезе, Риордан се обърна, видя го и стана. Получи се малко изкуствено, от което Ласитър разбра, че приятелят му се опитва да скрие нещо зад гърба си. Не изглеждаше щастлив.

– Ти никога не слушаш какво ти се казва, нали?

– А ти не ми каза, че разполагаш със заподозрян.

– Не беше заподозрян, докато не получихме доклада от аутопсията – оправда се детективът. – До този момент си оставаше само още един пострадал.

– Някакъв тип скача от прозореца на къщата на сестра ми… пламнал при това. Двама души загиват… А ти даже не ми го споменаваш?! Наистина ли си допускал, че е жертва?

– Той е жертва! Изгорял е едва ли не до кости.

– Да… Е, хубаво… За мен това означава единствено, че е скапан аматьор. Кой е той?

– Джон Доу.

– Какъв Джон Доу 88
  Стандартно име за неидентифициран труп или човек (при жените е Джейн Доу). – Б.пр.


[Закрыть]?

– Ами, нали се сещаш, че когато го приеха тук, той не рецитираше име, номер и социална осигуровка. А и в него не се намери нищо, което да послужи за идентифицирането му.

Ласитър помълча малко. После попита:

– Ключове за кола?

– Не, никакви ключове, никакви документи, дори никакви пари. Разбери, не намерихме нищо.

– Ами, тогава сигурно… Какво? Скочил е с парашут. Това ли е теорията ти?

– О-о-о, я остави…

– Проверихте ли колите?

– Кои коли?

– Паркираните коли! Онези в квартала, проверихте ли ги?

Риордан се поколеба.

– Да-а… – проточи той. – Проверяват се.

– Чак сега? Това е… – Внезапно Ласитър почувства умора. В тялото му се разля вълна на изтощение, докато опитваше да направи простата сметка в главата си. Сигналът бе подаден в полицията към полунощ. Сега вече минаваше два следобед. Бяха изтекли четиринайсет часа, през които – съдейки по изражението на Риордан – никой не бе помислил да огледа квартала и ако не друго, поне да запише номерата на паркираните наблизо коли. Ако Джон Доу работеше в екип, вече бе безнадеждно късно.

– Нямаше и дрехи – обади се внезапно Риордан. – Казвам ти, защото съм сигурен, че се каниш да ме попиташ. Били окървавени, така че се наложило да ги разрежат, за да освободят тялото. После сестрите ги изхвърлили. Ясно ти е – биологичен отпадък. Опитах се да ги спася, но вече беше късно – бяха изчезнали Бог знае къде. Единственото, което ни остава, е да чакаме, докато докторите ни разрешат да поговорим с него. Когато това стане, аз ще му задам същите въпроси, които би му задал и ти, после ще му снема отпечатъците. Ще ги пуснем в компютъра и ако имаме късмет, ще научим кой е. Така че защо не се прибереш и не ме оставиш да си върша работата?

– Какво е това?

– Кое?

– Което криеш?

Риордан изпъшка мъченически, погледна за вдъхновение към тавана, не го получи и отстъпи встрани, за да види Ласитър какво лежи на бюрото. Върху медицинския поднос, използван от сестрите, имаше две неща. Едното бе нож с острие, дълго към 18 сантиметра. Ласитър се вгледа по-внимателно. Всъщност беше… армейски нож.

– „Кей-бар“.

– Какво?

– Това е нож, модел „Кей-бар“ – обясни Ласитър. – За рейнджъри. Можеш да ги видиш в Куонтико, Браг 99
  В Куонтико, Вирджиния, е Академията за обучение на ФБР, както и редица специални поделения на военните (в частност морската пехота). Някои от най-големите пък военни бази на САЩ са разположени във Форт Браг, Северна Каролина. – Б.пр.


[Закрыть]… Изобщо на такива места.

– Значи може да е военен.

Ласитър сви рамене:

– Може. Важното е, че го е взел със себе си. Тук не става дума за взлом или сборичкване в кухнята, където някой докопва нож и… Не, този тип е влязъл в къщата с армейски нож. Нали виждаш, това не е нито нож за хляб, нито сатър, а е нож за ръкопашен бой…

– Искаш да кажеш, че убийствата са предумишлени.

Ласитър за втори път погледна ножа по-внимателно. Около мястото, където острието влизаше в дръжката, се виждаше лепкава кафеникава субстанция. Приличаше на кръв. По нея бяха полепнали няколко косъма. Ефирни, руси, много тънки. Детски. От косата на Брендън. Чу гласа на Том Труонг: „В момче няма кръв.“

Вторият предмет върху подноса беше бутилка – малка бутилчица, като онези, които раздават в самолетите. Беше обаче крайно необичайна, изработена от тежко стъкло. Създаваше впечатление за антика. Затворена бе с капачка от тъмен метал, изработена във формата на корона. Върху нея имаше микроскопичен кръст. В бутилчицата бе останала около половин пръст прозрачна течност.

– Сестрите и санитарите, естествено, са я отрупали с отпечатъците си – въздъхна Риордан. – Помогни ми, ако обичаш – каза той на Ласитър и му подаде пластмасовия плик с етикет, на който бе отпечатано:

ДЖОН ДОУ

MPD–3601

02–11–95

Ласитър разтвори плика, а Риордан напъха с помощта на молив предметите.

– Къде е той?

Риордан не му отговори. Вместо това каза:

– Като се върна, ще заведа тези неща като веществени доказателства. Ще снемем от тях, каквито отпечатъци намерим, ще елиминираме тези на сестрите и санитарите, а останалото ще предадем в Бюрото за идентификация. После ще се опитам да науча нещо за бутилката. Ще изследваме течността и ще анализираме всичко по ножа. – Замълча за малко. – Виж… Не знам дали от това ще излезе нещо, но… който и да е този, сестра ти не му се е дала без бой. Патологът намери кръв и плът под ноктите й… на дясната й ръка. Ще поискам ДНК-тест. – Нова пауза. – Сега… ще се прибереш ли?

Ласитър последва Риордан до вратата. Детективът носеше плика пред себе си, стиснал горната му част между пръстите си. После спря, обърна се и сложи ръка на рамото му.

– Виждаш ли… Знам, че не трябва да говоря с теб по този начин. Не би трябвало да ти показвам и уликите. Нали разбираш… – Заби поглед в краката си. – Искам да кажа, че процедурно погледнато… ти си заподозрян.

– Така ли било?

– Така!

– Какви ги дрънкаш, Джим?

Риордан сви рамене:

– Ами ако се окаже, че сестра ти е завещала всичките си пари? Ако се разбере например, че си я мразил до дъното на душата си? Искам да кажа… Нали се сещаш?

– Това са дивотии!

– Дивотии са. Но ти обръщам внимание как би могло да изглежда отстрани. Има си правила, напомнят ни ги на оперативки… Нали се сещаш? Нямаш представа колко ни набиват в главата да обръщаме внимание на така нареченото „впечатление за неуместност“.

– „Неуместност“?

– Не! Впечатлениеза неуместност. Не е необходимо някой да извърши нещо неуместно. Достатъчно е само то да изглеждатака – ето, както аз ти показвам тези неща – Риордан кимна към плика в ръката си. – Ако някой ни види, може да си направи погрешни изводи. – Ласитър поклати безмълвно глава. Беше загубил способността да се ядосва. Освен това Риордан не казваше нищо по същество. А и стриктно погледнато… беше прав. – Както и да е – продължи детективът, – ти сигурно трябва да се обадиш тук-там, като единствен родственик да се погрижиш за някои неща… А и пресата се намеси още в началото. Щом надушат, че не е било обикновен пожар…

Здравият разум на Риордан му подейства като кофа студена вода. Внезапно Ласитър осъзна, че досега е бил като в тунел – мозъкът му дотолкова се бе фокусирал върху желанието да разбере какво се е случило, че бе забравил за обичайните задължения на „най-близък родственик“. Изведнъж се сети колко много неща трябваше да се направят при смърт в семейството. Риордан бе напълно прав. Разбира се, че трябваше да се обади на няколко човека. Кати бе единствената му родственица и макар че родителите им отдавна бяха починали, тя имаше бивш съпруг, приятели, колеги в радиото. Леля Лилиан. И Брендън. Вярно, Брендън нямаше баща, но имаше кръстници. Трябваше да се съобщи на тези хора. Те не заслужаваха да научат за трагедията от телевизията или вестниците. Докато вървеше редом с Риордан, списъкът в главата му набъбваше. Приготовления.Трябваше да плати за опело. Да избере ковчези. Да поръча надгробни плочи. Да купи гробове.

Имаше толкова много неща, които никой нямаше да свърши вместо него, но не можеше да спре да мисли за Брендън… Ножа… засъхналата кръв… полепналите косъмчета… Но защо някой… как бе възможно да има на Земята човек, който да пререже гърлото на едно тригодишно хлапе?!

– Ще говоря с Томи Труонг – каза Риордан. – Ще науча от него кога ще освободят телата и…

– Какво е състоянието му? – прекъсна го Ласитър.

– На кого? А-а… на Джон Доу? Тежко, но стабилно. Казват, че ще живее. Доволен ли си?

– Да.

– И аз.

Риордан проследи с поглед отдалечаването на Ласитър, докато зави на ъгъла. Голямо момче, помисли си той, високо, едро, широкоплещесто, атлетично. Което все опъва нервите на околните. Ето днес, влиза и се държи, сякаш мястото е негово.

Риордан се колебаеше дали заради връзката си с Ласитър да не се откаже от случая. Да го прехвърли на някой друг. Но това щеше да бъде чиста проба страхливост, защото – ако забравеше за скромността, – той си оставаше най-добрият специалист по убийствата в целия участък и никога нямаше да си прости, ако прехвърлеше случая на друг само заради опасенията си да не оплеска нещата.

Да, Ласитър щеше да бъде проблем. Нямаше никакви съмнения по този въпрос. Но той щеше да се държи с него като с всеки друг и ако това провалеше шансовете му да го вземат на работа в компанията на неговия приятел… ами, значи така е било писано.

Не че случаят изглеждаше заплетен. Разполагаха със заподозрян и с оръжие на убийството. Щяха да научат още неща – Риордан не се съмняваше в това. Дори и да не откриеха нови свидетели, прокурорът щеше да формулира обвинение. Не знаеха името му и нямаха представа какъв може да е мотивът му, но това нямаше да има значение, когато докажеха какво е направил.Затворите са пълни с Джон Доу-вци, убили хора по причини, които нормалните не разбират.

Пък можеше и да имат късмет. Току-виж мистър Доу се окаже куко. И установят, че го е направил, защото кучето му е наредило. Или пък изникне някоя голяма застраховка. Бивш съпруг. Приятел…

Надяваше се да се окаже нещо просто и убедително, защото иначе Ласитър нямаше да му даде мира – едва ли бе успял да го впечатли с опита си да го предупреди – и щеше да започне да го кара да направи това, да провери онова. Дори още по-лошо. Всъщност, ако самият Риордан бе на мястото на Джо Ласитър, ако притежаваше собственаголяма детективска агенция, ако убитата бе неговасестра и закланото дете бе неговиятплеменник… хм, той просто би направил собствено разследване с всички възможни ресурси, с които разполага. А нещастният полицай, натоварен с убийството – бедният Джим Риордан, – щеше да си се препъва на опашката, където и да се появеше.

Защото Джо можеше да отдели поне дузина от своите служители и да ги хвърли в случая! Дузина ли? Глупости, две дузини! И то не кой да е, а все хора, работили за ФБР, ЦРУ, Агенцията за борба с наркотиците, бивши журналисти от „Вашингтон поуст“. Изобщо този човек разполагаше с повече хора, и нека погледнем истината в очите – по-качествени, отколкото държавата. В това нямаше никакво съмнение. Да не говорим, че можеше да хвърли толкова пари, колкото бяха нужни. С две думи, когато Джим Риордан отидеше да разпита някакъв свидетел, щеше да научи, че Ласитър вече отдавна е говорил с него. Така Ласитър щеше да може да прави изводи дни, преди Риордан да има шанса да се добере до тях. И Риордан щеше да си губи времето с разследване на следи, които Джо отдавна е изоставил като безнадеждни. Просто нямаше избор.

Тези размишления го изморяваха. И не само те – просто си беше изморен. Бяха го вдигнали в полунощ и оттогава досега бе изкарал предимно прав. Боляха го краката. Адреналинът в тялото му отдавна бе изгорял. Имаше усещането, че главата му е обвита с паяжина. Нуждаеше се от чаша кафе, но преди това трябваше да се обади в участъка.

Налагаше се, защото Ласитър се бе оказал дяволски прав в едно и това бе колата на Джон Доу. Щеше да поиска да пратят патрул по „Кезуик Лейн“ и съседните улици и да проверят в компютъра номерата на паркираните там коли. Ако се натъкнат на кола, която не принадлежи на квартала, щяха да обиколят къщите една по една и да разпитат за собственика. И ако не го намерят, тогава щяха да вземат колата и да открият на кой адрес е регистрирана. Ако собственикът не се окаже вкъщи, щяха да открият къде работи и да проверят там. А ако е наета? Тогава щяха да поискат договора.

Риордан се обади, после изчака старшата сестра в стаята на сестрите. Накрая тя се зададе запъхтяна по коридора – огромно женище с грамадни гърди, които оформяха нещо като полица. Очилата й на верижка изглеждаха като че ли положени на полицата. Опита да не се вторачва, но къде ти (макар че знаеше правилото: натрапчивият визуален контакт е форма на сексуален тормоз). Записа си името й, датата и часа. Съобщи й собственото си име и я уведоми, че иззема личните вещи на Джон Доу като веществени доказателства. Тя на свой ред го накара да подпише нещо.

После изнесе плика при колата си, заключи го в багажника и се върна в болницата. Искаше да поговори със сестрата, проверила джобовете на Джон Доу. Не искаше да пропусне някоя дребна подробност, защото след процеса срещу О Джей Симпсън всички знаеха, че е невъзможно да бъдеш прекаленовнимателен.

Сестрата от спешното отделение беше в почивка, но той я откри в кафето да чете роман на „Арлекин“. Имаше само няколко въпроса към нея и след като тя му отговори, си купи бленуваната чаша кафе, седна и отвори бележника си.

Имаше ги със стотици – по един за всеки отделен случай, всичките еднакви на вид. Черни, десет на осемнайсет сантиметра, със спирала отстрани. На първата страница Риордан вписваше името на жертвата, служебния номер на досието и члена от кодекса, по който се възбуждаше наказателното производство. Почеркът му бе старателно обработен… човек би казал дори елегантен (Говорете каквото си искате за Джим Риордан, мислеше си той, и му завиждайте за почерка! Благодаря, сестра Тереза!).

В настоящия бележник все още нямаше много информация, но Риордан не се съмняваше, че в крайна сметка ще го запълни. И подобно на другите, след като впишеше детайлите в специалните формуляри и ги приложеше към досието, и този бележник щеше да заеме мястото си в малката стаичка, служеща му за кабинет у дома. Риордан отпи от кафето и се замисли над случая. Джон Доу… Единственото, което знаеше за този човек – ако се изключеше стореното от него, – бе, че един от лекарите го бе чул да бърбори неразбираемо на италиански.

Което можеше да се окаже интересно. Но можеше и да породи допълнителни проблеми. Риордан разбърка разтворимата сметана в чашата си и констатира, че тя почти не промени цвета на кафето. Дали Джон Доу нямаше да се окаже ДжаниДоу. Риордан се надяваше да не стане така. В практиката си имаше случаи със замесване на чужденци и понеже Феърфакс бе толкова близко до Вашингтон, посолствата понякога се чувстваха задължени да се активизират. На помощ от тях обаче не можеше да се разчита.

Ами ако този се окажеше истинскичужденец? Ако работеше в посолство? Или имаше дипломатически имунитет?

Купи си втора чаша кафе.

Втората никога не беше толкова добра, колкото първата.

Джо Ласитър не бе напуснал болницата и в момента се намираше два етажа над кафето и следваше зигзагообразната зелена линия на коридорите, преминаващи от едно отделение в друго. Вярно, чакаха го неща, за които трябваше да се погрижи, но преди това искаше лично да види човека, заклал Кати и Брендън. Един санитар му бе казал, че зелената линия ще го изведе до „Изгаряния“.

Ако не си далтонист, цветовете са добър заместител на грамотността. Не е нужно да говориш английски, за да следваш някаква си боядисана линия. Дори не е задължително да си с всичкия си. Може да си болен, дрогиран, откачен, може да говориш единствено тагалог 1010
  Официалният език на Филипините. – Б.пр.


[Закрыть] – цветовете пак ще те отведат, където поискаш.

Ласитър бе попадал един-два пъти в Ленгли и там – макар и с друга цел – използваха същата система. Всеки пребиваващ в щаб-квартирата на ЦРУ носеше на ревера си ламинирана табелка. На нея пишеше: „Посетител“, „Персонал“ или „Охрана“ и имаше диагонална цветна лента, която, вярно, не ти казваше къде да отидеш, но за сметка на това определяше къде не можеш да отидеш. Ако вървиш по коридор с червена осова линия, а на табелката ти има зелена ивица, всеки вижда, че не си там, където би трябвало. Извинете! Сигурен ли сте, че можете да бъдете тук?

Мина през някаква двойна врата и продължи, без да вдига поглед от пода. Като в забавачницата. Като Брендън.Отново в главата му проблесна образът на момчето: напрежението, с което пишеше името си с огромни печатни букви. После: Брендън спи усмихнат, а гърлото му е прерязано като на заклано животно.

И Кати… И отново гласът на Том Труонг: „малки порязвания по двете ръце… нали разбираш, това са рани от отбрана“.

Кати. В тъмното. Заспала. Чува нещо. Не знае какво става. Вижда ножа. Вдига несъзнателно ръце…

Мина покрай стаята на сестрите, но изглежда никой не го забеляза. Не беше сигурен какво ще направи, след като стигне до края на зелената линия. Може би само ще погледне този човек…

Изведнъж разбра, че вече е стигнал. Но нямаше нищо особено за гледане. Джон Доу се виждаше през голям правоъгълен прозорец. Всъщност трябваше да предположи, че става дума за Джон Доу, защото той бе единственият пациент тук. Беше „вързан“ към всякакви тръбички и системи, а онези части от него, които не бяха бинтовани – например по-голямата част от главата, – бяха намазани с плътен бял мехлем. Ласитър си бе горил ръката веднъж и сега си спомни наименованието на мехлема: „Силвадин“.

Доколкото му бе известно, никой не бе виждал лицето на този човек, преди да пламне. Значи наистина си бе Джон Доу – без име, без външност. Кой ли е той? Защо ли го е направил? За какво ли мисли в този момент?

Дали изобщо е в съзнание? Ако беше, може би щеше да отговори на един-два въпроса. Простички въпроси. Ласитър вече посягаше към дръжката на вратата, когато иззад някакъв параван изникна мъж в зелени дрехи и с гневен вик се хвърли към него.

Докторът яростно дръпна маската от лицето си. Имаше малки светли очи и обратна захапка. Заприлича му на катерица.

– Не ви ли го казах вече достатъчно ясно? Обясних ви веднъж! Това отделение е стерилно. – Ласитър мълчеше, но и не отстъпваше. Просто стоеше и гледаше. Явно погледът му е бил толкова изпразнен от интерес, че катерицата се запъна за миг, преди да завърши: – Никойняма правото да влиза тук!

Катерицата очевидно смяташе, че си има работа с полицията. Ласитър реши, че няма смисъл да го разубеждава.

– Мистър Доу е заподозрян в двойно убийство – каза той. – Бих искал да говоря с него, колкото е възможно по-скоро.

– В момента – авторитетно заяви катерицата – пациентът ми е на обезболяващи и е изключително податлив на инфекция. Азще ви известя, когато стане възможно да го разпитате.

Ласитър кимна.

– Благодаря ви за помощта.

– Той обаче няма да може скоро да говори.

– Така ли? И защо?

Катерицата се ухили и бръкна с пръст в гърлото си.

– Вече казах на хората ви. Тръбата в трахеята му…

Ласитър изгледа Джон Доу през прозореца и се обърна пак към доктора:

– Колко време?

Катерицата сви рамене.

– Вижте, детектив – каза той с изморен глас, – просто трябва да изчакате, ясно ли е? На този човек ще му останат белези – може би цялата лява страна, шията, гръдния кош, – но той ще оживее. А междувременно… няма къде да отиде. Ще ви информираме за състоянието му.

– Разчитам – каза Ласитър и си тръгна.

Същата вечер Ласитър лежеше на дивана и преглеждаше телевизионните канали. Беше се обадил поне на четиридесет човека. Половината от тях вече знаеха и искаха да научат подробности. След първите няколко повторения самото рецитиране на едно и също изигра ефекта на дистанциране от факта. Гласът му разказваше за случилото се с неутралната сдържаност на телевизионен говорител, съобщаващ за лошата реколта в Айдахо.

Другата половина от обажданията – на хората, които още не знаеха, – беше по-тягостната. Усещаше, че новината пада като бомба в спокойния им ден. И както и да реагираха, силата на емоциите им беше трудно поносима.

Скачаше от канал на канал, без да се заглежда. Беше неспокоен, не можеше да се отърси от чувството, че е забравил да направи нещо много важно. Взе си от хладилника една бира, качи се по витата вътрешна стълба и излезе на терасата на третия етаж. Къщата му бе построена на склона на хълм и оттук можеше да докосне върховете на дърветата. Подпря се на перилата и се загледа през дебелите преплетени клони към бледото небе. Нямаше звезди.

Чу телефона. Първоначално реши да не се обажда, после размисли.

– Ало.

В слушалката се разнесе гласът на Риордан:

– „Ало“ значи. Само това ли ще ми кажеш? Ало.Ами тогава да ти го начукам.

– Какво? – недоумяващо изгледа телефона Ласитър.

– Какво „какво“? Какво, по дяволите, си правил в „Изгаряния“?

– Това ли била работата?

– Аз ще ти кажа каква е работата! Джон Доу е изтръгнал шибаната тръба от гърлото си.

– Какво е направил?

– Опитал е да се самоубие. Лекарите твърдят, че бил така натъпкан с лекарства, че не би могъл да преброи и до едно, а той си изважда тръбата. Когато го намерили, ръката му още била обхванала шибаното нещо. Трябвало да откопчват пръстите му един по един!

Внезапно Ласитър почувства непонятен пристъп на страх. Не искаше Джон Доу да умира. Имаше много въпроси, а Доу бе човекът, който знаеше отговорите. Освен това трябваше да си плати – той фокусираше неговата жажда за отмъщение.

– Добре ли е? Ще може ли да…

– Да, да, да! Ще отърве кожата и този път. Но аз искам да се върнем на теб!Какво, дявол да го вземе, си намислил? Не знам дали си чувал, но имам нов партньор. Млад, пресен-пресен от академията. Пълен е с идеи, а този път реши да мисли на глас. Та според него Джон Доу не се е опитвал да свърши със себе си. Бил е много упоен. Така че вероятно някой му е помогнал.

– Какво? Някой…

Риордан го прекъсна безцеремонно:

– И тогава се появява доктор Всезнайко и разказва за „другия детектив“, дето се отбил в отделението. А моят младок пита: „Бе какъв детектив?“. И онзи ни разказа.

– Исках да видя как изглежда – призна си Ласитър.

Риордан дрезгаво се изсмя:

– А-а, така ли било. Да погледнеш само. Е, нека ти го кажа направо – не си постъпил умно.

– Дори не се доближих до вратата. Докторът ме изрита навън.

– Това го чухме.

– Значи знаете какво е станало. Между другото, кога се случи това? С тръбата, искам да кажа?

Риордан не му обърна внимание.

– Защо не ми кажеш ти? Къде отиде после?

– Чакай малко! Ти мислиш, че съм бил там, така ли? Мислиш, че съм стиснал тръбата с неговата ръка, а? Питаш ме дали имам алиби? – Едва се сдържа да не тресне слушалката. Беше невинен. Не му харесваше тона на Риордан, а още по-малко му харесваше да бъде преднамерено обвиняван. – Прибрах се у дома – овладя се той. – И оттогава досега не съм спирал да говоря по телефона.

– Е, това поне може да се провери – въздъхна Риордан.

– Давай, проверявай!

– Ами благодарение на теб ще ми се наложи да го направя – озъби се Риордан. – Виж, нека изясним нещо, окей? Не мисля, че си бил вътре. Според мен онзи наистина се е опитал да се самоубие. Така е според мен. Сега лекарите го проверяват през десет минути, а понеже в отделението е постъпило и някакво хлапе, сестрите се навъртат постоянно. Така че хора има през цялото време и изобщо няма начин да го направи пак. Но ти… ти си една шибана неуправляема ракета. Само опитай да идеш там и да се представиш за детектив, и…

– Никога не съм казвал, че съм детектив. Докторът сам…

Риордан продължи, без да го слуша:

– Първо ми издърпаха ушите, че не съм сложил при Джон Доу охрана, без да се интересуват, че вече се бях разпоредил, само че на униформените им трябва време, за да се доберат до болницата. А сега ще се наложи да си играя да проверявам телефонните ти разговори, защото, ако не го направя, ще изглежда адски странно, понеже се знае, че съм ти приятел. И още нещо – не ми разправяй на мен, че само си искал да му се порадваш. Обзалагам се, че си имал тъпата идея да говориш с него. – Ласитър пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. – Което, нека ти кажа, щеше да бъде страхотно. Да приемем, че беше успял, двамата с него си бяхте поговорили от душа и той ти бе излял най-съкровените си мисли. Питаш ли се какво щеше да стане, когато закараме онзи тип в съда? Можеш ли да си представиш на какво щеше да ни направи защитата?

– Защо се е опитал да се самоубие?

Риордан въздъхна.

– Ами може да се е разкаял – уморено каза той.

– Чудя се…

– Направи ми една услуга – прекъсна го Риордан, – недей да се чудиш. Всъщност недей да правиш нищо. Помогни ми да реша шибания случай: стой настрани от него.

От гневните тиради на Риордан започваше да го боли глава.

– Ще остана настрани веднага след като ми кажеш кой е убил сестра ми.

– Сестра ти е убита от шибания Джон Доу!

– А кой е той? И защо го е направил?