Текст книги "Сянката на Бога"

Автор книги: Джон Кейс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 27 (всего у книги 32 страниц)

– Крепя се зад вас – успокои го Ласитър.

– Добре, няма значение. Важното е, че ДНК регулира няколко изключително сложни процеса. Но преди те да бъдат разбрани, някой трябвало да осмисли структурата на молекулата. Така и станало. През 53-та двама души на име Уотсън и Крик сглобили физическия модел на ДНК. Ето този горе – и той вдигна очи към двойния тирбушон от тел и картон, висящ от тавана. – Двойната спирала. Извитата стълба. Наречете го, както искате… Значи става ясно, че да излезеш от университета с докторат точно по биохимия по онова време, е било рядък шанс. Защото, щом веднъж била разбрана структурата на ДНК, не било много трудно човек да си представи, че един ден щяло да се разбере и как ДНК се самовъзпроизвежда, как работят гените и още много, много други неща. Тогава Барези работел в институт „Льо Банж“…

– Къде е това?

– Берн, Швейцария. Инкубаторът на идеи. Тогава и винаги… Както и да е, той започнал по конвенционалния път с работа върху „Е. coli“…

– Бактерия – вметна Ласитър.

– Точно така. Просто организъм, който лесно се култивира и се възпроизвежда като побъркан, по които две причини е популярен в лабораториите. Та, „Е. coli“е направена от ДНК… като вас и мен. Така че е идеална за работа. Но Барези не се занимавал дълго с нея. След година-две се прехвърлил в изследването на кръвта…

– „Прехвърлил“?

– Не е чак толкова различно. Когато говорим за „изследване на кръвта“ в този случай, подразбираме червените кръвни телца, които в две важни отношения са като бактериите: нямат ядра и се намират в изобилие. Ние ги произвеждаме през цялото време… Така-а, в тази област Барези вече работил на предния фронт на науката, но дори това не било нищо в сравнение със следващата му стъпка. Преди обаче да ви разкажа за нея, трябва да разберете, че Барези не само е гений. Той е бил гений на индукцията като научен метод. Бил е способен да формулира изключителни хипотези. И като повечето индуктивни гении е бил индиферентен към награди и мнения на колеги. Не се е втурвал „от едно към следващо голямо нещо“. Правил е, каквото е искал. С други думи, поемал е в направления, които е създавал сам.

– Какво означава това?

– В случая с Барези означава, че изоставил изследванията на кръвта, за да започне работа над клетките с ядра.

– И защо това е толкова революционно?

– Защото било трудно да се направи, особено по онова време. Днес вече имаме някои клетъчни генерации, които са достатъчно надеждни, но през 50-те… Нищо подобно не е съществувало. Което трябва да е било голям проблем, защото, ако някоя генерация загинела преждевременно – а това било доста вероятно, – Барези е трябвало да загуби месеци работа. Още не ми е ясно как е действал при тези условия. – Торгоф замълча, за да подскаже изключителността на този труд и продължи: – Но мога да ви кажа защо го е правил.

– О?…

– Да… търсил е главната жилка.

– Което означава?

– Клетъчната диференциация. Не можете да изследвате това, без да работите с клетки с ядра. Защото диференциацията не е нещо, което става в едноклетъчните организми. То се случва само в клетки с ярда. – Торгоф се облегна, видимо доволен.

Ласитър помисли и каза:

– Рискувайки невежеството ми да ви шокира, професоре, ще ви информирам, че не знам какво имате предвид под „диференциация“… Не съвсем. – Помълча и уточни: – Всъщност изобщо.

Торгоф щастливо се усмихна:

– А-а-а… диференциацията? Веднага ще ви обясня – и той пое дълбоко дъх: – Сигурен съм, че сте чували, че ние започваме съществуването си като оплодена яйцеклетка – зигота. Това е една клетка. Сега, ядрото на тази единствена клетка е мрежа от хромозоми, които сами по себе си са късчета ДНК със специфична генна информация. В случай че се питате, броят на хромозомите в клетките е постоянна величина за всеки вид: кучетата имат седемдесет и осем, рибата – деветдесет и две; вие и аз – по четиридесет и шест, половината от мама и другата половина – от татко, половината от яйцеклетката, половината от сперматозоида, който я е оплодил. Ясна ли ви е картината? – Доволен от мълчаливото кимване на Ласитър, Торгоф продължи: – Нашите гени, а те са стотици хиляди, са разпределени по хромозомите. Един ген определя цвета на очите, друг отговаря за типа на кръвната група и така нататък. Е, не е толкова просто, но… опростено представено е така. Всичко е там от самото начало. В тази една-единствена клетка. Която после започва да се дели. – Торгоф събра ръцете си и ги раздалечи. – Докато се усетите, клетките стават две, после четири и така нататък. И всяка от тези ранни ембрионални клетки съдържа един и същ генетичен материал – ДНК, хромозоми и гени в едно и също количество. Това е, което определя какво ще стане от малкия човек… Но скоро, доста скоро, когато ембрионът израсне до осем или шестнайсет клетки, тези клетки започват да се диференцират. Това означава, че те по някакъв начин започват да играят различна роля: едни стават мозъчни клетки, други – клетки на черния дроб, нервни клетки и така нататък. И макар ДНК във всяка от тях да остава една и съща, те активират различни гени, а гените, които се активират, определят какви ензими да се произвеждат, което на свой ред определя в какъв вид клетки ще се превърнат… Значи изправени сме пред интересна загадка: щом съдържат един и същи генетичен материал, човек би помислил, че имат един и същи генен потенциал. Само че на практика не е така: ранната ембрионална клетка е тотипотентна – тя може да сложи начало на цял организъм. Повтарям, една-единствена клетка! Но затова пък нервната клетка е способна да създаде само друга нервна клетка… Как се справяме? – заинтригувано погледна той Ласитър.

– Нали не очаквате сериозно да ви отговоря?

– Не. Ето върху това е работил Барези: процеса на диференциация и механизма, който го управлява. Което го извежда на около трийсет години пред глутницата. – Торгоф дълбоко въздъхна и се огледа: – Защо не излезем да пием кафе?

– Прекрасна идея.

– Има тук едно местенце зад ъгъла – Торгоф погледна кубчето на Рубик, замисли се и бързо го завъртя три пъти. Когато го остави, беше подредено. Двамата станаха едновременно. Торгоф дръпна един шал от закачалката и го омота около шията си. После вмъкна тесните си рамене в избелялото зимно палто и набучи на главата си кепето. – Да вървим.

Въздухът навън беше леденостуден. Тръгнаха в неизвестна на Ласитър посока и Торгоф продължи лекцията си:

– Следихте ли процеса срещу О Джей?

– Не. Отразяваха ли го медиите?

Професорът се изсмя.

– Спомняте ли си колко много се мъчиха да замъглят уникалността на ДНК-анализа? С помощта на статистиката? – Торгоф надигна престорено агресивен гъгнив глас: – „Значи не можете да заявите със сигурност, че тази ДНК принадлежи на Никол Браун Симпсън, нали така? Да или не?“ „Да, това е истината, но ако ъ-ъ… всъщност трябва да вземем осем милиарда други проби, преди да се натъкнем на друга такава. На земята няма толкова хора, така че…“ „Възражение, Ваша чест, свидетелката не отговаря на въпроса. Попитах възможно ли е да се заяви със сигурност, че конкретно тази ДНК-проба принадлежи на Никол Браун Симпсън? Да или не?“ „Но…“ „Да или не, мила? Да или не?“

Кафето представляваше дълга и тясна стая зад голяма стъклена витрина, покрита с кондензирана влага. На неизмазаната тухлена стена висеше италианския национален флаг, а във въздуха се носеше примамлив аромат. Торгоф и Ласитър седнаха до прозореца и си поръчаха кафе с мляко. Наблизо трима млади мъже седяха на три различни масички и четяха три различни книги. На Ласитър му се строи, че и тримата приличат по различен начин на Разколников.

– Та – проговори Торгоф, – разполагаме с ДНК. И какво е интересното в нея? Това, че тя е идентична във всяка клетка от тялото ни. Поради която причина можем да вземем капка сперма или кръв, косъмче или люспа кожа – и всички те могат да идентифицират по уникален начин дадено лице чрез сравняването им с кръвната проба от същото лице. Всяка клетка,без значение каква е, съдържа ДНК на този индивид и тази ДНК е уникална. – Донесоха кафето и Ласитър с нямо изумление проследи как Торгоф си слага четири лъжички захар. – По същество, съдържащата се в диференцирана клетка ДНК казва на гените, че тази конкретна клетка ще бъде коса например. Мислете си за ДНК като за пиано със стотици хиляди клавиши, всеки от които е отделна генетична особеност. В диференцираната клетка повечето от клавишите са покрити. Блокирани са, не работят. Но дори и при това положение има множество клавиши, които са напълно функционални: при косата те определят дали е къдрава, или права, пигментацията, дебелината на косъма, гъстотата и така нататък. Но нищо повече. Останалото е „изключено“. И което е по-важно, изключи ли се веднъж, изключва се завинаги!

– Завинаги?

– Доколкото ни е известно. След като ДНК активира определен ген, няма връщане назад. Нервната клетка си е нервна клетка. Не може да се превърне в кръвна клетка. Нито пък в мозъчна клетка.

– И как става това? – заинтересува се Ласитър, който действително слушаше захласнат, макар още да не разбираше каква връзка може да има всичко това с убийството на сестра му или смъртните случаи в Италия. – Как така клетката решавакаква да стане?

– Не знам. Никой не знае. Точно това се е опитвал да разбере Барези… преди трийсет или четиридесет години.

– И успял ли е?

Торгоф сви рамене.

– На мен не ми е известно. Нито пък на някой друг. – Помълча и после отново продължи: – Проблемът е в това, че той спрял да публикува. В един момент спрял да предава статиите си за анотиране, така че никому не е известно колко още е продължил да работи в тази област. Може да са били години. Последното, което ми е известно за него, е, че бил в Германия… там ли беше наистина… и изучавал…

– Теология – допълни Ласитър.

– Именно! – Торгоф го погледна. – Именно… Значи ви е известно. Ами… – той погледна часовника си и се намръщи: – Трябва да взема сина си… Вижте, в наши дни биологията е най-интересната и бързо развиваща се наука. А най-интересната област в биологията е онова, върху което е работил Барези.

– Диференциацията?

– Точно така. Той е изследвал тотипотентните клетки в жабешки ембриони. Съдейки по последните му статии, е разделял ембрионите на фазата на четириклетъчен и осемклетъчен организъм с примитивно според сегашните ни представи оборудване. След това е обработвал разделените ембриони, за да види дали може да получи идентични организми.

– Клонирал е жаби?

– Не, създавал е жаби близнаци.

– Каква е разликата?

– Дори еднояйчните близнаци получават генетичния си материал от два първоизточника: мама и татко. Клонираните организми го получават от един: мама илитатко. Така че, ако искате да създадете клонинг, трябва само да извлечете генетичен материал от майчината яйцеклетка…

– Ядрото…

– И да го смените с ядрото на тотипотентната клетка – клетка от възможно най-ранна фаза от развитието на ембриона. Тогава ще получите клониран организъм с генетична информация от един-единствен източник.

– И може ли да се прави това?

– Да, вече са го направили с овца в института „Рослин“ – в Единбург.

Ласитър се замисли.

– Щом могат да го направят с овца, несъмнено могат и с хора?

Торгоф сви рамене:

– Теоретично погледнато, да.

– Искам да кажа, могат ли да клонират мен например?

– Не, не могат.

– Защо?

– Защото всичките ви клетки вече са диференцирани. Последния път, когато в тялото ви е имало тотипотентна клетка, вие сте били по-малък и от луничка. Това, което може да се клонира, – повтарям, само теоретично, – е вашето дете. И то ако имаме достъп до него на възможно най-ранна ембрионална фаза. Още когато е грозд от тотипотентни клетки. Четири… осем… най-много шестнайсет.

– И тогава е възможно?

Торгоф обърна поглед към тавана и поклати глава, сякаш преценяваше съображенията за и против.

– Може би. Някъде. В „Рослин“ сигурно могат да го направят, но ако дръзнат, ги чака затвор.

– Защо?

– Клонирането на хора във Великобритания е извън закона. Но да се върнем на Барези. Днес ембриони се създават непрекъснато в клиниките за лечение на стерилитет. През 50-те и 60-те години е било съвсем различно. Ако се замислите за техническите иновации, които Барези е трябвало да реализира, само и само да може да се справи с най-елементарните неща… Какво има?

Ласитър поклати глава:

– Не, нищо… Знаете ли съдбата на Барези?

– Не, последната ми информация за него е, че е започнал да публикува на религиозна тема.

– Да, само че той… бил неспокоен дух. Изоставил религията и се заловил да следва медицина. Направил го, когато бил на… колко… петдесетина години. Специализирал акушерство и гинекология. Основал собствена клиника.

Торгоф повдигна вежди и отпи от кафето си.

– Ами-и… – каза той след малко, – той определено е имал суперквалификация да произвежда ембриони. Допускам, че клиниката му е жънела голям успех.

– Да, така е.

Торгоф въздъхна:

– Жалко все пак… Тъжно е.

– Защо казвате това?

– Защото е бил страхотен изследовател и ако погледнете какво е правил и каква е била голямата му цел… Непростимо похабяване на таланта!

– Каква според вас е била голямата му цел?

– Идеята зад изследванията на диференциацията е да се намери начин да се обърне процесът – с други думи, да се възстанови тотипотентността на диференцираните клетки.

– Защо? Какво добро би донесло това?

– Какво добро… – заекна Торгоф. – Та това е като Свещения Граал!

– В смисъл?

– Ако можете да правите това… – Торгоф се намръщи, за да обхване последиците. – Би струвало не милиарди, а трилиони! Но парите са най-малкото. Ако можете да обърнете диференциацията, вие ще промените света веднъж завинаги!

– Как?

– Тогава вече ще можем да ви клонираме. Вас и всеки друг. По дяволите, ще можем да изровим Бетховен, Къстър, Елвис… и да си ги отгледаме като деца. Ще можете да възкресите майка си. Или да отглеждате части и органи за замяна. Предполагам, представяте си какви морално-етични и социални проблеми поставя това. Какво става с осиновяването, когато хората могат да поръчат копия на самите себе си – или на някой друг – по пощата? А ако съчетаем клонингите с рекомбинантната ДНК-технология, лесно ще получим индивиди, които не са съвсем хора като нас и стават за пушечно месо, гладиатори или роби. Вместо банки с органи – ферми с органи. Хора за еднократна употреба.

– Увлякохте се, докторе – изсумтя Ласитър.

Торгоф се засмя и поклати глава:

– Изобщо не съм се увличал. Имате нужда само от клетка с ядро и непокътната ДНК в него: капка кръв, фоликула от косата, късче тъкан. Всичко става. После обръщате процеса на диференциация, възстановявате тотипотентността на клетката и я използвате, за да създадете новия организъм. Просто трябва да вкарате ядрото в яйцеклетка, от която е извадено собственото й ядро. После култивирате. Интересно, нали?

– Какво означава „култивирате“?

– Ами, ако става дума за хора, това е стандартното донорство на ооцита – Ласитър примигна, като чу познатия термин. Междувременно Торгоф заобяснява: – Което се прави, като…

– Знам как се прави – прекъсна го Ласитър. – Сестра ми се подложи на тази процедура.

– О… Е, значи ви е известна. – Торгоф погледна сепнато часовника си и се размърда неспокойно. – Наистина трябва да вървя. Става дума за дванайсетгодишен човек и хокейни билети.

– Само секунда – спря го Ласитър. – Ако Барези е направил всичко това… искам да кажа, ако е намерил начин да обърне диференциацията на клетките… щеше да се разчуе, нали?

– Абсолютно! – Торгоф стана. – Такова откритие би било съпоставимо с… с… с изобретяването на колелото. Затруднявам се да го сравня с нещо всъщност. Щяхме да научим, разбира се. Освен ако…

– Какво?

Торгоф загърна шалчето около врата си и вдигна яката на бозавото си палто, а кепето нахлупи ниско над челото.

– Освен ако не е имал съмнения.Може да се е изплашил. Защото нали все пак е бил религиозен човек.

Докато се връщаше с метрото към „Мариот“, Ласитър се чудеше какво да мисли. Барези беше видял Бог в една молекула и се бе заловил да учи теология. Но какво общо имаше всичко това с „Умбра Домини“ и серията убийства, като се започне от Токио и се стигне до Вашингтон?

Влакът се носеше с грохот из тунелите, а Ласитър губеше търпение. Защо трябваше да приема, че страстта на Барези към науката и религията има нещо общо със случая? Защото отец Ацети го бе заявил?

Да.

Но ключът за всичко очевидно бе в клиниката – не в науката и не в религията. Клиниката за лечение на безплодие. Това свързваше всички жертви. Започваше да се пита дали вместо да преследва фантоми, не трябваше да разпита жените, пребивавали там. Имаше имената и адресите им. Ставаше дума за онези, които бяха оставали по седмица. Нито една от тях не бе подлагана на донорство на ооцита и нито една – доколкото му бе известно – не бе умряла. Имаше поне сто такива жени, а той не бе разговарял с нито една от тях.

Но Фреди и Риордан бяха. И онова, което бяха научили, можеше да се резюмира в едно изречение: „Животът е прекрасен“.Беше ясно за Риордан, ясно за Фреди и ясно за него самия, че нито една от тези жени не бе застрашена по никакъв начин. Дори при това положение…

Наведе се, прекара пръсти през косата си и простена тихо. Тихо, но явно достатъчно силно, защото, като вдигна глава, мъжът, седнал срещу него, го гледаше втренчено и предупредително. Ласитър прочете мислите му: „Само това ми липсваше, поредният куко“.

И тогава му хрумна нещо друго, толкова разтърсващо, че тялото му чак подскочи и той се изправи на седалката. Ами ако Барези наистинаго бе направил? Ако бе използвал клиниката си, за да клонира…

Тук логиката му изневеряваше. Какво да клонира? Или по-скоро кого?Ласитър изръмжа от чувството на безсилие, което накара мъжа отсреща да стане с ругатня и да се премести в далечния край на вагона.

И все пак какво от това, ако го бе направил? Какво се е случило после? Размислил ли е? И е започнал да избива децата?

Отговорът дойде в главата му веднага: „Това е лудост“. Децата от клиниката не можеха да бъдат клонинги. Те просто не си приличаха. Брендън не приличаше на Джеси, а и нито един от двамата не приличаше на нито едно от останалите избити деца, които бе виждал на снимка. На Мартин Хендерсън. На момченцето на Иржи Райнер. Бяха съвсем различни.

Значи клонингите отпадат, реши Ласитър, освен ако…

Какво? Освен ако не са клонинги на група?

Но каква група? Кардиналският колеж? Футболният отбор на „Милан“?

Глупости!

Това е нелепо! Дори ако Барези е бил в състояние да направи нещо подобно, защо ще го прави? Нищо не оставяше впечатлението, че децата си били част от експеримент. Жените са идвали в клиниката, забременявали са и са си отивали. Съвсем ежедневна, едва ли не рутинна процедура и доколкото бе известно на Ласитър, Барези дори не бе искал снимка на децата, а още по-малко се бе интересувал от тяхното израстване. За него това си е било съвсем обикновена медицинска процедура.

Само дето не беше така.

Защото всичките му пациенти бяха избити.

35.

Във Вашингтон никога не бе ставало толкова студено.

Седнал в наетия таурус пред Управлението за контрол над превозните средства в Портланд, Мейн, Ласитър държеше разперените си пръсти пред отворите на отоплителната система и се укоряваше за допуснатите аматьорски грешки. Не трябваше да използва кредитната си карта в бюрото на „Херц“, а трябваше да плати с налични. Само дето там не приемаха налични, така че нямаше особен избор.

Въпреки горещата струя пръстите му не можеха да се стоплят след почистването на скрежа по предното стъкло. Не ставам за тази работа, реши Ласитър. Този студ… такъв студ… има само в Минесота или Саскечуан. Коженото яке бе просто неадекватно за задачата да го стопли, както и безумно скъпите ръкавици, купени в „Бергдорф Гудман“. Трябват ми ръкавици с електрическо отопление, каза си той, и космически скафандър.

Часовникът на таблото показваше 8:56. Четири минути до отваряне. Трябваше да отида в Сънди Ривър и да покажа снимката й на хората, които работят там, сети се Ласитър. На тези, които дават апартаменти под наем, на техниците, на ски инструкторите, на разпределяните чрез бюрата детегледачки. Но… как щеше да ми помогне това? Та всеки уикенд в Сънди Ривър идват и си отиват безброй хора. Снимката беше отпреди две години, а и на всичкото отгоре, доколкото можеше да се прецени по нея, не беше направена в самия курорт. Беше пред Макдоналдс, а планината се виждаше в далечината.

Но планината беше същата. И със Сънди Ривър не можеше да има грешка. В хотел „Рамада“ имаше туристически брошури и той бе сравнил планината на тях с тази от снимката. Ставаше дума за едно и също. Значи тя се намираше в Мейн. Или поне е била в Мейн. И то преди две години.

Ласитър включи радиото и се загледа в жената, която излезе от Управлението със знамена в ръка. Заобиколи заледената купчина в средата на паркинга, отиде до пилона и безцеремонно издигна националния флаг на САЩ. Последва го щатският флаг на Мейн, на който имаше борово дърво. После жената побърза да се върне на топло в Управлението.

Глас по радиото оповести, че е минус седемнайсет градуса, но температурата се покачвала!

Точно в девет жената отключи вратите на Управлението и над десет коли изгасиха едновременно работещите на празен ход двигатели. Един по един ранобудниците в дебели якета се измъкнаха и се насочиха към сградата. Ласитър последва примера им и след малко се озова пред гише с табела:

ИНФОРМАЦИЯ

Винаги си бе мислил, че полицията – и само полицията – трябва да е в състояние да проследи даден регистрационен номер. Но това беше много старомодна идея, формулирана в епоха, когато личният живот все още е бил нещо съкровено и когато се е смятало, че има неща, които всеки знае сам за себе си. В Информационната ера не времето обаче беше пари, а данните! Щатът Мейн също беше в бизнеса, което означаваше, че и той като другите предлага информация за жителите си на всеки, достатъчно богат да си плати за любопитството.

Ласитър добре знаеше, че има компании, които продават списъци на клиенти, съставени по зададен признак. Ако някой искаше извадка на бездетните притежатели на къщи, чиито доход надвишава 100 000 долара годишно и които живеят в район с определен пощенски код, тази информация можеше да се извлече за секунди. А ако трябваше този списък да се прецизира само до мъже от бялата раса, склонни да бавят плащането на сметките си, това също не бе проблем.

Управлението за контрол на моторните превозни средства на Мейн беше напълно способно да прави най-разнообразни извадки от поддържаната от него база данни. Благодарение на компютъра услугата бе достъпна във всеки клон. Така че, когато попълни специалния формуляр, в който написа, че се интересува от имената и рождените дати на регистрираните собственици на „Фолксваген Бус“, модел 1965–1975 година, служителката само го попита:

– Разпечатка или етикети с адресите?

– Разпечатка, ако обичате – отговори Ласитър и й подаде стодоларова банкнота и три по десет, за да покрие цената на услугата.

– Можете да я получите утре сутринта, след десет.

Което означаваше още един ден време за убиване и Ласитър уби половината от него по пътя, карайки без посока. Харесваше Мейн. Имаше нещо в каменистата земя, снега и боровете, което му се струваше чисто и естествено. И макар да си бе мислил, че комерсиализацията на Америка е стигнала до краен предел с търговските вериги и пазарните комплекси, видя с удивление, че има десетки малки градчета и села, организирани около ледени пързалки, будки за вестници, стоянки за лодки и книжарници. И въпреки че в някои от тях забеляза празни къщи и затворени магазинчета, усещаше в сърцето си топла връзка с тазиАмерика. Може и да беше фалшива носталгия, но тези места му се виждаха много по-пригодени да съхраняват ценностите на цивилизацията от просналите се на хиляди квадратни километри мегаполиси по крайбрежието.

Беше пет часът и вече се стъмваше, когато се прибра в стаята си. Намести се в креслото, вдигна крака на бюрото и зачете материалите за Калиста.

Беше започнал да се запознава с колекцията в обратен хронологически ред и бе стигнал до 1986-та година. Вместо да бълва обичайната лавина от лични тайни и да се занимава с разказваните от роднини и приятели анекдотични измислици, десетгодишната подборка на Калиста Бейтс се състоеше основно от най-безумни предположения коя е тя, откъде се е появила и защо е така потайна по отношение на миналото си.

Оказваше се, че е нахлула/изникнала/изплувала на холивудска сцена през 1984-та със заснемането на „Загубени хоризонти“ – „малък“ филм, приет неочаквано добре. Изненадващият му успех според критиците се дължеше на неизвестната актриса, изиграла централната женска роля. Простичко казано, момичето бе озарило екрана. Самият филм бе най-обикновена мелодрама с оглушителна музика и идеализирани пейзажи, но палавата героиня на Калиста буквално го бе спасила, разкривайки гениалността на човека, извършил подбора на артистите.

Преди да изчезне през 1990-та, нежеланието й да говори за миналото си бе прието от публиката и вече никой не я тормозеше с въпроси за него. Но през 1986-та тя все още бе свежа храна за мелачката на таблоидите. Бяха цитирали изказването й, че има строга разграничителна линия между свободата на пресата и правото на личен живот и че онези, които я пресичат, не могат да разчитат на отзивчивостта й. Реакциите на това бяха различни. Някои издания приеха думите й за чиста монета и спряха да ровят из миналото й, други приложиха противоположната тактика и назначиха хора, които да я разследват. Извинението им беше, че ако не пишат за нея, кариерата й ще умре в зародиш.

„Окей, каза тя, прекрасно, вие си гледайте вашата работа, аз ще си гледам моята, няма нищо лошо. Само не очаквайте от мен да ви сътруднича или да ви прощавам.“ Малко след пускането на „Гайдаря“ избухна сензация, тъй като таблоидът „Стартрек“ публикува слух, основаващ се на интервю с личната секретарка на Калиста:

ТАЙНАТА ТРАГЕДИЯ НА КАЛИСТА: ТЯ Е СИРАЧЕ!!!

Актрисата така и не бе опровергала слуха, но и не го бе потвърдила. Просто бе уволнила секретарката си и бе наредила на заместничката й да не отговаря на обажданията на „Стартрек“.

Беше минало известно време, преди таблоидите да схванат колко сериозна е в предупрежденията си. В продължение на три-четири години се появяваха психологически анализи, намекващи за трагичното детство на актрисата. Поне половин дузина родители бяха обявили, че Калиста е единственото им дете, а фабриката за слухове работеше на пълни обороти: Калиста беше обвинявана, че е удавила по-малкото си братче, че е участвала като малолетна в порнофилми, че е била осъждана за измама по пощата, за кражба в магазин и за търговия с оръжие.

Едно списание си позволи дори да публикува снимката на Калиста върху полицейски бюлетин: „Издирва се“. Отворена беше гореща линия за безплатни обаждания със слухове за нея. В пресата се появи серия снимки, в които с компютърен морфинг настоящият й образ се модифицираше, претендирайки да я представя на шестнайсет, дванайсет, осем и четири години, дори като пеленаче.

Едрото заглавие във вестника патетично питаше: „ПОЗНАВАТЕ ЛИ ТОВА МАЛКО МОМИЧЕНЦЕ?,“ а друго умоляваше: „ДО МАЙКАТА НА КАЛИСТА: ОБАДЕТЕ НИ СЕ!“

Цялата тази кампания беше нелепа, досадна и оскърбителна. И съвсем естествено накрая изгърмя. „Ню Йорк таймс“ я направи тема на есе от дванайсет хиляди думи, посветено на метастазите на известността и на зловредните й ефекти върху частния живот на знаменитостите. Други солидни издания последваха примера и заявиха, че аплодират позицията на Калиста, цитирайки Анди Уорхол, който предупреждаваше, че всичко това е неизбежно.

От детективска гледна точка тези материали не даваха никаква полезна информация. Калиста можеше да е сираче, можеше и да не е. Нямаше начин да се разбере. Източниците на таблоидите по правило биваха анонимни или подозрителни, а най-често и двете. Но едно нещо ставаше все по-ясно: когато това се случеше, Калиста Бейтс нямаше да му благодари, че я е открил.

Вечерта отиде в „Калното кормило“, където хапна раци с бутилка „Пилзнер Уркел“.

– През зимата са най-сладки – изгука му сервитьорката. Трябваше му цяла минута, за да се досети, че има предвид раците.

В десет вечерта беше в стаята си и четеше „Бостън глоуб“. Заглавията бяха главно за стари истории: неща, които беше чул по радиото, докато бе кръстосвал следобед по крайбрежието. Имаше новини за самолетна катастрофа, за Босна, някакви слухове за лихвените проценти, първичните избори и фалшификацията на валута в Близкия изток.

Обикновено пропускаше местните новини, когато беше в командировка или пътуваше. Какво му пукаше за политическите маневри в Бостън или за измамите с помощи във Фоксбъро? Попадна обаче на интересен материал за писател на име Карл Огълсби. Когато отвори на страницата с продължението, с изумление видя образа на усмихнатия Силвио делла Торе.

Съпътстващата статия беше озаглавена:

ОГРОМНА ТЪЛПА ПОСЕЩАВА СЛУЖБА НА ЛАТИНСКИ

Броктън – Въпреки опасните пътища и вледеняващите температури повече от хиляда богомолци се събраха на неделна служба под мотото: „Женска помощ за християнската католическа църква“, за да чуят Силвио делла Торе, който изпълни месата на латински.

Водачът традиционалист озвучи олтара с мощния си глас, който прокънтя в църквата и трогна мнозина до сълзи. Докато някои се възхищаваха на „силата и красотата на церемонията“, други говореха за почти мистичната връзка с поколенията католици, слушали месата на същия древен език.

Говорещият перфектен английски Делла Торе в проповедта си се изказа за „по-мускулест католицизъм“ и призова събралите се „да се изправят срещу извращенията на науката“.

Религиозният водач традиционалист оглавява бързо набиращия популярност мирски орден „Умбра Домини“. Той пристигна в Бостън в петък, за да пререже лентата при откриването на новия приют на групата в Бруклин.

Уставът на „Умбра Домини“ отхвърля много от промените, наложени от Втория ватикански събор и потвърждава правото на католиците да извършват богослужение по традиционния начин. Промяната в доктрината бе одобрена от Ватикана преди няколко години.

Говорителят на групата каза, че програмата на Делла Торе в Америка е „отворена“.

Ласитър прочете материала с бясно туптящо сърце. После го прочете още веднъж. Накрая си наля уиски и загледан в снимката на духовника, го изпи на една глътка.

На сутринта Ласитър отиде в Управлението с полузатворени очи заради светлината, която се отразяваше от снега. Небето бе скрито под плътна облачна пелена. Температурата наистина леко се бе повишила, но същото се отнасяше и до влажността. Резултатът бе студ, който проникваше под дрехите и те караше да мечтаеш за Флорида.

Назад к карточке книги "Сянката на Бога"