Текст книги "Сянката на Бога"

20.

Ласитър не запомни нищо от обратния път до хотела. Мислеше само за Делла Торе и странната готовност на духовника да се преструва, че разговаря с журналист. Защо бе постъпил така? Може би бяха говорили със заобикалки поне два часа преди въпроса за Грималди. На всичкото отгоре, мистерията само се бе задълбочила. След като се разбра, че Делла Торе е знаел кой е той и какво е намислил, защо тогава изобщо се бе съгласил да го приеме? Смисълът му убягваше.

Накрая реши, че е пожелал да се срещне с него, за да го прецени отблизо. И след като си бе изиграл картите, му бе предал послание, демонстрирайки сила. На практика, бе използвал информираността си, за да отметне полите на палтото си, разкривайки психологическия еквивалент на револвер 45-и калибър, затъкнат в колана.

Беше или това, или по някаква неизвестна причина искаше да задържи Ласитър за известно време, без да се вълнува какво знае американецът.

Последната възможност му хрумна точно когато таксито спираше пред входа на хотела. Почти несъзнателно напъха пачка лирети в ръката на смаяния шофьор, обърна се и влезе във фоайето. Администраторът вдигна поглед от гишето.

–  Signore! – запъна се той.

Ласитър го погледна, без да спре. В следващия момент вече стъпваше с единия крак в асансьора.

– Какво?

Служителят отвори уста, затвори я, после пак я отвори. Накрая вдигна ръце във въздуха и изрече:

–  B-B-Benvenuti!

–  Grazie – язвително каза Ласитър. – Пригответе ми сметката, ако обичате. Веднага слизам…

– Но, signore…

Ласитър натисна бутона на етажа.

– Да?

– Може би… – запъна се администраторът и излезе иззад гишето, – може би ще ми окажете честта да… – и той изразително направи жест към бара, извивайки устни в заговорническа усмивка.

Ласитър само поклати глава:

– Много ми е рано.

– Но…

– Съжалявам, трябва да бягам…

Стаята му беше на третия етаж, в края на коридора. Докато вървеше натам, дочу мелодичния звън на телефон и в следващия миг осъзна, че звукът идва именно откъм неговата стая. Бепи, помисли си той и се затича, търсейки из джобовете си бялата пластмасова карта, която служеше за ключ. Пъхна я в ключалката и изчака светването на зелената светлина. Колко навреме се връщам, мина му през ума. Светлинката примигна, телефонът спря да звъни, вратата се отвори и някой вътре каза:

–  Pronto?

Грамаден, квадратно скроен мъж седеше зад бюрото с компютъра му и държеше слушалката в ръка. Изглеждаше прекалено голям за стола. Като видя Ласитър, той спокойно остави слушалката върху вилката, пое дълбоко въздух и стана. Без да бърза, тръгна към вратата.

Ласитър бе загубил дар слово. Тази ситуация не я бяха учили в училище. Затова от устата му се изтръгна грубото:

– Кой си ти, да те…?

В мига, в който го каза, осъзна, че човекът пред него има вид на матрак. Матрак, който се нуждае от избръсване.

–  Scussi – небрежно подметна мъжът, леко се поусмихна и се извъртя странично, за да мине покрай Ласитър през отворената врата.

Много тихо и бавно. Можеше да се каже вежливо. Ласитър докосна ръкава му:

– Почакай малко!

В следващия момент изведнъж всичко се ускори. Топка за боулинг или нещо подобно на нея го удари през лицето, за да пръсне в главата му дъжд от искри, които прелетяха като рояк молци. Усети в устата си вкуса на кръв, а после кракът на мъжа се заби в тялото му и го залепи на стената. Въздухът от гърдите му излетя със свистене. Инстинктивно вдигна ръце, за да се предпази от онова, което знаеше, че ще последва – оптимистична реакция, прекалено слаба, за да попречи на парния чук да се забие в гръдния му кош. Веднъж! Втори път… Отново!

Нервните му окончания крещяха отчаяно на мозъка. Стаята присветваше като изгаряща крушка… А може би примигването бе само в главата му… Нещо тежко се стовари върху врата му и го повали на четири крака… Мярна скъпо струваща обувка да се изтегля назад за удар. Видя я с поразителна яснота – кожата, местата, където се бе сгъвала, шевовете към подметката…

И в следващата секунда чу писък. За миг му се стори, че писъкът излиза от него, но след като вдигна от любопитство глава, видя, че в коридора стои някаква камериерка с широко отворени очи и уста. Понечи да й каже нещо, обаче точно тогава обувката смени посоката си на движение, стрелна се към него като светкавица и се заби в ребрата му. Чу нещо да изпуква… като наръч съчки или изсъхнало бамбуково стебло. Камериерката изкрещя за втори път, а може би… дали този път наистина не бе той? Не. Вероятно беше тя, защото просто бе невъзможно в дробовете му да има толкова въздух, че да издаде звук. Усещаше, че не само не може да говори, но и едва диша. Май наближаваше краят му.

И тогава, също така внезапно, както бе започнало, всичко приключи. Матрака изчезна, камериерката се защура из коридора, издавайки пронизителни звуци. Сигурно тя бе спасила живота му. Разбираше, че трябва да й благодари, само че го болеше прекалено силно, за да бъде вежлив. Така че бавно се изправи на крака, затвори вратата на стаята си, без да прави опит да каже каквото и да било, и залитайки, се отправи към банята.

Всяко вдишване прорязваше гърдите му, така че си позволяваше да поема въздух само на малки глътки. Опипа ребрата си и му се стори, че докосва куп натрошени кости. Намери умивалника. Без да знае защо, реши, че най-важното в момента е да пусне водата. Това някак си му помагаше. Самият звукму помагаше.

Опрял ръце на перваза, вдигна лице към огледалото. Онова, което видя, не беше чак толкова отчайващо. Беше смачкан, но не чак прегазен от влак. Ако продължеше в тоя дух, по-скоро го очакваше изчукване на бронята. Носът му кървеше, устната му бе разбита, а един от зъбите му се бе забил навътре в меката част. Докосна го с език и ахна от изненада, тъй като той се отрони и падна в устата му. Изплю го – беше малък зъб и водата го отнесе в сифона.

Безкрайно внимателно повдигна ризата си и видя тъмночервения облак върху ребрата си отдясно. Докосна масивното кръвонасядане с връхчетата на пръстите си и едва не припадна. Болката се надигна в тялото му като вълна, разби се и разпрати пръски във всички посоки. Лицето му пребледня. Издаде звук, в който се съдържаха всички гласни едновременно… задавено изохкване, което заглъхна едва когато стисна зъби. Трябва ти рентгенова снимка, каза си Ласитър, наблюдавайки се отстрани. И зъболекар. И демерол. Но не в този ред.

И не в Неапол.

Макар и късно, вече бе разбрал защо Делла Торе така охотно му бе партнирал: просто бе искал да го задържи колкото се може по-дълго, докато претърсват стаята му.

Някой настойчиво почука на вратата и се разнесе приглушен глас, който настояваше да му бъде отворено.

– Мистър Ласитър… per favore…добре ли сте?

– Добре съм – извика Ласитър и примижа от прорязалата го болка. – Забравете.

– Сигурен ли сте, signore?Полицията…

– Не се безпокойте. – Който и да беше, си тръгна, мърморейки неразбираемо на италиански.

Минута по-късно иззвъня телефонът и за пръв път в живота си Ласитър изпита облекчение при мисълта, че се намира в хотел, който предлага дериват в банята. Вдигна слушалката и шокира управителя, като му каза, че не иска да говори с полицията и че не смята да подава оплакване.

– Но мистър Ласитър… това е ваше право. Нападнали са ви!

– Изкарайте колата ми от гаража и ми пригответе сметката.

– Сигурен ли сте, signore?

– Слизам след малко.

Отне му половин час да смени ризата си и да си събере багажа, а после се наложи да впрегне всичките си сили, за да мине прав през фоайето. Управителят го чакаше отвън в двора пред парадния вход, едновременно разтревожен, виновен и мъчещ се да запази достойнството си. Наетата кола го чакаше, работейки на празен ход. Щом го видя, управителят му отвори с лек поклон вратата и проследи как госта на хотела сяда на шофьорската седалка. Уверил се, че всичко вече е наред, затвори вратата, наклони глава и заучено се усмихна.

– Къде е администраторът? – попита Ласитър, като се огледа.

– Роберто? – намръщи се управителят.

– Да, не го видях вътре.

– Тръгна си преди малко. Астмата.

– Добре, предайте му, че му желая да се почувства по-добре.

–  Grazie. Il signore е molto dentile!След всичко, което се случи!

– Защото следващия път, когато видя кучия син, ще му направя втора дупка отзад.

Продължително мълчание. Накрая управителят се осмели да попита:

–  Scussi?

– Обещавам му го.

Ласитър отпътува за Рим още същата нощ, придържайки торбичка с лед до ребрата си. Говореше си сам, докато колата го отнасяше на север по автострадата.

„Какво, по дяволите, си мислеше?“, проклинаше се той. „Не че изобщо нещо си мислел, защото, ако беше опитал да го направиш, нямаше да те напердашат в шибаната ти хотелска стая. А сега кой знае дали две от ребрата ти не са се забили в белия ти дроб, а дори и да не са, ще има да почакаш, докато можеш отново да легнеш на тази си страна, защото… те боли-и-и-и!“

Болеше го не само тялото. Гордостта му бе не по-малко наранена от ребрата. Делла Торе го бе заглавичквал в църквата… първо с вдъхновената си реч, после с молитвата… молитвата!…а междувременно колегата му… „Матрака“… бе претърсвал хотелската му стая. И той сигурно още щеше да виси в църквата („Прибери го в сърцето си, Господи“), ако не се бе появил онзи пияница и не бе развалил магията. После пък администраторът се бе опитал да го задържи („Може би ще ми окажете честта“). Колко намека трябваше да му бъдат направени, за да усети, че нещо не е наред?

И накрая стаята… Pronto? Кой си ти, да те…? Scussi? Фрааас!

Ето това го болеше. Защото той наистина беше добър. Беше се боксирал в колежа и се бе представил добре. Не беше свикнал да губи, без значение колко едър е противникът му. Защото знаеше къде и как да удря. И как да се опази. Или поне така си мислеше… до тази нощ.

Хм, бяха го напляскали, но ефектът от това не бе изцяло отрицателен. В такива случаи обикновено се събуждаш, разумът се връща в главата ти и започваш сериозно да се замисляш как да избегнеш повторението. И точно по тази причина взе решението да не се връща в „Хаслър“. Вместо това нае стая в „Моцарт“ – малко хотелче на калдъръмена пряка на Виа дел Корсо.

Хотелът беше част от palazzoсъс стаи, високи по четири метра, заспала градина и безлюден бар. Макар да наближаваше полунощ, той поиска и получи апартамент на втория етаж с изглед към уличката. Престарял пиколо тръгна пред него да му покаже пътя, докато Ласитър полагаше максимум усилия да върви, без да изостава, скърцайки със зъби от болка.

Когато пиколото си тръгна, той превъртя ключа два пъти, извади от барчето две миниатюрни бутилчици скоч и ги изля в пластмасовата чаша за вода. После седна зад бюрото до прозореца и разтвори „бележника по случая“.

Преди години, още когато беше в Брюксел, си бе създал навика да започва нов бележник с всеки нов случай. Подобна практика бе полезна по няколко съображения. Тя му позволяваше да намира имена, които, ако ги бе записал в азбучник, щяха да бъдат завинаги загубени. Можеше и да не си спомни името на конкретен следовател, патолог или експерт по автентичност на документи, но беше невъзможно да забрави случай, така по асоциация щеше да се сети и за интересуващия го човек, свършил в миналото някаква полезна работа за него. А след тази асоциация оставаше само да отвори бележника по случая, за да намери името.

Още след първата година си бе харесал модел – евтин, репортерски, със спирала, който лесно се държеше с една ръка и се хващаше във вътрешния джоб на сакото. Ако някога престанеха да ги правят, „Ласитър Асошиитс“ сигурно щеше да фалира.

Когато започваше нов бележник, Ласитър вписваше имената и телефонните номера от последната страница някъде напред. По този начин всички адреси можеха да бъдат групирани, а и мястото никога не свършваше.

Постъпи по същия начин и в случая с убийството на Кати и Брендън, затова вече бе събрал някои полезни номера. Първи бе телефонният номер на Риордан, следваха тези на няколко лекари. Идеше ред на Том Труонг, после на хотела в Чикаго. Бепи. Анджела. Еглоф. И „Умбра Домини“.

Отпи от скоча си и погледна през прозореца. Гледката беше красива, макар озеленената улица да бе напълно безлюдна. Вдигна слушалката, направи справка с бележника и набра номера на Бепи. Не успя да се свърже. Накрая позвъни на пейджъра му и въведе телефонния номер на централата на „Моцарт“. Безпокоеше се, че макар да бе направил същото двайсет и четири часа по-рано в Неапол, младежът не бе опитал да се свърже с него. Не беше стила му и Ласитър предчувстваше, че нещо не е наред. От една страна, той беше твърде богат клиент, за да може Бепи да си позволи да го загуби. От друга, Бепи обичаше технологията и често се хвалеше, че никога не е извън контакт за по-дълго от десет минути „без значение дали гледам мач на «Лацио», летя за Токио или кацам в Ел Ей.“

Ласитър се усмихна на тази мисъл – хлапето още не бе ходило до Женева, камо ли до Ел Ей.

Позвъни и в офиса, допускайки, че Джуди може да е останала по-докъсно. После се сети, че е нощта на коледния банкет. Жената, която му отговори, беше наета само за случая и името й му беше непознато. На всичкото отгоре тя изглежда не го чуваше добре.

– Какво?

– Обажда се Джо Ласитър.

– Кой?

– Джо Ласитър.

– Съжалявам, мистър Ласитър не е тук в момента.

– Не, не е…

– Освен това офисът сега не работи.

Раздразнен, затвори и набра номера на собствената си гласова поща в Маклийн. Имаше записани половин дузина обаждания, но единственото по-интересно бе на Джими Риордан, само че то беше толкова „подправено“ с пукот и пращене, че бе направо неразбираемо. Погледна часовника си. В Щатите беше седем вечерта. Позвъни на домашния номер на Риордан, но никой не му отговори. Опита в полицейския участък.

– Съжалявам, детектив Риордан отсъства.

Ласитър стовари длан върху бюрото. Скочът в чашата подскочи. Каква беше тази работа? Не можеше да се свърже с никого!

Попита кога ще се върне Риордан.

– Не знам, вероятно към двайсет и четвърти. Нали се сещате, Коледа и така нататък…

– Има ли начин да се свържа с него?

– Зависи.

– Аз съм негов приятел.

– Добре, значи ви е информирал, че е на конференция. В Прага.

–  Прага?

– Да, Прага… Нещо като екскурзия.

– Разполагате ли с номер, на който бих могъл да го потърся?

– Почакайте така.

Докато чакаше, Ласитър си спомни за конференцията – ставаше дума за Източна Европа и демократизирането на полицията. Риордан дори му бе показал някаква листовка и бе посочил името си в нея.

– Там ли сте?

– Да.

– Джими е в прекрасния хотел „Интерконтинентал“ в екзотична Прага – насмешливо го информира дежурният полицай. – Там сигурно има много номера, на които можете да позвъните. Започвате с 011. Имате ли нещо за записване? Защото не си представям как бихте запомнили…

– Казвайте.

Ласитър отбеляза поредния номер в бележника си, сложи обратно слушалката и набра „Интерконтинентал“, Прага. Наближаваше два часът сутринта, но детективът не вдигна, затова Ласитър се задоволи да остави поредното съобщение.

После се просна на леглото, събу си обувките със стон и заспа.

Беше почти обед, когато се събуди. Установи, че лежи все в същата поза – по гръб, с поглед към тавана. Надигна се, помагайки си с ръце и лакти. Някак си стана от леглото и притиснал ръка до ребрата си, бавно и неуверено тръгна към банята. Внимателно се изправи пред огледалото и надигна тениската си. Цветовете по кожата му го накараха болезнено да примигне – жълто, мораво, тъмночервено, черно и най-сетне гаден нюанс на розовото.

Отне му поне пет минути, докато нагласи желаната температура на водата, а след душа му потрябва двойно по-дълго време, за да се изсуши. Имаше места по кожата, които бе нетърпимо дори да докосне с кърпата. Над кръста беше почти обездвижен, навежданията бяха агония, а всякакъв опит за по-рязко движение бе просто немислим. Облече се с безкрайно търпение и си поръча, без да бърза, кафе и кроасан. Десет минути по-късно подносът пристигна, а той още се бореше с връзките на обувките. Хрумна му, че не е зле да си купи мокасини.

Когато сервитьорът си тръгна, Ласитър пусна телевизора с дистанционното. Търсейки CNN, започна да превключва каналите и в един миг зърна на екрана лицето на Бепи. Вече беше подминал канала и се наложи да се връща.

Снимката беше стара – вероятно от дипломирането му или нещо подобно. На нея Бепи се усмихваше все така самоуверено, но Ласитър забеляза, че косата му е по-къса и професионално оформена в прическа. Изглеждаше като кръстоска между естраден певец и момче от църковния хор, затова лицето му би предизвикало усмивка… ако не беше притеснението защо ще показват Бепи по телевизията.

Ласитър се опита да разбере какво казва гласът зад екрана, но не улови нито дума.

Малко след това фотографията на Бепи бе сменена от жива картина. Някакъв репортер стоеше на тротоара пред голяма църква и разговаряше сериозно с групичка деца, зяпнали в камерата. Наблизо бяха паркирали две полицейски коли и линейка.

Гласът на репортера продължаваше да звучи, докато камерата се насочваше, за да приближи до трима мрачни мъже в униформи, тикащи носилка на колелца. Паважът беше неравен, заради което мъжете имаха проблем с количката. Тя подскачаше и се тресеше, а от време на време им се налагаше и да я повдигат, за да преодолеят поредната неравност.

Картината превключи в студиото и този път, максимално концентриран, Ласитър успя да чуе: „Santa Maria… Polizia… Bepistraversi… Molto strano“.После говорителят се усмихна, размести листата пред себе си и започна с друга история от живота на Вечния град.

Ласитър продължи да изрежда каналите, но хващайки различните репортажи все по средата, не беше сигурен какво изобщо гледа. Разплакана жена с черен шал праз раменете разказваше нещо, но как можеше да разбере дали това е съпругата на Бепи, или бежанка?

Вбесен от безпомощността си, Ласитър изключи телевизора и се обади на Джуди Рифкин. Намеря я вкъщи. Във Вашингтон беше седем и половина сутринта, така че не се притесняваше, че може да я събуди.

– Джо! Къде си?

– В Рим.

– Днес следобед щях да те търся. Онази история с „Американ експрес“ взе да напича…

– Мисля, че Бепи е мъртъв. – В слушалката се възцари тишина. Джуди не знаеше какво да каже. – Тук нещата позагрубяха неочаквано и… Току-що видях лицето му по телевизията. Не знам какво разказваха, но имаше линейка, полицейски коли, носилка.

– Сигурен ли си?

– Не, не съм. Може би… може да е заподозрян в нещо. Нямам грам представа в какво се е… От друга страна, не мога да се свържа с него по телефона и… – Остра болка го преряза отстрани и той неволно изохка.

– Какво има?

– Нищо… Снощи ме напердашиха.

– Теб!?

– Да… Остави това, сега важното е какво е станало с Бепи. Погледни в агенциите – Ройтерс, АП и така нататък. Потърси с ключова дума името на Бепи и ми изпрати по факса, каквото излезе.

– В кой хотел си?

Даде й номерата и прекъсна разговора. Докато чакаше, прегледа телефонния справочник, намери там Асошиейтед прес и набра номера. Отказаха да се занимават с него. Същото стана и в ВВС, „Уестингхаус рейдио“, та дори и приятелите от „Роум дейли американ“.

Два часа по-късно на вратата на стаята му се почука и някой пъхна плик под прага. Вътре имаше две страници: заглавен факсов лист със знака на „Ласитър Асошиитс“ и втора страница. Съдържанието на факса беше:

Изпращам ти репортажа на Ройтерс. Добре ли си?

Рифкин.

1995, Авторски права на Ройтерс

Материал от библиотеката на Ройтерс

23 декември, 1995

Дължина: 152 думи

Заглавие: Жертва, намерена в църква

Място на събитието: Рим

Съдържание: Тази сутрин пред катедралата „Санта Мария Маджоре“, на няколко преки от Колизеума, бе намерено тялото на убит частен детектив. Според полицията 26-годишният Антонио Бепистраверси е бил измъчван, преди да бъде убит.

Тялото е открито от шейсетгодишната Лучилия Конти. Тя видяла жертвата на стъпалата, водещи нагоре по хълма Есквилин към задната част на базиликата. Пред репортерите мисис Конти разказва, че в началото помислила човека за един от бездомниците, отдавна завзели площад „Виторио Емануеле II“. Затова заобиколила тялото, страхувайки се, че ще й поискат пари. Като видяла обаче, че е неподвижно, се приближила и едва тогава установила, че главата на мъжа е в пластмасова торбичка.

Детективите от отдел „Убийства“ отбелязват, че инцидентът е станал в „квартал с лоша репутация“ и изразяват увереност, че престъплението ще бъде разкрито.

Ласитър прочете историята три пъти, надявайки се, че нещо не е разбрал, но и трите пъти схвана едно и също: Бепи беше мъртъв. При това беше умрял в мъки.

Изведнъж се сети, че би могъл да потърси Джани Масина. Ако имаше някой, който можеше да му каже какво се е случило, това беше само Масина. Прелиствайки задните страници на бележника си, Ласитър намери телефона на журналиста и му позвъни.

–  Pronto?

– Обажда се Джо Ласитър.

– Да?

– Срещнахме се преди няколко дни и…

– А-а, разбира се! – Гласът му се пречупи. – Чули сте? За Бепи?

– Да, видях го по телевизията.

Масина въздъхна:

– Не мога да повярвам! – Въздъхна отново.

– Причината, поради която се обаждам… И аз не знам. Бепи… той работеше за мен, когато това се случи, и аз си помислих, че може би… във връзка с „Умбра“… нали е бил намерен пред църква…

Масина издаде звук, изразяващ скептицизма му:

– Около „Умбра“ винаги има слухове. Но това? Не, съмнявам се. Църквата е интересна… обаче няма връзка с „Умбра Домини“.

– Защо казвате, че е „интересна“?

– Защото… е интересна. Тя е на шестстотин години и е посветена на Божията майка. Казват, че е била издигната след снеговалеж, чудотворен снеговалеж, при който снегът паднал като… като чертеж на църква. Така че всяка година, на рождения ден на църквата, хвърлят от купола листенца на цветя… бели… Освен това вътре има реликви – парчета дърво от яслата. Цели пет! Представяте ли си?

– Истински ли са?

– Откъде да знам? Това е религия. Всичко е истинско! Нищо не е истинско! Искате да знаете кое е истинско, така ли? Кварталът, в който е църквата, е истински.

– Ройтерс казва, че бил с „лоша репутация“.

Масина презрително изсумтя:

– Ние го наричаме „Площада на лайното и иглата“! Там не припарват дори проститутки. Само наркомани и побъркани…

– Е, и?

– Какво?

– Какво като е скапан квартал? Ройтерс казва, че е бил измъчван. Можело е да стане навсякъде. Защо ще го правят точно на стъпалата на църква?

– Прав сте. Хвърлили са го там. Разговарях с полицаите… неофициално, нали се сещате? Те твърдят, че е бил занесен там около пет сутринта. Не знаят къде е бил преди това, но от начина, по който се е съсирила кръвта му, е ясно, че не се е случило на стъпалата. Може да е бил мъртъв от около ден. – Ласитър и Масина замълчаха. След малко Масина произнесе: – Той имаше дете…

– Да, знам, каза ми. – Отново замълчаха.

Накрая Масина проговори:

– Знаете ли как е умрял?

– Не, нямам представа.

Масина пое дълбоко въздух:

– Полицията не е пуснала тази информация за пресата, но… Завързали са ръцете и краката му отзад на гърба, като са прекарали примка през шията му в особен вид възел… Колкото повече се е борил, толкова повече се е затягала примката. Когато се задушавал, мъчителят му я разхлабвал. И така много пъти. По шията му имало следи от многократни охлузвания… И по китките… И глезените… Което означава, че трябва да е бил заплашван… така че не е могъл да не се съпротивлява.

– Не те разбрах…

Масина отново шумно въздъхна:

– Върху главата му са намерили пластмасова торбичка. Знаете как е… задържаш дъх, но инстинктът ти се задейства и започваш да се боричкаш! Само че, както е бил вързан, това е означавало, че примката се затяга. Бепи е започвал да се задушава, но когато е изгубвал съзнание, са махали торбичката и са разхлабвали примката. Правили са това много пъти. Накрая са я сложили за последно върху главата му… И не са я свалили. Така е умрял. – Ласитър не каза нищо. Не намираше думи. Масина си прочисти гърлото: – Какво мислите, че са търсили?

– Информация.

– Но каква информация?

– Не знам. Може и те да не са знаели. А може да са се опитвали да разберат какво му е известно… или какво е известно на мен. А може да е бил някой, който го е правил така… за забавление.

– Не вярвам.

– И аз.

Отново се възцари тишина. Този път я наруши Ласитър:

– Ами… – започна той.

–  Felice Natale, eh?

– Да.

– И внимавайте!

– И вие… Весела Коледа.